Гатанки от небето. 55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота – Ивинела Самуилова

2

Gatanki-ot-nebeto-Samuilova-4eti.me-frontЧовек няма нужда от поучения, а от вдъхновение за живота. Това са думи на писателката, чиито книги, според оценка на читателите, „действат като терапия”. От „Животът може да е чудо” до „Къде отиваш, пътнико?”, Ивинела Самуилова  вдъхнови хиляди читатели да възстановят изгубената си жизнерадост. В „Гатанки от небето” богословката с талантливо перо разкрива най-голямата тайна на християнството: Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост” .
Читателите определят книгите на Ивинела като „завладяващи и провокиращи”, „жизнени, пробуждащи и мотивиращи”, „не робуват на клишета”, „действат като терапия”, „променят отношението към живота”, „зареждат, учат и вдъхновяват”.

С притчи, забавни истории и истински случки, в познатия на читателите духовит стил, но и с дълбоко разбиране, Ивинела провокира да прогледнем за чудото на живота. Целта ѝ е да ни покаже как мъдрите послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него да има повече смисъл, радост и любов.

В книгата ще откриете 55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота. За стремежите на сърцето ни, за отношенията в семейството, за смисъла на страданието. За благодарността и прошката, за идеалите и талантите, за вярата и надеждата…
Но най-важното: тази книга ще ни помогне да почувстваме, че във всички изпитания в живота не сме сами. И може би за пръв път ще усетим ласкавата прегръдка на Бог.

Случило се веднъж свещеник и сапунджия да вървят заедно.
– Каква е тази твоя вяра? – попитал сапунджията. – Я виж хората колко са нещастни, как едва се справят с проблемите си. Ако има Бог, защо всичко е толкова лошо?
Свещеникът не отговорил нищо. Продължили те пътя си и след малко видели в калта да играе детенце. То било мръсно от главата до петите. Тогава свещеникът се обърнал към сапунджията:
– Нали казваш, че сапунът отмива всякаква мръсотия? Я виж това дете колко е изцапано! Сигурен ли си, че сапунът помага?
– Е! – възразил сапунджията. – Сапунът не може да помогне, ако не се ползва…
– И при нас е така – отвърнал отецът. – Вярата не помага, ако не я използваш във всеки ден и всяка ситуация от живота си.

КАК ВИЖДАТЕ ДРУГИТЕ
Един стар монах извикал младите послушници в манастира и им показал лист хартия.
– Какво виждате? – попитал ги той.
– Точка – отговорил първият.
– Черна точка – добавил вторият.
– Малка черна точка – доизяснил третият.
За тяхно изумление старецът се разридал гор­чиво.
– Защо плачеш, отче? – възкликнали разтревоже­ни младите братя.
– Плача, защото всички видяхте малката черна точка и никой от вас не забеляза белия лист.

Качество, което много харесвах у мой приятел, бе, че никога не се сърдеше. Каквото и да му „сервирах“, той винаги го приемаше с едно искрено: „Ами… добре“.
„Заминавам на купон – сама!“
„Ами… добре.“
„Нямам настроение да идвам с теб у майка ти!“
„Ами… добре.“
„Ядосах се и изхвърлих телевизора през прозореца!“
„Ами… добре!“
Подобно поведение ме изумяваше, защото в отно­шенията ми с другите до този момент сръднята често бе заемала VIP място. Не разбирах как този човек може да не приема „лично“ отношение като моето, да не си мисли, че съм искала да го уязвя нарочно, и да не ме нарече (поне заради телевизора): „Прок­летия такава!“. Трябваше да мине време и да изгубя този приятел, за да израсна емоционално и да си дам сметка, че сърденето не е свързано с чуждото пове­дение, а с многоуважаемото ни его. Винаги готово да се притече на помощ и да подскаже отговора на емб­лематичния пиянски въпрос: „Ти мен уважаваш ли ме?“. Защото не е ли егото вид опиянение? Нещо като да се назюзюкаш (любимият ми Алексеев синоним на „напивам“) с чувство за собствена важност и значи­мост.
От поведението на моя приятел научих също, че сърденето означава липса на доверие. Липса на доверие в това, че човекът срещу мен е много повече добър, отколкото лош. Че човекът срещу мен е по принцип добър. Не, не по принцип – по природа. И това не зави­си си от него, а от факта, че е образ и подобие Божие. Че дори и да има някоя и друга точка или дори мазно петно (та кой не се капе?!), в същността си е чист бял лист… И пишейки това, се замислих откъде изоб­що имам идея за „мазно петно“? И си отговорих: „Ами вероятно от богатия ти личен опит със собствени­те ти лекета, Ивинелке!“

ОСЪДИТЕЛНИ ЛИ СТЕ КЪМ ДРУГИТЕ?
Този е един от най-популярните евангелски текстове. И може би в тези думи се съдържа най-трудно изпъл­нимата от всички Христови заръки: Не съдете… Ще ви разкажа по този повод една чудна (истинска) история от книгата за стареца Паисий от Света гора.

Старецът Паисий от Атон – един невероятен духо­вен човек, споделя как веднъж при него пристигнал млад човек с желание да остане като послушник. Дядо Паисий обаче го отпратил. Преценил, че младежът няма да има духовна полза от този начин на живот. „Няколко часа по-късно – разказва старецът – стоях в двора и ядях в една чиния два домата без олио, само с малко парче хляб, и си мислех за всички благодеяния, които Бог ми е направил. Дай ми е хубава къща, разположена на красиво място, на което дори бога­тите биха завиждали; всеки ден имам с какво да се храня… От тези мисли сърцето ми се изпълни със сладка тъга, задето съм толкова неблагодарен към Бога, заплаках и вече не можех да продължа да ям. Както бях в това състояние, изведнъж видях младия човек, които преди това беше идвал при мен с жела­нието да стане мой ученик, да стои на оградата. Не исках да ме види, че плача, и влязох вътре да оставя чинията и да измия лицето си и след това му отво­рих вратата да влезе. Той изглеждаше смутен и се обърна към мен с думите:
– Така, значи! Преструваш се на подвижник! Яде­ше месо и когато забеляза, че идвам, се скри, за да не видя какво ядеш. Сега вече ми е ясно какъв си в действителност!“

Думите на един свещеник, които наскоро проче­тох, може би най-добре описват горната ситуация: „Към всичко и всички подхождаме с недоверие и подозрения, а душите ни са болни от тотално, всеобемащо осъждане. Гледаме на света през своята из­кривена призма и прехвърляме върху другите собст­вените си недостатъци.“
Когато съдим, неизменно попадаме в един капан: да изказваме мнение за другите, гледайки света от собствената си камбанария. Странно, но тя винаги се оказва твърде ниска, независимо колко високо е самочувствието ни на експерти по чуждия живот. Гледката от нея е винаги частична, непълна и замъг­лена от личните ни интерпретации на живота. И както казва по-горе отецът – да съдим другите не определя кои са те, а кои сме ние.
Подобно отношение е като отрова, която цирку­лира в кръвта ни и бавно убива нашата човечност. Отровата на гордостта – тя ни заслепява, изкривява перспективата и ни заблуждава, че можем да разпозна­ваме доброто и злото и да раздаваме присъди за оста­налите. Апропо – почти винаги несправедливи, защото замъгленият от арогантно самомнение поглед трудно може да надникне в дълбините на чуждото сърце и да съзре тайните му.

ПАЗАРИТЕ ЛИ СЕ С БОГ?

Молитвите на съвременния човек, както казва един любим автор, приличат по-скоро на списъци за пазаруване, отколкото на общение с Бога в благодар-ност и възхвала. Сякаш основната цел на молитвеното общение в наши дни е да напомним на Бог какво е Забравил да направи за нас. „Аз нямам вредни навици. Какво ми се полага?“ пита четвъртокласникът Роберт и този простодушен детски въпрос като че ли обобщава в голяма степен нашите очаквания към Бога. Може би вече сте забелязали това в книгите ми, но аз се отнасям с откровено недоверие към проявите на любов, движени само от нуждата. И споделям напълно мнението на К. С. Луис, че тази любов-нужда се обръща към Бога от дълбините на нашата нищета, а не от изобилието на духовния ни живот. „Истинската молитва се ражда от любовта“, казва свети Макарий Велики. Не от нуждата. Нуждата е липса, тя изисква. Любовта се доверява, тя е общение. Вярващият човек не нарежда на Бога, а Му доверява живота си, защото е уверен, че Божието „добро“ е по-доброто за него от онова, което той смята за „най-доброто“ за себе си.
Разбира се, да кажеш на Бог, че се нуждаеш от нещо (не че той не знае), не е недостойно или малодушно.
Той е вездесъщ, а ние сме уязвими и понякога имаме нужда от помощта на Някого с по-големи от нашите ресурси, така да се каже.
Роптая обаче срещу тази кратковременна религиозност, която приключва с влакчето за Коледа. Роптая срещу „вярата“, в чиято основа стои единствено интересът апетитите на нашето его да бъдат задоволени на всяка цена, по нашия начин. Роптая срещу молитвата, която не търси Бога, а изисква чудесата му.
И съм напълно съгласна с думите на един свещеник:
„Важно е какво търсите в молитвите си – Дарителя или Неговите дарове. Ако търсите просто даровете – оскърбявате Дарителя. Ако търсите само и единствено Дарителя и го търсите с цялото си сърце от любов към самия Него – Той няма да се забави с даровете си.“

ЧУДЕСА ИЛИ… ЛЮБОВ?

Спомням си, бях 15-годишна, ученичка, далеч от родния град. И вечно без пари, колкото и да са ми изпращали родителите ми. Просто парите, както знаете, имат магическото свойство да изтичат между пръстите. Веднъж обаче положението беше много зле – бях останала „без пукната стотинка“. С приятелката ми бяхме избягали от час, но какво е удоволствието да избягаш от час, ако нямаш пари поне за едно кафе в „Бурканя“ (популярно по моето време заведение във Враца)? И така, свободни, но тъжни, гладни и жадни, влачим ние крака по тротоара, без дори да разговаряме. Изведнъж в пристъп на отчаяние (или просветление?) се чувам как заявявам: „Ако сега намеря пет лева на земята, ще повярвам, че има Бог“. Поглеждам към Земята и… бум! Удрям главата си в съседното дърво.
Защото там, на два метра от мен, лежат… 5 лева. Представяте ли си? Пет лева през 1986 година? Вероятността описаното да се случи, според мен, е не по-голяма от тази човек да спечели шестица от тотото. Повярвах ли обаче аз в Бог, както се бях зарекла? Как ли пък не – за 5 лева…
Сега, тридесет години по-късно, мисля различно. Смятам, че за вярата няма цена. В смисъл – че не е въпрос на чудо. Човек намира Бога именно защото той вече съществува в сърцето му, а не защото му е доказал съществуването си чрез чудеса… Никакви чудеса не могат да накарат да повярва този, който не е отворил сърцето си за Бога. Всъщност аз обичам християнството именно заради липсата на чудеса, що се отнася до вярата. Да пуснеш на гладната Ивинела пет лева, да превърнеш водата във вино, да нахраниш множество хора с две риби… – това е веселото лице на Бога, така да се каже. Чувството за хумор, за което все Го упрекват, че Му липсва. Не харесвам представата за начумерения, вечно сериозен, неспособен да се шегува Бог. Не харесвам обаче и тази за Бог като клоун, който се опитва да ни впечатли с евтини трикове. Харесвам Го заради парадоксалния начин, по който прави на пух и прах онази псевдодуховност, жадуваща за божествени зрелища. Възхищавам Му се за това, че може да се пошегува с мен за пет лева, но няма да слезе от кръста, когато всички Го провокират да го направи, за да демонстрира божествеността Си, защото тогава могъществото Му щеше да внуши страх и да отнеме свободата ни. Но Бог е любов (1 Йоан 4:8), а в любовта страх няма (1 Йоан 4:18). Няма подчинение, а свободен избор за обич.

КЪДЕ Е БОГ?

