Концлагерът „Белене“, 1949-1987 – Островът, който уби свободния човек – Борислав Скочев

Малко са книгите, представляващи исторически или документални изследвания, които могат да претендират за изчерпателност на една тема. Книгата „Концлагерът „Белене” 1949-1987” прави точно това – на внушителните над 900 страници тя ни предлага една разтърсваща обиколка в най-големия лагер на политически  противници на тоталитарния комунистически режим в България.
Малцина са авторите, които отделят до 2-3 години за своите изследвания. Единици са онези които посвещават на работата си  5-6 години. Авторът на „Концлагерът „Белене” 1949-1987” Борислав Скочев влага цели 10 години от живота си в своето изследване! Свръхусилие, което граничи със съвременното разбиране за своеобразен подвиг.

Ако приемем, че лагерът „Белене” е българската Голгота по време на комунистическата диктатура (по определението на пастор Харалан Попов, бивш лагерист), то книгата на Борислав Скочев е голяма крачка и важна крачка към осмислянето на тоталитарния комунистически режим именно през едно от най-ужасните и антихуманни негови творения.
„Белене“ не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване. Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ.
За разлика от военновременните концлагери, „Белене“ функционира през един 40-годишен мирен период – но в перманентна война на тоталитарната държава срещу една или друга група от собственото ѝ население, в непрестанна насилствена промяна на обществото и човека. За цялото съществуване на концлагера „Белене“ през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници (1952–1953 г.). Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания нов ред личности.
Борислав Скочев вади на бял свят цялата потресаваща истина за острова, който уби свободния човек. В книгата са проследени периодите на съществуване на лагера, законовите основания за въдворяване, организацията на концлагерната система, стопанската дейност и принудителния труд, агентурно-оперативната работа, охраната, режима, храната, облеклото, наказанията, медицинската помощ, опитите за бягства… разстрелите. А също проявите на съпротива срещу смазването на човешкия дух.
Това изследване е резултат на десетгодишна работа в архива на Държавна сигурност, на проучване на лични архиви и архивите на Политбюро, Министерския съвет и отдел „Затвори“ в ЦДА, на документи в архива на Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ в Будапеща, на достъпния онлайн архив на ЦРУ, на руски, холандски и британски архивни източници и на десетките мемоари на бивши концлагеристи.

Всъщност, когато човек прочете книгата на Борислав Скочев разбира колко малко е знаел за лагера „Белене”:

• В тази обиколка, връщайки ни назад във времето Борислав Скочев ни показва къде е позициониран лагера „Белене” като копие на съветския ГУЛАГ и каква е разликата с военно-временните лагери, създавани преди това по света.
• Разказва ни подробно за създаването му и за неговата роля като инструмент на съветизирането на България.
• Предлага подробни статистически данни за въдворените в него не само като брой, но и по социални групи, политическа принадлежност, социално положение, възраст и по области.
• Описани са административните основания и реда на въдворяването, както и цялата концлагерна система и обекти. Отделено е място за лагерната администрация и ръководството на „Белене” през различните периоди.
• Отделно са изследвани режимът в лагера и организацията на принудителния труд, охраната и надзора над лагеристите.
• В книгата подробно са представени наказанията в „Белене”, храната на лагеристите, облеклото, жилищните и санитарно-хигиенни условия, а също така и каква е била медицинската помощ в определени етапи.
• Проследен е процесът на агентурно-оперативната работа от страна на Държавна сигурност в лагера, опитите за бягства и разстрелите.
• На последно, но не по значение място авторът обобщава видовете съпротива в лагера, доколкото не са били възможни. Чрез тази много важна финална глава ясно е показано, че режимът не е успял да пречупи част от въдворените противници на комунистическата тоталитарна власт, въпреки адските условия, в които те са поставени.

„Това е най-големият остров на Дунав – Белене и е чисто българска трагедия, която Борко Скочев завеща на бъдещето на младежта на България.
Ние трябва да сме достатъчни внимателни да не се изопачи историята.“
— 96-годишният Дянко Марков, който е преживял адът Белене

“Жестокостта в концлагера „Белене“, а това е моделът на всеки комунистически концлагер, е присъща само на човешкото същество, на никое друго!”
— Дянко Марков

Ние не съдим никой, ние искаме само да запазим историята, защото искаме да се знае.”
— кметът на Белене

Картата на България с познатите очертания започва да изглежда по-различно след четенето на такава книга. Краткият, стегнат предговор от Дянко Марков само придава допълнителна плътност на това усещане. В поколението, преминало през лагерите, продължава да има впечатляваща воля за живот – и то за живот в истина.

Може да се каже, че това е най-пълната книга на темата “Белене”. Авторът е преровил в общи линии всичко, което има достъпно по темата – български и чуждестранни архиви, спомени, сборници документи и е организирал добре събраната информация. Книгата е голяма и пълна с факти, което прави четенето и бавно и не от най-лесните неща, но си заслужава, дори като единствената книга, която да се прочете по темата!

НЯКОИ ФРАПИРАЩИ ОТКЪСИ от книгата:

ТРУДЪТ
Приетите на 20 декември 1944 г. Наредба-закон за трудово-възпитателните общежития и Наредба-закон за трудово-възпитателните общежития за политически опасни лица още с наименованието си посочват принудителния труд като основно средство за превъзпитанието на въдворените. Според чл. 3 на Наредбата-закон за ТВО средствата за постигане на целта на общежитията – „да отклоняват настанените в тях лица от неморалните им престъпни склонности и навици, да се приучат към почтен труд и да се издигнат в морално и интелектуално отношение“ – са на първо място „трудови занятия с прилагане на принципите на трудовото сътрудничество, самоконтрол и съревнование, участие на работниците в печалбите и награждаванията на проявилите се като добри питомници и работници“, а след това – учебно-възпитателните, културните и спортните занимания. Съгласно Правилник за устройство на ТВО и вътрешния ред в същите от 1946 г. ТВО служат за „временно изолирване от обществото и превъзпитание чрез труд и просвета“. Принудителният труд е „възпитателен процес, професионална школа и подготовка за колективен трудов живот“ чрез съзнателна и доброволна трудова дисциплина, чието най-ярко проявление е включването в социалистическото съревнование и добиването званието „ударник“ („първенец“, 1952 г.) или „отличник“.
Според чл. 25 на Правилника за устройство на ТВО и вътрешния ред в същите от 1946 г.: „Работата е задължителна за всички въдворени в общежитието. Освобождаването от работа за определено време става по здравословни причини по предписание на лекаря.“
На практика от работа са освободени само лежащо болните. Останалите болни са оставяни в обекта на домакинска или по-лека работа. Инвалидите работят в домакинството на лагера. Не са освободени от работа и старците…

Именно премахването на лидерството е една от важните задачи на третата стъпка към тоталното господство – унищожаването на човешката индивидуалност и свеждането на човека до неговите първични реакции. От лагера трябва да излезе безлична маса, над която никой не подава главата си. Това е задача на концлагера по определение:
Лагеристите разбират отлично целите на концлагера. Любомир Банковски пише: „Всичко, което се предприема от управата на лагера спрямо нас – разместване по обекти. наказание, разпити, спиране на писма и колети, преместване на по-лека или по-тежка работа – преследва една основна цел: да ни измъчват не само физически, а да рушат и психиката ни, като създават чувство на несигурност, съмнение, завист, недоверие и антагонизъм между нас. И накрая, да смачкат индивидуалността ни и да ни доведат до едно животинско състояние, при което господства само инстинктът за самосъхранение. “

ОБЛЕКЛОТО
„Окъсаните им дрехи не можеха да се опишат, защото бяха комбинация от различни униформи: полицейски, затворнически, трудовашки, германски“ – пише Тодор Хаджиниколов (към лятото на 1951 г.). Дрехите са толкова износени, че много от хората ги кърпят с части от войнишкото одеяло и запазват само половината от него, за да го издадат. Според Бойчо Огнянов към 1950 г. дрехите са полицейски униформи и само кепетата са от раиран арестантски плат. През лятото лагеристите са голи до кръста и с къси панталони, а комарите „хапят като комунисти“. Не им позволяват да носят дълги панталони, които макар и с кръпки, трябва да се пазят за зимата.
Окаяният вид на лагеристите прави силно впечатление на пристигащите на острова затворници. Недялко Гешев, пристигнал от Коларовградския затвор в края на май 1952 г., пише: „Старите лагеристи представляваха ужасна гледка – имаха вид на каторжници, с изпокъсани дрехи, висящи на дрипи войнишки куртки, пробити от шрапнели летни рубашки, панталони с откъснати крачоли. Изобщо всичко бракувано от войската и милицията идваше в склада за лагера в Белене.“ Описание на облеклото на лагериста към 1952-1953 г. дава д-р Найден Найденов: напълно износени милиционерски панталони и куртка от толкова изгнил плат, че не може да задържи десетките кръпки и те се развяват при ходене; скъсани гумени цървули, завързани с върви за краката; скъсан милиционерски шинел; главата и ушите са завити с голяма чалма от плат, чийто цвят не се познава; през двете рамена са преметнати завързани на връв три консервни кутии – за вода, за чорба и за ходене по нужда по време на строеви поход. П. К. Чинков, пристигнал от Шуменския затвор на I обект на 5 август 1953 г., при вида на лагеристите, които излизат от една барака – парцаливи, мършави, някои сакати, подпиращи се на тояги хора във войнишко облекло, си спомня за израза „пленник от Трикери“, станал нарицателно от приличащите на скелети, полуголи български войници, завърнали се след Балканските войни от гръцки плен на остров Трикери.
След землянките се изграждат и бараки плетарки. Лагеристите ги описват като сламени колиби и овчарници. Те се строят с „подръчни материали“, тъй като гвоздеите, скобите, керемидите, стъклата, циментът, варта, телта, туткалът са дефицитен материал. Основната конструкция е от върбови греди, набити около 1 м в земята и височина 2 м над терена. Гредите се захващат с дървени клинове вместо железни скоби и се завързват с усукани тънки върбови клонки. Стените са от върбови колове през 20 см до 1 м с диаметър 10-15 см. Между коловете се преплитат върбови пръчки, плетът се измазва с кал само отвън и понеже почвата е песъчлива, след изсъхване се образуват големи дупки. Подът е отъпкана земя, която в лошо време се превръща в дълбока кал. В средата на бараката има коридор с широчина 1,5 м или по-тесен. От двете страни са наровете.

ЖИЛИЩАТА
Първите лагерни жилищни помещения са землянките. Те са вкопани в терена, с нисък покрив от леса, настлана със слънчогледови стъбла, слама, папур или папрат. Д-р Кантарев пише, че първите землянки на II обект били за 6 души. Лагеристите сами ги проектирали и едни от землянките имали една по-плитко изкопана площ за спане с по-дълбоко изкопан проход до нея, а в други „леглата“ били две с проход между тях. В пръстта над главите някои лагеристи изкопавали малки ниши за вещите и кандилата си. Над землянките изграждали скеле и го покривали с чимове. Отворът на землянката бил затворен само със стара риза. Според други спомени първите землянки са за 20 души. По-късно землянките са за 70 души. Според Трифон Силяновски, настанен през октомври 1949 г. в землянка за 70 души, тя е квадратен изкоп, покрит с леса и листа. На рисунките на Петър Байчев от тези първи землянки се вижда само започващ от земята двускатен сламен покрив, малко по-висок от вратата на челната тясна страна. Според доклад на ЦРУ размерите са 12 х 5 м и в една са настанявани над 100 души, като за всеки остават 40 см от нара. Димитър Куманов, който в средата на 1953 г. е настанен в такава землянка на I обект, я описва така: вкопана в терена, централният коридор е 1,5 м под нивото на терена и е широк 1,5 м, от двете му страни има по-високи площи с широчина 2 м, върху които перпендикулярно на коридора са „леглата“ – парче леса от върбови пръчки. Може да се стои прав само в централния коридор – покривът е съвсем нисък и прихлупен над главите, от леса, измазана с кал, с дупки, през които се вижда небето. Ветровете проникват безпрепятствено и заедно със земната влага правят от землянките царство на пневмонията и плеврита. Най-големият ужас за лагеристите са дъждовете, които размиват замазката на покрива и върху хората тече дъжд от рядка кал, която унищожава вещите им
Жилищните помещения са недостатъчни за непрекъснато увеличаващия се брой на лагеристите, с крайно лоши хигиенни условия. През есента на 1949 г. част от лагеристите на I обект са настанени в конюшнята и спят на земята.
След землянките се изграждат и бараки плетарки. Лагеристите ги опис­ват като сламени колиби и овчарници.
Наровете са на три етажа. В килията е поставена кофа за физиологичните нужди и една туба с 10 л вода, извеждането до клозета е сутрин за 5 минути. По различни сведения в килия са от 8 до 13 души.
Заради пренаселването мястото на един лагерист е от 40 до 60 см от нара, спи се на една страна, като всички се обръщат едновременно, и когато някой стане през нощта, трудно може да се върне на мястото си. Понякога хора са настанявани и на земята между наровете и дори под тях.

Навсякъде в помещенията са гъсто настанени затворници и въдворени, не се използват палатки в горещините. От горещината и гъстотата хората буквално се задушават през нощта, а комарите не им дават спокойствие. Хората са небръснати и неостригани. Работят със собственото си облекло, което в повечето случаи е зимно, нощните поливани например, за да не цапат облеклото си, се събличат голи, а тогава комарите са безжалостни. Лиляна Пиринчиева нарича комарите „най-жестоките ни инквизитори“. Със скъсани дрехи и къси летни панталони, лагеристите страдат от ухапванията им при дългите вечерни проверки и по време на работа.
Лагеристите са хапани и от плъхове, които нощем влизат през дупки в основите на стените в търсене на храна. В наказателната барака нощем лагеристите спят на смени, за да се пазят. Случва се лагеристи да се събудят върху кълбо от водни змии на нара, а в подземния карцер не са рядкост ухапванията от тях.
Калта е една от най-характерните за острова тегоби. През есента и зимата и след пролетните наводнения дворовете на лагерните обекти потъват в кал, омесена от краката на хилядите лагеристи, толкова дълбока, че прелива в цървулите. Въдворените поставят дървени трупи и въпреки това придвижването до помпите и отходните места е силно затруднено. Островните пътища, нивите и брегът също представляват труднопроходима кал, през която не могат да преминат превозни средства и затова пренасянето на товари става на ръце

ХРАНАТА
400 г. хляб, чай без захар, супа за обяд и вечеря, веднъж седмично макарони в супата, веднъж на няколко месеца малко месо – август 1951 г. Д-р Найден Найденов, затворник в „Белене“ от август 1952 г., разказва, че редовното ядене на обяд и вечеря е почерняло и вгорчено кисело зеле с малко ориз или макарони, измръзнали картофи, твърди и жилави, или кисела доматена чорба с малко ориз. Веднъж или два пъти в седмицата има фасул чорба с много малко бобени зърна. Чорба с месо получават най-много веднъж на 15 дни. Месото е мърша, от която изплува дебел слой едри бели червеи, готвачите ги изхвърлят или ги размачкват в чорбата. Хлябът се прави от вгорчено, долнокачествено брашно и в него се намират клечки, парчета чувал, понякога цели мишки.

„Храната беше помия, колкото да се каже че ни дават някакво ядене. Хляба уж 500 грама, но нямаше и 400“ – пише Христо Цачев и разказва, че при работа на дигата събирали в пръстта някакви грудки като малки картофчета, които сварявали, а за една Нова година д-р Сиво Чапаров и д-р Свинарски, които гледали добитъка, успели да им донесат малко царевични зърна, сварили ги и раздали на човек по две-три лъжици грудки и една лъжица царевични зърна. „Храната беше такава, че след много малко време на острова не останаха нито костенурки, нито змии – всичко изядохме“ – разказва Асен Пасков, въдворен с хулиганските групи през февруари 1958 г. „Храната – отпадъци с вода…“- спомня си художникът Теню Желев,

Стоките в лавките се продават по свободни цени, много по-високи от нарядните, и лавките са едно от най-печелившите предприятия на фонд ТВО, въпреки това в тях почти винаги липсват хранителни продукти и особено хляб. Обикновено има само мухлясали цигари „Бузлуджа“, бракувани вафли с марципан (Т. Хаджиниколов), развалени консерви, понякога домати и краставици от градината на концлагера, но стоките бързо свършват, лавката не се зарежда и с месеци стои затворена (Л. Банковски). (Атанас Москов пише, че новодошлите били наричани марципани, защото, когато пристигали от следствието, изтерзани от глад, веднага си купували от лагерната лавка единствената храна, която се намирала в нея – марципани.)

ГЛАДЪТ
Това е едно от главните страдания в концлагера. Слабата храна в съ­четание с тежкия труд и лошите битови условия подлагат лагеристите на хронично недохранване, изтощение и болести. Лагерните спомени твър­дят, че гладът по-често от разстрелите е причина за смъртните случаи, но разбира се, той никога не е отбелязван като такава в докладите на лагерната управа.

На острова първо били изловени и изядени костенурките. След това ла­геристите ловят жаби и водни змии, понякога зайци и патици, гълъби, гуще­ри, водни плъхове, котки и кучета, гарги, таралежи, врабчета. При възмож­ност месото се изпича набързо или се сварява в канчетата, но понякога се яде сурово. На жабите се хвърлят само главите. След наводненията ловят риба в локвите и блатата на острова и я изяждат сурова на място, защото риболовът е една от стопанските дейности на острова и това се наказва като кражба. Лагеристите изравят и изяждат труповете на болни от антракс животни, удавени коне, умрели от заразни болести свине (като сваряват месото в консервните кутии), убити от милиционерите лисици и диви котки, захвърлени, след като им е взета кожата. Някои промиват изпражненията на конете и изяждат несмлените ечемичени зърна. С риск от разстрел за откло­няване от строя или от периметъра на работния обект берат билки, корени, гъби и ги добавят в чорбата.

Изключително тежко е състоянието на гърците, тъй като няма кой да им изпраща храна. Според лагерните спомени те едва вървели от слабост и за да оцелеят, ядели варена трева и дървесна кора, варели плъхове и ги изяж­дали „като сармички“.

