Сенките на забравените прадеди – Карл Сейгън, Ан Друян
Световноизвестният учен Карл Сейгън и прочутата писателка Ан Друян описват Корените на човешкия вид – един ясен и завладяващ разказ за това, как хората сме станали такива, каквито сме. Сенките на забравените прадеди е вълнуваща сага, която започва с произхода на Земята. С много хумор и драматизъм книгата показва, че редица от нашите основни характеристики – самоосъзнаването, технологията, семейните връзки, подчинението пред властите, омразата към тези, които са дори и малко по-различни от нас, разумът и етиката – водят началото си от дълбините на времето и могат да бъдат обяснени чрез връзките ни с други животни. Авторите се отправят на спиращо дъха пътешествие през времето и пространството, спират се на някои от повратните точки на еволюционната история и проследяват корените на секса, алтруизма, агресията, насилието и господството. Книгата им достига връхната си точка в едно изключително оригинално изследване на връзките между приматите и хората. Удивителна в своя размах, брилянтна в прозренията си и невероятно завладяваща, “Сенките на забравените прадеди” е триумф на популярната наука.“Расизмът, сексизмът и една токсична смес от ксенофобии все още влияят до голяма степен на нашите действия или бездействие. И все пак едно от най-гордите постижения на нашата епоха е появата на глобалния консенсус – въпреки многото неуспешни стартове, – че най-накрая сме готови да оставим зад себе си този атавизъм в миналото. В нас говорят много древни гласове. В състояние сме да заглушим някои от тях, след като те вече не могат да служат на целите ни, и да подсилим други в моменти, когато имаме нужда от тях. Това ни дава основание за надежда.”
Отзиви
ГОЛЯМА книга за ГОЛЕМИ въпроси – “Кои сме ние? Откъде идваме? Защо сме точно такива, а не някакви други? Какво означава да си човек?” Запазената марка на Сейгън – Друян означава кристално ясно изложение… невероятни анекдоти… първокласна наука, написана на език, достъпен за всички.Лабиринт от биология, психология, еволюция, факти, теории, вероятности, възможности и вдъхновение… Предупреждение към тези, които разглеждат човешкото положение като непоклатим стълб на върха на еволюционната планина, като златен часовник на края на огромната верига живи същества – те ще намерят в Сенките много тревожни факти.— Киркъс Ривю“Сенките на забравените прадеди беше избрана от “Скуул Лайбръри Джърнъл” за една от деветте най-добри книги на годината сред 40 000 заглавия: “Завладяващият стил е успял да постигне… яснота, която ще задържи интереса дори и на тези читатели, които въобще не се интересуват от наука.”— Маями Хералд“Вълнуваща и провокативна… Книгата е написана с невероятно майсторство и плаче да бъде видяна на филм, освен да бъде прочетена. “Поразителна… Просто празник. Завладяваща и елегантно написана, книгата разказва за произхода на живота на Земята, описва неговото разнообразие и характеристики и достига до своята кулминация в дискусията за природата на хората и за сложните следи от еволюционното минало на човечеството… Това е една невероятна история, разказана с много майсторство.”
— Файненшъл Таймс (Лондон)
“В тази книга Карл Сейгън и Ан Друян хвърлят светлина върху някои от най-големите въпроси на нашето време, а и на всяко друго време. Понякога предлагат ясни обяснения, а друг път предизвикват читателя да се замисли върху тези истини, които смятаме за свещени. Сенките е една от тези книги, които задължително трябва да бъдат прочетени.”
— “Ню Орлиън Таймс-Пикаюн”“Изпълнена с невероятни анекдоти, игриво остроумие и хумор, широк набор свързани с проблема научни данни и (предупреждение към тези читатели, които се скандализират лесно) “откровена експлицитност по отношение на сексуалната тематика”.”— “Нешвил Банър”“Отдавна не бях попадал на нехудожествена книга, която да е толкова завладяваща. Понякога се хващах, че с обръщам страницата с нетърпение, все едно чета криминален роман и нямам търпение да разбера, кой е убиецът.”— “Копрус Кристи Колър-Таймс”“Един изпълнен с красноречие опит да бъде поставено човешкото общество в своя контекст… Те използват същия завладяващ стил, който предопредели световния успех на Космос… Става дума за голяма история. Всъщност, това вероятно е най-голямата история.”— “Уърчестер Телеграм” (Масачузетс)“Една цялостна и вълнуваща история… Философска, поетична, дори остроумна, с чувство на почти религиозно преклонение.”— “Буук Пейдж”“Превъзходна… Една важна книга, която заслужава да бъде прочетена и обсъдена от възможно най-много хора.”— Монроу Стрикбергер, автор на учебника “Еволюцията”, за “Сан Франциско Екзаминър-Кроникъл”“Натрапчиво завладяваща. Карл Сейгън вероятно е най-добрият литературен стилист, който ни е дала американската наука след Лорън Айзли и Люис Томас.”— “Обзървър” (Лондон)“Сякаш можем да чуем познатия му глас, който води читателя през времето от първите гърчове на Вселената, през развитието на ДНК и еволюцията до появата на съвременните примати.”— Ганет Нюс Сървис“Приносите на Сейгън към все по-широкото публично възприемане на науката и към създаването на провокативни връзки между различни научни области са на изключително високо ниво и са от огромна полза за нашето общество.”— Джон Бакол, Институт за Напреднали Изследвания в Принстън, Ню Джърси“В нея има секс. Има хумор. Има драма. Има всичко, заради което хората ходят на кино.”— Стив Найт, KIEV-AM, Лос Анджелис
Описахме ви Земята такава, каквато е била, преди човешки крак да е стъпвал на нея. Опитахме се да научим нещо за нашите прадеди, като използвахме като водач фосилните находки и невероятната панорама на живите организми, които понастоящем населяват планетата. Макар все още да има много липсващи страници в историята на нашето сираче, научният прогрес ни позволява да хвърлим един поглед върху някои от загубените или забравени пасажи. Възможно е именно в тях да се крият някои от най-важните въпроси. И все пак – запознахме се само с най-ранните глави от тази история. Най-съществената и ключова част – от появата на нашия вид през неговата еволюция до зараждането на цивилизацията – ще бъде тема на друга книга.
— Карл Сейгън и Ан Друян, автори на “Сенките на забравените прадеди. Корените на човешкия вид”
Цитати
Когато започвахме това търсене на своите корени, основавайки се на научните методи и постижения, се чувствахме преизпълнени със страх. Бояхме се от това, което може би щяхме да открием. Вместо това – както ще се опитаме да обясним в тази книга – се натъкнахме не просто на възможности, но и на реални основания за надежда.
Истинската история на сирачето е много дълга. Ние, хората, познаваме само отделни фрагменти, на места до няколко поредни страници, но нищо, което да се приближава по своята пълнота до цяла глава. Много от думите са неясни. Повечето са безвъзвратно загубени.
Това, което ще ви представим тук, е нашата версия за първите страници от историята на това сираче, липсващото писмо, което е трябвало да го придружава на прага. В него става дума за нашите начала и забравени прадеди – неща, които са от жизненоважно значение за края на човешката история изобщо. Подобно на повечето семейни истории, тя започва в тъмнина – толкова отдавна и далеч и при толкова неблагоприятни обстоятелства, че едва ли някой би могъл да предположи къде ще бъде краят ѝ.
Предстои ни да проследим историята на живота, както и тази пътека, която ще ни отведе към нас самите – как се е случило така, че сме такива, каквито сме. Би било подобаващо да започнем с началото. Или дори малко преди това.
Околната среда непрекъснато се променя – отчасти защото популациите се стремят да се разрастват при благоприятни условия, отчасти заради еволюцията на другите организми и отчасти поради протичащите астрономически и геологически процеси. Т.е. такова нещо като постоянна, крайна или оптимална приспособеност на една форма на живот към нейната среда просто не съществува. Може би като изключим най-защитените и най-статични екологични ниши, навсякъде около нас непрекъснато се развива безкрайна поредица от адаптации. Както и да изглежда за участващите в тези процеси, отвън те приличат на борба за съществуване и на съперничество между зрели организми да осигурят успех за своето потомство.
Както можете да се убедите, процесът е повече или по-малко случаен и опортюнистичен – няма мисъл за бъдещето или някаква конкретна цел. Еволюиращите молекули не правят планове. Те просто създават един непрекъснат поток от вариации, една от които би могла да се окаже подобрен модел. Никой – нито организмите, нито околната среда, нито планетата, нито „Природата“ се замисля върху последствията.
Тази еволюционна недалновидност може да доведе до затруднения. Възможно е например да отхвърли един организъм, който да е прекрасно приспособен за следващата голяма криза в околната среда, която ще се разрази след хиляда години (и за която – разбира се – никой още не подозира). Трябва обаче по някакъв начин да стигнете оттук до там. Девизът на живота гласи: „Една криза е достатъчна в момента.“
Ако комбинацията от окото, ретината и мозъка на хищника е настроена така, че да отчита движение, жертвата често притежава в репертоара на своите защитни средства тактиката да замръзне на място и да остане така за дълъг период от време. Не че катеричките или например елените разбират каква е физиологията на зрителната система на техните врагове – просто естественият подбор е установил един прекрасен резонанс между стратегиите на хищник и плячка. Животното жертва може да избяга; да се престори на мъртво; да увеличи привидно размера си; да настръхне и да издава звуци; да изпусне зловонни или парливи течности; да заплаши с контраатака или да опита още редица други, полезни стратегии за оцеляване – без нито една от тях да е съзнателна. Едва след това то може да забележи друг път за спасение или да включи в играта каквито и да било налични мисловни способности. Получават се два почти едновременни отговора; първият е древна, многоцелева и многократно изпитана, но ограничена и закостеняла наследствена реакция; вторият е чисто нов, в общи линии неизпитан интелектуален механизъм, който обаче може да даде напълно безпрецедентни решения за спешни текущи проблеми. Големите мозъци обаче са нововъведение. Когато „сърцето“ ви подсказва едно, а „главата“ – друго, повечето организми се осланят на сърцето. Тези с най-големите мозъци избират главата. И в двата случая няма гаранция.
Човешките клетки, както и много други, се справят с кислорода чрез една специална, в основни линии самостоятелна молекулярна фабрика, наречена митохондрия. Именно тя е натоварена с отговорността да се разправи с отровния газ. Енергията, която се извлича при оксидирането на храната, се складира в специални молекули и се изпраща към различни работни обекти в цялата клетка. Митохондриите си имат свой собствен вид ДНК – вместо двойни спирали кръгове, или подобни на цветчета вериги от А-та, Г-та, Т-та и Т-та. Още от пръв поглед става ясно, че това са инструкции, които са различни от тези, които ръководят самата клетка. Те обаче приличат достатъчно на ДНК на хлоропластите, от което става ясно, че митохондриите също са били някога свободно живеещи, подобни на бактерии организми. Тук отново е показана централната роля на сътрудничеството и симбиозата в ранната еволюция на живота.
За наш късмет, намерени са биохимични решения, които да разрешат кислородната криза. Ако не беше така, вероятно днес единствените други форми на живот, различни от фотосинтезиращите организми, биха се влачели в тинята или биха смучели от незнайните дълбини на термалните извори. Изправили сме се срещу това предизвикателство и сме го надмогнали – но само с цената на безброй смърти на наши директни предшественици и близки роднини. Тези събития показват, че животът не разполага с някаква присъща предвидливост, която да го предпазва от правенето на катастрофални – поне в близка перспектива – грешки. Те също така говорят за това, че много преди зараждането на цивилизацията животът е произвеждал токсични отпадъци в колосални мащаби и че е заплащал огромна цена за тези си волности.
Вследствие на подобни биохимични недоглеждания е било напълно възможно – стига нещата да са потръгнали малко по-различно – от лицето на Земята да бъдат изличени всички форми на живот. Също така е съществувала опасността сблъсък с астероид или комета да унищожи всички тези тромави „експериментални“ микроби. Тогава, както вече казахме, органичните молекули – както тези, които са синтезирани на Земята, така и падналите от небето – вероятно са щели да положат по нов начин началата на живота и на алтернативно еволюционно бъдеще. Настъпва обаче моментът, в който изтичащите от вулканите и пукнатините газове вече не са богати на водород и съответно са неподходящи като материал за изграждането на органични молекули. Част от причините за това се крият в самата кислородна атмосфера, която оксидира газовете. Също така идват и времена, в които извънземните органични молекули започват да пристигат толкова рядко, че също не достигат за създаването на живот. И двете условия вероятно са били налични преди около два или три милиарда години. Следователно, ако в този момент внезапно биха били изличени всички живи организми, то не би могъл да се зароди нов живот. Земята би се превърнала в опустошена останка от един свят и би останала такава чак до смъртта на Слънцето.
Биологът Ричард Доукинс провежда един забележителен компютърен експеримент, който е идентичен на протичането на еволюцията на една кратка ДНК-комбинация. Той започва с произволно подредени 28 букви от латинската азбука (като интервалите също са смятани за букви):
WDLTMNLT DTJBKWIRZREZLMQCO Р.
Произволно подбраното от Доукинс изречение, към което неговият подбор се стреми, е следното:
METHNIKS IT IS LIKE A WEASEL. („Струва ми се, че е като невестулка.“ – В престорената си лудост Хамлет дразни Полоний.)
При първото поколение, една мутация в произволната комбинация променя „K“ (в DTJBKW…) в „S“. Дотук нищо особено. При десетото поколение изречението вече гласи: MDLDMNLSITJISWHRZREZ MECS Р.
„На двадесетото – MELDINLS IT ISWPRKE Z WESCEL.
На тридесетото, вече сме на METHINGS IT ISWLIKE В WESCEL.
И на четиридесет и първото вече сме в целта.
След това неговият компютър копира многократно цялото това безсмислено послание. При всяко повторение обаче има определена възможност за възникване на мутация – произволна промяна на една от буквите. Освен това се симулира и селекция, тъй като компютърът е програмиран да запазва всяка мутация, която придвижва изречението дори и с малко към предварително избрана цел – точно определено и съвсем различно изречение от 28 букви.
„Има огромна разлика – заключава Доукинс – между кумулативния подбор (при който всяко подобрение, независимо от това колко е малко, се използва като основа за бъдещи конструкции) и еднократния подбор (при който всеки нов опит е самостоятелен). Ако еволюционният прогрес трябваше да разчита на еднократния подбор, нямаше да стигне доникъде.“
Може би си мислите, че произволното изменяне на букви едва ли е най-добрият начин да бъда написана една книга. Не и ако имате огромен брой копия, всяко едно от които леко се променя с течение на поколенията и всяко изменение се тества спрямо изискванията на външния свят. Бихме могли високомерно да си въобразяваме, че ако човешките същества съставяха томовете с инструкциите, съдържащи се в генетичната информация на другите видове, то те биха могли просто да седнат и да ги напишат – от първата до последната страница – и да кажат на видовете какво да правят. На практика обаче ние сме напълно безсилни да направим това, както е и ДИК. Още веднъж искаме да изтъкнем, че предварително ДНК няма и най-мъглявата представа относно това кои комбинации са адаптивни и кои – не. Еволюционният процес не е нито всезнаещ, нито далновиден, нито е способен да избягва кризите, нито е постулиран веднъж завинаги. Вместо това той се основава на опита и грешката и е краткосрочен. Той смекчава кризите. Хаотичен е. Нито една ДНК-молекула не е достатъчно мъдра, за да знае какви биха били последствията, ако един сегмент от посланието бъде сменен с друг. Единственият начин човек да бъде сигурен е да опита, да види – какво би проработило – и след това да го запази.
Колкото по-добър ставате в тези упражнения, толкова по-напреднал сте. И както може би си мислите, толкова по-големи са шансовете ви за оцеляване. Само че се оказва, че генетичните инструкции за създаването на едно човешко същество съдържат около четири милиарда нуклеотидни двойки, докато тези на примитивната едноклетъчна амеба съдържат около триста милиарда двойки. Няма много доказателства в полза на това, че амебите са стотина пъти „по-напреднали“ от хората, въпреки че засега сме чули единствено поддръжниците на едната страна. Отново една част – може би дори повечето – от тази генетична информация се състои от повторения, заеквания и непреводими безсмислици. Отново сме в състояние да отчетем големите несъвършенства в сърцето на живота.
Понякога се случва така някой друг организъм незабелязано да се промъкне през защитите на еукариотната клетка и да се прокрадне в нейната добре охранявана „светая-светих“ – ядрото. Той се прикачва към монарха, може би към края на някоя доказана с течение на времето и много благонадеждна ДНК-комбинация. Сега вече от ядрото започват да се разпращат много по-различни послания, които разпореждат производството на някаква съвсем друга нуклеинова киселина – тази на натрапника. Клетката е била превзета.
По мащабите на Слънчевата система изчезването на динозаврите и въздигането на бозайниците изглежда нещо съвсем скорошно. Причинно-следственият коридор – ако можем да се изразим образно – е бил широк сантиметри. Стига кометата да е пътувала малко по-бавно или по-бързо, или пък да е била насочена в малко по-различна посока, и сблъсъкът е нямало да се състои. И ако други комети, които са подминавали Земята през нейната истинска история, бяха имали малко по-различни траектории, те също са щели да ударят планетата и да изтрият от лицето ѝ целия живот от някаква друга епоха. Космическата руска рулетка – тази гибелна лотария – се простира и в нашата собствена епоха.
На тази дълбочина на фосилната история, над която вече няма динозаври, по целия свят се простира един красноречив тънък пласт от елемента иридий, който се среща в големи количества в Космоса, но не и на повърхността на Земята. Освен това се откриват и малко зрънца, които носят следите на някакъв колосален сблъсък. Всичко говори за това, че в някакъв момент в Земята се е блъснало движещо се с висока скорост космическо тяло, вследствие на което въпросните частици са се разпространили по целия свят. Останките от гигантския кратер може би са открити на дъното на Мексиканския залив, близо до полуостров Юкатан. Въпросните пластове обаче съдържат още нещо – пепел. Колосалният сблъсък е бил последван от обхванал цялата планета пожар. Останките от съпровождащата сблъсъка експлозия са били изхвърлени във високите части на атмосферата и са паднали обратно към повърхността – един непрекъснат метеоритен дъжд, изпълнил небето. Сиянието е било по-ярко от това на обедното слънце. Сухоземните растения по целия свят избухнали в пламъци – всичките наведнъж. Повечето загиват. Има някаква странна причинна връзка, която свързва кислорода, растенията, гигантските сблъсъци и световните пожари.
Има много начини, по които един подобен сблъсък би могъл да унищожи отдавна установилите се и – ако бихме могли да ги наречем така – твърде самоуверени форми на живот. След първоначалния взрив от огън и светлина, дебел покров от прах е обвил Земята за година или дори повече. Катастрофата е ужасяваща – световен пожар, падане на температурите и киселинни дъждове, обливащи цялата повърхност на планетата. Още по-гибелна се е оказала обаче липсата – в продължение на година или две – на достатъчно светлина за фотосинтезата. Основните фотосинтезиращи организми в океаните (които, както и в наши дни, са покривали по-голямата част от планетата) са малки едноклетъчни растения, наречени фитопланктон. Те са особено уязвими за намаленото количество светлина, тъй като не разполагат с достатъчни хранителни резерви. Веднъж щом слънчевите лъчи изчезнат, техните хлоропласти престават да произвеждат въглехидрати и те умират. Тези малки растения обаче са основната храна на едноклетъчните животни, които на свой ред съставят диетата на по-големи, подобни на скариди организми, които са храна за малките риби, които утоляват глада пък на големите риби. Изгасете светлината, унищожете фитопланктона и ще видите как цялата хранителна верига се срутва подобно на построена от карти за игра къща. По същия начин може да бъде описано и положението на сушата.
Всички организми по Земята зависят един от друг. Животът по земята е подобен на мрежа или килим със сложна плетка. Дръпнете по няколко нишки тук и там, и вече не можете да сте сигурни дали това е единствената вреда, която се причинили, или цялата тъкан ще се разплете.
Насекомите и членестоногите са основните агенти, които разчистват умрелите растения и животинските изпражнения. Скарабеите или – както са по-известни – торните бръмбари, които древните египтяни идентифицират със слънчевия бог и почитат, са специалисти по преработката на отпадъчните продукти. Те събират богатите на азот животински изпражнения, които се трупат по повърхността на Земята, и пренасят този тор под повърхността, където са корените на растенията. Само на една купчина пресни слонски изпражнения в Африка са били преброени 16 000 бръмбара – за нейното разчистване са били необходими два часа. Ако не бяха торните бръмбари и други подобни организми, повърхността на Земята щеше да изглежда много по-различно (и доста по-неприятно). Трябва да добавим също така, че миниатюрните изпражнения на червеите и някои насекоми са една от основните съставки на хумуса в почвата, от който се хранят растенията. След това животните изяждат растенията. Всички живеем от твърдите отпадъци на другите.
Други обитатели на почвения пласт убиват младите растения. Ще ви представим описанието, което Дарвин прави на един експеримент, проведен с цел да демонстрира ожесточената борба, която протича точно под повърхността на една тиха провинциална градина:
„На едно парче земя с размери три на два фута [90см. на 60см.], което предварително прекопах и почистих, и на което не би могло да има задушаване от страна на други растения, отбелязах всички семенца на характерните за района бурени. От 357 броя 295 бяха унищожени, основно от насекоми и плужеци. Ако оставим една тревна площ, която се коси от дълго време или пък на нея редовно пасат животни да израсте, по-силните растения ще унищожат други, които също са израсли, но не са толкова силни…“
Някои растения осигуряват храна на точно определени видове животни, които от своя страна изпълняват ролята на посредници при половото възпроизвеждане на растенията – всъщност те се явяват куриери, които пренасят семето на мъжките и го използват за изкуствено осеменяване на женските растения. Тук не става дума за изкуствен подбор, тъй като животните не съзнават действията си. Те обикновено получават заплащането си в храна. Сключена е един вид сделка. Може въпросното животно да е хранещо се с цветен прашец насекомо, или птица или прилеп; или бозайник, към чиято козина се захващат репродуктивните бодли. Сделката би могла да се сведе и до предоставената от растенията храна срещу азотните торове, предоставени от животните. Хищниците имат симбиотични организми, които чистят козината или люспите, или дори зъбите им, срещу което получават останките от тяхната трапеза. Представете си една птица, която изяжда сладък плод. Семената минават през нейната храносмилателна система и след това попадат в плодородна почва на известно разстояние от дървото. Извършена е още една бизнес транзакция. Плодните дървета и храсти често се грижат техните дарове за животните да станат достатъчно сладки едва когато семената са вече готови да бъдат разпръснати. Все още неузрелите плодове причиняват стомашни болки, което се явява начинът, по който растенията обучават животните.
Установяването на сътрудничество между растенията и животните е трудно. На животните не може да се има голямо доверие – стига да им се отвори възможност, те са готови да изядат всеки стрък, което им попадне пред очите. Поради това и растенията се защитават от едно такова нежелано внимание с помощта на бодли или чрез изпускането на дразнещи вещества, или на отрови, или на химикали, които ги правят несмилаеми, или на някакви други агенти, които взаимодействат с генетичната информация на хищника. В тази непрекъсната война, която се води сякаш на забавен кадър, животните на свой ред разработват вещества, които да обезсилят оръжията на растенията. Това ще продължава вечно.
“Човешкият мозък е един несъвършен инструмент, за изграждането на който са били необходими дълги периоди геологично време. Някои от неговите нива на функциониране са по-примитивни и архаични от други. Както е установил съвременният човек, може да се окаже, че главите ни съдържат неясни ирационални сенки от нашето минало, преди да се превърнем в хора сенки, които в условия на стрес могат да се издължат и да затъмнят прага на нашия рационален живот. Човекът е загубил характерната за XVIII в. вяра в просветителната мощ на чистия, разум, тъй като е разбрал, че той не е едно последователно разумно животно. Ужасени сме от своята тъмна природа и вместо да си кажем „Ето – сега сме хора, а не зверове, и трябва да живеем като хора“, гледаме един на. друг с подозрение и дълбоко в сърцата си шепнем: „Не трябва да се доверяваме на. никого. Човекът е зъл. Човекът е звяр. Той е дошъл от тъмните гори и пещерите.“
— Лорън Айзли, „Векът на Дарвин“
„Когато възприемам всички същества не като преднамерени творения, а като преки наследници на ограничен брой организми, които са живели много преди да се образуват първите пластове на камбрийската система, тогава те сякаш се облагородяват.“
— Чарлс Дарвин, „Произход на видовете“, Глава XV
Съдържание
Въведение
Пролог. ИСТОРИЯТА НА ЕДНО СИРАЧЕ
Първа глава. НА ЗЕМЯТА, КАКТО НА НЕБЕТО
Втора глава. СНЕЖИНКИ, ПАДНАЛИ В ОГНИЩЕТО
Трета глава. „КАКВО ПРАВИШ?“
Четвърта глава. ЕВАНГЕЛИЕ НА ПРАХТА
Пета глава. „ЖИВОТ“ Е КОМБИНАЦИЯ ОТ ТРИ ЕЛЕМЕНТА
Шеста глава. НИЕ И ДРУГИТЕ
Седма глава. КОГАТО БЕШЕ ОТКРИТ ОГЪНЯТ
Осма глава. СЕКСЪТ И СМЪРТТА
Девета глава. КОЛКО ТЪНКА Е ГРАНИЦАТА
Десета глава. ПРЕДПОСЛЕДНОТО ЛЕКАРСТВО
Единадесета глава. ГОСПОДСТВО И ПОДЧИНЕНИЕ
Дванадесета глава. ОТВЛИЧАНЕТО НА КЕНЕЙ
Тринадесета глава. ОКЕАНЪТ НА СЪЗИДАНИЕТО
Четиринадесета глава. РАЗМИРНА ЗЕМЯ
Петнадесета глава. ТРЕВОЖНИ РАЗМИШЛЕНИЯ
Шестнадесета глава. ЖИВОТЪТ НА ЧОВЕКОПОДОБНИТЕ МАЙМУНИ
Седемнадесета глава. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ КЪМ ЗАВОЕВАТЕЛЯ
Осемнадесета глава. АРХИМЕД НА МАКАЦИТЕ
Деветнадесета глава. КЪДЕ СЕ КРИЕ ЧОВЕШКОТО?
Двадесета глава. ЖИВОТНОТО В НАС
Двадесет и първа глава. СЕНКИТЕ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ПРАДЕДИ
Епилог
За Авторите
КАРЛ СЕЙГЪН (1934-1996) е професор по астрономия и космически науки и бивш директор на Лабораторията за космически изследвания в университета в Корнел. Има огромни заслуги в експедициите на апаратите „Маринър”, „Вайкинг” и „Вояджър” до планетите от Слънчевата система, за което получава медалите на НАСА за Изключителни научни постижения и (два пъти) за Всеотдайна служба към обществото.
В началото на кариерата си Сейгън е асистент на генетика Х. Дж. Мюлер – лауреат на Нобелова награда – като продължителните му изследвания в областта на произхода на живота започват през 50-те години на ХХ в. В текста към наградата „Мазурски”, присъдена му от Американското астрономическо общество, се казва, че той има „…изключителен принос за развитието на космическите науки… Тъй като е специалист и в областта на астрономията и в биологията, д-р Сейгън има творчески принос към изследването на планетните атмосфери и повърхности, към историята на Земята и към екзобиологията. Мнозина от най-плодотворните съвременни специалисти в областта на планетните науки са бивши негови ученици или сътрудници.
АН ДРУЯН е секретар на Федерацията на американските учени, основана през 1945 г. с цел да се противопоставя на злоупотребата с науката и високите технологии. Като творчески директор на проекта на НАСА „Вояджър Интерстелар Рекърд” тя е отговорна за изпращането в космоса на два апарата с рокендрол записи (и още много други неща) на борда. Тя е автор и продуцент на серията „Нова”, както и на много други специализирани телевизионни програми. Съавтор е на телевизионните серии „Космос” и изпълнителен продуцент на техните осъвременени нови версии. Ан Друян е автор на романа „Известно разбито сърце” и – заедно със Сейгън – на бестселъра „Комета”. Участва и в написването на други книги, речи и многобройни статии. Също така е директор на „Ню Йорк Чилдренс Хелт Проджект”.
Линк към книгата:
