Изкуството на победата – Фил Найт

0

izkustvoto-na-pobedata-4eti-meПрез 1962 г. един 24-годишен американец си мечтае животът му да има цел и да бъде значим, като игра, в която винаги побеждава и оставя следа. Той не се превръща в автор на бестселъри, виден политик, известен журналист или голям спортист, както си е представял, а във Фил Найт – основателят на най-популярната спортна марка в света Nike. Как ли се постига подобен успех, към който мнозина се стремят – толкова да харесват работата си, че тя да се превърне в игра?

Като бегач, Найт разбира от маратонки. Курсовата му работа за обувките прераства в пътешествие до Япония, а когато имаш „целенасочена отдаденост и воля на спортист“, нищо не може да те спре, колкото и съмнения да изпитваш. Найт започва да внася в САЩ маратонки Tiger на японската фирмата Onitsuka. За първата партида заема 50 долара от баща си. Чака маратонките няколко месеца. Когато пристигат първите дванайсет чифта обувки, Найт ги вдига към светлината и ги милва. Изпраща два чифта на бившия си треньор по лека атлетика в Орегон, Бил Бауърман, който впоследствие става негов съдружник в Nike. Година по-късно печалбата на компанията им Blue Ribbon достига 8000 долара. Както се казва, оттам нататък всичко е история.
Въпреки това в компанията цари суматоха и несигурност за бъдещето, защото Nike постоянно е на ръба на фалита. Причината? Найт непрекъснато рискува и влага обратно всеки един спечелен долар. Компанията няма капитал, но това не ѝ пречи година след година да надминава всеобщите очаквания. Бауърман допринася немалко със своите иновативни предложения за видове маратонки. В резултат приходите растат ли, растат.

„Те носеха моите обувки. Всяка крачка, която правеха, всеки удар, който нанасяха, бяха отчасти мои. Едно е да гледаш спортно събитие и да се поставяш на мястото на играчите. Всеки фен го прави. Друго е, когато спортистите носят твоите обувки.“
— „Изкуството на победата“ от Фил Найт

Найт обяснява своя успех по много простичък начин, който би могъл да бъде доста полезен на всеки нов предприемач:

Докато шофирах към Портланд, се чудех на внезапния си успех в продажбите. Не можех да продавам енциклопедии, а освен това го ненавиждах. Продажбата на взаимни фондове ми се удаваше малко повече, но вътрешно се чувствах празен. Тогава защо продаването на обувки беше толкова различно? Защото не беше продаване, осъзнах аз. Аз вярвах в бягането. Вярвах, че ако хората излизат да бягат по няколко мили всеки ден, светът ще бъде едно по-добро място и че с тези обувки се бяга по-добре. Хората усещаха моята вяра и искаха да притежават част от нея.
Вярата, реших аз. Вярата е неустоима.
Понякога хората толкова много искаха моите обувки, че ми пишеха или ми се обаждаха по телефона, като казваха, че са чули за новите Tiger и искат да си купят един чифт, може ли да им ги изпратя с наложен платеж? Така, без да полагам усилия, се роди бизнесът ми с поръчки по пощата.
Да, помислих си. Увереност. Това му трябва на човек – повече от собствения капитал и ликвидността. Щеше ми се да бях по-самоуверен. Да можех да взема назаем малко увереност. Но увереността беше като парите в брой. Трябваше да я имаш, за да получиш още. А хората не бяха склонни да я раздават.

Найт признава, че за него Nike никога не е била само марка – той винаги е искал да създаде култура. През годините, когато на пазара вече са стъпили Puma и Adidas (двете най-големи фирми за спортни обувки, управлявани от двама братя германци, които се ненавиждат), на моменти мечтата на Найт наистина изглежда налудничава, но той не спира да се бори. Nike постепенно се превръща в популярна дума – до такава степен, че съдружниците решават да преименуват фирмата от Blue Ribbon на Nike, Inc.

