suma-40-istorii-ot-otvadnoto-4eti.me40 историики, 40 фантазии, 40 мисловни експеримента. 40 различни варианта на задгробния живот. Чудесни въображаеми истории – едновременно смешни, тъжни и смущаващи. Дейвид Игълман представя един екперимент, превърнал се в международен бестселър.
В тази книга, превърнала се моментално в международен бестселър (преведена е на повече от 30 езика), Дейвид Игълман поставя на изумителния си творчески гений задачата да си представи четиридесет различни варианта на задгробния живот. Тези четиридесет винетки са фантазии, мисловни експерименти, като повечето са направени за забавление, други са пародии на общоприети научни методи на изследване. В някои случаи обаче неусетно ни се разкриват значителни и дълбоки идеи.
В един от вариантите на задгробния живот може да откриеш, че Бог е с размерите на микроб и не подозира за съществуването ни. В друг нашите създатели са глупави същества, които ни създават, за да разберем това, което те не могат. В трета версия на отвъдното работиш като статист в мечтите на другите хора. Може да откриеш, че Бог е семейна двойка, която се бори да запази брака си, или че на оня свят присъстват само хората, за които си спомняш, или пък че там продължават да живеят хилядите предишни богове, които вече не привличат последователи. В някои варианти на задгробния живот си разделен на няколко личности, всяка на различна възраст; в други си принуден да съжителстваш с досадни версии на самия себе си, които представляват това, което би могъл да станеш; а в трети ти си пресъздаден от записите на кредитните карти и интернет историята ти.
Тези чудесни въображаеми истории – едновременно смешни, тъжни и смущаващи – се коренят едновременно в науката, романтиката и преклоне­нието пред мистерията на нашето съществуване: една смесица от смърт, надежда, компютри, безсмъртие, любов, биология и желание, която разкрива искрящи нови аспекти на това, което ни прави хора.

Книгата “Сума. 40 истории от отвъдното“ ви поставя на прага на вашето лично пътуване в отвъдното. Не избързвайте обаче да свивате вежди с неодобрение. За да избегне киселите физиономии на читателите си, авторът е подходил чрез метода за сериозното да се говори с езика на забавното. Така сериозното може да пътува с вас в метрото. Книгата е писана за читатели, които вероятно най-вероятно няма да са езотеристи, мистици или окулисти.
Както ще забележите най-напред в книгата всеки разказ от сборника обема 1-2 странички, написани във второ лице единствено число. Разказвач, обръщащ се в едни истории към мъжко „ти“, в други към женско „ти“.Така нито един пол не е дискриминиран, (макар и в оригинал материала да е в неопределен ‘Ти/You’ род, което не дефинира пол). Книгата е толерантна, макар че в смъртта може би няма да имаме пол, но в отвъдното на Игълман е различно. Полът, дори възрастта на персонажа „ти“ толерантно са поместени в съобразения свят на отвъдното, разигран по 40 различни сценария. Нито един не говори строго, макар да говори всезнаещо, пътеводително.
Предлаганите разкази от живота след смъртта могат да задоволят различни читателски очаквания към отвъдното. Макар че не всички. Колкото хора, толкова и очаквания. Игълман като че ли се стреми да вмъкне възможно най-разнородни човешки представи, някои от тях литературни (Мери Шели), други биологически и биофизически (групирането на атомите в нова функционалност), трети иронично проиграващи разпространената представа за отвъдното като място с арфи и бели облаци. Но с тези три изброявания не се изчерпва разнообразието от интерпретации по темата.

СУМА
В отвъдното отново минаваш през всичките си преживявания, но този път препо­дредени: всички мо­менти, които имат нещо общо помежду си, са събрани на едно място.
Прекарваш два месеца в шофиране по улицата пред дома си, седем месеца правиш секс.
Спиш в продължение на трийсет години непробудно.
Точно пет месеца пре­лист­ваш списания, докато седиш на тоалетната чиния.
Поемаш цялата си болка наведнъж, всичките двайсет и седем страшни часа. Чупят се кости, блъскат се коли, порязват се пръсти, раждат се деца. Преминеш ли през нея, няма повече агония до края на отвъдното.
Но това не значи, че винаги ти е приятно.
Прекарваш шест дни в рязане на нокти.
Петнайсет месеца в търсе­не на изгубени предмети.
Осемнайсет месеца по опашки.
Две години в скука: докато зяпаш през прозореца на ав­тобуса или седиш на летището.
Една година в четене на книги.
Очите те болят и те сърби, защото не можеш да си вземеш душ, преди да дойде времето за 200-дневния ти маратон в банята.
Две седмици се чудиш какво се случ­ва, когато умреш.
Една минута осъзнаваш, че тялото ти пада.
Седемдесет и седем часа прекарваш в озадачение.
Един час – осъзнавайки, че не помниш нечие име.
Три седмици – че бъркаш.
Два дни лъжеш.
Шест седмици ча­каш зеленото на светофара.
Седем часа повръщаш.
Чети­ринайсет минути изпитваш истинска радост.
Три месеца переш.
Петнайсет часа се подписваш.
Два дни връзваш обувки.
Шейсет и седем дни си с разбито сърце.
Пет сед­мици караш на сляпо.
Три дни изчисляваш бакшишите по ресторанти.
Петдесет и един дни се чудиш какво да об­лечеш.
Девет дни се преструваш, че знаеш за какво става дума.
Две седмици броиш пари.
Осемнайсет дни разглеж­даш хладилника.
Трийсет и четири копнееш. Шест месеца гледаш реклами.
Четири седмици седиш и размишляваш има ли нещо по-добро, с което да запълваш времето си.
Три годи­ни преглъщаш храна.
Пет дни закопчаваш коп­чета и ципове.
Четири минути се чудиш какъв би бил животът ти, ако преподредиш събитията в него.
В тази част от отвъдното си представяш нещо подобно на земния ти живот и мисълта за него е блажена: живот, в който отдел­ните епизоди са разделени на малки, лесни за поглъща­не парченца, където миговете са нетрайни, където човек изпитва радостта да скача от едно събитие на следващото като дете, подрипващо по горещ пясък.

ПРИЯТЕЛСКИ КРЪГ
Когато умреш, усещаш някаква фина разлика, но всичко изглежда приблизително същото. Ставаш и си миеш зъбите. Целуваш съпругата си и децата и тръгваш за работа. Трафикът е по-лек от обичайното. Останалата част от сградата изглежда по-празна, все едно е почивен ден, но всички в офиса са си там и мило те поздравяват. Чувстваш се странно популярен. Познаваш всеки, когото срещнеш. В един момент те осенява, че това е отвъдното: светът съдържа само хора, които си срещал и преди.
Това е малка частица от световното население – около 0,00002 процента, – но на теб ти се струват много.
Оказва се, че тук са само хората, които помниш. Така че жената, с която сте си разменили погледи в асансьора, може да е тук, а може и да не е. Тук е учителят ти от вто­ри клас, с повечето от съучениците ти. Родителите, бра­товчедите и кръгът от приятели през годините. Всичките ти бивши любовници. Шефът ти, бабите ти и серви­тьор­ката, която ти е носила храната всеки обяд. Онези, с кои­то си излизал на среща, онези, с които почти си излизал на среща, онези, за които си мечтал. Това е благословена възможност да прекараш пълноценно време с хилядата си познати, да подновиш избледнели връзки, да възста­новиш тези, които си оставил да ти се изплъзнат.
Но само след няколко седмици започваш да се чувст­ваш безнадеждно самотен.
Докато се шляеш с един-двама приятели из огромни­те тихи паркове, се чудиш какво се е променило. По праз­ните пейки няма непознати. Няма семейства, които хвър­лят трохи на патиците и се смеят, карайки те да се усмих­неш неволно и ти. Като излезеш на улицата, забелязваш, че няма тълпи, няма гъмжило от работници из сградите, няма я градската суетня в далечината, няма болници, от­ворени нонстоп, с умиращи пациенти и търчащ персо­нал, няма влакове, надули сирени през нощта, с натъпка­ни в тях пътници, возещи се към дома. А чужденци едва се мяркат.
Започваш да си мислиш за всички непознати ти неща. Осъзнаваш, че никога не си знаел как каучукът се пре­връща в автомобилна гума. И сега тези фабрики стоят празни. Никога не си знаел как да произведеш силици­ев чип от пясъка на плажа, как да изстрелваш ракети из­вън атмосферата, да вадиш костилките на маслините или да полагаш железопътни релси. И сега тези отрасли са закрити.
Липсващите тълпи те правят самотен. Започваш да се оплакваш колко много запознанства си пропуснал при­живе. Но никой не те слуша и не ти съчувства, защото ти това си си избрал, докато си живял.

ОГЛЕДАЛА
Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуж­даш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си мъртъв. Все още.
Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отбли­зо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук на­татък става още по-странно.
Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как плавно се свличат задръжките ти, от­мива се и силата ти да направиш каквото и да било по въ­проса. Започващ да губиш егото си и това фино се пре­плита с изчезването на гордостта ти. После губиш споме­ните за теб самия.
Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзна­ние, голо като бебе.
За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много страни.
И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си управлявал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са крити­кували лошите ти навици, и глед­ните им точки – често изненадващи за теб – са ти пома­гали да ръководиш живота си. Познавал си себе си тол­кова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.
Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато на­пусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.
Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с кои­то някога си общувал. Пръснатите твои части са прибра­ни, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.

МИКРОБ

За нас няма отвъдно. Телата ни се разкапват след смъртта и след това гъмжилото от микроби, които жи­веят в нас, си намира по-добро място за живеене. Това може да те наведе на мисълта, че Бог не съществува… но ще сгрешиш. Просто Той не знае, че ние съществуваме. Не подозира за нас, защото мащабите ни се разминават. Бог е с размерите на бактерия. Той не е нещо извън и над нас, а на повърхността ни и в клетките ни.
Бог създаде живота по Свой образ и подобие; Негово­то паство са микробите. Хроничната война за вражеска територия, политиката на симбиоза и инфекция, възхо­дът на щамовете – това е шахматната дъска на Бог, къде­то доброто се сблъсква със злото на бойното поле от по­върхностни протеини, имунитет и устойчивост.
Нашето присъствие в картината е някаква аномалия. Тъй като ние – средата, в която микробите съществуват – не засягаме жизнения им цикъл, оставаме незабеляза­ни. Нас нито ни отсява еволюцията, нито ни улавя мик­робожественият радар. Бог и Неговото микробно паство нямат представа за пъстрия социален живот, който сме развили, за градовете, площадите и войните ни: те не съз­нават нашето ниво на взаимодействие точно както и ние – тяхното. Дори да коленичим и да се молим, само ми­кробите участват в състезанието за вечно наказание или награда. Смъртта ни не заслужава и не получава внима­ние – микробите просто се прехвърлят в други източ­ници на храна. Така че, макар да се смятаме за връх на еволюцията, сме просто хранилка.
Но не се отчайвай. Имаме огромна сила да променим посоката на света им. Представи си, че решиш да се на­храниш в определен ресторант и неволно оставиш ми­кроб от пръстите си върху солницата за следващия чо­век, който ще седне на масата, а после ще хване междуна­роден полет и ще пренесе микроба до Тунис. За микро­бите, загубили член от семейството, това са неведомите и често жестоки пътища на вселената. Обръщат се към Бог за отговори. Той причислява тези събития към статисти­ческите колебания, които не може да контролира или да разбере.

МЕТАМОРФОЗИ
Има три смърти. Първата е, когато тялото спре да функционира. Втората е, когато тялото бъде погребано. Третата е онзи момент, някога в бъдещето, когато името ти бъде изречено за последен път.
И така, чакаш в едно фоайе, докато дойде третата смърт. Има дълги маси с кафе, чай и курабии; може да си взимаш. Събрани са хора от целия свят и с малко усилие ще успееш да завържеш дружеска раздумка. Имай пред­вид обаче, че разговорът ви може да бъде прекъснат все­ки един момент от Повиквателите, които обявяват името на новия ти приятел, за да оповестят, че на Земята никой никога няма да си спомни повече за него. Приятелят ти се захлупва на масата, лицето му заприличва на счупена и залепена наново чиния, натъжен, макар че Повиквате­лите мило му казват, че отива на по-добро място. Никой не знае къде е това по-добро място или какво предлага, защото никой, който е излязъл през оная врата, не се е върнал да ни разкаже. За съжаление, много хора си тръг­ват точно когато техните любими пристигат – тъй като любимите им са били единствените, които са си спомня­ли за тях. Всички поклащаме глави при такива типич­ни съвпадения.
Самото място прилича на безкрайна чакалня на ле­тище. Има много известни личности от учебниците по история. Ако ти доскучае, може да поемеш в произволна посока, покрай редици и редици седалки. След дълги дни вървене ще забележиш, че хората започват да изглеждат различно, и ще чуеш звуците на чужди езици. Всички се събират със себеподобните си и виждаш как спонтанно възникват територии, съответстващи на разпределение­то по Земята: ако не броим океаните, ти се движиш по земната карта. Тук няма часови пояси. Никой не спи, въ­преки че на повечето им се иска да можеха. Мястото е равномерно осветено от луминесцентни лампи.
Не всички тъгуват, когато Повиквателите влязат и извикат следващите имена по списък. Тъкмо обратно­то, някои хора умоляват и настояват, просвайки се в кра­ката на Повиквателите. Това са най-вече онези, които са били тук дълго, прекалено дълго, особено ако ги помнят с лошо. Да вземем за пример фермера ей там, удавил се в една рекичка преди двеста години. Сега на мястото на фермата му има малък колеж и екскурзоводите разказват историята му всяка седмица. Така че за него няма мърдане – нито радост. Колкото повече разказват историята му, толкова по се размиват детайлите. Той съвсем се е отчуж­дил от името си; то вече не го обозначава, но продължа­ва да го обвързва. Безрадостната жена от другата страна е почитана като светица, макар пътищата в сърцето Й да са били заплетени. Мъжът с посивяла коса при автомата за безалкохолни първо бил провъзгласен за герой, след това заклеймен като войнолюбец и накрая канонизиран като знаме на своята епоха. Той чака с болеещо сърце статуите му да се срутят.
И именно в това е проклятието на това място: тъй като живеем в главите на хората, които ни помнят, гу­бим контрол над живота си и се превръщаме в такива, каквито те искат да бъдем.

 

Ако материала ви харесва, моля закупете книгата на хартиено копие!
За да прегледате и свалите цялата книга в различни е-формати използвайте един от бутоните по-долу: