Кой да ти помогне да откриеш смисъла на живота си по-добре от един монах? Опитът и мъдростта на Джей са безценни за всеки, който се стреми да подобри живота си и да разгърне пълния си потенциал. Джей Шети ни показва стъпка по стъпка как да изградим силата си, като преместим фокуса от представа за себе си към самооценка. Тази книга ни освобождава от хипнозата на социалната дресировка и ни помага да станем архитекти на собствения си живот.

Надяваме се тази книга да ви вдъхнови и може би да излезете от нея с планове за ново начало. Може би си мисли­те как да промените навиците си, да слушате ума си по нови начини, да внесете нова благодарност към живота си и още. Когато обаче утре се събудите, нещата ще тръгнат не както трябва.
Може да проспите будилника. Нещо може да се пречупи. Важна среща ще бъде отменена. Вселената няма изведнъж да започне да ви дава зелена светлина по целия път до работата ви. Грешка е да мислим, че като прочетем една книга, посетим лекция или въведем промени, ще поправим всичко. Външни­те фактори никога не са перфектни и целта никога не е била съвършенството. Животът няма да тръгне по вашия път. Вие трябва да вървите по своя път и да вземете живота със себе си. Ако разберете това, ще бъдете подготвени за всичко, което може да се случи.
Няма универсален план за мир и цел. Начинът да се стигне там е чрез обучение на ума, да се фокусира той върху това как реагираме, откликваме и се ангажираме с това, което искаме от живота, в нашето собствено темпо, по нашето собствено време. Тогава, ако животът кривне встрани, ще се връщаме към този фокус. Ако сте решили да сте мили, а някой се дър­жи с вас грубо, знаете към какво искате да се върнете. Ако се събудите решени да се фокусирате върху дхармата си в работата, а после шефът ви даде задача, която не отговаря на силните ви страни, от вас зависи да откриете начин да из­ползвате дхармата си. Ако не успеете, не съдете процеса и не съдете себе си. Дайте си свобода да се възстановите и да се върнете към гъвкав фокус върху това, което искате. Светът не е против вас. Вие създавате собствената си реалност във всеки един момент.
В цялата книга се натъкваме на парадокси. Говорим за при­ближаване до страха, за да се освободим от него, за откри­ване на новото в рутината ни, да сме едновременно уверени и смирени, да сме себични, за да сме всеотдайни. Живеем в двойствен свят, но красотата на парадокса е, че две проти­воположни идеи могат да съществуват заедно. Животът не е компютърна програма – той е танц.
Не може да измисли по-добър инструмент, който да ви по­могне да намерите гъвкавост и контрол, от медитацията. Тя ни помага да открием какви стъпки да предприемем в танца. В медитацията откриваме яснота кой трябва да бъдем сега, за да проявим най-доброто от себе си. Нашият дъх ни свързва с ума ни, душата ни се извисява в песен и на това място на енергия и единство откриваме своите отговори.
Всяка глава в детаили ще разгледа различна част от човешката природа:

1.ИДЕНТИЧНОСТ. Аз съм това, което мисля, че съм
2.НЕГАТИВНОСТ.Злият крал ходи гладен
3.СТРАХ. Добре дошли в хотела Земя
4.НАМЕРЕНИЕ. Заслепени от златото
5.НАМЕРЕНИЕ. Природата на Скорпиона
6.РУТИНА. Мястото има енергия, времето има памет
7.УМЪТ. Дилемата на колесничаря
8.ЕГО. Хвани ме, ако можеш
9.БЛАГОДАРНОСТ. Най-силното лекарство на света
10.ВЗАИМООТНОШЕНИЯ. Наблюдаване на хората
11. СЛУЖЕНЕ. Засаждайте дървета, под чиято сянка не възнамерявате да седите

Калидаса, големият писател на санскрит от пети век, казва: „Вчера е само сън. Утре е само видение. Добре преживяното днес обаче прави вчера сън на щастие, а утре видение на надежда“.
Да присъстваш е единственият начин да водиш истински богат и пълен живот.

   Един от най-паметните уроци по благодарност дойде брое­ни дни след като постъпих в ашрама:
   “Старши монах иска от нас, новодошлите, да опишем пре­живяване, което според нас не сме заслужили. Следва тишина, докато пишем в тетрадките. Аз избирам епизод от детство­то ми, когато един от най-добрите ми приятели ме предаде.
След петнайсет минути споделяме какво сме записали. Един от нас описва болезнената преждевременна смърт на сестра си, други говорят за инциденти и наранявания, някои – за изгубена любов. Когато приключваме, учителят ни казва, че преживяванията, които сме описали, са уместни, обаче сочи и факта, че всички ние сме избрали негативни сценарии. Нито един от нас не е писал за нещо много хубаво, което му се е случило благодарение на добрата съдба или на нечия доброта, вместо на собствените му усилия. Нещо чудесно, което не сме заслужили.
Имаме навика да мислим, че не заслужаваме нещастия, но заслужаваме всяка благословия, която ни се случи. Сега кла­сът се заема да помисли за добрата си съдба – че сме родени в семейство, което е било в състояние да се грижи за нас, че има хора, които са инвестирали в нас повече, отколкото самите ние сме инвестирали в себе си, за възможностите, които са променили живота ни. Толкова лесно пропускаме шанса да признаем това, което ни е дадено, да почувстваме и изразим благодарността си.”
   Това упражнение ме пренесе към първия път, когато по­чувствах благодарност за живота, който дотогава смятах за нещо, което се разбира от само себе си.

Всеки протака и се разсейва, дори монасите, обаче ако си дадем повече време, ще можем да си позволяваме отвличания на вниманието и пак да се съсредоточаваме. Ако сутрините нямаме резерв от време, един телефонен разговор или разлято кафе могат да означават закъснение за работа. Ако имате про­блеми с усвояването на ново умение, проумяване на концеп­ция или сглобяване на мебели от IKEA и сте фрустрирани, инстинктът ще ви подскаже да се откажете, обаче ако се на­сочите изцяло към задачата, ще постигнете повече, отколкото мислите, че е възможно.
Оказва се също, че периодите на дълбоко съсредоточаване се отразяват добре на мозъка. Когато се прехвърляме от зада­ча на задача компулсивно (като многозадачниците, които по­казват лоша памет и концентрация при изследването в Стан­форд), ерозираме способността си да се съсредоточаваме. Стимулираме прекалено много допаминовия канал (канала на наградите). Това е пътят и на пристрастяванията и поради това се чувстваме принудени да го стимулираме все повече и повече, за да получаваме същото приятно чувство, а това води до още повече разсейване. В края на краищата обаче, като зла ирония, приятното чувство от допамина ни изтощава – твър­де многото допамин може да попречи на тялото да обработва серотонина – химикала на удовлетворението. Ако някога сте прекарвали цял ден в телефонни разговори и срещи, следили сте тази и онази новина в Интернет и сте поръчвали книги от „Амазон“, усещането за изтощение след всичко това трябва да ви е познато. Това е допаминов глад.
Ако си позволим вглъбени преживявания – медитация, периоди на фокусирани усилия, рисуване, решаване на кръс­тословици, плевене на градината и много други видове съ­зерцателна, еднозадачна работа, – не само ще сме по-про­дуктивни, но и ще се чувстваме по-добре.

Представете си да ви кажат, че можете да прекарвате по пет минути на ден с човек, когото намирате за много привле­кателен. В края на месеца едва ще го познавате. Определено няма да се влюбите. Категорично има причина да искаме да говорим по цели нощи с тези, в които започваме да се влюб­ваме. Понякога може да е и обратното – влюбваме се, защото сме разговаряли цяла нощ. Океанът е пълен със съкровища, обаче ако плувате на повърхността, няма да видите нищо от тях. Ако започнете да медитирате с идеята, че това веднага ще прочисти ума ви, скоро ще разберете, че вглъбяването изисква време и практика.

Когато започвах да медитирам, ми бяха нужни поне пет­найсет минути, за да се успокоя физически, и още толкова, за да уталожа шума в собствения си ум. Медитирам по един или два часа на ден от тринайсет години и още са ми нужни десетина минути само за да изключа мислите си. Не казвам, че трябва да медитирате по два часа на ден тринайсет години, за да почувствате ползата. Не това е важното. Убеден съм, че всеки процес може да проработи, ако се вглъбим в него. След като преминете бариерата и се отдадете изцяло, започвате да долавяте ползите. Губите представа за времето. Усещането за пълна ангажираност често е толкова благодарно, че когато дойде време да прекратим, ни се иска да се върнем към пре­живяването.

Един старши монах веднъж ми разказа стара притча на че­роките, за дилемите, които измъчват всекиго от нас: Старец казва на внука си:
Всяко решение, което вземаме в живота си, е битка меж­ду два вълка вътре в нас. Единият представлява гнева, завист­та, алчността, страха, лъжите, несигурността, егото. Другият представлява покоя, любовта, състраданието, смиреността и позитивното. И те се борят за надмощие.
– И кой вълк побеждава? – пита внукът.
– Този, когото храниш – отговаря старецът.
– А как ги храним? – попитах аз учителя си.
Монахът отговори:
– Чрез това, което четем и слушаме. Чрез това с кого пре­карваме времето си. Чрез това, което правим с времето си. Чрез това накъде насочваме енергията и вниманието си.
„Бхагавад Гита“ казва: „За този, който е овладял ума, умът е най-добър приятел. За този обаче, който не го е направил, умът е най-големият враг“. Думата враг може да ни се струва твърде силна, когато говорим за гласа на несъгласието в глава­та си, обаче дефиницията й изглежда точна. Враг според окс­фордския речник на английския език, е „човек, който активно се противопоставя или е враждебно настроен спрямо някого или нещо“ и „нещо, което вреди на нещо друго или му нанася щета“. Понякога собственият ни ум работи против нас. Първо ни убеждава да направим нещо, после ни кара да се чувстваме виновни, задето сме го направили, често защото това нещо е в разрез с нашите ценности или морал.
Във въведението си към своя превод на „Дхамапада“ Ек­нат Ийсваран пише, че в ежедневната ни вихрушка от мисли „имаме идея какво всъщност е животът, колкото пиле, преди да се излюпи. Вълнения и депресии, щастие и нещастие, удо­волствие и болка, всичко това са бури в миниатюрно, обвито в черупка царство, което смятаме, че е цялото съществуване“. В такъв случай имат смисъл думите на Буда, когато най-накрая достига „селенията изцяло извън досега на мисълта“, че се чувства като пиле, което излиза от черупката си.
В ашрама научих нещо, което е много важно за възпиране­то на всички тези опасни, самоунищожителни мисли. Мисли­те са като преминаващите облаци. Собственото аз, подобно на слънцето, винаги присъства. Ние не сме нашият ум.

Не само монасите от Шаолин демонстрират невероятен контрол над сетивата. Изследователите вземат друга група монаси, както и хора, които никога не са медитирали, и при­крепят към китките им термостимулатори – устройство, което причинява болка чрез висока температура. Пластината се на­грява бавно, остава максимално нагрята в продължение на де­сет секунди, после се охлажда. При експеримента веднага щом пластината започне да се загрява, матрицата на болката при не-монасите започва да излъчва сигнали като полудяла, сякаш пластината е достигнала максималната температура. Учените наричат това „тревожност на очакването“, а монасите не по­казват никакви признаци за такова нещо. Докато пластината се нагрява, мозъчната им дейност остава практически непроме­нена. Когато достигне върховата температура, мозъците на мо­насите показват пик, но само в областите, които регистрират физическото усещане за болка. За повечето от хората болката е двойно усещане – част от нея се усеща физически, а друга емоционално. За монасите топлината също е болезнена, но те не свързват преживяването с негативни чувства. Те не из­питват емоционална болка. И техният мозък се възстановява от физическата болка по-бързо, отколкото на не-медитиращите.
Това е забележително ниво на контрол над сетивата – по-голям, отколкото повечето от нас са склонни да развият, но все пак мислете за сетивата си като пътеки на ума. По-голяма­та част от живота ни се управлява от това, което виждаме, чу­ваме, помирисваме, докосваме, вкусваме. Ако усетиш аромата на любимия си десерт, ти иска се да го изядеш. Ако видиш фотография на плаж, започваш да си мечтаеш за отпуската. Чуваш някоя фраза и веднага си спомняш човека, който я из­ползва непрекъснато.
Маймунският ум е реактивен, а монашеският е проакти­вен. Да приемем, че когато отидете в Youtube, за да гледате ня­какво видео, пропадате в заешка дупка – от милото животинче отивате на нападение на акула, после изведнъж установявате, че гледате Шон Еванс да яде горещ сос с някаква знаменитост. Сетивата непрекъснато и безразсъдно отнасят ума ни далеч от мястото, където искаме да бъде. Не предизвиквайте сетивата си. Не се излагайте на опасността от провал. Един монах не прекарва никакво време в стриптийз клуб. Искаме да сведем до минимум склонността на ума ни да реагира и най-лесният начин да го направим е интелектът активно да отклонява се­тивата от стимули, които могат да накарат ума да реагира по начини, които ще е трудно да контролираме. От интелекта за­виси дали ще разбере, че сме уязвими, и ще стегне юздата, както прави кочияшът, когато колесницата минава през поля­на с вкусна трева.
Всеки сетивен импулс може да активира емоции – изку­шение или тревога, или тъжно напомняне, които примамват конете встрани от пътя, избран от кочияша. Социалните ме­дии могат да изсмукват времето, което сте искали да отдели­те за друго. Снимка може да ви напомни за покоен приятел в момент, в който нямате време за скръб. Тениската на бивш партньор може отново да разбие сърцето ви. В разумни гра­ници, разбира се, препоръчвам да отстраните нежеланите стимулатори на сетивата от дома си (или да деинсталирате компютърните приложения). Когато го правите, визуализи­райте, че ги премахвате от ума си. Можете да направите съ­щото, когато попаднете на нежелан ментален спусък – дума, която сте чували често от родител, песен от миналото. Визуа­лизирайте, че ги отстранявате от живота си, както бихте от­странили физически обект. Когато отстраните тези ментални и физически спусъци, можете да престанете да се поддавате на действието им. Излишно е да казвам, че не е възможно да премахнем всички сетива и всички спусъци. Не го и искаме. Целта ни не е да заглушим ума и дори не да го направим не­подвижен.

Да се освободиш не означава да не притежаваш нищо, а означава, че нищо не притежава теб“. Харесва ми как този цитат резюмира осво­бождаването от привързаности по начин, който обикновено не се обяснява. Хората най-често смятат отдръпването за из­оставяне на всичко, за липса на грижа. Мари Кондо не казва на хората да се освободят от грижите си – казва им да търсят радост. Всъщност най-голямото освобождаване от привърза­ности е да си близо до всичко и да не допускаш нищо да те погълне или притежава. Това е истинска сила.
Както повечето монашески начинания, отдръпването не е местоназначение, на което пристигаме, а процес, който трябва да поддържаме непрекъснато и съзнателно. Достатъчно труд­но е да се отдръпнеш в ашрама, където монасите не притежа­ват почти нищо освен идеите си и идентичността си. В съвре­менния свят можем да се стремим към отдръпване – особено когато сме изправени пред трудност като спор или дискусия – и се надяваме да го постигнем мимолетно.

За да видите разликата между себе си и образа, който по­казвате, помислете за поведението си, когато сте сами, когато няма кой да ви съди и не опитвате да впечатлявате никого. Единствено вие решавате дали да медитирате или да гледате телевизия, да подремнете или да излезете да тичате, да стоите по анцуг или по дизайнерски джинси. Само вие знаете дали ще ядете салата или сладки. Замислете се за себе си, когато наоколо няма никого, когато няма кого да впечатлявате, няма кой да ви предлага каквото и да било. Това е поглед към този, който сте в действителност. Както гласи афоризмът – „Ти си този, който си, когато никой не гледа“.

Нан-ин, зен учител, приел университетски професор, кой­то отишъл при него, за да го разпита за зен. Когато Нан-ин поднесъл чай, напълнил чашата на посетителя си, но продъл­жил да налива. Професорът видял как чашата прелива и не се сдържал:
– Препълнена е! Няма да побере повече!
– Подобно на тази чаша – отбелязал Нан-ин – ти също си изпълнен със своите мнения и догадки. Как бих могъл да ти покажа зен, ако преди това не изпразниш чашата си?
Можеш да се изпълниш със знания и удовлетворяващи пре­живявания, ако позволиш да бъдеш празен.

Фалшивото „аз“, което ни изгражда, може също толкова лесно и да ни разруши. Когато слабостите ни бъдат показани, егото, което преди това ни е казвало, че сме брилянтни и ус­пешни, остава без защита. Без нашата фалшива самоличност, без нашите лъжи и предразсъдъци, ние сме нищо, както веро­ятно се е чувствал Франк Абагнейл, когато са го арестували. Егоизмът често се прикрива, после се превръща в ниско са­мочувствие. И в двата случая сме твърде погълнати от самите себе си и представата на околните за нас.
Не можеш да поддържаш мита за собствената си значи­мост безкрайно. Ако сам не разбиеш егото си, животът ще го разбие вместо теб.

Споменах, че можем да медитираме навсякъде. Визуализа­цията може да ни помогне да влезем в релаксация независимо какъв хаос цари наоколо. Веднъж пътувах с влак три дни от Мумбай до Южна Индия в претъпкан мръсен вагон. Беше ми трудно да медитирам и казах на учителя си:
– Няма да медитирам сега. Ще медитирам, когато спрем или когато стане по-спокойно.
– Защо? – попита учителят ми.
Отговорих:
– Защото така правим в ашрама.
Бях свикнал да медитирам в спокойствието там, край едно езерце, пейки и дръвчета.
Той каза:
– Мислиш ли, че времето на смъртта ще е спокойно? Ако не можеш да медитираш сега, как ще медитираш тогава?
Осъзнах, че ни учат да медитираме в спокойна среда, за да можем да медитираме и сред хаос. След това медитирам в самолети, насред Ню Йорк Сити, в Холивуд. Има разсейващи фактори, разбира се, но медитацията не ги елиминира, а се справя с тях.
Когато водя медитация, често започвам с думите: „Ако умът ти блуждае, върни се към нормалното си дишане. Не се разочаровай и не се поддавай на раздразнението, просто де­ликатно и леко върни вниманието си към дишането, към ви­зуализация или мантра“. Когато се разсееш, медитацията не прекъсва. Прекъсва когато допуснеш да следваш разсейваща­та мисъл или изгубиш концентрацията си и се укоряваш: О, толкова съм зле в това. Част от медитативната практика е да наблюдаваш мисълта, да я оставиш да съществува, а после да се върнеш към това, върху което се фокусираш. Ако не е труд­но, значи не го правиш както трябва.

Брайън Актън е пример за съзнателното практикуване на благодарност. Той работи в Yahoo единайсет години, после кан­дидатства за работа в Туитър, но макар да е много добър в професията си, му отказват. Когато научава вестта, пуска туит: „Отказаха ми в централата на Туитър. Всичко е наред. Щеше да се наложи да пътувам много“. След това кандидатства във Фейсбук. Скоро след това пуска друг туит: „Фейсбук ми отка­заха. Щеше да е чудесна възможност да се свържа с фантас­тични хора. Очаквам с нетърпение следващото приключение в живота“. Не се колебае да сподели неуспехите си в социал­ните медии, но никога не изразява нещо различно от благо­дарност за възможностите. След тези неуспехи той се заема с работа по свое приложение – през многото си свободно време. Пет години след това Фейсбук купи WhatsApp, приложението, чийто съавтор е Актън, за 19 милиарда долара.
Работата в компаниите, които отказват на Актън, би му донесла много по-малко пари. Вместо да се фиксира върху отказите и да приеме манталитета на бедността, той просто изчаква с благодарност бъдещето.
Не съдете момента. Веднага щом сложите на нещо етикет „лошо“, умът ви започва да го вярва. Вместо това бъдете бла­годарни за неуспехите. Позволете пътешествието на живота да продължи с неговото собствено темпо и по неговите собствени заобиколни пътища. Вселената може би има други планове за вас.
Има история за един монах, който всеки ден носел вода в две кофи, едната от които имала дупка. Правел го всеки ден, ала не поправял кофата. Един ден един минувач го попитал защо продължава да носи вода с пробитата кофа. Монахът по­сочил, че страната на пътеката, над която носи пълната кофа, е изсъхнала, а от другата страна, над която носи пробитата кофа, са поникнали чудесни цветя. „Моето несъвършенство – завършил той носи красота на околните“.
Хелън Келър, която губи зрението и слуха си съвсем малка поради неизвестно заболяване, пише: „Когато една врата на щастието се затвори, се отваря друга. Ние обаче понякога гле­даме толкова дълго затворената врата, че не виждаме вратата, която се е отворила“.
Когато нещо не стане както желаете, кажете си: „Там ня­къде ме чака нещо повече“. Това е всичко. Не е нужно да си мислите „Толкова съм благодарен, че изгубих работата си“. Когато си кажете: „Това исках. Това беше единственият отго­вор“, цялата енергия отива в „това“. Когато си кажете „Това не се получи, но там някъде има още“, енергията се насочва към бъдещето, изпълнено с възможности.
Колкото по-отворени сме за възможните последици, тол­кова по-лесно ще можем да направим благодарността своя реакция.

Ако не знаете какво искате, ще изпращате погрешни сигна­ли и ще привличате погрешните хора. Точно за това говорим в цялата тази книга. Преди да разберете себе си, няма да сте готови за любовта.
Понякога се хващаме, че правим една и съща грешка отново и отново, като привличаме същия тип несъвместими партньо­ри или ги избираме въпреки разума си. Ако това се случи, не е лош късмет, а е знак, че трябва да работим. Според гледна­та точка на монасите хората носят болка. Опитват да намерят други, които да им помогнат да облекчат болката, но това мо­гат да направят единствено те. Ако не я преодолееш с работа, ще остане с теб и ще се намесва в решенията ти. Проблемните хора, които се появяват, отразяват нерешените ви проблеми, но те ще се появяват отново и отново, докато не научим урока, който трябва да научим. Както Айванла Ванзант каза на Опра Уинфри: „Докато не излекуваш раните от миналото си, ще продължаваш да кървиш. Може да превържеш раните с храна, алкохол, наркотици, работа, цигари, секс в края на краищата обаче те ще продължат да отделят секрети и да цапат живота ти. Трябва да намериш сили да отвориш раните, да бръкнеш вътре с ръце, да извадиш сърцевината на болката, която те за­държа в миналото, спомените, и да се помириш с тях“.
След като отворите собствените си куфари и се излекувате (до голяма степен), ще стигнете до връзка, готови да давате. Няма да търсите някой, който да решава проблемите ви или да запълва празнина. Никой не може да те допълни. Ти не си половинка. Не е нужно да си съвършен, но трябва да достиг­неш до място, от което даваш. Вместо да изсмукваш всички останали, започваш да ги подхранваш.

Както пише бенедиктинският монах Лорънс Фриман в книгата си „Аспекти на любовта“: „Всичко, което правиш през деня, от миенето до закуската, срещите, шофирането до работа, гледането на телевизия и ре­шението вместо това да четеш… всичко, което правиш, е твоят духовен живот. Въпросът е само доколко съзнателно правиш всичките тези обикновени неща…“

Двама монаси миели краката си в една река, когато единият от тях видял, че във водата се дави скорпион. Веднага го взел и го пуснал на брега. Макар да бил бърз, скорпионът успял да го ужили по ръката. Монахът продължил да мие краката си. Другият казал:
– Виж, този глупав скорпион веднага пак падна във водата.
Първият монах се навел, пак спасил скорпиона и пак бил ужилен. Другият монах се изненадал:
– Братко, защо спасяваш скорпиона, щом знаеш, че е в при­родата му да жили?
– Защото – отговорил другият – да спасявам е в моята при­рода.
Монахът формира смиреност – за него животът на скорпио­на е по-ценен от неговата болка. По-ценният урок тук обаче е, че да „спасява“ е толкова важно за природата на този монах, че се чувства задължен и доволен да го прави, въпреки че е наясно, че скорпионът ще го ужили. Монахът толкова вярва в своята дхарма, че е готов да страда, за да я изпълни.

Ето един трик за живота: Служенето винаги е отговор. То оправя лош ден. То олекотява товара, който носим. Служенето помага на хората и помага на самите нас. Не очакваме нищо в замяна, но получаваме радост. Това е размяна на любов.
Когато живееш в служене, нямаш време за жалване и кри­тикуване.
Когато живееш в служене, страховете ти си отиват.
Когато живееш в служене, изпитваш благодарност. Мате­риалните ти обвързаности намаляват.
Служенето е пряк път към смислен живот.

Докато растат, някои от нас чуват две лъжи. Първата е „Нищо няма да излезе от тебе“. Другата е: „Можеш да станеш всичко, което поискаш“. Истината е…

Не можеш да бъдеш всичко, което поискаш.
Можеш обаче да бъдеш всичко, което си.

„Страхът не предотвратява смъртта.
Предотвра­тява живота.“
— Буда

ВЪВЕДЕНИЕ

Когато бях на осемнайсет, през първата година в бизнеско­лежа „Кае Бизнес Скул“, Лондон, един приятел предложи да отидем да чуем беседа на някакъв монах.
Не исках.
– Защо ми е да слушам някакъв си монах?
Често проявявах интерес и слушах лекции на директори на големи компании, знаменитости и други успели хора, но ин­тересът ми към монаха тогава беше нулев. Предпочитах бесе­дите на хора, които наистина са постигнали нещо в живота си.
Приятелят ми настоя и накрая се съгласих:
– Добре де, ще дойда, ако след това отидем на бар.
„Влюбих се“ е израз, който се използва почти изключител­но когато се говори за романтични взаимоотношения. Она­зи вечер обаче, докато слушах монаха, който разказваше за преживяванията си, аз наистина се влюбих. Човекът на сце­ната беше на трийсет и няколко, индиец. Главата му беше из­бръсната, носеше роба с цвят на шафран. Беше интелигентен, красноречив, харизматичен. Говореше за принципа „безко­ристна жертва“. Когато каза, че трябва да садим дървета, в чиято сянка не възнамеряваме да седим, почувствах непозна­то вълнение в цялото си тяло.
Бях особено впечатлен, когато научих, че е бил студент в Индийския технологичен институт, който много напомня Масачузетския технологичен институт, също и с това, че е почти невъзможно да се запишеш в него. Беше изоставил тази въз­можност, за да стане монах, беше напуснал всичко, към което аз и приятелите ми се стремяхме. Или беше луд, или беше напипал нещо голямо.
През целия си живот съм се възхищавал от хора, тръгна­ли от нищо и постигнали нещо – изминали пътя от дрипите до богатството. Сега за първи път виждах човек, който съвсем умишлено беше пропътувал обратния път. Беше изоставил жи­вот, какъвто всички би трябвало да искаме, както ни учи днеш­ният свят. Вместо обаче да прилича на огорчен неудачник, той изглеждаше радостен, уверен, в мир със себе си. Всъщност из­глеждаше по-щастлив от всички, които познавах. На осемнай­сет бях срещал много доста богати хора. Бях разговарял с мно­зина, които бяха станали известни, силни, красиви или и трите заедно. Не мисля обаче, че бях срещал истински щастлив човек.
След това си пробих път през тълпата, за да му кажа колко удивителен е и колко ме е вдъхновил.
Как мога да прекарвам повече време с теб? – чух се да казвам. Изпитвах необходимост да съм край хора, които вла­деят ценностите, които искам аз, не предметите, които искат всички.
Монахът ми отговори, че цялата седмица ще пътува и ще изнася беседи във Велико­британия и че съм добре дошъл да го придружавам. Направих го.

Първото ми впечатление от този човек, чието име е Гауран­га Дас, беше, че прави нещо добро. По-късно щях да открия, че науката е на същото мнение. През 2002 г. тибетският монах Йонги Мингюр Ринпоче пътува от район непосредствено до Катман­ду до Университета на Уисконсин, Медисън, за да даде възможност на изследо­вателите да наблюдават активността на мозъка му, докато медитира. Учените сложили на главата му устройство, напомнящо шапка за душ (електроенцефало­граф), от което излизат повече от 250 гънки проводника, свър­зани със сензори, което техник прикрепил към скалпа му. По време на изследванията монахът е имал зад гърба си шейсет и две хиляди часа практическа медитация.
Екип изследователи, част от които също опитни медитато­ри, го наблюдавал от кон­трол­на зала, а той започнал да меди­тира по схема, разработена от тях – една минута медитация върху състраданието и трийсет секунди период на почивка. Преминал през този цикъл четири пъти, по знак на преводач. Учените гледали стъписани. Почти точно в мига, в който мо­нахът започвал медитация, електроенцефалографът регистри­рал рязка и интензивна мозъчна дейност. Такъв силен бърз пик би се получил, ако монахът про­мени позата си или се раз­движи поне малко, но го наблюдавали той оставал съвър­ше­но неподвижен.
Забележителното в експеримента не била само последова­телността в мозъчната дей­ност на монаха – „включено“/“из­ключено“ при активност и отпускане – но също така и фактът, че нямало период на „подгряване“. Ако си медитатор или поне си опитвал да успокоиш ума си, знаеш, че е нужно известно време, докато стихне парадът разсей­ващи мисли, който се носи в главата ти. Ринпоче нямал нужда от такъв преходен пе­риод. Всъщност, оказвало се, че успявал да влезе и да излезе от онова силно медита­тивно състояние сякаш натиска бутон. Повече от десет години след онези първоначални из­след­вания сканиранията на мозъка на четирийсет и една годишния мо­нах показали по-малко признаци на стареене, отколкото мозъ­ците на негови връстници. Според изследо­вателите мозъкът му приличал на мозък на човек, който е десет години по-млад.
Учените, изследвали мозъка на будисткия монах Матю Рикар по-късно, го наричат „най-щастливия човек на света“, защото откриват най-високото ниво на гама-вълни – които се свързват с вниманието, паметта, ученето и щастието, – регистрирано ня­кога от науката. Един-единствен монах, който излиза от нор­мата, може да се приеме за аномалия, но Рикар не е единствен. Мозъците на двайсет и един други монаси също били изследва­ни при различни медитативни практики и също показали нива на гама-вълните с по-високи и по-продължителни пикове (дори по време на сън), отколкото при немедитиращи хора.

Защо трябва да се научим да мислим като монаси? Ако ис­каш да играеш добре баскетбол, би гледал Майкъл Джордан, ако искаш да си иновативен, можеш да проучиш Илон Мъск или, ако те привлича пеенето, да се поинтересуваш от Бионсе. Ако искаш да научиш ума си да намира мир, покой и цел? Мо­насите са специалисти в това. Брат Дейвид Стиндъл-Раст, бе­недиктински монах, един от основателите на gratefulness.org, пише: „Светски човек, който съзнателно се стреми да живее в Сега, е монах“.
Монасите могат да устояват на изкушения, да се въздържат от отправяне на критики, да се справят с болка и тревожност, да укротяват егото си, да градят живот, който е изпълнен с цел и смисъл. Защо да не се учим от най-спокойните, най-щастливите, най-целеустремените хора на света? Може би си мислите, че за монасите е лесно да бъдат спокойни, безметеж­ни и свободни от напрежения, че се крият някъде в спокойна среда, не им се налага да ходят на работа и да се съобразяват с романтични връзки и, да, с трафика в час пик. Може би се питате, как пък мисленето като монах ще ми помогне тук, в модерния свят?
Първо, монасите не се раждат такива. Те са хора от вся­какъв произход, които са избрали да се променят. Матю Ри­кар, „най-щастливият човек на света“, в живота си преди е бил биолог. Анди Падикоум, съосновател на апликацията за медитация Head­space, се е обучавал за цирков артист. Позна­вам монаси, които са били финансисти или са свирели в рок банди. Израснали са в училища, градове и села като вас и мен. Не е нужно да палите свещи у дома, да се разхождате боси или да пускате снимки как седите в поза „лотос“ на върха на планина. Монашеството е мисловна нагласа, която може да приеме всеки.
Както повечето монаси в наши дни, не съм израснал в аш­рам. През по-голямата част от детството си правех неподо­баващи за монах неща. До четиринайсет бях послушно дете. Израснах в Лондон с родителите ми и по-малката ми сестра. Семейството ми е от средната класа, индийско. Подобно на много други родители, моите също правеха всичко, за да ми дадат добро образование и шанс за добро бъдеще. Не се за­бърквах в неприятности, справях се добре в училище, полагах усилия всички да са щастливи.

Когато обаче започнах средното училище, направих рязък завой. Като дете бях пълен и ми се подиграваха за това, оба­че после намалих килограмите, започнах да играя футбол и ръгби. Насочих се към предмети, които индийските родители по принцип не харесват, като рисуване, дизайн и философия. В това не би имало нищо лошо, обаче се забърках не е когото трябва. Правехме лоши неща. Пробвахме дрога. Биехме се. Пиехме прекалено много. Нещата не вървяха добре. Три пъти ме гониха от училище. Накрая поискаха да напусна.
„Ще се променя обещах. – Ако позволите да остана, ще се променя“. Училището ме остави и аз смених посоката.
Най-накрая, в колежа, започнах да разбирам стойността на сериозната работа, жертвите, дисциплината, упоритостта при преследването на целите. Проблемът бе там, че по онова вре­ме нямах никакви цели, освен да си намеря добра работа, един ден да се оженя, да имам семейство – обикновените неща. По­дозирах, че има нещо по-дълбоко, но не знаех какво е.

Когато Гуаранга Дас дойде да говори в колежа, бях готов за нови идеи, нов начин на живот, път, който беше много различен от този, по който всички (включително и аз) смятахме, че ще поемем. Исках да израсна като личност, а не да познавам състра­данието, съпричастността и смирението само като абстрактни понятия. Исках да ги живея. Дисциплината, характерът и ин­тегритетът да не са неща, за които само чета. Исках да ги живея.

През следващите четири години жонглирах между два свя­та, като от барове и ресто­ранти се хвърлях в медитация и спа­не на пода. В Лондон учех мениджмънт е ударе­ние върху по­веденческите науки, стажувах в голяма консултантска фирма и прекарвах доста време е приятелите и семейството си. А в един ашрам в Мумбай изучавах древни текстове, като по-голя­мата част от коледните и летните ваканции живеех при монаси. Ценностите ми постепенно се промениха. Открих, че искам да съм сред монаси. Всъщност исках да се потопя в менталността им. Работата, която вършех в корпора­тивния свят, като че ли все повече и повече губеше смисъл. Каква полза от липсата на позитивно въздействие върху когото и да било?
След като завърших колежа, смених костюма е монашеска роба и се присъединих към ашрама, където спяхме на пода и всичките ни притежания се събираха в малко шкафче. Живях и пътувах в Индия, Великобритания и Европа. Медитирах часо­ве наред всеки ден и изучавах древни текстове. Имах възмож­ност да служа с другите монаси, да пома­гам в продължаващата работа по преобразяването на един ашрам в село край Мум­бай в екологично духовно убежище (екосело Говардан) и да стана доброволец в програма за предоставяне на храна, която раз­пределяше повече от милион порции всеки ден (Анам­рита).
Щом аз успях да се науча да мисля като монах, би трябвало да се справи и всеки друг.

Това, което най-много ме порази, когато изучавах фило­софията на монасите, беше, че през последните три хиляди години хората всъщност не са се променили. Разбира се, по-високи сме и средно живеем повече, но ме изненада и впе­чатли фактът, че монашес­ките учения говорят за опрощение, енергия, намерения, цел в живота и други подобни по начин, който резонира и днес, както вероятно е резонирал и когато са се появили.
Още по-впечатляващото е, че монашеската мъдрост може да бъде подкрепена от науката, както ще видим много пъти в тази книга. От хилядолетия монасите вярват, че медитацията и будното съзнание са полезни, че да си благодарен е добре за теб, че когато служиш си щастлив и други неща, за които ще научите в тази книга. Те са развили практики около тези идеи дълго преди днешната наука да разполага с начини да ги покаже и потвърди.
Алберт Айнщайн казва: „Ако не можеш да обясниш нещо по разбираем начин, значи сам не го разбираш достатъчно до­бре“. Когато видях колко свързани с днешния свят са уроците, които научавах, поисках да се гмурна по-дълбоко в тях, така че да мога да ги споделям с други хора.

Три години след като се преместих в Мумбай учителят ми Гуаранга Дас ми каза, че според него ще съм по-ценен и по­лезен, ако напусна ашрама и споделя каквото съм научил със света. Трите години като монах бяха нещо като училище за живота. Не беше лесно да стана монах, оказа се още по-труд­но да замина. Прилагането на мъдростта в света обаче извън ашрама – най-трудната част – беше нещо като последен изпит. Всеки изминал ден установявам, че монашеската мисловна нагласа върши работа – че древната мъдрост е стряскащо ак­туална днес. Затова я споделям.
Днес все още смятам себе си за монах, макар че обикно­вено добавям „бивш“, тъй като съм женен, а на монасите е забранено да се женят. Живея в Лос Анджелис, който според много хора е една от световните столици на материалното – фасада, фантазия и общо взето лъжовен град. Защо обаче да съм на място, което вече е просветено? Сега, в света и в тази книга, споделям каквото взех от живота, който водех преди това, и каквото научих. В книгата няма нищо сектантско. Тя не е някаква прикрита стратегия за привличане на последова­тели. Кълна се! Мога също така да ви обещая, че ако възприе­мете и практикувате материала, който представям, ще открие­те истински смисъл, страст и цел в живота си.
Никога преди толкова много хора не са били толкова неу­довлетворени – или толкова силно ангажирани е преследване на „щастието“. Нашата култура и медии ни заливат е някакви представи кои и какви трябва да бъдем, показват ни образци на достижения и успехи, слава, пари, блясък, секс – в края на краищата нищо от това не може да ни удовлетвори. Просто ще търсим още и още, в кръг, който води до разочарования, загу­бени илюзии, неудовлетвореност и нещастие, до изтощение.
Иска ми се да направя паралел между мисловната нагла­са на монаха и това, което често се нарича „маймунски ум“. Умът ни може или да ни извисява, или да ни тегли надолу. Днес всички ние се борим е претовареното мислене, е про­такането и тревож­ността, които са резултат на стремежа ни да угодим на маймунския ум. Маймунският ум прескача без­целно от една мисъл на друга, от проблем на проблем, без всъщност да решава каквото и да било. Можем обаче да се издигнем до монашеската мисловна нагласа, като стигнем до корена на това, което искаме, и създадем изпълними стъпки, водещи към израстване. Монашеската нагласа ни извисява над объркването и разсей­ването и ни помага да открием ясно­та, смисъл и посока.

„Мисли като монах“ предлага друг поглед и подход към живота. Път на бунт, откъ­сване, преоткриване, път към цел, фокус, дисциплина – и служене. Целта на мона­шеското мис­лене е живот, свободен от его, завист, ламтеж, тревожност, гняв, горчивина, багаж. За мен монашеската мисловна нагласа не е просто възможна – тя е необходима. Нямаме друг избор. Трябва да открием спокойствие и мир.

Живо си спомням първия си ден в монашеската школа. То­ку-що бях избръснал глава­та си, но още нямах роба и прили­чах на човек, дошъл от Лондон. Забелязах дете монах – не може да е било на повече от десет години – да учи група пет­годишни. Детето имаше излъчването, равновесието и увере­ността на възрастен.
– Какво правиш? – попитах го.
– Току-що им преподадох първия им урок – отговори то и веднага ме попита:
– Какво научи ти през първия ти ден в училище?
– Започнахме да учим азбуката и цифрите. А какво научи­ха те?
– Първото, на което ги учим, е как да дишат.
– Защо? – попитах.
– Защото единственото нещо, което е с теб от мига на раж­дането до последния мо­мент, е дъхът ти. Приятелите ти, се­мейството, страната, в която живееш, всичко това може да се промени. Единственото, което остава с теб, е дъхът ти.
И тогава онзи десетгодишен монах добави:
– Когато се стреснеш, какво се променя? Дишането ти. Ко­гато се ядосаш, какво се про­меня? Дишането ти. Преживява­ме всяка емоция с промяна в дишането. Когато се научиш да владееш и управляваш дишането си, можеш да владееш всяка ситуация в живота.
Вече получавах най-важния урок – да се насочвам към ко­рена на нещата, не да гледам листата на дървото или симпто­мите на проблема. И се учех, чрез пряко наблюдение, че всеки може да е монах, дори да е само на десет години.
Когато се родим, първото, което трябва да направим, е да поемем дъх. Както обаче животът се усложнява за новороде­ното, може да се окаже много трудно просто да седим непо­движно и да дишаме. В тази книга се надявам да ви покажа монашеския начин – как стигаме до корена на нещата, как влизаме в себеизучаване. Само чрез това любо­питство, ми­съл, усилие и откровение откриваме пътя си към мира, покоя и целта. С помощта на мъдростта, която получих от учителите си в ашрама, се надявам да ви отведа там.

На страниците нататък ще ви преведа през три етапа на приспособяване към монашеската мисловна нагласа. Първо, ще се освободим, ще се отървем от външните влияния, въ­трешните пречки и страхове, които ни спират. Може да мисли­те за прочист­ване, което ще освободи място за растеж. Второ, ще растем. Ще ви помогна да промените живота си, така че да вземате решения преднамерено, целенасочено и уверено. Накрая ще даваме, с поглед към света отвъд нас самите, ще разширяваме и спо­де­ляме чувството си за благодарност, ще задълбочаваме отношенията си. Ще споде­ляме даровете и лю­бовта си с другите и ще открием истинската радост и изненад­ващите ползи от служенето.
По пътя ще ви запозная е три много различни типа меди­тация, които препоръчвам, за да ги включите в практиката си: дишане, визуализация и звук. И трите носят своите положи­телни ефекти, но най-простият начин да ги отличите е да знае­те, че дишането води до физически ползи – откриваш покой и равновесие, успокояваш се; визуали­зацията има психологиче­ски ползи – да изцелиш миналото и да се подготвиш за бъде­щето; напевите имат психически ползи – свързваш се е най-дълбоката си същност и вселе­ната за истинско пречистване.
Не е нужно да медитирате, за да имате полза от тази книга, но ако го правите, инстру­ментите, които ви давам, ще са по-ефективни. Ще стигна и по-далеч, като кажа, че цялата книга е медитация – размисъл върху нашите вярвания, ценности и намерения, как гледаме на себе си, как вземаме решения, как обучаваме ума си, как вземаме реше­ния и взаимодействаме е хората. Постигането на такова дълбоко осъзнаване е целта и наградата на медитацията.

По какъв начин би мислил за всичко това един монах?

Вероятно не си задавате този въпрос в момента – вероятно сте много далече от това, – но ще го правите в края на книгата.

Мнозина ще кажат: това, което пише и говори Джей Шети, аз вече съм го чувал и чел. И сигурно е така, защото мъдростите на бившия монах са с хилядолетни корени. В неговата книга те са обобщени по един приятен за четене начин. И ни окуражават да се вгледаме с критично око в собствената си ценностна система и да задаваме нови и нови въпроси.

За Автора

Джей Шети е създател на мотивационни видеа, водещ на подкаста “On Purpose” и автор на “Мисли като монах”. Британец с индийски произход, който от няколко години живее в САЩ, Шети има тригодишен опит като монах в Индия. След завръщането си към светския начин на живот той минава през корпоративната среда и впоследствие навлиза в света на медиите и социалните мрежи. С времето си поставя за цел да разпространява мъдростта, която натрупва като монах, на достъпен език и в увлекателен формат, който да позволява на хората да я прилагат в ежедневието си.

Джей Шети напуска Лондон на 19 години. Заминава за Индия и става монах в един ашрам. Решил се на тази крачка, защото внезапно усетил, че копнее не за богатство и успехи, а за нещо съвсем друго – за вътрешна хармония и за ценности, далеч отвъд задоволяването на всекидневните потребности.
В продължение на три години Шети живее близо до Мумбай, обикаля Индия и се включва в осъществяването на различни социални проекти. След това се връща в Лондон и започва да снима кратки видеа, които публикува в различни канали. В тях той използва мъдростта на индийските монаси, за да отговори на различни парливи съвременни въпроси – за любовта, за професията, дори за смисъла на живота. Малко по-късно стартира и свой подкаст – “On Purpose” (“Нарочно”), който жъне огромен успех.
Днес го следват близо 38 милиона души, а той ги нарича “моето онлайн-семейство”. Неговите видеа се гледат от милиарди хора по цял свят. Така на “пазара” на духовното, където все повече хора търсят себе си, смисъл, упование и ценности, Джей Шети става мега звезда. Нищо чудно, че сега написа и книга –  “Това ми дава възможност да навляза в дълбочина”, казва той. “Мога да кажа много повече, отколкото в кратките видеа. А мога и да достигна до различна публика.” В книгата си Шети разказва за своите собствени чувства и преживявания като млад монах. Той обаче цитира и научни изследвания, които потвърждават неговите размишления.
Според тези изследвания, наблюденията на мозъчната дейност на монасите показвали, че те са най-щастливите хора, които изпитват най-голяма емпатия към околните. Шети смята, че всеки може да се доближи до това състояние – трябва просто да търси мигове и места на покой и медитация.

Линкове към цялата книга:

Други препоръчани книги:

Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Богатсвото на народите – Адам Смит Избави се от тревожността. Как да прекъснем цикъла на страх и безпокойство – Джъдсън Бруър Homo Deus. Кратка история на бъдещето – Ювал Харари 21 урока за 21-ви век – Ювал Ноа Харари Ошо – Следвай Ме – Том 1- Беседи върху притчите на Исус