Пасиансът на архангелите – Мария Лалева

Posted on 08/02/2025

by book

Български автор

„Пасиансът на архангелите“ ни среща със съдбите на две поколения изключителни жени, познаващи тайните на света, интересни и напълно различни една от друга – владетелката на мъдростта и мистичната сила на картите Юстина и пазителката на вярата монахинята майка Христина. Разказът за тях става неразделен с този за техните две дъщери, носителките на паметта на миналото, претворено днес.
Отново, както и в романа „Живот в скалите“ Мария Лалева се превръща в наш изповедник, в спътник, който мило подава ръка на читателя докато сам върви към познаването на себе си, Бога и смисъла на това, което е и което има.

Човешкият свят, разделен на черно и светло, ад и рай, лъжа и истина, его и душа се разкрива чрез история, наситена с предизвикателства и болка.
Романът „Пасиансът на архангелите“ е вдъхновен от истинската история на жена, която гледа на карти и има своя собствена „архангелска религия“ за света, човека и Вселената
Почти всички герои в книгата имат реални прототипи. Сюжетът е изграден върху истински истории и реални факти и събития.
Любовта, прошката, спасението, израстването, промяната, истината за човека и вселенските енергии са основните въпроси, поставени на пътя на героите в новия роман на Мария Лалева.
Главната героиня минава през множество изпитания, срещи и раздели, преди да създаде семейство и да осинови две момичета. Съдбата ѝ е отредила дарбата да разгадава стъпките на човека, редейки пасианс с тесте старинни странни карти, и да разкрива отклоненията на хората от предначертания план на душите им. Животът я сблъсква с рождената майка на двете ѝ осиновени дъщери, на която тя разкрива тайните си, преди да умре. Конфликтът между двете сестри, оплетени в любовен триъгълник, и съдбата на извънбрачното дете, родено от забранена любов, са в основата на тежки избори и сериозна вътрешна трансформация на останалите герои. Огромна роля в историята изиграва изхвърленото на улицата куче, което не просто спасява живота на един от главните герои, но и го провокира да открие истинските ценности в живота.
Вървейки по собствените си пътища, героите достигат до вътрешни прозрения и избори, до преосмисляне на отношенията между хората и връзката на човека с Бога и енергиите на Вселената. Огромна роля изиграва изхвърленото куче, което не просто спасява живота на един от героите, но и го провокира да погледне света с други очи.

„Пасиансът на архангелите“ е книга за греха и покаянието.
Обяснение в любов към живота. След успеха на първия си роман „Живот в скалите“. Мария Лалева поема по нов път в литературата. Предлага игра на карти. Пасианс, в който смъртта и прошката се срещат. Пасиансът е игра на търпение. В живота смирението е ключът към щастието.
— Георги Тошев

Безчисленото небесно множество от ангели се е спускало над ръката на Мария. Тъкмо безплътните им същества придават такава поразяваща сила на тази книга – иначе тя би била повече човешка. А сега не е. А там, където са ангелите, там е доброто. Прочетеното в този роман е като избавление.
— Мира Добрева

Книга за светлината, която носим, а я търсим другаде!
Книга за силата, с която сме родени, а се учим да загубим, за да я градим наново!
За Любовта, за която трябва да се събудиш!Книга за човекознанието, в което човек опознава Бог, опознавайки себе си!
— Силвия Лулчева

„Пасиансът на архангелите“ е един вълнуващ път, който започва с първата страница на тази Библия за живота и продължава дълго след като си я прочел. Мария не е просто великолепен писател, тя е истински изповедник. Мил, но безкомпромисен в желанието да се огледаш в себе си.
— Нели Хаджийска

„В живота ни задължително трябва да има една такава любов – с дъга и без бъдеще, за да се научим да създаваме нашето „сега“ като единственото съществуващо време. Вярвам любовта е единствената сила, която може да ни покаже, че Вселената има само сегашно време. Но в онази нощ аз сънувах бъдещето, без да го проумявам. Небето ме утешаваше предварително, че любовта ще се появява в живота ми с различни имена и лица, стига да я нося в сърцето си. Вече знам, че трябва да имаш любов в себе си, за да я извикаш пред себе си. Любовта е навсякъде, но за да те доближи и да те прегърне, е нужно да разпознае себе си в теб, да надуши любовта в сърцето ти, да я усети. Минаха много и тежки години, преди да се разлисти това познание като книга пред мен и да прочета в края ѝ, че всъщност край няма. Нито любовта има край, нито животът. Има само мигове, в които те са. Сега обичах и бях обичана, бях в този момент и на това място. И не можеше да бъде друго. За никого.”

Никой няма минало. Ние, хората, само си мислим, че имаме. Миналото е най-измамният сън за ума и най-големият капан на дявола. Наивно вярваме, че сме резултат от своето минало. Обясняваме себе си сега с нещо, което сме били преди, когато не намираме правилния отговор за нещата в днешния си ден. Но всъщност то е просто картина в ума, която е толкова нереална и невъзможна, колкото и това, че можеш пак да бъдеш десетгодишна. Или отново на трийсет. Да, определени последствия от минали избори днес може и да те застигат, но вече не можеш да се върнеш там и да промениш причината или избора си, действието, думата или мълчанието си. Защото тях вече ги няма в реалността ти, но вълната на последствията е възможно да те догони и да бъде съвсем реална в момента. Тя е, която би трябвало да те интересува и която има значение. Да се връщаш в миналото и да му придаваш стойност, да го анализираш и да губиш енергия в разсъждения какво би се случило, ако бе постъпила различно, е най-прекият път към това да си непълноценна и неподготвена за сегашния миг от живота си. Толкова пъти съм ти го казвала – не пускай котва в миналото, защото идва миг, когато то няма да те пусне да се върнеш, ако прекалено дълго си се застояла в него. Твоето минало е последната ти котва. Пречи ти да продължиш. Пречи ти да живееш. Въртиш се в кръг, губиш ориентация, губиш смисъл. Губиш себе си, момичето ми. Виждам го. Знам го! Последната котва е най-тежка, Екатерина. И ако прекалено много те бави или изцежда, режи я, но отплувай! Довери се на морето, не на кораба. Довери се на Бог, не на малкия си човешки ум, не на егото, в което има хиляди паянтови постройки от крайни емоции, обиди, рани, вини, болки… Ако нещо е минало, то значи Бог е решил, че за теб е по-добре то да не е част от твоята реалност сега.

Сърцето винаги има предимство пред ума, когато любовта срещне отново две души. Въпросите връщат илюзията за реалност и задействат разума. А тогава в повечето случаи свършва истината.

„Когато се смееш – сърцето е, когато плачеш – егото е, главата човешка, дебелата“…

— Не става въпрос за това дали те обичам. Нито за това дали ти ме обичаш. Никой от нас не може да знае дали и колко дълго щяхме да бъдем щастливи заедно. Отдавна се от-казах да се връщам назад с този въпрос, но си признавам, че хиляди пъти съм го задавала на себе си. Когато се питах какво е любов, ужасно се страхувах да си дам отговор. Защото този отговор можеше да ме разклати, да ме накара да видя ясно, че може би не съм те обичала, че навярно и ти не си ме обичал… Няма друг въпрос, от чийто отговор толкова упорито и дълго да съм бягала. Но точно аз да оставя такъв въпрос без отговор? Невъзможно! Не и аз. Беше ми нужен, за да продължа да живея, да продължа да бъда себе си. И тогава си зададох друг въпрос – кое не е любов?… И си отговорих – страхът не е любов. Ревността не е любов. Страстта не е любов. Да властваш над някого и да го подчиняваш, не е любов. Да го променяш, за да ти пасне, не е любов. Дългът и отговорността не са любов. Меренето на дадено и взето не е любов. Зависимостта не е любов. Самосъжалението и съжалението, отчаянието от това, че си изоставен и необичан, не е любов. Времето, прекарано с някого, не е мерило за любов. Ужасих се, че след всички тези отговори не остана нищо, което да е любовта. И тогава прозрях, че любовта е онова нещо, което няма противоположност. Тя просто е, случва се и я живееш с това нейно лице, с което е дошла при теб. И единственото, което можеш да направиш, е да дадеш най-доброто от себе си и да приемеш най-доброто от другия. В този смисъл… това между нас беше любов.

„Отишъл си далече от душата си и там, между писаното ти от Бога горе и избраното от човешкия ти разум тук, долу, зее дупка, бездна, пропаст, която се мъчиш да запълниш с какво ли не – храна, алкохол, секс, притежания, работа, пари, самовлюбеност, трупане на знания и умения, безсмислено самочувствие, заблуда за собствено превъзходство, назидание, осъждане, алчност… Болест е тази празнота, болест! Най-страшната болест! Тежка котва си пуснал в нищото, в празнотата си. И няма граници човешката ти способност да се самозалъгваш и да си вярваш, че в бездната ти е хубаво. Ума можеш да излъжеш, друг човек можеш да излъжеш, себе си най-хубаво можеш да излъжеш, но Бог, архангелите и енергиите не можеш…
И че човек или се спасява сам, или не се спасява изобщо. Зависи колко му е голям богът, колко голямо място е разчистил за него човекът в себе си.

Всяка болест на тялото преди това е била крясък на душата. Била е предупреждение, че си се отдалечил от всичко красиво, което Бог ти е дал, за да извървиш човешкия си път. Срещнах ангели в човешки тела и те ме обичаха дори когато най-малко заслужавах. За да ме научат, че любовта не се дава по заслуги. Просто се дава. И се отнема не поради грешка или недостатък. Просто си отива, защото си има път. Свой собствен път… Разбрах, че прошката е стръмен връх за катерене. Понякога прекалено стръмен. Но не бива да се отказваш от него, ако си избрал да си по-голям от вчерашното си Аз. Осъзнах, че винаги ще губя в битката за душата на човека с този, който владее миналото му. Защото доброволно е подарил себе си на друг. Има човеци, които са избрали да имат само минало и да нямат вече себе си. С такива хора е безсмислено да мечтаеш за бъдеще или за спасение. Те не чуват душата си. Всички човешки пътища толкова си приличат, че изобщо нямаме нужда от равносметки… Имаме болезнена нужда да обичаме себе си в другия. И да се учим да го виждаме всеки ден, да осъзнаем колко много си приличаме… И че сме замесени от една и съща кал, съживени сме от един и същи дъх. Не мога да си представя нещо по-красиво от това. Нито в този живот, нито навярно в следващите. И ще вярвам, че любовта е единствената истинска човешка същност, че тя е материалът, от който човекът е изграден, и че тя е пътят, който му е даден свише – накъдето и да върви той, който и да върви с него. Важното е да продължава да върви. Промяната, движението са кодирани в човешкото същество. Те са тайният шифър на Вселената, заложен в гените на първите човеци. И не може да бъде друго! И слава богу, че е така!

В мига, в който осъзнаеш, че живееш сред спящи, имаш само два избора – или да стъпваш тихо около тях и търпеливо да ги изчакаш да се събудят, или да тръгнеш по света, за да откриеш и други събудени. Човекът е създаден, за да се споделя с другите човеци. И търси себеподобни, търси тези, които вибрират на честотата на ума и сърцето му. И те също търсят него… Светът е пълен с хора, които се търсят с душите си, издирват се през времето и пространството и е страшно, че човешкият ум много често застопорява някой буден в оковите на чуждия сън на някой спящ. Това са болните хора. Те или се пропиват, или се разболяват нелечимо, или се самоубиват, или деградират… Това са хората с огромните бездни вътре в себе си.

— Може би до края на дните си няма да разбера човешкия бунт срещу съдбата. А може би точно това е играта на Бог – хората да го забравят, да го отрекат, да възроптаят срещу съдбата и после да сътворят отново себе си. Сами. Навярно играта на черно и светло, на демони и ангели, на ад и рай е любимата игра на Твореца. И човеците я играят всеки път, във всеки свой живот като за последно. Но съм убеден в едно – ще искат да я играят вечно…

Трудните дни и трудните години са благословия. Никоя трудност по пътя ни не е случайна и безсмислена, не е наказание или проклятие. Вярвам в това. Трудното идва само когато си дорасъл да понесеш последствията от свои избори, думи и мисли, които навярно си забравил. Идва, когато Вселената ми се е доверила, защото вече знае, че си достатъчно силен да го приемеш осъзнато. Трудните дни са нашите стъпала, вратата ни към следващия свят. Колко светлина ще има там, в следващото неизвестно, избираме ние. Човешкият избор е свещен. Но трудностите ни казват само едно: „Пораснал си!“. Знаеш ли, мисля си, че трудните дни са като враговете, като предателите, като лъжците по пътя ни. Разбираме колко много са ни помогнали, когато им простим и разберем защо ги е имало. И ги благословим. И си тръгнем от тях.

— Ако нещо спасява човека, това е истината. Единствено и само истината. И ако ти бъде поискана, твой дълг е да я кажеш. Дълг към чистотата, с която си роден, дълг към Бог, дълг към другия, у когото същият този Бог е проявен. Толкова е тъжен нашият човешки свят… Живеем с истини до поискване. Стоят си във въздуха, в умовете ни, в сърцата ни и чакат някой да поиска да ги узнае. Потопени сме в лъжи и тайни – такава е предпочитаната реалност за повечето от нас. Това е голямата болест на човешкия свят. Ние всички сме болни от лъжи и тайни, вземаме грешни решения от лъжи и тайни, изречени и затаени от друг или от нас самите, нараняваме се с лъжи и тайни, дори проявяваме безразсъдната глупост да преценяваме според малките си човешки мерки кой може да понесе истината и кой – не, гордеем се с премълчаването, което е ни повече, ни по-малко отлагане на истината… А това всъщност е отново лъжа. Странно е… Малкият човек искрено вярва, че е по-голям от истината. Не мисля, че Бог ни е направил толкова глупаво самонадеяни.

Разплатата и съдбата не са никак сложни. Ни повече, ни по-малко е от това да си купиш килограм захар. Даваш – получаваш. Точно същото е и със съдбата. Когато твърде дълго си живял в една лъжа, когато твърде дълго и многократно си давал, но не си получавал захар в замяна или обратното, Вселената се намесва. Тя не търпи неравновесие. Не и безкрайно. А всяка разплата минава през истината. Отложените истини винаги се изплащат с най-тежките лихви. Добре е да помниш, че съдбата няма длъжници.

Понякога на човек не са му нужни ангел и спасение, а още кал. Още кални черни хора наоколо му, още кални мисли, още черни думи, още низки пориви и желания… Трябва му точно тази кал, за да завърши сам себе си. Както Бог от кал го е изваял, така и човекът от кал сам се създава. Затова не протягай ръка към чуждата кал да спасяваш, без да си повикан за помощ. И да го беше измъкнала, щеше да побегне и пак в калта да се хвърли. Чуеш ли обаче да те вика, черното вече му е достатъчно, калта му е по мярката за цял човек. Тогава само кажи: „Тук съм!“ .. И остави Бог да си свърши работата. Толкова е човешкият живот, Екатерина – достатъчно кал, божият дъх и някой търпеливо да те чака да се изваеш от калта сам.

Бе видяла с очите си, че човешката милост има граници, че безгранична понякога е само човешката неблагодарност. А там, където няма благодарност, няма любов. Вече знаеше, че болестта е като танц между болния и съдбата. Не битка – танц е. А човек спира да танцува, когато спре да обича. Или е забравил как да обича… Най-вече себе си. Тогава и съдбата е безсилна, камо ли човекът. И Юстина осъзна, че именно това трябва да направи в този миг – да се смири, да се довери на Вселената и на енергиите ѝ точно в мига, в който е убедена, че е загубила битката. Може би щеше да спечели танц със съдбата за тази душа. Последен танц за спасението на Петър… Но това беше неговият танц, не нейният. Тя вярваше, че всеки има право на собствено небе и на собствено дъно. И на собствено спасение.

Вече не се питам защо съдбата ми взе мама. Разбрах, че когато някой е изпълнил мисията си докрай, си отива. От твоя живот или от живота изобщо. Осъзнах, че ние, човеците, не разбираме нито времето, нито стойността на нещата и на хората по пътя си. Все си мислим, че ако нещо е дълго, то е значимо. Но има мисии и задачи, които се случват в миг и те преобръщат до края на дните ти. Може някой само да те е прегърнал и след минута да е изчезнал, но тази прегръдка да е спасила душата ти… Хората бъркат спасението на душата със спасението на човека. Има хора, чиито души вече не могат да бъдат спасени тук, на Земята. И тогава, за да спаси душата, Бог си я прибира. „Съблича ѝ човека“ казваше Милан. И беше абсолютно прав. А друг човек пък може да се е появил, за да те разруши, да те смаже, да те остави с усещането, че сърцето ти е осакатено завинаги, и впоследствие да се окаже, че всъщност е бил най-великият учител за теб, че е спасил душата ти. Невинаги разпознаваш веднага знамението на съдбата, нито смисъла на случващото се. Хора сме. Не бива да се виним… Човеците сякаш гледат и себе си, и света през един малък отвор – колкото дупчица от карфица в една огромна стена, и виждат съвсем миниатюрна, нищожна част от цялата картина, от неспирното движение на всичко наоколо. Тези, които са го осъзнали, спират да бъдат самонадеяни и осъдителни. След това им остава единствено да се преборят с нетърпението да узнаят всичко. За тази крачка не е нужна сила, а вяра. Вярата започва в онзи странен, уж случаен миг, в който човекът разбира, че има мисия и задачи. Или по-точно, когато си ги припомни, защото той с това знание е дошъл тук. И после играта на земния ни живот започва със забравата им.
Такива са Вселенските закони, нужно е да ги приемем. Мисията и задачите са първо към себе си, едва после към всеки друг и едновременно с това към едно огромно нещо, което винаги е цяло. Каквото и да се случва вътре в това цяло, везните на светлото и тъмното са в равновесие. Ние се движим в това равновесие, не то в нас. Наричаме го избор. И няма нищо друго и никой друг извън нас. Има огледала, които сами сме поставили за себе си. Заради задачите си, заради мисията си. Люлеем се между любов и омраза. Но любовта е единствената реалност, майко Христина, а омразата е илюзия, тя е твоята болка, която произлиза от ума ти. Твоята болка от теб самия. Защото друг няма. И тя също е огледало. Нали не забравяш, че огледалото е обърнат образ? Вътре в това цяло омразата, болката и страховете ни са обърнатият образ любовта. Ние живеем в обратния свят на душата си. Нарочно сме предизвикали себе си, нарочно сме се ограничили, нарочно сме се самоизлъгали, за да изживеем всичко това, да го познаем и да открием разликата. И се раждаме отново и отново тук, докато не изберем да затворим човешките си очи и да спрем да живеем в илюзията, докато не открием в себе си онова вътрешно зрение, което ще повдигне завесата и ще ни покаже истинската реалност. Вярвам, че човекът все някога ще счупи огледалото или просто ще му обърне гръб. И ще се събуди за истината още тук, на Земята, в земното си тяло, с човешкото си съзнание.
Това е пробуждането, това е спасението!
Но обикновено си отиваме от тази земя, познали само отражението на любовта в огледалото. Защото, вторачени в обратния образ на любовта, започваме да му вярваме. И неусетно се превръщаме в скептици, в същества без вяра, в човешки създания, издигнали в култ телата, логиката и разума си. И свикваме да бъдем цинични към сърцето си. Дори започваме да харесваме този цинизъм. Заради болката от истината. Започваме да се харесваме такива – плоски и удобни. Пак заради тази болка. По-лесно ни е навярно да живеем само в отражението на любовта. Но то всъщност е задължителната тъмнина в нас. И ние пускаме котва там, в илюзията, в тъмната част от себе си. Не разбираме, че сме отговорни за баланса между светлината и тъмнината в един по-голям план. Загърбили сме светлината и любовта, загърбили сме Бог и сякаш сме заразени. Още по-лошо – заразата ни харесва повече от това да сме честни и смели. И не успяваме да достигнем до дълбочината на истинските си чувства. А Бог ни е дал чувства, за да го познаваме. За да си го спомним. Ние всички сме забравили голямата картина. Непрекъснато я забравяме… Вярата вече е опорочена от човека дума. Изкривена и изнасилена. Хората не следят знаците. И не защото са слепи за тях – неудобни са им. Но съдбата е достатъчно търпелива. И последното, което им отнема, е това, върху което са фиксирани, към което са пристрастени, в което са заблудени… Това е, което ги отклонява от общия план на цялото и от плана на душите им. Обикновено това е, което потопява хората в тъмната част от тях самите. То е онази бездна, която зейва между пътя на душата и земните им стъпки. То е онази кухина, която демоните търпеливо чакат да запълнят. Празнотата, която ги отделя от истината за тях и за света, от истината за душата им. Разумът запълва тази бездна с малката си човешка логика, със свитите си материални желания, с претенциите си за огромни познания и възможности… И изгонва вярата. Тя е нещо нелогично, неосезаемо, не подлежи на доказване. А човекът боготвори доказателствата.
За мен вярата започва със смелостта да се довериш на нелогичното. И много често точно нелогичното е това, срещу което най-много се съпротивляваш. Това е, което най-силно отричаш, най-истински отказваш да приемеш и да му повярваш. Защото превръща света ти в неудобно място. Големите истини обикновено са неудобни. Толкова е просто! Не разбираш ли?… Вярата е да бъдеш внимателен към мярата на истината и удобството в себе си. Вярата е да приемеш неудобството да излезеш извън очевидното и логичното, извън догмата за себе си, извън правилно-неправилно. Думата не е смелост. Смелостта е категория на егото. Но то не е нещо непременно лошо. Помага ти да се осъзнаеш, но ти пречи да се надскочиш. А вярата е нещо магично. Тя е любов отвъд границите на удобството. Това е началото на вярата. Там те чака голямата картина. И Бог!

@stoychokerev

Каза жената…#новотопознание #стойчокерев #мариялалева

♬ original sound – stoychokerev

Мария Лалева в предаването “Новото познание” – https://youtu.be/4lWawNHLqzw

За Автора

Мария Лалева е родена е на 17 юли 1969 г., в Благоевград. Завършила е езикова гимназия с френски език. Има висше икономическо образование. Досега е публикувала три е стихосбирки „Личен архив“ (2013), „Не съм ви ближна“ (2016) и „Благословете Юда“ (2019).
През 2018 г. излиза романът ѝ „Живот в скалите“ който близо 150 седмици се задържа в класациите за най-продавана книга. Романът оглавява Топ 100 на „Хеликон“ за най-продавана книга (2019), Топ 50 – за най-продаван български автор за (2019 и 2020), обявен е и за най-продаваната книга на десетилетието. Мария Лалева е отличена и с престижната награда „Жена на годината“ в категория „Култура“ за 2019 г.

Стихосбирки:
„Личен архив“, 2013 г.
„Не съм ви ближна“, 2016 г.
„Благословете Юда“, 2019 г.

Романи:
„Живот в скалите“ (2018)
„Пасиансът на архангелите“ (2021)
„Пътища от огън“ (2024)