Истории за личности и буболечки – Книга 1 – Кеворк Кеворкян

1

cover-matilkata-na-prehoda-1-lichnosti-4eti.meАко някой се подведе, че това е пантеонна книга за изредените личности, значи не се е докосвал до чудовищното душевадство на Кеворк Кеворкян. А е време. Всъщност това е книга елмазен апокриф на мътилката на Прехода, защото тайното на Прехода се крие във всеки споменнен детайл при изсичането на Личностите. Дори и когато са посечени. Блестящото перо не е само талант на реденето на думи. То те човърка толкова дълбоко в раната, че тя започва да кърви, но болката е нищожното в сравнение с разбирането на отговорите – защо сме заложили на … слумините.
Ако прочетете първата книгата от поредицата „В мътилката на прехода” – “Истории за личности и буболечки”, ще разберете защо Кеворкян ви го реква: „Две неща са невъзможни  в нашето пътуване през Времето: погромът-наводнение над село Бисер да се случи в ония години. И културните завоевания на онова време да се повторят днес. Вече сме удавници – овладявайте плуването, оставете другото.“
Това е свирепа книга, която се налага да прочете всеки от нас. За да се издигне до онази Тъга, която е жестока с човечността си, и която вероятно има още един последен шанс – да ни очовечи преди последната ни крачка, разтегната над … пропастта.
Каквото и да ви разказвам по нататък, ще има само едно измерение:
Чудовищното душевадство.
Убийствен.
Кеворкян!

В днешно време кошмарът продължава. Достатъчно е да замените термините – Хиени с Хунта, Борисов 2 с Борисов 3, Хитрино със Своге, Бисер със Перник, Емил със Милен, добавете на вкус малко евро-пачки в нощно шкафче, една проста кърджалийска пу*ка, 7-8 джуджета, безкрайното мълчание зад #КОЙ и #KAK, туткането по #Борисовгейт и ще имате перфектна мътилка на българската реалност. Има множество определения за Миналото, но за нас българите най-силно важи твърдението  на Уилям Фокнър „Миналото никога не умира, то дори не е минало“. Живеем заключени в едно минало, макар че Хунтата всячески се опитва да ускори деменцията на Алцхаймер погубваща паметта на отделния индивид и на нацията като цяло. Tова, за разлика от коронавируса, е истинската пандемия.

Държава на Ремонтите сме. Особено се стараят да ремонти­рат Миналото, да го натъкмят по днешните си вкусове. Щипват онова, което им е нужно, останалото – в крематориума на безпа­метството. Както казваше Конча­ловски – „Живеем във време на стремително скъсяваща се памет.“
Така трябва да прикрият Големия Провал – и да сложат усми­рителна риза на Паметта.
Джон Банвил казваше, че ако не осъзнаем докрай нещата от Миналото, тогава започваме произволно да го изобретяваме.
Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно „изобретяваме“ Миналото за текущите си нужди?
Направо газят Истината, изнасилват я като кърджалии – и да­же дънят тъпаните.
Лудост е Историята да бъде оставена в ръцете на хора, кои­то се държат като леки жени с фактите. Хора, чийто единствен шанс е окончателно да бъдат лумпенизирани младите, за да им продават спокойно лъжите си.
Една от основните повели на Прехода беше: „Кради – и гле­дай да не те хванат.“ В началото осъдителна бе не самата краж­ба, а изобличаването ти. Сетне и това изискване отпадна, краде се поголовно всичко – накрая порядъчно окрадоха и Миналото, превърнаха го в някаква дрипа, в някакъв сиротник, за когото дори и в центровете за приютяване на бездомници няма място.
И точно сега – когато властниците ни, без дори да си дават сметка, подритват черепа на Съдбата ни.
Три десетилетия вече шайка майкопродавци се опитват да уредят едно Баташко клане над литературата ни. Самото Баташко клане пък за малко щяха да го нарекат „ци­вилизационен процес“, но по някакво чудо това се размина. Майкопродавците – иначе нищо и никакви хорица, обаче са методични като гладни дървеници. А клането над българската литература ще продължава, дока­то накрая остане само един писател от времето на соца – Георги Марков, разбира се.
Отдавна сме достигнали дъното на публичното говорене. Всеки може да изломоти каквото си науми. Мизерни хорица, предимно от политиката, отпушиха тази мерзост. В нечлено­разделната им реч отчетливо се долавят единствено звуците на омразата. Днес ставаш значим, когато продаваш омраза, когато продаваш вонлива мръсотия. Всеки и всичко може да бъде опо­зорено без никакви доказателства. А тълпата е щастлива от кла­нето с думи.
Най-много страда от това общото ни Минало. Лилипути се надигат на пръсти и със сквернословията си гледат да заличат важните знаци от това Минало. Няма стойностен човек у нас, който през годините на Прехода да не е бил подлаган на руга­телства или опозоряване. И най-нелепото е, че при цялата тази разпуснатост, при продължаващия от две десетилетия линч ли­липутите далеч не успяха да се наложат. Освен като бригада за изпълнение на смъртни присъди – но с думи. Дори да се напъ­нете, няма да успеете да изброите повече от десетина имена на храбреци – лилипути. Повечето от тях – „десни“ боклуци, обаче с тъмночервена кръв. Те се мислят за стожерите на демокраци­ята.

lichnosti-kevork1-4eti.me

Няма нищо фатално да харесваш нещо, а след това да разбе­реш, че си се лъгал. И най-големите световни личности са пре­минавали през подобни метаморфози – и са били дори благодар­ни за заблудите си. Лъвовете сами трябва да описват заблудите или терзанията си – защото в противен случай това ще го направят чакалите. Да не говорим каква касапница ще настане, когато лъвовете вече няма да ги има.
В посмъртно издадената книга на Богомил Райнов „Париж“ има една история с Андре Малро. Французинът казва на Богомил, че върху старите географ­ски карти непознатите територии са били отбелязвани с надпис „Тук има лъвове“. „Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъво­ве – допълнил министърът на културата на Дьо Гол, – но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.“ Да допълним Малро: ако си траете, най-накрая върху днеш­ните карти ще има бели полета, от които ще се чува само воят на чакалите. Тъй че не се оставайте на чакалите.

След подобно въведение е ясно защо ви предлагам портретите на неколцина бележити наши съвременници. Глътка въздух сред Зловонието на Прехода. Това са кратки портрети, макар да познавам по-издълбоко по­вечето от героите си – и те далеч не изчерпват общите ни при­ключения или онова, което е съхранила паметта ми. Но сега ви предлагам „Портрети на чувствата“ – нека ги наре­ка така, те са породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение. В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропа­дания – най-накрая и в неумолимата паст на Забравата. Но неизменно виждам героите/приятелите си в някакъв тунел от ярка светлина – и все по-нужни ни. Героите на Призвание, което сякаш завинаги отминава. Може да звучи сантиментално, но тези портрети са и начин да се изплати един дълг към някои хора – и всъщност един дълг към Общата ни Памет, която все повече е наскърбявана и унижавана. А след това ви предлагам и подбрани текстове за Пира на Буболечките. Забавлявайте се. Това поне не са ви отнели.

lichnosti-kevork2-4eti.me

Опасявам се, че по време на протестите възбудата и сблъсъците – предимно словесни, отново ще прикрият истинския проблем: позорния факт, че Народът напълно е изоставен. Всъщност, той направо е забравен – Политическата Секта не говори за него, дори вече не го споменава.
И сега, когато е на зор – пак не се сеща за Него.
Протестират главно млади хора.
Това е чудесно. Обаче те лесно ще станат плячка на Сектата.
Там бързо ще се договорят – как да освежат Стария Бардак.
В Сектата виждат Бунт без водачи и се гласят да го приватизират – кой колкото отмъкне.
Младите не си задават въпроса, с кого ще направят трампата – на кого ще поверят своя бунт, своето въодушевление и гняв. Дали единствено няма да захранят поредната политическа завера? Тия, които сега ще искат авантата от протестите, ще си траят, докато си нагласят играта.
А вие лудувайте на площада – то ще е заради техния кеф.
Новите играчи са мераклии за същото място.
И нищо запомнящо се не се чува от тях.
Простото врещене не води до нищо свястно.
Днешният „бунтар“ Христо Иванов беше горд правосъден министър на Бойко, същият.
Тогава не се сещаше да прави десанти в „морските сараи“.
Сега театрално се търкаля в пясъка – и си мисли, че е отскубнал един пискюл от феса на ДПС.
Според вицепремиера Томислав Дончев се вървяло към гражданска война.
Нищо подобно. Тя отдавна приключи. Четири милиона души/най-малко бяха захвърлени на Бунището на Живота.
Два милиона приемат за неизбежно зло скотския живот, който им натрапи Държавата.
Други два милиона избягаха, най-вече от срам, че нищо не зависи от тях Тук – Там все пак имат някаква цена, макар и да е цената на роби.
Идете ги вижте, в какви условия вегетират. Останалите красят статистиката на най-бедната страна в Европейския съюз.
Не живеят чак скотски – обаче ампутираха състраданието им към клетниците.
За годините на Прехода, Народът изтърпя – и все още търпи – чудовищни издевателства.
Сред тях и фалшификациите и дори „умъртвяването“ на Миналото.
Както казваше обаче Фокнър „Миналото никога не умира, то дори не е минало“.
И защото все още някак си е тук Главният Свидетел – Народът, макар че те пет пари не дават за него.
Опитват се да го противопоставят на собствената му памет. И така отново го унижават.
Спасението е в това, протестиращите млади хора да разберат, че трябва да искат – НАЙ-НАПРЕД – милост и справедливост за родителите/предходниците си.
Това ще отключи – и ще бъде – Истинското Възмездие.
Четете Историята на Прехода – но автентичната – преди да решите на кого да подарите одобрението си.
Макар че, каквото и да решите – все ще бъдете излъгани.

Ще станем нормална държава, когато се пише повече за из­горелите вагони край Коньово, отколкото за станалите вече ба­нални фръцни на Европредседателството.
Злото пак ни сполетя в навечерието на светъл празник. Но се­га сме горди, понеже няма жертви: пътниците – истински герои, бързо се измъкнали, кондукторката – и тя героиня, не била зас­пала по време на пожара. Изобщо – банален случай в Държава Герой. Телевизиите използваха събитието, за да направят една вяла панахида на останалите скръбни истории – от влака-кре­маториум край Червен бряг до погрома на Хитрино. И толкова. Забравете, не си разваляйте празника. Изгорелите вагони били на по 35 години, но редовно ги ре­монтирали. Правилно: все пак и Държава на Ремонтите сме. Озверели сме за ремонти.
Особено се стараем да ремонтираме Миналото, да го на­тъкмим по днешните си вкусове. На някои не им омръзва да хва­лят „Младите“, това е новата мода. Особено ония, които се връ­щат тук. Заради това ги представят като победители. Те трябва да прикрият Големия Провал и да сложат усмирителна риза на Паметта.
Например анкетират ги как си представят Миналото. Отговорите са забавно остроумни – както се полага на успели хора. Подиграват се на Миналото – без да си дават сметка, че всъщност, се подиграват на родителите си. Сякаш сърцата им са пластмасови. И толкова са опиянени от настоящето си, че изоб­що не си представят бъдещето на родителите си – когато те под­карат скотското съществуване на български пенсионери. Едва тогава (може би) Младите ще прогледнат, за да схванат, че днеш­ният им несмислен възторг от „Новото“ постепенно ги е лишил от елементарна социална чувствителност.
Сега-засега обаче шаржират Миналото, а медиите усърдно ги поощряват към това. Но никак не се притесняват, че са абсолют­ни невежи по отношение на Настоящето. Изобщо не са наясно например с всевъзможните издевателства на Прехода. С чудо­вищния грабеж, наречен „приватизация“, за който ни завидяха дори руските олигарси, а те са гениални разбойници. Сякаш не се и интересуват от тия неща. За тях Миналото е „тъмно място“, някаква тъмна паст – зловеща и вонлива.
Обаче великолепният Джон Банвил казваше, че ако не осъз­наем докрай нещата от Миналото, тогава започваме произволно да го изобретяваме. Вижте ми акъла – тръгнал съм да безпокоя господин Банвил заради българските ни бъркотии.
Странното е, че Настоящето съществува напълно безметеж­но пред погледа на Младите. Истината се процежда оттук-от­там, но те бързо я забравят, ако изобщо й обърнат внимание.
Ето, Софийският университет обявил нулева година за спе­циалността медицина – и това в една страна, в която здравеопаз­ването е някаква мистерия.
Дистанцията, вежливо казано, между най-бедните и най-бо­гатите българи продължава да се увеличава: бедняците вече се задоволяват с осем пъти по-малко от богатите.
Една пета от младите хора нито учат, нито работят.
Насилието е нещо обичайно за младите, особено за циганите: наскоро двама храбреци направо транжираха 70-годишен безпо­мощен мъж с 32 удара с нож.
През последните три години парите, които нашите клетници емигранти пращат на близките си, са повече от чуждите инвес­тиции.
Българските ученици са на едно от първите места в ЕС по употреба на наркотици.
ЦРУ ни похвали, че смъртността у нас е като по време на вой­на. Може да се изредят още много мрачни примери за мащабите на Погрома.
Обаче „тогава“, в Миналото, се е чакало с часове за килограм мандарини – важно е Младите да не забравят това.
Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно „изобретяваме“ Миналото за текущите си нужди? Според Исак Башевис Сингер, ако позволите да обезпокоя духа му – „Човек не може да се нахра­ни с Миналото“. То обаче е утешението на милиони хора у нас, на които гнусливо подхвърлят огризки от Настоящето.
Как се отнасят Младите към тия неща? Не е известно, а и ни­кой не ги пита. Истините на Настоящето за тях са недостъпни. Като какви човеци ще се състоят те тогава?
Държавата пък упорито разчита на плацебо ефекта: на па­циента се дава хапче, което е напълно безполезно, но той вяр­ва, че то лекува. Колцина все още са омагьосани от този ефект? Пребройте идиотите. Във всеки случай очевидно е, че оскотели­ят пенсионер с 200 лева милостиня изобщо не е податлив на пла­цебо измамата, но това е без значение за Властта.
Има опасност дори самият Бойко да попадне под влиянието на плацебо ефекта, предназначен за простолюдието. Например претовариха самара му с твърдението, че е „Помирителят на Балканите“ – една невъзможна мисия, разбира се.
Изкушавам се да цитирам фрагменти от фантастич­ния „Речник на пред­разсъдъците“ на Любиша Георгиевски. Например: „Балканите погрешно са наричани „буре с ба­рут“. По-скоро трябва да им викаме „буре с глупости“… Или: „Курназлъкът е основната характеристика на балканския ман­талитет“. .. И още: „Ние все още сме в предстението на мисълта, заобиколени от Барон-Мюнхаузеновци, които всяка седмица из­стрелват по едно гюле и възседнали го, политат към Европа…

Събаряха, ненаситно събаряха – и оставиха огромна част от Народа под руините на Прехода. А сега тъкмо него, Народа, ис­кат да го изкарат виновник за бедите. Все плещят за „фалшивите новини“, все се зверят в тях – това е новата мода/страст на Властниците. И изобщо не забелязват, когато фалшивицират целия Народ. Народът се умори от безпросветните диви експерименти на Властниците от всички котила, умори се за сто години напред. Хиените, които се упражняват за негова сметка, обаче нямат умо­ра, стават все по-нагли. Един иноверец наскоро на­руга българите, че все капризничат, тормозят Властта и тя никак не можела да им угоди. Как да не й хареса на Властта такъв усул­секиджия – хайде, дайте му още едно голфигрище, напълнете му ненаситната уста, какво чакате.
И по турско не са блудствали така с Народа. Тия нови кър­джалии са ненаситни угодници. Подхвърлиха им паролата – и трийсет години не се умориха да унижават Народа. Казаха им да ударят православието – и те го направиха. Казаха им също така да оскверняват по всякакъв начин Миналото: „Лишете българи­те от памет и ще си имате работа с народ, удобен като пласте­лин! Народ, с който ще можете да правите каквото си щете…“ Не успяха обаче – засега – и това не им дава мира.
Доскоро Хиените/Фалшификатори ръфаха едно или друго от Минало­то – сега обаче вече заръфаха направо Народа. Какво ще си кажете примерно за автор, който си позволява да твърди, че днешните българи са неоснователно негативни? Освен да го удушите – друго не заслужава.
Един друг пък високомерно укорява българина, че се харес­ва такъв, какъвто е. Доказано е, че един милион и 650 хиляди клетници едва оцеляват, понеже са натикани в истински пъкъл, в зоната под границата на бедността – а онзи народовед/народо­ебец иска да се хилят ведро, да гледат радостно на скапания си животец, да не са негативни. Негативни ли – съвсем друго са, те просто са уникални заради куража, с който понасят гнетящата ги скотщина. И да – все още не се отказват от себе си, така ще е и до края. И не са само тези клетници – наскоро от КНСБ съоб­щиха, че цели 72 процента от работещите българи имат доходи, по-ниски от издръжката на живота им. Това си е истински гено­цид – друга дума не е подходяща. Статистиката обаче не е наука по вкуса на Хиените – те са по едрите приказки: наругай Народа, достави радост на Властта, свърши си подлата работа.
Властниците са затънали в идиотщини – а пък Народът бил не­гативен. Преди години големият народовед Ефрем Каранфилов бе казал, че нашият Народ свенливо изразява любовта си към Родината. Цяло чудо е как той все още има у себе си някакво уважение към нея – тогава, когато Хиените го унижават всячес­ки, когато упражняват дървените си глави с него, когато го из­карват слабоволев, дори мазохистичен. Упрекват го също, че е пасивен, че съпротивителните му инстинкти са залинели. И кой го упреква и в този грях? Пак същите Хиени – много бих искал да видя един Бунт, оглавен от тия безсрамници – но никога ня­ма да дочакаме това, защото от 30 години те все подтичват след всяка власт…

Системните блюдолизци които иначе усърдно обслужват всяка Власт, си замълчаха след катастрофа­та край Своге. Само един-два пискливи гласеца сглупиха да се обадят, и то по перверзно-глупав начин: „Народът са самоубивал, самоизтребвал!“ Трябва да си много нахален, за да кажеш подоб­но нещо.
Не Народът се самоубива – а Държавата извършва ритуални убийства и дори вече не си дава сметка за това. Сега пак ни пробутват хипотезки: една, две, три… В тях оба­че липсва Главният Виновник.
„Че защо да сме виновни заради някакъв шофьор?“ – ще избоботи Властта. Ето защо сте виновни – а нямате и достатъчно ум, за да го схванете.
Министърът на регионалното развитие казва, че пет – пет! – пъти наредили на фирмата, която ремонтирала пътя, да отстра­ни очевидни дефекти. Но тя не реагирала. Че какъв министър си тогава ти? Каква Власт сте изобщо? Негов заместник обаче преди това казва, че „пътят е идеален“. Тоя какво ще го правите? Нищо, разбира се.
От МВР пък „многократно подавали сигнали за многото ка­тастрофи“, случили се на „идеалния път“. Така си изпълнили и те дълга. В крайна сметка поне двама министри са били наясно, че пътят е минно поле. Пак министърът на регионалното развитие казва, че за ремон­та на мостовете по републиканските пътища са нужни 200 мили­она лева. Казва го – и вече си е изпълнил дълга. Вместо да изпише на челото си „Моранди/Генуа“ – и сън да не го хваща. Ами намерете ги веднага тия 200 милиона, нали все се хвали­те с резерва си. Какво чакате – да падне някой мост и да упрекне­те Тодор Живков ли?
Вече се примирихме с позорния факт, че Държавата се е са­моотстранила от почти всичко.

  • Когато един влак се превръща в крематориум – виновен е шафнерът или някакъв дребен началник. Но не и Държавата, която изобщо не може да стопанисва железниците.
  • Когато някой военен завод произведе поредната илюминация с взривени хора – виновен е някой работник или собственикът. Но не и Държавата, която търпи подобни заводи.
  •  Когато издавите някое село – тогава пък язовирът убиец се оказва без собственик.
  • Когато все няма пари за нищо – не си ли задавате поне понякога въпроса как я управлявате тази държава, за да не ви стигат парите? (Между другото сега предстои врява до небето за „катастрофата“ на бащата на президента, докато всичко за Своге се замотае/прикрие.)

Все гледате да се харесате на Чорбаджиите си отвън – макар че те пет пари не дават за вас. Гледайте обаче да се харесате на Господ, нали сте много набожни – защото Черната ви сметка пред него се увеличава.
Всъщност цяло чудо е как изобщо функционира държавата в сянката на Падишаха. Изглежда, нищо не смеят да правят без не­го, не смеят да побутнат дори най-дребния проблем. А по-вероят­но е съзнателно да не се товарят излишно, да не се правят на па­радни коне – примирили са се, че са магарета (по Елиас Канети).
Тия хора са безмилостни в своята леност. Катастрофата край Своге е поредното доказателство, че Властта е безсилна да налага правила, удобно се е свила в без­помощността си. Обаче 17 души вече ги няма. Три дни след касапницата край Своге приключи делото за Изтреблението в Аспарухово. Тогава бяха удавени 13 души. Виновни няма. Край. Забравете. Сякаш някакъв Зъл Бог е надви­снал над нас.

И понеже живите личности, отразени в тази книга могат сами да изказват мненията си за всичко това, нека сложим “усмирителната риза” на онези, “които се държат като леки жени с фактите”, като им припомним за покойните личности от книгата на Кеворкян. Защото тази книга е успяла да запечата по един удивителен начин спомените за тях, живата им реч, вълненията им, и с помощта на словото да ги предаде на идните поколения. За някои от тези хора Кеворкян е написал честното си мнение приживе на тях – Вучков, Данаилов и Мутафова починаха наскоро. Така че написаното вдъхва доверие в достоверността си, а честно предадената истина пребъдва.

СТЕФАН ДАНАИЛОВ
По някое време в разговора Стефан Данаилов изтърси нещо, което ще бъде запомнено завинаги. Попита се: „Добър човек ли съм?“ Беше на­пълно искрен и наистина разтърси публиката. Да си живял десе­тилетия с убедеността, че си неин „кумир“, а накрая да се чудиш какъв си всъщност…
През годините съм писал на няколко пъти за Стефан. На 20 септември 2011 година с текста „Стефан и мъничетата“ стартира и рубриката ми в „Стандарт“ „Приказки за утре“.
Поводът беше цвърченето на една телевизионна мишка – то­гава за сетен път си казах, че сме обречени да се лигавим един­ствено в днешния ден. За нас Миналото е непомерна тежест, то се е превърнало в някакъв мрак, в който предпочитаме да не про­никваме. То е нашето Шоа – така наричат евреите Холокоста, в който изгаряме собствените си ценности, дори собствената си цена. А на всички ни уж е известно, че Бъдещето е в Миналото – но нашето много често си остава да подсмърча там непотърсено.
Невидима машина, управлявана от невидими хорица, обаче доста свирепи, вече всеки може с ле­кота да бъде инфантилизиран – а това е най-тежката екзекуция. Да бъдеш наврян в мярката на някое мъниче, е най-голямото наказание – с две тъпи изречения може да бъде зачертано всич­ко, което си изстрадал и постигнал. Недъгави хора вкарват съ­бития и личности в още по-недъгавите си пред­стави, скрояват ги по собствената си мярка, кроят ли, кроят дреха за Миналото. Жалките кроячи на фалшивата История.
Така въпросната мишка за пореден път превърна Стефан в за­ложник на прословутия Майор Деянов.
Събират го в малкото – в една роля, за да им е по-лесен, за да го изравнят със себе си – макар това да изглежда абсурдно, за да изравнят Миналото и пр. Искат да го съберат на върха на карфи­цата. На тях все им трябват „дялани камъни“, идеологията им иска да види всеки, дори най-нестандартния образ като… като „кръгла тапа за кръгъл отвор“, както бе казал някой.
А пък съвсем грозно е, когато други го наричат „фалшив ку­мир“. За кумири не могат да говорят хора, които не са нищо по­вече от номиналници.
Както винаги дребни наглед неща ни изправят пред големи въ­проси. Един поет бе писал, че Времето/Миналото изтърсва в чи­нията на Настоящето въпросите си. А тя остава празна, отговори­те липсват.
Стефан е тук, но други по-възрастни актьори вече си отиват – и вместо тях идват анонимници. Остава нищото.
Навремето в Народния театър утвърдени вече актьори съну­ваха как един ден ще им дадат гримьорната на Сава Огнянов или на Трендафилов при­мерно, за да попият от онази магия, коя­то върви и остава след тях. Хората, а най-малкото думите им не си отиват завинаги – американците отдавна са доказали това за изговорените думи, които са си край нас, само дето не можем да ги разчитаме. Но ако имаш чувствително сърце – не слух, слух и последният тъпанар има – и днес, ако се напрегнеш в тишина­та дори на едно посредствено представление, можеш да дочуеш как великият Огнянов произнася от сцената на Народния театър думата „шепотттт“. И тя покорява хората чак догоре, до третия балкон, дори там все още се чува напълно отчетливо.
В нашите вятърничави времена обаче има цяла индустрия, коя­то да заличава следите на Миналото. Има самоуверени Чистачи на Минало, постоянно действащи партийни снайперисти – някак­ви монголоиди, които ликвидират истинската слава на отминало­то време.
Вместо да има един специален отдел на „Титан“ за изхвър­ляне тъкмо на днешния боклук от всевъзможни „звезди“, от псевдорепортери и водещи, и пр. За политиците да не говорим – те, или поне повечето от тях, веднага попадат не на сцената на Времето, както им се привижда, а в улея на бобслея, който ги от­нася към машината за раздробяване и смилане.
Все по на дребно, докато се превърнат в прах, та дано Историята по-лесно да ги преглътне.
И един ден се наложи Стефан публично да се запита: „Добър човек ли съм?“
Никога не бях виждал нещо толкова унизително – унизител­но за всички нас. Един от най-обичаните ни актьори, несъмне­ната звезда на всички времена – да се пита публично дали е до­бър човек. И то след като е повече от ясно, че е добър, доблестен и талантлив човек. Но ние толкова сме оскотели, толкова сме по­тънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират от екрана, че отдавна не правим разлика между добро и зло, между достой­но и притворно, наслаждаваме се все по-стръвно на отвратител­ното и на още по-отвратителното. Заети сме вече единствено с това да отгатнем докъде ще стигнем в това спускане в мерзкото.
И това спускане/пропадане вече ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – така мислех поне до она­зи неделя, когато разговарях със Стефан. Интервюирал съм хи­ляди хора, повечето от тях умни и почтени, срещал съм немалко знаменити наши съвременници. Имал съм насреща си и някои празни типове, това е неизбежно. Изслушвал съм всякакви ис­тории, някои от тях пределно драматични, и съм убеден, че съм разбрал немалко неща за човешката природа. Знам вече със сигурност например, че Злото сякаш е неизко­ренимо, че то може да поникне навсякъде – и че в края на краи­щата няма малко и голямо Зло.
След изповедта на Стефан във „Всяка неделя“ си казах, че ние или поне по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище – сме се превърнали в едно чудовище като Али. Вече смятаме, че е напълно в реда на скотските правила, които ни на­лагат разни самозванци, да убиваме собствените си първенци, да се гаврим с тях и най-вече да се гаврим с Миналото – да го уни­жаваме и онождаме дори, да го оглозгаме до кост. Фейсбук ни­кога няма да направи акция в защита на Данаилов или Парцалев например, там са загрижени за всяко келяво борче на някой баир – но не и за живия човек, когото изтърбушват пред очите ни.
Въпросната общност се грижи за бъдещето на планините ни и изобщо за някакво бъдеще, понеже това е най-лесната грижа.
Това беше и най-тъпият комунистически номер – трайте си сега, за да сте щастливи, когато цъфне и върже комунизмът. Което, разбира се, никога нямаше да се случи. Хората разбираха тази игра – обаче и това не ги правеше по-малко трудолюбиви, съвестни и отзивчиви.
Дори соцът не успя да оскоти българина така, както Новата Свобода.
Наистина няколко хиляди души страдаха по лагерите и за­творите – сега обаче всички се оказахме заедно в един общ лагер на безчувствеността и безчовечността.
Нищо, което е истински човечно, вече не може да събуди и грам внимание, но вие си го знаете това отлично. Уж варварски­ят социализъм, освен че направи една-две истински магистрали, успя – и това беше истинско чудо! – да съхрани и магистралата на човечността.
Покойната Бинка Желязкова, която беше не само голям кино­режисьор, но още и истински отшелник в лоното на почтеността, дойде веднъж във „Всяка неделя“ и разказа историята на някакъв бездомник, който се криел в един безистен на „Граф Игнатиев“. Беше в разцвета на соца, някъде през 1988 година, и нейният раз­каз прозвуча оглушително – беше възприет като нещо кощунстве­но от властите, но на публиката подейства направо окуражаващо. Това бяха малки истории, обаче имаха смразяващ ефект. Коцето изчезна веднага след предаването, сигурно тутакси бяха уредили въпроса му, ако изобщо имаше нужда от някакво уреждане. Но това си остана един малък, обаче все пак позорен момент от свет­лата история на соца, някакъв крив, неясен детайл във всеобщата картина на преднамерена красивост.
Историята на Коцето се появи 44 години след 9 септември 1944 година – великия ден на комунистическата Промяна.
А днес – на 23-ата година от великата Промяна на 10 ноем­ври 1989-та, такива като Коцето са хиляди и хиляди, а и никой всъщност не знае колко са, никой не ги брои, за да не изцапа съ­вестта си. Никой не се интересува от коцетата – и така ще бъде, докато целият български народ не се превърне в клонинги на онова Коце.
Тогава, след разказа на Бинка Желязкова, не успях да открия горкия чове­чец и да разбера кое го беше довело до неговата ока­яност. Но съм сигурен в едно: той при всяко положение, дори да беше невменяем, щеше да е по-човечен от днешните безсърдеч­ни сеирджии, в каквито сме се превърнали.
Един направо беше казал, че до 1989 година в България нямало култура – и тъй наречените български интелектуалци го оставиха жив и невредим.
Няма по-страхливо нещо от българския „интелектуалец“, осо­бено от породата на политическите приспособенци: правиха пала­тков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един тих и безпомощен пияница, спяха в мръсните си палатки, пи­шеха възвания срещу комунизма – пак така бездарно, както го бяха правили в негова възхвала.
Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросни­те думи, те не само не посмяха, те дори не се сетиха да отидат и да налягат пред Министерския съвет, а отгоре на всичко по-късно се точеха като покорна рая на рождения му ден. И тогава полити­ческата каста окончателно разбра с каква пасмина си има работа и никога повече не им обърна внимание. Така постепенно Преходът, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и й прегриза гърлото. И обрече на бавна агония общуването на публиката с ду­ховните ценности.
Още тогава, в началото на 90-те години, пролича, че това, което днес се случва със Стефан, ще бъде неизбежно. Това беше ясно, но мнозина пак си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за голяма част от българската интелигенция.
А Иван Кондов още през 1996 година беше казал, че ако се наложи да рови в кофите за боклук, ще накара да снимат този позор. Сещам се за него, понеже по едно време бе родственик със Стефан – беше съпруг на сестра му и той му дължи немалко за актьорското си израстване.
Сега всички уж са възмутени от гаврата със Стефан, а преди това и с Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно привидно въз­мущение, типично българското, в което тънкото ухо винаги ще долови и един стържещ звук: „Евал съм му майката, нали беше толкова време любимец на народа, време е да си плати!“
Хубаво, да ги оставим тия настрани – ами обикновеният зри­тел? Той пък кога стана толкова безразличен и дебелокож, защо толкова лесно го обрабо­тиха идеолозите на Прехода, защо тол­кова лесно се хвана на машинациите им?
Гледах учениците на Стефан от театралната академия – прелестни деца, одухотворени и достатъчно смели, поне за­сега. Едно момче се обърна към камерата и нарочно повтори: „Стефан е велик!“ Прозвуча като шамар по фасона на тъпанари­те нещастни, дето ходят само по задника на златки, млатки и пр. Обаче какви са шансовете на тия деца – още отсега те не само са малцинство, ами и са в безнадеждна обсада. Онази сган насре­ща им е неизброима, изпълнила е до краен предел чалга заведе­нията – това са новите хуни, те си имат и лакеи-говорители, съ­що тъй бездарни като тях, по телеви­зиите, а и навсякъде. Вижте каква енергия се надигна, когато понечиха да затворят кръчми­те в Студентския град – колко адвокати се извъдиха в тяхна за­щита и не спират да дуднат. Няма студентски кампус в света, в който да има кръчми и който да е депо за разпределяне на наркотици – това е добре известно. Но интересно защо никой, дори храбрият Карбовски не иска да разчовърка в тази смрад – вместо да защитава някаква несрет­ница, която отглеждала канабис, а сега се прави на репресирана!
Беззъби срещу истинското Зло – иначе много ящни, когато разпъват на кръст някой само защото е имал нещастието да ста­не известен и да бъде харесван десетилетия наред.
Изповедта на Стефан бе цитирана обширно във всички ме­дии – но единици бяха ония, които се осмелиха директно да го защитят. Другите уж проляха по някоя сълза заедно с него, по­вече обаче предпочитаха да се разсейват. И няма как да е иначе, когато чалгата – жертва на която всъщност е Стефан – отдавна е обсебила цялото им внимание. Това е очевидно.
По-вероятно ще направят всенародно движение, за да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, отколкото да спрат линча над Стефан.
От години се храним с подобни линчове. Онзи, който каза, че у нас няма култура, сякаш даде паролата народът да се храни с гавра и линчове.
Драматургията на „ВИП БРАДЪР“ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да под­мени истинския елит с някакъв нов сбириток, в повечето случаи измислен и несъстоятелен.

БОЯН РАДЕВ
Боян е един от най-точните и предани хора, които по­знавам – в истинския смисъл на думата. Затова и дочака славна­та си съдба.
След поредното меле в известен бар на „Граф Игнатиев“ ня­какъв съсед се оплакваше, че рано сутрин, когато барът затваря, пред него чакали мерцедеси, за да вземат чорбаджиите си. А пък трамваите също чинно чакали заедно с пътниците в тях – ония най-после да се ометат.
И се сетих, че когато Боян стана за втори път олимпийски шампион, трамваите по същата улица „Граф Игнатиев“ спираха, за да пресече той, а вътре хората му ръкопляскаха.
Никога по-рано или по-късно не съм виждал подобно нещо, а и за ония години това беше нещо немислимо. Години, в които имаше ред – и както сега се оказва, доста смислен. Ако тогава някой мерцедес беше сглупил нахално да спре на трамвайната линия, шофьорът му и досега щеше да кара каруца нейде в про­винцията. Живейте си сега славно и свободно, и демократично, и хлебно – с мутрите. Ура!
Веднъж написах десетина реда за Боян – така се случи, че ре­ших това в последния момент и не разполагах с повече място в дописката си за „Стандарт“. А сетне се ядосах. „Отделяш толко­ва място за поредния теле­визионен буламач – си казах, – а пък за Боян накрая се сети.“
Наистина се ядосах – тия от телевизията, или поне повече­то от тях, и Господ вече не може да ги оправи, те и не вярват в него. Идват кротки и плашливи и сетне набързо надуват бузи и почват да се перчат, понеже си въобразяват, че притежават ня­каква сила – и те все я виждат като зла сила, някакъв кинжал, с който могат да прободат всичко и всеки, а пък думите на чове­ка отсреща да ги раздробят, както го прави рендето „Бьорнер“, понеже изобщо не ги интересуват чуждите думи… И така я ка­рат, докато схванат, че онова, което държат в ръцете си, е някак­во острие от лед – и то набързо се е разтекло и се е превърнало в нищо, а ония храбреци пак остават зяпнали в нищото, откъде­то са дошли.
Идиотите от телевизията, които вие можете да ги наричате водещи или както си щете, никога няма да станат като Боян, те никога няма да бъдат предани на съдбата си, пък и накрая да я подчинят някак си, което си е направо чудо. Чудо. Те и затова се страхуват от такива като Боян.
[…]
В телевизионно предаване някакъв нещастник обругал Боян Радев, твърдял, че такива като него „нямат страст и чувства към изкуството и историята, те са просто бизнесмени“. По-лошо не може да стане в публичното говорене. Никога не съм виждал чо­век, обсебен по такъв възхитителен начин от изкуството като Боян. Красивата му лудост изникна пред очите ми още през да­лечната 1980 година – и оттогава буйствата на неговата страст, ненаситна и прелестна, го отведоха толкова далеч от нашите потурковци.
А повечето от тях все забравят откъде са дошли и изобщо не вдяват, че не са мръднали и на сантиметър по-далеч от усойния си произход и манталитет. Единствената им цел е да забравят напуканите си пети, което обаче е невъзможно, защото са им пред очите непрекъснато. Напуканите пети са една метафора – надявам се, че разбирате това. Ох, не беше редно да го поясня­вам, моля да ме извините.
Има невероятни особи между фракопотурковците, нямате дори представа за какви екземпляри става дума.
Един си беше направил чудесна къща и от време на време се виждахме у тях, понеже по онова време бяхме приятели. И един ден се реших да му кажа, че една библиотека все пак ще изглеж­да по-добре, ако в нея има и книги, поне няколко.
„Да, де – сърдито рече онзи, – въпросът е обаче какви да са тези книги.“
„Не е задължително да си ги чел“ – реших да смекча гафа аз.
„Е, аз и не съм чел май нито една“ – рече онзи и разговорът съвсем загрубя.
И тогава ме осени спасителна мисъл – и домакинът ми се ухили доволно.
След време библиотеката му беше пълна с томовете на Британската енциклопедия – по два екземпляра от всеки том, които изглеждаха величествено, толкова величествено, че и през ум не би ти минало да ги четеш, а и никой не би те питал за това.
Ето така спасих един фракотиквеник.

СТОЯНКА МУТАФОВА
Споменах Мутафова и трябва да призная, че и тя направи не­що странно. Много я обичам, тя знае това. Стоянка е от съвсем друго тесто – такива като нея ги няма на всеки километър, ис­тинска аристократка е. Беше опечалена, когато един колекцио­нер на скандали принуди вече възрастния Калоянчев да употре­би Парцалев по един скверен начин. Тогава Мутафова деликатно защити Парцалев, но погали и Калоянчев. Обаче сетне и нея я вка­раха в калната локва – с някаква интимна история на Калоянчев.
Каква е целта, по дяволите? Всички да ги изкарате педера­сти, рогоносци, прелюбодейци – това ли? За да се забрави какви актьорища са били, за да накарате публиката да се интересува единствено от скверното – и то да е лицето на театъра и киното.
Има и друго. Казвам го на младата рая, която сега навлиза в нашия занаят: не си въобразявайте, че ще ви запомнят, ако се на­вирате в боклуците. Никога няма да ви случи това – просто ще станете част от Скверното.
А пък и тия, около които се въртите и все наричате „Големият“, понеже нищо друго не ви идва наум, изобщо няма да са ви бла­годарни.
Те дори няма да забележат напъните ви.

“ВСЯКА НЕДЕЛЯ”
Човек трябва да пази лицето си от прекалена употреба пред камерата, но освен това не е лошо и да го поглежда от време на време. Тогава, ако има късмет, ще може да долови навреме ран­ните признаци на онова полудяване, което в телевизията се при­ема за нещо нормално.
Но днешните водещи не само че нямат огледала, те дори не си гледат и собствените предавания. Не само защото биха се ужаси­ли от продукта, който са снесли, но и защото той не ги интересува особено. Навремето във „Всяка неделя“ задължително гледахме записа на програмата. Тя се излъчваше на живо, но паралелно с това я записвахме – и веднага след финалните надписи тичахме от Студио 4 към стаята на екипа и отново преживявахме всичко. Малобройният ми екип беше порядъчно съсипан от умора, но аз настоявах да гледаме всичките 140 минути, за да видим грешки­те си, следваха крясъци главно от моя страна и пр. Този ритуал се спазваше доста месеци, след което се смилих и реших да гледаме записа във вторник, понеделникът беше единственият ни почивен ден. Но и във вторник крясъците си бяха същите. Основното вну­шение, което се опитвах да набия в главите на хората си, беше, че пак нищо не сме направили и че най-важното предаване е следва­щото – а бяхме безспорните фаворити на публиката. И постепен­но всички разбраха, че това гледане е извънредно полезно.
Сега изобщо не се гледат – сякаш са убедени, че всичко, кое­то правят, умира незабавно и няма защо да се връщат към него. То си е и така, за жалост. А отгоре на всичко няма кой да им ка­же накъде всъщност са се запътили или да ги стресне, че гемия­та им вече е започнала да потъва – и така, докато им ритнат пре­даването с обичайното обяснение, че няма достатъчно рейтинг.
По този начин десетки предавания безславно се запътват към дъното на телевизионното блато, макар че в тях все още е имало потенциал и възможности – но кой да каже това на авторите и во­дещите им, кой да промени едно или друго, за да оцелеят. Някои телевизионни шефове сякаш изпитват садистично удоволствие от краха на поредните си временни питомци. Малцина от тях оцеля­ват и като по правило това са най-досадните между тях, тъкмо тях обаче упорито крепят по неизвестно какви причини.

БОРИС ДИМОВСКИ
Коментарите му за персонажите във „Всяка неделя“ бяха смразяващи. Той не изпускаше от устата си пламъци. Но думите му бяха удивителни. И често – също гениални.
Веднъж се престраших и сам предложих на една телевизия няколко минути от последното ми интервю с Борис Димовски. Стори ми се, че ако си отиде безмълвно, животът ще бъде не­справедлив към него. Не че и дотогава беше справедлив.
Шефката на телевизията веднага се съгласи – о, да, мерси. Обаче водещата взе да се пазари – те винаги и за всичко се паза­рят, освен за честта си. И накрая изряза една част от петте мину­ти, които й бях предоставил.
Ето коя.
„Ограничената отговорност е родова черта на българина. Апелира към колективност, но не е много склонен към едине­ние. Той си е един неудач­ник – индивидуалист. Моята теория е, че ние не сме единно племе, дошло на коне, а сме сбириток… Винаги съм считал, че българинът няма оформена посока, защо­то той е недокръстен, той е недоцарувал и недоробувал. И затова той продължава да търси посоката… И попада в ситуации като магарето на Насрадин Ходжа – еднакво отдалечено от две купи сено и се чуди оттука ли да хапне, или оттам. И накрая остава гладно..”
Колко души днес, а и изобщо могат да се изразяват по този начин?
Борис Димовски нямаше да успее да нарисува повечето от днешните политикани – толкова е трудно да се открие нещо ин­тересно в образите им, все едно да се опиташ да рисуваш течаща вода, при това мътна.
Ако има някакъв сценарий за Прехода, той предвижда да не се чуват гласове като този на Борис Димовски.
Изобщо не ме интересува кой и защо го е подготвил. Сигурен съм обаче в едно. Ще бъдем безутешни, ако продължаваме така.

ХРИСТО СТОИЧКОВ
Веднъж се сблъскахме със Спас Русев из „Найтсбридж“ и той ни каза, че принцесата обядвала в „Сан Лоренцо“. Откъде, от ко­го бе разбрал, не стана ясно, но със Спас винаги е така. Покани ни да тръгнем натам, аз се опънах, но дъщеря ми Марги се съгла­си, тя беше малка тогава и по-лесно се навиваше. Накрая тръг­нах с тях, понеже точно срещу ресторанта има една малка слад­карница, където правят чудесни морковени пайове. Отидохме, аз се заех с пая си, а „Бийчъм плейс“ постепенно започна да се изпълва с хора. Дойдоха и двама пътни полицаи. За първи и по­следен път видях в Лондон коли, качени на тротоар. Бяха ро­върите на Даяна и охраната й. Мина доста време, паят свърши, тълпата мълчаливо се увеличаваше. И чак на „Бромптън“ вече бяха поставили пътен полицай, за всеки случай. Накрая врата­та на ресторанта се отвори, Даяна набързо се сбогува с някакъв непознат мъж, сетне с децата си се метна в автомобила и двете коли потеглиха, преди вратите им да са затворени. А тълпата ти­хо ръкопляскаше дълго след това. И никой не я снимаше в онзи ден. Но веднъж и тя посегна с чантата си по един папарак.
На Стоичков никой не му е ръкопляскал като на принцесата, в нашите ръкопляскания винаги има и едно ръмжене – за всеки случай.
Веднъж сър Алекс извади от игра Ерик Кантона. Французинът тръгна към съблекалнята, но някой от публиката му подвикна нещо. Той се върна и с великолепен шут разби главата на един зрител. Няколко години по-късно Кантона бе посочен в пред­ставителна анкета за най-важния играч в историята на великия „Манчестер Юнайтед“. Дълго не можех да проумея това. Бях гледал играта на сър Боби Чарлтън, харесвах дори и странна­та прическа, с която неумело прикриваше плешивината си – и за която забравяше на игрището, и смятах, че съдбата го е нато­варила да бъде всичко онова, което бяха загубили другарите му от загиналия в авиокатастрофа тим на „Ман Ю“. Но Кантона се оказа най-обичаният.
Христо Стоичков има един странен обичай – види ли глупак срещу себе си, веднага започва да ръси нелепости. Един англий­ски журналист преди години беше казал, че не е хубаво да го срещнеш нощем в зле осветена улица. Агресивността на Христо е известна, но някои хора много по-лесно я отключват.
Сякаш един гигантски фас марихуана се подава непрекъсна­то от ръка на ръка – от звездна буболечка на друга звездна бубо­лечка – смук-смук. Пре­хлас­нати репортерки също чакат реда си – ах, колко си велик/а, дай да си смукна и аз от твоята значимост. Смук, смук – докато напълно им се завъртят главите, та вече да не отличават черно от бяло, ден от нощ, истинска звезда от чу­плива стъклена шишарка. Коледното дърво на преувеличенията седи по цяла година пред очите ни – накичено с евтини дрън­кулки, които се смятат за звезди. Дрогата на преувеличенията взе безброй жертви. Никакви хора бяха произведени в знаменитости, в миризливата мъгла и те самите вече не знаят какво са. Безподобни наркомани на из­мислената слава. Пълноводната река на глупостите, изречени от дрогираните с преувеличения, е на път да удави всичко останало, което се изго­варя наоколо.
За да прогледаме за днешните тукашни футболни дивотии, трябва да преглътнем преди това Стоичков и всичко край него. Той, разбира се, не е кокичка за всеки задник. Но трябва да при­емем това веднъж завинаги и да се примирим. Обаче универсалният български стероид неизменно е един – желанието да унизим успелия, понеже той е по-различен от нас. Да се изравним с него, но като го стъпчем – да играем хоро на гроба му, да тъпчем, докато заличим издатината, да подценява­ме паметта за него и пр.
Никога няма да станем англичани – защото никога няма да ги проумеем дори в нищожна степен. Шотландецът Фергюсън направи велика кариера като треньор, макар като футболист да беше едно джудже в сравнение със Стоичков. Но имаше вре­ме – много време, цялото време на света – понеже англичаните са търпеливи хора. Те проявяваха две десетилетия търпение до­ри към един французин – Арсен Венгер, което пък си е напра­во непоносимо за тях. Дори кралицата не издържа веднъж, то­ва е описано в биографията на Абрамович от Мидгли и Хъчинс. Венгер води в двореца отбора на „Арсенал“, представя един по един футболистите, а накрая кралицата казва: „Извинете, няма ли все пак поне един англичанин в отбора ви?“ Всичко това оба­че се преглъща.
Тук и Стоичков не можа да излезе на глава с нашите абориге­ни/ “национали“ – а и не му оставиха достатъчно време за това. Защото те имат неизкореним комплекс от него. След това дой­де Лотар Матеус и нашите – понеже са фолкцицомани, а той е сексуал-радикал с не знам колко жени – си казват, че са от един джоб. Единственият проникновен момент беше, когато герма­нецът се оплака, че някои от националите не гледали финала на Шампионската лига. Сигурно пак са гледали телевизия „Планета“. Да де, обаче той им се кара, че пият бира, а пък те твърдят, че задирял мадами в Минск. Ей това е равнището им, житейският им стил, понеже футболен просто нямат.
Впрочем храченето продължава вече 30 години – по всич­ко, което има някакво значение. Някакъв специален автомат калашник Made in BG не престава да бълва куршуми с отров­на слуз. Кажете ми една знаменитост, която не беше обругана. Неколцина за малко имаха късмета да избегнат това, и то само защото се бяха преселили в по-добрия свят. Но после дори и там не ги оставиха на мира.
Ежат се на Стоичков – дори когато няма никаква вина. Така използваха и историята в Пловдивския университет, в който го накичиха със съвсем ненужното му звание доктор хонорис кау­за. Той може би дори не си е давал точна сметка какво се случ­ва. Получавал е толкова много признания по света, че едва ли е обърнал някакво специално внимание на поредните ухажори. Накарали са го да се снима с тях, казал е нещо фриволно и чао. Той си остава един наивник, който все се надява и у нас да му се радват толкова, колкото навсякъде другаде.
Но забележете как е устроен българският разум – гневът се насочва към Стоичков, а не към онези, които са го прикоткали, за да се отъркат в него. Гневът винаги е насочен към успелия, не към блюдолизеца.
Има могъщо течение срещу успелите хора. И то също се ди­рижира от ония негодници, които бяха ратаите на режима преди 89-та, а сега пък искат да си наложат новите балони като Кунева например. Имайте го предвид и това.
Дотам сме я докарали, че в парламента стават на крака зара­ди българо­отстъпника Паница. Но никога няма да го направят заради великия певец Гяуров.
Търпят с години циганина Киро и блажено се опиянчват с га­дните му боклуци. Но не могат да изтърпят и ден Стоичков, все за нещо им е крив.
Нека помислим и за друго. Чудя се кои са идиотите, които се препитават с това подвеж­дане – що за хора са, какво целят в крайна сметка, дали не го правят заради собствената си суета, или пък дори заради собст­вените си щения. Напълно е възможно да е точно така. Колко акъл трябва да имаш например, за да предложиш Бойко за почетен член на Съюза на художниците? Отговорът е очевиден – никакъв. В онзи случай Бойко намери правилния, поне за него самия, отговор. Той гласеше, ако си спомняте: „За какво ми е някакъв плакет, който струва 2 лева!“ Изглежда е смятал, че става дума единствено за някакъв пла­кет като онези, които той колекционира от 2001 година насам – но те са от най-авторитетни полицейски и специални служби по света и той им се радва като дете.

ГЕОРГИ КАЛОЯНЧЕВ
Вече няма кой да съхранява дори и митовете за големите ни актьори. С анекдотите е същото. Как да разкажеш някоя история за Кисимов, когато вече никой не го знае. Преди години сто пъти съм карал проф. Карл Огнянов, зна­менития гинеколог, да каже думата „шепот“ и той сто пъти с ви­димо удоволствие я произнасяше – така, както я е произнасял великият актьор Сава Огнянов, чийто племеник беше професо­рът.
„Шшшш-епо-тттт“ – изричаше той с благоволение и пак, и пак разказваше как и до третия балкон стигали тези магически звуци „ш“ и „т“. Никога не бях гледал Сава Огнянов и си оста­нах с това „шепот“, но и то ми беше достатъчно. А сега какво – остава някакво мърляво шепнене и изобщо не можеш да бъдеш сигурен кой какво струва.
Общувал съм с някои от най-големите ни актьори и актриси, наблюдавал съм ги – и винаги ми е било мъчно, че те са прокъл­нати да бъдат забравени. Кой помни днес Андрей Чапразов? Ами Славка Славова, ами Маргарита Дупаринова, Наум Шопов и всички останали – какви следи има след тях? Правим опити да съхраним нещичко от тях поне в някакви интервюта – но това са мизерни трохи от едно пиршество, до което тези хора са ни допускали и сетне са изчезвали – сякаш никога не са съществували. Момчил, синът на Дупаринова и Карамитев, преди време ме помоли да напиша няколко думи за майка му. Веднага се съгла­сих, но сетне се упла­ших – понеже е невъзможно да се предаде с думи онова, което излъчваше тази жена дори в баналното, в дел­ничното общуване. И досега не съм изпълнил молбата на сина й. Правил съм няколко интервюта с Калата, запазил съм някак­ви откъси от тях – но все едно, че нищо нямам. Тогава, в онези моменти, сме се заблуждавали, че нещо се случва, дори сме се забавлявали – но сега виждам, че съм съхранил една бледа сянка на този човек, нищо повече.
А сетне дойде Погромът, чието единствено предназначение сякаш беше да изравни всички – социализмът не успя да го на­прави, ако изобщо го е искал, но Преходът здраво се постара. И вече сме много щедри единствено когато изпращаме някого. Най-безталантните хора започнаха да въртят всякакви номе­ра, навсякъде – и в Сатирата, разбира се: този бил партиен се­кретар (Калата играеше и тази роля), онзи профпредседател, ся­каш това ги правеше по-малко актьори.
Започна геноцидът над авторитетите, ако имаше начин нови­те демократи и концлагери щяха да открият за по-успелите – а Костов направо си каза, че до 1989-а не е имало култура, макар че сетне се кротна, а може дори и да е отишъл веднъж на театър.
А после започна и Голямото Разсъбличане – искаха да ги ого­лят и унижат до крайна степен.
И независимо от всичко немалко от тези хора удържаха и оцеляха – Калата беше един от тях. Но през 1996 година, ко­гато Антон Стефанов го разпитва в една книга за историята на „Всяка неделя“, той говори като смазан, като пребит човек. То една вечер тръгнали и да го пребиват в тъмното, за да му вземат чантата – и едва когато той се развикал „Не ме ли познаваш, бе, момче?“, го оставили на мира. А един от онези гадове дори го потупал великодушно по рамото и рекъл: „Добре, че си ти!“. Все пак не е спазил докрай паролата, че е нямало никаква култура.
Някакъв друг идиот пък го засякъл с колата си, Калата се по­дал от прозореца на своята, но докато му каже нещо, оня скочил да го бие. Но като го познал, се спрял и щедро махнал с ръка: „А, добре, че си ти, иначе знаеш ли на какво щях да те направя!“
Калата не можеше да се начуди какъв свят е доживял. „Една вечер се връщам от турне и за да стигна до нас, трябва да пре­сека една горичка. Страх ме е бе, братче! – разказваше той. – Колегите ме гледат и аз им викам: Елате двама-трима да ме из­пратите. Като жена ме изпращат! Това не е само с мен. Така е с всеки. Виждаш какви години доживяхме…“
Той представяше с увлечение тия битови истории – обаче чо­век се досещаше, че има предвид друго: другите побойници – тия в изкуството му, другите нахалници и безделници, които все искат да ти отмъкнат нещо. Лошото е, че този погром тепърва започва – над паметта, имам предвид.
Има и друго.
Калата ни напомняше за своите кумири и учите­ли Константин Кисимов, Трендафилов, Стаматов, Балабанов, Петко Атанасов, Иван Димов – все имена от полка на отдавна забравените мъртъвци, някога безспорни господари на сцената. (Сега няма кой и едно „шепот“ да произнесе за тях. Никой ве­че нищо не знае. Тъпанарско общество – обаче с най-хубавите в света сериали.) А кой ще е новият Калоянчев, който след години ще напомня за самия него? Кой? Ако вие го знаете, значи сте щаст­ливци. Аз не го познавам. Иначе сме най-хубавата страна с най-тъпанарските сериали. Или беше обратното? Отиват си – и край. Забравата виси като гилотина над тях. А съвсем наскоро вкараха Калата в един мръснишки капан – колкото да го скарат с мъртвия Парцалев. И колкото да му на­помнят какво го очаква оттук насетне, когато няма да го има. Всъщност му казаха, че могат да унижат всекиго и всичко. „Ваш съм“ – но за какво всъщност? Най-вероятно за да удовлетвори мечтите на чакалите.
Курвата-Преход има едно несъмнено постижение: хората с памет остават все по-малко. И съвсем скоро напълно ще изчез­нат.

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ
Отнесе го и Георги Парцалев – един от малкото истински на­родни любимци. Този факт го признава и Стоянка Мутафова, от десетилетия също несъмнена фаворитка на публиката – тя обаче има куража да изрече признанието си гласно, понеже е много образована и дори аристократична жена от известна софийска фамилия. Още преди години бях забелязал обаче, че никак не парадира с това, даже обратното – стреми се да го прикрива.
Парцалев също идваше от низините, оттам, откъдето всъщ­ност идваме почти всички. Може би затова имаше неукротима страст към античните мебели, старинните икони или ценните бижута, целият беше окичен с тях като коледна елха – и сам иро­низираше тази си слабост. Стоянка ми разказваше как го увещавала да спре да трупа мебели, понеже цялото му жилище било задръстено от тях. Обаче той винаги казвал едно и също: „В мазата има още мяс­то, нека си стоят там.“ Всъщност е искал да каже, че на никого не пречат – така че да бъдат любезни да не му се бъркат в живота. Ходил съм у тях, когато вече живееше на бул. „Ленин“, днеш­ното „Цариградско шосе“, в апартамент под наем – понеже кога­то събрал кураж да си поиска жилище, му определили една гар­сониера – това пак по думите на Мутафова.На някои артистки със съмнително дарование – огромни апартаменти, а на народния любимец – гарсониера, понеже си е сам. Ура за справедливостта.И по този начин пак са го унижавали – и той решил, че до края на живота си ще живее под наем, но така, както смята за нужно. В апартамента му на „Ленин“ цареше някаква особена атмос­фера – „диаболична“, както я наричах, а той се чудеше на акъла ми. Сега си мисля, че са го унижавали с гарсониерата не заради друго, а тъкмо защото бе народен любимец.
Те и звание му дадоха почти последен сред големите артис­тични имена – и Стоянка разказваше как на всеки 24 май, докато слушал „Върви, народе възродени“, очите му винаги се насълзя­вали. Това на днешните читатели няма да е много ясно, та тряб­ва да го уточня: на 24 май даваха званията за заслуги в областта на културата и образованието, включително и на артистичната интелигенция. И всеки път все са прескачали Парцалев, някак­ви курветини ставаха заслужили на не знам какво си, а той си стоеше просто Парцалев. Народен любимец, обаче без звание.

Веднъж според народните легенди Парцалев не издържал приказките срещу себе си и рекъл на Живков: „Всичко ли опра­вихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“ Знам отдавна тази фраза и никога не бих посмял да питам за истинността й самия Парцалев, но сега ми изглежда абсурдно да го е казвал. Това би било в разрез с представата, която е искал да наложи за себе си. По-интересното е друго – в онези години никой не би се се­тил дори да обсъжда задника на този или онзи, хората просто си харесваха героите такива, каквито са. И това не се дължеше на сковаността на ония времена – на­против, тогава гейовете например ги наричаха директно „педе­расти“ или „манафи“, съобразно технологията, която ония прак­тикуваха. Но хората обсъждаха това насаме и много рядко. По правило обаче да се занимават с особеностите на известните хо­ра минаваше за неприлично, най-много да се е говорело под сур­динка и на пияна глава.
А сега – прас! – Карбовски отива и дърпа за езика Калоянчев да каже какъв е бил Парцалев. И това далеч не е случайно, това се прави напълно промисле­но и напълно съзнателно.Това е част от общото усилие да се самодоказват, като пору­гават паметта на избраниците на Съдбата. Едно напълно нену­жно занимание.
Защо ще си губиш времето да научиш примерно кой, в края на краищата, е превел по-добре сонетите на Шекспир – българ­ският народен будител Валери Петров или покойният непослу­шник Владимир Свинтила? Мъка ще е това упражнение, разбира се – и ще става още по-голяма мъка само след няколко години, когато дори самият Шекспир вече ще е напълно непознат, за Парцалев да не гово­рим. Тогава най-голямата интелектуалка ще бъде Памела, а раз­говорът ще се води около циците й, ей такива неща. И това ще бъде безкрайният разговор на идващото време. Когато ви казвам, че чалгата е идеология, създадена от по­литическата класа за нейно удобство, трябва да допълня, че тя е удобство и за медиите като цяло.

Веднъж гледах Парцалев – сетне гледах Лили, такива, какви­то са останали в архивите на „Всяка неделя“. После гледах Лили – и след това Парцалев. Така няколко пъти. И си казах, че Времето все пак понякога е и справедливо. Поне по отношение на Парцалев. Те се занимават със задника му – а той изглежда все по-достолепен. Те го облепват с мръсни думи – а неговите изглеждат още по-красиви. Те говорят за задници – а пък той едва удържа сълзите си, ко­гато ни казва, че вече си е взел сбогом с Дон Кихон – там, край паметника му в Мадрид, понеже е разбрал, че никой няма да му позволи да излезе от амплоато/затвора му на комик. Голям ко­мик наистина, обаче комик, нали – друго си е да размахваш меча на Цар Шишман примерно на сцената на Народния театър – ах, тези мечове, които победоносно се размахват само в сънищата на българската история…
В единия архив Лили се пазари за пари – в другия архив Парцалев плаче за неосъществената си роля, а може би и за не­осъществения си живот. Не искам да идеализирам единия за сметка на другия. В ни­какъв случай. Сметката е различна и е проста, особено защото се отнася до днешната телевизия – не можеш да направиш нищо сериозно там, ако поне в някаква степен не обичаш героите си – или най-малкото не се опиташ да ги разбереш, без при това да слухтиш около задниците им. Какви задници, по дяволите, защо ги тикате в очите ни – как­во общо имат те с нашия занаят? Като искате толкова да се зани­мавате със задници – правете политически предавания, правете нещо като едновремешната „Панорама“, която беше специалист в каденето на тамян тъкмо на задниците. Не разпалвайте и не търгувайте с най-ниските инстинкти на публиката – защото когато си все в септичната яма на живота, няма как да миришеш приятно. Извезвайте си новото знаме – онова със задника, но поне из­чакайте още малко, докато ги няма неудобните свидетели – та­кива като Мутафова например, която и на 95 години е по-жива и духовно по-витална от вас, новите знаменосци. Когато говорите с Калоянчев, който е чудовищен талант – може би най-невероятният, а и най-неразгаданият, поне от вре­мето, когато съм прогледнал за театър – не го занимавайте със задници, а с всичко останало.

НИКОЛА АНАСТАСОВ
Калата беше син на млекар, но се държеше като потом­ствен Чорбаджия, даваше си сметка за грамадния си талант, Чорбаджия си беше и половина.
Стоянка е друга – тя пък се опитва малко да простее и тъй да се принизи до хората.
Парцалев пък бе съвсем различен – докрай се терзаеше, че не е успял да изиграе Дон Кихот – такъв се виждаше той независи­мо от сплетните край него.
Кольо бе най-достъпен и естествен, може би не беше и съв­сем сигурен в себе си. Все разказваше как го натирили във Варненския театър, понеже не ставал за Сатиричния, а после всичко се наредило – и той вече беше един от властелините му, но не се натрапваше с някакво насилено самочувствие. Правеше чудесни роли една след друга, например в „Сако от велур“, но сега никой не спомена за нея, пак разказваха как не му потръгнало в началото и даваха някакви фрагменти от блуд­кави постановки.
Изобщо – Шепот, още от сега.
Никога не съм забелязал дори някаква искра на ревност или завист у него, обратното – умееше да цени чуждия талант и успех. Винаги е говорил с възхищение за Калата примерно. Обратното се случваше по-рядко. Всички те съществуваха в/за момента – и много добре си да­ваха сметка, че след тях в по-далечното бъдеще няма да останат кой знае какви следи, освен някои смътни спомени, които все повече ще избледняват.
Вбесявам се, когато виждам – всеки път – колко безмилостна е Смъртта, как изсмуква всичко от човека.
Кольо обаче играеше до самия си край – без да се интересува как изглежда вече.
Той вероятно смяташе, че неистовото му желание да играе може да заличи всичко, дори унижението от предателството на тялото ти. Театърът сигурно му е давал усещането, че така се оттласква от смъртта. А може и да е вярвал в известната фраза, че в ковчега не сла­гат теб – а само проклетата ти смърт.

ЕМИЛ ДИМИТРОВ
Някои ходеха край смъртното легло на Емил, само за да се уверят, че си отива и вече няма да има с кого да делят “славата”. Виж, него онзи военен министър би трябвало да го произведе в звание генералисимус – но не го направи, понеже Емил нямаше да пее на предизборната му кампания. Никога няма да забравя един епизод от 25-годишния юбилей на “Всяка неделя”. Бях пратил възможно най-хубавата лимузина за Емил. Слязох да го посрещна на входа. Двама души с мъка го извадиха от колата. Държаха го здраво, докато той ситнеше с видими усилия.

И изведнъж той забеляза камерите. За миг лицето му претърпя неизразимо с думи превъплъщение. Маската на страданието изчезна, заменена от погледа на Краля на естрадата. Защото той знаеше, че хората го обичат, и не воюваше с тях.

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ
В неговите мемоари „Панахида за мъртвото време“ няма никакъв силикон, никакви из­куствени подправки, а и никакви непремерени чувства – дори към хора, които излъчваха враждебност към него. Левчев избягва да го­вори за тях – казах му това, но той само се усмихна. За мен това е прекалена учтивост. От това въздържание обаче книгата не страда. Левчев има страхотен инстинкт за важното у един човек или в едно събитие. Колко хора са писали или просто дрънкали напри­мер за Брежнев, обаче само той е чул какво промърморва изкуфе­лият Генерален секретар на софийското летище: „А къде сме сега?“
А ние къде сме сега? – това се питаме, докато четем книгата, без още да сме изкуфели като съветския вожд. Въпросът, от кой­то българинът винаги най-много се е плашил. Левчев няма друг избор, освен да държи будни сетивата си – и ето защо: за никой съвременен български писател не са писали по толкова умен и в същото време възторжен начин големи чуж­дестранни художници, на словото преди всичко.
Най-хубавото определение за поезията му, което дълго сме дъ­вкали с него, е следното: че тя е „Поезия на загубата“ – един ма­кедонец го изрече, когато връчваха на Левчев „Лавровия венец“ в Струга. Сред досегашните носители на тази награда шестима са Нобелови лауреати. А тук, в София, през зъби съобщиха за това. Такива сме си ние – скърцането със зъби е любимото ни занима­ние, и на оня свят го практикуват някои. Да, поезия на загубата. Но затова пък цялостният му живот – и така излиза от тази книга – е животът на победата.
Книгата прелива от достойнства. Едно от най-важните е: уважение към миналото, опит то да се провиди – отново и отно­во – по достоен начин. Това е много ценно качество, понеже днес всеки се опитва да препикава това минало, да се държи гнусно с него сякаш е някаква блудница несретна. А Миналото е най-горният камък от сградата на Историята, нейният покрив – много обичам да повтарям тази фраза.
Левчев има едно стихотворение – „Покриви“, което всеки, който има поне малко разум, би искал да е посветено на него – идеята там е същата. А то е писано преди 40 години, когато бъ­дещото време беше единствено валидното. Гледайте напред, та­ка ни казваха – в нищото, както се оказа по-късно.
В днешните недонаправени времена, в които всеки нахален несръчко минава за писател, много трудно можете да срещнете книга, която да ви въодушеви. Тази със сигурност ще го постиг­не. А това е велико усещане за читателя…

СВЕТЛИН РУСЕВ
Срещата със смъртта винаги те обърква – няма значение да­ли обичаш, или не обичаш някого. Така си обяснявам казаното от един наш общ приятел за Светлин: „Той си беше самотник…“
Светлин самотник? Нищо по-неточно не може да се каже за този човек – не може да е само­тен човек, който е чел книги, взирал се е в картини, изпитвал е чувство на призна­телност към ония, които така го спасяват от житейските тегоби.
А Бойко – Гръмовержеца, който все повече се превръща в Гръмоотвод, в съболезнователното си писмо написа, че Светлин е мъдрец. Щом Светлин е мъдрец, защо тогава не го послушахте поне за паметника край НДК? Кога се сещате за такива хора – освен когато пишете помпозни съболезнования? То е ясно, че всяка Власт изпитва неудобство от мъдрите хора, дори се плаши от тях. Те са опасни свидетели, не знаеш как ще те видят и запомнят. Затова по-добре да стоят настрани. Сближението идва с некролозите. Казвам го по принцип. Има една показателна за характера на Бойко снимка: показват му „Квадрат 500“, Светлин му обяс­нява нещо, а Падишахът го е прегърнал през рамото. Живков не прегръщаше, обаче слушаше. В интерес на истината и Бойко потърси един-два пъти за съвет Светлин, но за паметника край НДК не удържа на натиска на лекетата. Паметникът сам по се­бе си не е от значение – а нагонът за Събаряне, за Рушене, за Изтърбуш­ване. Няма разумен човек, който да приеме това за нормално и да се примири. Затова държат мъдреците на един пушечен изстрел разстояние. В крайна сметка за всеки ще има по един некролог.

ЙОРДАН РАДИЧКОВ
Той стоя малко във Великото народно събрание (1990) и не успя да каже кой знае колко. Тамошната врява не беше подходя­ща за него, тя го потискаше, виждаше се, че не му се иска да се надприказва с езикогилотинираните. Могъщият му език сътво­ряваше спонтанно, на момента, невероятни образи. Говореше с паузи, мислеше и говореше. Сега тия говорят, без изобщо да мислят.
При едно от участията си във „Всяка неделя“ Радичков разказа следната история. Веднъж се връщали от Киноцентъра с големия актьор Андрей Чапразов. Той карал един стар москвич, много пъ­ти боядисван. Не го поправял много, но редовно го пребоядисвал, за да изглежда като нов. Стигнали някъде до ЦДНА и изведнъж нещо изгърмяло отзад. Чапразов спрял колата и казал: „Задна ля­ва!“ Излезли двамата, но не видели пукната гума, и четирите би­ли здрави. Спукала се резервната гума в багажника!
Това е казано преди повече от 20 години – но изглежда, че е изречено днес. Нещо повече: сякаш самият Господ ни гледа от­горе – и всеки момент ще ни го каже същото, но се колебае, по­неже не е сигурен, че ще го разберем. Ала Радичков беше про­видял Съдбата ни още тогава.
Резервна гума, хвърлена в багажника между останалата на­турия – лежи си там и изведнъж гръмва, за да привлече нечие внимание. Това сме ние. Но чува ли някой този пукот сред общо­то глуполене? Отговорът е ясен.
И все не смеем да се замислим – дори надмислим – над оно­ва невъобра­зимо шествие, когато ослепени български воини са водени от еднооки. Страх ни е да проникнем до дъното на тази метафора, защото може да се срутим от нейната обезумяваща сила.
Ами ако някой с половин език води колона от неми – как ще изглежда това, по дяволите?
Някакво божество – еднооко и с полуотрязан език, води не­мите и слепите… Накъде?
Та и ние така с демокрацията – тя не е това, за което я ползваме…


И БУБОЛЕЧКИТЕ

Днес съвсем лесно се попада на евтината сергия за още по-ев­тини знаменитости. Припомнете си само колко физиономии от екрана с лекота ги кръщават „звезди“ и дори „легенди“. Това, че ръсиш глупос­ти от екрана или просто се лигавиш, изобщо не те прави звезда – а още по-малко легенда. Обаче безсрамно трошат костите на езика ни с тази дума – сякаш става дума за Ботев, Левски или Хаджи Димитър, а не за някакъв кретен от екрана.
Едните – медиите – искат да се задоволяват с евтина стока, с евтини джунджурии. Другите пък подхранват медиите с още по-евтини номера с отдавна изтекъл срок на годност. Не се притесняват да споде­лят колко голям им се вижда на тях самите фалосът им. Или пък още не са минали и три дни от смъртта на Славков-Батето, и за­почват да жалят за него като „мъжа и любовта на живота им“ – разбира се, ако едно мимолетно физическо упражнение преди години може да мине за любов.
Богаташите ни са същата стока. Малцина се държат въздър­жано и дис­кретно. Останалите непременно искат да попаднат в хербария на мъртво­родените псевдозвезди. Примерът на Уорън Бъфет, един от най-богатите хора на пла­нетата, на тях им изглежда като някакво старческо слабоумие – да караш кола от шейсетте години на миналия век или да обядваш в обикновена закусвалня. Това е невероятно за тях – те, които не са годни да косят дори ливадата на този финансов гений.
Преди около 80 години емигрантът Стефан Попов напи­са едно забележително есе – „Третото поколение“. Смисълът му бе, че едва третото поколение български първенци след Освобождението от турско робство ще бъдат пълноценни хора – едва тогава, когато се слеят богатството и образоваността. На 9 септември 1944 година това „трето поколение“ бе унищожено. Новото изобщо не се задава – и това е неизбежно, когато основ­ната съставка на новобогаташите е парвенющината, и то в обил­ни коли­чества. Тя ги праща директно на евтината сергия.
Някои претендират, че са сериозни бизнесмени, дори олигар­си, че са фундаментът на стопанството ни. А пък една проста пе­вица изпива без остатък мозъка и задръжките им. Други са готови да платят и 10 хиляди евро, за да се снимат на масата с някоя временна звезда и да си вдигнат реномето по този начин – ако не пред други, то поне пред шофьорите си.
И доста от известните ни политици са същата стока. Тодор Колев беше напълно смаян – в началото на 90-те години – когато видя, че външните стълби в дома на един от лидерите на СДС са постлани с черга! Обречен си да влачиш тази черга със себе си цял живот, каквато и власт или богатство да прилапаш. Питайте какви книги не са чели българските политици – и от тях ще направите библиотека, по-ценна от Александрийската.
Ами Царят, чието образование е толкова семпло, че би нака­рало да се изчерви всеки кандидат за работа в някой пощенски офис. Веднъж му споменах за удивлението си, че в „двореца“ в село Баня съм видял непокътнати доста акварели на Щъркелов. Това не го трогна изобщо. Да де, обаче дивите комунисти ги бя­ха запазили и съхранявали повече от пет десетилетия.
С омразата си към ценностите на миналото и без дори да го съзнават, апологети на евтината сергия не са само повърхност­ните репортери. Но също и някои нискочели носители на „нови­те ценности“. Един Иво Прокопиев неизменно парадира, че ги носи в портфейла си. Но всъщност е обикновен номенклатурен изтърсак – порода „воденска“. Баща му е бил от най-доверените лица на онзи режим, управител на „Воден“, любимата ловна ре­зиденция на Живков. Заради това всеки, който има някаква при­лична реализация до 1989 година, е припознаван от Прокопиев за смъртен враг. Подобни хора се опитват непрекъснато да зари­ят миналото с някакви нови герои, между които да се намърдат и те. Напразно, разбира се. Но и тази тяхна болест се прихваща лесно.
Междуособиците в интелигенцията също са причина за раз­цвета на евтината сергия. Не са за подценяване и користта, и комплексите на новите лумпен-интелектуалци. Навремето те щяха да бъдат само евтини компаньонки на някои по-шумни ве­лможи, но сега вече се изживяват като идеолози на „новата“ кул­тура. Онези, които най-много скачат срещу миналото, знаят отлич­но – и това не им дава мира – че няма да оставят нищо след се­бе си.

Повечето от днешните ни футболисти биха се чувствали по на място в шоу за метросексуални – да си обменят адреси на са­лони за епилация или татуировки. На един от години му казват „българския Бекъм“ точно защото се татуира усърдно. И добре, че никой по света не чете български вестници – иначе истински­ят Бекъм с лекота ще спечели дело за уронване на достойнство­то му. Отгоре на всичко, понеже е и голямата еврейска спортна икона, знае как да печели пари и от дела.
Защо медиите участват в тези глупави производства на звез­ди? Защото на репортерите така им е по-лесно. Защото са бедни като църковни мишки и изобщо не знаят какво представлява ис­тинският, звездният успех. И защото – не на последно място, са им внушили да произвеждат кренвирши.
Да вземем за пример актьора Калин Врачански. Писаха, че заплатата му от театъра била 550 лева. Не е изключено да е точ­но така. Е, каква звезда е този човек. С 550 лева не можеш да имаш никакво самочувствие. Сега от „Стъклен дом“ печелел по 10 хиляди на месец. Предполагам, че оттук насетне той ще при­еме каквото и да е, ако му предложат 11 хиляди, готов ще е да се жертва и за най-големия боклук. Обаче истината за него е в онзи театър, в който му подхвърлят някакви дребни, и той мно­го добре знае това. Затова не може да отгледа в себе си истинско самочувствие. Не надценявам ролята на парите. Но с 550 лева никога няма да можеш да отидеш в „Олд Вик“ в Лондон, за да се запознаеш с блестящия актьор Кевин Спейси – той между другото е собстве­ник на този знаменит лондонски театър, който съществува от 1818 година. Не да си говорят за пари – а как се става актьор. Обзалагам се, че от 100 български актьори 97 дори не са чу­вали за книгата с интервюта на Лорънс Гробъл с Ал Пачино, какво остава да са я прочели (българското й издание е от 2009 година). Е, как се става тогава дори обикновен актьор, не звезда.
И затова Кърджилова е интересна заради връзката си с Бахаров, Бахаров пък – защото пушел трева, и пр.
По-лошото е, че от близо петстотинте публикации за Калин Врачански, които на първо търсене можете да откриете в мага­зина на Чичко Гугъл, няма нито една, която да представя дори по най-елементарния начин актьорските му възможности и хо­ризонти. Но то така се поставя днес дори и Шекспир – без да знаят и без да ги интересува, че съществува цяло шекспирознание, мо­гъщ клон от литературната наука. Навремето най-признатият ни тълкувател на Шекспир не знаеше английски, той се доверява­ше на преводите – те пък също направени по подстрочници.

Виждал съм всичко в нашия занаят, но сърцето ми щеше да спре, когато Мирела Френи – съпруга на Гяуров и също несъм­нено световна знамени­тост – се разплака в студиото ми през ес­ента на 2004 година. Седмици преди това великият ни бас беше починал, малко неочаквано наистина, и Френи прегази гордост­та си, за да покаже колко нечувствителни са управниците ни. Това сигурно й е коствало много усилия, но тя все пак го напра­ви. Тия типове дори за Гяуров нямаха време. Тогава Симеон се къдреше в Министерския съвет, но и той, европеецът с потури, не се беше сетил да каже две думи на вдо­вицата на Гяуров. А това всъщност щеше да бъде знак на уваже­ние към Историята, която на думи всички почитат, пък и всич­ки гледат да се отъркат в нея. Потурнаци нещастни. Обаче всяко днешно нищожество ги кара да тичат, за да се снимат с него, и пр.
Не знаех какво да кажа на Мирела Френи, мълчах и се чудех как с такива свирепи комплексари изобщо ще оцелее културата ни. Ясно ми беше обаче, че е дошло времето на сатърите. Разбирам, че днешните сополи искат да лъснат най-отпред. Обаче все пак във всичко трябва да има някаква мярка.
Никакъв Джон Атанасов с неговия компютър! – друг патент трябва да ни бъде признат: че у нас всеки новодошъл е по-велик от предходниците си, че всъщност той е единствено великият. Този патент ще ни бъде напълно достатъчен.
Смеехме се на самовлюбеността на социализма – тогава ня­кои неща се преувеличаваха, вън от съмнение. Но пък в същото време имахме истински, стопроцентови, реални световни знаме­нитости. Уж примитивният и необразован Живков имаше хиля­да пъти по-точна преценка за реалността. Трябва да задраскам думата „необразован“ – защото и досега си остана тайна какво всъщност е учил бившият цар, ако изобщо е учил нещо. За обра­зоваността на Станишев да не говорим, няма да е възпитано. То е цяло чудо как подобни практически невежи хора се домогват до върховете на властта. Костов изглежда по-грамотен, понеже е бил асистент някакъв – представяте ли си какъв дар от приро­дата, каква божествена ласка е такъв човек да стане премиер – той, който е можел само да бърше праха в кабинетите на учени като Сендов или Балевски примерно. Е, как тогава няма да дой­де времето на Сатъра?
Забележете и нещо друго. Посякоха, разфасоваха големите ни имена, направиха всичко, за да ги принизят и забравят. Но за­едно с това разрушиха и материалния фундамент, върху който те бяха израснали. Сега минава за голям подвиг и пада голямо пъчене и министерско пуйчене, когато намерят някой лев за ре­монта на едно нещастно музикално училище или за костюми на знаменит в миналото ансамбъл.
Станахме амбулантни търговци с изкуството на траките, тър­говски пътници с трохи от миналото – но няма как да предло­жим нищо реално от днешния ден освен фукни. То няма и как да се случи. Продаваме входни билетчета за чуждата слава, тол­кова. В наши дни някой комплексар току изграчи, че и той ни е „вкарал в Европа“. Това е една от най-позорните фрази на Прехода – вкарали ни в Европа? А сега номерът е друг: ремонтираме музеи и галерии, в кое­то само по себе си няма нищо лошо – и пак „Край Босфора шум се вдига“! Но няма да е лошо да направим и един Музей на изкуството на Прехода. Ще бъде много забавно, понеже той задълго ще си остане празен. Освен ако пак не ни услужат господа траките, те винаги ни се притичват на помощ.

Новите герои винаги най-много са се страхували от съизмер­ването. Забравата е тяхното спасение. И ако продължаваме по този начин, след още няколко години Големият Къртач – Костов, наистина може да засенчи дори самия Стамболов – така впро­чем го нарече преди време един тъпак. И това понесе слухът ни.
Докато се ръфат дали да не направят паметник на Аспарух – обаче на мястото на паметника на Старчев до НДК, все същият грях ги води – да събарят и след това да градят криво-ляво – ве­че има паметник на Лучников, един номинален човечец, Бог да го прости – едно от безбройните глухарчета, които вятърът на Демокрацията довя и отвя. Глухарче върху постамент? Е, не, не върви.
Макар че, от друга страна, на фасадата на нашия парламент съвсем спокойно може да бъде изписан нов девиз: „Съединението на глухарчетата прави силата!“. След време Историята ще при­еме това като рядка проява на честност от страна на Прехода. Малките крачета, за които стана дума по-горе, а и думите на Нейчо Неев, изпуснати в порядък на просветление: „Ега ти и държавата, на която аз съм вицепример!“ – също са едни от най-важните символи, макар и гротескни, на Прехода. Но под каква форма да ги качиш върху постамента?
А един рефрен съпровожда воя на къртачите: „Забрави! Забрави!“
През 2013-а Костов пак поиска да прави правителство, поне­же пет пари не дава какво помнят българите за него, той ги смя­та за идиоти; Станишев е помъдрял, нали, и се надява никой да не сравни програмата му от 2005-а година с тази от 2013-а; Плевнелиев стоеше чинно до Бойко и откриваше отсечка след отсечка по магистралите, дори се беше превърнал в личния со­мелиер на Бойко, ах, колко сладко хвърляше бутилките шам­панско по муцуните на багерите – а сега вече казва, че магис­тралите не били толкова важни, колкото образованието. Всички са еднакви, едно и също са, и едно и също самодоволство ги из­пълва. Но как да ги изобразиш върху постамента – няма скулп­тор, който да го постигне, това са образи, които се разтичат пред погледа ти, щом се опиташ да ги запазиш за времето; въртеливи като пумпали, склонни на всичко, нашите любими Водачи, кои­то обаче не знаят една проста истина: „Както и да се въртиш, задникът ти остава все отзад!“ Всички те от дълги години насам ви хранят с отровата на Забравата и по всякакъв начин насилват паметта ви – за да не си спомняте какво се случи, след като онези 45 години ни бяха до­шли до гуша. Ето една идея: качете една гигантска НУЛА върху стометро­вия постамент на паметника на Прехода.

МАГАРЕТА И ПАРАДНИ КОНЕ
Маймунджилъците с общата ни Памет нямат край. Изобщо не сме в състояние да я стопанисваме почтено и с ува­жение, то е ясно. Главните разбойници на Прехода посегнаха най-напред на нея. Правеше се всичко възможно да бъдат забравени го­леми фигури, а джуджета бяха представяни за великани. Магарета бяха представяни като парадни коне – както би казал Елиас Канети.
Тия дни бе сложена паметна плоча за командоса Емил Шарков, който бе убит в скандалната полицейска акция в Лясковец – зна­менита с нелепостта си. А всъщност трябва да бъде увековечен бившият главен секре­тар на МВР Лазаров, който вещо организира онази касапница.
Бъркотията е пълна – непрекъснато озадачаваме Паметта, при­тискаме я да приеме абсурдни претенции, голямото се заобикаля, нищожното се възвеличава. И все бързаме – да „увековечим“ едно и друго, понеже никак не сме сигурни в милостта на Историята. А и какво друго очаквате от хора, които са водени от нагона си да рушат паметници – освен да величаят днешни джуджета.
Събориха мавзолея на Димитров – вместо да го оставят, за да ни боде очите и да ни напомня за крайностите на онази епоха. Ако Костов беше изкарал още един мандат, сега на мястото на мавзолея щеше да има негов паметник, подлогите му почти си­гурно щяха да са го направили.  Всъщност на мястото на мавзолея на Димитров може и се­га да бъде направена една внушителна композиция: куп разва­лини – ако бяха запазили останките на мавзолея, щеше да бъде най-добре – сред които да се извисява една колона с образите на Костов и съмишлениците му с благодарствения надпис „Те въз­дигнаха България“.
Тези хора са омагьосани да оставят развалини след себе си. Впрочем мавзолеят го събаряха на два пъти, сякаш самата История им нашепваше, че бъркат, че това е глупост – и как то­гава да гледа тя на тях освен с презрение.

УЧЕБНИК ЗА КОМУНИЗМА
Наистина е нужно още отсега да се напише учебник за прес­тъпленията на комунизма, както предлагат някои системно раз­пенени късни антикомунисти. Сега, веднага. Защото след още няколко години няма да има кой да опро­вергава лъжите им. Престъпленията на комунизма трябва да се изучават, това е безспорно. Въпросът е – как? Намерете време за истинските страдалци, за тяхната истина, за тяхната Голгота. В една държава, в която има повече апологети на Марков, отколкото на Илия Минев, не може да се напише честен учебник за престъпленията на комунизма.
И все си мисля за писателя Йордан Вълчев – той дори не гле­даше сериала „На всеки километър“, какво остава да бъде не­гов автор. Но в замяна на това беше истински страдалец, също и истински писател, във всеки случай не по-малко значителен от Марков. Достатъчно е човек да познава само сборника му „Сватба“, за да е сигурен в това. За останалите му творби да не говорим. Бил е в лагера Куциян, след това – когато затвориха ла­герите – лежа и в Старозагорския затвор. Ах, как го няма вече, за да направи една психография на примитивния български ан­тикомунизъм.
Учебникът не бива да се превръща в поле на мистификации, на маниашки лъжи, на едно срамно надлъгване с Историята. Освен това не бива да се превръща и в оправдание, в алиби на Прехода – и на неговите некадърни „строители“, включител­но и на късните анти­кому­нисти. А такава опасност реално съ­ществува. А след този учебник трябва да се напише и учебник за Прехода, обезателно. Все още се надявам да направя една „Инвентарна книга на Прехода“ – като отговор на излязлата преди години „Инвентарна книга на социализма“, която несръчно шаржира същността на онзи строй, който си имаше и своите достояния.
Основният въпрос е: кои ще са авторите на учебника, каква ще е тяхната научна състоятелност и честност. Във време, когато тихомълком се опитаха да отменят дори турското робство, въпросът за авторството е от изключително значение.
И кои ще са неговите рецензенти? Той трябва да бъде плод на един научен консенсус – а не да следва вятъра в главите на оди­озни типове, които минават за „десни“ или антикомунисти. Младите вече са донейде зомбирани – като съдя по отзивите им в Мрежата, но все още имат шанса да научат истината от ро­дителите си и от техните родители. За жалост, Истината винаги върви редом с мистификациите – и доста често е безсилна пред тях.

ДЪРЖАВАТА-ЗАЛИЧИТЕЛ
Паметника край НДК постепенно се превърна в символ на разпада, който са­мите те причиниха в една или друга степен. А това показва, че не са толкова хитри, колкото си въобразя­ват. Не успяха да се справят с един елементарен проблем, защо­то са повлечени от днешното Лениво Мъртвило и са свикнали то само някак да се справя с проблемите, каквито и да са те.
Аспарухово се превръща във воден ад, загиват хора – добре де, дъждът все ще спре.
И той спира – нищо, че Потопът се спотайва наоколо и ядно ръмжи.
Бисер става жертва на „ничий“ язовир – ничий?! – в една тол­кова крадлива държава! Добре де, хайде да преброим безстопан­ствените язовири, 70 ли са или 100 – майната им. Ще ги броим, докато забравят и за Бисер – пък и всички началства вече се сни­маха там, снизходиха притворно скръб­ните си мутри до просто­людието; дори Плевнелиев се разходи дотам с един бронетран­спортьор и беше донейде овладял вечно нахиления си сурат. Не беше малък принос към всенародната скръб. Какво повече ис­кате.
Такова е мисленето на тия хора – да се забравя проблемът, да се отмества погледът от всичко, което дращи по манията им на триумфатори, или най-малкото на разсилните на Европейския съюз – нищо, че и той е на път да остане под собствените си ру­ини.
Царете на Забравата са все пришълци, довлечени от мът­ния потоп на „Промяната“ – далеч по-смъртоносен от онзи в Аспарухово. Номинални хора, качени на сцената в повечето слу­чаи напълно случайно – няма защо да очаквате от тях Мъдрост или Промисъл за Бъдещето. Няма как да го има това при тяхната Случайност. Озадачени от личното си и невероятно за самите тях възди­гане, те нямат желание да гледат напред, защото се страхуват единствено за себе си. А заети единствено със собственото си оцеляване, те изобщо нямат време за Миналото. Майната му.
Но изведнъж прогледнаха и проумяха, че рушащият се па­метник е всъщност Образът на тяхното време. Какво друго очаквате тогава, освен да го заличат изцяло – както заличиха толкова други неща. Такива хора могат само да „санират“ своя личен отрязък от Времето, да го напудрят отгоре-отгоре – но отвътре той си ос­тава пак безличен и мизерен. Като онези блокове, които на инат прокапаха след тържественото им саниране.
Гледаш го – и се сещаш за Разрухата Всебългарска. Накрая проумяваш, че цяла България си е един Черен Бисер.
Е, да, прорязан от магистрали – колкото да стигнеш по-бър­зо до безбройните малки паметници на Разрухата, които не са по-малко тягостни, отколкото онзи край НДК. Защото изоставе­ната ти родна къща в някое селце изчегъртва от сърцето ти най-свидното за теб, онова, което те прави Някой – Паметта. Колко прости човешки радости си преживял там – и изведнъж трябва да се спасяваш, защото хуните идват. Циганските изстъпления станаха причина за обезлюдяването на стотици села – но ние и с това се примирихме.
Няма да забравя един клетник от Монтанско, когото циган­ските набези бяха превърнали в беглец от родното му село, в емигрант в собствената му – уж – страна. Веднъж, докаран до личния си предел, той дойде в студиото на „Всяка неделя“ и по­иска оръжие от самия Бойко, който тогава все още беше само главен секретар на МВР. Не получи, разбира се, и се зарея наня­къде. Оттогава минаха 15 години и бежанци като него станаха хиляди хора. И все ги утешаваха, че властта всеки момент ще ги избави от страховете им – и това все не се случваше. А накрая Бойко нареди последната сценка от тази безкрайна унизителна пиеска: полицаите пак няма да имат лимит за гориво на служеб­ните си коли, за да са по-пъргави. Едни клетници ще помагат на други клетници!
Държава, в която полицаите сами си купуват униформи, ня­ма как да не събаря паметници. Това е Държава Заличител, не­що като героя на Арнолд Шварценегер – планина от мускули и нищожно количество мозък.
Костов пак се оказа по-хитър от днешните властници. Навреме – навреме?! – събори Мавзолея, за да заличи Спомена. Сигурно никак не му е било лесно, сърцето му е кървяло – защото в бляно­вете си като нищо и той е мечтал един ден да бъде на трибуната му – Там, Горе, във висините на онази власт – да маха на пионерчетата. .. И защо пък не, по онова време беше отдаден на комунис­тическите идеали не по-малко от всеки друг дръвник.
Сетне, след този безспорен Шампион на Разрухата, който на­прави „приватизацията“ с деликатността на Чингиз хан, дойде времето на следващите Лъже-Строители. На Симеон – Брокера на недвижими имоти, който нямаше време за никакви памет­ници, понеже беше зает да разрушава собствения си онаследен Мит, който той пропиля като последния комарджия. Или пък на Станишев, този политически хермафродит, разчекнат между идеалите на баща си и усилието да ги забрави.
Онези, които най-много скачат срещу миналото, знаят отлич­но – и това не им дава мира – че няма да оставят нищо след се­бе си. Няма кой да събаря паметниците им. Няма да има такива.
И това не им го казвайте. Бъдете милостиви.



Линкове към книгата в различни формати, наред с 85 снимки:

или

Share.

1 Comment

  1. БЛАГОДАРЯ! И не само за тази книга … БЛАГОДАРЯ ЗА ИДЕЯТА, РЕАЛИЗАЦИЯТА, ПОДДРЪЖКАТА И .. ТРУДА ВИ !!!!!!! :) Б Л А Г О Д А Р Я В И !!!! :)

Leave A Reply