Спомням си, че като млад богослов доста спорех. Опитвах се да убеждавам в съществуването на Бог тези, които пък се опитваха да убедят мен в несъществуването му. Често извисявах глас, когато ми задаваха въпроса „Къде е Бог?“. Сякаш с по-високия си тон можех да се оправдая, понеже аз също се чувствам обвинена за изчезването Му. Постепенно разбрах, че няма смисъл да споря. Защото, ако Бог обитава в сърцето ми, дори и на най-скришното място, всички ще Го видят.
Има един уникален съвременен руски светец – св. Лука Войно-Ясенецки (1877-1961). Удивителна личност – известен хирург, приел монашески сан. Преподавател по медицина и духовен отец, който ръководел с вещина както катедрата по хирургия в университета, така и епархиите, на които е провъзгласяван за архиепископ.
На снимки от съветско време може да се види облечен в расо старец, с дълга посивяла коса. Този хем епископ, хем съветски професор е работил всеотдай-но почти четиридесет години във времето на руския комунистически режим. По неговите книги са учили поколения съветски хирурзи. Произнасял е проповеди за спасението на душата и заедно с това е чел лекции по хирургия.
Той поставял болния на операционната маса, прочитал над него молитва, прекръствал себе си, лекарите, сестрите, помазвал с йод мястото, където трябвало да се реже, и хващал скалпела. Неговите операции винаги били сполучливи и казват: дори обречените се съживявали. А хората се чудели – науката ли му помага, или Бог, и то във времена, когато заради вярата преследвали и убивали?!
Разбира се, нямало как да му се размине – св. Лука бил заточван няколко пъти в Сибир. Когато започнала войната, той помолил да бъде изпратен да помага на фронта като хирург, заявявайки, че след края на войната ще се върне в лагера. Молбата му била удовлетворена. Говори се, че ранените войници настоявали да ги лекува единствено той, защото по неговите молитви и най-страшните рани заздравявали. Когато войната приключила, лекарят получил медал. Епископът бил върнат отново в Сибир… И ето че стигам до случката, заради която ви разказвам всичко това. Историята е автентична, съхранена в запазен разговор на епископа с агент на ЧК (КГБ) в Ташкент:
– И къде е Бог, Войно-Ясенецки? Да не би да сте го виждали? – попитал известният като „Зловещия Петерс“ агент.
Свети Лука отговорил просто:
– Действително – не съм виждал Бог. Но много пъти съм правил мозъчни операции и когато съм отварял мозъчната кора, никога не съм виждал ума. И съвестта също не съм виждал…

ПРЕВЪЗНАСЯТЕ ЛИ СЕ НАД ДРУГИТЕ?
Всъщност, като християнка, най-големите ми страхове са били свързани с това да не развия самочувствие на праведник и да не попадна в плен на иде-ята за собствената си непогрешимост. Знам от личен опит, а и многобройни са свидетелствата на свети хора за това колко е лесно човек да вземе на сериозно собственото си благочестие.
Има един чуден пример от живота на свети Антоний Велики. Някакъв човек му казал:
– Отче, ти си най-великият монах в целия Източен свят.
– Дяволът вече ми е казвал това – отвърнал свети Антоний.
Архимандрит Варнава Янку, един от любимите ми съвременни богослови, обяснява чудесно как се става псевдоправедник – като се вкара човешко разбиране в спазването на Божиите заповеди. В човешкото разбиране за „добро“ се счита това, което се вижда, тоест външното спазване на закона. Не са малко случаите обаче, при които в очите на Бога добродетелта се явява грях, а грехът – добродетел. А това е объркващо за човешката логика, която е склонна да пренася механично в духовния свят човешки норми. Интелектуалният процес, който отсъжда и преценява дали дадено предписание се изпълнява, функционира по следния алгоритъм: „Какво казва законът? Това и това. Нарушил си го? Значи си грешник. Не си го нарушил? Значи си праведник“. В християнството обаче не става въпрос за изпълнение на закони, а за любов. Любовта, а не законът, е призмата, през която се оглежда и оценява всяко човешко действие. Любовта е критерият за познаване на Божията воля: „…който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов (1 Йоан 4:8). Спазването на правилата за благочестие има смисъл само ако е подплатено с любов.

УМЕЕТЕ ЛИ ДА СЕ РАДВАТЕ?
Вглеждали ли сте се някога в лицата на хората в градския транспорт? В печалните физиономии с извитите надолу ъгълчета на устата, пустотата в очите и бетонната преграда към душата… Сякаш мировата скръб им е поверена на отговорно пазене и всяка усмивка би провалила мисията им„.

Както казва обаче Алексей, много хора гледат на живота като на заболяване, което трябва да преболедуват, преди да умрат. И живеят десетки години точно с такова настроение – като за погребение.
Има един католически светец от XVI век – свети Филип Нери, легендарен с чувството си за хумор. Веднъж го попитали как се прави светена вода, а той отвърнал: „Като оставиш адът от нея да изври“. Адът на нашето недоволство.
Спомням си и един показателен случай, когато млада жена потърси Алексей с въпроса дали е нормална, понеже се чувствала щастлива. Не че нямала проблеми като другите хора – имала. Но се чувствала щастлива въпреки тях, а всички около нея били толкова нещастни, че тя се усъмнила дали не е нещо сбъркана. Представяте ли си – на жената ѝ бе неудобно да показва щастието си! Тя не знаеше как да се държи в свят, в който радостта е неприемлива.
Каква ирония, като се има предвид, че заръките да се радваме са най-повтаряните думи в Библията. Християнството започва с призива: „Радвайте се!“. Затова според мен най-важният въпрос в живота е: „Умеете ли да се радвате?“
Защото, сигурна съм, Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост.

ИМАТЕ ЛИ МИР?
Един човек се изгубил в пустинята, а нямай капка вода. Вървял километри под жаркото слънце и вече бил на предела на силите си, когато съгрял оазис. Зарадвал се той, но щом стигнал до кладенеца, установил, че до него спи голям змей.
Мъжът обаче си помислил, че така или иначе ще умре, ако не пие вода, тъй че единственият му шанс да остане жив е да се опита да надвие змея. Събрал той сетни сили и като се нахвърлил върху чудовището, започнал здравата да го млати. По едно вреш, Задъхан и окървавен, змеят успял да се измъкне за момент от юмруците на юнака и да го попита:
– Ти какво искаш, бе?
– Да пия вода – отвърнал мъжът.
– Ами пий тогава – що се биеш…

Това е една от най-любимите ми поучителни истории. Алексей я е разказвал като виц по време на курсовете си, за да онагледи „символ веруюто“ на социума: Животът е борба! При това, ако мога да перифразирам Вапцаров – борба, безмилостно жестока, а често даже и епична. Говоря за личния си опит. Доста змейове съм разпердушинила и бая бой съм изяла – „от любов към спорта“, както се оказва. По-късно осъзнах, че най-чудните неща в живота ми се случиха, след като мирясах.
С други думи, с-мир-ението е най-важното постижение за всеки християнин. Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29), наставлява Христос. С-мире-нието е осъзнаването, че е по-добре да заровим бойната томахавка на егото, за да не отрежем най-важната връзка в живота си – тази с Бога. Както направи ангелът, който се възгордя. Идея, прекрасно изразена в думите на кардинал Нюмън – една от най-важните фигури в църковната история на Англия през XIX в.:
“Ние не сме несъвършени същества, които трябва да станат съвършени, а бунтовници, които трябва да положат оръжията си.”

КАКЪВ Е ВАШИЯТ СМИСЪЛ?
Вчера се рових в един форум и попаднах на следния пост:
“Боже, спаси ме, мисля да се самоубия изгубих смисъла… страх ме е… изморих се… не искам да живея…”
Кръвта ми се смрази. Имах познат, който го направи…
Риториката по въпроса за самоубийството, включително и религиозната, е доста голяма. Но повечето от казаното ми звучи някак празнословно, претенциозно и лишено от любов. Да, отказът от чудото на живота безспорно е трудно разбираем. Но да изгубиш смисъла не е чак толкова трудно в нашия секуларизиран свят. Да изгубиш смисъла означава да изгубиш всичките си опори за живот, включително Бог. Последният вик на Христос като „син човеческий“, преди да изпусне сетното си дихание на кръста, бе: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“. Отчаянието, сиреч, е състояние, присъщо за човека. Явно, въпреки цялото философстване по въпроса, може да има такъв фатален миг – момент, в който не виждаш нищо, за което да се хванеш. Секунда пълен мрак, когато ти се струва, че си изоставен сам на себе си, а ти нямаш сили да се сграбчиш за косата и сам да се изтеглиш от блатото, като барон Мюнхаузен.
Има една прекрасна и емблематична книга за живота на предела на отчаянието: „Човекът в търсене на смисъл“ . Може би знаете, че авторът – Виктор Франкъл, един от титаните на областта на човешката психика, е лежал в концентрационни лагери, където загиват всичките му близки. Именно в тези условия на екзистенциална безнадеждност той изработва своя подход за психотерапия чрез смисъл, известен като логотерапия. Въпреки годините на страдание, Виктор Франкъл не престава да вярва, че животът има смисъл. Дори и при най-ужасните обстоятелства, когато сме изгубили всичко: любимите си хора, всичките си притежания, начина си на живот, когато страдаме от глад и студ и сме подложени на нечовешко отношение, дори тогава вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ, твърди Франкъл Поне за мен не е изненада, че логотерапията на Франкъл е отворена към вярата. Както и да го увъртаме, въпросът за смисъла на живота опира до Бог. Какъв Бог обаче? Споменах Виктор Франкъл, защото много ми харесва колко земен е „неговият“ Бог. Всъщност един от основните въпроси, които той като терапевт е задавал на хората в критична ситуация, е радикалното: „Защо не се самоубиете?“ И в техните отговори там, на ръба на отчаянието им, е търсил онази Божия искра, която може отново да разпали огъня на живота им. Свалял е смисъла от небето на земята. Вкарвал е Бог в конкретиката на чисто човешкото им ежедневие, като ги е учил как да използват най-важната си свобода – тази да изберат своето отношение при всякакви обстоятелства. Защото, „когато вече не сме в състояние да променим дадена ситуация, ние сме изправени пред предизвика-телството да променим себе си“, а „начинът, по който човек възприема своята съдба.., по който носи кръста си, му дава изобилни възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот“, казва Франкъл.

 

КОЛКО СИЛНА Е ЛЮБОВТА ВИ?
“Един мъж се обърнал към Бог с въпроса:
– Боже, защо си направил Ева толкова красива?
– За да можеш да я обикнеш – отвърнал му Бог.
– Но защо понякога тя прави такива глупости? – задал нов въпрос мъжът.
– За да може и тя да обикне теб – отговорил му Бог лаконично.”

Думите на ап. Павел жените да се покоряват на мъжете си „като на Господа“ съвсем не са празни приказки. Всъщност той има предвид точно това – че у дома си мъжът трябва да бъде Бог. И не в балканския, ориенталски смисъл на думата, а именно в контекста на горната история. Ако иска богиня у дома и ако тя е „плът от плътта му и кост от костите му“, мъжът-Бог има отговор-ността да помогне на жена си да разгърне своята божественост:
“Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява”

В една православна беседа за брака, която прочетох преди време, ми направи голямо впечатление какво отговорил един духовен старец от Атон на мъж, който се оплаквал от жена си – че не го слушала и не му се покорявала, както е заповядано в светите текстове. Старецът просто го попитал:
– А ти, ти държиш ли се като Христос?

Този простичък въпрос изведнъж ме освободи от цялото онова раздразнение към текстовете на апостол Павел, което изпитвах години наред. Защото, ако съм обичана от мъж така, както обича Христос, нямам нищо против да се покорявам – да се отдам напълно и с цялото си същество. И със сигурност много ще се боя – не да се страхувам както слуга от господаря си, а както само истински обичаната и обичаща жена се страхува да не оскърби любимия си. Да не Загуби неговата любов, доверие, закрила и уважение. Защото, както пише свещеник Йоан Карамихалев, в брака става преобразяване на човека, разширяване на неговата личност. Човек придобива ново зрение, ново усещане за живота, нова пълнота. А те дават чувството за завършеност, цялост и удовлетворение, което ни прави по-богати и по-мъдри. Това е „доброто“ на съюза между мъжа и жената. Това е тържеството на любовта.

ГНЕВИТЕ ЛИ СЕ?
Истината е, че в днешния свят раздразнението като че ли се е превърнало в обичайно състояние. Както остроумно отбелязва старецът Паисий, когато една жена споделила с него, че много често се дразни: „То днес и мухите са раздразнителни“.
Причините за това вероятно са много и различни, но мисля, могат да бъдат обобщени в проповядваната за норма агресивна нагласа за живеене. Ако всичко във вселената е свързано и ако човекът е искрицата съзнание в цялото творение, наше задължение е да не предаваме своето негативно отношение на целия свят. Не бива да забравяме, че щом сме единствените същества, притежаващи съзнание, воля и съвест, то това не ни прави богове, а само отговорни за своите постъпки. Човешкият гняв не върши Божията правда (Яков 1:20), казва апостол Яков. Гневът защитава правдата на човека. А тя, човешката правда, лесно се оставя да бъде изопачена. И често споделя софрата – и сметката – с кривдата, както знаем от прекрасната приказка на Елин Пелин.
Затова по-добре да се доверим на божествената правда. А тя ни увещава:

Всяко оскърбление и ярост, гняв, кавга и хула да бъдат далече от вас заедно с всяка злоба. Бъдете любезни един към друг, състрадателни, като си прощавате един на друг, тъй както и Бог ви е простил…

КАКЪВ Е ВАШИЯТ ИДЕАЛ?
Един от въпросите, на които старецът Паисий от Света гора отделя голямо внимание, е този за мислите, които допускаме да ни управляват. На своите духовни чеда той повтарял: „Трябва винаги да внимаваме и да имаме едно непрестанно съмнение дали нещата са точно така, както ни се струват“.
Ако трябва с една дума да определя християнското отношение към света, аз бих използвала без колебание думата здравомислие. За да опиша социумното отношение пък, ще използвам думите на един любим автор: „Винаги е по-лесно да се водиш по ума на епохата – трудно е да запазиш собствения си ум“.
Стремежът към идеал, който да ни помага да променяме към по-добро реалността, която обитаваме, е най-сигурният показател за нашата божественост. И именно защото човекът е образ и подобие на Бога, той би трябвало да разпознава и следва идеала, даден му от Бога, а не модата на деня.
Кога и как човек отделно и всички хора заедно се отказваме от истинския идеал заради някакъв кумир, е дълга тема, която не искам да отварям. Ще се огранича само с бележката, че не е трудно да бъдем подведени. Защото, от една страна, не можем да живеем без идеали. От друга – принадлежим към социум, който подменя истинската (божествената) мярка за съвършенство със светски предписания за живот. Това в очите на дявола сигурно е голям цирк. Няма как да не му е смешно, когато например още за закуска едни хора оръфват други до кръв, но на вечеря хрупат моркови, защото убиването на животни за храна не е „хуманно“.
Да следваме идеала, положен в сърцето ни от Бога, е занимание, което изисква упорство, усилие и отдаденост. Истинският идеал е лесно разпознаваем – придържането към него носи усещане за покой, ако и да изисква упорство. Няма да чуете светец да крещи и да се самоизтъква. Пропагандаторите на псевдоидеалите обаче вдигат врява до небето.

В отговор Петър Му рече: „Разясни ни тази притча Иисус им каза: „Вие все още ли не разбирате? Още ли не разбирате, че всичко, което влиза в устата, отива в корема и после се изхвърля навън? А онова, което излиза от устата, идва от сърцето; то именно осквернява човека“ (Мат. 15:15-18).

За това става въпрос: чисто ли е сърцето ни, или сме допуснали някой социумен бяс да оскверни святая светих на битието ни.

КАК СЕ ОТНАСЯТЕ КЪМ ПАРИТЕ?
Един свят човек отивал на среща с Бога. Пътят му минал покрай някакъв богат човек, който го помолил:
– Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Нека да ми го отнеме, за да живея като хората.
– Много добре – казал мъдрецът, – ще кажа на Бога.
Малко по-нататък срещнал бедняк, който пък заръчал:
– Кажи на Бога, че ми дотегна този беден живот – все да ходя гол и бос. Дами даде богатство, за да живея като хората.
– И твоята молба ще представя – обещал мъдрецът.
Стигнал той при Господа и Му разказал за двамата мъже. Господ го изслушал и му рекъл:
– Кажи на богатия, че ако стане недоволен и започне да роптае против Мене, Аз ще му отнема всичкото богатство. А на бедняка кажи да бъде благодарен и всичко ще му се даде.
На връщане мъдрецът предал на богатия каквото е заръчал за него Господ. Богатият обаче възразил:
– Не мога да направя това!
– Тогава богатството ти ще остане – казал старецът.
– На бедняка той също предал поръката на Господ, но и този възразил:
– Как да съм благодарен при такива лоши условия? Не мога да направя това!
– Тогава гол ще ходиш и гол ще бъдеш погребан – казал старецът.

Има една невярна представа, че християнството осъжда богатството и че някак по подразбиране смята богатите за лоши и ги обрича на вечни мъки. Христос обаче никога не е изразявал подобно негативно отношение, нито е казвал, че богатите няма да влязат в Царството Божие. Той просто предупреждава, че богатството е голям капан пред спасението на човека. Колко трудно богатите ще влязат в Божието царство (Марк. 10:23), казва Той с едно особено съжаление. С обич, забележете – така е посочено в един от предишните стихове. Продължението на евангелския текст е много интересно:

Учениците се смаяха от думите Му. Но Иисус пак им заговори: Чеда, колко трудно е за онези, които се надяват на богатството си, да влязат в Божието царство. По-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство (Марк. 10: 24-25).

Апостол Павел обяснява защо на богатите им е толкова трудно:

А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и гибел (1 Тим. 6:9).

Хората, които имат пари, са просто хора, които печелят повече. Те не са нито по-умни или по-глупави от тези, които нямат, нито по-способни или неспособни, по-талантливи или по-бездарни. Животът предлага разни примери: на забогатели таланти, на гении, умрели в нищета, на кретени с много пари. Но със сигурност има нещо, което е общо за богатите: те са по-уязвими. Затова и Христос говори за тях с такава загриженост. Защото богатството е много тежък кръст – много по-тежък от бедността. Рискът да се погубиш – духовно и телесно, е много голям. Предполагам, всеки може да разкаже история за познат с финал: „Не мога да го позная. Той е друг човек. Парите го промениха“. И за съжаление, промяната, за която говорим в тези случаи, винаги е със знак минус.

 

СЪХРАНИЛИ ЛИ СТЕ ДЕТЕТО В СЕБЕ СИ?
От Алексей съм чувала, че децата губят своята жизнерадост някъде около десетата си година. Тогава матрицата успява да задуши спонтанното им удив-ление и радост от битието с намотките на социумните правила: какво трябва, какво не трябва, какво е редно и какво – не е, какво е възможно, какво – невъзможно, кое е реално и кое – наивни детски глупости. Направо е изненадващо колко време малчуганите успяват да се съхранят, имайки предвид, както казва отец Александър Шмеман, че цялата ни цивилизация е насочена тъкмо към това да направи от децата възрастни – същите такива умни, разсъдливи, прозаични същества, каквито сме самите ние. Докарали сме я дотам, че детството да се възприема само и единствено като време за подготовка на порасналия човек.
Но ето, идва Христос и прави на пух и прах цялата ни философия за това колко е важно да бъдем големи с думите: Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно. С други думи, вашата надменна и вкаменена сериозност на голям човек е напълно безполезна пред Бог. Възстановете способността си да се удивлявате, да се възторгвате, да пляскате с ръце, да играете, да се смеете… Да говорите с животните, да прегръщате дърветата, да тичате след пеперуди, да възприемате битието като чудо – с цялото си същество… Да преживявате в сърцето, мислите и делата си дълбоката свързаност на всичко, за да възстановите връзката си с Бога. И още нещо: ако държите да сте удобно вцепенени и с вкаменени сърца, това си е ваша работа, но не пречете на децата да дойдат при мене (Мат. 19:14).

СТРАХУВАТЕ ЛИ СЕ ОТ НЕИЗВЕСТНОТО?
Живели в една къща, съвсем близо до блатото, трима братя заедно със своя стар баща. А нали всеки Знае, че да се живее до блато е лошо! От него само вреда и никаква полза.
Ето че настъпил сетният час на бащата. Извикал той своите синове и им казал:
– Слушайте, чеда мои. Трябва да се махнете от това място. Само беди и болести ни носи блатото. Постройте си къща някъде на планинския склон и тогава ще заживеете като хората, но преди да почнете работа, посъветвайте се с мъдрия старец, който живее в гората.
Времето минавало и братята виждали, че баща им бил прав. Трябвало да се махнат от блатото.
Умували, умували и решили най-големият брат да отиде в гората при мъдрия старец за съвет:
– Какво да направим? Лошо ли ще сторим, ако се махнем от блатото и си построим къща на планинския склон?
– Лошо – отвърнал старецът, без да оставя работата, с която бил зает.
Най-големият брат не попитал нищо повече и си тръгнал с наведена глава.
Като се върнал вкъщи, предал на братята си отговора на мъдрия мъж.
– Но ти не му ли разказа за нашите нещастия?
– възкликнал средният брат. – Ще взема аз да отида при него и да му обясня как живеели.
И той отишъл в гората.
– Кажи, уважаеми – обърнал се той към стареца, – какво да правим? Нямаме сили да живеем повече до блатото. Бедите и болестите ни измъчиха! – И с тревога попитал: – Как мислиш, дали ще сбъркаме, ако си построим къща на планинския склон?
– Ще сбъркате – отвърнал отново старецът. Върнал се и средният брат вкъщи опечален. Изслушали го братята му.
– Е, какво пък – весело казал най-малкият брат, – сега, изглежда, е мой ред да отида да попитам мъдреца.
И тръгнал за гората.
Като стигнал при стареца, поклонил му се ниско, приседнал на един пън и казал:
– О, мъдри човече! Умирайки, нашият баща ни заръча да се махнем от блатото, където ни мъчат болести и беди. Нали ще бъде добре, ако си построим къща на планинския склон? Какво ще ни посъветваш?
– Ще бъде много добре, сине мой! – отвърнал старецът.
На най-малкия брат като че ли му пораснали крила от радост, той благодарил на стареца и хукнал към къщи, където с нетърпение го очаквали братята.
– Братлета! – извикал най-младият. – Мъдрият старец каза, че ще бъде много добре, ако си построим къща на планинския склон.
А братята зяпнали от учудване:
– Как така? – едновременно възкликнали те. – Той какво, подиграва ли ни се?
Сега и тримата хукнали към гората.
– О, мъдри човече! – казал най-големият брат. – Ти шега ли си правиш с нас? Защо на мен и на средния ми брат каза, че е лошо да строим къща на планинския склон, а на най-малкия ни брат си казал, че е добре?
– Не съм и мислил да ви се подигравам – отвърнал старецът. – Вие ме попитахте дали ще бъде лошо и дали ще сбъркате, ако си построите къща на планинския склон? А най-малкият ви брат каза така: „Нали ще бъде добре, ако си построим къща на планинския склон?“. И аз му отвърнах по този начин, защото той имаше вяра, а вие – не. А нима има смисъл да променяш нещо, ако тръгнеш да го правиш без вяра, че е за добро, а със страх, мислейки за лошото?
Благодарили му братята и тримата заедно започнали да строят новия си дом.

Когато прочетох тази притча, се сетих за един по-скоро сепващ, отколкото смешен виц:

Един човек отишъл на врачка, за да му каже какво го очаква в бъдеще. Жената му съобщила:
– До петдесетата си година ще бъдеш беден и нещастен.
– А после? – попитал мъжът.
– После ще свикнеш – отвърнала гледачката.

ОПТИМИЗЪМ ИЛИ НАДЕЖДА?
Веднъж един велик владетел бил сам в гората на лов, изгубил се и замръкнал. Видял бедна дърварска колиба и помолил дърваря да го приюти да пренощува.
– Работите май не вървят много добре – отбелязал царят, докато хапвал от скромната храна, която бедният мъж споделил с него.
– О, не, господине! – възкликнал дърварят. – Продавам дървата, които отсичам, и с Божията милост – стига ми за хляба.
Щом се върнал на другия ден в двореца, царят решил да провери наистина ли човек може да живее само като се уповава на Бога. Издал указ, с който забранил продажбата на дърва. След два дни, облечен като ловец, той пак се появил в хижата на дърваря.
– Чух, че са забранили продажбата на дърва. Как ще живееш сега? – попитал той мъжа.
– Ще правя дървени играчки и с Божията милост ще имам за храна – отвърнал човекът.
На следващия ден царят забранил търговията с дървени играчки, а след няколко дни отново се появил в бедната дърварска хижа.
– Упованието ти на Бога е напразно. Чух, че са забранили и търговията с дървени играчки. С какво ще се прехранваш сега? – попитал той.
– Уредих си работа като амбулантен търговец. И с Божията милост ще имам за храна – отвърнал бодро мъжът.
Щом се прибрал на сутринта в двореца, царят наредил всички амбулантни търговци да бъдат призовани като войници, без възнаграждение. „Сега вече този дървар ще разбере, че само с едното упование на Бога не става“, помислил си царят Но когато след седмица отишъл в колибата на дърваря, го заварил на печката да приготвя храна.
– Ти явно не се отчайваш – изненадал се царят.
– Няма причина да се отчайвам – отвърнал мъжът. – Понеже се уповавам на Божията милост, винаги се намира с какво да се нахраня. Заложих меча, който ми бяха дали, и си купих храна.
– А ако те хванат какво си направил? – попитал владетелят.
– Тогава ще разберем какво ще стане – отвърнал дърварят.
На следващата неделя в града трябвало да бъде изпълнено смъртно наказание и владетелят, този път облечен в царските си одежди, изпратил да доведат дърваря, за да го изпълни. Когато видял кой е ловецът, когото бил приютявал толкова пъти в колибата си, бедният човек пребледнял. Без да губи упованието си в Божията милост обаче, той пристъпил напред. А човекът, чиято глава трябвало да бъде отсечена, седял на колене и се молел на глас:
– На теб се уповавам, Боже! Направи така, че мечът да стане дървен, защото съм невинен.
Тогава дърварят измъкнал от ножницата меча, който бил издялкал сам от парче дърво, за да замени другия, и го сложил на земята. А великият цар най-накрая проумял колко безмерна е Божията милост към онези, които се уповават на Него.

Много се радвам, че открих тази притча. Малко по-рано днес гледах беседа за оптимизма и надеждата с д-р Николай Михайлов – психиатър и богослов, когото много уважавам. От малцината, които успяват някак да запазят здравомислие в една толкова духовно объркана епоха, в която за мнозина се оказва предизвикателство да различат истинската от псевдодуховността.
До този момент аз самата не бях осмисляла по-задълбочено въпроса за разликата между оптимизма и надеждата. Но някъде на повърхността винаги съм усещала една странна съпротива, когато хората ме определят като „голям оптимист“. Не съм оптимист. Нито песимист. Никога не съм имала хамлетовски дилеми от сорта на това дали чашата ми е „наполовина пълна“ или „наполовина празна“. Понякога е едното, понякога – другото. Винаги обаче инстинктивно съм се старала въпросната чаша да не остава без поне капка надежда вътре.
Много ми хареса едно определение на д-р Михайлов: „Човекът е естествено обнадеждено същество“. Не песимист или оптимист – това са категории от социума и роли на социумната личност. „Бъди жив и Здрав“ си пожелаваме при всеки значим повод, но не от оптимизъм, а заради надеждата, че животът ни има смисъл да се живее, въпреки проблемите, страданията и смъртта. И няма значение дали реагираме на Земната реалност песимистично или оптимистично. Проблемът не е дали ще бъдем песимисти по отношение на дадена ситуация, а дали сме изгубили надеждата си, че въпреки евентуален неблагоприятен изход животът ни ще продължи да има смисъл. Не се само-убиват песимистите, а хората, изгубили надежда. Затова важното е да не изгубим тази естествено присъща ни надежда, защото тя е нашият метафи-зичен жизнен инстинкт. Надеждата е онова ирационално (дори и за атеистите) упование, което полагаме в „нещо“ извън нас самите, че ще продължим да бъдем живи и здрави, независимо дали животът ни е изпълнен с трудности. Тя е единственият дар на Бога, останал в кутията на Пандора, след като нещастията и бедите плъзнали сред хората.
„Не е лесно да бъде разбрана надеждата“ – признава папа Франциск. „Мислели сме, че да бъдеш човек на надеждата означава да бъдеш оптимист. Но не е така. Надеждата не е оптимизъм, тя не е способност да гледаме на нещата с добронамерена смелост и да вървим напред. Също толкова малко надеждата е положителна нагласа спрямо нещата. Но надеждата, за разлика от оптимизма, не разочарова, тя е сигурна“, добавя папата.

Някои хора се чудят как да обичат Бога. „Много е просто – чрез човека“, казва митрополит Антоний Сурожки, позовавайки се на едни от най-силните (и изобличителни) думи на апостол Йоан:
“Които каже: „любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед, който люби Бога, да люби и брата си” (1  Йоан 4:20-21).

Църквата не се опитва да ни плаши с Божието наказание. Когато се говори за вечното осъждане на онези, които не избират любовта като състояние на живота, става ясно, че адът всъщност не е място. По-лошо е. Вечният огън, за който ни предупреждава Христос, е състояние на душата, „страданието, че вече не можеш да обичаш“, по думите на Достоевски. Защото времето ти на Земята, отредено за дела на любов, свършва със смъртта, а ти безвъзвратно си пропилял тази възможност приживе да се приближиш до Бога – чрез любовта към хората. Съдният ден всъщност е моментът, в който ще прозрем, че целият смисъл на живота ни тук е бил да обичаме.
Да внимаваме да не изгубим любовта – това е, което ни предупреждава Църквата в Неделята на Страшния съд. Да не спираме да обичаме – конкретно, в малките жестове към другите в ежедневието ни. Не е нужно непременно да вършим големи дела, а както казва Майка Тереза – стига да направим нещо малко за някого, но с голяма любов.

ПОЧИТАТЕ ЛИ РОДИТЕЛИТЕ СИ?
Имам познати, които – осъзнато или не – в отношението към децата си избягват поведение, което по някакъв начин е било травмиращо за самите тях като малки. Някога лишавани от любов, като големи превръщат раздава-нето ѝ в мисия например. Други обаче не успяват да се справят с огорчението и обвиняват родителите си за отсъствието на радост в живота си, за неудов-летвореността си, за неспособността си да бъдат житейски продуктивни.
В горната история не ми харесва прокрадващото се усещане за земно възмездие – някакво правораздаване по човешки. Да, реакцията на детето от притчата е спонтанна и искрена и поуката е ясна, но аз ще си позволя да преместя малко фокуса на темата.
Почитай баща си и майка си… е петата от десетте Божии заповеди, дадени на Мойсей лично от Бог. Първите четири Божии заповеди се отнасят до нашите Задължения към Бога. Веднага след задълженията ни към Бога са посочени задълженията ни към нашите родители.
И тук искам да цитирам думите на едно друго дете, Теослава (какво чудно име!). Тя е написала есе по темата за почитта към родителите, когато е била в пети клас (на 12 години!), с което е спечелила втора награда в конкурс на Столична библиотека през 2008 година. Една друга спонтанна и искрена детска реакция, която обаче много повече пасна на моето разбиране по въпроса:

“Една от 10-те Божии заповеди е „Почитай баща си и майка си!“. Там не е казано „обичаи“, а „почитай“. Бог иска от нас да почитаме родителите си, защото обичта е много по-малко от това да ги почитаме. Почитта означава, че трябва да ги уважаваме, независимо от нашата преценка дали те заслужават това или не. Ако почитаме родителите си, то ние ги обичаме дори и те да не са безупречни. Да ги почитаме, това означава във всяка обстановка или ситуация и пред всички да можеш с чувство на гор-дост и уважение да кажеш: „Това са моите родители“.”

Мъдра, малка Теослава!
Познавам една жена, която е удивителен пример за подобно отношение. Майка ѝ, за която се грижи с огромна всеотдайност, е от този тип възрастни жени, които попадат в категорията „проклети бабички“. Властна, вечно недоволна и негативна. И винаги е била същата. Като дете моята позната никога не е получила от нея ласка или одобрение, не ги получава и сега. Въпреки всичко тя сякаш не забелязва това. Защото за нея тази жена е направила най-важното в живота ѝ – помогнала ѝ е да стане именно човекът, който е: любящ, всеотдаен, благороден, търпелив и милостив. Няма значение, че това може би се е случило през отказа да бъде като майка си. Ценното е изборът, който е направила. Защото почитанието е осъзнат избор. В почитта липсва възможността за идеализация, която съществува в любовта. Почитта е вид трезвост на отношението – когато вече си достатъчно голям, за да си дадеш сметка, че родителите ти не са идеални (за някои деца са дори най-лошото, което им се е случвало). Че се налага да свалиш баща си или майка си от пиедестала, на който си ги поставил като дете, и да приемеш човешките им недостатъци. Почитта е здрава критичност, която не отменя любовта, а разкрива най-важното ѝ качество – волята за обичане. Волята да продължаваш да обичаш родителите, които не предизвикват любов с поведението си или са прекрачили границата с отношението си. Способността да спреш да ги обвиняваш за начина, по който са те отгледали. Да се откажеш от обидата, горчивината и яда, че не са те подкрепяли достатъчно, че са били твърде строги, а някои – дори жестоки, че са обърка-ли живота ти, че имат различни от твоите разбирания, че не споделяш ценностите им и дори – че са те изоставили. Преди години в дома за деца, лишени от родителски грижи, в родния ми град, се запознах с едно момче. Тогава бе 15-16-годишно. Историята му не е уникална – много от децата там ще ви разкажат подобна. Бащата – починал (в повечето случаи е алкохолик или е в затвора), майката – неспособна (по някакви причини) да поеме сама грижите. Преди да попадне в „нормален“ дом, за известен период малкото тогава момче е било в заведение за умствено изостанали деца. Някой, незнайно защо и как, е решил, че тихото дете, което кротко си рисува в ъгъла, е със забавено развитие. Това, сподели той с мен, бил най-тежкият му период, а онова, което ме порази тогава у него, бе незлобливостта му. Способността му да прощава и да гледа напред, да търси светлината в живота си, а не да дълбае в мрака на миналото. Скоро го срещнах – станал е прекрасен млад мъж, а от усмихнатите му очи още струи онази светлина, която и тогава озаряваше света. Има работа, участва и в различни артистични проекти, рисува… Сигурно скоро ще създаде и свое семейство и ще стане, уверена съм, прекрасен баща. Не знам къде онази малка душичка бе побрала толкова мъдрост, но никога не го чух да каже лоша дума за родителите си – напротив, винаги се е изказвал със състрадание и почтителност. Затова, мисля, почитта е способността (или мъдростта) да премахнем условията за любов, от които толкова често изхождаме в отношението си към другите. И струва ми се, в крайна сметка именно усвояването на почитта към родителите е онази толкова важна тренировка за сърцето, с която то ще заякне дотол-кова, че да може да изпълнява с лекота най-важното си предназначение: да се научи да обича „ближния“. Другият. Чуждият. Човекът, с когото няма нищо общо, не споделя общ дом, спомени, трапеза и няма кръвна връзка.
За мен почитта към родителите е преди всичко решимост за почит.
Според протойерей Андрей Лоргус – един от най-изявените антрополози и християнски психолози на нашето време, „в почитта към родителите няма нито подчинение, нито приемане на родителските ценности, нито съгласие с тях. За да изпълним петата Божия заповед, не е нужно да се подчиняваме на родителите си, да съгласуваме своите действия и своите свободни избори с тяхната воля. Всичко това няма нищо общо с почитането на родителите.
В идеалния случай почитанието следва да съдържа четири компонента: признание, приемане, уважение и благодарност“.
Ще обясня тези „компоненти“, като перифразирам отеца:
– Признанието е решимостта никога да не се отричаме от родителите си.
– Приемането е решимостта да позволим на своите родители да бъдат такива, каквито са.
– Уважението е решимостта да ги уважаваме не Заради техните качества и постъпки, нито заради добродетелите им, а заради самия факт на раждането (безусловно уважение).
– Благодарността към родителите е решимостта да използваме по най-добрия начин дара, който сме получили от тях – собствения ни живот, при това независимо дали харесваме от кого сме го получили.
Петата Божия заповед е единствената Божия повеля, чието изпълнение е обвързано с обещание не за вечния, а за земния живот на човека: че ако почита родителите си, ще живее добре на земята и ще живее дълго..

“Аз вярвам, че чудесното е нормата на живота, а радостта в сърцето е  мерилото как се справяме като творци на собствената си реалност. Да живеем без радост е хула, вместо Алилуя! за чудесната възможност да бъдем. Радостта е наша свещена мисия, призвание и смисъл на съществуването ни. А моята задача като творец е да вдъхновявам за това.” – Ивинела Самуилова

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Гатанки от небето” от тук

Share.

2 Comments

  1. Книгите се разпознават и преформатират напълно, за да са удобни за мобилни устройства, четци и компютри. Може да качим/споделим всяка книга, която споделите с нас. Просто пишете тук (или на имейл: [email protected]) и останалото е от нас. Благодаря

Leave A Reply