Спомени от Рая. Изумителните разкази на деца от времето, преди да се родят – Уейн Дайър, Дий Гарнс

Posted on 19/10/2018

by book

Уейн У. Дайър и неговата съавторка Дий Гарнс често разговаряли за това, че за Бог знаят най-много онези, които доскоро са били в обятията на Божественото: бебетата и малките деца. Всъщност самата Дий провела с малкия си син разговор, който я убедил, че той познава нашия Първоизточник.
Заинтригувани от този феномен, Уейн и Дий стигнали до идеята да отправят покана към родители от целия свят да споделят преживяванията си. Огромният брой отговори, които получили, ги подтикнали да подготвят настоящата книга, която включва най-интересните и показателни истории, в които момченца и момиченца говорят за спомените си от “времето, преди да се родят”.
Децата разказват за разговорите си с Бог, говорят за отдавна починали роднини, които са познавали, докато са били в царството на Духа, споделят спомени от минали животи, заявяват, че сами са избрали родителите си и момента за идването си на Земята и описват красиво и точно Божествената любов, която съществува отвъд физическото царство. Разказват и много случки с игриви и забавни ангели.
Тази запленяваща книга насърчава не само родителите, но и всички нас да се вслушваме в посланията, идващи с децата ни и да ги приемаме като наши най-чисти и мъдри учители. И да осъзнаем, че в земното ни преживяване има много повече от онова, което възприемаме със сетивата си.”

Малките деца са изпълнени с божествена духовна мъдрост. Приканвам ви да прекарвате с тези новодошли създания възможно най-много време и то пълноценно. Седнете на пода и бъдете с тях на тяхното ниво. Гледайте ги право в очите и говорете с тях не като равен с равен, а като ученик с духовния си учител. Ако детето се чувства сигурно и обожавано, има много по-голяма вероятност да сподели с вас уникалното си вътрешно знание за света отвъд физическото царство.
През целия си живот винаги съм предпочитал компанията на децата пред разговорите за дреболии с възрастните. Новородените ме интригуват, а игрите с малчуганите винаги сами носили огромна радост. Великият руски писател Фьодор Достоевски казва: „Времето, прекарано с деца, лекува душата“. Аз мисля, че е така, защото децата все още се ръководят от душата си и така напомнят на нас, възрастните, кои сме наистина – духовни същества с временни човешки преживявания.

„Когато бях голям…“

Всички истории в тази книга са спомени на малки деца, които все още не са отишли твърде надалеч в доминираната от егото земна равнина, за да бъде умът им „във война със себе си“. По същество всички деца, които си спомнят съществуванието преди идването си тук, имат притихнали умове. Умове, които не са изпълнени със съмнения, и в които не съществуват конфликти.
Притихналият ум иска да изрази истината, която усеща вътре в себе си. Този ум все още не е приучен да приема реалността, натрапвана от добронамерените възрастни, от културните и религиозни норми. Всички истории в тази глава са автентични цитати от малки деца, които, изглежда, притежават убедително знание за съществуванието си, преди да пристигнат в познатия материален свят, наричан от нас „реалност“.
Приканвам ви, докато четете историите, да следвате съвета на един индийски учен от X в. на име Тилопа: Поддържате ум, който е отворен за всичко и не е привързан към нищо. Позволете си да се обърнете в мир и тишина към спомена за Бога, който вероятно все още сияе в стихналото ви съзнание.

Една мъдра жена, с която неотдавна се запознах, сподели с мен следната мисъл: „Когато идваме на този свят, ние плачем, а всички останали се смеят. Когато напускаме този свят, ние се смеем, а всички останали плачат“. Може би причината бебетата да плачат е, че им липсва мястото, откъдето са дошли. Ако просто слушаме своите малчугани с отворено сърце и непредубеден ум, ще научим от тях толкова много и вероятно ще помогнем на бъдещите поколения да не забравят откъде са дошли, както и невероятното, вълнуващо пътуване, което се крие отвъд физическото.

