Опашката – Захари Карабашлиев
“Опашката” е завихрящ въображението роман – едновременно нежен, провокативен и безмилостен, колкото интимен, толкова и безграничен. Една увлекателна, но и проникновена притча за покварата на властта, за характера на доброто и злото, за любовта и свободата.
Няколко години след Втората пандемия светът, какъвто го познаваме, вече не е същият – дълбока икономическа трансформация, недоволство, масови безредици – критичната точка отдавна е достигната. В това време на смут и хаос любовта между Невена и Павел е непоклатима и когато той ѝ предлага да свържат живота си завинаги, изглежда, че най-хубавите им дни предстоят. Същата нощ обаче открива, че на годеницата му, необяснимо как, ѝ е пораснала опашка. Истинска опашка.
И докато Невена не вижда това като аномалия или проблем, Павел е разтърсен из основи. Нещата се усложняват още, когато той получава неочаквано предложение – да спечели следващите президентски избори. Изкушен да приеме мисията, която му се предлага, и да поведе страната към един нов ред, Павел се изправя пред съдбовни решения и техните безвъзвратни последствия.
Всъщност “Опашката” е роман за нашето време, за последната година, за тази година, за идната година – тук е всичко, събрано пряко или косвено, тук е едно възможно, плашещо възможно скачане напред в близкото бъдеще, където настоящата пандемия е била само генерална репетиция и където следващата я по-лоша е ожънала голяма част от българското, а и от световното население. А маските се използват точно така – за да крещите.
Романът е апокалиптична приказка за света такът, какъвто може би скоро ще бъде.
Романът също е за предразсъдъците. За това, което се приема за нормално и това, което в никакъв случай не можем да приемем. За границата, която трябва да преминем, за да влезем в стереотипа или за да излезем от него.
Романът е и за мафията. Понеже действието се развива в България, неизбежно е да се срещнем и с апокалиптичната версия на българската мафия. Мафията, която ДС създаде пред тридесет години и която в новата си форма ще е още по-подла, по-подмолна и по-безсърдечна. Времената ще са безсърдечни – няма как политическата мафията да не е.
„Опашката” съчетава в себе си елементи на дистопичната фантастика, любовния романс, изпепеляващата политическа сатира и драмата на абсурда, превръщайки се безспорно в най-различната и най-смела творба на Карабашлиев. Роман, който ще промени дишането ви и ще ви накара да се замислите. Защото пътят към покварата най-често е осеян с добри намерения.
“Този роман дължи признание на безкрайна върволица от мъртви и живи писатели, както и на много древни и съвременни философи. По време на работата по него обаче прибягвах най-често до мълчаливата компания на Платон, Хана Аренд, Джорджо Агамбен, Джордж Оруел, Карл Попър и Албер Камю, а две определени изречения от Жан Бодрияр бяха надвиснали над мислите ми през цялото време, докато пишех:
„Заличаването на Бог ни изправи срещу реалността.
Срещу какво ще ни изправи заличаването на реалността?“.
В известен смисъл моите страници са просто опит да осмисля този фундаментален въпрос.”
— Захари Карабашлиев
Болестта обаче е нещо друго – тя е напомняне, че ти принадлежиш. Че освен твоето лично страдане ти си част и от необятния океан на всеобщата човешка болка. Епидемиите са унизително напомняне, че никой от нас не е толкова специален, колкото умът го заблуждава; всички сме банални средноаритметични единици от човешкото семе.
И си мисля – докато радостта можеш да преживееш истински само с друг, в болката си винаги сам, винаги. Животът на другите рязко престава да има значение, когато те боли зъб или си прегънат от бъбречна криза.
Болката в края на краищата е най-неопровержимата самота.
Ние сме отдавна отвъд въпросите. Ние губим тази държава и единственият начин да я спечелим отново е да загубят те.
– Кои?
– Знаеш много добре кои. – Патриция се навежда към мен, опира лакти на краката си, замята роклята си, като да се приготвя да даде бърз урок по фламенко. Понавежда се още и започва тихо и почти заклинателно: – Ние не можем да останем безразлични, Павка. Защото истината е, че не те, а ние носим вината за това сега. Ние не искахме да се омърсим, когато трябваше, ние се гнусяхме от политика, когато беше най-необходимо, точно когато трябваше да сме тук, ние се махнахме, ние дезертирахме. Всеки си грабна егото и се запиля нанякъде – един тръгна да пише книги, друг се махна в чужбина, трети се захвана с музика, четвърти – с възобновяеми енергийни източници… Така освободихме терен за тях. Ние. Ние го направихме. Те са там сега – сочи с пръст нагоре към окаченото осветление на тавана, – защото ние им позволихме, ние ги оставихме да стигнат дотук, на практика ние ги произведохме. А те събраха себеподобните си и удушиха всичко ново и прогресивно и… и сега всички плащаме. Ние сме виновни, за това че те са виновни за това положение сега. Затова трябва да се върнем там, където ни е мястото. Трябва да участваме. Защото – щем, не щем – участваме. Дори с нежеланието си да участваме ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото.
Нали би трябвало след войните на XX век и пандемиите на XXI хората да са станали по-добри? Тя се усмихна и отговори с думите на една преживяла Първата, Втората световна война, социализма и обсадата на Сараево деветдесет и пет годишна лекарка: “Човек много бавно става добър, момиче. Човек може да стане лош лесно, но добър се става много, много бавно.”
За автора
Линк към книгата:
