Добрата страна на нещата – Здравка Евтимова

Posted on 25/01/2026

by book

Здравка Евтимова е известна с емоционално силните си и проникновени разкази, често вдъхновени от ежедневието и човешките взаимоотношения. Нейните творби се отличават с поетична нежност и дълбока емпатия към обикновените хора, често разкривайки скритите пластове на семейните връзки и детските преживявания. Разказите ѝ често са пропити с топлота и тъга, фокусирани върху малките радости и загуби в българската провинциална среда, което ги прави универсално близки до читателя.

В този сборник с разкази Здравка Евтимова търси хубавите страни на лошото, а понякога и обратното. Не ни ги натрапва, оставя ни сами да преценим кое какво е. Нейните герои са външно обикновени, случва се дори да са груби и непохватни. Тяхната уникалност се крие отвъд физическия им облик, разкрива се чрез вътрешния им Аз, проявява се предимно в общуването им със себе си, в неизречения, мисловен диалог с (не)любимия човек. Авторката познава “на живо” тия хора и се разпознава в редица от тях. Вървейки по стъпките на объркания им живот, тя следва парадоксалното им мислене, но до самия край на историята държи в тайна непредвидимите им реакции. Здравка Евтимова ни убеждава, че няма нищо по-нестандартно от един наглед уж стандартен човек.

Тук са събрани травмите и катастрофите от ежедневието, любовите и разлюбванията, изневерите, разделите, опрощаванията и отмъщенията… И разбира се, тревогата за децата – отчаяно оптимистичните и смели малки мъдреци, обичани и повечето пъти неразбирани от възрастните. Ала хубавото на лошото е, че за разлика от големите, децата умеят взаимно да се ценят и разбират, великодушни са и оправдават греховете на майките и бащите си.

Писането е самота.
Самотата е истинската човешка дреха, която разкрива същността на всеки един от нас. Когато нещо от написаното остава в мислите на читателя и се превърне в част от неговата смелост и доброта, наистина си струва думите на писателя да бъдат наречени „книга“.
— Здравка Евтимова

За бащите и буквите (разказ)

Когато бях дете, непрекъснато молех баща си да ми разказва приказки. Той беше електротехник и все се прибираше уморен у дома. Съседите само чакаха да се появи, носеха му развалените си котлони, електрически печки, прахосмукачки и не му оставаше време за мене. Един ден той взе лист хартия и започна да пише нещо. Аз седях и тихичко гледах.
— Какво е това, татко? – попитах.
— Българската азбука, момиче – отговори той.
— Но защо? – свих се разочарована на мястото си аз. – Обеща да ми разкажеш приказка, не да пишеш азбуката на този смачкан лист. Искам история за някоя красива принцеса.
Изведнъж светна като поле призори.
— Защото българската азбука знае всичките приказки на света, момичето ми – той се усмихваше и аз му повярвах, защото никога досега не ме беше лъгал.
Когато бях петгодишна, можех да чета само най-късите думи и си измислях врели-некипели неща за дългите. Майка ми, главен счетоводител, непрекъснато ме кастреше. Тате се усмихваше и това ми даваше кураж. Разказвах му всичко, което ми идваше наум. Чуех ли някоя фраза – макар и никак да не я разбирах, – измъдрях всевъзможни небивалици за човека, който я беше казал.
— Децата не бива да дрънкат измислици – скарваше ми се мама. – В нашето семейство не говорим лъжи.
— Това не са лъжи – обръщаше се към нея баща ми. – Тя разказва истории, това е то.
— Искам дъщеря ми да стане лекар. Да спасява хората – заявяваше мама. – Ние се съсипваме от работа, за да ѝ дадем образование. Тези истории, дето хвърля на вятъра, няма да я доведат доникъде.
— Този път си се объркала – отвръщаше баща ми. – Ако в историите има истина, те могат да спасят човешкия живот по-добре от всичко друго.
Бях на 25 години, когато публикуваха първия ми сборник „Разкази срещу тъга“. Въобще не кандидатствах да уча медицина, приеха ме английска и българска филология.
Майка ми беше страшно разочарована. Баща ми – летеше от радост. Почерпи всичките си приятели с най-скъпата ракия в кръчмата. Беше щастлив, че единствената му дъщеря ще учи български – езика, който можеше да напише най-интересните приказки на света. Когато стисна в ръце първия екземпляр от „Разкази срещу тъга“, каза:
— От днес аз съм честит човек, Здраве. Винаги съм искал да пиша, но… Работа от тъмно до тъмно. Не съжалявам. Знай го от мене – само като работиш здраво, при тебе ще дойдат истории, които могат да лекуват рани. Помни, момичето ми, българската азбука, на която те научих. Оставяй я в историите си така, че хората, дето ги четат, да станат по-свестни, като стигнат до последната ти дума.
— Глупости, Василе! Дрън-дрън от край до край. Учи английски, Здравке. Учи ден и нощ. Ако не можеш да живееш без книги, превеждай книги. Това го приемам. Ще имаш пари в портмонето, ще можеш да се грижиш за мене, когато остарея. Книгата ти с разкази не я бива. Едва ли ще сложи кора хляб на масата.
Тъничкият ми сборник спечели някаква незначителна литературна награда.
— Какво ти разправях аз! – заключи мама. – Книгата не струва, това е то. Ако историите ти наистина бяха добри, щеше да спечелиш голямата награда и можехме да си купим нов телевизор.
— Разказите ти са хубави, момичето ми – обади се баща ми от своя ъгъл. – Те са за нашия град и за оня вир на Струма, където те научих да плуваш. Историите ще кажат на всички хора, че в България има една страхотна река.
— Никой няма да даде пет пари за тази бара – сряза го мама. – В света има много по-големи и по-хубави реки от Струма.
— Да – съгласи се тате. – Но аз срещнах тебе край Струма, красиво момиче.
За пръв път от толкова време мама не успя да възрази с нито една дума.
Тя беше много щастлива, когато се роди синът ми. Сега той е мъж, лекар. Обича българската азбука и всички приказки на света, но беше любимото внуче на мама. Още щом се научи да ходи, тя все му разправяше за лекари и лекарства, за хора, оздравели след тежко боледуване. Майка ми беше най-радостният човек на света, когато той завърши медицина. Почерпи всичките си приятелки, познати и непознати хора, целият квартал ходеше пиян и пееше една седмица. Докато синът ми беше ученик, всеки път, когато тя откриеше, че е написал някакво кратко разказче, кипваше, понякога дори се разплакваше, идваше запъхтяна при мене и подхващаше:
— Накарай го да престане! Не искам това умно момче да стане като тебе. Ти дращиш. Съсипваш си живота, самотна си. Не позволявай и той да съсипе неговия.
— Грешиш – не можеше да издържи тате. – Дъщеря ни никога не е самотна. Разказите ѝ са добра компания. Тя ще живее десет пъти повече от тебе и мене, защото изживява дните на всичките герои в разказите ѝ.
— Я стига! – отряза го мама. – Няма ли накрая и ти да кажеш нещо умно?
Баща ми умря през 2012 година. Тогава усетих, че мама е самотна. Не вярвах, че толкова е свикнала с този разсеян човек. Той често нямаше пари, за да сложи хляб на масата, но разбираше какво си приказват цветята, преди да разцъфнат, знаеше историите на всичките електрически крушки, на старата ни готварска печка, на раздрънкания бюфет в кухнята. Дори големият ми син, докторът, не успя да му помогне. Денят преди да издъхне, татко ме помоли:
— Прочети ми един от разказите си, момиче.
Аз му прочетох и той прошепна:
— Ако разказът ти не помага да издържиш болката, няма нужда да го пишеш.
…Една вечер, когато баща ми току-що се беше върнал от работа, мама подхвърли:
— Прочетох му един от твоите разкази. Беше пълен с лъжи от край до край. Но бяха безвредни лъжи. Също като оная тропосана с бели конци измислица за Дядо Коледа. Знаем, че такъв човек няма, но слушаме историите за него.
— Пак обърка конците, хубаво момиче – възрази баща ми. – Само истината в историите дава сила.
Когато пиша, винаги си представям, че баща ми чете думите ми отнякъде.
Преди години в родния ми град Перник имаше земетресение. Жените от нашия квартал събрахме дрехи, обувки, одеяла и книги за учениците от местното училище и ги прибрахме във физкултурния салон. На втората нощ някой бе разбил катинара и бе задигнал по-новите обувки и по-хубавите одеяла. Книгите бяха останали непокътнати в ъгъла на физкултурния салон. Крадците очевидно не се интересуваха от романи и стихотворения.
— Виждаш ли сега колко права бях, като настоявах да станеш лекар – изтъкна мама. – Никой не се интересува от книги. Хората ги е грижа само за неща, които стомасите им могат да смелят.
Беше твърдоглава жена майка ми. И нея не я бе грижа кой знае колко за книгите, но подари готварската ни печка на едно семейство – къщата им се беше разпукала, покривът се срути след земетресението.
— Нали и те трябва да живеят някак – отсече тя. – Аз винаги мога да те викна, Здравке. И зная, че ще ми помогнеш.
Три дни след земетресението намерихме един старец, дядо Павел, в гарсониерата му. Човекът беше неподвижен, закован на миндера. Мазилката бе окапала от стените на жилището му. Никой не беше идвал да види как е този човек, диша ли, има ли какво да яде. Ние, три жени, бяхме чули приглушени звуци и отначало мислехме, че вътре е забравено куче, домашен любимец. Разбихме вратата и попаднахме на стареца.
— Синът ми работи в Испания. Той е там със семейството си – каза дядо Павел. – Ако си беше в България, аз нямаше да лежа тук при скъсаните черги.
Левият крак на стареца беше парализиран.
— Синът ти не е в Испания – подхвърли една от жените. – Онзи ден го видях в нон-стопа на моста.
— Какво! – ръцете на дядо Павел се разтресоха.
Старецът беше преживял в гарсониерата четири дни. Беше си изпил водата от шишето на масата и се бе хранил със сух хляб, който съседката му бе купила още преди земетресението.
— Млъкни! – мама скръцна със зъби към жената. – Онзи човек, дето си видяла в нон-стопа, не е бил синът на дядо Павел. Неговият син е в Испания.
— Но… – възрази жената.
— Не се бой, старче – отсече мама. – Ще ти донеса чисти дрехи. Бяха на мъжа ми Васил, сигурно го познаваш.
— Кажете ми за моето момче, моля ви – измърмори дядо Павел. – Добре ли беше синът ми, когато го видяхте в нон-стопа?
Тази вечер майка ми каза:
— Знаеш ли, баща ти беше прав. Думите помагат на човек повече от докторите.
Изгледах я невярващо.
— Баща ти беше прав и за друго. Струма е най-хубавата река. Знаеш ли защо?
Поклатих глава.
— Защото го срещнах на брега ѝ.
— Момичето ми – казваше баща ми. – Някои думи могат да облекчат всяко нещастие, колкото и черно да е то. Не е нужно да си писател, за да ги намериш. Трябва да имаш добро сърце.

Майка ми е корава жена. Никога не съм я чувала да се оплаква. Никога не е хленчила.
Онази нощ тя каза:
— Само да знаеш как ми липсва баща ти.
Сълза, колкото лещено зърно, се търкулна по бузата ѝ и тя веднага я размаза е юмрук.
Това си спомням днес.
Зная – можеш да живееш цял век, да оцелееш след наводнения, земетресения и войни, можеш да напишеш прекрасни стихове и велик роман, но най-важното е да можеш да кажеш, че някой ти липсва – обикновен човек, показал на приятелите си азбуката, която знае всички приказки на света.

Добрата страна на нещата (разказ)

Нямаше никакво място за паркиране, колите се бяха наблъскали една до друга – стари тухли в зид – и Мели се заби в една пряспа. Нямаше избор, трябваше да всяка цена да предаде превода, който бе завършила в два след полунощ. Не беше блестящ превод, но все пак очакваше да получи някакви пари след три месеца. Колата потъна дълбоко, ни напред, ни назад – тя се опита да я избута, но опитът ѝ приключи с нулев резултат.
Дойде някакъв много здрав господин, на тегло почти колкото колата, с мъка се напъха пред волана и Мели чу някакво рязко – хра-а-ас! Господинът едва се измъкна навън, не ѝ каза „довиждане“ и изчезна по улицата към банката. Тя установи, че е имало защо – скоростите не можеха повече да се включват. Колата, дребна, с блъскани и пукнати калници, изглеждаше като костенурка със счупена коруба посред улицата. Колко ли щеше да ѝ струва поправката? И към кого да се обърне за помощ?
Най-малко триста лева. Преди два дни майка ѝ се беше обаждала, искаше ѝ назаем петдесет до втори, когато очаквала да ѝ дадат аванса. Баща ѝ, който се беше изнесъл в старата гарсониера уж с нова приятелка (виж ми окото!), също ѝ бе звънял – той пари не искаше и това беше хубаво. Само я помоли, ако е възможно да му купи хляб и сирене, ако няма сирене, кофичка кисело мляко, ако няма кисело мляко, два хляба, по възможност бели, по телевизията казвали, че белият хляб бил много калоричен, а на него му липсвали калории.
Приятелят ѝ Преслав! Той можеше да ѝ помогне, да той. После ще му върне парите. Беше студено, но не чак толкова – минус пет-шест-седем. Слънцето, кисел лимон, едва се крепеше на небето, колата ѝ стърчеше ли стърчеше на улицата и тя, най-сетне отворила портмонето, видя вътре последните си двайсет лева. Но! Осми беше близо, очакваше я заплата, все пак имаше някакво дребно слаботелесно жилище без никакво отопление. Разхвърляно, дрехи и книги във всички посоки, ала Мели изпитваше радост, че студът бе пропъдил някъде хлебарките.
Хубаво, дори прекрасно. Стига с тая кола, по дяволите колата, сега Преслав ще ѝ даде малко пари и всичко ще бъде наред.
— Закъсах, Преславе – изплака тя. – Един ми счупи колата и си плю на петите. Имаш ли да ми дадеш назаем…
Гласът му захвърли смаян поток от протони в ушите ѝ, но не започна да го усуква, както беше очаквала.
— Идвам – каза той.
Мели беше толкова зашеметена от съсипаната кола, че нямаше време да се зачуди на готовността му, нито успя да преглътне.
Дойде. Висок, силен, казваха, че бил хубав, но тя едва ли вече забелязваше това. Ту живееха заедно, ту не – той идваше при нея, когато приключеше с парите и изгубеше работата си, особено през зимата, когато строителството замираше; или тя отиваше при него, в къщата в края на града, докато премине лошият ѝ период.
Напоследък животът беше само лош период, но в това имаше добри страни – лошото дисциплинира човека, мислеше си Мели. Човек свиква да яде евтини неща и не напълнява, а това е едно малко медицинско чудо. Преслав се приближи, огледа колата, не поклати глава, няколко минути не каза съвсем нищо, сигурен признак, че ще вметне тънко: „Ще ходя да ти изтегля, но дай сега пет-шест лева да купя наденица.“
— Ще ходя да ти изтегля – подхвана той, което беше напълно в реда на нещата. – Дай десетина лева, да купя наденица.
Мели имаше двайсет лева до осми – това бяха обявените ѝ финансови ресурси. Всъщност имаше още десет резервни, за които никой – най-вече Преслав – не знаеше. Освен тях бе заделила седем левчета най-дълбок резерв, към които щеше да посегне, ако тръгне да умира, но едва ли щеше.
— Имам десет лева – обяви тя.
От Преслав – както и от всеки друг – можеше да се очаква всичко. „Парите са по-големи от хората“ беше написал той с печатни букви върху стената над леглото ѝ.
— Дай ми ги за наденички, аз ще ходя да ти изтегля за колата.
Познаваше го добре, щеше да стои до обездвижения Деу Матис, щеше да гледа ситния автомобил, докато ламарината ръждяса. Ако Преслав не изядеше наденичка, колата нямаше да изпълзи и метър напред. Тя извади десет лева, което беше дълбоката ѝ грешка. Без коментар той взе чантата ѝ, ловко и бързо провери навсякъде, взе последната ѝ двайсетачка и подчерта:
— Виждаш ли, че имаш повече? Винаги се правиш на просякиня.
Мели направи опит да се усмихне, което в нейния случай означаваше, че без двайсетте лева светкавично я заболя корем.
— Отивай да изтеглиш – каза тя. – Купи си наденичка.
По-рано не ѝ бе правил проверки с бъркане в чантата, но и от това имаше полза – вече ще знае. Сега разполагаше само със седем лева.
— Ще изтеглиш ли? – попита тя.
— Да – отвърна той.
След малко якият му гръб разряза улицата и сви наляво към банкомата. Мели не пушеше и благославяше и природата, и майка си, която един ден я заключи в килера и не я пусна да излезе оттам през нощта. Мели беше малка и много се страхуваше от хлебарките. Гадно ѝ беше – цял ден и цяла нощ без ядене, без тоалетна, но и в това си имаше нещо хубаво.
На сутринта майка ѝ я попита – „Ще пушиш ли?“, Мели каза „Не“ и тази дума потъна в мозъка ѝ. Винаги си представяше хлебарки, лазещи по главата ѝ само като видеше човек със запалена цигара. Сега икономисваше от цигари и си живееше много добре, даже прекрасно, макар че навън бе студено.
Минус осем е грозна температура, особено ако духа вятър, а то духаше и още как. Мели, чието истинско име беше Малина, тъпчеше от крак на крак върху снега, за да се стопли. Не се стопляше, напротив – краката се вледениха повече от преспите, в които бе затънала колата ѝ, но и в това си имаше хубава страна. Никога нямаше да я хванат гъбички, дори и да искаше.
Онзи дебел чувал, дето ѝ беше строшил скоростите, как можа… Тя тъкмо се опитваше да намери къде, по дяволите, беше хубавата страна на строшените скорости, съединителя или на който и да било друг чарк в колицата ѝ, когато телефонът ѝ иззвъня.
— Ало – извика телефонът. – Скъсвам с тебе.
Мели не застана неподвижно, съвсем съсипана от това съобщение. Просто защото нямаше навик да се съсипва. Съсипването е състояние както всички останали, нещо като желанието да отидеш до тоалетната или да си купиш ръкавици, но честно да си каже – чак до скъсване не бе очаквала да се стигне. Освен това – беше дала на Преслав двайсет лева за наденички и скъсване или не, двайсет лева са си двайсет лева.
— Скъсването е важно за мене – изрече сериозно тя. – Но аз ти дадох двайсет лева. Последните ми пари. Върни ми ги и тогава да скъсаме.
— Помниш ли, ти ми накапа новия пуловер, а той струваше точно двайсет лева и 60 стотинки – изтъкна телефонът. – Приеми го, все едно че си ми платила пуловера.
Мели тъкмо искаше да изтъкне, че колата е счупена като черупка на охлюв, когато…
— На първо място, това не са ти последните пари – намерих десет лева, скрити под мокета в кухнята, от тях съм взел само пет. На второ място – имаш неприкосновен запас: осем лева при парцала за бърсане на банята, но вече ги нямаш. Взех ти ги, защото аз купих два пъти кафе, а ти не купи нито един път кафе. Трето – колата ти е зле строшена. Не можеш да ме сгазиш с нея. Скъсваме. Отдавна исках да ти го кажа. Надявам се да не успееш да намериш нито една добра страна в скъсването ни. За да не я намериш – току-що ми дойде на ум!, – ще прескоча до вас да взема останалите пет лева от неприкосновения ти запас. Така няма да имаш нито лев. Хаха.
Мели стоеше като купчина сол пред строшения си Деу Матис. Както и да го въртеше, както и да го сучеше, колата беше съсипана, запасите ѝ – какви запаси, стотинка нямаше до осми. Но добре че имаше лютеница в буркани и компоти от джанки в гарсониерата. С тях ще изкара до осми – пък можеше и да отслабне. Добре е човек да погладува, пречиства се един вид, от това пречистване, случващо се съвсем естествено, по-хубаво няма. А това не е ли добрата страна на всичко?
Беше чувала, че англичаните казват: „И буреносният облак носи сребро в пазвата си.“ Важно е да не се уплашиш от бурята и да стигнеш до среброто. Колата стърчеше на две строшена, прияде ѝ се мляко с ориз, изведнъж почувства свиреп глад. Точно по това време телефонът ѝ звънна и каза:
— Знам, че разчиташ на бурканите лютеница и на компотите от джанки, но не разчитай. И тях ти ги взех. Сега с трън да влачиш, добра страна няма да закачиш.
Мели посърна, но откъде накъде да посърва? Посърват само умрелите, защото нямат друга работа. Телефонът се изсмя два пъти – „Хаха“. Преди да каже третото „Ха“, тя избъбри:
— Значи ми остава само да се оженя.
Телефонът не затваряше – да се чуди човек защо.
— И за кого ще се ожениш? – накрая попита той тънко, само както поток свободни електрони на температура минус десет градуса и трийсетсантиметров сняг може да стори.
— За първия, който ми предложи преди осми, преди да съм взела заплата.
— Никой не е луд – подчерта с още три отчетливи „Хаха“ телефонът, но Мели смяташе, че няма смисъл да навлиза в спорове и дискусии. Заключи дребосъка Деу Матис, когото бе кръстила Матей, и му каза:
— Не се отчайвай, Матейче. Като взема заплата може да те ремонтирам. Не може, а ще те ремонтирам. В това има добра страна. Ще станеш по-як от нов. Не бой се.
Краката ѝ бяха ледени буци, но и в това имаше добра страна. Закаляваше се съвсем безплатно, хората планини пари дават за подобни процедури. Преслав знаеше всичко за нея и резервите ѝ, за компота и лютеницата ѝ. В мазето имаше няколко буркана кисело зеле и лозови листа. Той ненавиждаше лозови листа и кисело зеле. В това си имаше добра страна, сигурно не ги беше взел от мазето.
Ще се наложи да кара до осми на кисело зеле и лозови листа, но това е прекрасно, първо ще отслабне – дано не е с повече от две кила, но ако е с повече – и в това си има добра страна. Като вземе заплата, ще яде по един шоколад на ден и няма да си брои калориите, ще яде тлъсто месо – о, кеф. Това да го беше редила, нямаше как да го подреди. Ама съм идиотка, рече си Мели, но и в това си имаше добра страна – само че за момента не виждаше точно коя е тя.
Колата на две строшена – сплескан охлюв на пътя – стоеше и не помръдваше, но тя ѝ бе обърнала гръб, не я виждаше и ѝ беше по-леко. Добрата страна на гърба бе, че може да го обърнеш срещу неприятни хора и явления.
Дните започнаха да текат, къде ти текат – колкото блатото ще потече. Нито текат, нито се преместват, не дни, а купчини смет, тя пък винаги гладна – изяде киселото зеле, излапа лозовите листа, огреба дори онова сладко от бъз, което повишава имунитета и превръща имунната система във валяк. И него оползотвори – по инструкции трябваше да яде по лъжичка на ден, тя гълташе по половин бурканче и сигурно затова никакъв грип не я пипна, панталоните ѝ уширяха значително, затова пък Мели започна да прескача на свиждане до Матей, нейния строшен автомобил.
Един брадат тип, и той мършав като нея, взе да ѝ подхвърля:
— Нека мине осми, тогава дават заплата, и още на девети ще те поканя на обяд.
По това време няма защо да ме каниш, мислеше си Мели. На девети ще ям луканка. Хубавото бе, че някои приятелки я канеха на кафе, а кафето е хранително повече от хляба и луканката взети заедно. Добре беше, че очите ѝ блестяха странно и оръфаният тип, който работел в БАН – то такъв мършав къде другаде да работи?, – отбеляза, че очите и блестели красиво. Този е късоглед, усъмни се Мели, но на глас каза: „Консумирам само здравословна храна.“
Оставаха още седем дни до осми, но в това имаше хубава страна – бяха казали, че седем е щастливото число в годината на петела по китайския хороскоп. Преводите ѝ вървяха бавно, но ги имаше, палтото се крепеше по чудо на раменете ѝ, не се изхлузваше и Мели можеше да се побира в по-малък номер – откога си го мечтаеше. Даже не успя да си спомни откога.
В къщата, където преподаваше английски на едно дете, я почерпиха с кейк. Правеше сметка как да го раздели – на три или на четири части, дори на пет, когато не телефонът, а звънецът се обади – по дяволите, сигурно ще събират пари за асансьора. Гадно, но и в това имаше добра страна. Маргарита е свястна жена, може да покани Мели на чай, а към чая обикновено добавяше и някоя престояла сладка. Какво като е престояла, никой няма цедка на гърлото, Мели пък съвсем.
— Идвам, Маргенце – извика Мела и със скок на лъв отвори вратата. – Сега не мога да платя, но знаеш, на осми взимам заплата. Ще оставя парички за два месеца напред, мила. Имаш ли ча… – още преди да произнесе думата „чай“ докрай, така се задави, че дори не можа да закашля. Наложи се човекът, който бе позвънил, да я удари по гърба.
А той съвсем не беше човек, ако питаш Мели. Да те зареже с кола на две строшена, да ти вземе последните двайсет лева, десетте лева дълбок резерв, осемте лева неприкосновен резерв, лютеницата и компота от джанки… гад. Десет пъти гад. Къде ти десет. Толкова голямо число още не е измислено в математиката. Колко е хубаво такъв гад да скъса с тебе. Трябва да почерпиш от радост целия блок с десетте входа!
— Оправих ти колата – каза гадът. – Докарах ти я пред блока.
Мели не можа да изрече нито една дума, макар че вече бе посегнала – зад входната врата държеше сатър. Не че имаше кой знае колко пържоли да реже, защото пържолата, както всички знаем, съдържа ред холестерол, ред жили – това е то пържола до осми. След осми холестерол с трън да влачиш, няма как в пържолата да закачиш. Витамин до витамина.
— Знаеш, че имам ключ от колата ти.
— Не знаех – каза Мели.
— Ти много неща не знаеш – подхвана той и когато Мели ловко не успя да взема сатъра, но ловко затвори вратата под носа му, много се изненада – всъщност, да си каже правичката, почти не се изненада – когато Преслав отключи. Той имаше ключ отвсякъде.
— Връщам ти резервите – каза той. – Двайсет заявен резерв, десет дълбок и осем неприкосновен. Давам ти от мене още…
— Не искам – извика Мели. Всъщност искаше, но нямаше да вземе нищо.
— Петдесет – оповести Преслав. – Не затваряй вратата под носа ми. Ще я счупя, после трябва да плащаш да я поправят. Спуках гумите на колелото на оня от БАН – той я огледа критично и убийствено. – На ти една пържола, панталоните ти се въртят като земното кълбо около оста си.
Мели нищо не каза, но и в това си имаше добра страна – пържолата миришеше като Панагюрското златно съкровище, даже по-апетитно.
— Скъсахме – каза Преслав. Висок, но тя бе свикнала и не ѝ правеше никакво впечатление. – Скъсах с тебе и изпитвам известен дискомфорт. Все едно си скъсах далака и черния дроб едновременно. Знам, че звучи тъпо.
Наистина звучеше тъпо.
— Онзи тип се оказа разбран. Няма да се ожени за тебе. Това е новина.

Съдържание

Няколко думи от автора
За автора
Ханове мои (атмосферата на стар български хан с колоритни герои и социални наблюдения, който подчертава носталгията по загубеното провинциално очарование)

За бащите и буквите (Трогнателен разказ за детството и бащинската фигура, вдъхновен от лични спомени)

Меденки (Кратък разказ за семейни традиции и коледни меденки, който предава топлината на домакинския живот и предаването на културни ценности чрез храна и спомени)

Двете хлапета и улицата (История за две деца, които откриват света на улицата, с акцент върху детската свобода, опасности и първите уроци от живота в градска среда)

Пази това момиче и този мъж (Разказ за сложни романтични взаимоотношения, където героите са под закрилата на общ познат, и се разкриват теми на ревност, грижа и човешка крехкост)

Рокля от Милано (Сатиричен разказ за суета и социални амбиции, свързани с луксозна рокля, който критикува материалните илюзии в малкото българско градче)

Сипвай (Ироничен разказ за пиене и разговори, който улавя ежедневието на мъжките приятелства и скритите емоции зад чашата ракия)

Подаръци (Значението на подаръците в човешките връзки, с фокус върху емоционалната стойност пред материалената и изненадващи обрати в отношенията)

Осем и четвърт (Разказ за бюрокрация и лични борби, където героят чака на опашка в 8:15, символизирайки абсурда на системата и търпението на обикновения човек)

Ти, колежке (Разказ-диалог към колега, който разкрива интригите в офиса, приятелства и горчивина от рутината на работното място)

Да поправиш покрив (История за ремонт на покрив, която метафорично говори за възстановяване на семейни отношения чрез общ труд и спомени)

Камък от стара улица (Носталгичен разказ за камък като символ на миналото, който свързва поколенията и запазва спомена за старата улица от детството)

Добрата страна на нещата (Оптимистичен разказ за намирането на положително сред трудностите)

За лъжата (Философски разказ, който изследва ролята на лъжата в ежедневието, с морални дилеми и психологическа дълбочина в човешките мотиви)

Марусел (Разказ за женски персонаж Марусел, чиято вътрешна драма разкрива теми на самота и идентичност в провинциална среда)

Гергьовден (Разказ за Гергьовден, пълен с фолклорни елементи, семейни ритуали и топлите емоции около българския празник)

Нямаха (История за липсата и бедността, която с ирония подчертава богатството на човешките взаимоотношения без материални блага)

Нейната сянка (Разказ за сянката като метафора на миналото, който следи героинята и разкрива скрити травми и неразрешени емоции)

Джапко (Кратък разказ за момче на име Джапко, чиито авантюри отразяват детската любопитност и сблъсъка с възрастовия свят)

Остави бележка, когато напускаш (Емоционален разказ за заминания и раздялите, където бележката служи като последна връзка между героите)

Пет години за камъка (История за упорит труд, символизираща търпение, творчество и борба с времето)

Зелената нощ на Адела (Лиричен разказ за една нощ, оцветена в зелено, която бележи преход в живота на Адела с магически и романтични нотки)

За Стоян (разказ за Стоян, фокусиран върху приятелство, загуба и спомените, които оформят човешкия характер)

Госпожица Екатерина (Разказ за самотна госпожица Екатерина, чиято ежедневие разкрива теми на стареене, спомени и тиха меланхолия)

Търпението е баща на пропастта (Ироничен разказ за търпението, което води до пропаст, критикувайки пасивността и последствията от безкрайното чакане)

Трън (Кратка алегория за трън като символ на болка и жертва, която пробива човешката кожа и душа)

Храбрина (Разказ за проява на храброст в обикновени обстоятелства, който прославя тихите герои на ежедневието)

Клечките (История за клечки като метафора за крехкостта на живота и фокусиране върху деца и тяхната невинна игра)

За автора

Здравка Евтимова е българска писателка, родена в Перник през 1959 г. Завършва английска филология в Университета „Св. Св. Кирил и Методий“, Велико Търново. Нейни разкази са издавани в 32 страни на света. Говори и пише на български, английски, френски, немски и руски език.

През 2015 г. разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ беше включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания; от януари 2019 г. същият разказ е включен в учебник за преподаване знания по литература за прогимназиите в САЩ – 8-и клас.
Разказът на Здравка Евтимова „Seldom“ („Рядко“) е включен в антологията „Best European Fiction 2015“ („Най-добра европейска проза 2015 г.“) на издателство Dalkey Archive Press, САЩ, 2015.
Разказът на писателката „Твоят ред е“ е един от десетте наградени разкази в световния конкурс за къс разказ на тема „Утопия 2005“ в град Нант, Франция. Този разказ е включен в антологията „Утопия 2005 – Десет писатели от цял свят“.

Разказът ѝ „Васил“ е един от десетте разкази, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио ВВС, Лондон за 2005 г.

Отличия

В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за разказ „Златен ланец“ на вестник „Труд“ – 2006 г. и 2010 г.

Носител на наградата „Чудомир“ за хумористичен разказ на в. „Стършел“
Носител на литературната награда за проза „Анна Каменова“
Носител на наградата „Балкани“ на издателство „Балкани“ за разказ от балкански писател
През декември 2014 г. Здравка Евтимова спечели наградата „Балканика 2014“ за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази“
През 2015 г. Здравка Евтимова спечели националната награда „Блага Димитрова“ за произведение на морално-етична тема, писано от жена
През 2016 г. нейната книга „Една и съща река“ (2015) спечели наградата за роман на фонд „13 века България“
През 2019 г. Здравка Евтимова разделя с писателя Ангел Ангелов наградата „Милош Зяпков“ за сборника „Юлски разкази“.

В САЩ са публикувани пет сборника с разкази и три романа на Здравка Евтимова:

Сборници с разкази:

„Някой друг“ (Somebody Else), 2004 г., MAG Press, номиниран за американската награда Pushcart 2005 г. и спечелил наградата за книга от утвърден автор на издателство MAG Press през 2005 г.
„Хубава фигура, красив глас“ (Good Figure, Beautiful Voice), Asremari Books, 2008 г.
„Стари коли и други разкази“ (Carts and Other Stories), Fomite Books, 2012 г.
„Време за косене и други разкази“ (Time to Mow and Other Stories), издателство ATTM Press, 2012 г.
„Притча за камъни“ (Parable of Stones), издателство ATTM Press, 2017 г.

Романи:

„God of Traitors“ (Божество на предатели), Bucks publishing, 2008 r.;
„Sinfonia Bulgarica“, Fomite Books, САЩ, 2014 г.“
„In the Town of Joy and Peace“, Fomite Books, САЩ, 2017 r.

Във Великобритания са издадени три сборника с разкази на Здравка Евтимова от издателство SKREV Press:

BitterSky(„Горчиво небе“), 2003 г;
„Госпожица Даниела“ (MissDaniella), 2007 г.
„Невъзможно синьо“ (ImpossiblyBlue), 2013 г. – награда на издателството за най-добра книга на годината, 2013 г.

Във Франция през 2019 г. беше издаден сборникът с разкази на Здравка Евтимова D’un blue impossible („Невъзможно синьо“) от издателство Le Soupirail.

Издателство Vox Humana, Канада/Израел, публикува нейния сборник с разкази „Блед и други постмодерни български разкази“ (Pale and Other Postmodern Bulgarian Stories), 2010.

„Безкраен юли“, сборник c разкази от Здравка Евтимова, беше публикуван от издателство „Параксенес мерес“, Гърция, 2013.

Издателство TIKTAKTI, Израел, публикува сборника на Здравка Евтимова „Погрешно и други разкази“, 2014.

Два романа и един сборник с разкази на Здравка Евтимова са издадени в Италия:

През март 2015 г. романът „Четвъртък“ на Здравка Евтимова беше публикуван от издателство Besa, Италия, под заглавие Sinfonia. Книгата е селектирана и утвърдена за участие в престижния международен литературен фестивал в Монтова, Италия, септември 2015 г. и спечели втора награда на конкурса „SINBAD – 2015“.
LoStessoFiume(„Една и съща река“), роман, издателство Besa, Италия,
Ladonnachemangiavapoesie(„Жената, която се хранеше с поезия“), сборник с разкази, издателство Besa,

През 2016 г. романът „Четвъртък“ беше издаден в Сърбия от издателство „Васлар Партнърс“.

Същият роман беше издаден под заглавие „Четврток“ в Македония от издателство „Антолог“, 2015.

Романът „Четвъртък“ беше публикуван през юни 2015 г. в Китай от издателство „Литература и изкуство“, Шанхай.

С различни комбинации от свои разкази и откъси от нейните романи Здравка Евтимова печели конкурси за писателски резиденции в следните страни по света:

Швейцария – 2005 г.
САЩ-2006 г. и 2010 г.
Китай, Шанхай – 2012 г.
Италия – 2015 г., конкурс към Университета на Болоня;
Сараево, Босна и Херцеговина – 2015 г., конкурс по програма „ТРАДУКИ“.
Китай, Шанхай – 2014 г.; Тиандзин – 2016 г., след публикацията на романа ѝ „Четвъртък“ в Китай през 2015 г.; Гуанджоу, 2018.
Стрьомстад, Швеция – 2018 г., след одобрение от Съвета за културни контакти към AIR LITTERATUR VASTRA GOTALAND.
Литературна Академия „Лу Шун“, Китай, Пекин – 2019 г.