Въображението е най-големият, ни дар, който сме получили. Всичко, което днес съществува във физическата вселена, някога е било мисъл. Приканвам ви не само да позволявате на въображението на детето ви да се развихри, но да дадете простор и на собственото си. Ето какво казва Алберт Айнщайн: „Ако искате децата ви да бъдат интелигентни, четете им вълшебни приказки. Ако искате да бъдат още по-интелигентни, четете им още вълшебни приказки“.
Причудливите пътувания на детето в света на невидимите приятели и привиденията може да са като четенето на вълшебни приказки.
Не проявявайте скептицизъм, оставете въображението на детето да се рее във всяка избрана от него посока. И никога не забравяйте, че ако вие не виждате онова, което детето ви сочи, това не означава, че то не е реално. Наистина, ако децата използват въображението си, без да срещат критики, това е най-сигурният начин да станат дори още по-интелигентни. Също така, те биха могли да ви научат как да използвате собственото си въображение по-креативно. Може би е време вие да започнете да четете повече вълшебни приказки.

Само в тишината на съзнанието може да се появи споменът за Бога. Той не може да възникне там, където има противоречие, защото съзнание, което е в конфликт със самото себе си, не си спомня вечната благост…
Това, което ти си спомняш, е част от теб… Трябва да преодолееш цялото това безумие и да се обърнеш в мир към спомена за Бога, който все още сияе в твоето стихнало съзнание. – Из „Курс на чудесата”

“Във безкрайната вселена, поддържана от Божествено съзнание, в което всичко е възможно, живеем със същества, избрали ни за свои родители.”

Моят най-искрен съвет е да започнете да възприемате всички малки деца в живота ви като новопристигнали от небето. Питайте ги какво си спомнят. И най-вече не пренебрегвайте нищо, което казват, независимо колко абсурдно ви звучи. Старайте се да разговаряте с децата вместо да се смятате за техен учител, оставете ги те да възприемат тази роля. Питайте, бъдете активни слушатели и проявявайте искрен интерес към онова, което споделят.
Давайте си сметка, че изричайки мистериозните неща, които ви е трудно да възприемете, малчуганите споделят с вас своята уникална истина. Нека искреността и вълнението им от тези „странни” спомени от Рая ви напомнят, че и вие някога сте били малко дете и то все още живее във вас.
Важно е никога да не пренебрегвате тези спомени, да не се съмнявате в тях и да помните прочутата фраза на Марк Твен: „Проблемите възникват не от онова, което не знаеш, а от онова, което със сигурност знаеш, но не е вярно”.
Очевидно ние не сме телата, които обитаваме. Физическите ни обвивки са в постоянен процес на промяна и ние знаем със сигурност, че всичко, което се материализира, в крайна сметка ще се дематериализира. От разказите на децата обаче разбираме, че душите ни са неунищожими и надхвърлят времето и пространството по начин, неразбираем за нас. Да, съзнанието ни е безкрайно. Всички ние сме вечни духовни създания с временно човешко съществуване и толкова много от скъпите ни малчугани привеждат доказателства за тази грандиозна идея.
Приканвам ви да помните думите на Иисус и да се погрижете „да не презрете едного от тия малките”.

Когато беше на около три години, дъщеря ми спомена в разговор, че й е харесвало на небето! В онзи ден бях малко тъжна, защото ми каза, че й се искало татко й да си е вкъщи с нас, както било при другите деца (с него се разведохме, когато тя беше бебе). После каза: „Но няма нищо, защото аз знаех, че ще бъде така“.
Попитах я какво има предвид и тя отвърна: „Мамо, когато бях на небето, те избрах. И знаех, че ще бъдем сами, така че няма нищо. Не се тревожи, мамо, много те обичам“. Изумително беше да чуя подобно нещо. – ЕЛЗИ ФАРФАН

Имам две деца – син Лукас, който е на осем, и дъщеря Сара, на четири. Когато беше на четири години и половина, Лукас имаше проблеми със съня. Като изтощена бременна жена, чийто съпруг работи до полунощ, една вечер се наложи да позволя на Лукас да спи при мен.

Докато лежахме в леглото, синът ми сложи ръка върху корема ми и каза: „Знаеш ли колко дълго чаках, за да ми станеш майка?“ Аз отвърнах: „Не знам, наистина. Колко?“ Той каза: „Много, много дълго. Избрах те за майка, защото много те обичам“. Лукас неведнъж говореше за това, колко дълго е било чакането. – КРИС СОУМИЛЪР

Когато се роди, вторият ми син като че ли винаги предпочиташе баща си пред мен и аз осъзнах, че сигурно беше заради чувствата ми по време на бременността ми с него. Не бях готова за втора бременност, но съпругът ми и по-големият ми син искаха още едно дете „сега“, така че донякъде неохотно се съгласих.

