PrintДве истории за две различни освобождения в различни епохи и на различни езици намират общ път в романа “Хавра”. Един роман за личните битки с бурените на миналото, за прехода на една земя, от която не искаш да се откажеш, за справедливостта и възмездието, които не идват даром, за устоите на личността, които движат пластовете на историята, докато търсят своята истина и за любовта, с която не можеш да се разминеш, въпреки всички обстоятелства.

Историческата линия е двойно защитена от патетизъм – в нея влизаме през спомените на Елегина, които са прочетени от Никола. В сегашната линия няма претенция и назидателност – в нея влизаме през кухнята, докато там се мият чинии.

”Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.” – това са думи на Джон Макгеан, героя от историческата линия. Но също така може да бъде реплика на Никола, героя от съвременната сюжетна линия. И двамата поемат на борба с вятърните мелници – и ако оня от миналото еднозначно я печели, макар искрата му да угасва твърде рано, то този в наши дни трябва да се пребори първо със себе си и с живота в неудачи. На няколко поредни кръстопътя той трябва да избере не утъпкания, удобния, безопасния и дори отвеждащия към светло и славно бъдеще път, а трънливата, мрачна, опасна пътека, отвеждаща към почти сигурна безславна, анонимна и някак безсмислена отвъд простата патетика смърт. Кой би избрал нея, при това не веднъж, което все пак би могло да се обясни с импулсивна и отчаяна смелост, тази привилегия на лудаците? Кой би я избрал пак и пак, и пак, със самоубийствено упорство и непоколебимо твърдоглавие?

Карабашлиев го интересуват точно тези герои, които са готови на всичко на свободата си, не е случайно, че точно “Свобода” беше работното заглавие на романа, преди да се промени в тая дращеща дума “хавра”, която много по-прямо описва реалността, в която Никола попада и която тръгва да преоре, дирейки съкровището – оня пословичен бунтовен български дух, който сякаш е ако не изчезнал, то заспал навеки.  Захари се гмурва в дълбокото, за да опише своята болка от ситуацията, в която се е завърнал в България, и това, което е минало през очите му в годините след това.

Две лица на България се оглеждат в тия страници, разделени от злощастния XX век, в който твърде малко добри неща са се случили в родината ни. И ако историческата сюжетна линия е написана поетично, с красивия език, познат от “18% сиво” и чудесните разкази в “Кратка история на самолета”, то съвременната е по-пряма и обрана откъм изразни средства, тя самата е литературна хавра, в която случването е по-важно от стиловите похвати – макар че и тук има красиви моменти като онзи цитат в началото, който единствен реших да извадя от мястото му. Никола, героят от настоящето, е попаднал в грубовата реалност, в която смъртта на баща му се оказва убийство, а не инцидент, а една наследствена земя – именно хаврата, която озаглави книгата – се оказва по-ценна от злато. Около нея се завърта всичко – и семейната обич, и спомените, и животът, и смъртта. Тази хавра може да спаси един мъж, да го извади от “дъното на пъкъла”, да му даде нов старт, нов живот. Или да избере да я използва, за да въздаде възмездие, тази вечна тема на литературата.

Захари Карабашлиев е написал нещо като личен манифест за разбуждане на съвести. От една страна, той описва историята на смел до глупост чужденец, който в лудешкото си, целенасочено и неуморно дирене на истината допринася повече за България от повечето българи, живяли някога. От друга, повежда един счупен, изгубен българин по неговите следи, като с всяка страница на ръкописа, който чете на една възрастна жена, взела-дала с живота, той се изправя по малко, еволюира от примирен и преклонен индивид във все по-смел и непреклонен човек. Приказка, ще кажете. Такава си е. Точно от приказки имаме нужда, защото реализмът, пълният реализъм, отрежда добрите винаги да губят.

“Хавра” е сплав от два романа. Един любовно-исторически, който почива на реални документи и събития. И един съвременен, който е по-измислен в детайлите, но прям и недвусмислен в общата картина. И макар да негодувах за края, който Захари е избрал, разбирам неговия избор. И без да искам позволението му, ще цитирам какво ми написа по този въпрос: ”Истината е, че не исках да затварям и тази страница, защото тя не е затворена.” Защото също като своя герой от миналото той вярва, че нещо може да промени привидно непоклатимата система и наложения хомот.

Хавра – избрани цитати

    – Има моменти, в които ясно отчиташ, че между теб и света има… непреодолими различия – каза Никола, като умишлено избра “непреодолими”, за да тества трезвеността си. Не му се получи.
Нямаше кой да каже на всички майки, баби, лели, помисли той, че тези мусаки, зелета, пълнени чушки, сарми и яхнии, заедно с палачинки, бухти, мекици и бисквитени торти, както и компотите – всички те не са нито толкова уникални, нито толкова важни. В градовете по света има достатъчно храна, не по -алко вкусна.

Не, майки, храната не е език. Точни обратното – езикът е храна. И това поколение остана недохранено.

Защото не е достатъчно да се споделят миризми и рецепти, да се подават през масата хлябът, солницата и пиперът, трябват думи, обмяна на мисли, а не просто поглъщане на вещества.
Гласът ѝ бе приглушен, думите ѝ идваха… сякаш бе завита презглава, гола, докато навън е зима, а той ѝ носи кафе – едва доловими думи, но добре артикулирани.
– Персонаж-мерсонаж незнамси-какво, не си бил ти, ама ни вярвам аз в таквиз неща. Като има истина – друго е. Има тяга. (…) Трябва да има тяга. Да разбера трябва аз, значи, като чета, какво го мъчи тоз човек, какво иска той от живота. За какво се бори.
“По сурова от руската зима, би била Африка без Вас, Вера.” Изрече го простичко, без патос.
Усещах ритмични приливи. Сякаш сърцето ми изпомпваше лава, която напираше да избие през порите на кожата ми. Не помня някога преди да съм изпитвала подобно вълнение. Не помня да съм била толкова несигурна какво правя. Не помня да съм била по-силна.
Кого обичаме, когато обичаме? Другия или себе си в другия? Не е ли другият просто едно огледало? Не търсим ли в това огледало единствено своето отражение? А когато нещо в други ни дразни, това не са ли именно щрихите, които излизат от очертанията на това отражение?
Знаете ли скоро измъкнах Тургенев от ей там, четох му разказите. Чехов също. После Толстой. А после и нашия Йовков. Знаете ли какво ми се струва сега, като препрочитам тези класици и като ги сравнявам със съвременните писатели?

– От класиката…  лъха топлина. Има човешка топлина. В съвременните романи не е така.

… разказите на Макгеан бяха предизвикали събития, променили историята на милиони. Навярно всяка история пренарежда света завинаги. Навярно Вселената се променя с всяко изречение.

Хавра (тур. havra от иврит):
Еврейски храм, синагога;
прен. шумотевица, бърборене („Речник на чуждите думи в българския език“, изд. „Наука и изкуство“, София 2000).
Юридически термин от поземленото право. Например „…че по силата на нотариален акт № 97 …по документ за собственост от 3000 кв. м, представляващ хавра в гр. Девня…“;
Необработено място, пустеещи земи, пустош;
Hevrah/chavurah или havra – група приятели (има същия корен като „приятел“ – х’авер, авер), общност, завера;
Бъркотия, неоправена стая.

 

 DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ ‘Хавра’ на Захари Карабашлиев в различни мобилни формати