Най-важните неща – 7 урока за живота, придобити на прага на смъртта – Карън Уайът

Тед, пациент на хосписа, на когото му оставаха броени дни живот, се обърна към мен и настойчиво каза: „Едва сега, когато наближава време да умра, научих кои са най-важните неща в живота. Защо не го разбрах по-рано? Трябва да кажете на хората да внимават СЕГА и да научат тези уроци, преди да е станало късно.“
Ето как семената на тази книга бяха засети преди много години край леглото на един умиращ човек. През следващите няколко години, докато присъствах на последните дни на много други пациенти, започнах да осъзнавам изключителната възможност за трансформация в края на живота, даваща един нов и мъдър поглед върху смисъла и целта на съществуването. Ставах свидетел на красотата и покоя, които съпътстваха последните мигове на тези хора, и собственият ми страх от смъртта постепенно започна да се разсейва. Уроците, които научих, се превърнаха в основен стожер в живота ми, насочвайки ме при взимането на решения и в действията ми към онова, което е най-стойностно, към най-важните неща на този свят.

Това, че сме смъртни същества, е нещо съвършено – защото ако можехме да поддържаме тялото си младо и силно завинаги, вниманието ни вероятно никога не би се обърнало към духовното. Може би щяхме да останем затънали в материалистичното, егоцентрично ниво на развитие без подтик да продължим напред.

„Ние си мислим, че животът е несправедлив, но това е, защото го виждаме само от земята. Ако можехме винаги да виждаме живота такъв, какъвто изглежда отгоре, щяхме да знаем, че ВСИЧКО е справедливо! Знам, че това е истина: Всичко, което ни се случва, е справедливо в Божиите очи. Ние просто не разбираме как действат нещата.“

Повечето хора в началото на миналия век са умирали вкъщи. В последните им дни за тях са се грижели близките, които после са подготвяли тялото за погребение, като може би са го полагали на кухненската маса, за да го измият и да го облекат за последния му път. Смъртта е била постоянно присъствие в ежедневието, често резултат от инфекции или наранявания, за които е имало малко ефективни средства за лечение. Дори децата в ранна възраст са свиквали да приемат смъртта като нещо естествено. С развитието на модерната медицина обаче, използваща напреднали технологии и чудотворни, животоспасяващи лекарства като пеницилина, смъртта се е превърнала в изход, който като че ли временно може да се избегне. Започнахме да чувстваме известна увереност в способността си да отбиваме атаките на „оная с косата“ и едновременно с това загубихме осъзнаването на връзката между живота и смъртта. В резултат на това сме забравили истината, че земната ни преходност в края на краищата придава смисъл и ценност на физическото ни съществуване на тази  планета. Правим си лошата услуга да се боим до ужас от смъртта и това ни кара да влагаме все повече усилия и пари за здравна помощ, за да съхраним живота си на всяка цена.

След смъртта на баща ми останах без посока, изгубила вяра, че този свят е безопасно място за съществуване. Докато отчаяно търсех отговори, съумях да намеря утеха и напътствия в историите на умиращите пациенти, за които се грижех в работата си в хосписа. Те споделяха с мен не само съкровени моменти от последните си дни, но и колективната мъдрост, която бяха събирали през целия си живот. Някои пациенти стигаха до феноменални прозрения и яснота на духовния поглед по време на кризата, предшестваща умирането, и горяха от нетърпение да споделят познанието си. При други трансформацията бе видима в поведението и външния вид и трудно би могла да се опише с думи. Понякога грижещите се за пациента изживяваха дълбока еволюция, докато споделяха последните мигове на любимия човек. Всички тези истории за това как живеем и умираме на тази планета вдъхновяват, затрогват и възвисяват. В много случаи самите пациенти ме помолиха да разкажа за съдбите им, съжалявайки, че нямат достатъчно време, за да споделят новооткритата мъдрост с другите. Оттогава ги нося със себе си в очакване на удобната възможност най-после да изпълня поетото обещание. Ето защо тази книга е посветена на болните, които с такава щедрост ми преподадоха уроците за живота и смъртта.

 Въпреки че страдаше от тежко сърдечно заболяване, което й причиняваше постоянна умора, на 81 години Руби беше пълна с живот. Набразденото й лице беше нежно и възторжено, а очите й блестяха радостно, въпреки че беше сляпа. През последните 15 години Руби постепенно беше загубила зрението си вследствие на макулна дегенерация състояние, което вероятно беше причинено от изключително високото кръвно налягане. Увредено с годините, в този последен етап от живота й сърцето й едва работеше. И все пак Руби гореше от нетърпение да ми разкаже историята си, докато ми правеше място да седна на леглото й.
Съпругът й починал млад и тя трябвало да отгледа трите си деца сама. В продължение на много години работила усилено, за да издържа семейството си, правейки безброй жертви. Най-сетне, когато прехвърлила 50-те и децата й станали самостоятелни, Руби разполагала с време да обърне внимание на собствените си интереси и открила, че притежава неподозиран талант. През следващите години тя се научила да тъче на стан и да създава прекрасни гоблени по акварелните модели, които сама рисувала.
Не минало много време обаче и Руби установила, че има проблеми със зрението. Продължила да не им обръща внимание, до момента, в който вече й било трудно да вижда нишките на стана. Когато отишла на очен лекар, узнала за заболяването си и разбрала, че с времето нещата вероятно ще се влошават. Днес вече има начини да се забави процесът на макулна дегенерация, но тогава не знаели за съществуването им. Лекарите й казали, че зрението й все повече ще отслабва.
Малко след това Руби била принудена да се откаже от стана, защото не виждала достатъчно добре, за да създава сложните фигури, които се научила да прави толкова изкусно. Чувствала се отчаяна и се чудела с какво да запълни времето си и как да използва творческите идеи, от които преливала. Един ден прочела, че в местния колеж ще започне курс по дърворезба; записала се и веднага се влюбила в това изкуство. С помощта на ножчета тя ваела сложни фигури в дървените блокчета от трепетлика, орех и американска липа. Тъй като можела да вижда отблизо дървото, слабото й зрение не пречело на майсторската изработка. Учителят й казал, че не е имал друг ученик, който да се е научил толкова бързо и да проявява такъв талант за дърворезба. И макар акварелите и гоблените й да били много красиви, Руби изпитала усещането, че именно дърворезбата е истинското й призвание. Творенията й били произведения на изкуството и по качеството си надминавали дори тези на учителя й.
През следващите пет години продължила да развива артистичния си талант, като създавала възхитителни ръчно изваяни фигури и релефи, без да мисли за заболяването си и влошаващото се зрение. И тогава внезапно настъпила промяна – на практика за една нощ Руби изгубила напълно  зрението си. Творческите й занимания до такава степен я били погълнали, че това рязко влошаване я заварило неподготвена. За един миг всичко в живота й се преобърнало – сега тя зависела от помощта на децата си и не можела да изразява творческите си пориви.
Руби изпаднала в отчаяние и изгубила желание за живот. Ако не можела повече да твори – а това за нея било смисълът на живота й, – то може би нямало смисъл да съществува. Тъмният свят, който възприемали очите й, се отразявал в черното отчаяние, което я изпълвало. Един ден обаче я посетил учителят й по дърворезба, с когото през годините били станали приятели. Той разбирал колко болезнено изживява Руби загубата на възможността да изразява творческите си способности, затова се консултирал с преподавателите по керамика в школата и й донесъл подарък. Разтваряйки дланите й, учителят поставил в тях буца гладка, хладна глина за моделиране, влажна и готова за оформяне. Насърчена от думите му, Руби започнала да я мачка с пръсти, наслаждавайки се на допира до меката, отзивчива глина. Учителят й казал, че ще я посети пак след две седмици, и я оставил с буцата глина в ръце.
Минали няколко дни, преди Руби да почувства отново сила да докосне глината. Но когато я взела, през тялото й преминала позната искра на творческо вдъхновение. Тя започна да оформя глината с бързи, майсторски движения, сякаш цял живот била правила това. Въпреки че не виждала формата, която създават ръцете й, Руби си я представяла мислено. Тя разделила буцата и през следващите няколко дни изработила три отделни фигури. Когато учителят й отново я посетил, Руби махнала с ръка към лавицата, където съхнели неизпечените глинени произведения. Седейки в нервно очакване на отзивите му, тя го чула да ахва, докато ги разглежда. Когато най-после заговорил, той й казал, че макар дърворезбите й да са най-добрите, които е виждал да създава негов ученик, глинените й скулптури са толкова възхитителни, че в сравнение с тях дървените фигури изглеждат обикновени. Смайването му било искрено, тъй като просто се надявал да намери на Руби занимание, а не очаквал, че тя ще открие в себе си още по-голям артистичен талант Руби продължила да моделира невижданите си шедьоври от глина до самата си смърт. По време на последната ни среща тя ми каза, че според нея е трябвало да изгуби външното си зрение, за да събуди вътрешното. Когато вече не можеше да вижда нещата, които я заобикаляха, тя най-после беше свободна да погледне навътре и да открие красотата, която чакаше да бъде проявена. Макар че другите трудно биха го разбрали, за Руби загубата на зрението бе най-големият дар на живота. Тя беше убедена, че не би могла да разкрие пълния си потенциал без слепотата, довела до съвършеното й вътрешно зрение. Способността й да приема всичко по пътя си-и дарбите, и слабостите си; и бедите, и сполуките – й донесе чувство на удовлетворение в живота и покой в мига на смъртта. Руби наистина беше успяла да създаде не само акварели, гоблени, дърворезби и глинени скулптури, които бяха произведения на изкуството – самият й живот беше шедьовър.

Историята на Руби ни учи, че когато напълно прегърнем страданието, можем да открием една по-висша цел и да изпълним живота си със смисъл. За да  разберем този процес, има няколко качества – „семена“ – на страданието, които трябва да изследваме и овладеем….

Прочетете и прегледайте във всякакви формати от бутона по-долу!