Един ден, когато по-малкият ми син беше на шест години, му го обясних и добавих: „Но, миличък, ако знаех, че ще си ти, бих те родила веднага!“ Той скочи, прегърна ме и изплака: „О, мамо! Ако знаеш само колко дълго те чаках там, горе!“ От онзи момент нататък цялата му съпротива към мен изчезна напълно. – ДЖИЛ ЛАМБЕРТ

Неотдавна се запознах с една лекарка (ще я нарека Мери), която ми разказа много интересна история. Първото й дете, момиченце, починало, преди да навърши една годинка. Мери му пеела приспивна песничка, която била специално за него, и след смъртта на момиченцето Мери никога повече не запяла тази песничка. След седем години Мери родила друго момиченце, което на четиригодишна възраст започнало да пее песничката. Мери замръзнала и попитала дъщеричката си откъде знае това. Отговорът бил: „Ти ми я пееше, мамо“.
След това Мери истински приела вярата и осъзнала, че човек избира майка си и баща си, преди да се роди…

Франсис, покойната майка на мъжа ми, често се грижела за внучката на сестра си, Фелисия. Обичали да бъдат заедно, но по-късно Франсис починала. В деня след смъртта й майката на Фелисия, Лиса, чула външната врата да се отваря и затваря. Тя отишла да види кой е, но на вратата и на алеята нямало никого. Когато се върнала вкъщи, Фелисия я погледнала и казала: „Това беше леля Франсис. Каза, че трябвало да си върви“. Всъщност никой не й бил казал, че Франсис е починала предишния ден.

Фелисия „видяла“ Франсис за последен път през лятото на същата година. Тя плувала в къщата на братовчед си и станало време да се прибира. Влязла вкъщи и вместо да отиде в банята, да си свали банския и да се преоблече, настояла да отиде в дневната. Когато баба й наредила: „Не, не и докато не се преоблечеш“, тя извикала: „Но леля Франсис седи долу сама! Не я ли виждаш?“ Стресната от тези думи, баба й пуснала ръката на момиченцето и то продължило надолу по стълбите само. След малко се върнало горе и казало: „Всичко е наред, вече мога да се преоблека“. Сега на възрастните, които били там, им се иска да я бяха разпитали какво е видяла и какво е било казано в онзи ден.

Един от най-невероятните и трансформиращи моменти в живота ми дойде, когато най-големият ми син беше на осем години.
Шон беше чувствително дете с широко отворени очи, голямо сърце и усмивка, която озаряваше стаята. Като майка, аз обичах сина си и удовлетворявах всичките му физически потребности, но винаги усещах липсата на връзка – свързаност, която така отчаяно желаех, но не знаех как да създам. По онова време не притежавах духовното съзнание, за да я дефинирам: просто знаех, че Шон усеща липсата на връзка. Опитвах да компенсирам, като се грижех добре за него и го заливах с обич, но признавам, бях прекомерно контролираща и гневна. Не исках да бъда такава и се стараех, но сякаш този имапулс имаше свой самостоятелен живот.
Един ден манията ми за контрол излезе извън граници и същата вечер, докато слагах Шон в леглото, той започна да плаче неудържимо. Възможно най-мило го попитах какво става и той ми каза, че искал майка си от небето. Попитах го какво има предвид и той отвърна, че просто искал да бъде с майка си от небето и не можел да понася да бъде тук. Започнах да се плаша, но нежно продължих да питам какво му е давала майката от небето, което аз не му давам. А той отвърна: „Чиста любов”.
Усетих как сърцето ми омекна, докато гледах сина си да изпитва такава болка, защото му липсваше нещо, което напълно заслужаваше, и не изпитах никакво съмнение, че онова, което ми казва, е истина. Продължих да разговарям с него и той ми разправи, че небесната му майка и Бог го посъветвали да избере мен за своя земна майка и че си спомянл как бил вътре в мен и там било тъмно.
Попитах Шон дали си спомня как изглежда Бог и той Го описа като същество от бяла светлина, изпълнено с любов. В този момент разбрах, че Шон току-що беше поднесъл на себе си и на мен един скъпоценен дар: спомена на малкото момченце, което искаше майка му да му дава „чиста любов”! Знаех, че ме е избрал за своя майка, за да ми помогне да се науча да изпитвам и изразявам чиста любов, а той да получава от мен, сегашната си майка.
Този ден постави начало на пробуждането на Божествената майка в мен тук, на Земята!

Спомних си колко изумени останахме с Трей няколко месеца по-рано, когато Маркъс сложи малките си ръчички върху корема ми, потупа го нежно и заяви: „Бебе! Бебе!“ Изобщо нямах представа, че съм бременна с Шайло; всъщност, тогава съм била бременна най-много от ден или два. И все пак Маркъс, с безкрайната си мъдрост, е усетил чудото, което растеше вътре в мен, и го обяви с абсолютна увереност.
Докато гледах момченцето си сега, си мислех: Някак си съм направила това малко момченце, всичките му физически компоненти …но откъде дойде то? Как разви това съзнание? Всеки, който се е занимавал с бебета и деца, ще се съгласи, че присъствието им в света е пълна мистерия. Без изобщо да се замисля какво казвам, отроних с благоговение: „Откъде дойде?“ Не очаквах отговор – Маркъс знаеше само няколко думи. За моя изненада, той пусна вилицата си, погледна ме и вдигна ръчички към небето…
Господи!
И импулсивно зададох следващия въпрос, вдъхновен от Уейн: „Какво е Бог?“ Маркъс ме погледна право в очите и ми отвърна простичко и естествено със сладкото си ангелско гласче: „Светлина“.
В този момент разбрах, че малкото момченце до мен и мъничкото бебче в корема ми са много повече от това, което виждаха очите ми. Имаха души, които носеха мъдрост от отвъд земното царство, мъдрост, непонятна за мен. Ако просто се вслушаме, осъзнах аз, те ще ни научат на толкова много неща.

Когато стана на пет един ден тя избухна в сълзи и каза: „Защо Бог трябва да прави този свят толкова труден? Искам просто да бъда с него и с ангелите!“ Не за първи път споделяше, че е разстроена от Бог и от действителността – даваше си сметка колко неприятни неща има по света. Веднъж й казах: „Толкова много те обичам!“, а тя отвърна: „Аз те обичам повече!“ После добавих: „Е, аз първа те заобичах, докато беше в коремчето ми“, а тя отвърна: „Не, аз те заобичах първа, когато бях на небето и чаках да вляза в коремчето ти“.

Носех към леглото почти тригодишния си син. Той беше в щастливо, спокойно настроение и изведнъж каза:
– Когато бях на небето, Земята изглеждаше различна. Той ме разбра и осъзна, че искам ПАК ДА СЕ ВЪРНА долу в коремчето ти.
– Кой е този ТОЙ? За Бог ли говориш? – попитах аз.
– Да, бях с Бог, но сега не си спомням как изглежда.
– И ти му каза, че искаш да се върнеш долу, в коремчето ми?!
– Не, не му казах, Той ме разбра – отвърна синът ми.
Преди него имах спонтанен аборт, но не му бях казвала за това.

В много случаи една душа се отплаща на друга душа от същото семейство, връщайки се отново като дете. Аз го наричам „размяна на ролите“ и тук, в тази глава, ще намерите множество подобни илюстрации. Ние с Дий получихме стотици истории, в които изумени родители чували: „По-рано аз ти бях майка, а сега ти си ми майка“ или: „Помниш ли как те хранех, като беше бебе?“ Подобни неща, изречени от децата много сериозно, често предизвикват скептична реакция у по-големите и „по-мъдри“ възрастни. Най-често малчуганите просто заявяват онова, което усещат като истина. Те не се стремят да докажат нещо или да спечелят спор за реалността на миналите животи; те просто изразяват собствената си истина.
Някои хора помнят сънищата си, а други – не, или пък рядко. По същия начин, изглежда, някои хора си спомнят миналите си животи, а други нямат никакво понятие за подобни неща. Роденото в семейството бебе може да е въплътило душата на любим човек, който е починал, и изглежда, има доста доказателства в подкрепа на подобно заключение. В настоящата глава ще прочетете достатъчно много истории, така че поне бихте могли да допуснете възможността това да е вярно.
Разбира се, не всяко бебе, родено в семейството, е прероден прародител, но след като проучих купища данни, предложени от многоуважавани учени, изследвали темата в дълбочина, аз отворих ума си за тази реалност. Ние не твърдим, че знаем причините една душа да се завърне в семейството след много поколения, но има достатъчно много хора, които разказват за подобни неща отново и отново, така че ви приканвам да се вгледате в малките си деца и да помислите кои са били, преди да се появят в семейството ви. Може би гушкате и храните с шише дядо си? Тази мисъл не е ли прекрасна?

Книгата насочва към осъзнаване на послания, идващи от деца за времето преди да се родят. Посланието й е, че в земното ни преживяване има нещо повече от онова, което възприемат сетивата ни.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Спомени от РАЯ”от тук