Емоционалната Интелигентност – Даниъл Голман
„Емоционална интелигентност” ви повежда по пътя на научните открития за емоциите, за да разберем по-добре най-озадачаващите моменти в собствения си живот и в света наокол. Вълнуващата и убедителна книга, твърдяща, че нашият възглед за интелекта е твърде тесен и пренебрегва жизнено важен набор от способности, които са от изключителна важност за това как се справяме в живота. Неотменна съдба ли е коефициентът на интелигентност? Май не чак толкова, колкото си мислим.
Черпейки от фундаментални изследвания на мозъка и поведението, Голман показва кои фактори действат, когато хора с висок коефициент на интелигентност пропадат, а такива със скромни постижения на тестовете се справят изненадващо добре. Тези фактори, сред които са самоосъзнатостта, самодисциплината и емпатията, представляват цяло ново измерение на ума, което авторът нарича „емоционална интелигентност“. Макар и детството да е критичният период за нейното формиране, тя в никакъв случай не е определена с раждането. Емоционалната интелигентност може да бъде подхранвана и укрепвана през целия живот – с непосредствени ползи за нашето здраве, за връзките и работата ни. Идеята за емоционалната интелигентност се появява за пръв път още в ранните трудове на великия Чарлс Дарвин във връзка със значението на изразяването на емоциите за оцеляването и за адаптацията. През целия 20-ти век феноменът започва да се изяснява, затвърждава се и кристилизира в научните среди, но самото понятие „емоционална интелигентност” е широко популяризирано едва след издаването на едноименния бестселър на Голман.
От излизането си през 1995 г. “Емоционалната интелигентност” е световен бестселър, преведена е на 30 езика с над 5 милиона продадени копия. Първото й издание у нас е отдавна изчерпано и се намира само при букинистите на баснословни цени. Преведена наново, “Емоционалната интелигентност” е вече достъпна за всички, които искат да се докоснат до едно ценно и различно гледище за човешката интелигентност.
ОТЗИВИ: “Със своя впечатляващ обхват и задълбоченост, с удивителните си заключения, „Емоционалната интелигентност“ ни предлага един напълно нов поглед към самите корени на множеството пороци, разяждащи семействата ни и цялото ни общество.” д-р Джон Кабат-Зин, автор на Където и да идеш, ти си там
Интелигентна, дръзка книга… Голман нанася удар и по науката, и по традиционните възгледи. „Филаделфия Инкуайърър“
“Най-сетне психология, която отдава дължимото на интелигентността на емоциите. Прословутата дарба на Дан Голман да пише и синтезира никога не е била прилагана по-ефективно. “Добра и важна книга. Хауърд Гарднър, Център за следдипломна квалификация по педагогика, Харвардски университет
“Вълнуващо… Направо номер едно.” „Ню Йорк Таймс“
“Господин Голман е учител, който познава добре своя предмет и предлага жива връзка между съкровищница от нови разбирания и богатствата на традиционното знание относно нашия емоционален живот”. “Ню Йорк Таймс Букс Ривю”
“Обхватна и информативна, новата книга на Голман разкрива множество вълнуващи страни на емоцията с подкрепата на съвременната наука. Препоръчвам я горещо”. д-р Каръл Таврис, автор на „Anger: The Misunderstood Emotion“
“Изключително четивното и богато обобщение на най-добрите съвременни психологически и педагогически изследвания, направено от Голман, ни дава важни прозрения за истинското значение на интелигентността.” Сан Франциско Кроникъл
“Даниъл Голман отива далеч отвъд границите на репортерската професия и прави оригинален принос към въпроса, вълнувал мислителите хилядолетия наред: как да използваме страстите, за да разберем средата си и да се впишем в обществения живот?” д-р Питър Крамър, автор на „Listening to Prozac“
“Интересно и практично ръководство по пътя към емоционално съвършенство.“Пъблишърс Уийкли
“Голман е успял да изведе под светлините на прожекторите важността на едно относително ново виждане за емоционалната интелигентност, като същевременно разширява разбирането ни за това какво изобщо представлява интелигентността.” Къркъс Ривюс
„Емоционалната интелигентност“ изобилства с практически насоки за родители и учители. Оригиналните съвети, предлагани от Голман, могат да ни помогнат да се преборим с насилието и другите житейски капани, които пречат на децата ни да се превърнат в производителни и удовлетворени възрастни.” Рамон Кортинес, бивш председател на Комисията по образование на Ню Йорк
ЗА АВТОРА
Д-р Даниъл Голман е едно от водещите имена в „Ню Йорк Таймс“. Той отговаря за материалите, посветени на науките за поведението и мозъка. Статиите му се публикуват в други периодични издания по целия свят. Преподавал е в Харвард (където е получил и докторската си степен), и до неотдавна беше главен редактор на „Psychology Today“. Автор е на книгите „Vital Lies, Simple Truths“, „The Meditative Mind“, както и на „The Creative Spirit“ (в съавторство).
НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ АБЗАЦА ОТ КНИЖКАТА:
”Контрол върху импулсите: тестът с близалките
Представете си, че сте на четири години и някой ви прави следното предложение: ако го изчакате да излезе и да се върне, ще получите две близалки за награда. Ако не можете да го дочакате, можете да получите само една – и то веднага. Подобно предизвикателство без никакво съмнение може да постави на изпитание душата на едно четиригодишно дете – микрокосмос, в който се води вечна битка между импулс и ограничение, между „аз” и „то“, между желание и самоконтрол, между наградата и нейното отлагане. Изборът на детето в този случай е изключително показателен: той за секунди излага пред нас не само характера му, но и вероятния му път в живота.
Едва ли има по-важно психологическо умение от това да устояваме на импулсите си. То е коренът на емоционалния ни самоконтрол, тъй като всички емоции по самата си природа водят до определен импулс за действие. Нека не забравяме, че древното значение на думата „емоция“ е „движение“.
Така или иначе едно истинско изследване на казуса с четиригодишните деца и близалките показва колко важна е способността да ограничаваме емоциите си и така да отлагаме въздействието на импулсите.
Някои от децата съумяват да запазят търпение в продължение на тези петнадесет-двадесет минути, които сигурно им се струват безкрайни. За да надделеят, те закриват очите си, за да не гледат изкушението, подпират с ръце брадичките си, говорят си, пеят, измислят игри с ръце и крака, дори опитват да се приспят. Тези решителни хлапета получават наградата от две близалки. Има обаче и други, по-импулсивни, които веднага грабват първата близалка – само секунди след като експериментаторът е напуснал стаята.
Диагностичните възможности на този импулсивен момент стават ясни след дванадесет-тринадесет години, когато учените проследяват порасналите вече деца. Емоционалните и социалните разлики между нетърпеливите деца и техните връстници, съумели да отложат възнаграждението, е драматична. Онези, които са удържали на изкушението на четири, сега са по-компетентни социално: те са по-ефективни, по-самоуверени и се справят по-добре с трудностите в живота. Има по-малка вероятност да се паникьосат или парализират при стрес, както и да изгубят способността си да организират нещата под натиск. Те прегръщат предизвикателствата и ги преследват, вместо да се откажат под напора на трудностите; те разчитат на себе си, уверени са, на тях може да се разчита. Поемат инициативата и се втурват презглава във всякакви начинания. Повече от десет години по- късно те все още са в състояние да отлагат възнаграждението, преследвайки целите си.
Онези от децата – по-точно казано около една трета от тях – които грабват незабавно близалката, обикновено се представят доста по-слабо, а психологическият им портрет е значително по- проблематичен. При тях има по-голяма вероятност да странят от социален контакт, да бъдат твърдоглави и нерешителни, лесно да се ядосват, да се смятат за „лоши“ или недостойни за едно или друго, да изпадат в регресия или да се парализират в условия на стрес, да не се доверяват лесно, да се гневят на това, че „не получават достатъчно”, да са склонни към ревност и завист, да реагират прекалено силно на дребни дразнители и така да предизвикват скандали и сбивания. На всичкото отгоре след всички тези години те така и не се научават да отлагат възнаграждението.
Един дребен признак през първите години от живота по-късно може да разцъфне в богата гама от социални и емоционални умения. Способността да отложим действието под властта на даден импулс е в основата на всяко житейско усилие – от простата диета до медицинското образование. Има деца, които дори на четиригодишна възраст са усвоили основите: те са в състояние да разчетат социалната ситуация, да осъзнаят, че имат полза от отлагането, да попречат на вниманието си да се съсредоточи върху изкушението, да се занимават с нещо друго, без да се отказват от желаната цел – двете близалки.
Още по-изненадващ е фактът, че когато децата, участвали в теста, биват оценявани при завършване на гимназия, онези от тях, които на четиригодишна възраст са чакали търпеливо, се оказват много по-добри ученици от другите, които са се поддали на каприза. Според оценките на родителите си те са много по-компетентни в училище: по-добре изразяват идеите си, използват и възприемат аргументация, съсредоточават се по-лесно, в състояние са да правят планове и да ги осъществяват, учат с повече желание. Най-удивително е, че получават значително по-високи резултати на матурите си….
Умение и талат: Тъй като потокът се поражда в зоната, в която дадена дейност предизвиква хората да мобилизират пълния си капацитет, с увеличаването на уменията им става все по-трудно да се постигне подобно състояние. Ако дадена задача е твърде лесна, тя е отегчителна: ако е твърде предизвикателна, резултатът е по-скоро тревожност, отколкото поток. Можем да заявим, че майсторското овладяване на дадено умение се опира именно на усещането за „поток” – че мотивацията да ставаш все по-добър в нещо, независимо дали става въпрос за свирене на цигулка, танци или генетика, означава поне отчасти да се чувстваш в „потока“, докато го правиш. И наистина е така – в едно изследване сред двеста художници, проведено осемнадесет години след като са напуснали художествената академия, Чиксентмихай открива, че сериозни хора на изкуството са станали само онези, които като студенти са изпитвали неподправена радост от рисуването. Другите, които са били мотивирани от мечти за слава и богатство, в повечето случаи са излезли от артистичните среди, след като са се дипломирали.
Чиксентмихай стига до следния извод: „Художниците трябва да искат най-вече да рисуват. Ако един художник застане пред платното и започне да се чуди за колко ще продаде картината или какво ще каже критиката за нея, той няма да може да постигне никаква оригиналност. Творческите достижения са рожби на пълното себеотдаване“
Взаимоотношения: И както доказва Дебора Танен в своята книга You Just Don’t Understand, тези различаващи се гледни точки означават, че мъжете и жените искат и очакват съвсем различни неща от един разговор – мъжете се задоволяват да говорят „за“ това или онова, докато жените просто искат да поддържат емоционална връзка със събеседника си.
Накратко казано, този контраст в школовката на емоциите поражда съвсем различни умения – момичетата овладяват до съвършенство „способността да разчитат и вербални, и невербални емоционални сигнали, да изразяват и споделят чувствата си“, докато момчетата са майстори в това „да заличават емоциите, свързани с ранимост, вина, страх или болка“ Научната литература изобилства с доказателства за пропастта между двете настройки. Стотици проучвания са се натъквали например на факта, че жените проявяват повече емпатия от мъжете, поне що се отнася до умението да разчитат ненаказаното състояние на събеседника си по изражението на лицето, тона на гласа и по други невербални сигнали. Освен това е по-лесно и да разчитаме чувствата по лицето на жената, отколкото по това на мъжа; макар и между малките момчета и момичета да няма разлика в изразителността на жестикулацията, още в първите училищни години момчетата започват да потискат тази изразителност, а момичетата – да я култивират. Това вероятно води и до друга ключова разлика – жените преживяват цялата гама от емоции по-интензивно и мимолетно от мъжете; именно в този смисъл жените са „по-емоционални“ от мъжете.
Всичко това означава, че като цяло жените встъпват в брак, готови за ролята на емоционален мениджър, докато мъжете още не са готови да оценят важността на този фактор, който определя дали бракът им ще оцелее. И наистина – за жените най-важният елемент от удовлетворението в семейния живот, потвърден в едно проучване сред 264 двойки, е чувството, че в семейството тече „гладка комуникация“’
Тед Хюстън, психолог от Тексаския университет, който е изучавал двойките в детайли, отбелязва: „За жените интимността означава обсъждане на нещата, и по-конкретно обсъждане на самата връзка. Мъжете в повечето случаи не разбират какво искат съпругите им от тях. Те казват: аз искам да правя с нея това или онова, а тя непрекъснато иска да говорим“. В процеса на ухажване обаче мъжете са доста по-склонни да посвещават време на разговори, които задоволяват чувството за интимност на бъдещите им съпруги. След брака обаче, с течение на времето – и особено в по-традиционните двойки – мъжете посвещават все по-малко време на подобни разговори със съпругите си, изпитвайки чувство за близост най-вече в някакво общо действие, например работа в градината, а не толкова в обсъждане на едно или друго.