“Изкуството на победата” е нещо повече от мемоар. Найт е откровен до болка, проявява изключително чувство за хумор в точните моменти и не спестява собствените си негативни качества или лични трагедии. Разказва подробно и за възходите, и за паденията на фирмата, като невзрачното писмо от Митническите служби на САЩ със сметка за 25 милиона долара, която не могат да си позволят да платят, ако искат Nike да продължи да съществува.

Мислех си за онзи израз: „Това е просто бизнес“. Никога не е просто бизнес. И никога няма да бъде. Ако някога наистина се превърне просто в бизнес, значи този бизнес е много лош.

След дълги колебания Найт избира Nike на името на древногръцката богиня на победата Нике. Четиресет години по-късно годишната печалба на Nike вече надминава 50 млр. долара, 100 милиона от които редовно отиват за дарения. Обувките и облеклата на Nike се продават в над 5000 магазина по света, а служителите на компанията наброяват повече от 10 хиляди. Правата за филмирането на бестселъра вече са придобити от гиганта Netflix, като самият Найт ще бъде продуцент. От излизането на мемоара през 2016 г. „Изкуството на победата“ не слиза от класацията на New York Times за най-продавани книги.

Мислех за всички онези неща, които не бях, и причината бе проста. Тези неща ми бяха най-познати. Беше ми трудно да кажа какъв или кой точно съм, или можех да бъда. Подобно на всичките си приятели исках да успея, но, за разлика от тях, не знаех какво означава това. Пари? Може би. Съпруга? Деца? Къща? Да, ако имам късмет. Бяха ме учили да се стремя към постигането на тези цели и някаква част от мен наистина инстинктивно го правеше. Но дълбоко в себе си търсех нещо друго, нещо повече. Имах болезненото усещане, че времето ни е кратко – по-кратко, отколкото осъзнаваме, кратко като сутрешен крос, а аз исках моето да има смисъл. И цел. И креативност. И значимост. Но най-вече.. да бъде различно.
Исках да оставя следа в този свят.
Исках да победя.
Не, не е вярно. Просто не исках да загубя.
И ето че после се случи. Когато младото ми сърце се разтуптя, когато розовите ми дробове се разгърнаха като криле на птица, а дърветата се сляха в зеленикава мъгла, всичко се разкри пред мен и прозрях какъв точно исках да бъде животът ми. Игра.
Да, мислех си, това е. Това е думата. Тайната на щастието, която винаги бях подозирал, същността на красотата и истината – или всичко, което трябваше да знаем за тях – се криеше някъде в онзи момент, докато топката е във въздуха, когато двамата боксьори долавят предстоящия звънец, когато бегачите наближават финиша и тълпата се из правя вкупом. Има някаква възторжена яснота в онази пулсираща част от секундата преди да се определи победителят. Исках това – каквото и да беше то – да бъде моят живот, моето ежедневие.
В различни периоди си бях мечтал да стана велик писател, невероятен журналист или политик. Но най-голямата ми мечта винаги е била да бъда голям спортист. За съжаление, съдбата ме бе направила добър, но не и велик. На двайсет и четири години най-сетне се бях примирил с този факт. Тренирах крос в Орегон и се бях отличил, като през три от четирите години си бях завоювал правото да бъда в отбора. Но с това всичко приключи. Сега, когато започнах да пробягвам миля след миля, докато изгряващото слънце обагряше най-ниските иглички на боровете, се запитах: ами ако има начин, без да съм спортист, да се почувствам като такъв? Постоянно да играя, вместо да работя? Или пък толкова да харесвам работата си, че тя да се превърне в игра.

На света имаше толкова много войни, болка и мъка, ежедневието беше толкова изтощително и често несправедливо – мислех си, че може би единственото решение е да намеря някаква изумителна, невероятна мечта, която си струва, забавна е и изглежда подходяща, и да я преследвам с целенасочената отдаденост и воля на спортист. Независимо дали ни харесва, животът е игра. Който отрича тази истина и отказва да играе, остава само зрител, а аз не исках това. Ни най-малко не го исках.
И, както винаги, това доведе до моята Налудничава идея. Може би, мислех си, трябва още веднъж да я разгледам. Може би тя просто ще… проработи?
Може би.
Не, не, мислех си, докато бягах все по-бързо, сякаш гонех някого и в същото време гонеха мен. Ще проработи. За бога, аз ще я накарам да проработи. Никакво „може би“.
Изведнъж се усмихнах. Почти се разсмях. Плувнал в пот, докато се движех грациозно и с лекота, видях своята Налудничава идея в целия ѝ блясък и не ми се стори толкова налудничава. Дори нямаше вид на идея. Изглеждаше като място. Имаше вид на човек или някаква жизнена сила, съществувала много преди мен, отделно от мен, но и част от мен. Тя ме очакваше, но и се криеше от мен. Това може би звучи високо­парно, някак налудничаво. Но тогава се чувствах така.
Или пък не. Може би паметта ми преувеличава онзи евристичен момент или събира много такива моменти в един. Или пък, ако е имало такъв момент, той е бил просто еуфория от бягането. Не знам. Не мога да кажа. Голяма част от онези дни, както и месеците и годините, в които те постепенно се превърнаха, е изчезнала като онези заоб­лени мразовити кълбета въздух. Лица, номера, решения, които някога са изглеж­дали неотложни и фатални – вече ги няма.
Остава обаче една утешителна сигурност, една укрепваща истина, която никога няма да изчезне. На двайсет и четири аз имах Налудничава идея и някак си, въпреки че бях объркан от екзистенциални тревоги и страхове за бъдещето, както и съмнения в себе си – както е присъщо на всички младежи в средата на двайсетте – аз все пак реших, че светът се състои от налудничави идеи. Историята е дълга процесия от налудничави идеи. Нещата, които обичах най-много – книгите, спорта, демокрацията, свободното предприемачество – са започнали като налудничави идеи.
Всъщност малко идеи са по-налудничави от любимото ми занимание – бягането. То е трудно. Болезнено е. Рисковано е. Наградите са малко и далеч не са гарантирани. Когато човек бяга по овална писта или по пуст път, той няма реална цел. Поне не и такава, която напълно да оправдава усилието. Самото действие се превръща в цел. Не само че няма финална линия, а самият ти я определяш. Каквото и удоволствие или ползи да извличаш от бягането, трябва да ги откриеш у себе си. Всичко опира до това как ще го формулираш, как ще убедиш себе си.
Всеки бегач го знае. Бягаш миля след миля и никога не знаеш защо. Казваш си, че бягаш към някаква цел, че преследваш някакъв стремеж, но всъщност го правиш, защото алтернативата да спреш те плаши до смърт.
Така че онази сутрин през 1962 година си казах: нека всички нарекат идеята ти налудничава… просто не спирай. Продължавай. Дори не си помисляй да спираш, докато не стигнеш там, и не се замисляй особено къде е това „там“. Каквото и да се случи, просто не спирай.
Това е онзи зрял, далновиден и неотложен съвет, който успях да си дам съвсем неочаквано и който някак си успях да последвам. Половин век по-късно смятам, че това е най-добрият съвет – и може би единственият, – който трябва да се даде.

Така че онази сутрин през 1962 година си казах: нека всички нарекат идеята ти налудничава… просто не спирай. Продължавай. Дори не си помисляй да спираш, докато не стигнеш там, и не се замисляй особено къде е това „там“. Каквото и да се случи, просто не спирай.
Това е онзи зрял, далновиден и неотложен съвет, който успях да си дам съвсем неочаквано и който някак си успях да последвам. Половин век по-късно смятам, че това е най-добрият съвет – и може би единственият, – който трябва да се даде.

Капитал. Започвах да ненавиждам тази дума. Банкерът я използваше постоянно, докато се превърна в мелодия, която не можех да избия от главата си. Капитал – чувах я, докато си миех зъбите сутрин. Капитал – чувах я, докато удрях възглавницата си нощем. Капитал – стигнах дотам, че отказвах дори да я изричам на глас, защото не беше истинска дума, беше бюрократичен жаргон, евфемизъм за реални пари, каквито аз нямах. Съвсем преднамерено. Аз влагах обратно в бизнеса всеки свободен долар. Толкова ли безразсъдно беше това?
За мен нямаше смисъл да разполагам с парични наличности, които да си стоят просто така. Разбира се, това би било най-предпазливо, консервативно и благоразумно. Но наоколо беше пълно с предпазливи, консервативни и благоразумни предприемачи. Аз исках да натискам здраво газта.
Някак си успявах да си мълча по време на многобройните срещи. Накрая приемах всичко, което казваше банкерът. После правех каквото си искам.

Когато човек бяга по овална писта или по пуст път, той няма реална цел. Поне не и такава, която напълно да оправдава усилието. Самото действие се превръща в цел. Не само че няма финална линия, а и самият ти я определяш. Каквото и удоволствие или ползи да извличаш от бягането, трябва да ги откриеш у себе си. Всичко опира до това как ще го формулираш, как ще убедиш себе си.

Подобно на книгите спортът дава усещането, че живеят нечий друг живот или че са част от победите на другите. И от техните поражения. Когато спортът е на висота, духът на феновете се слива с този на спортиста и в това сливане, в този преход се крие единението, за което говорят мистиците.

Започването на собствен бизнес беше единственото, което превръщаше другите житейски рискове – брака, Вегас, борбата с алигатори – в нещо сигурно. но се надявах, че когато фалирам – ако фалирам, – ще го направя бързо, така че да имам достатъчно време, достатъчно години, за да приложа на практика всички изстрадани поуки. Не обичах да си поставям цели, но тази цел проблясваще в съзнанието ми всеки ден, докато се превърна в мой вътрешен глас: Фалирай бързо.

“Изкуството на победата” е необикновена автобиография. Лична, страстна, изпълнена с отчаян и безумен труд на шепа лудаци, които искат да променят света – и успяват. Те не са технологични гении като Мъск, не са изумителни продавачи като Джобс – но са не по-малко отдадени от тях. И успяват. Минават през всичко възможно, за да постигнат своето. И тази книга си заслужава безспорно четене в тези времена на мрънкалници, които очакват да получат шансовете си наготово – Фил Найт доказва, че без обричане на живота на едно нещо е невъзможно. Не че и това е достатъчно – но понякога сработва. С Nike става.

shoedogphilknightbook

За Автора

Филип Хемпсън Найт (Philip Hampson Knight) (роден 1938) е основателят и главният изпълнителен директор (CEO) на американския концерн Nike. Според сп. „Форбс“ през 2022-ра година той е на 26-о място по богатство в САЩ с $50 млрд. Найт защитава дисертация в Станфордския университет. В нея развива идеите, които прокарва с голям успех в бъдещия концерн по-късно. Найт основава „Найк“ в средата на 1960-те години, като концернът се оказва сред най-могъщите сред производителите на спортни стоки.
Найт завършва обучението си в калифорнийския Станфордски университет през 1964 г. с квалификация като магистър по администрация на бизнеса. В дисертацията, която защитава, той описва как господството на немските компании „Адидас“ и „Пума“ на американския пазар на спортни стоки може да бъде преустановено. Найт защитава идеята за изгодна и качествена конкурентна оферта, която да бъде затвърдена чрез интензивна маркетингова стратегия.
През 1964 г. Найт създава заедно с Бил Бауърман фабриката за обувки „Blue Ribbon Sports“. Бизнесът върви добре и през 1971 г. компанията „Blue Ribbon Sports, Inc.“ е преименувана на „Nike, Inc.“ В началото на 1990-те години Найт е начело на едно от най-печелившите предприятия в света. Концепцията на Найт е, че продуктите му трябва да се рекламират от най-добрите спортисти. Първият голям спортист, сключил договор с „Найк“, е Стийв Префонтен (1973).
Найт е президент на компанията от 1967 г. От 1990-те години насам конкуренцията се засилва от страна на компании като „Adidas“, „Puma“ и „Reebok“.


Линкове към цялата книга:

или
Share.

Leave A Reply