Втори том на “Духовните дарове на България” е един нов очерк върху феномените, които българският народ е осъществил в своето вътрешно моление и изявена даденост. Книгата илюстрира с една нова социология битието ни като предназначение.
Тази книга е нова преценка – от гледище на Културата на Мъдростта, на предназначението на българския народ.
Тайната на цялата книга е казана в първия том в Обръщението към читателя: “Духовните дарове на България” е аурна същност срещу социална страст! Аурната същност, т.е. духовността на един народ, е в битка срещу социалността, която създава стрес в земната даденост на човека. Този социален стрес е илюзорност, но той узаконява неистини в пътя на социалното развитие.

Човечеството е разделено, макар че дори когато е изповядвало дуализъм – богове на доброто и злото, този дуализъм се прелива в монотеизъм с тезата, че времето на бога на злото е ограничено. Така че ще се лишим от този бог – както Учението “Път на Мъдростта” казва: “Няма зло, има нееволюирало добро!”.

Човечеството трябва да бъде освободено от онази пояждаща го съмнителност, раждаща отрицание, защото не разби­ра тайната на Творчеството. За съжаление всички религии са отнели тази тайна от религиозното съзнание, а в нея е иде­ята за еволюцията. Еволюцията не отрича Бог, но когато човекът се опитва да лиши Бог от еволюция, тогава сам се обезличава! И тогава не може да си обясни онова, което соци­алните редици са изграждали – глупави и умни, бедни и богати, роби и господари…
Следователно имаме два пласта: аурна същност и соци­ална страст!
Има разлика и между духовност и позитив. Позитив е ис­торическият дух, но един народ, събран в общност – било пле­ме, след това народ – винаги ще е в конфликт с онова, което наследява, заради това, което иска да изгражда! Следователно историческите дадености, идеите на историческия дух са плод на социални страсти. И тогава ние ще видим как една необузданост, извикана от историческа необходимост, за да даде сигурност, прави войни. Всички отричат войните, отричат ги, защото не разбират еволюцията. Не е важно дали одобря­ваме, или не одобряваме войната – важно е дали исторически се осъществяваме, за да може аурната същност да изгради у нас и трона, и олтара!
Защо, обаче, аз нарекох книгата „Духовните дарове“? Има в световната история нарицателно за дарове: „Timeo Danaos et dona ferentes!“ – „Страхувайте се от данайците и когато носят дарове!“, когато правят Троянския кон, в чиято утро­ба стои злокобието. Троянският кон е психологическа трав­ма в съзнанието на човека за дарове… Но аз говоря за духовни дарове! Те нямат нищо общо с изстъпленията върху човека.
Духовните дарове на България обаче са опорочени и за­това правя един съвсем друг анализ за духовните дадености в техните белязани събития, за да се разбере, че лицемерието не е загубило своята гримаса. Неразбирането им е не толкова невежество, отколкото въведена заблуда. И целта на книга­та е да се върне в съзнанието на българите идеята за Пътя!
Историята, разглеждана като върховен правник, няма нищо общо с историята, отбелязваща факти, защото те не са истината – те не са и научен урок, а погребална песен. Няма по-голяма илюзорност от фактологията в историята, пред­ставяна като творчески процес. Ето защо си позволявам да казвам, че фактите са гробари на истината! Фактите никой не ги дебушира, за да се видят енергиите, които са ги направили! А за жалост сега има толкова смешни и толкова обидни факти като исторически дадености… Трябва да видим не историята като констатация, а провиденцията на историческия Дух – как се манифестира! Защото всяка личност има свои броени дни; всеки държавник има свои белязани дни, а всяка държава има свои исторични дни! Ако се изпусне тази метафизика, тогава каква нагледност има в приложната всекидневност на света?!
Разбира се, че нашата култура се насити от историчности. До баналности всяко явление, което не е събитие се обявява за историческо. Бедата от всеки феномен да се прави историчност гаси големия огън за отговорност пред онова, което наричаме Космично служение!

Историята бележи Дух, същност и факти! Но не фактите правят историята, а Духът – в осъществяване на истори­ческите събития! На историята сега се предоставя по-скоро констативната задача и я лишават от същността, като не ѝ дават основанието, за което тя е предназначена. А тя се прави от каузалност – не е само наброските, с които са отбелязани личности или събития. Не всяко събитие в историчността е напоено със съдба, защото не всяко е увенчано с величавост!
Историята е памет – памет на човека, идея за спомен. С върнатия като събитие спомен тя прекроява човека. И тога­ва ние имаме една вътрешна история – на онзи, будния, който е заспал, обаче споменът го събужда.

Историята отбелязва минало,
прави се от настояще
и дава пътища за бъдеще!

Следователно проблемът с историята е в отговорността пред бъдещето. Историята влиза в миналото, за да го освети в предназначението! И тогава става филтриране на миналото или кристализиране на ценности, които се пренасят в милиони­те години. Така стигаме до формулата, че не е достатъчно само да се прави история – трябва да се създава историзъм, т.е. да се сублимира енергията и в един велик момент утроба­та на зрелостта ще освободи своя плод!
Идеята за бъдещето, за да бъде творческа и да прави ис­торизъм, се нуждае от Водачество. Водачеството е духовна енергия, овладяна мисъл и приложна воля!
Безспорно от определен национален дух може да се измери предназначението – в зависимост от нивото, което има да­ден народ, той носи и съответна отговорност! Националният дух без белег на предназначение е само социално-историческо попълнение. Затова умират култури. Когато има само историческо и социално попълнение, не може да не умре културата защото, щом няма белег на предназначение, тя е вегетативна даденост. Предназначението е силата да се изживее предопределението! И предназначението е на страната на българите, които упражняват една активна воля за съизмерение в идеята за защита и за бъдеще.
Доктрините на колективното мислене твърдят, че исто­рията е дело на народите, а всъщност историзъм се прави от големи личности (но не от хиперболизации)! Затова белязаните личности народът ги съхранява с памет. Историческата памет има изградена трайност и когато психологията на един народ има поведение на отговорност, се говори за национална доблест.
Тогава какво е отговорността?

Отговорността за личността е добродетел,
за обществото е затворница,
за държавата е огледало!

За отделната личност отговорността е пътният знак на добродетелта. За обществото обаче, в неговите различни разслоения – класи, касти, партии, отговорността е затворница без право на амнистия, защото идеологиите искат да запретят пътя на идеите. За държавата отговорността е голямото огледало – тя е измерението за държавника, за водаческата личност, която трябва да изведе обществото в развитие. Ето тази йерархия трябва да разберем, когато ис­каме да говорим за страницата, наречена история: затворница и огледало.

В тази книга аз давам известни обяснения с идеята на Учението Път на Мъдростта да се одухотвори материята. „Духовните дарове на България“ поднася именно тази тайна: одухотворяване на материята! Защото материята пречи да се изведе от човека духовната субстанция. Засега си служим с материално гориво, но ако вземем идеята за летежа, която е демонстрирана в поднебесните сфери, ще видим, че ще дойде време, когато материалната сила няма да ни е нужна. Тран­сформацията ще изведе духовната енергия, която носим, т.е. това, което има и в прабългарската религия. Окултистите, когато говорят за човека като Дух и мисъл, макар и в тяло, също посочват присъствието на такава духовна сила у нас, на­речена Кундалини. А прабългарите живеят хилядолетия преди Христа с висша духовна сила – Оренда, и имат най-изчистения монотеизъм – тангризма! Защо е трябвало да дойдат в Европа? Защото тук са се раждали институти – институти на знанието…
Ограничението, в което е сложена културата в настоящия момент на планетата ни, е една беда за многовалентността, която има човекът. Изстъпленията, конто известни идео­логии раждат, също са беда. Страхът на човечеството да се освободи от идеологии и дори да се гордее с тях със столетия, е обиден. И когато на религиите се дава давност по-голяма от едно хилядолетие, те са вече идеологическа натрапчивост…
С Учението на Мъдростта идва време човечеството да има будност. Тогава то ще се освободи от всичко, което за­държа развитието, заради бъдещата история.

За обикновеното се работи,
за достойното се страда,
за великото се жертва,
a за божест­веното се възкръсва!

Историята винаги е имала своя страница на обикновеното, за което са работили неуморно всички онези верни поданици на историческото си предназначение – онези, които са изграждали националното битие и духовния път.

Винаги е имало хора, които за достойното са страдали – не само като изпитание на готовност, а и като себесъзнание за изграждане.
Винаги е имало и жертва за великото – личности са сти­гали до разпятие, като с готовност са я принасяли.
Винаги е имало и божественото – за да се възкръсва, след осъществено разпятие!

Така в аналите на книгата ще намерите един нов мироглед, който дава преценка на историческите събития. Преценка на всяка една потреба – от тотема до Разпнатия (упрекнат в престъпност); от Разпнатия до събожника (който ще прави културата на бъдещето)! Това е една нова социология в дале­когледа на Учението Път на Мъдростта.
Дали човекът желае да види себе си под ново звездно небе? Съдбата може да му сложи хомот, а може да му сложи и венец…
В същината на „Духовните дарове на България“ съм сложил небесни тайни – за този, който може да броди между звезди­те… Бъдещето като време съществува, а бъднината е чака­щата да бъде узаконена духовност!

В бъдеще историята няма да бъде наниз от фактологии, а от провиденции!

1. ЦЪРКВАТА

Религията е душевност! Тя е душевността на един народ, тя е душевността на човечеството, независимо какви кумири има то за поклонение – от тотемния свят до Сина Божий. От своя страна, тя изгражда и органите на съхранението: църкви и църковна йерархия; обреди и книжнина – изгражда историчес­кото битие. И всичкото това, в края на краищата, се вписва в страниците на планетата. За всеки народ събитията на не­говата история се глиптират в душите на поколенията му, които се хранят от това битие.
Така че религията като институция в своите пазви храни идеята за единство. Тук е било голямото прозрение на Борис – да се намери мостът, по който да преминат етничните групи, за да се получи обединението. Това е можело да се извърши само от институция, която е вън от повеленията на администра­цията. Общата религия е трябвало да стане духовна трапеза, от която никой не може да се откаже, както хлябът като потребност е всекидневие.Религията като молитвеност е не само мощна потреба,
но и далечен исторически ход!След като се ражда идеята за национално-етничното ни обединение, е трябвало да се свали дрехата и на митологията, и на тангризма, за да се сложи одеждата на новото верую за единство чрез Христа. Това е дързостта, далновидността и пророческото предназначение на княз Борис. След това идва и признанието, че е равноапостолен – тази личност влиза в сонма на българските светии. Това величие не е само социална даденост – Борис I носи християнството като една вътрешна потреба. Потребата на белязания човек, който в историчес­кото си време трябва да даде нова духовност. Защото има духовни личности, които не могат да направят историчност. Но прозрението е, когато социална личност направи духовно битие за един народ и го обедини с онова, което е вече белег на историчността. Прозрението на княз Борис I е на държавник с далечно стратегическо виждане!И князът, със събудения божествен огън в себе си, трябва да направи голямото чудо – да извърши Кръщението.

Благодарение смелата стъпка на Покръстването, Църквата става будността за историчност в българската държава!

Друго прозрение на Покръстителя е да поиска свободна и независима Църква. От 864 до 870 г. се води големият двубой между двете църкви – Западната и Източната, към коя от тях да принадлежи Българската църква. Макар че не са още разде­лени, те имат вече свои различия, особено в Символ-веруюто. В първите два събора (325 и 381 г.) е изготвено Никео-Цариградското верую, което остава пазено чисто и непроменено досега само от Източноправославните църкви. Католическата постепенно внася промени…

Така на Осмия вселенски събор в Цариград (869-870), след изслушване исканията на Българската църква, е взето решение. И на 4 март 870 г. Българската църква, с прозвището Правос­лавна, е определена като архиепископия под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Така този Събор определя ней­ната принадлежност и с това – нейната историчност. Там се решава да се изпрати в България църковен глава – архиепис­коп. Българската църква е имала правото вече на свое лично съществуване. И това, което я прави белег на историчност, са несънните нощи на Бориса – освен религия, да се бори да по­лучи и самостоятелна Църква.

Оцеляването на Църквата ни изисква този специален ста­тут – статута на автокефалност, т.е. на независимост. Под ведомството на Папската институция това е невъзможно. Под ведомството обаче на Цариградската патриаршия полу­чаваме вече право на самостоятелност, но още без свое духо­венство и свой език. Ето тук е другата голяма борба, която след Покръстването провежда княз Борис I за изграждането и богослужението в Българската православна църква.

Първата бразда на историческата роля на нашата Църк­ва е да роди книжовен език, за да създаде опорната китайска стена за защита срещу чуждо нашествие. В тази борба Борис Покръстителя, като голям дипломат и като белязан държа­вен (и духовен) мъж, води една наистина тежка битка. Защото Източната църква, както и Западната, пращат свои емиса­ри в България, но те проповядват на латински или на гръцки език. Може нещо и да подразбере мирянинът, но не може да го приложи, когато не е станало в него жива плът – не е разби­раемо слово. Мисълта дава, но словото одухотворява! Това е разликата, която правят навремето учениците на Христос – „Ти имаш думи за Вечен живот“. Защото Той им дава слово, което ги одухотворява и освобождава.

Точно това иска Покръстителя – слово разбираемо. Цър­ковните емисари четат фрази от Евангелието, но българите не се докосват до словото на Христос с душата си – не могат да го слушат с „думи за живот“. Затова Борис I си поставя голямата задача (приемайки повелята на Цариградския събор да принадлежим към Православната църква) да се пребори с най-страшното – невежеството, което е основа на всяко роб­ство. А то е налице, когато народът няма своя буква, няма своя писменост. Идеята на княз Борис е именно чрез писменост и култура да спаси от асимилация своя народ!

Българската православна църква е духовно,
но и културно средище – духовна същност, която ни защитава!

Грижа на Църквата ни, браздата, върху която тя сее бла­годатно семе на Христовото учение за историческо битие, това е културата ни чрез своя писменост. Преди това сме имали устна култура – песни, легенди, приказки… но не и пис­мена. Това е другата стра-на на Църквата ни, която държавни­кът много разумно употребява. Прави от Църквата културна институция, защото вярата най-добре служи като проводник на духовност и дарованието се излива – това е планинският извор, от който идват водите на културата.
Така голямото дело за създаването, консолидирането и приложността на идеята за Българска църква е свършено от княз Борис Покръстителя. Разбира се, след това държавниците ни се борят да осъществят отделна, самостоятелна Църква с най-големия ранг на йерархията – патриаршия. Но това е дело на следовниците. Ъгловият камък, както е казано в Евангели­ето, Борис не го отхвърля – напротив, слага го в основата на българската държава. И върху този ъглов камък – Българска­та православна църква, се изгражда едно голямо битие. Съз­дава се и религия, и писменост, и култура! Изборното начало на културата е религията! И затова тя градира духовните възможности на личността!

Българската православна църква
е губила във вековете своята самостоятелност,
но никога не е губила присъствие в душата на българския народ!

Историзъм е поведението и на един св. Йоан Рилски по време на управлението на цар Петър I и това не може да бъде отминато. Макар и цар Петър I да е обявен за светец никой не му прави поклонение, а ширнатите процесии със столетия отиват при гроба на св. Йоан Рилски.
Църквата ни отстоява и религията, и държавността! Ро­лята ѝ във Второто българско царство слага корона на своя историзъм с това, че държавата ни е оставена в ръцете на Патриарха да я брани в Търново и той с чест я защитава. Ду­ховният баща на българската държава става и военачалник в столицата на България. Той води защитата в неравната битва и предлага главата си тогава, когато измамата иска да посе­че главите на болярите; той поема пътя на отговорността и на утешната ръка към народа си. И легендата говори, че на канарата, на Лобната скала, ръката на палача се вцепенява…
Идва нашествието и сме покорени. В периода 1393-1396 г. държавата ни е завладяна, а Църквата ни е ликвидирана като самостоятелна и независима институция. Цариградската (Константинополската) патриаршия ни слага под крилото си – не за защита, а за унищожение. Този период е изумително те­жък, но и несравним – никой народ не е изживял такава беда с толкова достойнство и устойчивост както българският! Бла­годарение на това, че имаме в тъканта си своята Православна църква, тя започва да циркулира като спасителна духовна струя в душата на целия ни народ в просторната ни земя. Нямаме царе, престолонаследници, болярски съвети; нямаме епископи, патриарси, но имаме църквици и манастири – огнища негаснещи и надежди неумрели. Оттам започва нашето възкресение!
И наистина българският народ възкръсва – възкръсва, как­то се казва, от пепелта на феникса. Но ние не сме били пепел – нашият народ остава в продължение на петстотин години точно такъв, какъвто Христос го иска – верен на верската си клетва, верен и на националния си дух!
Българската църква фактически е унищожена със смъртта на Патриарх Евтимий (през 1402-1404 г.), но и без наличието на институция, тя съществува като храм в душата на всеки българин в протежение на пет века. Това битие на народа ни е битие на посветени! Няма друг такъв народ в историята на човечеството. България не намира свой заник, защото като обречена орисия тя носи именно историзъм! Институциите ще се сменят, личностите ще отхождат с величие или с упрек, но историзмът на онова, което една душевност създава или един Божий пратеник дава, не отминава…
Пет века църквата ни не е можела да има своя сграда, по-висока от джамия, но тя винаги е имала глава, по-висока от който и да е фес в тази земя. Тя е имала вътрешното признание на народа да живее своята религия и затова създава празници като този, който се нарича „машала“: в неделята на проще­нието пред Великденското запостяване (Сирни заговезни) се палят огньове. („Машала“ на арабски значи „факел, главня“.) С огън са сигнализирали християните, че идва един велик праз­ник – Възкресението. Българите са имали Голгота, но са имали и огъня на Възкресението! Ако църквите ни не са можели да бъдат високи, то нашата духовност е била небесна!

Тя поема тежката не голготска вече, а божествена пъ­тека на просветност и потайно носи иконата в пазвата си. Когато нямаме държава и самостоятелност, какво е тогава Църквата? Сборност е от вярващи, които изпълняват пове­лята на едно Учение и чакат благословението на онзи, който е получил дар да служи, т.е. на свещенослужителя. Душевността ни в онези столетия е осветлявана от българските расоносци. Това е голямата роля, която Църквата изиграва в момент, в който трябва да очертае границите ни, трябва да ни създаде потребата да се съзнаем като политическа необходимост. Този народ е трябвало да знае, че е имал царе, че е имал държава, че и на него са му плащали данъци. (Ето това Паисий връща.) И както е казано, монахът криел в себе си бунтовника и бун­товникът е ставал монах!

Църквата, в лицето на манастирите и в потулената служебност със своите таксидиоти, върши великата будност! Така се раждат светци… Ако един Йоан Рилски е бил вече признат за светец, то Николай Нови Софийски, Георги Нови Софийски и др. тогава стават светци. Всичко това е дело, вписано в душата на народа ни чрез ръката на институция­та Църква. И тази вътрешна иконография, която народът ни носи, започва да оживява. Вековете не са могли да му отнемат великата тайна, защото манастирът е бил убежище на култу­ра, на евангелие и на меч. (Мечът на словото, макар че някои духовници са носили и реален меч.)

Българите е трябвало да проявят и воля, и сърце: волята изявява гнева на недоволството, сърцето – молитвата на све­тостта! И в историческата ни борба нито волята пада, нито спира пулсът на сърцето.

Волята прави събитията,
духовността води историчността!

Тези две доктрини – на волята и на духовността, имат своето право на присъствие и те взаимно не се отричат.

Вековете не са погубили у нас идеята за свобода, не са мог­ли да погубят и духовната ни същност. Идеята за свобода е стояла жива в душата на народа ни и е извикана чрез словото и молитвата. Това довежда до Чипровското въстание (1688), където българското православно верую подкрепя бунта, под­готвен и ръководен от българи католици. Българите са правили история и не са се делили! Личности – малко, но свидетели – цял народ; деяния и дела – неизмерими като исторически принос! А гръбнакът на националната ни будност е Църквата. Това е пе­риод на апокрифност, на апостолство, което върши Църквата ни в борба за български епархии срещу гръцкото владичество.
Църквата води борба и получава Хати-шерифа (1839) и Хати-хумаюна (1856), с които се дават правдини на християните в Турската империя. Тя получава най-голямото, което е можело да се даде на един народ в дългото му робство, забравил, както се казва, род и родина, но не забравил своя Бог. Бог е неот­менима даденост в човешката душа! И ако никой не можа да асимилира българите, то е, защото никой не можа да им вземе техния Бог! Който има Бог в душата си, не може да Го загуби!
Затова не трябва да казваме, че изведнъж от „сън дъл­бок“ сме се събудили. Народът ни се е люшкал между сън и ре­алност, но все пак църковниците са поддържали будността. В робството ни няма институция Църква, но има институционизиране на църковност! И подемаме борбата за независимост – за свободна Църква…
Започва да зрее нуждата от едно ново чудо, също така неживяно и несътворено в друга история.

Българската православна църква прави пре­цедент
в световната история – Църковен въпрос!

Никоя история няма такъв дял в своето присъствие; никоя църква не прави духовната си потреба историческо събитие! Нито Гръцката, нито Сръбската, нито Румънската църква правят църковен въпрос. Няма в света друго движение, нарече­но „Борба за църковна независимост“ – независимост църковна в робско време! Другите народи получават своята църковна независимост, без да я поставят така коловозно в душата на историята – и национална, и Мирова. Затова казвам, че това е един изключителен феномен, феномен, който иска будност, а в същото време и отговорност; феномен, оценен като църковна потреба и изява на духовен бунт. Нямаме своя независима ин­ституция Църква, но църковност и вероизповедание имаме! И правим този странен дипломатически акт като историчност и като социология.
Църквата се проявява не само като институт на морал, тя поема и социална отговорност, като ражда голямата идея за църковна борба, с която поисква не само избавяне от опека­та на Цариградската църква, а изисква и политическа свобода. И ако Египет може да се величае с височината на Хеопсовата си пирамида, ние нямаме мерилка за височината на Църковния ни въпрос! Защото египтяните са градили, за да увековечат малкото тяло с голямата душа, а ние с голямата душа на будителите изграждаме идеи – в светостта на служението си те правят величава пирамида за институция и култура! Нещо, което можем да измерим само като теза в идеята на устойчи­востта ни да имаме свобода. Будителите извоюват независима Църква с лична воля, с доблестни дела и с понесената мъка, че се прави схизма над душевния кръст на България!

Наистина никоя история няма будността на българската свяст! Затова такава съдбовна люлка е люлнала националната ни съвест, та да излязат безброй черноризци-будители, за да върнат и памет, и достойнство! Това са, ако можем така да ги наречем, „расоносните ратници за свобода“ – имена, които никога не могат да бъдат забравени. Те не са били революцио­нери, защото са мирното течение в българската борба, но са повече от революционери (и Христос не е бил революционер, но взривява света). И ги виждаме: след Паисий Хилендарски (1722-1773) – Будителя, след Софроний Врачански (1739-1815) – великия български епископ, книжовник и будител, идва и Неофит Бозвели (1783-1848) – една величава личност в нашата история, който живее с всичката болка, който преминава през страдания и заточения. Този монах и книжовник казва една колкото опростена, толкова и велика истина:

„Аз, окаяний, съм затворен,
Но пак е в меня дух храброборен!
Но вие дерзайте, говорете,
Греци из България изпъдете!“

До плач наивно и изключително молитвено и убедително! Можете ли да си представите в каква душевна вибрация жи­вее този гигант – неведнъж бит и заточаван, десетки пъти прекосявал тази страна – греци из България изпъдете. Та кой от българските царе не е прозрял това, което легна като на­рицателно – „византийщина“; как незаличимо ще остане в ис­торията ослепяването на нашите войници.
Заточения, послания, протести… И най-после великият акт, който извършват – обявяват независимост на Българска­та православна църква тогава, когато нямаме държава! На 3 април 1860 г., по време на Великденската литургия в църквата „Св. Стефан“ в Цариград, поменават не името на патриарха, а името на султана! Тази провокация спрямо Цариградския патриарх извършва именно Иларион Макариополски. Дързост – духовна, неизмерима! Взривена е Цариградската патриаршия. При наличието на вековната ѝ власт, този човек, ведно с по­чиналия вече Неофит Бозвели, събужда душата на българина, за да се възправи срещу хилядилетната институция. (А Цари­градската патриаршия е подкрепяна и от Руската патриаршия – в идеята ѝ за власт над славянските народи тук.) Да обявят независимост – това е съдба и история!
Не е можело да се мисли в това историческо време, че има църковници, които нямат държава, а правят история – не приз­нават Цариградската патриаршия, но признават султана. Да признаеш оробителя си срещу онзи, който уж ти е покровител – няма в световната история такъв тънък дипломатически акт! Такава дипломация може само българската душевност, защото в нея няма нищо по-потребно от идеята за свобода. И кой след това ни дава екзархия? Султанът, а фанариотите излизат срещу нас. Така будителите ни сублимират идеята за лична независимост в принцип на устойчивост чрез църковна независимост, която изиграва най-съществена роля за полити­ческото ни освобождение!
И какво прозрение – независимостта на Църквата ни е де­монстрирана в Деня на Възкресение Христово! В съзнанието на българския народ и в историята ни стои Възкресението – праз­нуваме го много по-осъзнато и по-потребно от Рождеството. Не че сме пестеливи в своето признание за Рождеството, но тържествуваме във Възкресението. Защото историята ни е имала нужда от възкресение на своите синове и на своята ця­лост. Родината ни, сложена като смъртник на одъра на исто­рията, е трябвало от този одър да възкръсне! И неслучайно будителите избират именно този ден – Деня на Възкресението, не идеята на раждането. Защото ние имаме родена България преди хилядолетия!

2. БУДИТЕЛСТВОТО

Никой друг народ – нито на Балканите, нито в Европа – няма събудено чувство за тази тайна, която ние нарекохме Будителство. Не Ренесанс! Ренесанс правят европейците, за­щото им липсва самородност и своя култура, която да тър­сят – затова връщат древногръцките мислители и философи. Вземат чужда култура, която слагат в пазвите на собстве­ните си народи. Не раждат свое чедо, а отглеждат като напъден сирак една философия от древността. Не можем да ка­жем, че културата на Елада е малко значима, но все пак тя е митологична. (Възхвалното в митологията е, че се дават на десетки природни стихийни сили имена – наричат ги божест­ва и им правят характеристика.) Ние, обратно на европейци­те – като национална битност, а не като присадена култура, имаме големи Божества: най-напред Танг Ра, след това Хрис­тос. И не внасяме друго – от собствената си съкровищница, от собствения си кладенец извеждаме мъдростта. Връщаме, поради историческата съдба, едно духовно живеене.

Будителството си е наше, самородно – не подражание!

А Ренесансът е подражание. И макар също да е една будност, в края на краищата дарява човечеството с разочарова­ние. Той е един гроб – третият гроб на света. В ковчега на Изида са се раждали посветени, в гроба на Христос се раждат богове, в ковчега на Ренесанса се „родиха“ мъртъвци – безброй мъртъвци чрез една приложна инквизиция и една ужасяваща схоластика. Затова европейците хуманизират века, защото инквизициите и удостоверенията на индулгенциите погазват човешката същност и достойнството на личността. А ние нямаме какво да хуманизираме, защото не сме погазвали ничии права! Не правим и Кръстоносни походи, които унищожават християнски ценности… (Кръстоносните походи унищожават Цариград, ограбват го и едва в 1964 г. папата връща черепа на апостол Андрей на Цариградската патриаршия.) Европа наистина е имала нужда да се хуманизира, защото е погазвала в същина и културни, и духовни ценности!
Българите никога в своята култура не са изповядвали, нито са прилагали оробяване! Те никога не са обсебвали сво­бодата на други дори когато са побеждавали. Прабългаринът е воден от тази даримост на неговото Божество, която се нарича Оренда. После сме водени от една друга голяма тайна – идеята да правим самокръщение в път за възкресение, което е единствената наша даденост в онази историческа реалност.

Будителството е възкресение – то е път на бъднина!

Наистина няма в световната история проява, с която може да бъде сравнена нашата будителска дейност! Буди­телството е върхът на българската духовна сублимация! Ние правим Възраждане не за да връщаме погазени същини, а за да отстояваме величие, което сме имали. Затова будителското дело не е идея само на единици, не е идея на една класа, то е дело на всички!

Будителите не са освободители –
самото събуждане дава пулсацията за свобода!

Освобождението е друго поведение в душевността на човека. Будителят го търси, но будността трябва да пред­шества! И тяхното дело не привършва с Освобождението. Защото този, който не знае как да се храни с идеята за на­ционална свобода и духовна свяст, той винаги е роб – роб на невежеството! Това е, от което Борис Покръстителя е искал да предпази. Неговата стратегия за култура е именно свобода от невежество. Затова той дори ослепява сина си – ослепява неговата слепота! И будителите търсят свобода от невежес­твото, за да бъдат след това българите будници в идеята на освобождението. Защото този, който не е свободен в себе си, той не може да прави освобождение! Затова с такава усетност Отец Паисий ще рече: О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш…? Имал си царство и държава, църква и култура… Неговият зов е скръбна формула на смутено самочувствие, но и връщане на националната и духовна свяст на принадлеж­ност към народ, който е имал достойно битие в историята. От този зов тръгва Будителството! От него започва вели­кият обрат – не на намиране на съзнание, а на активизиране съзнанието за българщина. Затулват съзнание малцина, но го съхраняват милиони!
Колко същностна психология е извикана в тази голяма идея Будителство: Имали сте… Само този израз е достатъчен да даде характеристика на феномена будителство в нашата ис­тория.

Будителството е духовните очи на съдбата!

Бунтовничеството също е част от голямата идея на Възраждането като теза за политическа свобода, за държава. Така вървят три същности – знание, олтар и меч, с които Бу­дителството извиква на живот идеята за свобода. Свободата като лична, социална и национална потреба!

 Личната свобода е била битка срещу невежество;
социалната свобода е била отговорност за будност;
националната свобода е била идеология за бунт!

Така три са лъчите на Будителството, които се мате­риализират.
Първият лъч е лъчът на просветата! Необходимостта да имаме лична свобода е битка срещу невежеството и тя иска училища, читалища… Нашите манастири и читалища са ака­демии на българската култура. Там се раждат големи идеи и оттам децата на Будителството вземат своето причастие. Затова създаваме килийни училища, издаваме на български език книжнина като „Рибния буквар“…

Вторият лъч е лъчът на молението! Още едва покръсте­ни, при княз Борис I извоюваме независимост на Църквата си. А по време на турското робство вече нямаме право на църкви над земята, но имаме манастири, в които приютяваме вели­кото знание. И Левски, незаменимият син на България, сва­ля монашеската одежда, за да облече бунтовното наметало. Той единствен в културата на човечеството в битки е наре­чен апостол – Апостол на българската свобода. Левски слага Евангелието и револвера, та клетвата да бъде и църква, и държава – и вероизповедание, и социалност! (Никой друг не го е родил!) Последва го гордото достойнство на априлеца поп Груйо, който, макар че проповядва преобразено „Веруюто“, е верен на Отца си – декламира: Верую во единаго хъша.. без да обижда светостта на институцията и светото верую на Христовото Учение. Знаел е за великото съчетание, което човекът носи в себе си – битие на биология и Дух!

Вярата в хъша български – в тази бунтовна знаменитост, не е гавра с Бога, а вибрация от историята на българския на­род

И каква властност прави българската историческа съвест – извоюва независима Църква, когато още нямаме държава! Какво прозрение и по-важното – каква потреба! Косато нямаме право на своя църква, имаме свой екзарх – извоюваме екзархия. Тогава кръстът на Христос отново извиква на молебен българ­ската държавност – утешността на една многовековна скръб и една надежда – че има Възкресение. Нашите будители обя­вяват именно на Великден през 1860 г. възкресението на една институция, която историзира и прави дела. Така посрещаме своята голяма възкресенска теза. Обявени сме за схизматици, но получаваме независимост църковна!
В този акт ще намерим една от най-бунтовните и най-страшните личности за Цариградската патриаршия – Неофит Бозвели…

Третият лъч е лъчът на бунта! Когато перото и молението са дали своето, идва необходимостта и от национална свобода – битка срещу робството: меч и дързост! Голямата национал­на потреба я осъществяват няколко бунта, които отстояват лични и родови оскърбления. В този лъч прочутата Баба Тонка по водите на Дунава пренася оръжие и кореспонденция – пре­нася нашия бунт. Тя е обиталището на духовната будност на България! В лъча на меча закрилници дават своята приютност на духа на бунтовниците – на оскърбената добродетел, на поруганата чест като лично негодувание, прерастващо в социална добродетел. Така войводството и четничеството изкласяват в идеята за въстание чрез една голяма идеология, която Георги Раковски оставя. След това следовникът му Васил Левски прави 200 революционни комитети и групи – 200 клади на свободата, и извиква един народ на будност в безмер­на жертва за свобода. Това е изходеният Голготски път на българската история, в лицето на нейните бунтовници – от личната обида до социалната отговорност, и националното предназначение. Съзнание, че нямаме институции, но можем да правим институционни дела! Националният ни дух извик­ва личности на историзъм и този историзъм ще го намерим в десетки въстания и в лични голготи, каквато правят Васил Левски – Аз съм – никой друг!, и го обесват; Бачо Киро, който също е обесен; Васил Петлешков, който се себежертва, за да спаси другите…
Преди Априлското въстание (1876) ще намерим Чипровското въстание (1688) – сто години преди Френската революция (1789–1795). Ние ли сме взимали пример, или други са взимали образци от несвободна България?… И когато някои се опитат да кажат: „Въздействието на френската революция върху българското въстание, върху българската будност…“ – нищо подобно, ние даваме знака!
Априлското въстание потвърждава не толкова революционността на меча ни, колкото нашата съсредоточена кул­тура, нашата мистична даденост да правим революция вътре в себе си. Защото винаги бунтовният ни меч е съпроводен с култура. Най-великата тайна на българското изповедание е, че нашата борба е Божия, че нашето дело е верую на признание – харизма от Бога!
Бунтовното ни дело е образ на будителство. Будител­ството не е идеология, то не е служило на друга тенденция, освен за свобода, култура и Богоизповед! Богоизповедта, коя­то е носил нашият народ, е най-великата харизма, която му е дадена за исторически път!

Просвета, моление, бунт са трите лъча,
с които се осъществява Будителството!

 

3. ТРЕТИ МАРТ

Трети март 1878 г. е съдба! В историята на всеки народ има съдбовни моменти. Те са една велика провиденция, в коя­то националният дух, социалната потреба и личната воля на присъстващите определят това, което наричаме историзъм.
В нашата история, не само като обикновено мислене, а и като исторически регистър, стои Трети март като Ден на Освобождението ни. Безспорно Трети март е ден на освобожде­ние, но не и на свобода! Има много голяма разлика между свобо­дата и това, че могат известни вериги да паднат от човека. Могат да паднат веригите от снагата на една родина, може един Балкан да въздъхне и да каже: „Моите чеда имат право вече да приберат сабите си в ножниците“ – народът може да бъде освободен, но в никакъв случай това още не значи, че живее в свобода! И фактът, че след Освобождението ние осъщест­вяваме много други исторически национални необходимост показва, че не сме удовлетворени.
Освобождението не е още свобода! То при нас е акт на отмятане на робството в потребата за национално самосъз­нание. Освобождението ни дава право да правим своя социална политика, но само свободата може да създаде нова психология! Това е тайната, с която ние тръгваме да живеем. Свободата е мистично живеене! Ето защо нашите бунтовни трибуни красиво са написали: „Свобода или смърт“.
Един народ, който е под робство, има само една религия – свободата! И олтарът на свободата приема само една жертва – човека! Там няма други кръвни жертви. Човекът е олтарният дар на свободата – различен от него дар тя не приема! (И точно тук е илюзията, когато човек продаде сво­бодата за някои други свои потреби.)
Колко тънко е казано: „свобода или смърт“! Тайната на този повик е човешката жертва пред олтара на свободата. Човекът може да извоюва свобода, но не и да прави смърт, а само да понася или да причинява смърт. Тя е най-великото тайнство в еволюцията, защото само смъртта може да даде безсмъртие! И неслучайно този, който иска свобода, се жертва, макар да не съзнава пълнотата на това велико тайнство, кое­то му дава право на безсмъртие. С голяма усетност е сложе­но на бунтовното знаме „свобода или смърт“ – защото човек има смъртта като дарование, макар да се страхува от нея…

Българите сме живели в робство,
но българ­ският дух никога не е бил робски!

Народът ни е имал вътрешното прозрение и устойчивост­та, та поробител да не може да го покори! Покорството е обезличаване, когато са загубени духовни ценности!
Послушание не значи още покорство – послушанието е не губене на личността, а прилагане закона на доброволната жертва! И доста небрежна е словесността, че българският народ е робски. Не! Ако някой за себе си носи робско съзнание, би трябвало да понася позора си, а не да го вменява на племето си. Такова твърдение в същината си е погрешно, то е социално безотговорно и дава възможност да се живее с тревогата за безличие. Може да бъде робска една мисъл, но не и един народ, който прави историческо чудо със своето Възраждане!

Трети март е обреченост на българския народ –
свидетелство, че той има характер

 

4. СЪЕДИНЕНИЕТО

Идеята за Съединението е едно от най-върховните тайн­ства в историческата посветеност на нашия национален дух. Всеки народ има свое национално вълмо – духовна субстан­ция, която не само съдбата я направлява, но и предназначение­то ѝ дава основание съдбата да бъде колкото жестока, толкова и благотворна. Затова на съдбата винаги ще се каже: „Добре дошла и… иди си!“ защото тя е преходна. Но делата са, които една национална съвест трябва да остави!
В същината, в психологията на нашия народ е сложена иде­ята за единство. Тя се проявява, когато нацията ни има нужда от дела, които оставят бъднини – това е величието ни.

Съединението е историческо прозрение
и лична доблест на българите

 

Свещени личности осъществяват трите съдбовни акта в историята на България:
Основаването – кхан Аспарух,
Кръщението княз Борис,
Съединението – княз Батенберг!

Осъществяват ги в своя исторически път заради копне­ещата душа на българския народ да има отговорност към бъ­дещето!
Съединението като преценка за поведение и реалност е на­истина един нов завет на българския народ, който, изходил своята голгота, прави възкресение. Така че идеята за Съединението е акт, на който не можем да не правим преклонение и не можем да не сложим неговия деятел в редиците на безсмъртниците, които са съдбовност за новородената България. Александър Батенберг Съединителя има своята безспорна заслуга – идея­та да изпълни волята на извикана съдба – България в бъднини!

Неимоверна, неизмерима е себежертвата, която извършва този мъж, белязан по предназначение като княз на България. Това е много странно като култура – култура на държавника, за разлика от културата на политика. Доблестта му дава из­мерението за жертва! Но той не само жертва онова, за което копнежът често прави престъпления в историята – трон и ди­настия, той оставя и великата тайна – личното си смирение: Мен може да ме забравите, но никога Сливница! А под указа за детронирането си този благороден и достоен човек написва: „Бог да пази България!“ И моли бъдната съдба, когато умре, да бъде пренесен в онова свещено място, което той нарича милата България. Този велик човек извършва епохално дело и поисква костите му да почиват в страната, която обича и за която казва: за благото ѝ посветих най-скъпите години от живота си и пожертвах най-скъпото от живота си – честта си. Така един народ дължи почит не само когато има трон, а и когато има гроб, който е достоен за уважение!
Съединението е белязано не само с думите на княз Алек­сандър Батенберг – „Бог да пази България!“, но и със знамени­тите думи на генерал-губернатора на Източна Румелия Гавра­ил Кръстевич, който, когато е арестуван и свален от поста си (от Захари Стоянов и Георги Данчев), в деня на Съедине­нието казва: „И аз съм българин!“ Какво величие – да изрази съпричастност, когато Руската империя е против… Гавраил Кръстевич, за когото се премълчава, е един перфектен пра­вист и голям църковен радетел. Той е в сърцевината на отра­ботването на Екзархийския устав не само с величието на своя български дух, но и със своята изумителна правна ерудиция.
Тези две достойнства – Бог да пази България; И аз съм българин, светлеят в третия олтар на българската бъднина!
Дързостта на княз Александър Батенберг, осветена с пра­во на принадлежност да създава историзъм, е изумителна – на 8 септември 1885 г. в Търново той издава манифест към бъл­гарския народ за съединението на Княжество България с Из­точна Румелия; на 9 септември влиза в Пловдив и след това в София подписва нота, чрез която уведомява представителите на Великите сили за акта.
Дали това е цялата причина в бъдност да не видим обеди­нена България?… Турция ни признава, но Русия – не! Този път английската политика, ведно с френската, изиграват една по­ложителна роля в историята и пътя на България – подкрепят Съединението. И под натиска на западните държави Русия иска да се свика конференция (в Цариград), на която казва, че би при­ела Съединението само без княз Александър Батенберг. Каква „братска“ прегръдка още в ранните дни на нашата неосъщес­твена бъдна съдба – целокупна България… Руските искания, в края на краищата, е трябвало да бъдат задоволени. И тогава държавният ни глава си отива в името на Съединена България.
Принуден да абдикира, княз Батенберг жертва това, кое­то никой във вековете на монархии и империи не би пожерт­вал! Не съм намерил в историята някой да притежава такава добродетел – заради битието на един народ да се откаже от трон и династия…! Това действие е измерение на доброде­телта като израз на величие. А свидетелство за величието е достойнството! Князът на България, когото се опитват да унижат, че бягал от Сливница, е имал достойнство тогава, когато и престол, и пътнина е трябвало да бъдат защитени, за да се предостави път на българина. Лишава се от всичко, с което едно Небе го е наградило, но оставя историзъм! За това се изисква доблест, познаване на историята ни. Упрекнат е, че бил „чужд агент“, че не е син на България, че не е плът от плътта ни, а той е дух от духа ни! Да се приеме и да се служи на една история – това е роднинство! Посветените водачи се жертват заради бъдещата история! И Батенберг Съеди­нителя прави историята на България своя история и се жерт­ва за нея. А много от тези, които минават за нейни синове, се колебаят в идеята дали да приемат Съединението! Защо­то имат съображения като политици или като държавници, на които други държави им плащат… А умението на големия държавник е да види съдбата на своя народ!

Актът на Съединението е венец на будителското дело
на Българското възраждане!

То се води от будността на национална потреба, на исто­рически дух и на жертвени мъже, без които историята не може.
Не е въпросът да спомняме всички онези, които са оста­вили имена, а да ги живеем! Съединението е историческо прозрение, лична доблест и една голяма война – не война с мечове, а война е идеи.

Съединението не е единение – то е идея за цялост!

То не е обединение, нито проява на сила. Не, идеята за целостта е, която го изнася! Урокът, който историята ни ос­тавя, е да можем да пожертваме най-важното от живота си в името на социалната общност, която един национален дух е обособил и сътворил – общност, наречена България.
Княз Александър Батенберг – Съединител, утвърждава бъдна България в култура за света. Тайната на нашата роди­на е да остави култура за още хилядолетия на тази земя! И Александър Батенберг, който дарява живота си на бъдна Бъл­гария, пожелава неговите кости да бъдат тук, най-малкото като образ за признание и като отговорност за благодарност!

 

5. НЕЗАВИСИМОСТ

Националният дух, принадлежащ към дадена родова група, има основание да се осъществява в своята биологична даденост чрез това, което е пратил; има основание да търси вложените възможности и реалните дадености!
Каква е била ръката на щедростта на Небето към българ­ския народ, е безспорно зримо, защото големи империи ги няма – България е тук! Предоставена ни е Мирова енергия, която националният дух е акумулирал в идея – идея за история, а не само за присъствие, каквото историческото време отнесе с Византия, с Римската, с Османската империя… Историята на България като вложена политика на възможностите в на­ционалния дух на нашия народ само тук има над 1300 години битие, а преди това – поне още 2-3 хилядолетия.
Най-голямата доблест на българския народ е Независи­мостта! Тя е национална потреба, при наличие на държава с територия, но подвластна; тя е право на достойнство на българите.
Най-същностната страна на Независимостта е правото да искаме обединена България.

Независимостта е отворената завеса
пред олтара на свободата!

Свободата държи в пазвите си
идеята за независимост!

Затова тя се предшества от идеята за осъществена свобода: първо, на личността; второ, на социалната даденост на личността – обществото; трето, на това, което изразява обществото в път на развитие – държавата!
И актът на Независимостта е предшестван от няколко много съществени белега, които той изисква. Преди всичко ние сме задължени да осъществим Освобождението; след това сме принудени да извоюваме Съединението (защото сме оскърбени – Освобождението ни е окуцено); и най-после сме предназначени да демонстрираме пред света правото си на присъствие тук (както нашите предшественици, когато идват на тази земя, правят от нея храм на живот)…
Свобода без независимост е само освобождение! Тази разлика трябва много добре да се направи, защото само стъп­ка след прокламацията на Санстефанския договор България е разкъсана от, както го наричаме, „Берлинския диктат“, ма­кар че го обличат в прозвището „Берлински конгрес“ (13 юли 1878 г.). Не! Това е диктат на зломислието и приложеното злодействие.
Българите знаят закона на Възкресението, защото имат личното си самокръщение! Не получават реална възможност за обединена България, но знаят тайната, че няма да умрат – че са имали Първо и Второ българско царство, че оня Танг Ра, който е дал своята велика духовна сила – Орендата, в главата на кхана, предоставя на националния им дух правото да правят история на тази земя! Това е голямата тайна и националният дух на България се надсмива над гробарската политика на Европа. Защото България е една негаснеща клада като потреба на бъдната история на човечеството!

 

6. Денят на Българската просвета и култура – 24 май

Един от най-достойните празници в световната историчес­ка даденост е Денят на българската просвета – 24 май!
Този голям духовен празник е венчалният венец на българската култура. Едва ли има по-светъл ден за народа ни, за национална­та ни свяст и за историческото ни предназначение от Деня на просветата и културата – на азбуката, която дава нашия кул­турен престиж. Само ние, българите, имаме празник на книж­нината, не защото сме невежи, а защото знаем какво е дарът на боговете, докато другите народи познават предимно дара на ума. Азбуката е харизма от Бога, а не измислица на ума!
Оръжието на боговете е само едно – словото! И право на боговете е да дадат слово, а основание на миряните е да го направят живот и да възправят олтар, на който да възнесат своята жертва. Не може без слово да се изкаже: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име…“, както не може словото да се скриптира без букви. Затова велики мъже на велико посвещение, наречени светци (и те наистина са свет­ци!), ни оставят Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ecm… С тази азбука сърцата ни мълвят молитви и с обич децата ни под­насят цветя на своя учител, на своя духовен наставник, че ги учи на слово. Така че 24 май е празник на просветлението ни!

Културата не е рефлекс на мислене,
тя е душевно развитие

Културата е съвкупност от духовни и от матери­ални ценности – тя е обществена молитва!

 

И 13 поименни безсмъртни българи

България като благословена земя има своите белязани си­нове, но няма Ден, няма Дом на историческо себесъзнание в дан на признателност – израз на почит и отговорност пред Небе и Родина. Поклонението пред олтара на Родината ни е необхо­димост не само защото тя има велики личности, а и защото като цялост е предназначена за Мирово битие, което трябва да остави на човечеството!
Благословените земи винаги са извиквали своите белязани синове. И поредицата ни от такива пратеници ние не можем да затрием в забвение!

Историята ни има основание да утвърди Ден и да създаде
Дом-светилище на без­смъртните българи!

13-те поименни безсмъртни българи са изве­дени чрез прозрение за предназначението им от историческата реалност, националната даденост и законите на съвестта!

 

  •   Цар Борис – Обединителя. Осъществява националния дух, като обединява един посветен народ! Цар Борис слага черна забрадка на собстве­ния си дом, но не и върху българския народ! Той оставя, макар и за кратко, Обединена България, която е копнежът на българския народ в неговата историческа бъд­ника. Това ни стига не като блян – това е олтарна молитва!
  •    Кхан Аспарух – Основателя. Донася тук идея за земя и държава!. Кхан Аспарух сублимира приложната реал­ност в една идеология – идеологията земя и държава!
  •    Княз Борис – Покръстителя. Ражда прозрение за етническо обединение и стратегия за култура! Княз Борис чрез религия прави обединение, защото религията е духовна потреба и нрав­ствена градация, но и социална сила!
  •    Цар Симеон – Просветителя. Създава стратегия на културата – Златен век на българската книжнина! Цар Симеон със Златния век на българска­та книжнина прави културата не рефлекс на мисленето, а душевно развитие!
  •    Свети Климент Охридски – Азбучника. Извежда буквите из пазвата на народната гълчава! Климент Охридски извежда от нашата душевна вибрация кирилицата, която и досега обслужва езика ни!
  •    Свети Йоан Рилски – Покровителя. Полага аскетичното начало на българското монашество! Йоан Рилски изживява Христовите изкуше­ния, заради безсъмнеността, че: не само с хляб се живее, а и със словото Божие; не е нуж­но чудо, а жертва; властта е най-голямото изкушение!
  •    Свети Патриарх Евтимий – Мистика воин. Изразява мистичния дух на българина чрез исихазма! Патриарх Евтимий оставя в душите ни вътрешното съзерцание на исихастката култура!
  •    Отец Паисий – Будителя. Извиква миналото като идея за национална свяст! Отец Паисий събужда милиони българи – не от летаргия, а от робството!
  •    Васил Левски – Иконата на българската свобода. Служи пред олтара на Живота! Васил Левски за своето дело взема път от Христа, кръв от народа и воля за живот от идеята за свобода!
  •    Баба Тонка – Майката на безстрашието. Сумира националната идея на безстрашието – без сълзи пред гроба на България! Баба Тонка прави гробница,
    от която се възкръсва.
  •    Княз Александър Батенберг – Съединителя. Жертва трон и династия за съединена България! Княз Александър Батенберг – проява на българската смелост, дава и образеца, и бъднината!
  •    Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений. Предсеща предназначението на България! Пенчо Славейков с провиденцията и дарението си ражда неказаното, не-повторимото: Бог и България – единство в двойна плът!
  •    Ванче Михайлов – Воина на оскърбените българи. Избира съдбата на прокудените за целокупна България! Ванче Михайлов е защитник не на насилени­те македонци, а на българите, принудени да се наричат македонци!

13-те поименни безсмъртни българи не правят поведе­ние, а осъществяват националното предназначение! А най-голямата идея, която им отрежда безсмъртие – това е да ре­ализират проницанието, когато един народ е белязан да даде бъднина. Техните имена трябва да бъдат нанизани в огърлието на безсмъртието на България, за да може опорността на поколенията да намира своето право.
Ние, българите, имаме историческо съзнание да пазим ве­ликите си личности да не умират. Имаме зари на наградените с достойнство, гори огън на падналите в жертва за България незнайни воини, където всички със смирение правим коленопреклонение. Колкото и да се далечее идеята на признанието, люшкана от убеждения, доктрини и идеологии, не може да бъде затрито от паметта ни онова, което са оставили в ис­торията великите ни личности. Но макар в душите ни да има наличен, няма достатъчен приложен оптимизъм – празнуваме повече падналите за освобождение, отколкото жертвалите се за историзъм. Време е идеята за безсмъртните да победи сенките на съдбата!
Затова в идеята за история и за бъдеще трябва да се приеме Ден и да се сгради Дом-светилище в памет на 13-те поименни безсмъртни българи – личностите, които от сенки трябва да станат плътност.

Биография има всеки човек – биографията е битология, но характеристиката е социология – характеристиката е битие! Затова трябва индивидуалността да бъде изнесена, за да може бъдните поколения да се потърсят във възможности­те да станат личности – да се върне личността. Защото ол­тарите се рушат, но личностите остават – достойни, велики; гениални, божествени. И тук е именно тайната на Духа – да позволи на ум, сърце и воля да еволюират; на тялото – да ста­не съвършено… Затова тези Дом и Ден ще са необходимост за възпитание на човека и овладяване на Духа. Духът чака своето право на проява!

 

Затова 28 август – денят на кончината на цар Борис III, е достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост.
28 август – Ден на безсмъртните българи!
Трябва да утвърдим този Ден! И тогава лоното на този цар Обединител би съзвало сенките и реалностите на всич­ко, което преди него прави и величието, и достойнството, и пътя на България. Борис Обединителя сам по себе си извиква изграждането на Дом-светилище, в което трябва да бъдат подслонени образите, които свидетелстват на поколенията за изпълнен дълг и положена жертва!
Денят и Дом-светилището ще са нашият социален учебник на една бъднина – Културата на Мъдростта, която Небето ни е определило, и тези белязани сили, или синове, са отвоювали, за да ни бъдат урок. Тези личности не следват, а предварват живота – те не отразяват, а предричат! В гена на всеки един от тях бъдещето ще открие духовно родство!

Безсмъртниците нямат нужда от нашето поклонение –
ние имаме нужда от тяхното присъствие!

 

7. МЪДРОСТТА

България днес трябва да възкръсне, за да потвърди своето избраничество, като даде на света едно ново духовно, социално и културно Учение. Нацията ни трябва да се осъществи, защото е белязана в същината си да направи принос – не само континентален, не само дори планетен…

Духовното ядро на България е най-достойната утроба тук да се роди Културата на Мъдростта!
 Тази земя е благодатният олтар на новото духовно битие на човечеството!

 

В Културата на Мъдростта човечеството се осъзнава в битка за божественост!

Мъдростта не е път на добродетели – Мъдростта е път на знание, което йерархира съзнанието на човешкия род в идеята за обожествяване!

Културата на Мъдростта е себесъзнаване на човека като бог в развитие!

Чрез Културата на Мъдростта човечеството се осъзнава като Богонеобходимост!

В Културата на Мъдростта олтар е Книгата на Живота – съзнанието на Бога у нас!

Културата на Мъдростта извежда Бог от човека и връща човека за живот в Бога!

В Културата на Мъдростта догми няма!

Културата на Мъдростта създава социологията “няма зло, има нееволюирало добро”!

В Културата на Мъдростта събожникът е Бог, когото търсим в лицето на другия!

Културата на Мъдростта освобождава от идеята за насилието!

Културата на Мъдростта учи, че няма страдание, има развитие!

Културата на Мъдростта дава свобода от страх от смъртта с идеята, че безсмъртието е овладяна смърт!

Културата на Мъдростта воюва за бъдеще, дава Път в настоящето и иска свобода от минало!

Културата на Мъдростта като стратегия е знание за Живота

Културата на Мъдростта предоставя на човека правото на Съсътворителство!

Културата на Мъдростта дава идеята за екзистенцията да бъдеш, а не да имаш!

 

Съдържание

ВЪВЕДЕНИЕ
ИСТОРИЧЕСКАТА РОЛЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
БУДИТЕЛСТВОТО. Национална свяст
ТРЕТИ МАРТ. Осъзната съдбовност
СЪЕДИНЕНИЕТО. Идея за целокупна България
НЕЗАВИСИМОСТТА. Право на трон и на лична съдба
ДЕНЯТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА. Празник на духовното дарование
ДЕН И ДОМ-СВЕТИЛИЩЕ НА 13 ПОИМЕННИ БЕЗСМЪРТНИ БЪЛГАРИ
Цар Борис – Обединителя. Осъществява националния дух, като обединява един посветен народ!
Кхан Аспарух – Основателя. Донася тук идея за земя и държава!
Княз Борис – Покръстителя. Ражда прозрение за етническо обединение и стратегия за култура!
Цар Симеон – Просветителя. Създава стратегия на културата – Златен век на българската книжнина!
Свети Климент Охридски – Азбучника. Извежда буквите из пазвата на народната гълчава!
Свети Йоан Рилски – Покровителя. Полага аскетичното начало на българското монашество!
Свети Патриарх Евтимий – Мистика воин. Изразява мистичния дух на българина чрез исихазма!
Отец Паисий – Будителя. Извиква миналото като идея за национална свяст!
Васил Левски – Иконата на българската свобода. Служи пред олтара на Живота!
Баба Тонка – Майката на безстрашието. Сумира националната идея на безстрашието – без сълзи пред гроба на България!
Княз Александър Батенберг – Съединителя. Жертва трон и династия за съединена България!
Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений. Предсеща предназначението на България!
Ванче Михайлов – Воина на оскърбените българи. Избира съдбата на прокудените за целокупна България!
МЪДРОСТТА Нова култура

 

За авторa

Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г., на деня на Рождество Христово, в с. Поповица, Пловдивско, България. Приключва земния си път на 27 ноември 2013 г. в гр. София.
Учи право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Изключен е през 1946 г. по политически причини. Престоява дълги години по лагери и затвори. Там пише поезия, драми, философски есета, учи немски, френски, английски език… След освобождаването му завършва богословие в Духовната академия, София.
От 1991 г. Ваклуш Толев чете лекции в Пловдивски и Софийски университети, изнася слова и беседи в различни културни центрове на страната. От 1993 г. реченото му слово се публикува в неговото авторско списание „Нур“ („нур“ – негаснеща, нетленна светлина), в което той оформя цялостния облик на едно ново Учение, наречено от него Път на Мъдростта.
За първи път в света Ваклуш Толев дава Доктрината на Духовните вълни като прокламира петата – Духовната вълна на Мъдростта. След Ученията на Правдата и Любовта, Учението Път на Мъдростта е закономерна последователност в йерархията на Седемте Духовни вълни.
От гледна точка на Учението на Мъдростта Ваклуш Толев разглежда редица теми, свързани с духовния, културния и историческия живот в личното и социалното битие на човека. Тези теми са включени в поредица негови издания: трилогията „История и теория на мировите религиозни учения“; книгата „Седемте Лъча на еволюцията“; алманаха с Послания на Планетния Логос „Беззаветен Завет“; албума „Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“; стихосбирката „Разпилени бисери“; двутомника „Духовните дарове на България“.
Идеите на Учителя на Мъдростта Ваклуш Толев са не само проницателни тълкувания в областта на религиознанието, философията, историята, социологията и пр. – те са принос към бъдещето като визия за присъствието на човечеството в Третото хилядолетие с Културата на Мъдростта!
Уебсайт на автора: https://vaklush.org/

 

Линк към книгата:

или

Други препоръчани книги:

Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Топ мистериите на България – Слави Панайотов Вълчан Войвода. Златният бог на България. Част 1 – Васил Гинев Мощ срещу Сила. Скритите фактори, определящи човешкото поведение – Дейвид Хокинс Български хроники. Том 1 – Стефан Цанев