Закъснението, с което мъжете осъзнават нуждата от обсъждане на проблемите в една връзка, несъмнено се дължи на сравнително бедните им умения за разчитане на емоции по изражение на лицето. Жените например са по-чувствителни спрямо тъжния израз на лицето на мъжа, отколкото мъжете. Затова и жените трябва да изглеждат все по-тъжни, за да може мъжът изобщо да им обърне внимание, та камо ли да попита каква е причината.
Да помислим как се отразява тази емоционална пропаст между половете на начина, по който двойките се справят с оплакванията и разногласията, които неизбежно придружават всяка интимна връзка. Истината е, че въпроси като честотата на сексуалното общуване, възпитанието на децата, спестяванията или харчовете не определят стабилността на един брак. Тази стабилност зависи от начина, по който се обсъждат тези чувствителни моменти. Дори и простото приемане на правило за това как да се провеждат и уреждат споровете вече може да допринесе за оцеляването на брака; мъжете и жените трябва да преодолеят вродените си полови различия, когато им се наложи да подхождат към взривоопасни емоции. Ако не успеят да се справят с това, двойките стават уязвими за емоционалните изблици, които в крайна сметка могат да разкъсат завинаги връзката между партньорите. Какво ще видим, има по-голяма вероятност тези изблици да станат неудържими, ако единият от партньорите – или пък и двамата – има недостатъчно развита емоционална интелигентност.
Умът на тялото: как емоциите обуславят здравето: През 1974 Г. едно откритие в лабораторията на факултета по медицина и стоматология в Рочестърския университет пренаписва представите на биологията за човешкото тяло: психологът Робърт Адър открива, че имунната система, също като мозъка, може да учи. Този резултат е направо шокиращ: до този момент преобладаващото мнение в медицината е, че само мозъкът и централната нервна система могат да реагират на личния опит и да променят поведението си. Откритието на Адър слага началото на изследването на хилядите начини, по които нервната и имунната система комуникират помежду си. Това са биологични пътеки, които не само не разделят ума, емоциите и тялото, а тъкмо напротив – превръщат ги в неделимо цяло.
Някои хора, страдащи от затлъстяване, не разпознават разликата между страха, гнева и глада – за тях тези чувства са все глад, поради което и ядат всеки път, щом се почувстват разстроени. Нещо подобно се случва и с тези момичета. Глория Леон, психолог от университета на Минесота, която е провела изследването върху хранителните разстройства, отбелязва, че момичетата „не осъзнават напълно чувствата и сигналите на тялото си, и това е основният фактор, сочещ, че ще развият някакво хранително разстройство през следващите две години. Повечето деца се научават да правят разлика между чувствата си, да разбират дали са отегчени, ядосани, потиснати или гладни – това е основен елемент на емоционалното обучение. Тези момичета обаче не отличават дори най-основните си чувства. Може например да имат проблеми с приятеля си и да не са сигурни дали са ядосани, разтревожени или потиснати – те просто са насред емоционална буря, с която не знаят как да се справят. Затова и са се научили да се утешават с храна, а това може да се превърне в дълбоко вкоренен емоционален навик.
Развеселяването чрез подаръци и чувствени наслади е друго популярно лекарство срещу тъгата. Обичайната утеха при депресия варира от топла вана до любима храна, от слушане на музика до секс. Практиката да си купиш нещо, за да се отървеш от лошото настроение, е особено популярна сред жените, както и шопингът като цяло, дори и да се състои единствено от зяпане на витрини. Тайс открива, че сред колежаните при момичетата яденето е три пъти по-популярен метод за справяне с депресията, отколкото при момчетата; момчетата от друга страна са пет пъти по-склонни от момичетата да се обърнат към алкохола или дрогата, когато се чувстват потиснати. Основният проблем с преяждането или алкохола като лекарства за унинието е, разбира се, че те могат да се окажат нож с две остриета: яденето поражда угризения, а алкохолът потиска централната нервна система и само задълбочава депресията.
Тайс описва и един по-конструктивен подход за повдигане на настроението – а именно да намерим някакъв дребен триумф или лесен успех: да свършим из къщи нещо, което отдавна отлагаме, или като цяло да направим нещо, което отдавна сме планирали. Също толкова добра работа върши и това да се издигнем в собствените си очи, дори и да се ограничим само до хубави дрехи или майсторски грим.
Един от най-мощните – но и най-малко използваните извън терапевтичната практика – антидоти на депресията е промяната на гледната точка или така нареченото когнитивно изместване. Съвсем естествено е да скърбим след края на някоя връзка или да потънем в изпълнени със самосъжаление мисли от типа на „знаех си, че цял живот ще съм сам”, но това само задълбочава отчаянието. Но ако направим крачка назад и си спомним, че връзката май не е била чак толкова перфектна, че с партньора си май не сме били един за друг – с други думи, ако погледнем нещата от друг ъгъл и в по-положителна светлина, – има голяма вероятност тъгата да намалее. Същото става и при пациенти с рак, които, независимо в колко тежко състояние са, обикновено са по-весели, ако познават пациент, който е още по-отпаднал от тях („Май не съм чак толкова зле – поне мога да ходя”). Онези, които се сравняват със здравите наоколо, се чувстват най-депресирани. Подобни положителни сравнения са удивително окуражаващи: изведнъж онова, което доскоро е изглеждало отчайващо, започва да става поносимо.
Друго ефикасно оръжие срещу депресията е да помагаш на други хора, изпаднали в нужда. Тъй като депресията се подхранва от мисли и грижи за самите нас, помощта за другите ни отвлича от тях, тъй като ни кара да съчувстваме на хора, поразени от други страдания. Доброволната работа – тренировки за Детската лига, надзор над децата от махалата, храна за бездомните – е един от най-могъщите инструменти за промяна на настроенията според изследванията на Тайс. Освен това е и най-рядко използваните.
Оптимизма може да се оцени с начина, по който хората обясняват на самите себе си своите успехи и провали. Оптимистите обикновено смятат, че провалът се дължи на нещо, което може да бъде изменено така, че следващия път да успеят, докато песимистите обвинява себе си и приписват неуспеха на някаква трайна характеристика, която са безсилни да променят. Тези различни обяснения обуславят начина, по който хората реагират на живота като цяло. Така например при отклика на разочароващо събитие – неуспешно интервю за работа например – оптимистите обикновено реагират активно и с надежда, правят си план за действие, търсят помощ и съвет – с други думи, гледат на неуспеха като на нещо, което може да бъде променено. Песимистите за сметка на това реагират с мисълта, че не могат да направят нищо, за да се представят добре следващия път, и затова не правят нищо, за да разрешат проблема; за тях провалът се дължи на някакъв личен недостатък, който винаги ще ги преследва.
Също като надеждата, оптимизмът доста точно предсказва академичния успех. В едно проучване сред петстотин първокурсници в Пенсилванския университет през 1984 г. резултатите на студентите от теста по оптимизъм са се оказали по-точни прогнози за бележките им за годината от кандидат-студентския изпит или от оценките им в гимназията. Селигман, който е провел изследването, споделя: „Входните изпити мерят талант, докато повествователният стил може да ти каже кой ще се предаде. Само комбинацията от умерен талант и способността да продължиш напред в лицето на поражението може да доведе до успех. Онова, което липсва в тестовете за способности, е мотивацията. Единственото нещо, което трябва да знаеш за някого, е дали ще продължи напред, когато положението стане непоносимо. Моето предчувствие е, че за определено ниво на интелигентност реалните ви достижения са функция не само на таланта, но и на способността ви да устоявате на пораженията.
Основи на емоционалната интелигентност: Двумесечно бебе се буди в три през нощта и започва да плаче. Майка му пристига на секундата и през следващия половин час бебето кротко суче в ръцете й, а тя го гледа с любов и не спира да му повтаря колко щастлива е да го види – дори и посред нощ. Бебето постепенно се унася, потопено в майчина любов.
Друго двумесечно бебе също се буди в малките часове на нощта, но до него застава напрегната и раздразнителна майка, заспала само час преди това след тежък скандал със съпруга си. Бебето се напряга още щом майка му го грабва рязко с думите: „Млъквай, изобщо не мога да те слушам! Хайде, давай да свършваме по-бързо“. Докато кърми, майката зяпа в нищото, не обръща внимание на детето, мисли за скандала с бащата, предъвква го и се ядосва още повече. Бебето усеща напрежението, започва да се върти насам-натам и спира да суче. „Такава ли била работата? – казва майката. – Ами тогава ще си стоиш гладен“. След което почти го хвърля обратно в люлката и се втурва навън, а детето продължава да плаче след нея, докато не заспи от изтощение.
Тези два сценария са представени като примери за действия от страна на родителите, които – особено ако се повтарят често – могат да вдъхнат на детето съвсем различни чувства по отношение на самото него и на най-близките му връзки. Първото бебе научава, че може да разчита останалите да забележат нуждите му и да му помогнат, както и че самото то може да ги призове на помощ. Второто разбира, че на никого не му пука за него, че на хората не може да се разчита и че всичките му усилия да получи някаква утеха отиват на вятъра. Разбира се, и двете бебета вероятно се натъкват и на едното, и на другото отношение, но само онова, което е типично за родителите, ще определи какви емоционални уроци ще усвои детето, колко сигурно и способно ще се чувства и доколко ще разчита на другите. Ерик Ериксън говори за „изначално доверие“ или „изначално недоверие“, което бележи детето за цял живот.
Това емоционално обучение започва с първите мигове и продължава през цялото детство. Всяка малка проява на общуване между родител и дете има свой емоционален подтекст и с повтарянето на тези послания година след година децата оформят основната си емоционална настройка и способности. Ако малко момиченце се затрудни с някой пъзел и помоли заетата си майка за помощ, то ще усвои едно, ако майката с откликне удоволствие, и друго, ако единственият отговор е някое сопнато „не ме занимавай, имам си по-важна работа“. Когато подобни разговори станат типични за децата и родителите им, те се превръщат в основен фактор, моделиращ емоционалните очаквания на децата по отношение на връзките им с околните, които на свой ред определят действията им във всички области на живота.
Рисковете са значително по-големи за деца, чийто родители са изключително неадекватни в това отношение – незрели, пристрастени към дрога, депресирани, хронично гневни или просто хора с безцелен и хаотичен начин на живот. Такива родители не могат да предложат дори необходимата основна грижа, та какво остава за хармония с емоционалните нужди на детето. Изследванията сочат, че липсата на внимание може да се окаже по-вредна от физическия тормоз. Едно изследване сред малтретирани деца открива, че оставените без внимание хлапета се справят най-зле във всяко едно отношение: те са по-тревожни, трудно се съсредоточават, демонстрират пълна апатия, имат пристъпи на агресивност, последвани от изолация. Шестдесет и пет процента от тях трябва да повтарят първи клас.
Първите три или четири години от живота са период, в който мозъкът на децата нараства до около три четвърти от пълния си обем и се развива по-бързо от когато и да било след това. В този период децата научават най-важните неща, и на първо място – как да се справят с емоциите си. Наличието на тежък стрес в този момент може да увреди центровете в мозъка, които отговарят за ученето и така да окаже сериозно влияние върху интелекта. Макар и това да може да се поправи по-късно, въздействието на стреса върху способността за учене може да се окаже белег за цял живот. Ето как една научна статия обобщава ключовите емоционални уроци от първите четири години и техните значими последствия!
***
Един от най-важните уроци, разбира се, е управлението на гнева. Основното нещо, което децата научават за гнева (както и за всички останали емоции) е, че „няма грешни чувства“, но има грешни реакции.
Алтернативен линк за сваляне на ‘Емоционалната интелигентност’ оттук
Много добра книжка
Книга, която си струва да бъде прочетена!
Книгата е страхотна и си струва да се препрочита. Има много теми, които могат и трябва задължително да бъдат включени широко в българското училище и предучилищната среда.