Сума. 40 истории от отвъдното – Дейвид Игълман
40 историики, 40 фантазии, 40 мисловни експеримента. 40 различни варианта на задгробния живот. Чудесни въображаеми истории – едновременно смешни, тъжни и смущаващи. Дейвид Игълман представя един екперимент, превърнал се в международен бестселър.
В тази книга, превърнала се моментално в международен бестселър (преведена е на повече от 30 езика), Дейвид Игълман поставя на изумителния си творчески гений задачата да си представи четиридесет различни варианта на задгробния живот. Тези четиридесет винетки са фантазии, мисловни експерименти, като повечето са направени за забавление, други са пародии на общоприети научни методи на изследване. В някои случаи обаче неусетно ни се разкриват значителни и дълбоки идеи.
В един от вариантите на задгробния живот може да откриеш, че Бог е с размерите на микроб и не подозира за съществуването ни. В друг нашите създатели са глупави същества, които ни създават, за да разберем това, което те не могат. В трета версия на отвъдното работиш като статист в мечтите на другите хора. Може да откриеш, че Бог е семейна двойка, която се бори да запази брака си, или че на оня свят присъстват само хората, за които си спомняш, или пък че там продължават да живеят хилядите предишни богове, които вече не привличат последователи. В някои варианти на задгробния живот си разделен на няколко личности, всяка на различна възраст; в други си принуден да съжителстваш с досадни версии на самия себе си, които представляват това, което би могъл да станеш; а в трети ти си пресъздаден от записите на кредитните карти и интернет историята ти.
Тези чудесни въображаеми истории – едновременно смешни, тъжни и смущаващи – се коренят едновременно в науката, романтиката и преклонението пред мистерията на нашето съществуване: една смесица от смърт, надежда, компютри, безсмъртие, любов, биология и желание, която разкрива искрящи нови аспекти на това, което ни прави хора.
Книгата “Сума. 40 истории от отвъдното“ ви поставя на прага на вашето лично пътуване в отвъдното. Не избързвайте обаче да свивате вежди с неодобрение. За да избегне киселите физиономии на читателите си, авторът е подходил чрез метода за сериозното да се говори с езика на забавното. Така сериозното може да пътува с вас в метрото. Книгата е писана за читатели, които вероятно най-вероятно няма да са езотеристи, мистици или окулисти.
Както ще забележите най-напред в книгата всеки разказ от сборника обема 1-2 странички, написани във второ лице единствено число. Разказвач, обръщащ се в едни истории към мъжко „ти“, в други към женско „ти“.Така нито един пол не е дискриминиран, (макар и в оригинал материала да е в неопределен ‘Ти/You’ род, което не дефинира пол). Книгата е толерантна, макар че в смъртта може би няма да имаме пол, но в отвъдното на Игълман е различно. Полът, дори възрастта на персонажа „ти“ толерантно са поместени в съобразения свят на отвъдното, разигран по 40 различни сценария. Нито един не говори строго, макар да говори всезнаещо, пътеводително.
Предлаганите разкази от живота след смъртта могат да задоволят различни читателски очаквания към отвъдното. Макар че не всички. Колкото хора, толкова и очаквания. Игълман като че ли се стреми да вмъкне възможно най-разнородни човешки представи, някои от тях литературни (Мери Шели), други биологически и биофизически (групирането на атомите в нова функционалност), трети иронично проиграващи разпространената представа за отвъдното като място с арфи и бели облаци. Но с тези три изброявания не се изчерпва разнообразието от интерпретации по темата.
СУМА
В отвъдното отново минаваш през всичките си преживявания, но този път преподредени: всички моменти, които имат нещо общо помежду си, са събрани на едно място.
Прекарваш два месеца в шофиране по улицата пред дома си, седем месеца правиш секс.
Спиш в продължение на трийсет години непробудно.
Точно пет месеца прелистваш списания, докато седиш на тоалетната чиния.
Поемаш цялата си болка наведнъж, всичките двайсет и седем страшни часа. Чупят се кости, блъскат се коли, порязват се пръсти, раждат се деца. Преминеш ли през нея, няма повече агония до края на отвъдното.
Но това не значи, че винаги ти е приятно.
Прекарваш шест дни в рязане на нокти.
Петнайсет месеца в търсене на изгубени предмети.
Осемнайсет месеца по опашки.
Две години в скука: докато зяпаш през прозореца на автобуса или седиш на летището.
Една година в четене на книги.
Очите те болят и те сърби, защото не можеш да си вземеш душ, преди да дойде времето за 200-дневния ти маратон в банята.
Две седмици се чудиш какво се случва, когато умреш.
Една минута осъзнаваш, че тялото ти пада.
Седемдесет и седем часа прекарваш в озадачение.
Един час – осъзнавайки, че не помниш нечие име.
Три седмици – че бъркаш.
Два дни лъжеш.
Шест седмици чакаш зеленото на светофара.
Седем часа повръщаш.
Четиринайсет минути изпитваш истинска радост.
Три месеца переш.
Петнайсет часа се подписваш.
Два дни връзваш обувки.
Шейсет и седем дни си с разбито сърце.
Пет седмици караш на сляпо.
Три дни изчисляваш бакшишите по ресторанти.
Петдесет и един дни се чудиш какво да облечеш.
Девет дни се преструваш, че знаеш за какво става дума.
Две седмици броиш пари.
Осемнайсет дни разглеждаш хладилника.
Трийсет и четири копнееш. Шест месеца гледаш реклами.
Четири седмици седиш и размишляваш има ли нещо по-добро, с което да запълваш времето си.
Три години преглъщаш храна.
Пет дни закопчаваш копчета и ципове.
Четири минути се чудиш какъв би бил животът ти, ако преподредиш събитията в него.
В тази част от отвъдното си представяш нещо подобно на земния ти живот и мисълта за него е блажена: живот, в който отделните епизоди са разделени на малки, лесни за поглъщане парченца, където миговете са нетрайни, където човек изпитва радостта да скача от едно събитие на следващото като дете, подрипващо по горещ пясък.
ПРИЯТЕЛСКИ КРЪГ
Когато умреш, усещаш някаква фина разлика, но всичко изглежда приблизително същото. Ставаш и си миеш зъбите. Целуваш съпругата си и децата и тръгваш за работа. Трафикът е по-лек от обичайното. Останалата част от сградата изглежда по-празна, все едно е почивен ден, но всички в офиса са си там и мило те поздравяват. Чувстваш се странно популярен. Познаваш всеки, когото срещнеш. В един момент те осенява, че това е отвъдното: светът съдържа само хора, които си срещал и преди.
Това е малка частица от световното население – около 0,00002 процента, – но на теб ти се струват много.
Оказва се, че тук са само хората, които помниш. Така че жената, с която сте си разменили погледи в асансьора, може да е тук, а може и да не е. Тук е учителят ти от втори клас, с повечето от съучениците ти. Родителите, братовчедите и кръгът от приятели през годините. Всичките ти бивши любовници. Шефът ти, бабите ти и сервитьорката, която ти е носила храната всеки обяд. Онези, с които си излизал на среща, онези, с които почти си излизал на среща, онези, за които си мечтал. Това е благословена възможност да прекараш пълноценно време с хилядата си познати, да подновиш избледнели връзки, да възстановиш тези, които си оставил да ти се изплъзнат.
Но само след няколко седмици започваш да се чувстваш безнадеждно самотен.
Докато се шляеш с един-двама приятели из огромните тихи паркове, се чудиш какво се е променило. По празните пейки няма непознати. Няма семейства, които хвърлят трохи на патиците и се смеят, карайки те да се усмихнеш неволно и ти. Като излезеш на улицата, забелязваш, че няма тълпи, няма гъмжило от работници из сградите, няма я градската суетня в далечината, няма болници, отворени нонстоп, с умиращи пациенти и търчащ персонал, няма влакове, надули сирени през нощта, с натъпкани в тях пътници, возещи се към дома. А чужденци едва се мяркат.
Започваш да си мислиш за всички непознати ти неща. Осъзнаваш, че никога не си знаел как каучукът се превръща в автомобилна гума. И сега тези фабрики стоят празни. Никога не си знаел как да произведеш силициев чип от пясъка на плажа, как да изстрелваш ракети извън атмосферата, да вадиш костилките на маслините или да полагаш железопътни релси. И сега тези отрасли са закрити.
Липсващите тълпи те правят самотен. Започваш да се оплакваш колко много запознанства си пропуснал приживе. Но никой не те слуша и не ти съчувства, защото ти това си си избрал, докато си живял.
ОГЛЕДАЛА
Когато си мислиш, че си умрял, всъщност не си. Смъртта е двуетапен процес; и мястото, където се събуждаш след последния си дъх, е нещо като Чистилище: не се чувстваш мъртъв, не изглеждаш мъртъв и всъщност не си мъртъв. Все още.
Може би си си мислил, че отвъдният живот ще бъде нещо като мека бяла светлина или блещукащ океан, или като да се носиш сред музика. Но погледнат по-отблизо, отвъдният живот напомня усещането да се изправиш твърде рязко: за един замаян момент забравяш кой си, къде си, всички лични детайли от живота си. А оттук нататък става още по-странно.
Най-напред всичко потъмнява по ослепително ярък начин и усещаш как плавно се свличат задръжките ти, отмива се и силата ти да направиш каквото и да било по въпроса. Започващ да губиш егото си и това фино се преплита с изчезването на гордостта ти. После губиш спомените за теб самия.
Губиш себе си, но, изглежда, ти е все едно. Сега от тебе е останала само малка част, същината ти: чистото съзнание, голо като бебе.
За да разбереш смисъла на отвъдното, трябва да си спомниш, че всеки човек е като кристал с много страни.
И тъй като винаги си живял в собствената си глава, много по-добре си виждал истината за другите, отколкото себе си. И така си управлявал живота си с помощта на други, които са ти държали огледала. Хората са хвалели добрите ти качества и са критикували лошите ти навици, и гледните им точки – често изненадващи за теб – са ти помагали да ръководиш живота си. Познавал си себе си толкова малко, че винаги си се изненадвал как изглеждаш на снимки или как звучиш в гласовата поща.
Така голяма част от съществуванието ти е протекло през очите, ушите и пръстите на други. И сега, когато напусна Земята, те съхраняват пръснати по цял свят глави.
Тук, в Чистилището, са събрани всички хора, с които някога си общувал. Пръснатите твои части са прибрани, споени и обединени. Пред теб вдигат огледала. Вече без привилегията на филтрите, виждаш себе си ясно за първи път. И тъкмо това те довършва.
МИКРОБ
За нас няма отвъдно. Телата ни се разкапват след смъртта и след това гъмжилото от микроби, които живеят в нас, си намира по-добро място за живеене. Това може да те наведе на мисълта, че Бог не съществува… но ще сгрешиш. Просто Той не знае, че ние съществуваме. Не подозира за нас, защото мащабите ни се разминават. Бог е с размерите на бактерия. Той не е нещо извън и над нас, а на повърхността ни и в клетките ни.
Бог създаде живота по Свой образ и подобие; Неговото паство са микробите. Хроничната война за вражеска територия, политиката на симбиоза и инфекция, възходът на щамовете – това е шахматната дъска на Бог, където доброто се сблъсква със злото на бойното поле от повърхностни протеини, имунитет и устойчивост.
Нашето присъствие в картината е някаква аномалия. Тъй като ние – средата, в която микробите съществуват – не засягаме жизнения им цикъл, оставаме незабелязани. Нас нито ни отсява еволюцията, нито ни улавя микробожественият радар. Бог и Неговото микробно паство нямат представа за пъстрия социален живот, който сме развили, за градовете, площадите и войните ни: те не съзнават нашето ниво на взаимодействие точно както и ние – тяхното. Дори да коленичим и да се молим, само микробите участват в състезанието за вечно наказание или награда. Смъртта ни не заслужава и не получава внимание – микробите просто се прехвърлят в други източници на храна. Така че, макар да се смятаме за връх на еволюцията, сме просто хранилка.
Но не се отчайвай. Имаме огромна сила да променим посоката на света им. Представи си, че решиш да се нахраниш в определен ресторант и неволно оставиш микроб от пръстите си върху солницата за следващия човек, който ще седне на масата, а после ще хване международен полет и ще пренесе микроба до Тунис. За микробите, загубили член от семейството, това са неведомите и често жестоки пътища на вселената. Обръщат се към Бог за отговори. Той причислява тези събития към статистическите колебания, които не може да контролира или да разбере.
МЕТАМОРФОЗИ
Има три смърти. Първата е, когато тялото спре да функционира. Втората е, когато тялото бъде погребано. Третата е онзи момент, някога в бъдещето, когато името ти бъде изречено за последен път.
И така, чакаш в едно фоайе, докато дойде третата смърт. Има дълги маси с кафе, чай и курабии; може да си взимаш. Събрани са хора от целия свят и с малко усилие ще успееш да завържеш дружеска раздумка. Имай предвид обаче, че разговорът ви може да бъде прекъснат всеки един момент от Повиквателите, които обявяват името на новия ти приятел, за да оповестят, че на Земята никой никога няма да си спомни повече за него. Приятелят ти се захлупва на масата, лицето му заприличва на счупена и залепена наново чиния, натъжен, макар че Повиквателите мило му казват, че отива на по-добро място. Никой не знае къде е това по-добро място или какво предлага, защото никой, който е излязъл през оная врата, не се е върнал да ни разкаже. За съжаление, много хора си тръгват точно когато техните любими пристигат – тъй като любимите им са били единствените, които са си спомняли за тях. Всички поклащаме глави при такива типични съвпадения.
Самото място прилича на безкрайна чакалня на летище. Има много известни личности от учебниците по история. Ако ти доскучае, може да поемеш в произволна посока, покрай редици и редици седалки. След дълги дни вървене ще забележиш, че хората започват да изглеждат различно, и ще чуеш звуците на чужди езици. Всички се събират със себеподобните си и виждаш как спонтанно възникват територии, съответстващи на разпределението по Земята: ако не броим океаните, ти се движиш по земната карта. Тук няма часови пояси. Никой не спи, въпреки че на повечето им се иска да можеха. Мястото е равномерно осветено от луминесцентни лампи.
Не всички тъгуват, когато Повиквателите влязат и извикат следващите имена по списък. Тъкмо обратното, някои хора умоляват и настояват, просвайки се в краката на Повиквателите. Това са най-вече онези, които са били тук дълго, прекалено дълго, особено ако ги помнят с лошо. Да вземем за пример фермера ей там, удавил се в една рекичка преди двеста години. Сега на мястото на фермата му има малък колеж и екскурзоводите разказват историята му всяка седмица. Така че за него няма мърдане – нито радост. Колкото повече разказват историята му, толкова по се размиват детайлите. Той съвсем се е отчуждил от името си; то вече не го обозначава, но продължава да го обвързва. Безрадостната жена от другата страна е почитана като светица, макар пътищата в сърцето Й да са били заплетени. Мъжът с посивяла коса при автомата за безалкохолни първо бил провъзгласен за герой, след това заклеймен като войнолюбец и накрая канонизиран като знаме на своята епоха. Той чака с болеещо сърце статуите му да се срутят.
И именно в това е проклятието на това място: тъй като живеем в главите на хората, които ни помнят, губим контрол над живота си и се превръщаме в такива, каквито те искат да бъдем.
За да прегледате и свалите цялата книга в различни е-формати използвайте един от бутоните по-долу:
или
СВАЛЕТЕ от Мега: “Сума. 40 истории от отвъдното” на Дейвид Игълман от тукили
СВАЛЕТЕ от Яндекс: “Сума. 40 истории от отвъдното” на Дейвид Игълман от тук
Ако желаете на чужди езици свалете от тук:
Download “Sum. Forty Tales from the Afterlives” by David Eagleman in English here