Но гладът е и пряк инструмент на политическата репресия. На него се гледа като на възпитателно средство. Именно с аргумента „като излезе да не помисля да се занимават с подриване на народната власт, а просто да имат дори и страх“ през април 1951 г. Стефан Китов предлага намаляване броя на получаваните колети и увеличаване на трудовите норми

ЛЕКУВАНЕТО?
Месечните доклади на началника на лагера съдържат следната информация за заболяванията, прегледите и лечението на въдворените. Юли 1950 г.: „Здравословното състояние на въдворените е добро, като изключим на първи обект многото старци и тежко болни, за което сме Ви отправили рапорт с искание, същите да бъдат освободени.“
На практика лекарите не разполагат с най-необходимото оборудване, медикаменти и консумативи. Александър Наков разказва случай от пролетта на 1950 г. на Беленските канали: „В палатката имаше един болен от рак, който от болки така силно викаше, че всички се будеха. На този човек управата не му даде и едно успокоително хапче.“
Павел Тончев разказва, че при работа на дигата един от лагеристите получил криза от апендицит и припаднал, д-р Никола Грозев го оперирал върху заледената земя с джобно ножче, „което наточихме на един камък и дезинфекцирахме на запаления от нас огън“, и зашил раната с обикновена игла и конец от риза, изварен в канче за храна.
Според Т. Хаджиниколов единствените инструменти на зъболекаря са два вида клещи и една кофа с вода. „Спомням си доктор Пройнов, зъболекарят, който беше на турската авиация зъболекар и затова го бяха докарали като шпионин. Един ден ме боли зъб, ама вече от два-три дена, ще пукна. Казвай, докторе, викам, какво да го правим. Ами хубаво бе, в София да си, аз знам какво да направя, ами тук, тук какво да те правя? И казва: да го чакаме да преболи. Бе как ще го чакаме да преболее, аз ще подлудея, каил съм на всякакви мъки. Помня го, че взе един пирон дюлгерски, изгори го на огън – нямаше спирт, нямаше нищо. Взема едни дюлгерски клещи – и с един чук пирона – разкърти ми венеца, подкопа го оттука и оттука, без упойка, само ми каза: хвани се за нара и стискай. И с клещите ми изтегли зъба“.

„Новозаболяли нямаме, въобще всички болни си идват такива от вън.“ Октомври 1951 г.: обслужени 839 души, от които с почивка са били 196 души, зъболекарят е обслужил 240 души: „Нови заболявания през месеца нямаме. Всички болести са си носили от вън.“ Ноември 1951 г.: числото на болните се увеличило, което „се дължи не на това, че се разболяват в общежитието, а на това че си идват от вън болни“. В следващите месеци докладите не дават справка за заболяванията и прегледите, здравословното състояние на въдворените се определя като добро и се съобщава, че не са констатирани заболявания, с изключение на хроничните, е „които са дошли от вън такива“. През юни 1952 г. Китов съобщава: „Има значителен брой както затворници, така и въдворени, които боледуват от хронични болести и постоянно подават молби да бъдат изпратени на болнично лечение, обаче такава възможност нема, тъй като нема къде да ги изпращаме, липсват болнични легла, както в болницата в Свищов, така и в болницата при затвора София“. Ежемесечно началникът на лагера докладва, че епидемични заболявания няма, в това число и за март 1952 г., когато имало „единични заболявания от грип“, като болните са изолирани от останалите (същия месец умират трима души от тубуркулоза и един от сърдечна болест), както и за април 1952 г., когато има „известни малки заболявания от грип, обаче усложнения нямаше“ (през този месец има 6 починали – трима от бронхопневмония, двама от инсулт и един от възпаление на черния дроб). Лекарите извършват и кръвопреливане при полеви условия.

Много лагерни спомени разказват за смъртта на социалдемократа Цвети Иванов, който при работа на понтона се наранява на ръждив пирон и умира мъчително от тетанус в болницата в Свищов през юли 1950 г. Румен Пенков, който откарва Цвети Иванов на I обект и го подкрепя в палатката на лагерния лекар Христо Кунчев, бивш водач на Българската националсоциалистическа работническа партия, разказва, че Цвети Иванов вече имал силни болки, кракът му кървял и бил превързан с парцали. Цвети Иванов учтиво настоял за инжекция против тетанус, но Кунчев отказал и не му дал никаква помощ. (Българският ГУЛАГ…, с. 121.) Атанас Москов нарича това „предумишлено убийство“ и предава разказа на д-р Динко Гочев, който с още двама лекари лагеристи поискал обяснение от Христо Кунчев, а той отговорил: „Началството иска такива да мрат!“. Д-р Гочев разказал това, „за да се знае от повече хора, да се търси един ден сметка“.

Изглежда, че след удвояването на лагеристите в началото на 1958 г. медицинска помощ в лазарета на II обект получават само най-тежките случаи. Въдвореният на 8 февруари 1958 г. Борис Тодоров разказва, че при наводнението през април същата година фекалните води замърсяват питейната вода в хулиганския лагер, храната е намалена и има „страшен глад и страшни болести – петнист тиф, холера и дизентерия“. Няма никаква медицинска помощ. Разболял се от дизентерия, той се лекува, като яде сажди от комина.

В доклада си за август 1951 г. Китов съобщава, че лекарят на II обект д-р Семерджиев е изпратен на обща работа и заменен с друг лекар, защото бил много внимателен към лидерите на опозицията, анархистите и други, когато отивали на преглед в амбулаторията, а на членовете на културно-просветния комитет не оказвал своевременно медицинска помощ. Христо Колев пише, че един ден Китов се развикал като бесен срещу д-р Иван Балев: „Ние сме ги докарали тук да ги угробваме, а той ги изважда от гробовете им“, и наредил лекарят да бъде изпратен в карцера.

КАРЦЕРЪТ
Наказателното отделение на I обект до септември 1952 г. е сламена барака, оградена с телена ограда, около която патрулират часови. Недялко Гешев я описва като плетарка със сламен покрив, разделена на две: малкото помещение е карцер, а голямото е наказателното отделение, двете помещения са разделени с тухлена стена с 10 см междина за звукова изолация. Бараката не се отоплява и студът е най-страшното изпитание за наказаните. Прозорецът е отвор с дървена решетка. Наровете са от плетени върбови пръчки, без сламеник, постеля и завивка.

„Карцерът, този който беше на първи обект, където бяхме, я имаше, я нямаше 2,5 – 3 метра. Беше вкопан в земята, отгоре покрит с греди, горени греди, за да не гният. И отстрани намушкани греди също и това представляваше – една дупка в земята. И когато се вдигне нивото на река Дунав, става наводнение и всичко това се залива с вода. Когато спадне нивото на реката и водата се поотцеди, вътре пак остава мокро и кално. Никога не изсъхва, винаги е кално. Това представляваше карцерът – влага, кал, пълно с плъхове, мушици, клозетни червеи. Вътре имаше едно мармаладено буренце за тоалетна, с години неизхвърляно, беше препълнено догоре с мръсотии. И това беше тоалетната ни там. И там се яде, там се спи, там се живее. Една дъска имаше, на нея лежим, тя потъва, ако е по-мека калта, извадиш я, търсиш да я преместиш някъде, където калта е no-засъхнала, по-твърда. Лежиш, тя пак потъне, пак се мъчиш в тъмното, то не се и вижда, през това прозорче не се и вижда, беше северно. Едно снопче лъчи влиза през деня и ние – вътре. Няма излизане

РАЗСТРЕЛИТЕ
Всички разстрели в концлагера се докладват като извършени „при опит за бягство“. За много от разстрелите спомените твърдят, че са без причина, при малко отклонение от строя и работния обект или преднамерени убийства за назидание, отмъщение или награда
Например набелязаната жертва била изпращана от милиционер да налее вода, да реже пръчки или да сече дървета в забранената зона. В такива случаи тръгвали слухове, че милиционерски началник е поръчал убийството по лични причини или че милиционерът и жертвата били съселяни. Спомените разказват и за опити на войници граничари да издърпват лагеристи в забранената зона, за да ги разстрелят заради наградата. Цанко Луканов разказва, че едва се разминал с разстрел през лятото на 1953 г., като причината била, че влязъл в сблъсък с бригадния отговорник и бил наклеветен от него пред известния със стрелбата по затворници милиционер, наричан Архангел Михаил. По време на работа милиционерът извикал Луканов, заредил пистолета си и му наредил да отиде до едно дърво, но Луканов успял да го заговори и да се представи за работник комунист. Никола Иванов, бивш надзирател, разказва за милиционерите в Ловешкия лагер: „Те бяха свикнали така от Белене. И вече не можеха да отвикнат. Убийството се беше превърнало в тяхно задължение, във всекидневна работа… в занаят. Те дори вярваха, че го правят по заповед.“ (Българският ГУЛАГ…, с. 225-227.)

На 7 юли 1953 г. е убит „при опит за бягство“ 30-годишният работник Костадин Костадинов, въдворен по криминална линия. Бригадата му от 64 криминални лагеристи била изведена за сеч за нуждите на обекта под конвоя на мл. сержант, инструктиран от началника си, че при отклонение от определения район има право да стреля без предупреждение. Малко след като бригадата пристигнала на работния обект на 1 км източно от I обект, лагеристът се отклонил на около 400 м югозападно от района на работа. Конвоиращият милиционер не забелязал това, а бил предупреден от минаващи колари затворници. Той открил лагериста клекнал в храстите, от 15 м без предупреждение открил автоматичен огън и го убил на място. В доклад до пом.-министър ген. Никола Цачев началникът на управление „Затвори и ТВО“ Късовски съобщава, че „относно убийството се констатира, че нарушения няма, вината е в самия убит, който без предупреждение се отклонил от обекта с цел бягство“. На милиционера е направена строга забележка, че не е дал знак за тревога и е тръгнал сам да търси избягалия лагерист, като е оставил останалите лагеристи без охрана. Очевидно това е един от тези случаи, за които пише д-р Никола Грозев: „Убиваха за страх, сплашваха ни. Някой отиде настрани, защото човек не може да клекне пред 30 души – това е единственият интимен акт, за всички други се иска двама души – и го застрелят.“
На 7 септември 1953 г. бригадата на политическия затворник Димитър Тодоров режела върбови пръчки за кошове в непосредствена близост до II обект. Той не се бил отделил от бригадата, но при слизането му от една върба към него се приближил охраняващият милиционер и стрелял в краката му. Бедрото било прерязано, затворникът паднал по очи и от 5-6 м милиционерът стрелял в главата му. Димитър Тодоров успял да подложи рамото си и откосът от автомата пронизал рамото и гръдната мускулатура, без да пробие гръдния кош. Милиционерът го ритнал в краката, но затворникът се престорил на умрял. Тодоров чул, че милиционерът казал: „Изпълних заповедта, убих и тоя“, и отишъл да докладва. Затворникът изпитвал силна жажда и се примъкнал до блатото на десетина метра. Скрит в тревата, чул, че пристигат началниците, тъй като били седем-осем човека, решил, че няма да го доубият и се обадил. Бил отнесен в болницата на обекта, д-р Грозев бил изведен от карцера, направил шестчасова операция и извадил 16 куршума. Лекарят останал през цялата нощ при ранения и му съобщил, че всички началници са останали на обекта, за да не допуснат да му прелива кръв. След като гипсирал крака и ръката, д-р Грозев отново бил върнат в карцера. По-късно Тодоров чул от конвоиращи милиционери, че същият милиционер бил извършил няколко убийства. Този случай не е отразен в наличните доклади на управление „Затвори и ТВО“ и за него се знае от разказа на самия пострадал, на д-р Никола Грозев и други политически затворници

ПОГРЕБЕНИЯТА
Погребенията в гробищата на селото били анонимни, а в секретните гробища на острова били поставяни нетрайни надписи. Тодор Хаджиниколов пише, че една пролет (най-вероятно 1952 г., тъй като той е въдворен през май 1951 г.) при него като лагерен художник започнал да идва каруцарят гробар, за да изписва върху табелка от шперплат имената на починалите. Погребенията се правели на Магареца, а каруцарят давал указания кои имена да се изпишат с постна и кои с блажна боя според значимостта на мъртвеца. Умрелите били погребвани без дрехи, в направен от върбови клони ковчег. Стефан Бочев пише, че ковчезите били сандъци, сковани от няколко дъски – лагерно производство, и от тях се подавали ръце и ходила. Върху дъските били изписани с химически молив имената на починалите, но размити от влагата и нечетими.
Изяждането на телата на загиналите от свинете е най-популярният символ на комунистическите концлагери. На островите Магареца и Щурчето до края на 1953 г. има свиневъдни ферми, закрити по искане на Вътрешни войски. Въпреки това лятно време свинете са пускани на Магареца.
Свидетелите разказват, че труповете били погребвани плитко и отглежданите на островите свине разравяли и разнасяли части от телата, а наводненията отнасяли останките. Д-р Найденов, затворник и ветеринарен лекар в лагера в периода 1952-1953 г., бил задължен да присъства на погребенията на Магареца. Изкопаните гробове били не по-дълбоки от 70-80 см, наполовина пълни с вода. Починалите били събличани голи, тъй като дрехите трябвало да се върнат в склада. Двама лагеристи вдигали леките от глада тела и ги хвърляли в пълния с вода гроб. Нахвърляли пръст, отъпквали я с крака и накрая насипвали още малко пръст върху образуваната рядка кал. Костадин Събев описва така погребението на д-р Александър Гиргинов: „Като излязох от карцера, ме пратиха на остров Магареца. Нашата бригада сечеше дърва там. На Магареца бяха и гробищата, погребваха там и умрели, и убити. Един ден, на 1-ви ноември сечем дърва, мъглив ден, лодката пристига от обекта, от остров Персин – големия остров, където са обектите. Карат мъртвец. Извикват двама души от тези, които сечем дърва да пренесем ковчега, защото брегът беше стръмен. Водата беше спаднала малко. Като отивам да вадим ковчега, гледам д-р Александър Гиргинов. Аз го познах веднага. Вероятно е бил починал преди 2-3 дена, защото очите му, носът, устните, ушите му бяха гризани от плъховете. Той е лежал явно там няколко дена с плъховете. Изкарахме го на височкото. Милиционерът вика, „Отивайте, гледайте си работа“. И той с двама затворници изнасят го и го погребват. Гробището, то беше един тегел лопата, изкопаят 20-30 см, сложат го, малко пръст отгоре и толкова, това беше заравянето, това беше гробът. Ние от нашата бригада ходим да сечем дърва и след 2-3 дена аз отивам да видя гроба на Гиргинов, най-пресно заровения, преди 2 дена. Намирам го разровен. Имаше едни безстопанствени кучета, разровили го и черва, и кости бяха разпръснати около гроба.“

СЪПРОТИВАТА
– Ти какъв си? – лагерният началник пита строените лагеристи за политическата им принадлежност.
– Човек – отговорил анархистът Иван Йондев.
– И аз съм човек, но съм комунист, ти какъв си?
– За разлика от вас, аз съм преди всичко човек.
Скоро след това Иван Йондев бил разстрелян „при опит за бягство“ и вестта се разнесла из острова с думите: „Убиха Човека!“. Това убийство е най-често споменаваното в лагерните спомени – възприето като отмъщение за защитата на достойнството и уникалността на човешката личност.
Известен е задочният спор на Александър Солженицин с Варлам Шаламов дали е възможно в концлагера човекът да остане човек. Шаламов смята, че това е невъзможно, от всички човешки чувства остава само злобата, ако възниква приятелство, значи условията не са достатъчно трудни, ако бедата и нуждата сплотяват, значи не са крайни, ако споделянето на мъката е възможно, значи тя не е достатъчно дълбока. Солженицин е съгласен с Шаламов, че за разлика от затвора, концлагерът е изцяло отрицателна житейска школа, но привежда редица примери, за да докаже, че дори и ако нравственото разложение в създадените с тази цел лагери е масово, то не е неизбежно, не всеки е смачкан, а в специалните лагери дори се създава среда, в която е възможен организиран отпор на разложението.
В историята на българските концлагери съществуват немалко и различни по характера си актове на съпротива. Самоубийството е най-радикалният акт, който отнема възможността друг да разполага с живота, тялото, свободата и волята на личността. Статистиките и свидетелствата са категорични, че самоубийствата в лагерите са много редки.
Унищожаването на нравственото начало у човека започва още с тежките условия на живот и труд. Като описва тясното пространство на нара, което се заема веднага, ако лагеристът стане през нощта, опитите да се върне и разменените ругатни и удари в сънно състояние, Атанас Москов отбелязва, че безсънието, гладът, умората и всички други страдания правят хората крайно раздразнителни, избухливи, даже зли. „Отслабва волята, помрачава се мисълта, потъва идейността. Грубо започват да стърчат първичността, инстинктът, животинското.“ Д-р Москов разказва как при раздаването на вода един от лагеристите му отнел черпака, а на възмутения въпрос „Защо?“ отговорил: „Защото и на мен ми го вземаха преди обяд“. След месеци се запознали при нормални обстоятелства – възпитан, културен запасен полковник. Москов не му припомнил срещата, „а и той не би си спомнил.“
Неопитен и физически слаб, на дигата, в дърводобива, изкореняването, жътвата Тодор Хаджиниколов не можел да изкара нормата си. Намирали се добронамерени яки мъже, които му помагали да я изпълни, за да не му „отрежат хляба“. Но в борбата за оцеляване повечето се стремели да пестят труда си, при пренасяне на трупи всеки избягвал дебелия край, гледали да носят в средата, за да отпуснат тежестта върху крайните. „И тук, като във всички работи, имаше винаги викове, псувни, борба за място – Дарвиновата теория на практика.“
На въпрос какъв е най-яркият му спомен от концлагера „Белене“ Емин Хабибов отговаря, че дажбата хляб била 125-150 г., един ден 62-годишният дядо Хасан от с. Рогозча му казал: „Синко, ти си млад, изяж и моя дял хляб“. Докато политическата принадлежност поставя граници на взаимопомощта, това не е така с етническата и верската. В концлагера съществува същата пълна солидарност между българи и турци, християни и мюсюлмани, каквато има в българските политически затвори от 40-те до 80-те години. През 1947-1948 г. в лагера „Куциян“ анархистът Славейко Павлов е изолиран от другарите си в отряд от 50 турци, от които само 5-6 души знаят български. Той пише: „Турците по душа са добродушни хора, готови всеки момент да ти окажат помощ, стига да разберат, че не си лош човек и не работиш срещу тях.
Особено се нуждаят от помощ пристигащите от следствието на ДС и излизащите от карцера. Крайно изтощени, те са посрещани с храна, осигуряват им дрехи, в първите дни им помагат в работата. А тези, които излизали от карцера, оставяли своята дажба хляб на онези, които продължавали да изтърпяват наказанието си. Затворниците и лагеристите отделяли от колетите си храна за болните в лазарета свои другари (Кирил Тонев). Разказвайки, че при анархистите колетите с храна се поделят между всички, като предимство имат болните и слабите и изтърпелите наказание в карцера, Александър Наков пише, че сред анархистите взаимопомощта не е само човешко правило, но е добре организирана. Когато той излязъл от карцера, нямал сили да държи мотиката и двама анархисти, които окопавали съседните редове слънчоглед, няколко дни копаели и неговия ред, докато събере сили. Петър Байчев разказва, че през октомври 1953 г. дали на лагеристите от наказателната бригада на I обект варено кльощаво прасе и те отстъпили по-голямата част на двамата старци ген. Вълков и Александър Гиргинов, идващи от карцера. Когато в края на 1953 г. всяка затворническа бригада на II обект получила 12 кг сланина и 12 кг халва, бригадата на Харалан Попов ги отстъпила на него и още трима затворници, прекарали месеци в наказателната бригада. Пристигналият през април 1960 г. от друг затвор Георги Константинов бил подпомаган при окопаването на царевицата – затворниците от двете му страни през 4-5 стръка окопавали и неговия ред, за да не изостава и да не бъде застрелян. През 1985 г. Али Дуралиев от Ябланово бил изведен на третия ден от пристигането си в концлагера да окопава царевица. След 4 месеца в следствието на ДС – Сливен той нямал сили, но другите лагеристи му помогнали да се справи в първия си работен ден.
Тези кооперации не се ограничават с храната. Младата група анархисти, в която е Славейко Павлов, събира общо лекарствата, получени отвън, и те се дават на най-тежко болните. Недялко Гешев пише, че една десета от паричните записи се отделя за нуждаещите се затворници или за тези от подземния карцер. Колю Кондов разказва, че легионерите събират в обща каса 10% от всичко, което получават от близките си. От общите пари се взема само в краен случай, например за лекарства за тежко болен. Парите държи Кондов, с което рискува най-тежко наказание. При освобождаването през август 1953 г. легионерите лагеристи предали събраните пари и лекарства на оставащите легионери затворници.
Тодор Хаджиниколов пише, че един ден четният съобщил заповедта на лагерната управа да се избият кучетата, които се развъдили на I обект. На екзекуторите щял да бъде даден един ден почивка. Избиването трябвало да стане с дебели пръти. Случило се нещо безпрецедентно – двадесет бригади за първи път, без уговорка, не изпълнили заповед, дори четният бил солидарен с тях и не повторил заповедта. На другия ден избиването било извършено от охраната и надзирателите, за които това било развлечение. Тодор Хаджиниколов се скрил в помещението си, за да не вижда избиването и да не чува предсмъртните стонове на кучетата, и излязъл едва привечер на залетия с кръв плац: „Друго обаче няма да забравя. Пасивната съпротива е нещо страшно, непревземаемо за властниците.“

Личностите, у които концлагерът не успява да създаде рефлекса за сливане с масата, са немалко, особено в първия период на концлагера. Въпреки честите карцери такова е поведението на анархиста Христо Колев Йорданов. В „Куциян“ той протестира пред лагерната управа, че въдворените българи мюсюлмани от Родопите, които са бедни и не получават хранителни пратки, гладуват и умират и така се извършва едно национално предателство, като се дава храна на турските журналисти да злословят за България.  Самият Христо Колев разказва как предупредил един дошъл в „Белене“ на проверка инспектор, че до Гърция ще стигнат заплахите на Китов, че всички доведени от „Ножарево“ 150 гърци „ще изпукат тука“, и ако концлагерните началници нямат партийна доблест, ако не държат на класовото си достойнство, то са длъжни да държат сметка за честта и достойнството на българския народ. Колев разказал и за нощните побои, извършвани от милиционерите. След този разговор милиционерите били наказани, а гърците били поставени на лека работа. „Техните имена ще се помнят. Образите им са скъпи за всички, които са ги опознали. Без такива другари животът в лагера би бил по-тежък. С държанието и делата си те отстояват достойнството и човека в лагериста“ – пише Атанас Москов за хора като майор Страхинов и Жоро Стефанов – студент в Чехословакия, доведен принудително в България, готов да помогне на всекиго.
Трифон Силяновски разказва, че и душевно най-слабите понасят достойно лагера, но отбелязва специално някои личности: „Бившият пълномощен министър от Вашингтон Сашо Наумов беше, също секретарят на Никола Мушанов – адвокатът Мушунков, много добър, много достоен човек. От земеделците много добро впечатление ми направи Недко Ботев – на около 70 години, никога не хленчи, работеше си, от никого помощ не искаше. Беше Пешо Сърбина – Петър Сърбински, той също добре се държеше там. Най-добрите обаче, най-чистите и топли хора, където нямаше и капка предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че в сравнение с тях ние и пет пари не струвахме. Получават колети – той ще вземе една хапка оттам, другото всичко ще раздаде, ще дойде, ще те подкрепи, ще пита уморен ли си. Това само анархист може да го направи. Бяха нахакани и отговаряха, дръзко се държаха. И милиционери биеха, бе! Носеха си черджета под дрехите – ще му направят мечка и ще му хвърлят боя. И се знаеше кой го прави – само анархистите го правеха. Затова всяка вечер поне по един от тях лежеше в карцера. Спомням си Йов Петров, Трифон Терзийски, дедо Ачо, анархист от Добрич, 76-годишен, горд, като че ли си е при бабата, хич не му пука. […] Помня го Симеон Пенковски, много добър адвокат, каза му: „Гершане, не говори така, защото утре моя лик ще го носят по митингите, а тебе ще те счукат!“ Такъв смелчага беше, и майор Стрихинов също, въобще страхотни хора. Не си пестяха никак думите, говореха, като че ли са си вкъщи.“
Майор Страхинов е легендарна със смелостта и предизвикателното си поведение личност. „Цвятко Симеонов и Гершанката извикваха набелязани от тях питомци, които да коментират или да задават въпроси по лекцията. На всяко събрание жертвата бе майор Иван Стрихинов. Красив, стегнат, спретнат човек, трийсетгодишен, безумно смел, много работлив. […] Гершанката ще каже: – Я, майор Стрихинов, той пак ще ни каже нещо наопаки! Иван Стрихинов наистина винаги казваше нещо наопаки, но винаги със следния смисъл: вие искате да оскотее българският народ. Но той не ще търпи нито Иван Грозни, нито Ленин, нито Сталин – тия гробокопачи на народите! Но всичко това си е работа на тоя ми руски народец! България ще живее, господа, вие мъчители и убийци! И си сяда. Тримата началници се превиват от смях. Понякога след лекцията не замъкваха Иван Стрихинов в карцера, беше омръзнало на началниците, насмешката бе достатъчна. Той бе легендарният юнак на общежитието“ – пише Йордан Вълчев в книгата си „Куциян“. „..Майор Стрихинов нарочно го наказваха. „Майоре, дай тон за към обекта!“ А песента беше: „Нашто знаме кат кръв е червено, сърп и чук е наш символ свещен…“ И майор Стрихинов дава: „Вашто знаме кат кръв е червено…“ Бият го, пада и пак става, и вика: „Вашто знаме…“ – спомня си Трифон Силяновски. „Направиха обиск и под нара на майор Стрихинов намериха торба с няколко килограма ярма. Вечерта лагеристът Иван Стрихинов тръгна пред карето на строените лагеристи. Беше му заповядано да вика: „Градих ярма от свинарника!“ Но майорът изменя редакцията и при общо веселие се провиква: „Крадих ярма от дажбата на моите събратя прасетата!“ За тая му духовитост той стоя в карцера с пет дена повече, отколкото двамата „готвачи“ на каша от ярма“ – пише Атанас Москов. При една проверка в лагера майорът имал заповед да мълчи, иначе – да му мисли. Проверяващите питали лагеристите имат ли оплаквания. Мълчание. По едно време се чул гласът на Майора: „Много, много, мно-о-го, много сми щастливи! Много, много, мно-о-ого, много сми доволни!“ „Пропада цялото представление, скроено от началствата ни, комендантът клати озъбено глава към Майора. Само че to no effect: Майора пак поема – въпреки свирепите погледи на коменданта: Много, много, мно-о-го, много сми щастливи! Много, много, мно-о-го, много сми доволни! Избухнала е в смях неудържим цялата чета, смее се и „комисията“, дошла да се убеди, че сме добре и доволни. Убеди се..“ – пише Стефан Бочев. Петко Огойски пише, че след смъртта на Сталин затворниците на I обект научават, че на II обект началникът на лагера майор Китов попитал известния лагерист майор Страхинов как се посреща новината за смъртта на вожда, а той отговорил: „Без особена радост, но и без никаква скръб, гражданино началник“. За което бил вкаран в карцера.

Стефан Бочев пише за него: „Майора беше роден водач на хора. Нему авторитетът му, когато е бил на служба, очевидно не е идвал от „мундира“. Ако да беше избухнал в лагера някой ден някакъв бунт, сигурен съм, че Майора щеше да стане веднага, от само себе си водачът – признатия от всички и непоколебал се да застане начело водач… Много съм мислил за Майора, още един типичен случай на проигран наш национален капитал: времената – и нашенците, които се разпореждаха с тях – го прахосаха. Такива като него „водачи на хора“ имат вродено свойство-качество да увличат, да вдъхновяват за действие – такива „напрасничавите не може, нито искам да кажа, че би било добре всички да са такива. Но не би било зле да имахме малко повечко от тия – напрасничавите, защото несъгласни да са роби…“
За Страхинов Атанас Москов пише: „Той вижда винаги нещата розови. В най-тежките дни и моменти ще намери думи да окуражи другарите си и ако не ги е убедил, то поне ги е накарал да си поосвежат настроението с надеждни предположения.“ През лятото на 1949 г., когато в лагера плъзнал слухът, че в ООН се готви резолюция за нарушаването на човешките права в България, майор Страхинов вдъхвал кураж, „сега, когато такива големи работи стават по света“: „Отиват си, аз ви казвам, отиват си и нас с камбани ще ни извикат от Белене!“. Забелязал, че милиционерите го дебнат, Майора подхвърля: „Ще бъдат скопени всички, които са били милиционери.“ Пореден повод майорът да бъде пребит през нощта, върнат в бараката със счупена ръка, превърнат в безформена кървава каша. „Невероятно устройство имал майорът. Мина време. Кожата му почна да се изчиства, месата да оздравяват, костите да зарастват. Започна да става, да ходи, да работи, да пее и пак да коментира събитията.
– Ще си отидат, с камбани ще ни посрещнат в Белене, аз ви го казвам…“

„Техните имена ще се помнят. Образите им са скъпи за всички, които са ги опознали. Без такива другари животът в лагера би бил по-тежък. С държанието и делата си те отстояват достойнството и човека в лагериста“ – пише Атанас Москов за хора като майор Страхинов и Жоро Стефанов – студент в Чехословакия, доведен принудително в България, готов да помогне на всекиго. Разказвайки за Методи Янчулев, Кирил Тонев пише: „Фактът, че имаше такива достойни хора сред нас, ни даваше сили да устояваме.“ Владимир Свинтила, Атанас Москов, Трифон Силяновски, Стефан Бочев, Йордан Вълчев разказват за бойния пилот Добри Станчовски, който „от достойнството е направил религия“ и чието поведение в лагера буди благородното у човека, а Стефан Бочев го причислява към „орловата природа“ – едър мъж, невероятен здравеняк, но и с нещо едро в самата му личност: „Не знам как да кажа – който е виждал една снимка от младия Стефан Караджа – разгърден, с някак си израз на „свободен човек“ лъхащ от него целия – ще ме разбере.“

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Концлагерът “Белене” на Борислав Скочев от тук