Соления залив – Яна Язова
Не е имало друг начин. Просто Яна Язова е трябвало да напише тази книга.
Тя, разбира се, я пише без никаква надежда, че ще я види издадена. Пише я без да очаква хонорар, ваканция в почивна станция за “художествено-творческата интелигенция”, потупване по гърба от “колегите” в Писателския съюз. Истинският писател пише за своите читатели, дори те да открият произведението след като него вече няма да го има.
“Соленият залив” започва като семеен роман, за да отстъпи постепенно място на историческото. От втората половина на 30те години от миналия век до 1946 г. Яна Язова описва постепенния крах на Третото българско царство през съдбата на шестте деца на баба Мария Тъкачката.
Тази книга не беше каквото очаквах, но не в лошия смисъл. Познатият летописно-романтичен стил от трилогията “Балкани” присъства и тук, и докато този стил пасва лесно на възрожденските борби, може да ви изненада в една по-ясна и конкретна историческа обстановка. Ето какво имам предвид.
Действието протича в някаква умишлена неопределност и легендарност. Докато не идва първото конкретно събитие “отвън” – падането на Сталинград, читателят не знае в кое време се случват нещата. Малкият град, център на основните събития, е Соленият залив (вероятно Созопол). Най-близкият голям град е наречен Морски град (може да е любимата на писателката Варна). Дори София рядко се назовава със собственото си име, а със “столицата”. “Свети Александър Невски” е описан като “големия храм с високи златни кубета”. Има нещо, което откъсва разказа от земята.
Със съзнание, обременено от свръхфактологичната “Чамкория”, явно съм очаквала подобна конкретност и от “Соления залив”. Както се оказа, напълно излишно. Историята в романа няма нужда от това. Посланията са универсални и ясни – ето така умира една епоха и на нейно място идва друга. Ясно става и друго – как много бързо се сменят, не, направо се обръщат наопаки етични еталони, морални ценности, включително и естетически такива. Как се поругават старите образци, как стават излишни довчерашни обществени авторитети и как биват замествани с озлобена и отмъстителна сган. Така наречената революция и нейното място в историята са удивително добре осмислени от Яна Язова, която е съвременник на събитията. И макар че романът не е датиран, начинът, по който писателката разсъждава за това “прекъсване” в нормалния ход на историята, указва за по-късен, вероятно последния, период от творчеството й.
Много подробно изградените образи на жителите от Соления залив ще оправдаят присъствието си до последната страница. Една част от тях ще станат деветосептемврийски палачи, а другата – техни жертви. Тези по средата, както ги нарича и авторката – “хората”, ще бъдат обект на брутален тоталитарен експеримент, който напълно ще заличи възрожденския дух и идеали на предното поколение.
Психологизмът, с който Яна Язова толкова внимателно е мотивирала мислите и постъпките им, напомня похватите, познати ни от класическите романи. Язова притежава рядкото писателско качество да одухотворява всичко, с което се заеме да опише – хора, природа, събития, атмосфера. В образа на централния персонаж Фердинанд разпознаваме чертите на професор Александър Балабанов, а в скараната с обществото Катерина вероятно писателката е вградила самата себе си.
Описанието на бомбардировките над София е сред особено силните моменти в книгата. До този момент мислех, че “Бомбите” на Вера Мутафчиева е произведението-пътеводител по тази тема. Стилът и силата на внушението при Яна Язова обаче са несравними, да не говорим за разликите в поведението им като личности и творци.
Яна Язова е заложила кодове и послания в книгата си, а внимателният читател няма начин да не ги усети. В този роман има нещо енигматично и мисля, че тепърва ще се говори за него и от читатели, и от критика.
Повече от всяка друга книга на Яна Язова, тази трябва според мен да се чете заедно с биографията на писателката наум. В “Соления залив” Язова е вложила много от себе си и от крушението на нейното поколение, на което става нещастен оцелял свидетел. В същото време тя е видяла и смъртта на идеалите у тези, които най-всеотдайно са се борили за социална справедливост. Революциите, заключава мъдро тя, винаги водят до едно и също – заменят една тирания с друга, още по-лоша, до степен, че човек да оплаче стария тиранин.
Подобно на Алеко Константинов, и Яна Язова дочака съдбата да бъде убита от “героите”, които толкова добре описа в “Соления залив”.
(Ревю на Мариета Гарова за goodreads.com)
“Аз не се борих за власт, а за човещина! – каза той. – Но сега вече зная, че това, човещината, за която се борихме, цялата тази наша борба е била глупост!… Човекът не се бори за човещина! Той се ражда с нея, или се ражда без нея! Човещината не се носи от партия, а от човек!”
За автора
Двамата се запознават през 1930 година. Гимназистката Люба Ганчева отива при прочутия професор, за да иска мнение за стиховете си, събрани в 5 тетрадки. Проф. Балабанов е известен откривател на таланти. Вижда дарбата у девойката, няма как да не види и красотата й. Измисля й подобаващо ярък и звучен псевдоним – Яна Язова, и я пуска да плува в литературното море на България, което тогава е доста бурно. Неговите лични врагове не закъсняват да нападнат протежето му, но Яна Язова си изковава „желязна броня“ срещу пороя от недоброжелателство и злоба.
Една сутрин през 1931 г. издателство „Данов“ осъмва с витрина, запълнена от горе до долу с екземпляри на току-що отпечатаната стихосбирка „Язове“ и с голям портрет на авторката Яна Язова. Тогава тя е на 19, но бързо се превръща в литературна сензация. Стиховете й са темпераментни, своенравни, непризнаващи задръжки – като самата нея. Скоро сензациите стават две. В София се разнася мълвата за връзката на „поетката“ и професора. Наричат Язова „единствената печатна грешка“ на брилянтния филолог Балабанов.
Отношенията между Яна Язова и проф. Балабанов и бездруго са бурни. От една страна, професорът брани литературното й реноме – истински блестящ рицар, вярно – пораздърпан, позакръглен, но с език, остър като меч. От друга, я ревнува ужасно. Да му влезем в положението. Всеки, особено мъж, видял Яна в тези години, остава запленен от красотата й. Тя е като оръжие за масово поразяване с високата си гъвкава фигура, ореола от черна бухнала коса, блестящи присмехулни очи, съвършени пълни устни и ослепителна усмивка. Яна се държи на висотата на поразителната си външност. Върви из София като принцеса, висока, екстравагантна. Усмихва се, когато й посвещават стихове, оставя мъжете около нея да жужат замаяни като пчели край акациев цвят. И се кълне във вярност на своя Аксел, както нарича в писмата си професора. Няма друг мъж около мен, пише му тя. Но нима съм те подозирал? – лъже той.
Връзката им се превръща в класически любовен триъгълник, когато през 1937 г. Яна заминава за Париж да учи френски. Записва се в Сорбоната и наема квартира близо до Люксембургската градина. Тогава е на 25. Запознават я с висок пъстроок мъж, 34-годишен и много богат – инженер Игнат Табаков. Той е в Париж, за да купи машини за плетачната си фабрика в България. Табаков се влюбва на момента, не след дълго й прави предложение за женитба. Нарича я Джойс, тя него – Джон. Яна се „жалва“ в писма до своя приятелка, че я отрупва със скъпи подаръци – палто от черно моаре, рокли по последна парижка мода. Насрочена е дата за сватбата през декември в Рилския манастир. За кум е поканен самият Балабанов. Но професорът не е готов да пусне любовницата си. Буквално като герой от Молиерова комедия той измисля какви ли не хитрини и капани, за да раздели Яна от Джон.
Настройва я, че ако се омъжи за богаташа, той ще ограничи артистичната й свобода, ще я въведе в свят, който за нея ще е скучен, и ще изсуши дарбата й. Пише й пламенни писма: „Само твой е Аксел до своята последна капка кръв, до последното си дихание само твой е Аксел.“ Заплашва я, че ще развенчае „титлата“ й на поетеса. Слага на масата и най-големия си коз – ще се разведе и двамата ще се оженят. Дори подава молба за развод пред Светия синод. После тайно я оттегля. Но семето на раздялата е посято. Табаков усеща хладния повей, който идва от Яна. Докато обикаля Франция и отскача до Лондон по работа, й пише как се страхува, че ще я завари много променена, че без нея животът му ще изгуби смисъла си. Изглежда обаче, че и Яна не е готова да изгуби своя професор. Не е ясно кой от годениците прави решителната крачка. Според едни източници инициативата е на Яна. Според други майката на Табаков, която не харесвала бъдещата снаха заради скандалната й репутация, го разубедила точно преди сватбата. Яна вече била облякла бялата рокля, но файтонът, който трябвало да я отведе в черквата, така и не дошъл. Колко ли е бил доволен професорът!
Година по-късно той обаче отново трябва да извади всичките си оръжия срещу друг мъж. Този път това е маринистът Марио Жеков, сърцето на група художници, събрали се да рисуват в Созопол. Яна и бездруго обича морето, запленена е от „синята вода, която върви до хоризонта“, обича да плува, Варна е любимият й град, но в Созопол тя се влюбва в един красив мъж и пиратското му бохемство. Марио в нея – още повече. Новината достига до ушите на ревнивия Балабанов и той, университетският учен, мъжът с тежест и години зад гърба си, се вдига от София и тръгва към Созопол – с влак, после с гемия от Бургас, където буквално се сбива с Марио Жеков. Целият е насинен и с превързана ръка. Но постига своето, не без помощта на любимата си мантра – ще се разведа, ще се оженим. Любовната песен между художника и Яна е прекъсната, но не и отношенията им. Те остават приятели, софийският апартамент на Яна Язова е пълен с морските му пейзажи, които след нейната криминална смърт са разграбени – и до ден-днешен неизвестно от кого. Тази любовна връзка вероятно вдъхновява Яна Язова да напише и романа си „Капитан“, но не си представяйте романтична любовна история. В основата на сюжета стои афера с наркотици!
На третата й по-сериозна връзка обаче проф. Балабанов не успява да попречи. Не че не се опитва. Яна среща бъдещия си съпруг инж. Христо Йорданов (заместник-директор на Българското радио) на необичайно място – в болницата. Тя бди над леглото на любимата си и смъртно болна сестра, той е до леглото на своята. И двете сестри си отиват, но Яна и Христо започват да се срещат. Яна го прави тайно, за да не разбере професорът, който я проверява дори по телефона. Този път обаче не успява да осуети сватбата й.
Времето е буреносно, идват бомбардировките над София, градът опустява. На 9 септември 1944 г. комунистите взимат властта и започват кървава разправа с противниците си. Яна не е засегната от арестите и изселванията, но тъй като отказва да се приспособи към „шаячната правда“ и да подкрепя с перото си партията, е затисната като с надгробен камък от режисирана забрава. Не я публикуват, въпреки че по това време тя създава делото на живота си – историческата трилогия „Левски“, „Бенковски“, Шипка“. А когато изглежда, че има шанс романите й да видят бял свят, дори са включени в плановете на издателство „Народна култура“, получава обаждане по телефона. От „Работническо дело“ настояват да напише стихове, посветени на Георги Димитров. Яна Язова отказва любезно, но твърдо. Тихият й подвиг на честта не остава ненаказан. Романите й не излизат, докато е жива. Това обаче не я спира. Продължава да пише. Пише за кървавото време около 9 септември по начин, който буквално може да й струва главата. Новият роман се нарича „Соления залив“. И той е за чекмеджето.
Безпрецедентно е това достойно поведение на Яна Язова във времето, в което всички искат да са удобни. Докато в писателските среди почти я забравят, тя продължава да живее скромно с все по-намаляващи доходи след смъртта на съпруга си, да трака на машината и да почуква с лъжичка по любимата си кафеена чаша от скъп порцелан. Продължава да прави своята прочута баница сюзерена и да кани ограничения си кръг приятели и роднини на гости.
Дали през 1974 година е предусетила какво я очаква? Нейни близки свидетелстват, че в последните месеци от живота си е била потисната, чувствала се е преследвана, заключвала жилището си с няколко ключалки и вериги. Тогава е на 62.
След като почти месец никой не я вижда в апартамента ул. „Раковски“ през прозореца и откриват разлагащото се тяло на Яна Язова. Из София се говори, че около врата й бил стегнат шнурът от пеньоара й, че вероятно е била отровена, после и удушена. Властите потулват случая. Докато разрешат на роднините да влязат в жилището, то е разграбено, подът е покрит с разхвърляни листа, а беловите на романите й липсват. Откраднати са и картините, и златните бижута, и бронзовият й бюст, изваян от Андрей Николов. Останалите мебели са продадени на публичен търг. Никой не се наема да потърси справедливост за мъртвата, въпреки че много хора в интелектуалните и писателските среди са настръхнали. На погребението й – Язова е положена в запечатан оловен ковчег – от страна на писателския съюз идва само Елисавета Багряна, носи венец. На следващия ден някой го е разкъсал и стъпкал.
След няколко години се разчува, че романът на Яна Язова „Левски“ е даден за отпечатване, но с името на друг автор. И това име съвсем не е случайно. Николай Хайтов. Писателят Георги Томалевски, пред когото приживе Яна Язова е чела откъси от романа си и го е помолила за рецензия, и литературният историк и ученик на Александър Балабанов проф. Тодор Боров решават, че това трябва да се спре. Поощряват младия журналист Петър Величков да се опита да издири от Държавния архив копие на „Левски“. Откъси от романа са отпечатани в пресата с името на Язова. Петър Величков успява да открие, обработи и подготви за печат и останалите смятани за изгубени романи. Те излизат малко преди и след 1989 г. „Левски“ има огромен читателски успех. Тиражът му е над 100 000 бройки. Един след друг са издадени всичките романи на Яна Язова, включително „Соления залив“ и биографичния „Александър Македонски“, който е готов още през 1944 г. и в който тя използва впечатленията си от пътуванията си през 30-те години по следите на пълководеца. Тогава посещава Сирия, Египет, Палестина, Турция, Гърция и о. Родос.
Петър Величков остава най-големият изследовател на творчеството и живота на Яна Язова, той е човекът с най-големи заслуги за възкресяването на литературното й име. Това му струва и нелек труд по разчитане на ръкописите, и дела, заведени срещу него от Николай Хайтов. На базата на неговите изследвания и по собствени проучвания Боряна Дукова публикува наскоро „Извън редовете. Романът на Яна Язова“ (издателство „Ентусиаст“). Базирайки се на многобройните писма между Яна и проф. Балабанов, тя описва бурната им връзка. Романът на Боряна Дукова е чувствен литературен разказ за живота на една от най-интересните жени на българския 20. век.
В духа на времето й Язова често е била оприличавана на цвете. Проф. Балабанов я нарича „Цвете на Дунава“, защото е родена в Лом. Според влюбения и отхвърлен от нея Николай Фол, баща на Александър Фол, тя е „черно отровно цвете“. Днес звучи почти невероятно, че в онези времена, които сме свикнали да възприемаме като безнадеждно остарели и наивни, оцветени единствено в черното и бялото на архивните снимки, е имало толкова цветна, независима и смела жена, която се е вслушвала само в чувствата и дарбата си.
В предсмъртното си стихотворение „Ще бъда!“ Яна Язова пише „Дори да нямам тука гроб безшумен… “ – и това, изглежда, е последното й пророчество. Гробът й вече не съществува, заличен вероятно поради давност.
БЕЛЕЖКА: Книгата “Соления залив”, издадената през 2003 г. от „Изток-Запад“ (заглавието е поставено от Петър Величков, а не от Яна Язова) съдържа два ръкописа: „Голямо и малко“ и “Война”. Разчетени са от самия Петър Величков в Държавния архив, където се съхранява литературното наследство на Язова.
- Том 1 – Левски – Яна Язова
- Том 2 – Бенковски – Яна Язова
- Том 3 – Шипка – Яна Язова
- Том 4 – Соления залив – Яна Язова
Линкове: