Sapiens. Кратка история на човечеството – Ювал Харари

1

sapiens-coverПровокативна и интересна книга, която обхваща цялата човешка история до наши дни и показва не само как са се формирали човешките общества, но и дали можем да се променим и наистина да направим нещо, за да променим следващите векове.
Преди едва 100 000 години цели шест вида хора обитават Земята. Днес обаче има само един. Ние. Homo sapiens. Как нашият вид е надделял в битката за надмощие? Как нашите предшественици, водещи живот на странстващи събирачи, са уседнали, създавайки градове и царства? Как се е формирала вярата в боговете, в нациите, в човешките права? Как се изгражда доверие към парите, книгите и законите? Как попаднахме в капана на бюрокрацията, графиците и културата на потребление? Как ще изглежда светът в следващите хилядолетия?
В „Sapiens. Кратка история на човечеството“, Ювал Харари обхваща цялата човешка история. Той изследва първите хора и стига до радикалните и понякога унищожителни революции – когнитивната, земеделската и научната. Tова е ценно общообразователно четиво в широк спектър от теми, които засягат както еволюционния успех на вида ни, така и последните хилядолетия история и развитие на цивилизацията, основани изключително върху уникалното за нашия вид умение да вярваме в несъществуващото (под формата на доверие и търговия). Използвайки данни от биологията, антропологията, палеонтологията и икономиката, Ювал Харари изследва как ходът на историята е формирал човешките общества, животните и растенията около нас и дори собствената ни личност. Но дали сме станали по-щастливи? Можем ли да се освободим от архаичните черти на нашите предшественици, прозиращи все още в нашето поведение? Можем ли да направим нещо, за да променим идните векове? Смела, обхватна и провокативна, книгата “Сапиенс” отправя предизвикателство към всичко, което си мислим, че знаем за хората, за техния ум, действия, възможности или… бъдеще.

В книгата се взаимопреплитат и разглеждат:

  • Влиянието на  Шумерския език, числа и счетоводство …
  • Кастова система
  • Кодексът на Хамурапи
  • Въобразени йерархии
  • Социалните стигми, която носят чернокожите
  • Порочните кръгове
  • Мъже и жени
  • биологични митове
  • Въобразеният ред
  • комплексна икономическа система
  • Как работят парите
  • ролята не само на златото и среброто, но и безспорно ключовата функция на стоманата.
  • Рим и Китай и империализма
  • ”истинските хора”
  • Битката ислям-християнство – дуализма
  • хуманизъм и нацизъм
  • Научната революция
  • Модерна наука и невежество
  • социална и биологична бедност
  • Защо Европа става това което е
  • Каква роля изиграва Колумб
  • КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ВЕРУЮ
  • Нова система, базирана на доверието в бъдещето – „кредит“
  • Научната революция и прогреса
  • Комунистическия ад
  • Захарта и захарната тръстика
  • Поточнaтa линия
  • субективните потребности
  • Ерата на шопинга
  • Консумеризъм
  • Измерване на щастието
  • Човешките очаквания
  • Химия и биохимия на щастието
  • „Прекрасният нов свят“
  • Бъдещето

Зная, че по-голямата част от хората няма да я прочетат – ще свалят файла и ще остане забравен в общата папка или някъде из телефона – и затова, мили, поне силно ви препоръчвам разгледате по-долните цитати от книгата, в които са извлечени основните открития и идеи от книгата си Sapiens…

Повечето социополитически йерархии нямат логична или биологична основа – те не са нищо друго освен стабилизиране на случайни събития с помощта на митове. Това е една добра причина да изучаваме историята. Ако разделението на чернокожи и бели или на брахмини и шудри имаше действително биологично основание, т.е. ако брахмините наистина имаха по-силни умове от шудрите – био­логията щеше да е достатъчна за разбирането на човешкото общество. Доколкото биологичните разлики между различните групи Homo sapiens са пренебрежимо малки, биологията не може да обясни спецификите на индийското общество или американската расова динамика. Ние можем да разберем тези феномени, изследвайки събития, обстоятелства и властови отношения, които са трансформирали нашите фантазии в жестоки – и твърде реални – социални структури.

Преди 70 000 години Homo sapiens все още е незначителен примат, обитаващ затънтен ъгъл на африканския континент. През следващите хилядолетия той става господар на планетата за ужас на цялата екосистема. Днес той е напът да се превърне в бог, сдобивайки се не само с вечна младост, но също и със способността да твори и унищожава. През последните няколко десетилетия най-после отбелязахме реален напредък, поне що се отнася до човешката ситуация, намалявайки глада, болестите и войните. Въпреки това положението на останалите животни се влошава по-бързо от всякога, а подобрението при по-голямата част от човечеството датира от съвсем неотдавна и е твърде крехко. Освен това въпреки удивителните неща, които сме в състояние да правим, си оставаме несигурни относно своите цели, а и сме неудовлетворени както обикновено. Напреднахме — от канута и галери до параходи и космически кораби, но никой не знае накъде сме тръгнали. Имаме повече възможности от всякога, но пък не знаем какво да ги правим. Още по-лошо е това, че сме дори по-безотговорни от обикновено. Провъзгласили сме се за богоравни, подчинени единствено на законите на физиката, които не са отговорни пред никого. Затова сеем смърт и разрушение сред близките ни родственици — животните и обгръщащата ни околна среда, стремейки се единствено към удобства и забавление, без да можем да намерим удовлетворение.
Нима има нещо по-опасно от неудовлетворени и безотговорни богове, които не знаят какво искат?

Дали днес човекът замърсява природата, изсича горите и изтребва животните, а преди е живял в хармония с тях като във филма Аватар? Помислете пак. Различните видове хора (преди и заедно със Сапиенс) са кажи-речи най-голямата екологична катастрофа в историята на планетата ни, собственоръчно изтребили почти всеки по-едър бозайник и изгорили хилядолетни гори по време на развитието си от полу-маймуни до земеделци – а след изобретяване на земеделието се захващат с още по-голяма страст със същото. В Нова Зеландия преди само 800 г. е имало гигантски торбести животни, гигантски орел и нелетяща птица. Стотина години след стъпването на маорите там, те изчезват – това се повтаря практически на всеки остров и континент, дето племената ни се разпространяват..

“Човешкият апетит е ненаситен. Хората днес са много по-мощни от всякога и повечето от нас се наслаждават на по-комфортен живот, отколкото в миналото, но е съмнително дали сме много по-щастливи от нашите предци. Средните американци имат кола, смартфон, хладилник, пълен с храна, и шкаф, пълен с лекарства – неща, за които техните предци едва ли биха могли да мечтаят. Въпреки това американците са толкова ядосани и недоволни от положението си, че са избрали Доналд Тръмп за свой президент. Очевидно не е лесно да се превърне мощта в щастие.
Едното обяснение е, че щастието зависи по-малко от обективни условия и повече от нашите собствени очаквания. Очакванията обаче са склонни да се адаптират към условията. Когато нещата се подобрят, балонът на очакванията се надува и следователно дори драстичните подобрения в условията може да ни оставят недоволни.
На още по-фундаментално ниво основната човешка реакция на удоволствието не е удовлетворение, а по-скоро жажда за повече. Следователно, независимо от това, което постигаме, това само увеличава нашето желание, а не нашето удовлетворение. Ето защо човечеството толкова успешно е завладяло света и е придобило огромна сила, но не е успяло да преведе тази сила в щастие. Ако не променим основните си умствени модели, то бъдещата мощ, която ще спечелим през XXI век, може да ни превърне и в богове, но ще бъдем много недоволни богове…” – Ювал Харари

Homo sapiens крие една още по-смущаваща тайна. Ние не само имаме множество нецивилизовани братовчеди. Също така някога сме имали и известно количество братя и сестри. Свикнали сме да мислим за себе си като за единствените хора, за­щото през последните 10 000 години нашият вид е бил единственият човешки вид. Но при все това истинското значение на думата „човек“ е „животно, принадле­жащо към рода Homo“. Съществували са и много други видове от този род освен Homo sapiens. Още повече, както ще видим в последната глава от тази книга, в не чак толкова далечно бъдеще може би отново ще трябва да си съперничим с не­разумни човеци….

Ги­гантският дипротодон се появява в Австралия преди повече от 1,5 милиона години и успешно преживява най-малко десет ледникови епохи. Той също така оцелява и по времето на първия спад при последната ледникова епоха. Защо изчезва обаче преди 45 000 години? Несъмнено, ако дипротодонът е бил единственото голямо животно, изчезнало по това време, може би е разумно да отдадем това на случайността. Но повече от 90% от австралийската мегафауна изчезват заедно с него. Свидетелствата не са преки, но е трудно да си представим, че е просто въпрос на съвпадение присти­гането на Homo sapiens в Австралия и смъртта на всички тези животни…

Учените някога твърдяха, че земеделската революция е огромен скок за човечество­то и я определяха като прогрес, задвижван от мощта на човешкия ум. Еволюцията постепенно създава все по-интелигентни хора. В крайна сметка те стават толкова умни, че успяват да разгадаят тайните на природата, което им позволява да одомашнят овцата и да култивират пшеницата. Когато това се случва, те с радост изоставят изморителния, опасен и често спартански начин на живот на ловците събирачи и започват да водят приятния, охолен уседнал начин на живот на земеделеца.
Тази история е измислица.Няма свидетелства, че човекът става по-интелигентен с течение на времето!
Земеделската революция наистина увеличила общото количество храна, с което хората разполагали, но допълнител­ната храна не е равнозначна на пълноценно хранене или на повече свободно време, а по-скоро на рязко увеличаване на населението и поява на разглезени елити. Средностатистическият земеделец работи повече от средностатистическия съби­рач и срещу това получава по-лоша храна. Земеделската революция е най-голямата измама в историята.
Кой е отговорен за това? Нито владетелите, нито жреците, нито търговците. Виновниците са шепа растителни видове, включващи пшеницата, ориза, и карто­фите. Те одомашняват Homo sapiens, а не обратното.
Помислете за момент за земеделската революция от гледна точка на пшеницата. Преди десет хиляди години пшеницата е просто една дива трева, една от многото, чието разпространение е ограничено върху малък регион в Средния изток. Извед­нъж, само за няколко хилядолетия, тя вече расте по целия свят. Според базисните еволюционни критерии за оцеляване и възпроизводство, тя се оказва едно от най- успешните растения в историята на планетата. В зони като Големите равнини на Северна Америка, където не е имало дори стрък пшеница преди 10 000 години, днес можете да извървите стотици километри, без да срещнете друго растение. По целия свят посевите с пшеница заемат около 2,25 милиона квадратни километра, което е почти десет пъти площта на Великобритания. Как тази трева придобива такова значение?

Пшеницата постига това, манипулирайки Homo sapiens в своя полза. Тази чо­векоподобна маймуна си е живяла един напълно приличен живот, ловувайки и събирайки храна допреди около 10 000 години, а след това започва да инвестира все повече и повече усилия в култивирането на пшеница. За няколко хилядолетия хората в различните краища на планетата не правят почти нищо друго от зори до мрак, освен да полагат грижи за това растение. Това не е лесно. Пшеницата из­исква много от тях. Тя не харесва скали и камъни, поради което Homo sapiens превива гръб, за да почисти земята. Не харесва да споделя пространство, вода и хранителни вещества с други растения, затова мъже и жени се по цял ден плевят под палещото слънце. Когато се разболявала, хората постоянно наблюдавали за появата на червеи и други вредители. Пшеницата е беззащитна по отношение на други организми, които обичали да си похапват от нея — от зайци до скакалци, — затова земеделците трябва да я защитават. Когато ожаднявала, хората мъкнели вода от изворите и потоците, за да я напоят. Гладът й дори принудил Homo sapiens да събира животински изпражнения, за да подхранва почвата, в която тя расте.

Тялото на Homo sapiens не е адаптирано за подобни задачи. То е подходящо за катерене по ябълкови дървета и преследване на газели, а не за пренасяне на камъни и вода. Гръбначният стълб, коленете, врата и ходилата ни плащат цената. Проучва­ния на древни скелети показват, че преходът към земеделие донася безброй болести като дископатия, артрит и хернии. Още повече, новият тип труд изисква толкова много време, че хората са принудени да се установят за постоянно до своите посе­ви с пшеница. Това напълно променя начина им на живот. Не ние одомашняваме пшеницата, а тя нас. Думата „одомашнявам“ произлиза от латинската дума domus, което означава „къща“. Кой живее в къщата? Не пшеницата, a Homo sapiens.
Как тя успява да го убеди да се откаже от приятния си живот и да приеме едно доста мизерно съществуване? Какво му предлага в замяна?
Не му предлага по-добър начин на хранене. Спомнете си, че хората са всеядни маймуни, които се развиват най-добре при наличие на разнообразна храна. Зър­нените храни са съвсем малка част от диетата на човека преди земеделската рево­люция. Те са бедни на минерали и витамини, трудни за храносмилане и вредни за зъбите и венците.
Пшеницата не осигурява на човека икономическа сигурност. Но пшеницата не може да предложи защита срещу човешкото насилие. Първите земеделци са жестоки толкова, колкото и техните предшественици събирачи, ако не и повече. Земеделците имат повече притежания и по-голяма нужда от земя за обработване. Заграбването на пасбища от съседни общности може да обрече цели селища на глад, така че няма място за компромиси – насилието е причина за около  25% от смъртните случаи при мъжете..

С намаляването на земеделското пространство времето, влагано в труд, нараства­ло. Събирачите обикновено не губели време в планиране на следващите две сед­мици или месец. Фермерите обаче въображаемо се пренасяли години и десетиле­тия напред.
Въпреки това в икономиката на лова съществувал очевиден предел на подобно дългосрочно планиране. Парадоксално, но това спестява много тревоги. Няма смисъл да се измъчваш за неща, върху които нямаш контрол.
Земеделската революция придава на бъдещето много по-голяма значимост, от­колкото то е имало когато и да било преди това. Земеделците трябвало винаги да го взимат предвид и да работят в негово име. Земеделската икономика е базирана на сезонния цикъл на производство, състоящ се от дълги месеци на обработка, следвани от кратък период на събиране на реколтата. Тревогата за бъдещето е вкоренена не само в сезонните цикли на производство, но и във фундаменталната несигурност на земеделието. В резултат от това още от зората на земеделието тревогата за бъдещето започва да играе основна роля на сцената на човешкия ум.
Стресът, който земеделската работа причинява, има дългосрочни последици. Той е основата на мащабни политически и социални системи. За жалост, усърд­ните селяни почти никога не постигат икономическата сигурност, към която се стремят чрез тежкия си труд. Навсякъде владетелите и елитите се възползват от тях и им оставят колкото да не умрат от глад.
Тези така желани излишъци от храна поддържат политиката, войните, изку­ството и философията. Те градят дворци, укрепления, паметници и храмове. До късната модерност повече от 90% от хората са селяни, които стават всяка сутрин, за да напоят земята с потта от челото си. Излишъкът, който произвеждат, изхран­вал малцинството на елита — владетеля, неговите служители, войниците, богослужителите, хората на изкуството и мислителите: онези, на които са посветени исто­рическите книги. Историята е нещо, което малцина създават, докато в това време останалите орат и носят ведра с вода.

Хранителните излишъци, произведени от селяните, заедно с новите транспортни средства, в крайна сметка дават възможност на все повече хора да се заселват първо в големи села, а след това в малки градчета и накрая в големи градове, които са свързани помежду си от търговски мрежи и чрез общо управление в рамките на нови империи. Не недостигът на храна е причината за повечето войни и революции в историята. Френската революция е започната не от изгладнели селяни, а от богати юристи. Римската република достига върха на своята мощ през I в.пр.Хр., когато галеони със съкровища от всички краища на Средиземно море правят римляните по-богати, отколкото предците им са се виждали и в най-смелите си мечти. Тъкмо в този момент на изобилие политическият ред рухва и се стига до поредица от кървави граждански войни.
Проблемът, който е в основата на всички тези катастрофи, е, че милиони години наред човекът е еволюирал в рамките на малки групи от по няколко десетки индивиди. Хилядолетията, отделящи земеделската революция от възникването на градове, кралства и империи, не са достатъчни, за да може да се развие инстинкт за сътрудничество в голям мащаб.

За нас е лесно да приемем, че разделянето на хората на „висши” и „обикновени“ е плод на въображението. Но идеята, че всички човешки същества са равни, също е мит. В какъв смисъл всички са равни? Има ли обективна реалност отвъд човешкото въображение, в която те наистина са равни? Биологичната? Нека се опитаме да преведем най-известната част от Декларацията на биологичен език:
“Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие.”
Според биологията хората не са „създадени“. Те са еволюирали до днешното си състояние. И със сигурност не са еволюирали, за да бъдат „равни“. Идеята за равенство е неизменно свързана с идеята за сътвореността. Но ако не вярваме в християнския мит за бог, сътворението и душите, какво означава всички да са „равни“? Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“.
Точно както човекът не е създаден според биологията, така няма и „Създател“, който да го „дарил“ с каквото и да било. Има само сляпа еволюционна сила, лишена от цел, която води до раждането на отделните индивиди. „Създателят ги е дарил“ трябва да се преведе просто като „родени“.
По същия начин няма нищо подобно на права в биологията. Има само органи, способности и черти. Птиците летят не защото имат това право, а защото имат криле. И не е вярно, че тези органи, способности и характеристики са „неотменими“. Много от тях преминават през постоянен процес на мутация и с течение на времето могат напълно да изчезнат. Щраусът е птица, изгубила способността си да лети. Затова „неотменими права“ трябва да се преведе като „подлежащи на изменение характеристики“.
И кои са чертите, които човекът носи? „Живот“ със сигурност. Но „свобода“? В биологията няма такова нещо. Точно както равенството, правата и компаниите с ограничена отговорност, свободата е нещо, което хората изобретяват и което съществува единствено във въображението им. От биологична гледна точка безсмислено е изказването, че гражданите на демократичните общества са свободни, докато онези, които живеят в диктатура не са. А „щастието“? До този момент изследванията в полето на биологията не са предложили ясна дефиниция за щастие или начин то да се измерва обективно. Повечето признават съществуването на удоволствие, което може по-лесно да се дефинира и измери. Затова „живот, свобода и стремеж към щастие“ трябва да се преведе като „живот и преследване на удоволствие“.
Ето и целия пасаж, преведен на биологичен език:
“Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са еволюирали по различен начин и са родени с определени, подлежащи на изменение характеристики, сред които са животът и преследването на удоволствие.”
Защитниците на равенството и човешките права ще бъдат дълбоко наскър-бени от подобен начин на разсъждение. Отговорът им вероятно ще бъде: „Ние знаем, че хората не са равни в биологично отношение! Но ако всички вярваме, че сме равни по същността си, това ще ни даде възможност да изградим стабилни и проспериращи общества.“ Не оспорвам тази теза. Именно това имам предвид под „въобразен ред“. Ние вярваме в определен ред не защото той е обективна истина, а защото вярата в него ни дава възможност да си сътрудничим ефективно и да създаваме по-добри общества. Въобразеният ред не е злотворна конспирация или безсмислен мираж, а е единственият начин голям брой хора да си сътрудничат.

СТЕНИТЕ НА ЗАТВОРА: Как хората могат да бъдат накарани да повярват във въобразен ред като християнството, демокрацията или капитализма? Първо, никога не признавате, че той е въобразен. Винаги трябва да настоявате, че става дума за обективна реалност, създадена от великите богове или от естествените закони. Хората са равни не защото така е хрумнало на Томас Джеферсън, а защото Създателят ги е направил такива. Свободният пазар е най-добрата икономическа система не защото Адам Смит е твърдял така, а защото това са неподлежащите на изменение природни закони.
Освен това хората трябва да бъдат образовани по съответен начин. От момента на раждането им постоянно трябва да им се напомня за принципите на въобразения ред — чрез приказките, драмите, картините, песните, етикета, политическата пропаганда, архитектурата, рецептите и модата. Например днес хората вярват в равенството, затова е модерно децата на богатите да носят дънки, които някога са били облекло, характерно за работническата класа. През Средновековието хората са вярвали в класовото различие, затова не е било възможно младите аристократи да обличат износени рубашки. В онази епоха е била рядка привилегия да те наричат „господин“ или „госпожа“, запазена единствено за аристокрацията и често завоювана с кръв. Днес учтивата форма на кореспонденцията, независимо кой е получателят, започва с „уважаеми господине или госпожо“. Хуманитарните и обществените науки са посветили много усилия, за да обяснят как точно въобразеният ред бива вплетен в самата жизнена тъкан. Тук няма възможност да се впускаме в детайли. Три основни фактора не позволяват на хората да осъзнаят, че редът, организиращ живота им, съществува само във въображението.
Основният фактор е този – ВЪОБРАЗЕНИЯТ РЕД Е ИНТЕРСУБЕКТИВЕН. Единици са онези, които чрез свръхчовешко усилие ще успеят да освободят личните си желания от хватката на въобразения ред. За да се промени той, милиони непознати трябва да бъдат убедени да направят същото — тъй като въобразеният ред не е субективен ред, съществуващ в отделното въображение, а е интерсубективен ред, съществуващ в колективното въображение на хиляди и милиони души. За да схванем това, трябва да схванем разликата между „обективно“, „субективно“ и „интерсубективно“.
Интерсубективно е нещо, което съществува в комуникативните мрежи, свързващи съзнанията на множество индивиди. Ако само един промени вярванията си или умре, това не променя нищо. Но ако повечето индивиди в мрежата умрат или променят вярванията си, интерсубективният феномен ще се промени или ще изчезне. Тези явления не са нито пъклени измами, нито някакви маловажни игри. Те съществуват по различен начин от физическите феномени като радиоактивността, но въздействието им върху света може да бъде огромно. Много от най-значимите двигатели на историята са интерсубективни — правото, парите, боговете, нациите.
Доларът, човешките права и САЩ съществуват в колективното въображение на милиарди хора и сам по себе си никой не може да застраши съществуването им. Ако само аз спра да вярвам в тях, това няма да има особено значение. Тези въобразени редове са интерсубективни и за да ги променим, трябва едновременно да променим съзнанията на милиарди, което не е лесно. Промяна от подобен мащаб може да се осъществи само с помощта на комплексна организация, каквато е политическата партия, идеологическото движение или религиозния култ. Но за да бъдат създадени такива е нужно множество непознати да бъдат убедени да си сътрудничат, а това е възможно само ако повярват в общ мит. Оттук следва, че за да се промени един въобразен ред, трябва първо да повярваме в алтернативен въобразен ред.
За да развенчаем мита за „Пежо“ например, трябва колективно да си въобразим нещо по-мощно като френската правна система. За да унищожим френската правна система, трябва да си въобразим нещо още по-мощно като френската държава. А поискаме ли да оголим и този мит, трябва да изобретим още по-могъщ въобразен ред.
Няма как да преминем отвъд въобразените редове. Когато разрушим стените на затвора и се устремим към свободата, всъщност попадаме в по-широкия двор на друг, по-голям затвор.

Повечето хора не искат да приемат, че редът, направляващ живота им, е въобразен, но в действителност всеки е роден в предварително съществуващ въобразен ред и неговите или нейните желания от самото раждане биват моделирани от господстващите митове. Нашите лични желания в този смисъл се оказват най-стабилната защита на въобразения ред.
Например най-съкровените желания на съвременния западняк са продукт на романтичните, националистически, капиталистически и хуманистки митове, които циркулират около нас в продължение на векове. Когато приятел ти дава съвет, той казва „Следвай сърцето си“. Но сърцето е двоен агент, който обикновено получава инструкции от доминиращите митове на деня и самата препоръка „следвай сърцето си“ ни е втълпена чрез комбинация от романтичните митове на XIX в. и консумеристките митове на XX в. Компанията „Кока-кола“ например рекламира своята диетична кола с лозунга „Диетична кола. Прави каквото ти е приятно“.
Дори онова, което хората възприемат като свои най-лични желания, обикновено е програмирано от въобразения ред. Нека разгледаме честно срещаното желание за почивка в чужбина. В него няма нищо естествено или очевидно. На алфа-мъжкаря в една група шимпанзета никога няма да му хрумне да използва властта си, за да отиде на почивка на територията на съседната група. Елитът на Древен Египет е харчил богатствата си, за да строи пирамиди и да мумифицира труповете си, но никой не е ходил да си пазарува във Вавилон или на ски във Финикия. Днес хората влагат огромна част от средствата си за пътуване в чужбина, тъй като истински вярват в митовете на романтичния консумеризъм.
Романтизмът ни казва, че за да осъществим максимално своя човешки потенциал, трябва да имаме възможно най-богат опит. Трябва да отворим сърцата си за различни емоции, да изпробваме различни отношения, да опитваме различни кухни, да се научим да харесваме различни стилове музика. Един от най-добрите начини да постигнем всичко това е като се откъснем от всекидневната рутина, изоставим познатото и се отправим на пътешествие в непознати земи, където ще „усетим“ културата, ароматите, вкусовете и нормите на други човешки същества. Отново и отново чуваме романтичния мит за това „как новото преживяване ми отвори очите и промени живота ми“. Консумеризмът ни казва, че за да сме щастливи, трябва да потребяваме колкото можем повече продукти и услуги. Ако ни се струва, че нещо ни липсва или не е както трябва, значи вероятно се нуждаем от нов продукт (кола, нови дрехи, органична храна) или услуга (нова грижа за дома, психотерапия, курсове по йога). Всяка телевизионна реклама е поредната мъничка легенда за това как придобиването на нов предмет или услуга ще направи живота ни по-добър.
Романтизмът, който възвеличава разнообразието, се съчетава идеално с консумеризма. Съюзът им ражда безкрайния „пазар на преживяванията“, на който се основава модерната туристическа индустрия. Тя не продава самолетни билети и хотелски стаи, а преживявания. Париж не е град, нито Индия страна — те са преживявания, потребление на нещо, за което очакваме да разшири хоризонта ни, да осъществи човешкия ни потенциал и да ни направи по-щастливи. Затова, когато милионер и съпругата му преживяват труден период от брака си, той я завежда на скъпо пътешествие в Париж. То не е продукт на някакво независимо желание, а на страстна вяра в митовете на романтичния консумеризъм. Богатият мъж от Древен Египет никога ни би мечтал да разреши проблемите в интимните си връзки като заведе жена си до Вавилон. Вместо това ще й построи разкошната гробница, за която тя винаги е мечтала.
Подобно на елита от Древен Египет, повечето хора в повечето култури посвещават живота си на строежа на пирамиди. Само имената, формите и размерите им се променя…

В много общества жените просто са собственост на мъжете, най-често на бащите, съпрузите или братята си. Изнасилването в не една правна система се води посегателство над частна собственост — с други думи, жертвата не е изнасилената жена, а мъжът, чието притежание тя е. При това положение съответната мярка е трансферът на собственост — изнасилвачът трябва да плати на бащата или брата, след което става собственик на момичето. В Библията се казва, че „Ако някой срещне девица несгодена, па я хване и легне с нея и ги заварят — то оня, който е лежал с нея, трябва да даде на моминия баща петдесет (сикли) сребро, а тя да бъде негова жена“ (Второзаконие 22:28-29). Евреите от онази епоха очевидно са считали това за разумна сделка.
Изнасилването на жена, която не принадлежи никому, не се е приемало за престъпление, както намирането на монета на оживена улица не се приема за кражба. И ако съпругът изнасили своята съпруга, той също не извършва престъпление. Всъщност идеята, че мъжът може да изнасили съпругата си, е оксиморон. Да бъдеш съпруг означава да имаш пълна власт над тялото на съпругата си. Следователно да се каже, че той я е „изнасилил“ е все едно да се твърди, че е откраднал собствения си портфейл. Подобен начин на мислене не се ограничава до Средния изток от древността. През 2006 г. все още има 53 държави, в които съпругът няма да бъде подложен на наказателно преследване за изнасилване на съпругата си. Дори в Германия законите за подобни деяния са преразгледани едва през 1997 г., когато се въвежда правната категория изнасилване в брака.
А ако е естествен, има ли биологично обяснение за привилегирования статус на мъжете? Някои от културните, правните и политическите неравенства между мъже и жени отразяват очевидни биологични разлики. Раждането на деца винаги е било женска работа — просто защото мъжете нямат необходимите органи. Но около това твърдо универсално ядро всяко общество натрупва пласт след пласт културни представи и норми, които нямат много общо с биологията. Обществата свързват редица атрибути с мъжествеността и женствеността, които като цяло също нямат биологична основа.
Как можем да разграничим действителната биологична определеност от всичко, което хората се опитват да оправдаят посредством биологични митове? Добро основно правило е „биологията позволява, културата забранява“. Природата е склонна да толерира много широк спектър от възможности. Културата задължава хората да осъществяват някои от тях, а други елиминира. Биологията дава възможност на жените да раждат деца, докато някои култури задължават жените да бъдат майки. Биологията позволява на мъжете да се наслаждават на сексуалните контакти помежду си, но някои култури забраняват това.
Културата като цяло настоява, че забранени са само онези практики, които са неестествени. Но от биологична гледна точка нищо не е неестествено. Възможното по дефиниция е и естествено. Едно наистина неестествено поведение, което противоречи на биологичните закони, просто не би могло да съществува, затова не би имало нужда и да бъде забранявано. Няма култура, която да забранява на мъжете да фотосинтезират, на жените да тичат по-бързо от скоростта на светлината и на отрицателно заредените електрони да се привличат.
Всъщност нашите представи за „естествено“ и „неестествено“ са извлечени не от биологията, а от християнската теология. Теологичното значение на „естествено“ е „според намеренията на Бог, който е създал природата“. Християнските теолози твърдят, че Бог е създал човешкото тяло, като всеки крайник и всеки орган има своето предназначение. Ако ги използваме според предназначението, определено от Бог, тогава става дума за естествено поведение; ако ги използваме по различен от предвидения от Бог начин — то е неестествено. Но еволюцията няма цел. Органите не са се развили според определена цел и начинът, по който се използват, постоянно се изменя. Няма орган в човешкото тяло, който да върши същата работа като неговия прототип по времето на възникването му преди стотици милиони години. Органите са се развили, за да изпълняват определена функция, но след това те могат да се адаптират и за изпълнение на различна функция. Устата например се появява, защото първите многоклетъчни организми е трябвало по някакъв начин да приемат хранителни вещества. Ние все още използваме устата си с тази цел, но също така се целуваме, говорим и ако сме като Рамбо, вадим запалката от ръчни гранати. Дали някоя от тези функции е неестествена просто защото нашите подобни на червеи предшественици отпреди 600 милиона години не са използвали устата си по този начин?
По подобен начин крилете не са се появили веднага в целия си аеродинамичен блясък, а са се развили от органи с друга функция. Според една от теориите крилата на насекомите са възникнали преди милиони години от телесни израстъци на бръмбари, които не са можели да летят. Насекомите с такива израстъци са имали по-голяма телесна площ и това им позволило да абсорбират повече слънчева светлина и да подържат по-висока телесна температура. Постепенно те еволюират към по-големи размери. Същата структура, която е оптимална за максимално поглъщане на светлина — голяма повърхност и малко тегло — по случайност се оказва подходяща и за задържането им за известно време във въздуха, когато подскачат. Онези от тях, които разполагат с по-големи израстъци, скачат по-надалеч. Те започват да ги използват, за да се придвижват плавно, едва докосвайки земята и оттук вече има само малка крачка към появата на криле, с помощта на които насекомото може да се движи във въздуха. Следващият път, когато комар жужи край ухото ви, му кажете, че се държи неестествено. Ако е възпитан и благодарен за отреденото му от Бог, ще използва крилете си само като соларни панели.
Същата мултифункционалност имат и нашите полови органи и поведение. Сексуалните контакти първоначално служат единствено за възпроизводство, а ритуалите на ухажване — като техника за преценка на еволюционния потенциал на партньора. Но много животни днес използват и двете за множество социални функции, които нямат нищо общо със задачата да произведат свои малки копия. Шимпанзетата например използват секса, за да стабилизират политически съюзи, да разсеят напрежения и да установят интимни връзки с друг индивид. Дали това е неестествено?

Биологично хората се делят на мъже и жени. Мъжът Homo sapiens има една X и една Y хромозома, а жената две X хромозоми. Но понятията „мъж“ и „жена“ са социални — а не биологични — категории. Макар в по-голямата част от случаите в повечето човешки общества мъжете винаги да са от мъжки пол, а жените — от женски, социалните категории носят множество смисли, които имат само рехава — ако изобщо имат някаква — връзка с биологичните. Мъжът не е Homo sapiens с определени биологични характеристики като X и Y хромозоми, тестиси и много тестостерон, а по-скоро индивид, който попада в определена група във въобразения ред на неговото общество. Културната митология му предписва определени маскулинни роли (например да се занимава с политика), права (правото да гласува) и задължения (военна служба). По същия начин жената не е Homo sapiens с две X хромозоми, матка и много естроген, а по-скоро член на конкретен въобразен ред. Митовете на нейното общество й предписват уникалните й женски роли (отглеждане на деца), права (закрила от насилие) и задължения (послушание по отношение на съпруга й). Тъй като митовете, а не биологията, дефинират ролите, правата и задълженията на мъжете и жените, значението на „женствеността“ и „мъжествеността“ варират значително в различните общества.“

За да не са чак толкова объркани нещата, учените обикновено разграничават „пол“, което е биологична категория, и „джендър“ — културна категория. Има два пола — мъжки и женски, и разграничението почива на обективни характеристики, които не са се променяли в хода на историята. Джендър делението е на мъже и жени (а някои култури признават и други категории). Характеристиките, които са белег на „женственост“ и съответно на „мъжественост“, са интерсубективни и подлежат на постоянна трансформация.
Полът е просто нещо, но джендърът е сложна работа. Да си представител на мъжкия пол е най-лесното нещо на света — трябва само да се родиш с X и Y хромозоми. Да си представител на женския е също толкова лесно — стигат две X хромозоми. За разлика от това, да станеш мъж или жена е изключително комплексно начинание, което изисква много от нас, за да бъде успешно. Тъй като повечето мъжки и женски качества са по-скоро културни, отколкото биологични, няма общество, което автоматично да признава всяко същество от мъжки пол за мъж и всяко същество от женски пол за жена. Нито пък това са титли, които получени веднъж, си остават наше притежание завинаги. Мъжете трябва постоянно да доказват мъжествеността си, от люлката до гроба, чрез участието си в безкрайна поредица от ритуали. И работата по това да бъдеш жена никога не свършва — необходимо е постоянно убеждаване на себе си и другите.
Успехът никога не е гарантиран. Мъжете в частност живеят в постоянен страх, че ще изгубят признанието. В историята те често са били готови да рискуват и дори да пожертват живота си, само и само хората да кажат „Той е истински мъж!

Точно както средновековната култура не успява да съвмести рицарството и християнството, така и днешният свят не може да съвмести свободата и равен­ството. Това обаче не е недостатък. Такива противоречия са неразделна част от всяка човешка култура. Всъщност те са нейните двигатели, допринасящи за кре­ативността и динамизма, отличаващи нашия вид. Точно както две дисхармонични ноти, изсвирени заедно, тласкат мелодията напред, така и раздорът в мислите, идеите и ценностите ни ни принуждава да мислим, да преоценяваме и подлагаме на критика своите убеждения. Съгласуваността е дом на посредствения ум.
Ако напреженията, конфликтите и неразрешимите дилеми са отговорни за ха­рактерния облик на всяка култура, то всеки индивид, принадлежащ към определе­на култура, трябва да има противоречиви вярвания и да бъде разкъсван между не­съвместими ценности. Това е толкова съществен аспект на всяка култура, че даже си има собствено име: когнитивен дисонанс. Той често се разглежда като симптом за душевна слабост, но всъщност е ценно качество. Ако хората не можеха да имат несъвместими вярвания и ценности, вероятно би било невъзможно коя да е култу­ра да се формира и просъществува.

Все още много се говори за „автентични“ култури, но ако под „автентична“ се разбира култура, развивала се самостоятелно, което предполага съществуването на древни местни традиции, свободни от външни влияния, то на Земята вече няма автентични култури. През последните няколко века всички култури са се проме­нили почти до неузнаваемост, плувайки в потока на глобалните влияния.
Един от най-интересните примери за такъв тип глобализация е „етническата“ кухня. В италиански ресторант очакваме да намерим спагети с доматен сос, в пол­ските и ирландските ресторанти — изобилие от картофи, в аржентински ресто­рант — избор между дузина видове говежди стек, в индийски ресторант — лютив сос върху всички гозби в менюто, а специалитетът във всяко швейцарско кафене е гъст топъл шоколад под планина от бита сметана. Нито една от тези храни оба­че не е „местна“. Доматите, лютите чушки и какаото са мексикански по произход и достигат Европа и Азия едва след като испанците завладяват Мексико. Юлий Цезар и Данте Алигиери никога не са усуквали върху вилица пропити с доматен сос спагети (всъщност дори не са виждали вилица, тъй като тя е изобретена по-късно). Вилхелм Тел не е вкусвал шоколад, а Буда никога не е подправял храната си с люти чушки. Картофите достигат Полша и Ирландия преди не повече от 400 години. Единственият стек, който биха ви сервирали в Аржентина през 1492 г., би бил от лама.
Холивудските филми увековечиха образа на индианците от Големите равнини като смели ездачи, безстрашно нападащи дилижансите на европейските заселни­ци в опит да защитят начина на живот на древните си предшественици. От друга страна, тези индиански конници не са защитници на някаква древна автентична култура. По-скоро те самите са продукт на голямата военна и политическа револю­ция, обхванала земите в западната част на Северна Америка през XVII и XVIII в.; тях нямаше да ги има, ако конете не бяха докарани от Европа. През 1492 г. в Аме­рика няма коне. Културата на сиуксите и апахите от XIX в. има много забележи­телни отлики, но тя е съвременна култура, резултат от глобални влияния и съвсем не е „автентична“.

Ще започнем разказа си с най-великия завоевател в ис­торията, който при това е изключително гъвкав, благодарение на което превръща хората в свои пламенни последователи. Този завоевател са парите. Хора, които не вярват в един и същ бог и не се подчиняват на един и същ господар, с изключителна готовност използват едни и същи пари. …
През 1519 г. Ернан Кортес и неговите конкистадори нахлуват в Мексико, един доскоро изолиран от останалата част на Земята свят. Ацтеките, както наричали себе си обитателите на този свят, бързо установили, че чуждоземците проявяват изключителен интерес към един жълтеникав на цвят метал. Всъщност изглежда те никога не спирали да говорят за него. Местните жители познавали до­бре златото – то било лесно за обработка, така че го използвали за изработване на накити и статуи; понякога златният прах функционирал и при тях като разменна монета. Въпреки това, когато ацтеките искали да купят нещо, в повечето случаи плащали с какаови зърна или с топове плат. Ето защо обсебеността на испанците от златото им се виждала необяснима. Какво чак толкова важно има в този метал, който не може да се яде, пие или тъче, а на всичкото отгоре е прекалено мек, за да се използва за изработване на инструменти или оръжия? Когато местните жители запитали Кортес защо испанците обичат толкова много златото, конкистадорът им отговорил: „Защото аз и спътниците ми страдаме от сърдечно заболяване, кое­то може да се лекува само със злато.“

Парите са изобретявани много пъти и на различни места. За това не са нужни нови технологични решения, в случая става дума по-скоро за революция в мисленето. Това предполага създаването на нов тип интерсубективна реалност, съществу­ваща единствено благодарение на споделеното въображение на дадена група от хора. Парите не са банкноти или монети. Това е какъв да е предмет, който хората са готови да използват с цел систематично представяне на стойността на други неща, с което да се улесни размяната на различни стоки и услуги. Парите позволяват на хората да сравняват бързо и лесно стойността на различни продукти (каквито са ябълките, обувките и разводите), лесно да ги разменят едни срещу други и да съхраняват по удобен начин натрупаното богатство…

Черупките и доларите имат някаква стойност единствено благодарение на колек­тивната въобразена реалност. Стойността им не е вложена в тяхната химическа структура, в цветовете или в тяхната форма. Иначе казано, парите не са нещо ма­териално, те са психологически конструкт. Тяхна функция е да превръщат матери­алното в мисъл. Как обаче е възможно това? Защо някой би се съгласил да размени плодородно оризище срещу шепа безполезни черупки? Защо хората правят хам­бургери, продават здравни застраховки или гледат противни дечурлига, след като в замяна на усилията си получават единствено няколко парчета оцветена хартия?
Ние правим това, защото имаме вяра в плодовете на колективното въображе­ние. Доверието е градивният материал на всички видове пари. Когато богатият земеделец продава собствеността си, получавайки в замяна торба с черупки на мраморни морски охлюви и ги пренася в далечни земи, той е сигурен, че дости­гайки желаното място, ще срещне там други хора, които са готови да му продадат ориз, къща и земеделска земя срещу същите тези черупки. Това показва, че парите са система на взаимно доверие, при това не каква да е, а най-универсалната и ефек­тивна система на взаимно доверие, която човечеството е създавало до момента.
Доверието се основава на изключително комплексна и трайна мрежа от поли­тически, социални и икономически отношения. Защо приемам за истинска черуп­ката на морския охлюв, златната монета или доларовата банкнота? Защото хората около мен правят същото. От своя страна, хората около мен правят това, защото аз правя същото. Всички ние заедно правим това, защото кралете ни искат да плаща­ме данъците си по този начин, също както свещениците, които очакват да плащаме своя десятък. Вземете една доларова банкнота и я разгледайте внимателно. Ще ви­дите, че това е само парче оцветена хартия с подписа на министъра на финансите на САЩ от едната страна и фразата „На Бог се уповаваме“. Приемаме плащания в долари, защото вярваме на Бог и министъра на финансите. Ключовата роля на доверието обяснява защо финансовите ни системи са толкова тясно обвързани с политическите, социалните и идеологическите, както и защо финансовите кризи често се предизвикват от политически процеси, а борсовите индекси се качват и спадат в зависимост от това с какво настроение са се събудили брокерите.

„Ечемичените пари“ от Шумер са тъкмо това — фиксирано количество зърна ечемик, из­ползвани като универсална единица мярка при оценяване и размяна на други сто­ки или услуги. Най-често използваната единица била „сила“, което се равнява на около литър. Стандартизирани купи, побиращи точно една „сила“, се произвеж­дали в голямо количество, така че винаги когато хората трябвало да купят или да продадат нещо, те можели да отмерят лесно необходимото количество ечемик. Заплатите също се изчислявали и изплащали в ечемик. Мъжете работници получа­вали 60 сили месечно, а жените — 30. Десятниците получавали между 1200 и 5000 сили. Никой, дори най-лакомият, не бил в състояние да погълне 5000 литра ечемик месечно, но пък можел да използва част от тях, за да си купи други неща — масло, кози, роби, а също и храна“.
Макар ечемикът да е ценен сам по себе си, не е лесно хората да бъдат убедени да го използват в качеството на паричен знак, вместо като просто една от многото стоки за продан.  За разлика от ечемичените пари, сребърните шекели нямали стойност сами по себе си. Не можеш да ядеш или пиеш сребро, нито да се обличаш с него; то е и пре­калено меко, за да се изработват полезни сечива — палешник или меч, изработен от сребро, би се счупил точно толкова бързо, колкото ако го направим от алуминиево фолио. Когато ги използваме за нещо, златото и среброто обикновено служат за изработване на бижута, корони и други статусни символи — луксозни стоки, кои­то членовете на дадена култура идентифицират с високия социален статус. Иначе казано, стойността им е културно обусловена.
Доверието в римските монети било така силно, че дори хора извън пределите на империята с готовност приемали плащания в денарии.
По сходен начин самият факт, че други хора вярват в стойността на черупки­те от морски охлюви, доларите или електронните данни, е достатъчен да укрепи собствената ни вяра в тяхната стойност, дори и да мразим, презираме или осми­ваме тези хора. Християните и мюсюлманите, които инак не се разбирали по въ­просите на религията, въпреки това можели да постигнат съгласие по паричните въпроси, тъй като ако религията им изисква от тях да вярват в нещо, то парите изискват от тях да вярват, че други хора вярват в нещо друго.
В продължение на хиляди години философи, мислители и пророци очернят парите, обявявайки ги за корен на всички злини. Дори и да е така, парите са съ­щевременно апогей на човешката толерантност. Те са по-либерални в сравнение с езика, държавните закони, културните норми, религиозните вярвания и соци­алните привички. Парите са единствената система на споделено доверие, която позволява на хората да прекрачват междите, отделящи различните култури, без да дискриминират никого заради неговата религия, пол, раса, възраст или сексуална ориентация. Благодарение на парите дори хора, които не се познават и си нямат взаимно доверие, могат да си сътрудничат ефективно.
Парите имат и още по-тъмна страна. Макар да изграждат универсално доверие между непознати, то е вложено не в хора, общности или сакрални ценности, а в са­мите пари и безличните системи, чрез които те функционират. Не вярваме нито на чужденеца, нито на своя съсед, доверието ни е отправено към парите им. Свършат ли те, няма доверие. Рушейки стените, които крепят традиционните общности, религии и държави, парите постепенно превръщат света в един голям и бездушен пазар.
Ето защо икономическата история на човечеството може да се разглежда като един деликатен танц. Хората разчитат на парите да улеснят сътрудничеството им с непознати, но същевременно се страхуват, че те ще разрушат човешките ценности и съкровените отношения. Затова ние с една ръка съзнателно рушим общностните устои, възпирали така дълго устрема на парите и търговията. С другата си ръка обаче изграждаме нови прегради, защитаващи обществото, религията и околната среда от робството на пазарните сили.

За разлика от ос­таналите хуманисти, нацистите вярват, че човешката същност не е универсална и вечна, че ние сме представители на един мутиращ вид, който може да еволюира или да се изроди. Човекът може да се превърне в свръхчовек, но може и да дегенерира до подчовек.
Основната амбиция на нацистите е да защитят човечеството от израждане и да насърчат прогресивната еволюция. Поради това те твърдят, че арийската раса, най-развитата форма, достигната от човечеството, трябва да бъде защитавана и поддържана, докато изродените разновидности на Homo sapiens като евреите, ромите, хомосексуалните и душевноболните трябва да бъдат изолирани и унищоже­ни. Според нацистите самият Homo sapiens се е появил в качеството на доминира­ща популация от древни хора, отговорна за измирането на нисшите популации на древните хора от рода на неандерталците. Тези различни популации първоначално били само различни раси, но се развивали независимо, поемайки по свой собствен еволюционен път. Това е напълно възможно да се случи отново. Според нацисти­те Homo sapiens вече се е разделил на няколко различни раси, всяка от които има специфични характеристики. Една от тях, арийската, притежава най-големи пре­димства — рационализъм, красота, почтеност, трудолюбие. Затова тя има потен­циал да превърне човека в свръхчовек. Други раси, като евреите и чернокожите, са днешните неандерталци, те са по-нисши. Ако бъдат оставени да се размножават и най-вече да сключват смесени бракове с арийците, те ще направят непълноценна цялата човешка популация и с това ще обрекат Homo sapiens на гибел.
Биолозите отдавна са развенчали расовата теория на нацистите. По-конкрет­но проведени след 1945 г. генетични изследвания показват, че разликите между различните родови линии са далеч по-малки, отколкото твърдели нацистите. Тези доказателства обаче са относително нови. Имайки предвид нивото на развитие на науката през 1933 г., вярванията на нацистите съвсем не изглеждали неприемливи.
Нацистите не презират човечеството. Те воюват срещу либералния хуманизъм, защитниците на човешките права и комунизма тъкмо защото се възхищават на чо­века и вярват в големия потенциал на човешкия вид. Следвайки логиката на Дарвиновата теория за еволюцията обаче, те стигат до извода, че естественият отбор следва да бъде оставен да елиминира слабите, а единствено най-приспособените трябва да оцелеят и да се възпроизведат. Подкрепяйки слабите, либерализмът и комунизмът не само позволяват на негодните да оцелеят, но им предоставят въз­можност да се възпроизвеждат, с което компрометират естествения отбор.
Един германски учебник по биология от 1942 г. обяснява в главата „Закони­те на природата и човечеството“, че според върховния закон на природата всички живи същества са вплетени в безмилостна битка за оцеляване. След като обяснява как растенията воюват за територия, пчелите за брачен партньор и т.н., текстът завършва по следния начин:

Битката за оцеляване е трудна и непримирима, но това е единственият на­чин за запазване на живота. Тази битка елиминира всичко негодно за живот и отбира всичко, което е годно да оцелее […] Тези природни закони са неопровержими и живите същества ги засвидетелстват със самото си съществуване. Те са безпощадни. Онези, които ги отрекат, ще бъдат изличени от лицето на земята. Биологията говори не просто за растенията и животните, но и за оне­зи закони, които ние трябва да следваме в своя живот, тя закалява волята ни да живеем и да се борим съгласно тези закони. Борбата е смисълът на живота. Горко на онзи, който прекрачи този закон.

Следва цитат от „Моята борба“:
„Онзи, който дръзне да се противи на желязната логика на природата, се противопоставя на онези принципи, на които следва да благодари за живота си като човешко същество. Да се противим на природата е равнозначно на гибел.“

В началото на третото хилядолетие бъдещето на еволюционния хуманизъм остава неясно. Шейсет години след края на войната срещу Хитлер връзката между хуманизма и еволюцията е табу, както и идеята да бъдат използвани биологични методи за „усъвършенстване“ на Homo sapiens. Днес обаче този проект отново излиза на мода. Никой не говори за изтребление на нисшите раси или непълно­ценните хора, но мнозина обмислят възможността да използваме познанията си за биологията на човека, за да създадем свръхчовеци.

Историята не може да бъде обяснявана детерминистично и не може да бъде предсказвана, защото е хаотична.
На всичко отгоре историята е хаотична система от втори ред. Хаотичните системи са два вида. Хаосът от първи ред е хаос, който не взаимо­действа с предсказанията относно него самия. Климатът например е хаотична сис­тема от първи ред. Макар да се влияе от безброй фактори, можем да изграждаме компютърни системи, отчитащи все повече от тях и осигуряващи все по-добри прогнози за времето.
Хаотичните системи от втори ред взаимодействат с предсказанията относно поведението им и затова никога не могат да бъдат предсказвани точно.
Политиката също е хаотична система от втори ред. Мнозина критикуват съветолозите за това, че не са успели да предвидят революциите от 1989 г., както и експертите по Средния изток за това, че не са предвидили Арабската пролет от 2011 г. Това е несправедливо. Революциите по дефиниция са непредсказуеми. Една предсказуема революция никога не би избухнала.
Защо тогава да изучаваме историята? За разлика от физиката или икономиката, историята не е средство за правене на правилни прогнози. Изучаваме историята не за да познаем бъдещето, а за да разширим хоризонтите на мисленето си, да разберем, че днешната ситуация не е нито естествена, нито неизбежна и затова пред нас са открити много повече възможности, отколкото можем да си предста­вим. Например разбирайки как е станало така, че европейците са започнали да доминират над африканците, ние ще осъзнаем, че в расовата йерархия няма нищо естествено или неизбежно и светът би могъл да изглежда съвсем различно.
Не можем да обясним изборите, които прави историята, но можем да кажем нещо много важно за тях: те не са направени в името на човешкото благо. Няма абсолютно никакво доказателство, че благосъстоянието на хората се увеличава в хода на историята. Няма и доказателство, че културите, които допринасят добро на човечеството неизбежно укрепват и се разпространяват, докато онези, които не са толкова благотворни, изчезват. Няма доказателство, че християнството е по- добър избор от манихейството, или че Арабската империя е по-благотворна от Персийската империя при Сасанидите. Няма доказателство, че историята работи за благото на човечеството, тъй като отсъства обективна скала, по която да го измерваме.
Една културна идея, например вярата на християните в рая над облаците или на комунистите в рая тук на земята, могат да накарат човека да посвети живота си на разпространяването на тази идея – дори с цената на самия този живот. Така човекът умира, но идеята се разпространява. Според този подход културата не е тип конспиративен заговор, замислен от едни хора с цел да се възползват от други хора (както твърдят марксистите). По-скоро културите са умствени паразити, които възникват случайно и след това се възполз­ват от всеки инфектиран.
Този подход понякога се нарича меметика. Според него също както органичната еволюция се основава на репликацията на информационни единици, наречени „гени“, така и културната еволюция се основава на репликация на единици културна информация, наречени „меми“ . Успешни са онези култури, които превъз­хождат останалите във възпроизводството на своите меми – без отношение към ползите или вредите, които нанасят на своите гостоприемници.

 

Научна революция: През последните 500 години човечеството е станало свидетел на феноменално и безпрецедентно нарастване на човешката мощ. През 1500 г. по целия свят са живели около 500 милиона представители на вида Homo sapiens. Днес те са 7 ми­лиарда 68. Общата стойност на стоките и услугите, произведени от човечеството през 1500 г., се оценява на 250 милиарда днешни долара69 . Днес стойността на продукцията за една година е почти 60 трилиона долара70. През 1500 г. човечест­вото консумира около 13 трилиона калории дневно. Днес ние консумираме 1500 трилиона калории дневно 71. (Погледнете още веднъж тези цифри – човешкото население се е увеличило Четиринайсет пъти, производството 240 пъти, а прием­ът на калории – 115 пъти).
През XIX в. най-добрите лекари все още не са знаели как да предотвратят ин­фекции и да спрат гниенето на тъканите. В полевите болници рутинна практика била ампутацията на ръце и крака на войници с леки наранявания поради страх от гангрена. Тези ампутации, както и всички други медицински процедури (като ва­денето на зъб), се извършвали без упойка. Първите упойки – етерът, хлороформът и морфинът – навлизат в практиката в западните болници едва в средата на XIX в. Преди да се въведе употребата на хлороформ, четири войници са били необходи­ми, за да държат своя ранен другар, докато лекарите режат наранения крайник. Сутринта след битката при Ватерло (1815) до полевите болници се виждали куп­чини отрязани крака и ръце. По това време дърводелците и касапите, които оти­вали в армията, често били изпращани в медицинските корпуси, тъй като тогава хирургията не изисквала много повече от умело боравене с ножове и триони.
Два века след битката при Ватерло нещата в това отношение са променени до неузнаваемост. Хапчета, инжекции и сложни операции ни спасяват от множество болести и наранявания, които преди това били равни на смъртна присъда. Те също така ни предпазват от безброй ежедневни болежки и неудобства, които предмодерните просто приемали като част от живота. Средната продължителност на живота скочила от около 25-40 години на около 67 в целия свят и до около 80 в развитите страни.

 

На 20 юли 1969 г. Нийл Армстронг и Бъз Олдрин стъпват на Луната. В месеците преди полета астронавтите от „Аполо 11“ тренират в отдалечена пустиня в запад­ните щати. Районът е дом на няколко индиански общности и има история – или легенда, – която описва срещата между астронавтите и един от местните жители.
Един ден, докато тренирали, те попадат на стар индианец. Мъжът ги пита какво правят там. Те му отговарят, че са част от изследователска експедиция, която скоро ще се отправи към Луната. Чувайки това, той замълчава за малко, а след това моли астронавтите за услуга.
–  Какво можем да направим за теб -казват те.
–  Хората от моето племе вярват, че свещени духове живеят на Луната. Чудя се дали не бихте им предали едно важно съобщение от моя народ – казва мъжът.
-Какво е то?
Старецът измърморва нещо на своя език и след това кара астронавтите да го повторят няколко пъти, докато го запаметят правилно. „Какво означава това?“ питат те. „О, не мога да ви кажа. Това е тайна, която само моето племе и лун­ните духове имаме разрешение да знаем.“ Астронавтите се връщат в базата си и намират човек, който може да преведе тайното послание. Когато повтарят заучената фраза, преводачът се разсмива гръмогласно. Когато се успокоява, те го питат какво значи всичко това. Той отговаря, че фразата, която те толкова старателно запомнили, означава: „Не вярвайте и дума от това, което тези хора ще ви кажат. Дошли са да откраднат земята ви.“

Затова капитализмът се казва „капитализъм“. Тази система разграничава „капи­тал“ и просто „богатство“. Капиталът се състои от пари, стоки и ресурси, които трябва да бъдат инвестирани. Богатството, от друга страна, се закопава в гърне в земята или се пилее за непроизводителни дейности. Фараон, който излива ресур­си в непроизводително строителство на пирамиди, не е капиталист. ират, който заграбва съкровище от преминаваща испанска флотилия и закопава сандък с лъс­кави монети на някой карибски бряг, не е капиталист. Но усърдният работник, който реинвестира част от доходите си в акции, е капиталист.
 По тази причина средновековните благородници възприемат етика на щедростта и показното потребление. Те харчат парите си за турнири, празненства, дворци, войни, благотворителност и монументални катедрали. Единици са тези, които се опитват да реинвестират с цел увеличаване на продукцията на феодалните си име­ния, създаване на по-качествени сортове пшеница или търсене на нови пазари.
 Идеята, че „печалбата от производството трябва да бъде реинвестирана с цел увеличаване на производството“ звучи тривиално. Но всъщност е чужда на пове­чето хора в историята.
Докато Обединена източноиндийска компания (ОИК) действа в Индийския океан, Холандската западноиндийска ком­пания (ХЗК) се насочва към Атлантическия. За да придобие контрол над ключо­вата река Хъдсън, ХЗК изгражда селище, наречено Ню Амстердам, на остров в устието на реката. Колонията често е нападана от индианци и британци, като по­следните в крайна сметка я превземат през 1664 г. Те променят името на Ню Йорк. Останките от стената, изградена от ХЗК, за защита от нападения, днес се намират под най-известната улица в света – „Уолстрийт“.
Към края на XVII в. самодоволството и прекомерно скъпите войни, които во­дят на континента, са причина холандците да изгубят контрол не само над Ню Йорк, но и позицията си като европейски финансов и имперски център. За тях­ното място ожесточено се конкурират Франция и Великобритания. Първона­чално изглежда, че Франция има повече потенциал. Тя е по-голяма, по-богата, с по-многобройно население и притежава по-голяма и по-опитна армия. Но Вели­кобритания успява да спечели доверието на финансовата система. Поведението на френските владетели придобива особено лоша слава по време на т.нар. Балон Мисисипи – най-голямата финансова криза през XVIII в. в Европа. И тази история започва с акционерно дружество, градящо империя.
Балонът Мисисипи е една от най-забележителните финансови катастрофи. Кралската френска финансова система никога не се възстановява напълно. Начи­нът, по който компанията „Мисисипи“ използва политическото си влияние, за да манипулира цените на акциите и да стимулира ентусиазма за инвестиции, става причина хората да изгубят доверието си във френската банкова система и във фи­нансовите решения на крал Луи XV. Затова той започва все по-трудно да намира източници на кредитиране. Това се оказва един от решаващите фактори френската империя извън пределите на Европа да попадне в британски ръце. Докато британ­ците могат лесно да взимат заеми, при това с ниски лихви, Франция има сериозни проблеми с изплащането им и трябва да изплаща високи лихви. За да обслужва нарастващите си дългове, кралят на Франция взимал все повече заеми с все по-високи лихви. Най-накрая през 80-те години на XVIII в. Луи XVI, който се качва на трона след смъртта на дядо си, разбира, че половината от годишния му бюджет се изразходва за обслужване на въпросните лихви и че държавата отива към фалит. С неохота той свиква френския парламент през 1789 г., който не е свикван век и половина, за да намери решение на кризата. Така започва Френската революция.Най-известният пример за това как държавите наддават за голямата печалба е Първата опиумна война между Великобритания и Китай (1840-1842). През първата половина на XIX в. Британската източноиндийска компания и неколцина британски бизнесмени забогатяват благодарение на износ на наркотици, най-вече опиум, за Китай. Милиони китайци се пристрас­тяват, което оказва пагубно въздействие върху страната – както икономически, така и социално. В края на 30-те години на XIX в. китайското правителство забра­нява трафика на наркотици, но британските търговци просто игнорират новия закон. Китайските власти започват да конфискуват и унищожават товарите с опи­ум. Наркокартелите обаче имат връзки в Уестминстър и Даунинг стрийт – много членове на парламента и министри притежават акции в компаниите, търгуващи с наркотици – и те принуждават държавата да вземе мерки.
През 1840 г. Великобритания обявява война на Китай в името на „свободната търговия“. Резултатът е напълно очакван. Китай не може да устои на новите оръ­жия чудеса на Великобритания – параходи, тежка артилерия, снаряди и картеч­ници. Последвалият мирен договор задължава Китай да не ограничава дейността на британските търговци на наркотични вещества и да ги обезщети за вредите, нанесени от китайската полиция. Освен това британците изискват и получават контрола върху Хонконг, който използват като сигурна база за трафика на нар­котици (Хонконг остава в британски ръце до 1997 г.). В края на XIX в. около 40 милиона китайци, т.е. една десета от населението на страната, са пристрастени към опиум.Днес кредитният рейтинг на една държава е много по-важен за икономи­ческото й благосъстояние, отколкото природните ресурси. Кредитните рейтинги посочват вероятността страната да изплати дълговете си. Освен чисто икономи­чески показатели за определянето им се използват политически, социални и дори културни фактори. Една страна, богата на петрол, но управлявана деспотично, с корумпирана съдебна система и постоянни военни сблъсъци, ще има нисък рей­тинг. Затова е твърде вероятно тя да остане относително бедна, тъй като не раз­полага с необходимия капитал, за да се възползва максимално от природните си богатства. Страна, лишена от природни ресурси, но със стабилна юридическа система, свободно управление и пребиваваща в мир, ще получи висок кредитен рейтинг. Благодарение на него тя ще разполага с достатъчно евтин капитал, за да поддържа добра образователна система и процъфтяващо високотехнологично производство.
КАПИТАЛИСТИЧЕСКИЯТ АД: Има още една дори по-фундаментална причина да не даваме пълна свобода на па­зарите. Адам Смит ни казва, че производителят на обувки ще използва излишъка от печалбата, за да наеме още работници. Това означава, че егоистичната алчност може да е от полза на всички, тъй като печалбите се използват за разширяване на производството и за наемане на още работна ръка.
Но какво се случва, когато алчният производител увеличи печалбата си, като плаща по-малко на работниците си и увеличава работното им време? Стандартни­ят отговор е, че свободният пазар ще защити работниците. Ако получават твърде малко за твърде много работа, най-добрите ще напуснат и ще отидат при неговия конкурент. Тираничният производител на обувки ще се окаже с най-некачествената работна ръка или изобщо без работници. Тогава ще трябва да преразгледа политиката си или да напусне бизнеса. Собствената му алчност ще го накара да се отнася с работниците си по-добре.
На теория това звучи убедително, но на практика никога не се случва. В един напълно свободен пазар, който не се контролира от владетели и жреци, сребролюбивите капиталисти могат да създадат монополи или да тайно да се споразумеят в ущърб на работниците. Ако има само една корпорация, контролираща всички фабрики за обувки в дадена страна, или ако всички собственици на фабрики се уговорят едновременно да свалят заплатите, тогава работниците вече не са защи­тени от възможността да сменят работата си.
Още по-лошо: алчните шефове могат да ограничат свободата им на движение посредством механизмите на принудителното отработване на дългове или роб­ство. В края на Средните векове робството е почти непознато за християнска Европа. В началото на модерността възходът на европейския капитализъм върви ръка за ръка с възхода на търговията с роби през Атлантика. Неограничените па­зарни сили, а не тиранични крале или расистки идеолози, са виновни за това пре­стъпление.
Когато европейците завладяват Америка, те основават мини за злато и сребро и плантации за отглеждане на памук, захарна тръстика и тютюн, които са основата на американската промишленост и износ. Захарните плантации са от особена важ­ност. През Средновековието захарта е рядка и луксозна стока в Европа и се внася от Средния изток на твърде високи цени, като се използва много пестеливо като тайна съставка в деликатеси и фалшиви лекарства, приготвяни от шарлатани. След като в Америка се създават огромни плантации, към Европа започват да прииждат все по-големи количества захар. Цената й пада и европейците развиват неутолим глад за сладко. Предприемачите откликват на тази нужда, като произвеждат тонове сладки продукти – кейкове, сладки, шоколад, бонбони и подсладени напитки като какао, кафе и чай. Годишната консумация на захар на средния англичанин нараства от почти нула в началото на XVII в. до около осем килограма в началото на XIX в.
Но отглеждането на захарна тръстика и производството на захар изисква много труд. Малцина искат да работят часове наред в полята под тропическото слънце, при това рискувайки да се разболеят от малария. Работници със сключен договор биха произвеждали стока, твърде скъпа за масова употреба. Чувствител­ни по отношение на пазарната логика и алчни за печалба и икономически растеж, собствениците на плантациии се насочват към робския труд.
От XVI до XIX в. около 10 милиона африкански роби са внесени в Америка. Около 70% от тях работят на захарните плантации. Условията на труд са ужася­ващи. Повечето живеят кратък и нещастен живот, а милиони умират по време сблъсъците, които избухват при набирането на роби, или по време на дългото пъ­туване от вътрешността на Африка до бреговете на Америка. И всичко това се прави, за да могат европейците да се наслаждават на подсладения си чай и бонбо­ните, а захарните магнати на огромните си печалби.
Търговията с роби не се контролира от нито една държава. Тя е чисто ико­номическо начинание, организирано и финансирано от свободния пазар според законите на търсенето и предлагането. Частните компании, заети с търговия на роби, продават акции в Амстердам, Лондон и Париж. Европейците от средната класа, които търсят добри възможности за инвестиции, изкупуват тези акции. С тези пари компаниите купуват кораби, наемат моряци и войници, набират роби в Африка и ги транспортират до Америка. Там ги продават на собствениците на плантации и купуват продукти като захар, какао, кафе, тютюн, памук и ром. С тях се връщат в Европа, продават ги на добра цена и се отправят към Африка за след­ващ рунд. Акционерите са много доволни от ситуацията. През XVIII в. печалбата от подобни инвестиции е около 6% годишно, което означава изключителна доходоносност, както всеки днешен консултант би признал.
Капитализмът е унищожил милиони поради леденото си бездушие и алч­ност. Търговията с роби не е продукт на расистка омраза към африканците. Онези, които купуват акциите, брокерите, които ги продават, и мениджърите от компани­ите рядко изобщо се сещат за тях. Същото важи и за собствениците на захарните плантации. Много от тях живеят далеч от тях и единствената информация, която им трябва, е статистика относно печалбите и загубите.
Важно е добре да се запомни, че търговията с роби през Атлантика не е просто отклонение от едно иначе безупречно досие. Големият бенгалски глад, дискути­ран в предишната глава, е резултат на сходна динамика – Британската източноиндийска компания се интересува повече от своите печалби, отколкото от живота на десет милиона бенгалци. Военните кампании на ОИК в Индонезия се финансират от видни холандски бюргери, които обичат своите деца, участват в благотворител­ни акции и ценят хубавата музика и изобразително изкуство, но не се вълнуват от страданията на обитателите на Ява, Суматра и Малака. Безброй други престъпле­ния и простъпки съпътстват растежа на модерната икономика в други части на света.
Дори растенията и животните бяха механизирани. Приблизително по времето, когато Homo sapiens се сдоби с божествен статус в рамките на хуманистичните религии, домашните животни загубиха същността си на живи същества, способни да изпитват болка и страдание, и вместо това започнаха да ги третират като маши­ни. Днес тези животни често биват произвеждани масово в подобни на фабрики съоръжения, а телата им се оформят според нуждите на индустриалното произ­водство. Те прекарват целия си живот като миниатюрни зъбни колелца в гигант­ска поточна линия, а продължителността и качеството на тяхното съществуване се определя от печалбите и загубите на бизнес корпорациите. Дори тогава, когато индустрията си прави труда да ги поддържа живи, относително здрави и добре нахранени, тя не проявява никакъв интерес към социалните и психологическите им потребности (освен когато те се отразяват пряко на производството).
Точно както трансатлантическата търговия с роби не се основава на омраза към африканците, съвременното индустриално отглеждане на животни не е мотивира­но от ненавист към тях. И в двата случая причина е безразличието. Повечето от хората, които произвеждат или потребяват яйца, мляко и месо рядко се замислят за съдбата на пилетата, кравите и прасетата, чиято плът поглъщат. Онези, които се замислят по този въпрос, често твърдят, че животните не се различават от особено от машините, че са лишени от усещания и емоции, неспособни са да страдат. По ирония на съдбата тъкмо науките, които механизираха производството на яйца и мляко, наскоро доказаха отвъд всякакво съмнение, че бозайниците и птиците имат комплексно сетивно устройство и богат емоционален свят. Те не просто усещат физическа болка, а преживяват емоционални страдания.
Ерата на шопинга: Съвременната капиталистическа икономика трябва непрекъснато да увеличава производителността, за да оцелее: също като акулите, които спрат ли да плуват – се задушават. Но да произвеждаш не е достатъчно. Трябва и някой да купи произве­деното, тъй като в противен случай производителите и инвеститорите ще банкру­тират. За да бъде предотвратена тази катастрофа и да бъде гарантирано, че хората ще продължават да купуват произвежданите от индустрията стоки, се пръква нова етика – консумеризмът.
През по-голямата част от историята хората биха били отблъснати, а не привле­чени от подобен текст. Те биха определили посланието му като себично, упадъчно и неморално. Консумеризмът се е потрудил доста, с помощта на популярната пси­хология („Просто го направи!“), за да убеди хората, че угаждането е нещо хубаво, а спестовността е форма на потисничество.
И постигна успех. Всички ние сме съвестни потребители. Купуваме безброй неща, от които в действителност нямаме нужда и за които до вчера не сме подо­зирали, че съществуват. Производителите нарочно създават нетрайни стоки и въвеждат нови и нови модели на продукти с инак напълно задоволителни качест­ва – трябва да продължаваме да купуваме, за да „останем в играта“.
Как да съгласуваме консумеристката етика с капиталистическата етика на пред­приемача, според която печалбите не бива да се пилеят, а да се инвестират обратно в производството? Отговорът е ясен. Както и в предходните епохи, днес е налице разделение на труда между елита и масите. В средновековна Европа, аристократи­те безгрижно пилеят пари за екстравагантни покупки, а обикновените хора жи­веят пестеливо и си броят стотинките. Днес е обратното. Богатите изключително грижливо управляват своите активи и инвестиции, а не толкова заможните затъ­ват в дългове, купувайки си автомобили и телевизори, от които в действителност нямат нужда.
Капиталистическата и консумеристката етика са две страни на една и съща мо­нета, съчетаваща повелите им. Върховната повеля за богатите е: „Инвестирай!“, а тази за останалите от нас е: „Купувай!“
За разлика от средновековните селяни и обущари, съвременната индустрия не се интересува особено от слънцето и сезоните. Тя въздига в култ точността и еднообразието. Например в средновековните работилници всеки обущар правел цялата обувка – от подметката до катарамата. Затова ако един закъснеел за работа, това не бавело останалите. От друга страна, в съвременните обувни заводи всеки работник контролира машина, която произвежда една отделна част от обувката, която след това бива предавана към следващата машина. Ето защо ако работникът, който контролира машина номер 5, се успи, това ще забави всички останали. За да бъде предотвратено подобно бедствие, всеки трябва да се придържа към прецизно разчетен график.
Първата компания за железопътни превози свързвала Ливърпул и Манчестър и била открита през 1830 г. Десет години по-късно се появило и първото железопът­но разписание. Влаковете били много по-бързи от файтоните, поради което дори малките разминавания в местното време създавали големи неприятности. Зато­ва през 1847 г. всички британски железопътни компании се споразумели от този момент насетне разписанията им да бъдат изготвяни според времето, задавано от Гринуичката обсерватория, а не според локалното време в Ливърпул, или Глазгоу. Все повече институции започнали да следват техния пример. В крайна сметка през 1880 г. британското правителство направило безпрецедентна стъп­ка – постановило в закон, че всички разписания във Великобритания трябва да са съобразени с Гринуич. За пръв път в историята една страна въвела национално време и задължила своето население да живее в съгласие с часовника, а не според локалните цикли на изгрева и залеза.
След това скромно начало започнала да се формира глобална мрежа от раз­писания, синхронизирана с точност до част от секундата.
Евтините, но точни преносими часовници имали ключово значение за функ­ционирането на мрежата от разписания. В градовете на асирийците, сасанидите и инките имало най много два-три слънчеви часовника. В европейските средно­вековни градове обикновено имало само един часовник – огромен механизъм, поставен върху най-високата кула край градския площад. Тези часовници били прословуто неточни, но тъй като нямало други, чиито показания да се размина­ват с техните, това не създавало трудности. Днес само едно заможно семейство обикновено притежава повече часовници вкъщи, отколкото цяла средновековна страна. Можете да видите колко е часа като погледнете ръчния си часовник, смартфона, будилника край леглото, кухненския стенен часовник, датчика на микровъл­новата фурна, телевизора или долния десен ъгъл на компютърния екран. Затова по-скоро е нужно да полагате нарочни усилия, за да не разберете колко е часът.
Индустриалната революция е причина за големи промени в човешките общества. Адаптирането към индустриалното време е само една от тях. Други значими при­мери са урбанизацията, постепенното изчезване на селското население, възходът на индустриалния пролетариат, политическото овластяване на обикновените хора, демократизацията, младежките култури и разпада на патриархалните норми.
Всички те обаче бледнеят пред най-мащабната социална революция, спохождала човечеството в неговата история – разпада на семейството и местните общ­ности, които биват изместени от държавата и пазара.
Докато тра­диционно семейството е било основен сватовник, днес пазарът формира нашите романтични и сексуални предпочитания и след това предлага услугите си да ги задоволи – разбира се, срещу тлъст хонорар. Преди младоженецът и младоженката се срещали в семейната всекидневна, където парите от зестрата преминавали от ръцете на единия баща в ръцете на другия. Днес ухажването се случва в барове и кафенета, а парите преминават от ръцете на влюбените в тези на сервитьорите. Все повече пари потъват в банковите сметки на модни дизайнери, фитнес инструкто­ри, диетолози, козметици и пластични хирурзи, които ни помагат да пристигнем в кафенето във вид, който максимално се доближава до наложения от пазара идеал за красота.
През последните две столетия темпото на промените се ускорява до такава сте­пен, че социалният ред придобива динамичен и податлив характер. Днес той е в състояние на неспирна промяна. Говорим ли за революции в ново време, обик­новено се сещаме за тези от 1789 г. (френската), 1848 г. (либералната) и 1917 г. (руската). Факт е обаче, че в наши дни всяка година е революционна. Днес дори трийсетина годишен човек може да разказва на съмняващите се тийнейджъри: „Когато бях млад, светът беше съвсем различен.“ Интернет например навлиза в широка употреба в началото на 90-те години, т.е. едва преди 20 години. Днес не можем да си представим света без него.
Затова всеки опит да дефинираме характеристиките на днешното общество на­помня за стремежа да определим цветовете на хамелеона. Единствената неизмен­на характеристика е неспирната изменчивост.
Днес човечеството най-после се е избавило от закона на джунглата. Най-после има истински мир, а не просто отсъствие на война. За повечето държави не съ­ществува правдоподобен сценарий, според който между тях може да избухне пълнокръвен военен конфликт в рамките на една година.
Разбира се, в бъдеще ситуацията би могла и да се промени и ретроспективно погледнато начинът, по който възприемаме света днес, да се окаже изключително наивен. Въпреки това от историческа гледна точка дори тази наивност е удивител­на. Никога преди мирът не е бил така вездесъщ, че хората дори да не могат да си представят да избухне война.
Учените са се опитали да обяснят това щастливо стечение на обстоятелства­та, излагайки теориите си в повече книги и статии, отколкото бихте искали да прочетете сами, определяйки действието на няколко фактора. Първо и преди всичко, цената на войната се е покачила драстично. Нобеловата награда за мир, заедно с всички останали награди от този тип би трябвало да бъдат връчени на Робърт Опенхаймер и останалите създатели на атомната бомба. Ядрените оръжия превърнаха войната между суперсилите в колективно самоубийство, поради което днес не може да се говори за световно господство чрез силата на оръжето.Второ, успоредно с повишаването на цената на войната намаляват възможните облаги от нея. През по-голямата част от историята една държава би могла да се обогати, като ограби и присъедини към територията си земите на друга държава. По-голямата част от богатството се състояло в обработваеми земи, добитък, роби и злато, затова грабежът и окупацията били лесни. Днес богатството се състои ос­новно от човешки капитал, технологични познания и комплексни социоикономически структури като банките. Всички тези неща е трудно да бъдат пренесени от едно място на друго или дори да бъдат присвоени (макар и да има и съвременни изключения като банката КТБ в България).
Докато войната става все по-малко доходоносна, мирът е по-рентабилен от вся­кога. В традиционните земеделски икономики търговията на далечни разстояния и чуждестранните инвестиции играят второстепенна роля. Съответно мирът не носи кой знае какви печалби, като изключим спестяването на свързаните с вой­ната разходи. Ако, да кажем, през 1400 г. Англия и Франция не били във война, това означавало, че французите не трябва да плащат извънредни данъци и да тър­пят унищожителните английски нахлувания, но иначе това не се отразявало вър­ху джобовете на всеки от тях. При съвременните капиталистически икономики външната търговия и инвестициите имат решаващо значение, поради което мирът носи осезаеми дивиденти. Докато Китай и САЩ поддържат мирни отношения, китайците ще печелят, изнасяйки стоки в САЩ, търгувайки акции на Уолстрийт и възползвайки се от американските инвестиции.
Последните 500 години са свидетели на поредица от забележителни револю­ции. Земята се превърна в една обща екологическа и историческа сфера. Ико­номиката се развиваше експоненциално и днес човечеството се радва на приказни богатства. Научната и индустриалната революция ни осигуриха свръхчовешки възможности и практически неограничен източник на енергия. Социалният ред беше трансформиран из основи, както и политиката, ежедневието и начинът ни на мислене.
Нима обаче сме по-щастливи? Дали богатството, което човечеството натру­па през последните пет столетия, ни донесе едно новоизнамерено задоволство? Дали откриването на неизчерпаеми енергийни източници е нашият път към бла­женството? Обръщайки поглед назад, нима седемдесетте бурни хилядолетия след когнитивната революция са направили света едно по-добро място за живот?
Историците рядко си задават такива въпроси. Те не се питат дали жителите на Урук и Вавилон са били по-щастливи от своите предшественици, прехранвали се със събирачество, или дали възходът на исляма е донесъл повече радости в живота на египтяните, или дали рухването на европейските колониални империи в Аф­рика е повлияло положително на начина, по който се чувстват жителите на кон­тинента. Но това са най-важните въпроси, чийто отговор можем да очакваме от историята. Повечето днешни идеологии и политически програми се основават на мъгляви идеи относно истинския извор на човешкото щастие.
Дори мимолетната златна ера от последния век може да се окаже първата крачка към бъдеща катастрофа. През последните няколко десетилетия ние нару­шавахме екологичното равновесие на планетата по безброй нови начини, което изглежда вероятно да има злокобни последици. Множество данни показват, че рушим самите устои на човешкото благополучие с нашата безразсъдна потреби­телска оргия.
Накрая, можем да се поздравим с безпрецедентните постижения на Homo sapiens само ако напълно се абстрахираме от съдбата на всички останали живот­ни. Голяма част от прехваленото ни материално богатство, пазещо ни от глад и болести, е натрупано с цената на страданията на лабораторните маймуни, дойни­те крави и прекарващите живота си на поточната линия пилета. През последните два века десетки милиарди от тях са подложени на експлоатация в индустриални размери, чиято жестокост няма аналог в аналите на планетата. Дори да приемем само една десета от това, което твърдят защитниците на правата на животните, то съвременното индустриализирано земеделие може да се окаже най-голямото пре­стъпление в историята ни. Когато правим оценка на глобалното щастие, е погреш­но да отчитаме единствено щастието на заможните мъже от Европа. Вероятно е погрешно и да отчитаме единствено щастието на хората.
Един интересен извод е, че парите наистина ни правят по-щастливи. Това оба­че е вярно само в определена степен, отвъд която те нямат кой знае каква роля. За хората в дъното на икономическата стълбица повече пари означават повече щастие. Ако сте самотна майка в Америка, която изкарва 12 000 долара годишно като чистачка, и изведнъж спечелите 500 000 от лотарията, вероятно субектив­ното ви благополучие ще се увеличи рязко и трайно. Ще можете да храните и обличате децата си, без да затъвате в нови и нови дългове. От друга страна, ако сте изпълнителен директор, който изкарва 250 000 долара годишно, и спечелите 1 000 000 от лотарията или пък бордът на управляваната от вас компания извед­нъж реши да ви удвои заплатата, вероятно ще изпитвате по-високо ниво на удо­влетвореност само няколко седмици. Според емпиричните данни почти сигур­но това няма да има кой знае какво значение за това как се чувствате за по-дълъг период от време. Ще си купите по-шикозна кола, ще се преместите в разкошна къща и ще свикнете да пиете „Шато Петрюс“ вместо калифорнийско каберне, но всичко това скоро ще стане обичайно и ще спре да ви прави впечатление.
Това показва, че е възможно изключителното подобряване на материалните ус­ловия през последните два века да се уравновесява от разпада на семейството и общностите. Ако е така, то средният човек в наши дни може и да не е по-щастлив от онзи, живял през 1800 г. Дори свободата, която ценим така високо, може да не допринася чак толкова за нашето щастие. Можем да изберем своите съпрузи, при­ятели и съседи, но и те могат да изберат да ни напуснат. Тъй като отделният човек разполага с непозната преди власт да определя собствения си път в живота, оказва се все по-трудно той да изгражда трайни връзки. Ето защо водим все по-самотно съществуване сред разпадащи се общности и семейства.
Най-важното ни откритие е това, че щастието в действителност не зависи от обективни условия като богатството, здравето или принадлежността към общност. По-скоро то зависи от отношението между обективните условия и субективните очаквания. Ако си искал волска талига и си получил волска талига, си доволен. Ако си искал чисто ново ферари, но си получил втора ръка фиат, се чувстваш ограбен.
Това е причината печалбата от лотарията да има в дългосрочен план същото от­ражение върху щастието като увреждането в резултат от пътна злополука. Когато нещата вървят добре, очакванията ни се покачват и затова можем да се чувстваме неудовлетворени дори и при драстично подобряване на обективните условия. Ко­гато нещата вървят зле, очакванията се свиват и съответно дори при тежко заболя­ване можем да се чувстваме толкова щастливи, колкото преди.
Бихте могли да възразите, че за да стигнем до този извод, не ни трябват цял куп психолози с техните досадни въпросници. Пророците, поетите и философите са осъзнали още преди хиляди години, че чувството на удовлетвореност от това, кое­то си, е далеч по-важно от получаването на повече от онова, което искаш. Все пак е добре, когато съвременни изследвания, подкрепени с цял куп числа и диаграми, достигат до същите изводи като тези на мъдреците от миналото.
Ключовото значение на очакванията има голямо значение за вникването в ис­торията на щастието. Ако то зависеше единствено от обективни условия като бо­гатството, здравето и социалните връзки, би било относително лесно да изслед­ваме динамиката му в хода на историята. Откритието, че то зависи от субективни фактори, прави задачата на историците далеч по-сложна. Ние разполагаме с цял куп успокоителни и обезболяващи, но очакванията ни за спокойствие и удоволст­вие са нараснали в та­кава степен, че е напълно възможно болката да ни причинява повече страдания, отколкото на нашите предшественици.
Трудно е да приемем този начин на мислене. Проблемът е в една заблуда, вложена дълбоко в душите ни. Когато се опитваме да отгатнем или да си пред­ставим колко щастливи са другите хора днес или в миналото, ние неизбежно поставяме себе си на тяхното място. Това обаче не върши работа, тъй като на­лага собствените ни очаквания върху материалните условия, при които те са живели. В съвременните благоденстващи общества е обичайно да взимаш душ и да си сменяш дрехите ежедневно. Средновековните селяни обаче не се къпели с месеци и почти никога не сменяли дрехите си. Самата мисъл да живееш по този начин, сред мръсотия и зловония, за нас е отблъскваща. Въпреки това въпрос­ните селяни сякаш не са страдали особено от всичко това. Те били свикнали с миризмата на отдавна непрана риза. Не можем да кажем, че те са искали да сме­нят дрехите си, но не са можели да си го позволят — истината е, че са получавали тъкмо това, което са искали. Ето защо — поне по отношение на облеклото — те били доволни.
Ако помислим малко, това не е чак толкова удивително. Все пак нашите бра­товчеди шимпанзетата рядко се мият и никога не си сменят дрехите (защото ня­мат такива). Не се отвращаваме и от домашните кучета и котки, които също не взимат душ и не сменят козината си ежедневно. Въпреки това ги галим, прегръ­щаме и целуваме. Малките деца в нашите благоденстващи общества често мразят да се къпят и са нужни години обучение и наложена от родителите дисциплина, за да възприемат този предполагаемо привлекателен навик. Всичко е въпрос на очаквания.
Ако това е така, дори безсмъртието би могло да е причина за недоволство. Представете си, че учените открият лек за всички болести, ефективни терапии срещу стареене и регенеративни лечения, които правят хората вечно млади. По всяка вероятност непосредственото следствие ще бъде невъобразима епидемия от гняв и безпокойство.
Тези, които няма да могат да си позволят новите вълшебни лекарства, иначе ка­зано мнозинството от хората, ще бъдат вбесени до краен предел. През цялата ис­тория бедните и потиснатите са се успокоявали с мисълта, че поне смъртта е една за всички, че богатите и могъщите също ще умрат един ден. Бедните обаче няма да могат да намерят покой, ако знаят, че те самите ще умрат, докато богаташите ще бъдат млади и красиви завинаги.

Биолозите твърдят, че нашият умствен и емоционален свят се управлява от био­химични механизми, формирани от милиони години еволюция. Като всеки друг аспект на нашето състояние на ума, субективното ни благополучие не се определя от външни параметри като заплата, социални връзки и политически права. По-скоро то е продукт на функционирането на комплексна система от нервни влакна, неврони, синапси и различни биохимични субстанции като серотонин, допамин и окситоцин.
Никой не става щастлив от това, че е спечелил от лотарията, купил си е къща, получил е повишение или е открил истинската любов. Хората са щастливи само поради едно — приятни усещания в телата им. Онзи, който е спечелил току-що от лотарията или е намерил нова любов, подскача от радост не заради парите или своя любим. Той реагира на поток от хормони, изливащи се в кръвта му, и буря от електрични сигнали, просветващи в различни части на мозъка му.
Противно на всички надежди да създадем рай на Земята нашата биохимична система, изглежда, е програмирана така, че да поддържа относително постоянни нива на щастие. Самото щастие не е продукт на естествен отбор — генетичната линия на щастлив отшелник ще бъде прекъсната, а тази на двойка вечно неспокой­ни родители ще продължи. Ето защо вероятно не е изненадващо, че еволюцията ни е формирала така, че да не бъдем нито прекалено нещастни, нито прекалено щастливи. Тя ни дава възможност да се насладим на внезапен щурм от приятни усещания, който никога не трае особено дълго. Рано или късно те отстъпват и на тяхно място идват неприятните преживявания.
Еволюцията е осигурила приятни усещания като награда за мъжките индиви­ди, които предават гените си, сношавайки се с годни да раждат женски. Ако сексът не беше съпътстван от такова удоволствие, малцина мъжки биха си давали целия този труд. В същото време еволюцията е направила така, че приятните усещания да бъдат мимолетни. Ако оргазмът продължаваше вечно, изключително щастли­вите мъжки щяха да умират от глад, тъй като нямаше да проявяват интерес към храната, съответно нямаше да си правят труда да търсят поредната годна да ражда женска.
Някои учени сравняват биохимията на човека с климатик, поддържащ постоян­на температура в жега и студ. Събитията оказват временно влияние на температу­рата, но климатикът винаги я връща на едно и също ниво.
Някои климатици са нагласени на 25 градуса, други на 20. Нивото на щастие също се различава при различните хора. Помислете за миг за семейството и приятелите си. Някои от тях изглеждат бо­дри и радостни независимо от това какво им се случва. Има и такива, които са веч­но недоволни, без значение какви дарове им предлага животът.
Нека сравним един средновековен френски селянин с днешен парижки бан­кер. Селянинът е живял в студена кирпичена колиба в непосредствена близост до кочината, докато банкерът се радва на великолепен апартамент, пълен с всякакви технологични джаджи и гледка към Шанз-Елизе. Интуицията ни казва, че бан­керът би трябвало да е по-щастлив от селянина. От друга страна, кирпичените колиби, шикозните апартаменти и Шанз-Елизе не могат да определят нашето на­строение. Това прави серотонинът. Когато средновековният селянин завършвал строежа на своята кирпичена колиба, невроните в мозъка му секретирали серотонин и той достигал ниво 10. Когато през 2013 г. банкерът направел последната вноска за своя прекрасен апартамент, невроните в мозъка му отделяли сродно количество серотонин той също достигал ниво 10. За мозъка няма никакво зна­чение дали апартаментът е по-уютен от колибата, или не. Единственото, което има значение, е, че нивото на серотонина в момента е 10. Съответно банкерът няма да бъде и на йота по-щастлив от своя пра-пра-пра-дядо, бедния среднове­ковен селянин.
Това е в сила не само за частния живот, а и за големите събития от историята. Да вземем например Френската революция. Революционерите били доста заети — обезглавили краля, дали земя на селяните, написали декларация за правата на чо­века, отменили привилегиите на благородниците и започнали война срещу цяла Европа. Нищо от това обаче не оказало каквото и да било влияние върху биохи­мията на французите. Въпреки всички политически, социални, идеологически и икономически трансформации, предизвикани от революцията, нивото на щастие си останало същото. Спечелилите жизнерадостна биохимия от генетичната лота­рия били еднакво щастливи преди и след революцията, а родените с мрачна био­химия мрънкали срещу Робеспиер и Наполеон също толкова язвително, колкото и срещу Луи XVI и Мария-Антоанета.
Ако това е така, каква е ползата от Френската революция? Ако тя не е направила хората по-щастливи, то за какво е бил целият хаос, страхът, кръвопролитията и войната? Очевидно биолозите никога не биха щурмували Бастилията. Според тях хората може и да са мислели, че политическите революции и социалните реформи ще ги направят по-щастливи, но биохимията им отново и отново ги мами.
Има само един исторически процес, който има реално значение. Днес най-после съзнаваме, че ключът към щастието е в нашата биохимия и съответно мо­жем да спрем да си губим времето с политика и социални реформи, преврати и идеологически спорове и вместо това да се концентрираме върху единствено­то нещо, което може да ни направи истински щастливи — промяната на наша­та биохимия. Ако инвестираме милиарди за изследване на химията на мозъка и разработим подходящите препарати, можем да направим хората много по-щастливи отпреди, без да са нужни никакви революции. „Прозак“ например не сваля тиранични режими, а увеличава нивата на серотонина, избавяйки хората от депресията.
Нищо не изразява по-добре тезата на биолозите от мотото на Ню ейдж: „Щас­тието извира отвътре.“ Парите, социалният статус, пластичната хирургия, краси­вите домове, властовите позиции — нищо от това няма да ви направи щастливи. Трайно щастие извира единствено от серотонина, допамина и окситоцина.

 ПОСЛЕПИС: Преди 70 000 години Homo sapiens все още е незначителен примат, обитаващ затънтен ъгъл на африканския континент. През следващите хилядолетия той става господар на планетата за ужас на цялата екосистема. Днес той е напът да се превърне в бог, сдобивайки се не само с вечна младост, но също и със способността да твори и унищожава. През последните няколко десетилетия най-после отбелязахме реален напредък, поне що се отнася до човешката ситуация, намалявайки глада, болестите и войните. Въпреки това положението на останалите животни се влошава по-бързо от всякога, а подобрението при по-голямата част от човечеството датира от съвсем неотдавна и е твърде крехко. Освен това въпреки удивителните неща, които сме в състояние да правим, си оставаме несигурни относно своите цели, а и сме неудовлетворени както обикновено. Напреднахме — от канута и галери до параходи и космически кораби, но никой не знае накъде сме тръгнали. Имаме повече възможности от всякога, но пък не знаем какво да ги правим. Още по-лошо е това, че сме дори по-безотговорни от обикновено. Провъзгласили сме се за богоравни, подчинени единствено на законите на физиката, които не са отговорни пред никого. Затова сеем смърт и разрушение сред близките ни родственици — животните и обгръщащата ни околна среда, стремейки се единствено към удобства и забавление, без да можем да намерим удовлетворение.
Нима има нещо по-опасно от неудовлетворени и безотговорни богове, които не знаят какво искат?

Историята на човечеството от самото начало до днешни дни. Как сме се променили като вид и какво кара хората да продължават напред? Отговори на тези и много други въпроси ще откриете сред страниците на тази книга.

Share.

1 Comment

Leave A Reply