Бенковски – Яна Язова

0

benkovski_yasova_4eti.me_coverПотресаващ разказ за Априлското въстание, започващ с ентусиазма по неговата подготовка, опиянението при избухването му и унинието след кланетата в Перущица и Батак.
Яна Язова обрисува образа на Бенковски отдалеч – започва с младежките му и любовни авантюри в Мала Азия.
Романът завършва с героичната саможертва на поета-революционер Христо Ботев.
Възкръсват кървави събития от нашата история, описани с невероятно познаване и на най-малките детайли, свързани с тях.
Яна Язова извършва литературен подвиг. Плътни и подробни описания, батални сцени с графичен реализъм, невероятни за възприемане образи на смелост, кураж, доблест, подлост, страхливост, с една дума – всичко, което е било Априлското въстание.
Тази книга допълва ” Записки по българските въстания”. Двете книги се преплитат и силно се препоръчват за всеки интересуваш се от българска история.
Tехниката и използваните похвати от писане на Язова в “Бенковски” са дори по-умело употребени.
Продължаваме действието скоро след като нашият първоапостол увисна на бесило с последни думи на уста “Наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди!…”
Тягосното начало от голямата несполука сравнително бързо е заменено от ентусиазма на следващите апостоли, изпратени по места да организарат всенародния бунт. Фокусът е върху Бенковски, който дори формално е в ролята на помощник на Панайот Волов, но с качествата и действията си в последствие заема неговото място, забележете – доброволно отстъпено от Волов. Проследява се в голяма степен животът му преди въстаническите години и в големи подробности – дейността му като “княз” в своята “свободна” столица.
Много умело е описано как се увлича местното население от IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище в една голяма и страшна (исторически необходима) лудост, като Априлското въстание. Детайлите – как се държал и раздавал команди като истински “княз”, произвеждал в чинове, назначавал стотници, стражи, административни служби, “дворец” била всяка къща, в която отсядал и така нататък. А, пиел и по 20 кафета на нощ, като през тези дни на подготовка не спял въобще. Знаел е, че не му остава много време и се стремял да използва всеки час от деня и нощта. Самото население – как спрели да орат нивите, да ходят на училище, шили бунтовнически дрехи, бабичките и децата денонощно леели олово, топели фишеците в лой и прочее приготовления. В един момент човек си прави аналогии с онези масови илюзии, които са се случвали на голяма група население в едно време и на едно място, като че ли картината там и вселенските закони стават различни само за това място и време от пространството. Такава масова илюзия е описана до степен, че ако човек не знае историята – ще си помисли, че следва холивудска развръзка, където малките Копривщица, Панагюрище и околните села сгромолясват лошата империя. А онова първо народно събрание с “първите и най-добри депутати, които България някога е имала” (б.а. както ще каже в наши дни Стефан Цанев) да бе останало такова и след първото си и единствено заседание.

Абсолютен епичен шедьовър, безценна перла в българската литература! По художествено достойнство, исторически размах и философска дълбочина Яна Язова може да се сравнява единствено с Антон Дончев и Димитър Талев.

Развръзката обаче не е холивудска, а балканска и ние нея много добре знаем от историята си. Балканска – ще рече твърде кървава. Тук, като че ли ми се искаше да прочета по-романизиран вариант на последващите събития. Целите пасажи от Макгахан и преплитането на документални дописки в повествованието вероятно е единственият възможен прочит на събитията, защото всички наши автори това и правят, описвайки потушаването на въстанието. Може би, съзнанието ни отказва да преживее изцяло немислимия ужас от първо лице, а при Язова има и от двете – и такава гледна точка и цитиране на историческите извори. Мен, ако ме питате – ако беше оставила само гледната точка на героите – щеше да е по-добре за романа. Каквато и да е гледната точка и похватът на разказване – това са най-тежките събития, които един човек може да чете. Не казвам един българин, макар извършеният геноцид и зверства да са над българи, а един човек въобще. Предупреждение – наистина, читателите да носят на ум жестоките описания. Реалността е по-страшна от всяка фикция.
Многократно чета репортажите на Макгахан. Всеки път ме боли. Не е нещо, което може да се преболедува, да се свикне, дори и да го очакваш и да го знаеш вече. А героите на Язова са толкова живи, че те пренасят отново в кланицата на човешки съдби. Поредно и последно предупреждение – това не е книга, която те “хваща за гърлото” … Вместо това – отсича гърлото с ятаган и го набучва на щик, за да го разнася като знаме. Не е за хора в крехка възраст, или с крехка психика.
Някой може да се зачуди и “Защо въобще да четем такива работи? Кой си причинява умишлено неизлечима мъка?” … ами, защото го дължим на предците ни – щом те са погинали, или недай си Боже преживели същото, ние трябва да можем поне да съпреживеем историята им от безопасните ни дивани и уютни домове на XXI век. Дължим им поне това. Заради ентусиазма, с който се подготвяха. Визионерството на Левски, авантюризма и харизмата на Бенковски, геният и храбростта на Ботев, калугерките от “Горният метох”, онези от манастирите и черквите обърнати на крепости, обърнати на гробове. Всички останали знайни и незнайни. Дължим го и на Язова – за огромния труд, който е положила, низвергната от режима, неполучила признание приживе, най-вероятно убита и ограбена. Голямата победа на авторката е, че образите й оживяват дори след толкова години и носят автентично преданията си, както и поуките от несполуките.
(Ревю на Виктор Стоянов за goodreads.com)

Цитати от “Бенковски” на Яна Язова

Напразно Ванка бе замлъкнала. Петър не можеше да се успо­кои и да заспи. Напразно се предпази той да не би нейната ръка да разрови пепелта в неговото затрупано огнище. Тази нощ една чуж­да ръка бе разровила вече това огнище. Това бе ръката на неговия гост, който бръкна в натрупаната от години пепел и разкри под нея живите светлеещи въглени.
„Аз съм апостол, името ми е Георги Бенковски – каза му той. – Дойдох да те предупредя, че тази пролет двама с теб ще дигнеме въстание да освободим народа си!…“
Петър Бонев затвори очи и усети как потъва и потъва в една дълбока бездна, в която цялото му същество се стремеше да се сто­пи и да изчезне.
„Да заспя… да забравя… – шепнеше той сам на себе си, – а кога­то отново се събудя, ще знам, че всичко, каквото съм чул и говорил тази нощ, е било сън!“
Ала болката в гърдите му не му даваше да заспи. Разровената пепел го душеше и притискаше, като че ли, каквато бе сива и студе­на, задушлива и тежка, не бе изгорели въглени, а оловен прах. А тя можеше да бъде и оловен прах, защото беше пепел от бойните думи на Дякона Левски, пепел от техните общи изгорени оръжия, пепел от техните общи военни планове. Тази пепел бе негова действител­ност, въпреки че от години той я наричаше свое минало.
„Но аз съм мъртъв!… – въздъхна Петър Бонев. – Аз съм умрял още преди три години!… Какво иска сега този Георги Бенковски от мене?“
Убийствените ония дни, изминали през тия три години между сивите стени на неговия дом, се занизаха пред очите му. Додето те се нижеха, неговият живот изглеждаше вцепенен, спрял в една-един­ствена точка: „Дякон Левски е вече мъртъв!…“
Тези думи не означаваха само един факт. Те бяха още и дело, фактите се превръщаха в развалини, а развалините в човешка ни­ва.
От бунтовник Петър Бонев се преобрази в добър стопанин. Чо­векът, който се готвеше да гори къщи, си изгради нов и хубав дом.
Човекът, който тръгна рамо до рамо с Дякон Левски да сее Бо­жията нива с човешка правда и свобода, засея свои ниви с жито и засади свои лозя в земята на плодородна Перущица.
„Всичко си имам сега аз – казваше Петър Бонев, – хубава къща, нивите ми дават едро жито, а лозята ми – грозде, сладко като медо­вина. Какво ми липсува на мен? Какво ми липсува, за да бъда щас­тлив като хората? Жена ми Ванка ме обича и ми дари една пре­красна дъщеря. Аз обичам Ванка, обичам дъщеря си Мария и ги пазя като свое най-скъпо благо на света. Скоро чакам да ми се роди и син. Защо да не съм щастлив? Какво искам повече на света?…“
А ето че тази нощ бе забравил малката Мария, бе забравил Ван­ка и своя бъдещ син, който спеше още в нейната утроба.
„Какво се случи с мене? – питаше се той. – Думите на този Геор­ги Бенковски ли ми взеха изведнъж ума?“
„Въстание… свобода“ – две думи, които Петър Бонев не бе спо­менувал нито веднъж от три години насам. А ето изведнъж тази нощ той ги чу и намери себе си върху този кръстопът, върху който преди три години викаха заедно с Васил Левски: „Въстание, свобо­да!…“ – ала сега той бе сам и бе станал друг човек.
Стопанинът, съпругът и бащата Петър Бонев стоеше сега на този кръстопът, върху който някога тъй весело бе стъпил въстани­кът Петър Бонев.
Съкрушеният приятел седеше сам сега на този кръстопът, сам под едно бесило, сам със своите тежки преживелици от миналото, сам със своите тежки мисли за настоящето, сам със своето недове­рие в бъдещето.
„Да си или да не си?“… Безсмъртният въпрос на нещастния дат­ски принц трябваше да получи сега своя отговор и от Петър Бонев. „Искаш ли още да се бориш? Можеш ли? И да се бориш ли, или да презреш? По-достойно ли е да понасяш ударите и с грелите на вил­неещата съдба, или пък да се въоръжиш срещу море от злини, да се опълчиш срещу тях и да ги спреш?…
А кой вярва още, че може да се опълчи срещу насилието на съд­бата и да го победи?… Не беше ли Дякон Левски, който застана на нейния път с обнажен меч, да се бие с нея и да я повали? И какво стана с него?
Но по-достоен ли щеше да бъде той, ако признаеше нейните права и превиеше врат под общия хомот? По-честен ли щеше да изглежда, ако си съградеше хубав дом, обиколен от ниви и лозя, и жена му напълнеше този дом с отхранена челяд, додето наоколо му сиромашките деца писукат за корица хлебец под сламения покрив, майките им просят по чуждите порти, а бащите им се люлеят на бесилките?
Кое е по-почтено: да признаеш насилието в законника на съд­бата или да излезеш на борба срещу него, да пропаднеш, да ум­реш?… Ето къде е въпросът?
Кой е герой? Който презре наредбите на този свят, „прогнил от корен“, или презирайки, загине в безполезна борба срещу злото?
И коя е тази непреодолима сила, която отнима разума на хора­та, прави ги неблагоразумни и ги кара да връхлетят срещу хиляди непобедими опасности?
Коя бе тази сила, която направи Дякон Левски да излезе с обна­жен меч на пътя на съдбата и като загуби борбата, и като увисна на бесилото, да изглежда толкова велик?…
Тази сила не се ли казва любов!… Любов към ближния, към страдущия, към угнетения? Тази сила не пита, не се бави, не пре­смята ползи и загуби, не разглежда въпроса от никоя страна.
Тя веднага вдига меч и връхлита, за да се притече на помощ.
Тази любов бе някога тяхна обща сила. Тази любов бе жарава­та, която Петър Бонев бе заровил в пепелта на своето огнище. Тази жарава, грейнала от разровената пепел, гореше сега неговите гърди.
Любов!… Любов към ближния, към роба, към страдущия, към угнетения… Едни издигат меч да защитят слабия, други раздират ризата си на две, за да облекат голия, а има още и такива, които горят на клади, разпъват се на кръст и увисват на бесило, от любов към него.“

„Отначало всяка страст е като просител в сърцето на човека – продължи госпожа Евпраксия, – после гост, а най-сетне като стопанин на дома. Чисто обутият човек предпазливо заобикаля калта, но веднъж цапне ли в локвата, изцапа ли си обущата, той по-малко се пази. Ако пък види, че обущата му са цели изцапани, той вече смело гази из калта, като се цапа все повече и повече.“

За да се приучим на борба с греховете, полезно е от време на време да преставаме да вършим туй, на което сме привикнали, за да се уверим, че ние сме властни над тялото, а не тялото над нас!
Да, борбата с тялото е необходима за всекиго, но необходимо е по-отрано да знаем цялата сила на врага, да се не залавяме за лъж­ливата надежда, че е възможно бързо да го победим. Боят с този враг е тежък, но затуй и наградата е голяма!
Видиш ли, че пак си сгрешил и пак си паднал, не се отчайвай ти! Детето, когато прохожда, пада, плаче, става и пак пада, удря се, но най-сетне се научава да се държи на краката си и да върви с тях. Падането не е страшно, а е страшно да се примириш с падането и да го оправдаеш. Никой да не казва: „Човешката съдба е да газим калта!“ Да не се оправдаваме, да не се самозалъгваме, а твърдо да помним, че злото си е зло и че ние не искаме да го вършим!

– Додето бях във Влашко – продължи апостолът, – Българският революционен централен комитет се събра на заседание в пълния си състав и като разгледа положението на работите в България, постанови: първо – че българският народ е сведен до най-ниското равнище на безправна робия. Второ: че той е вече достатъчно про­светен от народните ни училища и читалища, които вече сме изво­ювали от турци и гърци, за да я съзнае, и, трето: че той е достатъч­но подготвен от неуморната деятелност на Дякон Левски в Бълга­рия и от неговите тайни революционни комитети, за да се бори срещу нея. Като направи тези постановления, ЦК реши: да се за­почнат незабавни действия в цяла България, за да може народът ни в най-кратко време да се приготви за своето освобождение.
По примера, който ни даде Дякон Левски, България биде разде­лена на пет революционни окръга: Търновски, Сливенски, Плов­дивски, Софийски и Врачански.

Ако природата ни дава естественото право да се защитаваме, когато сме нападнати, тук, в неговата страна, съществуваше ли за­кон, който да дава такова право на роба? Той видя насилието да потъпква всяко правосъдие, а доблестта да бъде възпрепятствана със закон.
Тогава той се запита: по-добре ли е да пренебрегнеш това, което е твоя длъжност, да се противопоставиш на злото, или да го насър­чиш, като влезеш с наведена глава в затвора? Не насърчи ли той черния Луко, като се остави според волята му безропотно да бъде довлечен в конашкия затвор?
Човек може ли да се смята за мъж, когато не смее да отблъсне удара с удар?
А че нямало закон, който да позволява на роба такава мъжестве­ност, ако правото е само на господаря, на богатия и насилника, не е ли по-добре да ходим с нож в пояса, отколкото с право в сърцето?
Кое е по-добро, да се разбунтуваш ли срещу насилника, или да преклониш глава? Да предпочетеш веригите пред гроба, както е вървяло досега?

Тримата млади бегълци от България, тяхната майка злочеста, се спогледаха един други в очите, като че ли да се посъветват по­между си в този неочакван и съдбоносен час. Гаврил през това вре­ме се наведе да навива и завързва поотделно топовете кафен и че­рен шаяк. Той искаше да им покаже, че много бърза да си замине оттук, че те не трябва да го бавят, а да вземат своето решение час по-скоро.
– Ще дойдем! – обади се пръв Криводол Станчов. – Ние повече не можем да гладуваме!
– Ще дойдем! – отговориха като ехо и двамата му другари, кои­то все още се питаха с очи. После те замлъкнаха и ги наведоха надо­лу да гледат как новият им господар сръчно прибира и завързва във вързопи тежките шаяци. Той изправи глава и като ги видя та­кива замислени, каза по-меко:
Станьо Хрелката не се стърпя, излезе напред и се обади:
– Ее… ти какво?… А нас къде оставяш?
– И вие ще дойдете с мен! – отговори Гаврил, сякаш никога не бе ставало спор за това.
Райо Ильов се изсмя, защото Гаврил мислеше, че по една него­ва прищявка ще захвърли своя занаят, своята част от дюкяна и шаяците, които бяха негова собственост. Но Станьо Хрелката се просълзи, защото в неговия решителен отговор той съзря само ед­но добро приятелство. Когато имаш верен и искрен приятел, ти винаги можеш да разчиташ на него. Където и да идеш, той няма да закъснее да те последва. Въпреки това той искаше всичко да бъде изговорено ясно между тях.
– Ти каза, че напускаш вече абаджийския занаят – рече той. – И ние го виждаме. А това значи ли, че ако те последваме, и ние тряб­ва да го захвърлим? И ние ли да оставим третините от нашия дю­кян и да завържем на вързопи нашите дебели шаяци?
– Ще оставите третините от дюкяна си и ще завържете на вър­зопи вашите шаяци – отвърна Гаврил, без да прекъсва работата си.
– Ако ти говориш каквото мислиш, значи ли това, че тия шая­ци, които си навързал около себе си, ти отиваш да продадеш на пазара, за да се отървеш от тях?
– Да, това значи. Отивам да ги продам на пазара – отвърна Гаврил. – И ако искаш да знаеш нещо повече, ще ги продам на първия срещнат евреин и на каквато и да е цена.
– Туй означава ли, че тия шаяци ти отиваш да захвърлиш в гората, както вълкът захвърля кожата на агнето, което е изял?
– Защо не – отвърна Гаврил. – Щом нашият робски живот е непроходима гора? Ние ще станем вълци в нея!

Седнали един срещу други, апостолите подхванаха разговор, раз­веселени от опасностите на своите занимания. Само Георги Бен­ковски мълчеше настрани. Никой не го погледна, никой не го запи­та, никой не го забелязваше, че той е там, свит на някакъв куп парцалени черги, които се употребяваха за завивка, че ги слуша и гледа.
– Да започнем с причините – издигна тихия си глас Панайот Волов. – Първо: да започнем като всички хора с времето. Но не с хубавото или лошо време, а с времето като творчески фактор във всяко дело. Защото за всяко дело се иска време, и то достатъчно. Краткото време дава прибързана работа, каквато народът нарича „през куп за грош“. Една стока, изработена тъй, може да се откаже и върне от купувача, може и да се захвърли. Но работа като нашата „през куп за грош“ довежда хиляди хора до бесилото. Ето защо ние сме длъжни да бъдем твърде осторожни и взискателни с времето. Времето за нас е срокът за подготовка на въстанието. А такова време ние почти никога нямаме. Това бе първата причина за про­валянето на Заарското въстание.
– Не трябва да виниме времето, а хората! – прибързано се обади Стоян.
Въпросът за времето винаги се е решавал с хора. Другояче щеше да се подготви окръгът, ако Стойко Мъглата действаше с десетина помощници. Предлагам да не разискваме въпроса за времето именно за да не губим време, тъй като ние сме го разрешили с нашата многочисленост.

Богатствата, с които се гордееше и носеше със себе си, като за­лог за лично щастие, тук бяха придобили истинските си стойности. Общото въодушевление, което бе обхванало наоколо му всички умове, намери неговия млад ум готов бързо да схване и разбере истината, че жертвата е най-голямата ценност.
Че това, което носеше със себе си за украса на своя дом и накит за любима жена, щеше да ръждяса и да се претопи от огън, крадци ще го отнесат, молци ще го разядат и мухъл ще го развали, но жер­тва, сторена пред олтара на отечеството, никаква вреда не можеше покътна през вековете.
Че стари родители, сестри, мила съпруга и ненагледни рожби – всичко ще погине по своя ред, само стореното в името на любовта към отечеството ще пребъде.
Без да има пред очи велики люде, които със своите примери запълнят страниците на историята, този копривщенин, който ни­кога не бе учил история, а само науката на труда и печалбите, вдиг­на каквото бе припечелил за осем години в Египет, за да го положи скромно като дар пред олтара на отечеството. Прости се с роднини и близки, при които бе дошел да започне мирен живот, за да се присъедини към чужди размирни хора и да се нарече техен брат.

„Улиците са дом на революциите. Небето етехен покрив. Звездите са техен светилник. Разправиите, смехориите, заядливите закачки, заканите на тълпата направо достигат ушите му. Революциите са бури на земята наблюдавани от небето.“

Думите, с които ме изпрати, бяха недвусмислени и резки: „Мястото на един мъж е там, където се решават съдбините на на­рода му!“ А ти защо ме гледаш така и защо ми зададе този въпрос? Какво става с тебе тази нощ, братко? Всички сме развълнувани, но ти изглеждаш като болен! Да влезем ли да те прегледам? Ръката ти гори!
– Остави, аз си зная болестта! – дръпна ръката си Петър Бонев и му се усмихна: – Велика е права. Мястото на един мъж е там, където се решават съдбините на народа му. Ние, няколко хиляди мъже, ще кажем на този народ, че е дошло времето да свърши с това позорно робство, което трае векове. Ние ще му кажем какво да прави, за да се отърве от тази вековна мизерия и безполезен труд. Всичко това, брате, зная и мога да го изрека добре като всеки чес­тен човек.

Да живее България и българският мил народ!… Смърт на на­шия тиранин!
Да сочиш смъртта за родината като свят дълг на въстаника е себе­отрицание.
Да смяташ зандана и бесилката за позор е гордост.
Да питаш: „Кой не е умрял?“ – е героизъм.
Да отхвърлиш всички изкушения, когато си богат, е святост.
Но да искаш да умреш за свободата на толкова милиона народ, когато си млад, е предопределение.

„Героизъм, който е служил за пример на човечеството, в повечето случаи се е проявавал от разтреперени и полуубити хора. Плътта е отстъпвала, оставал е да действува духът.“

Историята на един народ е пълна с жертвоприношения и се пи­ше от призраци. Такива летописци някои народи имат с хиляди. И колкото повече са те, толкова тия народи са древни, което ще рече трайни, уважавани от всички хора на земята. Потомствата на тия страни с велики летописци броят себе си измежду най-културните и горди представители на човешките родове. Заради кръвта, проляна в името на тяхната свобода, историята ги възнаграждава с призна­ването на особено благородство. Но тия селяци, излезли и събрани изпод развалините на защищаваната от тях крепост, изпоразкъса­ни, изпомачкани, изподрани, овъглени, полуизгорели, които имаха само още едно нещо здраво – оръжията си, изправени под небесна­та стихия, брулени от лапавицата, с последния миг пред себе си, не знаеха това. Тия полумъртви хора не мислеха, че са летописци, кои­то вписват своя прост народ в хилядолетните страници на истори­ята, и че в тях са се помещавали древните и благородни народи. Те само едно искаха, да умрат за него!
– Другари! – с развълнуван глас извика войводата Пармаков. – Братя!… За нас тук, сами виждате, не оставя никаква надежда!… Време за бавене няма, тъй като всеки миг можем да бъдем връхле­тени от врага, който сега ни мисли за избити. Веднага трябва да решим! Дали гърди срещу гърди да си пробием път, или най-ужас­ното!… Да се предадем на вражески ръце! Първото средство ще ни докара чест, слава, а може би… живот! Второто – изтезания, бесил­ка, позор!… Ако сте съгласни с мен да вървим, веднага ще ви пове­да!… Да се възползваме от лошото време, дъжда и снега, които на­вярно са принудили неприятеля да се скрие под своите палатки, а стражите му – да подирят подслон в гората. Решавайте!
– Готови сме веднага да ни поведеш! – отвърнаха вкупом, а след туй и един след други всички гласове. – Никой не иска да остане тук!
Всеки имаше на ума си друг отговор, който бе точният. „Всички искаме да умрем!“
Като нямаше живот за родината, имаше смърт!…

– Аз да бях, щях да го запитам – проговори Ванка. – Най-пър­вом ще опознаеш чуждия човек, като запиташ за родното му място. А научи ли поне как се казва?…
– Д…а!… Георги Бенковски.
Ванка млъкна, обаче старите някогашни страхове съвсем не бя­ха млъкнали в гърдите ѝ, след като чу да се назовава пред нея това чуждоземно и странно име. Тя искаше да протегне своята малка ръка и както правеше от три години насам, да я сложи в голямата, силна и топла шепа на своя съпруг, но усети, че в мислите си той е отишъл вече далеч и много далеч от нея. Именно тази тъмна дале­чина, която тя бе изпитвала и други път, я караше да се свива са­мотно на единия край на голямото общо легло. Такава далечина тя си спомняше в тяхното общо минало, но такива мракове тя почув­ства да се сгъстяват и напред в тяхното бъдеще. Цяла нощ така ги бе усещало нейното будно и притиснато сърце. Тя много искаше да стисне ръката на Петър, да говори надълго и нашироко с него, за да се успокои. Най-сетне се одързости отново и запита:
– Петре, какво криеш пак от мене? Защо не ми кажеш истината?
Петър сепнато отвори очи и дълго време ги държа отправени към виделината, която се процеждаше вече през прозореца.
– Не ме питай повече, Ванке! – каза най-сетне кратко и реши­телно, както някога. – Нищо друго не мога да ти кажа. Не рови в пепелта на едно угаснало огнище. В нея аз съм заровил жарава, която не трябва да се пипа!

Великите хора, великите дела, които са потърсвали душата на човечеството, което са го затрогвали и смайвали, рядко са намира­ли на своето време подготвена за себе си публика.
Делата, когато се извършват, едва ли могат да се видят.
Извършителите, изправени пред нас, едва могат да бъдат об­хванати с поглед.
Великите хора, великите дела, великите събития приличат на обелиски, наблюдавани от своето човечество като от мравуняк, кой­то се движи около тяхното подножие. Колкото една мравка може да повдигне очи от подножието на гиганта и да го обхване с очите си, такава частица може да зърне и обикновеният човек от велико­то събитие, което се извършва пред очите му.
За да се обхванат с очи великите хора, великите дела, великите събития – нужно е разстояние.
Разстоянието е зрителната тръба на човечеството, дължината на която се мери по някой път с векове.

Страхът от господаря е навик. А навикът – душата на човека.
Повдигнатият юмрук срещу господаря е съдба. За да се наложи една съдба, нужни са свръхчовешки сили.
Бойното кръщение е най-голямото изпитание в живота на един войник. Ала в живота на един роб е подвиг.

Прокламация­та на Георги Бенковски към българския народ носеше под­писите на четиримата апостоли:

„Братя българи!
Дойде краят на зверската тирания, която от пет века търпим под османска насилническа власт. Всеки от нас очакваше това с нетърпение. На… настъпва денят на народното въстание на всички българи в България, Тракия и Македония. Всеки честен българин, в жилите на когото тече чиста българска кръв, тъй както тя е текла и в жилите на нашите царе от старо време Крум, Симеон, Борис и Асен, трябва да въстане с оръжие в ръка, та с първия ни още удар да зашеметим врага.
… Нашите юнаци българи не трябва ни най-малко да се боят от смъртта. Те не трябва да се страхуват от прогнилата от само себе си турска власт, която отдавна чака своята разруха. Напред, братя! Грабнете оръжие в ръце и с него всички дружно да се бием храбро против нея, за да защитим по такъв начин свободата си и родина­та си!
О, българино, докажи, че си жив, покажи, че знаеш да цениш свободата си! Въставайки днес, спечелѝ свободата си с бой и със собствената си кръв! Нека се строши хомотът, що реже врата ни като трион!
Ти, който търсиш чест и правото на свобода, защити честта, правото и свободата на оня, който ще потърси закрила у теб! Бъди смел и храбър! Бий се безстрашно срещу врага, но не отказвай вели­кодушието си към падналите в плен.
От днес от името на нашия народ ние обявихме пред целия ци­вилизован свят: Пълна свобода или смърт!
Напред, напред, братя, Бог е с нас!“

– На мястото на датата ще оставите три точки! – обърна се към писарите Георги Бенковски. – Числото аз ще попълня собствено­ръчно.
Тази мярка той взимаше, за да не узнаят писарите датата на обявяване на въстанието – 1 май, която дата бе уговорена вече са­мо между апостолите – и да я разгласят из селището.
Той не знаеше, че друга сила, по-висша от всички началства, бе решила вече датата за обявяване на въстанието и че тя нямаше да бъде 1 май, а тъкмо датата на днешния ден – 20 април!…

iazova_bio_4eti.me

Яна Язова, чиeтo иcтинcкo имe e Любa Тoдoрoвa Гaнчeвa (1912-1974), пoлучaвa пceвдoнимa cи oт прoф. Aлeкcaндър Бaлaбaнoв, кoйтo cтaвa нeин литeрaтурeн кръcтник и мeцeнaт.
Пocмъртнo в крaя нa 80-тe гoдини e издaдeнa нeйнaтa иcтoричecкa трилoгия „Бaлкaни”, кoятo включвa рoмaнитe „Бeнкoвcки”, „Лeвcки” и Шипкa”. Янa Язoвa e aвтoр и нa рoмaнa в двe чacти „Coлeният зaлив”, пocвeтeн нa прeврaтa нa 9 ceптeмври 1944 г. и нa т. нaр. Нaрoдeн cъд. Прoизвeдeниятa, чиитo първи ръкoпиcи ca изчeзнaли, cтaвaт дocтoяниe нa читaтeлитe пo рaзчeтeнитe втoри eкзeмпляри, cъхрaнявaни в личния фoнд нa пиcaтeлкaтa в Цeнтрaлния държaвeн aрхив.
Зa дeceтилeтия Янa Язoвa умишлeнo e oтcтрaнeнa oт литeрaтурния живoт и ocтaвeнa нa зaбрaвa, нo днec тя възкръcвa чрeз cвoeтo cлoвo 100 гoдини cлeд рoждeниeтo cи.

“Пробих си път с желязна броня. Направиха ми я от калено желязо тия, които ме въведоха в тоя литературен свят, защото от постоянен опит знаеха какъв град от недоброжелателство и злоба, и интриги се изсипват върху новодошлия…”
(Из единственото интервю с Яна Язова преди 1944 г., в. “Литературен глас”)
Недоброжелателство и злоба, и интриги я придружават до края на живота й. Нищо не й е спестено – умират един след друг любимите й хора, вече в печатница изгаря романът й “Александър Македонски”, романът й за Левски е на косъм да излезе под чуждо име, не я приемат в Съюза на писателите, а след мистериозната й смърт изчезват ръкописи, картини, дневници, писма… Даже гробът й е заличен след 1989 г.
Но коя е все пак Яна Язова? Днешните млади читатели едва ли са чували нейното име, а училищните и университетските учебници не я споменават дори. През 1932 г. обаче американският вестник “Крисчън Сайънс Монитор” съобщава, че тя е едно от двете или трите имена в българската литература, които трябва да се запомнят. Бранислав Нушич си кореспондира с нея. Кирил Христов е покорен от хубостта и таланта й. Още през 1936 г. (след две стихосбирки и един роман) тя фигурира в обзорна статия за българската литература в Голямата енциклопедия на Ларус. Андрей Николов й прави бронзов бюст. Десанка Максимович я превежда. Д. Б. Митов и Петър Динеков пишат за нея, че има “страшно въображение” и “непознато шесто чувство”.Яна Язова, литературен псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, е родена в Лом през 1912 г. Майка й Рада е от виден калоферски род, а баща й д-р Тодор Ганчев е потомък на болярски род, спасил се в Сухиндол след падането на Търново под турска власт. Той е завършил философия в Цюрих, и двамата са учители. През 1930 г. семейството на Яна се премества в София и тя завършва Първа девическа гимназия в столицата. През същата тази година, още ученичка, тя занася на проф. Александър Балабанов пет тетрадки със стихове и животът й в близките месеци коренно се променя, заедно с името й. Дебютната й стихосбирка с името “Язове”, редактирана прецизно от Балабанов, предизвиква сензация, тя е наречена детето – чудо на българската литература.
Завършва славянска филология в Софийския университет. Любовният й роман с професора, трийсет години по-възрастен от нея, семеен и с големи дъщери, полага драматичен отпечатък както върху творчеството й, така и върху личната й съдба. Много популярен, но и конфликтен, любимец на студентите, приятел на царя и на Елин Пелин, но с много врагове, нерядко подлаган на остра критика, обсипван с хули и въвличан в политически и литературни разпри и интриги, професорът естествено въвежда в тези среди и младата си обаятелна приятелка. Пътуванията й в Чехия, Германия и Югославия, пътешествието й до Египет, Палестина, Сирия, Турция, Гърция и остров Родос оставят впечатлението за бърза и успешна кариера, организирана от влюбения Балабанов. Малцина са тези, които обективно отчитат нейния безспорен талант и изключителна работоспособност – тя пише и стихове, и проза, и детска поезия, и драматургия, и публицистика, превежда. През 1937 г. заминава за Париж да учи френски в Сорбоната и там преживява любовно приключение с милионера индустриалец Джон Табаков, който й предлага веднага брак.
По това време отношенията й с Балабанов търпят криза поради нежеланието му да се разведе, затова Яна Язова е склонна да се омъжи за Табаков. Дългогодишният й любовник проваля обаче сватбата й, като изкусно успява да я убеди, че ситият живот на богата съпруга не е за нея, че по този начин ще съсипе таланта и бъдещето си на писател. По същия начин, година по-късно, с грозен скандал, а според някои – и с побой над съперника – той ще осуети в Созопол зараждащата се любов между Яна и художника Марио Жеков.
Едва през 1943 г., почти тайно от Балабанов, 31-годишната поетеса ще сключи брак с инж. Христо Йорданов. И макар бракът да е видимо добър, оттук нататък в живота на някогашното “гениално дете” липсват радостите.
Умират сестра й, родителите й, умира проф. Балабанов, когото тя продължава да обича – с горчива и нежна обич, докрай, умира съпругът й.
Настъпват години на пълна изолация. Яна Язова не е човек, който ще преклони глава и ще се покае пред новата власт за грешки и грехове, каквито всъщност няма. Не я печатат, не я издават, не я канят на литературни четения. В почти пълна самота тя създава трилогията “Балкани”, включваща романите “Левски”, “Бенковски” и “Шипка” – колосален труд, заради който години наред прекарва в библиотеки и архиви, броди по манастири. Въпреки ласкавите отзиви на тези, които са чели откъси от него – сред тях са Димитър Талев и Георги Томалевски, – тя не успява да ги публикува приживе. Не успява да издаде и събраните афоризми и карикатури на Александър Балабанов. Тайната около смъртта й и досега смущава и тревожи сърцето и съвестта на някои хора.
Намират я в началото на август 1974 г. в малкия апартамент  на ул. “Раковска” 161, измъчвана и после удушена с колана на халата си, навярно тровена преди това.
Трупът в горещините вече е полуразложен. Плячкосани са картините й, бижутата й, мебелите са разпродадени на общински търг. Ръкописите й са отнесени от Творческия фонд на Съюза на писателите (съюз, който така и не я приема и признава за писател) и според новоизлязлата книга на литературния историк Петър Величков “Яна Язова: проклятието на дарбата”, в смъртта на писателката “имат пръст” заинтересувани хора на властта, които дълго време преди това са я тормозили с телефонни заплахи. И пак според Петър Величков изгубените и неоткрити и досега ръкописи и архиви на писателката са прибрани с користна цел лично от Николай Хайтов, който тогава е председател на творческия фонд на Съюза на писателите.
Фактът, че досието на Яна Язова, пълно с доноси против нея и материали по убийството й и разграбването на имуществото й, не е намерено и досега, е красноречиво доказателство, че не крадци и изнудвачи са влезли в дома на писателката. Именно благодарение на Петър Величков биват издирени копия от непубликуваните й романи и те излизат един по един. През 1996 г. излиза от печат книгата “Мойра”, съдържаща част от писмата между писателката и проф. Александър Балабанов.

“Впуснах се към големия музей. Там беше чиновникът, едничкият, който научи как се казвам! Грабна ме, разведе ме навред. Най-много ме възхитиха банските съкровища на поп Груйо. Не очаквах да видя и кръста на Поибренската черкова тук!… И требника – милия охлузган тревник! О, как съм ги описвала, с каква любов… Аз разправях на чиновника кое какво е.
Защо не си взимате бележки? – пита ме той.
Не виждате ли, че зная всичко наизуст? – отвръщах му аз.

Той ме повлече към Тутевата къща, от която е гръмнала първата пушка на въстанието в Панагюрище.
Осемдесетгодишен старец, като застана под големия портрет на баща си – втори мой чудесен герой.

Когато е пукнала първата пушка – казах аз, – вашият баща е бил на почетен караул на тази врата, а сега синът му варди дома на княза…
Всичко е забравено!… Всичко е минало и свършено за хората! – със сълзи на очи проговори старецът.
Ще възкръсне! – отвърнах аз.”
(Яна Язова)

Душевната самота, отчаянието, което ме кара от 10 години да не бързам никак с издаването на моите три книги „Примери“ [издадени впоследствие като „Балкани“ – бел. ред.] отново ме обла­да. При изгреялото ясно слънце аз стъпих на лобната стена с проляни сълзи, вдигнах очи към небето и извиках сам-сама: „Вечна слава, герои!…“
Дано намеря сили в себе си да оставя на ония там, дето не поискаха да дойдат горе, които сега са свободни, благодарение само на вашата жертва, историята на вашата участ!“
И ми се стори, че един невидим и нечуван, но осезаем, сам сред тази величествена панорама на едно велико сражение, сам в своя подвиг, неразка­зан досега от никой поет, освен от мене, забравен от хората, се надвеси над мене и ми прошепна топло: „Благодаря!“
(Яна Язова)

 PS: Очакваме Том 3 – “Шипка” след няколко седмици.
Линкове:
или
или
Share.

Leave A Reply