Другата история на България – 157 модерни апокрифа – Тома Биков
Тъжно е колко избирателно помни българинът, тъжно е как истински достойни личности и постъпки могат да бъдат затулени в най-тъмните архиви, тъжно е как свършват живота си някои от най-заслужилите личности от Възраждането насам. Книгата е истинска находка. Авторът представя някои слабо известни, позабравени или умишлено заличени от историческата памет подробности за иначе известни личности, както и напълно непознати на съвременния човек лица, изиграли важна роля в родната история. Някои от фактите са стряскащи, други безкрайно любопитни, но най-вече доста тъжни…
Знаете ли какво се случва с Венета, жената на Христо Ботев, след смъртта му? Знаете ли кой е истинската причина за залавянето на Левски? А знаете ли, че родният брат на Апостола, участвал в борбите за освобождение, завършва живота си, просейки по улиците на родния си град и е погребан в една нива, забравен от всички? Знаете ли, че Райна Княгиня, възпята в една от най-обичаните български песни, след Освобождението е смятана за лека жена, задето е дръзнала да се качи на кон и да тръгне с въстаниците и завършва живота си в бедност и забрава? Знаете ли, че трагедията, сполетяла Стефан Стамболов, съсипва живота на цялото му семейство? Знаете ли, че първият премиер на Украйна е българин? Както и най-силният човек на XIX век. Какво знаете за Миле Попйорданов, освен че „болен ми лежи“ откакто се помните? Какво се е случило със създателя на знаменития фестивал „Златният Орфей”? Защо на прочутия бас Борис Христов дълго време не му се разрешава да живее в родината си.
Трудно ми е да се сетя за популярно име от новата българска история, което да не присъства в книгата с любопитни и малко познати факти около своята личност. Както и редица малко познати или съвсем непознати имена, имали лошия късмет да попаднат на „бунището“ на историята… Авторът преминава хронологически през различни епохи, за да извади на бял свят забравеното. Политици, писатели, поети, художници, общественици, актьори, спортисти и всякакви други се срещат по страниците на тази безкрайно интересна книга. Отговорите, които ще получите, често ще ви изненадат. Лично мен много силно ме развълнува историята на „бедния художник от банкнотата“ от 5 лева – Иван Милев. Една от най-ярките фигури на българското изобразително изкуство от 20-те години на ХХ век прекарва живота си в отчайваща нищета и умира от инфлуенца преди да навърши 30 години, пишейки: „Аз се озверявам при мисълта, че умирам, че толкова много исках да направя, че толкова много можех да направя!„. Как ви звучи това?
Изключително интересни са и някои от фигурите, оставили своя отпечатък в епохата на комунизма. Мирчо Спасов, Милко Балев, Григор Шопов, Нанка Серкеджиева вероятно не говорят нищо на моето поколение. И в забравата на техните мрачни „подвизи“ може би до голяма степен се крие трагедията на днешното лутащо се на празни обороти общество.
Всеки апокриф е малък заряд от информация, в края на който остава металическото усещане за горчивина от забравата, на която е осъдена конкретната история. Представете си 157 истории. Стилът на автора обаче е достатъчно популярен, за да прикове вниманието на читателя и да го „преведе“ през целия ансамбъл от тази своеобразна съвременна „Епопея на забравените“. Голямо браво на изд. „Милениум“ за това ценно четиво!
В книгата се разнищват 157 малко известни факта от новата история на България, които хвърлят светлина върху ключови моменти в областта на политиката, спорта, културата и икономиката.
- Кой българин посреща в дома си двама султани?
- Какво се случва с жената на Христо Ботев след неговата смърт?
- Кой е първият български олигарх?
- Защо авторът на българския химн не можа да стане известен?
- Кой е най-богатият български министър-председател?
- Коя е първата българска феминистка?
- За какви злоупотреби бяха съдени съпартийците на Стамболийски?
- Кой е първият български футболист играл в чужд футболен отбор?
- Как загина първият български партизанин?
- Българин ли е най-големият фалшификатор на долари в света?
- Защо най-успешният български джаз певец стана метач?
- Как се става милионер по време на социализма?
- Кой управляваше Държавна сигурност?
- Защо воюваха Андрей Луканов и Огнян Дойнов?
- Как един от виновниците за „възродителния процес” смени името си?
ДИМИТЪР ПЕШЕВ
Ако България има международно известни и признати политици, то един от тях със сигурност е Димитър Пешев. За съжаление тази видна фигура от българската история и до днес не получава популярността, която заслужава. По света Димитър Пешев е известен като „спасителя на българските евреи“, а бюстът му е поставен на видно място в сградата на Съвета на Европа в Страсбург наред с бюстовете на бащите на Европейския съюз. Останал в историята на Европа като човека, спрял влаковете с български евреи, приготвени да пътуват за концентрационен лагер „Треблинка“ в окупираната от нацистите Полша, Димитър Пешев завършва живота си в бедност, като осъден от Народния съд. Парадоксално, но петнайсетгодишната присъда, която му издават комунистическите функционери през 1944 година, е за „фашистка дейност и антисемитизъм“.
Когато излиза от затвора, спасителят на 50 хиляди български евреи се оказва пенсионер без пенсия. До края на живота си не получава разрешение от комунистическата държава да практикува адвокатската си професия и не получава нито лев пенсия. Докато е бил в затвора, властите са му отнели жилището заедно с мебелите и той е принуден да живее в дома на брат си. Много от приятелите му са разстреляни, други са успели да емигрират, а трети са принудени да се отрекат от него.
Изпаднал в немилост и бедност, Димитър Пешев не е забравен от своите еврейски приятели. През 1965 година те издействат Израел да започне да му изплаща пенсия Първоначално по 40, а след това по 50 долара на месец. Въпреки трудностите бившият политик никога не се оплаква и никога не си позволява да се отрече от своите идеали. Всяка година на 1 февруари ходи в софийската черква „Свети Седмочисленици“, за да почете паметта на разстреляните от Народния съд.
Димитър Пешев умира в пълно забвение след три инфаркта през 1973 година. Паметта за него е възстановена след излизането на книгата на Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер“. В нея авторът нарича постигнатото от Пешев и неговите сънародници през 1943 година звезден миг и добавя, че хора като него са необходими, за да не се отчае човек от човечеството.
ТОДОР КРИВНАЛИЕВ
Българинът Тодор Кривналиев е фалшификатор на долари от световна величина. Оставя трайна следа в икономическата история на САЩ като един от хората със сериозен принос за избухването на една от най-големите финансови кризи, която остава в спомените на хората с името Голямата депресия.
Едва шестнайсетгодишен, Кривналиев успява да емигрира в САЩ. След кратък престой в Ню Йорк талантливият фалшификатор се установява в Чикаго и започва работа като мияч на чинии в бар, който е собственост на легендарния Ал Капоне. По това време мафиотът е на върха на кариерата си, а талантът на Кривналиев не остава незабелязан. За кратко време комбинативният българин се издига до основен доставчик на контрабанден алкохол от Мексико. Това му осигурява пряка връзка с Ал Капоне, който е вдъхновен от идеята на младежа да започне бизнес с фалшиви пари. Идеята е гениална – вместо да произвежда банкноти, Кривналиев предлага на Капоне да фалшифицира еднодоларови банкноти в стодоларови. По този начин се спестяват огромни разходи за доларова хартия. Методът за фалшификация, изобретен от Кривналиев, не е разгадан и до момента. Известно е само, че за кратко време българинът успява да залее американския финансов пазар с фалшиви пари, а Ал Капоне му осигурява всички условия за работа и живот. Самият Кривналиев живее в най-луксозния хотел на американския мафиот и често споделя масата му в чикагските барове.
При нито един от арестите на фалшификатора – нито в САЩ, нито в България, властите не успяват да установят финансовото му състояние. По груби изчисления Кривналиев би трябвало да е направил първия милион още докато е работил за Ал Капоне. Въпреки това той никога не демонстрира богатството си. За разлика от повечето си колеги, до последния си дъх остава мълчалив и скромен. Около него никога не могат да бъдат забелязани жени, алкохол и луксозни покупки. Подобно на приятеля си Ал Капоне, Кривналиев умира в затвора. Смъртта го застига през 1955 година, малко след четирийсет и осмия му рожден ден.
ПЕТЪР КУНЧЕВ
Петър Кунчев, eдва двайсетина годишен тръгва по стъпките на брат си Васил Левски. Заедно с него, през 1867 година, се записва в сформираната от Георги Сава Раковски Втора българска легия в Белград. […]
Завръща се в родния си град няколко месеца след Освобождението, за което се е борил през целия си живот и за което брат му се е жертвал. Полусляп, почти глух, еднокрак и болен от туберкулоза, бившият четник на Ботев заварва бащиния си дом почти разрушен, а единственият му жив роднина е овдовялата му сестра Яна, която живее в крайна бедност заедно с четирите си деца. Първоначално Петър търси работа. През 1880 година пише писмо до Найден Геров, в което казва: „Молим ви, защото ми стана кракът повреден от Шипченските битки. Затова ви моля, като защитник на българските страдалци, наредете и нази на някаква работа…“. Нито веднъж не изпраща молба за отпускане на поборническа пенсия и не търси контакт с превърналите се в политици бивши последователи на брат си. Останал без изход, опълченецът започва да проси. От скромните подаяния, които изкарва, помага и на сестра си.
ЕВЛОГИ ГЕОРГИЕВ
В началото на XX век се разиграва един от най-срамните съдебни процеси в историята на България. Държавата, в лицето на правителството на Димитър Петков, завежда дело за наследството на човека, построил с лични средства сградата на Софийския университет – Евлоги Георгиев. През 1896 година Георгиев дарява 800 хиляди лева и място от 10,5 декара на улиците „Дондуков“ и „Цариградско шосе“, за да може висшето училище да настани първите си студенти. Според завещанието на мултимилионера огромна част от богатството му трябва да отиде за благотворителност. Последното му желание гласи, че 20 хиляди лева трябва да бъдат дарени за българската църква в Букурещ, 200 хиляди лева за издръжка на бедни, но прилежни студенти от Букурещкия университет, 6 милиона лева – за дострояване на Софийския университет, и 20 хиляди лева – за строителството на българска болница в Цариград. Още стотици хиляди левове са предвидени за различни благородни каузи…
Държавата завежда дело, базирано на измислени искови молби, фалшифицирано завещание и несъстоятелни обещания, но естествено губи делото. Консултанти на Иван Евстратиев Гешов (изпълнител според завещанието ) са професорите по гражданско право в Парижкия университет Марсел Планиол и Андре Байс. В съда Байс заявява: „Как е възможна подобна лудост от едно правителство?“.
Заради лудостта на българското правителство е забавено създаването на Висше училище, каквото предвиждал член 13 от завещанието на Евлоги Георгиев. През 1911 година е взето решението с парите, които вече са станали над 13 милиона лева, да се строи и университет, и висше техническо училище, и библиотека, и музей, и техническо училище в Карлово. През 1915 година обаче Народното събрание решава, че това противоречи на волята на дарителя. Така чак през 1934 година от създадения от Евлоги Георгиев фонд най-напред е построен днешният ректорат на Софийския университет, а след това са изградени и другите две крила.[…]
Роденият през 1891 година в Карлово предприемач и финансист Евлоги Георгиев прекарва цели шейсет години от живота си в Румъния, но не губи спомена за страната си. За него образованието е единственият начин за възраждане на българската нация и за превръщането ѝ в пълноценен елемент от Европа. Затова и приживе Георгиев не жали парите, с които издържа стотици български студенти, които изпраща да учат в различни европейски страни.
БАЩАТА НА БУРГАС
През 1911 година най-богатият човек в Бургас Александър Георгиев-Коджакафалията застава пред нотариус, за да напише завещанието си, с което дарява на своите съграждани имоти и средства на стойност 25 милиона златни лева. С този акт се превръща в един от най-големите български дарители. Извън огромното завещание, през целия си живот, Коджакафалията не спира да раздава парите си за благотворителни цели и за развитието на града си. Заради своята уникална щедрост големият предприемач още приживе се сдобива с прозвището Бащата на Бургас. Голяма част от получателите на неговите дарения са бедните и сираците.
Половината от времето си Коджакафалията прекарва в печелене на пари, а останалата половина – в раздаването им на бедните. С лични средства строи сиропиталища, старчески домове и болници. Голяма част от средствата му са дарени на Църквата с изричното искане да отидат за социално подпомагане на нуждаещите се. Александър Георгиев дарява половината от нивите и дюкяните си на Църквата с изричното условие те да не се продават, а да се ползват само доходите от тях. Стриктно записва, че изпълнителите на завещанието са длъжни всяка година, докато свят светува, да раздават в Страстната седмица преди Коледа събраните пари на бедните, без разлика от народност и вероизповедание, на всеки – кой каквато нужда има.
През живота си Александър Георгиев построява десетки ханове, фабрики и магазини, а консулите на другите държави отсядат само в неговите имоти. Въпреки това личният му живот никога не се променя – не успява да създаде семейство и до последно ходи с грубите си селски дрехи, яде наравно с работниците си и повече от четирийсет години живее в складова стаичка, широка и висока 1,5 и дълга 2 метра. Намира се под стълбите между първия и втория етаж на сграда, която е негова собственост. През целия си живот Коджакафалията се страхува да не го заподозрат в показност и липса на скромност. В името на това категорично отказва да се снима. Единствената му фотография е направена случайно от неизвестен фотограф, докато обядва в хана с обичайните маслини и хляб.
А МОЖЕШЕ ДА ИГРАЕ ЗАЕДНО С КРОЙФ в “БАРСЕЛОНА” – ПЕТЪР ЖЕКОВ
В дните около Коледа на 1970 година на легендарния си стадион „Ноу камп“ „Барселона“ играе приятелски мач срещу ЦСКА. Мачът е без значение, но въпреки това резултатът 4:1 в полза на българския отбор няма как да бъде подминат като нещо незначително. За отбора на „червените“ два пъти се разписва централният нападател Петър Жеков. Това е напълно достатъчно за холандския треньор на каталунците и изобретател на тоталния футбол Ринус Микелс да разбере, че отборът на „червените“ притежава футболист от световна класа. По това време в Барса твори незабравимият Йохан Кройф, който неистово се нуждае от централен нападател, който да завършва гениалните му пасове. Блестящият голов усет на Жеков се вижда от километри и треньорът на „Барселона“ бърза да изпрати официално писмо до ръководството на ЦСКА, в което прави оферта за закупуването на българския нападател. Той, естествено, не е запознат със странните привички на българския тоталитарен режим и не предполага, че по този начин може да навреди на талантливия голаджия. Отговорът на ЦСКА е безапелационен – българските футболисти не се продават. След офертата отношението на българските футболни ръководители към Жеков рязко охладнява.
Той е леко трътлест и на пръв поглед не притежава арсенал от техника. По терена се движи бавно, а играта му с глава е несигурна. Не е играч, който спазва тежки режими и докато играе за „Берое“, дори си позволява да пуши по една цигара на полувремето на официалните срещи. Заради тежките му движения по терена привържениците на „Левски“ му лепват прякора Каруцата. В отговор Жеков отбелязва в „синята“ врата единайсет гола с екипа на ЦСКА и дванайсет с фланелката на „Берое“. В България има далеч по-технични футболисти от него, но няма нито един, който да е толкова ефективен и резултатен. Майстор е на изпълненията на преки свободни удари и почти не пропуска, когато топката е поставена близо до наказателното поле на противника. Има великолепно чувство за пласиране и мощен удар отдалеч. В разгара на българския футболен фурор от 1994 година, след гола си от пряк свободен удар срещу Германия, Христо Стоичков ще обяви, че е благодарен на Петър Жеков за това, че го е научил да изпълнява статични положения.
През най-успешната си 1968 година отбелязва непостижимите 84 гола.
През 1974 година Петър Жеков прекратява футболната си кариера по заповед на партията. По това време той е само на трийсет години и се намира в прекрасна форма. Към онзи момент е станал шест пъти голмайстор на българското първенство и е вкарал общо 253 гола, които не са достигнати и до днес. Бенефисният му мач с червения екип е повече от скромен. Провежда се в 10 часа сутринта преди мач с варненския „Черно море“. След края на мача Жеков получава цветя, флагче на ЦСКА и поздравителен адрес от министъра на отбраната Добри Джуров. Желанието на нападателя да играе футбол е толкова голямо, че през 1996 година, на петдесет и две години, заиграва отново с екипа на „Берое“, който тогава се подвизава във „В“ група. И на тези години Жеков успява да вкара цели три гола. Малко по-късно легендарният футболист е принуден да продаде „Златната обувка“ и други две отличия на „Франс футбол“ от бронз за 20 хиляди марки. Причината – в годините на икономическа криза се нуждае спешно от средства, за да плати сметките за парно и памперсите на внучката си. А можеше да играе заедно с Кройф в „Барселона“…
проф. д-р СТОЯН ДАНЕВ
Често най-интелигентните и смислени български политици биват забравяни; остават в сянката на буйните и невъздържани, склонни към диктатура, свои съвременници. Такъв е случаят с проф. д-р Стоян Данев. Малцина днес знаят, че това е един от най-демократичните и достойни български министър-председатели. Освен това проф. Данев и до днес остава един от най-видните български юристи. Поема премиерския пост през 1901 година, а управлението му слага началото на първия мащабен икономически възход на България. Става въпрос за периода 1902-1912 година, когато България бележи постоянни икономически ръстове и дотолкова се главозамайва, че става основна движеща сила на двете балкански войни.
Управлението на проф. Данев е един от малкото периоди, в които България е истински демократична и свободна държава. Премиерът лично държи за спазването на свободата на словото и печата. Освен това е сред малкото български премиери, които стриктно държат за спазването на правата на малцинствата. Негова е идеята и за въвеждане на парламентарни питания към министрите. Дотогава тази практика не е приета в България. С риск да се лиши от комфорта си да не отговаря на опозицията, Данев я въвежда официално и слага началото на парламентарния контрол. Не по искане на опозицията, а по идея на министър-председателя. Днес българските премиери и министри често се крият от питанията на опозиционните депутати и затова е добре да помним примера на проф. Данев.
ИВАН МИЛЕВ
Върху лицевата страна на петлевовата банкнота стои портретът на млад мъж. За разлика от образите на останалите банкноти, ликът на петлевовата банкнота не е много известен. Той не може да се сравнява по слава нито с Паисий от двулевката, нито с Петър Берон от десетолевката, нито със Стефан Стамболов от двадесетолевката, нито с Пенчо Славейков от петдесетолевката, нито с Алеко Константинов от столевката. Това е художникът Иван Милев. По ирония на съдбата един от най-талантливите български майстори прекарва живота си в тежка бедност и едва ли си е представял, че някога портретът му ще украси банкнота. Иван Милев е самороден талант, който се превръща в най-ярката фигура на българското изобразителното изкуство от 20-те години на миналия век. Той никога не се поддава на изкушението да печели лесни пари чрез рисунки по поръчка и ревностно пази творбите си, като предпочита да гладува, отколкото да се раздели с някоя от тях. Малко преди да умре, той пише: „Аз се озверявам при мисълта, че умирам, че толкова много исках да направя, че толкова много можех да направя!“.
ТЕОДОР ТЕОДОРОВ
Ако в България някога е имало аристократи, то един от тях е министър-председателят Теодор Теодоров. Роденият във възрожденския град Елена през 1859 година политик играе важна роля на обществената сцена на България в продължение на трийсет години. През това време е избиран за депутат, бил е министър на финансите, на правосъдието, председател и подпредседател на Народното събрание и министър-председател. Името му остава в историята като премиера, който води българската делегация при преговорите след Първата световна война, и човека, който отказва да подпише злокобния за България Ньойски договор.
Теодоров е един от бащите на Балканския съюз със Сърбия и Гърция, който полага основите на първата национална катастрофа. След краха на Съюза Теодоров е сред малкото български политици, които признават публично грешката си и искат извинение от народа. В тези времена той възкликва публично: „Ама могат ли българи и със здрав разум да започнат едно дело, явно гибелно за българското Отечество? Като блудни синове в разстояние на три дни пропиляхме онова, което спечелихме с такива жертви и мъки“.
ПЕНЧО СЕМОВ
„Аз се явих беден и цял живот творих, борих се и победих. Моето дело е налице. Аз бях учител, без да съм педагог. Богат съм, без да съм егоист. Аз съм социален, без да съм социалист. Работих вдъхновено, без да съм поет“. Така в края на дните си един от най-крупните български индустриалци Пенчо Семов описва живота си. Приживе, не без основания, той е наричан „българския Рокфелер“. След като умира през 1945 година, богатството му е оценено на 1 милиард и 82 милиона златни лева. Тази сума е невъобразима за времето си. Пенчо Семов обаче остава в спомените на хората не с огромния си капитал, а с мащабната си благотворителна дейност и с модерното отношение към служителите си, в които не спира да инвестира през целия си живот.
Отваря фабрики за сапун и платове. Печалбите от тях се инвестират в нови производства – кожарска индустрия, производство на барут, тютюнопроизводство, производство на розово масло, банково и застрахователно дело. Фабриките на Пенчо Семов винаги са оборудвани с най-модерните за времето си машини. По-важното обаче е, че едрият капиталист прави огромни инвестиции в своите служители. Неговите текстилни инженери се обучават в големите центрове на Европа на разноски на предприятието, в което работят. За работниците пък са построени почивни бази, в които те възстановяват силите си, за да бъдат ефективни, когато са на работа. Поема и издръжката по образованието на децата на всички свои служители. Според изследователи средствата, които инвестира в обучението на служителите и техните деца, надхвърлят 3 милиона лева.
Наред с това през 30-те години на миналия век Семов не пести пари, за да променя към добро недоразвитото българско общество. Само за няколко години фондацията, кръстена на негово име, дарява 300 хиляди долара за сградите на Аграрния факултет към Софийския университет и за Института по заразни и паразитни болести в България. В същото време с лични средства той основава фонд за борба с туберкулозата, която, предизвикана от бедността на българите, достига огромни размери. С лични дарения купува и дарява сградите на женското благотворително дружество „Майчина грижа“ и на Стопанското училище в Габрово. В София пък построява и поддържа първия в България приют за бездомни. дарява средства за католическия колеж „Свети Августин“ в Пловдив, за Априловската гимназия в Габрово и за няколко училища във Варна. През 1936 година дарява две сгради близо до Варна за почивна база на Съюза на журналистите, които са оценени на около 450 хиляди лева. Според изследователи на живота на едрия индустриалец личните дарения, направени от него през целия му живот, възлизат на около 50 милиона лева, а даренията, направени от фондацията му, са на стойност повече от 200 милиона лева. Тези суми са огромни както тогава, така и днес. В тях влизат и 300 хиляди златни лева, които Пенчо Семов инвестира за лобиране в полза на България при сключването на трагичния за страната Ньойски договор след националната катастрофа от Първата световна война.
Когато умира в началото на 1945 година, индустриалецът притежава двайсет и осем акционерни дружества, в които работят над 15 хиляди души. Всички те са национализирани от комунистическия режим…
ИВАН ХАДЖИЙСКИ
Днес науката социология е превърната в синоним на политическо търгашество, което целѝ да внуши една или друга политическа линия на избирателите. Тази иначе важна и модерна наука навлиза в България като на шега през 30-те години на миналия век благодарение на един от най-талантливите и самородни учени, които са обитавали българските земи. Името на този уникален човек е Иван Хаджийски. В продължение на години професионалният адвокат обикаля България на колело, за да записва и анализира навиците, обичаите и мислите на българите и по този начин да документира по неповторим начин българската народопсихология. Именно Хаджийски е автор на дефиницията за „българска работа“, която гласи: „Това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои“.
Делото на живота си Иван Хаджийски започва през 1936 година. Тогава с пълното усещане за мисия започва да обикаля България пеша и на колело, за да събира мислите и думите на тогавашните българи. Четири години по-късно издава първия том на най-великия си научен труд, който е озаглавен „Бит и душевност на нашия народ“. След време тази книга ще се превърне в основа на българската народопсихология и истински ориентир за следващите поколения български социолози. След издаването на труда си Иван Хаджийски заявява: „Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече. Това е моят живот“.
НИКОЛА МУШАНОВ
Трикратен премиер и депутат в единайсет парламента Никола Мушанов, с дълга и ползотворна политическа кариера на един от най-уважаваните лидери на Демократическата партия приключва след комунистическия преврат от 9 септември 1944 година с редица унижения и изселване от София.
Дългата и ползотворна политическа кариера на един от най-уважаваните лидери на Демократическата партия приключва след комунистическия преврат от 9 септември 1944 година с редица унижения и изселване от София.
По време на Втората световна война, в която България застава на страната на нацистка Германия, Мушанов е сред малцината български политици, които открито застават на антинацистки позиции. Още през 1941 година се обявява категорично срещу влизането на България във войната на страната на Хитлер. През 1943 година Мушанов не просто подписва протестното писмо на Димитър Пешев до цар Борис III, в което монархът е призован да спре депортацията на българските евреи, но и влиза в остър конфликт с официалните власти в името на каузата, зад която е застанал.
В тези тежки времена, вместо да падне духом, Мушанов пише мемоарите си. В тях той казва: „Високите служби не ме направиха да се забравя. Аз смятах, че не високите служби издигат човека, а човекът дава значение и блясък на службата, която изпълнява. На високи служби достигах почтено, честно, без подмилкване, унижение, молби“.
През лятото на 1949 година бившият премиер е изселен и от Велико Търново. Без обяснения е арестуван, натоварен на влак и с още сто и двайсет души отведен в с. Заград. Там седемдесет и осем годишният по това време Мушанов е принуден да спи на голи дъски, да жъне и да работи като свинегледач. В тъжния край на своя живот един от най-достойните български министър-председатели пише: „Все така на 78-годишна възраст бях изпратен в трудово общежитие. Тъжен край на една 50-годишна политическа дейност. Извратиха се и факти и се правеха изнасилени тълкувания само да се достигне до виновност. Историята ще съди и аз съм убеден, че когато страстите утихнат и безпристрастието в преценката на фактите и обстоятелствата вземе връх, ще бъда зачислен не между престъпниците, а сред страдалците“. Тези думи са сред последните, които пише бившият премиер. Малко след това, през май 1951 година, той е убит от служители на Държавна сигурност, а вълнуващият му живот изчезва за дълго от българската история.
ДИМИТЪР ГИЧЕВ
След обнародването на присъдата му швейцарският вестник „Ное Цюрихер Цайтунг“ пише: „Комунистическите управници в София образуваха процес срещу човек, чийто политически живот бе толкова чист, че до днес нито един редовен съд не е представил обвинения за неговото осъждане“.
Димитър Гичев престоява в затвора цели тринайсет години. През 1960 година властите го амнистират като знак за либерализация на режима след годините на сталинизъм. Болен и изтощен, земеделският лидер прекарва последните години от живота си в бедност и забвение. Умира през 1964 година. След него обаче остават думите му пред комунистическия съд, казани след произнасянето на доживотната му присъда: „Не са малцина онези, които са имали Голгота в живота – малцина са онези, за които има Възкресение“.
МИХАИЛ ЛОЗАНОВ-ТАНКА
В края на славния за „Левски“ сезон – 1993-1994 година, когато „сините“ печелят шампионската титла, при връчването на купата тогавашният капитан на отбора Наско Сираков я взима и се затичва към ложата на „Герена“. Публиката с любопитство очаква да види на кого капитанът ще връчи трофея и се учудва, когато Сираков връчва купата на възрастен човек, който е непознат за повечето от феновете. Възрастният човек е Михаил Лозанов, който шест десетилетия по-рано е триумфирал с първата шампионска титла за „синия“ отбор. Няколко месеца по-късно Танка умира на осемдесет и три годишна възраст
ПЪРВИЯТ МИЛИОН НА ПРИМИЕРА ГУДЕВ
Изборите от пролетта на 1908 година довеждат на власт правителството на демократа Александър Малинов. Една от първите задачи на новите управляващи, по стар български обичай, е да се заемат с разкриването на злоупотребите на предшествениците си. Отново по стар български обичай злоупотребите на предишните управляващи не са никак малки и голяма част от тях стават обществено достояние в следващите години.
За да покажат волята си за борба с лошите практики, новите управляващи от Демократическата партия започват мащабно разследване на трите правителства на Народнолибералната партия, управлявали страната от 1903 до 1908 година. Най-широко обсъждан е случаят с последния премиер на стамболовистите Петър Гудев, който освен министър-председател е дългогодишен депутат и вътрешен министър. След щателна проверка на имотното му състояние, направена от анкетна комисия в Народното събрание, се оказва, че в рамките на едногодишното си пребиваване на премиерския пост Гудев е забогатял с около 500 хиляди лева, които за времето си се равняват на няколко милиона сегашни лева. С 28 хиляди лева от тези пари той си е построил просторна къща в центъра на София, която въпреки скандалите и съдебните процеси остава негова собственост.
Начинът, по който Гудев става богат, е впечатляващо прост: освен премиер той е и вътрешен министър. От втората позиция има право да използва различни държавни фондове, които са безотчетни, а функцията на много от тях е покрита в мъгла. Още от първите следосвобожденски години се е превърнало в традиция парите от тези фондове да се използват за лични нужди на управляващите. По време на разследването срещу Гудев се оказва, че е изтеглил средствата от няколко такива фонда. Единият е предназначен за организиране на полицията за обществената безопасност. С част от парите плаща на майсторите, които строят къщата му. Други 125 хиляди лева, които изтегля с аргумента „държавни нужди“, внася веднага в БНБ в своя частна текуща лихвена сметка. До края на управлението му тези пари набъбват до 293 102 лева. С голяма част от парите Гудев купува държавни ценни книжа на свое име, от които печели от лихви. След като пада от власт, веднага прехвърля ценните книжа на името на зет си Христо Вавов. След това оперира с тях, като не само ползва подписа на зет си, но и дори си позволява да го фалшифицира.
Пред следствието бившият премиер съвсем спокойно заявява: „От тези пари съм употребявал суми и за свои частни нужди. Други обяснения не мога да дам“. Спокойствието му е продиктувано от факта, че редица негови предшественици са правили същото безнаказано и използването на средствата от фондовете за лични нужди се е превърнало в истинска традиция и нещо съвсем нормално.
Разследването се проточва близо шест години, като в него участват над шестстотин свидетели. Обвинението гласи, че като премиер и вътрешен министър Петър Гудев е нанесъл вреда на държавата, като е харчил обществени средства за лична полза, присвоявал е противозаконно различни суми от безотчетния фонд за 1906 и 1907 година, от кредита на полицията и от фонда за поддържане на македонските бежанци.
В началото на 1914 година дългоочакваното дело срещу бившия премиер започва. След възражения, отводи на адвокати и процедурни хватки то завършва без произнасяне на присъда. Прекратено е поради неизброяване едно по едно на всички обвинения от страна на прокуратурата. Малко след това Народното събрание решава, че предложението за възбуждане на съдебно преследване и за свикване на Държавен съд срещу Гудев е противоконституционно, поради което прекратява углавното преследване…
ПЕТЪР ДЪНОВ
През пролетта на 1936 година активисти на политическата формация Демократически сговор пребиват на улицата създателя и предводител на Бялото братство Петър Дънов. По това време учението на Дънов има около 40 хиляди последователи, които са шокирани от агресията. Заради побоя Учителя, както го наричат последователите му, получава мозъчен кръвоизлив и парализа. Никой не вярва, че той ще се възстанови; мнозина се съмняват, че с него ще си отиде и учението му. Само два месеца след инцидента Дънов изненадващо се появява на лагера край Седемте рилски езера, където неговите ученици се събират всяка година. Изглежда значително по-добре и престоява до езерата цял месец. В края на този необикновен месец е напълно възстановен. Това е една от многото любопитни истории, които и до днес се разказват за предводителя на Бялото братство.
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
Един от най-обичаните български писатели Димитър Талев за малко не загубва живота си в комунистическите лагери в годините след 9 септември 1944 година. Голямото изпитание за Талев, който се спасява по чудо, се случва, преди да напише най-силните си романи „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“. Така българската литература за малко щяла да остане без едни от най-значимите си произведения. Талев попада в Софийския затвор без съд и присъда веднага след комунистическия преврат през 1944 година. Причината е сътрудничеството му с ВМРО и публицистичните му изяви в обявения за фашистки вестник „Зора“. Вестникът, чийто главен редактор е именитият публицист Данаил Крапчев, и до днес е считан за едно от най-интелектуалните издания, съществували някога в България.
През 1948 година Димитър Талев все пак е освободен от лагера. Веднага след това той и семейството му са изселени от София в Луковит. Там в изолация и мизерия писателят създава най-великите си произведения. Първо се захваща да доработи „Железният светилник“, който започва да пише, преди да влезе в затвора. След това само за няколко години създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“.
За него мисията на живота му е да довърши четирилогията, посветена на любимата му Македония и нейната най-нова история. Така през 1966 година, след „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Илинден“, писателят успява да приключи и последната четвърта книга от поредицата – „Гласовете ви чувам“. Малко след това, на 20 октомври същата година, умира на шейсет и осем годишна възраст.