Тялото помни. Мозъкът, умът и тялото в лечение на травмата – Бесел ван дер Колк

В книгата си Бесел ван дер Колк ни среща с много различни хора. Войникът Том, видял и извършил немислими жестокости във Виетнам. Малкият Джак, който влизал с взлом в домовете на съседите си, само за да бъде забелязан. Мерилин, която не успява да различи сигурността от опасността, в следствие на сексуалните посегателства на собствения й баща. Мълчаливата, отмъстителна, импулсивна, безразсъдна и самонараняваща се Мария, преживяла физически и емоционален тормоз, и сменила над 20 приемни домове. Все хора, изпитващи себеомраза, недоверие и огромна болка.
В „Тялото помни” Ван дер Колк събира тези случаи от практиката си и описва новооткритите пътища за лечение на травмата. Превръщането й в просто лош спомен е дълъг и нелесен процес, който включва обуздаване на емоциите на пациента, предписване на душевни антибиотици като спорт, медитация и йога, и задействане на естествените лековити свойства на мозъка, известни като невропластичност.
„Тялото помни” е история за свят, в който всеки осми човек е бил свидетел как майка му е била удряна, всеки четвърти е бил бит от родител, а при една от всеки три двойки е налице физическо насилие. Това е същият този свят, в който живеем, а насилниците и жертвите са онези, с които се разминаваме, с които общуваме и които се учим да обичаме. Насилниците и жертвите може и да сме самите ние.

 

Да си травмиран означава да продължаваш да организираш живота си така, сякаш травмата все още продължава – непроменена и неотменима, – сякаш всяка нова среща или събитие е белязано от миналото. След травмата светът се преживява чрез различна нервна система. Енергията на оцелелия вече е съсредоточена върху потискането на вътрешния хаос, за сметка на спонтанните действия в живота му. Тези опити да се установи контрол върху непоносими физиологични реакции може да доведат до редица физиологични симптоми, включително фибромиалгия, хронична умора и други автоимунни заболявания. Това обяснява защо е от критично значение при лечението на травми да се ангажират целият организъм, тялото, умът и мозъкът.

 

Като човешки същества ние принадлежим към изключително издръжлив вид. От незапомнени времена сме се възстановявали от безмилостните си войни, безбройни катастрофи (както природни, така и предизвикани от нас) и от насилието и предателството в собствения ни живот.
Но въпреки това травматичните преживявания оставят следи – били те мащабни (в историята и културата ни) или по-близки до дома, върху семействата ни, където тъмните тайни неусетно се предават през поколенията. Те оставят следи върху ума и емоциите ни, върху способността ни за радост и интимност и дори върху биологията и имунната ни система.
Травмата засяга не само тези, които са пряко изложени на въздействието ѝ, но и хората около тях. Войниците, завръщащи се у дома след битки, могат да уплашат семействата си с яростта и емоционалното си отсъствие. Съпругите на мъже, страдащи от посттравматично стресово разстройство, изпадат в депресия, а децата на депресираните майки са застрашени да израснат несигурни и тревожни. Ако някой е преживял семейно насилие в детството си, често се затруднява да установи стабилна, изпълнена с доверие връзка като възрастен.
Травмата по дефиниция е непоносима и нетърпима. Повечето жертви на изнасилвания, военните, участвали в битки, и децата, които са били тормозени, се разстройват толкова много при мисълта за преживяното, че се опитват да го изтласкат от ума си, стараейки се да се държат така, сякаш нищо не се е случило, и да продължат напред. Нужна е огромна енергия да продължат да функционират, докато носят спомена за ужаса и срама от абсолютното си безсилие и уязвимост.
Докато всички ние желаем да преодолеем травмата, частта от мозъка ни, която е посветена на това да подсигури оцеляването ни (и която се намира дълбоко под рационалния ни ум), не е особено добра в отричането. Дълго след края на травматичното събитие тя може да бъде реактивирана отново и при най-малкия намек за опасност да мобилизира обезпокоените мозъчни вериги и да секретира огромно количество стресови хормони. Това отключва неприятни емоции, интензивни физически усещания и импулсивни агресивни действия. Тези посттравматични реакции са неразбираеми и съкрушителни за изпитващите ги. Тъй като имат чувството, че губят контрол, хората, преживели травматични събития, често започват да се страхуват, че са непоправимо и окончателно увредени.
Изследванията в тези нови дисциплини разкриха, че травмата води до реални физиологични промени, включително до рекалибриране на алармената система на мозъка, повишена активност на стресовите хормони и изменения в системата, която филтрира релевантната от нерелевантната информация. Днес вече знаем, че травмата уврежда областта в мозъка, която поражда физическото, телесно усещане за това да си жив. Тези промени обясняват защо травмираните хора стават свръхбдителни към заплахи за сметка на спонтанното ангажиране с ежедневния си живот. Те също така ни помагат да разберем защо травмираните хора толкова често продължават да преживяват едни и същи проблеми и са толкова неспособни да се учат от опита си. Знаем, че поведението им не е резултат от морална слабост, от липса на воля или от лош характер – то е породено от реални промени в мозъка.
Този огромен напредък в знанията ни за основните процеси, залегнали в основата на травмата, разкри и нови възможности да се облекчат и дори да се излекуват пораженията. Сега можем да разработваме методи и преживявания, които използват естествената невропластичност на мозъка, за да помогнат на оцелелите да се почувстват напълно живи в настоящия момент и да продължат напред. Като цяло съществуват три подхода:

1) „от горе надолу“, който се осъществява, като говорим, свързваме се (отново) с другите и си позволяваме да знаем и разберем какво се случва в нас, докато преработваме спомените за травмата;

2) като приемаме лекарства, които блокират нежеланите тревожни реакции, или пък използваме други технологии, променящи начина, по който мозъкът организира информацията;

3) „от долу нагоре“, като позволим на тялото да преживява опитности, които дълбоко и изначално противоречат на безпомощността, гнева и колапса, породени от травмата. Кой от трите подхода е най-добрият за всеки отделен човек, преживял травма, е емпиричен въпрос. Повечето хора, с които съм работил, се нуждаят от някаква комбинация между тях.

Това е делото на живота ми. В тези си усилия съм бил подкрепян от колегите и студентите ми в Центъра за лечение на травми, който създадох преди 30 години. Заедно сме лекували хиляди травмирани деца и възрастни: жертви на тормоз в детството, на природни катаклизми, войни, инциденти и трафик на хора, на насилие от интимни партньори или непознати. Имаме отдавнашна традиция да дискутираме много задълбочено случаите на всичките ни пациенти на седмичните срещи на терапевтичния екип и внимателно да проследяваме доколко добре работят различните форми на лечение при конкретните хора.
Основната ни мисия винаги е била да се грижим за децата и възрастните, които са дошли при нас за лечение, но още от самото начало сме се посветили също и на провеждането на изследвания, за да изучим ефектите от травматичния стрес върху най-различни групи от населението и да определим кое лечение за кого е подходящо. Били сме подкрепяни чрез изследователски стипендии от Националния институт по психично здраве (НИПЗ), Националния център по комплементарна и алтернативна медицина, Центровете за контрол на заболяванията и редица частни фондации, за да изследваме ефикасността на множество различни форми на лечение – от лекарства, през вербална терапия, йога, десенситизация и повторна преработка на информация посредством движение на очите (EMDR), театър и неврологична обратна връзка.
Предизвикателството е следното: как могат хората да надделеят над отпечатъците от минали травми и отново да станат капитани на собствения си кораб? Говоренето, разбирането и междучовешките отношения помагат, а лекарствата могат да притъпят свръхчувствителните алармени системи. Но също така разбираме, че отпечатъците от миналото могат да бъдат трансформирани чрез преживяването на физически опитности, които пряко се противопоставят на безпомощността, гнева и колапса, които са част от травмата, като така личността си възвръща контрола над себе си. Нямам предпочитан терапевтичен метод, тъй като няма един-единствен подход, който да е подходящ за всички, но аз практикувам всички форми на лечение, за които говоря в тази книга. Всяка от тях може да доведе до дълбоки промени, в зависимост от естеството на конкретния проблем и индивидуалните характеристики на конкретната личност. Написах тази книга, за да служи едновременно като ръководство и като покана – покана да се изправим лице в лице с реалността на травмата, да изследваме най-добрите начини да я лекуваме и да посветим себе си като общество на прилагането на всички налични средства, за да я предотвратим.

— От автора на кигата Бесел ван дер Колк, Пролог на “Тялото помни”

 

 

Никой не може да „излекува“ война или тормоз, изнасилване, сексуално посегателство или което и да е друго ужасяващо събитие; случилото се не може да се върне назад. Но това, с което можем да се справим, са отпечатъците от травмата върху тялото, ума и душата: смазващото усещане в гърдите ви, което може да наречете тревожност или депресия; страхът да не загубите контрол; постоянната бдителност за опасности или отхвърляне; ненавистта към себе си; кошмарите и проблясъците; мъглата, която ви пречи да се съсредоточите върху задачите си и да се ангажирате напълно с това, което правите; неспособността напълно да отворите сърцето си за друго човешко същество.
Травмата ви отнема чувството, че владеете себе си, отнема ви и това, което в следващите глави ще нарека саморъководство. Предизвикателството при възстановяването е да си възвърнете контрола върху своето тяло и ум – върху себе си, тоест да се чувствате свободни да знаете това, което знаете, и да чувствате това, което чувствате, без да сте смазани, ядосани, засрамени или сринати. За повечето хора това означава:
(1) да намерят начин да станат спокойни и съсредоточени;
(2) да се научат да запазват спокойствие при гледки, мисли, звуци или физически усещания, които им напомнят за миналото;
(3) да намерят начин да бъдат напълно живи в настоящето и да са ангажирани с хората около себе си;
(4) да не се налага да пазят тайни от себе си, включително тайни за това как са успели да оцелеят.
Тези цели не са стъпки, които трябва да бъдат извървени една по една, в някакъв определен ред. Те се припокриват и някои може да бъдат по-трудни от други, в зависимост от индивидуалните обстоятелства. Във всяка от следващите глави ще говоря за специфични методи или подходи за постигането им. Опитах се да направя тези глави полезни както за хората, преживели травма, така и за терапевтите, които ги лекуват. Преживяващите временен стрес също може да ги намерят за полезни. Използвал съм интензивно всеки един от тези методи за лечение на пациентите си и съм ги преживял лично. Някои хора се подобряват, използвайки само един от методите, но при повечето помагат различни подходи в различни етапи от възстановяването им.

 

„Най-големите източници на страдание са лъжите, в които убеждаваме самите себе си.“

 

Гговорихме за алекситимията – техническия термин за това човек да не е способен да идентифицира какво се случва вътре в него. Хората, страдащи от алекситимия, са склонни да се чувстват некомфортно физически, но не могат да опишат какъв точно е проблемът. В резултат често имат многобройни неопределени и притеснителни физически оплаквания, които лекарите не могат да диагностицират. Освен това те не могат да осъзнаят сами за себе си какво всъщност усещат в дадена ситуация или какво ги кара да се чувстват по-добре или по-зле. Това е резултатът от притъпяването на усещанията, което им пречи да очакват и да реагират на обикновените нужди на тялото си по спокоен, осъз­нат начин. Същевременно то заглушава и ежедневните сетивни удоволствия от възприемането на музиката, докосването и светлината, които придават стойност на живота. Йогата се оказа страхотен начин за влизане (отново) във връзка с вътрешния свят, а заедно с това – и в грижовна, любяща, сетивна връзка със себе си.
Ако не осъзнавате от какво се нуждае тялото ви, не можете да се погрижите за него. Ако не усещате глад, не можете да се нахраните. Ако бъркате тревожността с глад, може би ще преяждате. А ако не можете да усетите, че сте се заситили, ще продължите да ядете. Затова развиването на сетивното осъзнаване е аспект от основна важност за възстановяването след травма. Повечето традиционни терапии подценяват или игнорират постоянните промени във вътрешния ни сетивен свят. Но тези промени носят есенцията на реакциите на организма: емоционалните състояния, които са отпечатани в химичния профил на тялото, във вътрешностите, в свиването на напречно набраздената мускулатура на лицето, гърлото, торса и крайниците. Травмираните хора имат нужда да научат, че могат да понасят усещанията си, да се сприятелят с вътрешните си преживявания и да култивират нови модели на действие.
При йогата съсредоточавате вниманието си върху дишането и усещанията си във всеки един момент. Започвате да забелязвате връзката между емоциите и тялото си – може би как тревожността за това как ще изпълните асаната, всъщност ви вади от равновесие. Започвате да експериментирате, променяйки начина, по който се чувствате. Дали дълбокото поемане на дъх няма да облекчи напрежението в рамото ви? Дали съсредоточаването върху издишването ще ви донесе усещане за покой?
Дори само това да забелязвате какво чувствате, подхранва емоционалната регулация и ви помага да спрете да се опитвате да игнорирате какво се случва вътре във вас. Както често казвам на студентите си, двете най-важни фрази при терапията, както и при йогата са: „Отбележи това“ и „Какво става после?“. Щом започнете да подхождате към тялото си с любопитство вместо със страх, всичко се променя.
Осъзнаването на тялото променя също и усещането ви за време. Травмата ви кара да се чувствате, все едно сте заседнали завинаги в безпомощно състояние на ужас. С помощта на йога научавате, че усещанията се усилват, достигат пика си и после отслабват…

 

Адреналинът е един от хормоните, които имат основна роля в това да ни помогнат да се преборим или да избягаме, когато сме изправени пред опасност. Вдигането на адреналина беше отговорно за драматичното увеличение на сърдечния ритъм и кръвното налягане на участниците ни, докато слушаха разказа за травмата си. При обичайни условия хората реагират на заплаха с временно увеличение на стресовите хормони. Щом заплахата отмине, хормоните се оттеглят и тялото се връща в обичайното си състояние. Стресовите хормони при травмираните хора, напротив, се нуждаят от много повече време, за да се върнат до нормалните си нива, и се вдигат бързо и прекалено много в отговор на иначе не особено стресиращи стимули. Коварните последици от постоянно високото ниво на стресовите хормони включват проблеми с паметта и концентрацията, раздразнителност и нарушения на съня. Те също така допринасят и за много дългосрочни здравословни проблеми, в зависимост от това коя система в тялото е най-уязвима при конкретния индивид.
Вече знаем, че има и друга възможна реакция на заплахата, която нашите скенери все още не са в състояние да измерят. Някои хора просто изпадат в отрицание: телата им регистрират заплахата, но съзнателният им ум продължава, сякаш нищо не се е случило. Но въпреки че умът може да се научи да игнорира посланията на емоционалната част от мозъка, алармените сигнали не престават. Емоционалната част от мозъка продължава да действа и стресовите хормони продължават да изпращат сигнали на мускулите да се стегнат за действие или да се обездвижат за колапс. Физическите последици върху органите продължават с неотслабваща сила, докато не изискат да им се обърне внимание, когато се проявят като болест. Лекарствата, наркотиците и алкохолът могат временно да притъпят или да елиминират непоносимите сетивни усещания и емоции. Но тялото продължава да пази резултата.

 

Когато говорим за травмата, често започваме с история или въпрос: „Какво се случи през войната?“; „Някога бил(а) ли си сексуално тормозен(а)?“ „Нека да ти разкажа за този инцидент или онова изнасилване“ или „Някой в семейството имаше ли проблеми с алкохола?“. Травмата обаче е много повече от история за нещо, случило се отдавна. Емоциите и физическите усещания, оставили отпечатъка си при травмата, се преживяват не като спомени, а като разрушителни физически реакции в настоящето.
За да си възвърнете контрола върху себе си, трябва да се върнете отново към травмата: рано или късно ще ви се наложи да се изправите лице в лице с това, което ви се е случило, но само след като се почувствате в безопасност и няма да бъдете отново травмирани от него. Първата задача е да се намерят начини да се справите с чувството, че сте съкрушени от усещанията и емоциите, асоциирани с миналото.
Както стана ясно от предишните части на тази книга, задвижващите механиз­ми на посттравматичните реакции се намират в емоционалния мозък. За разлика от рационалния мозък, който се изразява чрез мисли, емоционалният мозък се проявява чрез физически реакции: свиване на стомаха, сърцебиене, учестено и плитко дишане, чувство на скръб, говорене с напрегнат и писклив глас и характерните телесни жестове, означаващи срив, скованост, гняв или отбрана.
Защо просто не можем да бъдем разумни? И може ли разбирането да помогне? Рационалният, управляващ мозък е добър в това да ни помогне да разберем откъде идват чувствата (например: „Страхувам се да се доближа до мъж, защото баща ми ме тормозеше сексуално“ или „Затруднявам се да изразя любовта си към моя син, защото се чувствам виновен, че убих дете в Ирак“). Но рационалният мозък не може да отблъсне емоциите, усещанията или мислите (като това да живеете с постоянно чувство за опасност или да чувствате, че сте отвратително човешко същество в самата си същност, макар в рационален план да сте наясно, че нямате вина за изнасилването си).
Разбирането защо се чувствате по определен начин, не променя начина, по който се чувствате. Но то може да ви предпази да не се поддадете на интензивни реакции (например да нападнете шефа си, защото ви напомня за човека, който ви е нападнал, да скъсате с любим при първото неразбирателство или да се хвърлите в ръцете на непознат). Но колкото по-превъзбудени сме, толкова повече рационалният ни мозък отстъпва пред емоциите ни.

 

Психолозите обикновено се опитват да помогнат на хората да използват вът­решно прозрение и разбиране, за да управляват поведението си. Невро­логичните изследвания обаче показват, че много малко психични проблеми възникват в резултат на дефект в разбирането; повечето идват от напрежения в по-дълбоките региони на мозъка, които управляват възприятията и вниманието ни. Когато аларменият часовник на емоционалния мозък продължава да сигнализира, че сте в опасност, никакво вътрешно прозрение няма да го заглуши. Спомням си за комедията, в която осъждан седем пъти рецидивист в програма за управление на гнева възхвалява техниките, които е научил: „Невероятни са и работят страхотно – стига да не си наистина ядосан.“
Когато емоционалният и рационалният ни мозък са в конфликт (например когато сме ядосани на някого, когото обичаме, страхуваме се от някого, от когото зависим, или желаем някого, който е недостъпен), следва война за надмощие. Тази война се води предимно на сцената на вътрешните усещания – стомаха, сърцето, белите дробове – и поражда както физически дискомфорт, така и психично страдание. В глава 6 ще обсъдим как мозъкът и вътрешностите си взаимодействат в спокойна обстановка и при опасност, което е ключ към разбирането на множеството физически проявления на травмата.

 

---

Съдържание

Пролог. Лице в лице с травмата
ЧАСТ ПЪРВА. ПРЕОТКРИВАНЕТО НА ТРАВМАТА
Глава 1. Уроците на ветераните от Виетнам
Глава 2. Революции в разбирането ни за ума и мозъка
Глава 3. Надникване в мозъка: неврологичната революция

ЧАСТ ВТОРА. ВАШИЯТ МОЗЪК ПОД ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА ТРАВМАТА
Глава 4. Да спасяваш живота си: анатомията на оцеляването
Глава 5. Връзките между тялото и мозъка
Глава 6. Да изгубиш тялото си, да изгубиш себе си

ЧАСТ ТРЕТА. ДЕТСКИТЕ УМОВЕ
Глава 7. На една и съща дължина на вълната: привързаност и хармония
Глава 8. Връзките като капан: цената на тормоза и неглижирането
Глава 9. Какво общо има любовта с това?
Глава 10. Травма на развитието: скритата епидемия

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА. ОТПЕЧАТЪКЪТ ОТ ТРАВМАТА
Глава 11. Разкриването на тайните: проблемът с травматичните спомени
Глава 12. Непоносимата тежест на спомените

ЧАСТ ПЕТА. ПЪТИЩА КЪМ ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО
Глава 13. Изцеление на травмата да притежаваш себе си
Глава 14. Езикът: чудо и тирания
Глава 15. Да пуснем миналото: EMDR
Глава 16. Как да обитавате тялото си: йога
Глава 17. Сглобяване на пъзела: саморъководство
Глава 18. Запълване на липсите: създаване на структури
Глава 19. Пренареждане на мозъчните вериги: неврологична обратна връзка
Глава 20. Да откриеш гласа си: колективен ритъм и театър

Епилог. Изборът, който предстои

За авторa

Бесел ван дер Колк (роден през 1943 г.) е лекар, изследовател и преподавател. Специалист е в областта на посттравматичния стрес и свързаните с него разстройства. От седемдесетте години на миналия век работата му е съсредоточена върху последиците от психичните травми върху развитието на личността, биологичните, психодинамичните и междуличностните аспекти на нейното функциониране и върху справянето с тези последици. Публикувал е многобройни научни статии, участвал е в подготовката на четвъртата и петата редакция на издавания от Американската психиатрична асоциация “Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства” (DSN). Изнася лекции в университети и болници по целия свят, но преподава основно в Бостънския университет. Ръководител е на център за изследвания и лечение на психичните травми в Бостън и председател на Международното общество за изследвания на посттравматичния стрес.

 

---

 

Линк към книгата: