Легендите за Левски

Posted on 18/02/2025

by book

Кой е предателят на Левски? Коя е била любимата му песен? Имал ли е наистина тайни годежи? Случайно ли е заловен Апостола? Светец или политик? Проклятието на паметника? Кога е сгрешена датата на обесването? Защо е написал “Народe????”
Това са само част от въпросите около личността на Апостола на свободата Васил Левски, които намират отговор в уникалната книга “Легендите за Левски” на в. “Стандарт”.
„Стандарт“ събира и издава за първи път 30 легенди за Левски като отбелязваме 186 години (2023 г.) от рождението на Апостола на свободата. В уникалната книга по най-увлекателен начин се разказват малко познати факти за живота на Апостола на свободата, от различни гледни точки се представят емблематични моменти от живота и делото на Васил Левски.
Предговорът към нея е на писателя Димитър Недков. “Утопията Левски” ще ви накара да се замислите защо днес мнозина се страхуват от Дякона.

В своето тефтерче Левски пише: „Народе ????” – най-голямата загадка, която все още не е разшифрована.
За някои това е вик на отчаяние, за други – недвусмислено предупреждение, трети го определят като многозначително пророчество.
Да се интерпретира „Народе????” на Васил Левски е трудно и непосилно. Още повече, че използването на въпросителния знак при него не е еднозначно и в много случаи не отговаря на правописните норми нито в тогавашния, нито в днешния български език.
Колкото и автори да са разсъждавали върху написаното, само Васил Левски е знаел какво точно е имал предвид, какво е било емоционалното състояние, какви са били мислите му.
Всеки има право на интерпретация. Но единственото, на което нямаме право, е еднозначно да тълкуваме това „Народе????”, като разчитаме в него отчаянието на Васил Левски от нас – неговия народ. Защото Левски е и ще си остане най-вярващият в собствените ни сили българин. И най-вярващият в народа ни човек, който с всеки свой ход или мисъл показва това по категоричен начин!

Дали заслужаваме Левски? Горчивата истина посочва Велислава Дърева в речта си по повод 180 години от рождението на Апостола: „Истината е, че българите се кръстят пред Левски и плачат пред него като пред икона, обаче тачат политическото потомство на Хаджи Иванчо Пенчович ефенди. Накъдето и да се обърнем, същият този български народ навсякъде пише думата “народе” с четирите въпросителни – на плакати, на стените, по тениски. И всеки си мисли, че тази дума, с четирите питанки, се отнася за някой друг – за всеки друг, но не и за самия него. Истината е, че всеки един от нас е петата въпросителна в тази дума“.

Безсмъртието няма рождена дата и надгробен камък. Безсмъртието няма епитафия. Безсмъртието не чества юбилей, нито кръгла годишнина. Самата история предпочита безсмъртието само да си подбира историческото време.
Само по себе си безсмъртието е мълва, прошепвана по здрач в ухото, преработена от съзнанието като обрастваща в митове легенда. Безсмъртието не е приказка с начало и край. Безсмъртието е нескончаемият монолог на символ-веруюто на полета на душата в пространството на безвремието. Без храм, без олтар, без амвон за проповеди.
Единствено портретът от стената…
Левски????
Безкраен низ от въпросителни…
Броеницата питанки – от неговата тайната вечеря на съзаклятието до грехопадението на предателството…

Сто и петдесет години Апостолът виси недокоснат на бесилото с онази страшна сила на примера за безкористна саможертва и всеопрощаващо великодушие на „сърце порасло и за кръст готово“ (Вазов). Сто и петдесета зима гузната ни съвест „пее свойта зла песен“ (Ботев).
Сто и петдесет години на недостижимия за нас, простосмъртните, избор между свободата или смъртта. Вечно оковани от самозаблудата за несъстоимото възнесение към безсмъртието. Завинаги подвластни на жаждата за земно благополучие и насладата от удовлетворените страсти безбожни – за имане, за власт, за господство, за блаженство. А за всичко останало – да му мисли Спасителят.
Сто и петдесет години крием от самите себе си онова оръфано тефтерче, побрало личния баланс между духа и материята след облагането е всички видове данъци към Империята – включително добавената стойност за бесилото.
Срамуваме се явно, от онези няколко гроша за коричката хляб и цяр за болките в корема. Сиромахомилство някакво – без командировъчни, без хонорар за словата, разпалващи душите, без заплата за длъжността и социални осигуровки за спокойни старини. Единствено безмилостно растящата според инфлацията на човещината лихва върху кредита за вярата в Светото дело.
Също като Оня – влезлия в Йерусалим, за да прогони търговците от Храма. Понесъл сам Кръста си към непосилния за нас хълм, за да плати сам сметката на Неговата „тайна вечеря“.

Век и половина отгоре, една утопия обсебва съдбата българска.
Забърква взривоопасната алхимия между ДНК-то на саможертвата и ДНК-то на предателството, раждайки бездушието, апатията към делата на ползу роду. Уродливата представа за безопасното разстояние между преклонената от пречупения гръбнак главица и проблясъка в мрака на покорството ятаган.
Обърква алгоритъма на хармонията между народ и правители. Отдалечава съгласието за онази „чиста и свята република“, пожелано от този, който погуби себе си, за да спечели целият род. Извървявайки в самота потайните пътеки на своята Голгота, самоосъзнавайки, че страхът се лекува е леенето на куршум за револвера върху кръстосаната кама. Онази клетва в делото, като първа крачка към свободата, която освобождава роба по пътя към съвършенството. Онова утопично съвършенство за братство и сговор – неразбираемо за либералния егоцентризъм на лишения от мистицизъм студенокръвен прагматизъм.
Левски прави своя „лъвски скок“ в невъзможното – да убеди българина в постижимото. В правото му на независимост от чуждоземни господари – евагелизатори някакви – втурнали се в чуждо мировъзрение. В сбъдването на мечтата за своя държава, върху своята земя. В своя трансцедентна връзка със своето Божество. В свой закон, отсяващ доброто от злото.
Това смазва, убива тези, за които Апостола е нужен именно като утопия, оправдаваща тяхната несъстоятелност да бъдат като него приживе.

Ах, как им се иска Левски наистина да е мъртъв!
Да е в оня безименен гроб. Да е потънал в забрава. Да е просил милост. Да е тропал на „високата порта“ за опрощение. Да се е оправдавал с другите. От вричането си да се е отрекъл. Да е искал дом, невеста и куп дечурлиги, арна служба в конака, фес от кашмир като на чорбаджилъка, дюкян на чаршията с дубровнишки стоки и от онези тефтери за алъш-вериша с Цариграда.

Остани си несбъднала се утопия, Дяконе.
Бъди мит, легенда, сказание и прости небивалиците, които понякога разказваме за теб. Свят ли си, греховен ли си – само ти си знаеш. Това е цената – вечно раздиращото душата човешко съмнение за смисъла на борбата – да бъдеш себе си. Неутолимата жажда за свобода.

Не слизай от бесилото, Апостоле!
Не тръгвай по водата на превърналото се в блато море на разрушени човешки илюзии. Не възкръсвай в този днешен свят на забрава и поквара на честта и достойнството, опозоряването на идеали възвишени – за свобода и братство безкористно.
Нима не чуваш колко по-силно грачат онези черни „птици проклети“, обладани от страха на демоните, че нямат отговор на въпросите, онези твои питанки след „Народе????“, които неизбежно пак ще зададеш, ако се върнеш.

Пощади ни… Тези, които те предаваме и днес…
Най-вече ония, с гръмките титли и високите длъжности, с наизустените думички за теб пред паметника ти на злокобната дата. Не чети послеписа на оправданията им за деянията или бездействията, опозоряващи мечтаната от теб Република. И без това повечето от тях остават под чертата на безумно влюбената в теб История – оня свенлив копнеж на девичата невинност по синевата на погледа ти, прикриваща неподозирана мъжка воля и вяра в непорочното зачатие на свободата.

Остани си утопия, бай Василе!
Само така ще продължиш да живееш сред нас, самопоробващите се, които така и не те разбрахме тогава – преди бесилото.
Има герои, които никога не „почиват в мир“, оставайки пред очите ни завинаги в предсмъртния си час.
Амин!
— Димитър Недков

„За мен Левски не е личност, позната от най-ранните ми години, а внезапно откровение, ослепяваща светлина, която изведнъж озари живота ми. Левски не е поетична измислица – той е жив човек от плът и кръв. Малко са народите, които имат такива герои“.
— Мерсия Макдермот

Няма българин, който да не е виждал стотици портрети на Левски. Ликът на Апостола на свободата грее от учебници и книги, от стените на почти всички кабинети. Бюст и паметник има в почти всички градове в страната, както и на местата, където се събират българските общности в чужбина. Когато откривали бюста му във Вашингтон през 2000-та година, по време на церемонията се събрали и много американци, които не знаели за него. Загледали се в изображението му и типично по американски възкликнали – “Уау! Какъв красив мъж! Сигурно е киноактьор, някаква звезда!” Това разказва години по-късно един от дарителите на паметника.

Съдържание

Увод. Утопията Левски
Как е изглеждал Левски
Кога е роден
Каква е тайната на кръстчето му
От какво е боледувал
Коя е любимата му песен
Какви са одеждите му
Имал ли е любима жена
Правил ли е годеж с 5000 гости
Чия попова щерка е била мнима годеница
Самоубива ли се майка му
Колко са неговите двойници
Откъде е името Левски
Защо са го наричали Джингиби
Виждал ли се е с Христо Ботев
Случайно ли е заловен
Какво се случва в Къкринското ханче
Кой е предателят
Защо Любен Каравелов не го спасява
Какви са последните му мигове
Кой е изповедникът му
Има ли предсмъртно писмо
Къде е гробът му
Какво са казали Ванга и Слава Севрюкова
Има ли сатанински символи върху паметника
Кой открадна грифоните
Сгрешена ли е датата на обесването
В кой манастир е килията-скривалище
Какво е казал за Русия
Защо е написал „Народе ????“
Светец ли е или политик