Носете си новите дрехи, момчета – Стефан Цанев

Стефан Цанев навърши 90 години (7 август) – възраст, която при него не звучи просто като число, а като цяла епоха. Поет, драматург, романист и един от най-разпознаваемите гласове в българската литература, той е автор, който никога не се е страхувал да бъде неудобен, непримирим и верен на собствените си убеждения. Но преди всичко Цанев остава поет – и то поет, за когото стихът не е просто форма, а начин на съществуване.

„Класическият стих е песен, всяка строфа повтаря ритъма, а свободният стих се подчинява на твоите мозъчни и сърдечни импулси, той е симфония.“

В тези думи се съдържа много от отношението му към поезията. За Цанев тя не е умение, което може просто да бъде научено. Човек се ражда с тази способност – както се ражда с талант да пее. Може да бъде интелигентен, образован и да напише нещо добре конструирано, но ако липсва емоцията, стихът остава без истински живот. „За прозата трябва мъдрост, драматургията се учи, но поезията е въпрос на даденост“ – разбиране, което обяснява и собствената му непримиримост към думите.

А за да се роди истинският стих, според него е необходимо още нещо – пълно отдаване:

„Писането на стихове става в моменти на самохипноза, когато губиш всякакви реални усещания около себе си. Стихове се раждат в миг на пълно съсредоточаване, иначе не е възможно. Думите са обикновени, но за да им вдъхнеш енергия, духовност и чувство, трябва да нямаш връзка с другата действителност около себе си. Иначе те са съчинени и хилави и нямат съприкосновение с човека.“

Тъкмо това съприкосновение с човека е едно от най-съществените измерения на поезията на Цанев. Неговите стихове са едновременно лични и обществени, интимни и непримирими. В тях има любов, страх, смърт, памет, съпротива и непрекъснато търсене на смисъл. Поезия, която не просто описва света, а спори с него.
Тази непримиримост е част и от начина, по който Цанев говори за самия живот – за необходимостта човек да остане верен на себе си, дори когато това означава да се противопостави:

„Не се правя на герой, но съм намирал сили да не се предам, да не изневеря на себе си по някакъв начин. Достатъчно е да казваш спокойно „не“ и „да“. Ако спазваш това просто правило, ще живееш спокойно.“

Именно от тази вътрешна честност тръгва и „Носете си новите дрехи, момчета!“ – стихосбирка, в която Цанев прави личен подбор на 100 свои стихотворения. Той дълго избира творбите, воден от отговорността читателят да получи най-доброто от написаното от него. Не просто събрани стихове, а книга, която проследява различни лица на поета и неговия поглед към човека, времето и света.
Самият факт, че напоследък пише стихотворения рядко – може би дори по-малко от едно на година – прави този подбор още по-личен. Това не е опит да се каже всичко, а да се остави най-важното.

„Носете си новите дрехи, момчета!“ е покана именно към това – да се върнем към думите на един поет, който през целия си път е настоявал стихът да бъде жив, честен и да има съприкосновение с човека.

---

Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.
Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…

Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.
Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…
Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.

(“Молитва”, 1956)

…По дяволите ваш’те рими!
По дяволите ритъма
и сричките!
Нима броите своите целувки,
за да премерите на любовта си силата?
Нима със лъснати обувки
отивали са на разстрел
и на бесило?…
(из “Отражения”, 1962)

Ето ме – на същия бряг.
Коленича.
Целувам земята, целуната от теб.
Разсъмва се. Измамно тихо е наоколо…
Христо Ботев,
член на Централния Революционен Комитет,
кажи ми:
с мерцедес ли стигна до Околчица?
Воеводо,
на когото ботушите стискаха, защото бяха шити за друг, но той
се оказа благоразумен и остана да държи речи избраилските кафенета, ти нахлузи ботушите му и тръгна –
кажи ми:
с музика ли те посрещна населението?
(из “Плач по Ботев”, 1974)

Да имаме коли – не е достатъчно.
И жилища да имаме – не е достатъчно.
И светлина да имаме – не е достатъчно.
Да имаме пари – не е достатъчно.
И почести да имаме – не е достатъчно.

Достатъчно е да не се срамуваш от думите си вчерашни.
Достатъчно – ако не съжаляваш за днешните дела.
Достатъчно е да умреш без страх, че угояваш червеи.
Достатъчно – ако спокойно казваш „не“ и „да“.
Достатъчно е, ако можем да гледаме децата си в очите.
Достатъчно е, ако вярваш,
макар че недостатъчно постигнал си мечтите
на земните си дни –
защото, запомни:
да бъде хлябът бял – не е достатъчно.

(“Да бъде хлябът бял – не е достатъчно”, 1974)

Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим, я не решим…

Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре ще бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета –
ходейки, падаме,
сънувайки, мрем.

Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим.

(“Носете си новите дрехи, момчета”, 1972)

Историята всъщност толкова е проста.
Историята е банална до нахалство.
Ако погледнем отвисоко на въпроса –
хабих барута си нахалост.

Но болният ми мозък като крива лупа
увеличава и безобрази нещата
и от яйца кокоши динозаври люпя,
които ми ядат душата.

Защо? Кому е нужно? Стига. Нямам право
да искам от влечугите да литнат.
И време е да стъпя на земята здраво
до истината първобитна:

Човек веднъж се ражда – и се ражда алчен.
Веднъж живей на този свят – и всичко иска!
И този устрем днес прегазва като валяк
на скрупулите писъка.

Защото съвестта бе всъщност страх от Бога.
Бог няма, няма страх и съвест няма вече.
Човек издигна собствената си изгода
в критерий за човечност.

( из “Мелодрама XX”, 1978)

Блазе на мъртвите, че не видяха
как идеалите им срамно мряха –

не на бесилка, не на клада,
не приковани на скалата,

не върху кръст, не в бой неравен
и не по други начин славен,

не от куршум, не от секира –
а както прилепът умира,

веднъж щом падне на земята:
криле фалшиви всуе мята

и съска, озверял и злобен –
да полети отново неспособен.

Блазе на мъртвите, че не видяха
как идеалите им срамно мряха

подобно прилепи е криле фалшиви.
Горко, горко на всички живи,

които в тези идеали вярват
и гледат как със тях се гаврят,

и се надяват, въпреки срамът –
че могат пак да полетят.

(“Реквием”, 1991)

Ние приехме свободата като свобода да грабим, като свобода
да клеветим, да лицемерим, свобода да мразим, свобода
да насилваме, да изнасилваме, свобода да убиваме –
както слънцето, което дава живот на тази Земя,
същото слънце може Земята да опустоши:
спасете нашите души!

Ние сме слънцето, ний сме земята, ний сме дъжда, ние сме вятъра, ние сме бурята;
свободата ни лиши от утешението, че някой друг е виновен за нашите нещастия –
от всички самоизмами, от всички заблуди, химери и утопии, от всички илюзии,
от всички оправдания свободата ни лиши:
спасете нашите души!

…И чакаме с уплашена надежда глас Господен
да ни напъти,
да ни утеши.
О, мъчна участ – да си свободен…

Спасете
Нашите
души!

(из “Апокалипсис”, 1992)

Щъркелите отлетяха за Африка.
Но ще се върнат, майко, напролет.

Лястовиците отлетяха за Африка.
Но ще се върнат, майко, напролет.

Децата ни заминаха за Америка.
Няма се върнат, майко, никога.

(“Последната българска народна песен”, 2012)

Ако решите някога
да ми вдигате паметник –
моля ви,
не ме качвайте на пиедестал
(като на ешафод),
сам сред площад от мъртви камъни,
смилете се.

Направете ме седнал на маса
с чаша в ръка
сред шумните маси
пред някоя кръчма
на крайбрежната улица,
край масата ми да има
два-три празни стола –
да сядат на тях
мои приятели
или пък съвсем непознати,
да чукат чашите си
с моята безсмъртна чаша
и да ми викат:
— Поете, наздраве!

Смъртта е самота
не искам да бъда самотен.

(“Завещание”, 2012)

На попрището жизнено до края стигнах. А мечтаех
да загина млад като Ботев, като Петьофи, за свобода,
за идеал, в краен случай – на дуел за честта си като

Пушкин, на бесилото – като Вийон, или поне сам
да се гръмна като Маяковски, като Хемингуей. Уви,
оживях. Остарях. Не ми говорете за мъдрост, почит

и прочее глупости от старите книжки. Да не би
старостта да е геройство? Подвиг? Цел? Или мечта?
Аз вече нямам мечти, имам само спомени.

Доживях позора да остарея.

(“Доживях позора да остарея”, 2016)

Какъв печален край! Владетелят на рими и метафори,
жонгльорът с алегории и парадокси не може днес
да подреди две думи смислени една след друга,

безумен старец, бръщолевещ несвързани слова,
не помнещ ни жена, ни син, ни дъщеря, ни даже
кой е той самият. Къде изчезна оня бляскав ум,

къде изчезна поетическият гений, кой срути гордостта,
гръбнака ти пречупи кой? И за какво, приятелю, бе
цялата борба за власт, за слава и разкош? За какво

бе лакомото трупане на знания, от които в главата твоя
вече няма помен? Кой измете от черепа ти мислите
като мъртви птици и те превърна във растение?

Какъв печален край, о, Боже!

(“Какъв печален край”, 2019)

Стоя самотен на брега и гледам към морето,
деца край мен минават, гледат ме учудено и питат:
Старче, кой си ти? Защо стоиш самотен на брега

и гледаш към морето? Отговарям: Аз съм капитанът
на отплавалия кораб, ей го там – безшумно като сянка
се отдалечава от брега, ах, беше весело на моя кораб,

пирувахме със юнгите и амазонките, замеряхме се
с рими и метафори под еротичната луна, деца
край мен минават, гледат ме учудено и питат: Старче,

кой си ти? Защо стоиш самотен на брега и гледаш
тъжно към морето? Отговарям: Аз съм капитанът
на отплавалия кораб, ей го там – лети над хоризонта

сякаш албатрос, о, страшно биваше на моя кораб,
бурите вилнееха, вълните ни поглъщаха, мълнии над
нас свистяха, но големите вълнения ме забавляваха,

деца край мен минават, гледат ме учудено и питат:
Старче, кой си ти? Защо стоиш самотен на брега
и гледаш мрачно към морето? Отговарям: Аз съм

капитанът на отплавалия кораб, ей го там – потъва
зад черното въже на хоризонта, само мачтата стърчи
като удивителна, стихът пред удивителната липсва –

отмъкнаха го юнгите, окрадоха ми ненаписаните
стихове, ограбиха ми спомените, сънищата ми
плячкосаха и пируват с амазонките, а мене ме

забравиха на този бряг, деца край мен минават,
гледат ме учудено и питат: Старче, кой си ти?
Защо стоиш самотен на брега и плачеш?

Аз съм капитанът на отплавалия кораб.

(“Автобалада”, 2022)

Човече, ти, един от милиардите разумни същества, живеещи на
невидимата космическа прашинка, наречена Земя,
самият ти още по-невидима прашинка, откъсни очи от
земния бит и погледни нагоре към звездите,
съзерцавай ги мълчаливо и дълго, и накрая си задай
въпроса:
— Къде съм? Кой съм? Защо съм?
И може би няма да живееш толкова глупаво.

(из “Човече”, 2022)

…и като Сократ на шумния пазар започвам да разбирам
от колко много неща съм нямал нужда, освен
тояжката, на която се подпирам, и, накуцвайки,
се отдалечавам… отдалечавам се… отдалечавам се…

(из “Отдалечавам се”, 2023)

Не искам гроб! Изгорете ме –
като еретик.
Прахът ми хвърлете в морето –
покой нито миг!

(“Завещание 2”, 2026)

---

Съдържание

---

За автора

Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. в с. Червена вода, Русенско. Той е поет, писател, драматург и публицист с огромен принос към българската литература и театър. Творчеството му обхваща разнообразни жанрове и теми, а неговите стихове, пиеси и други произведения са превеждани на множество езици, сред които китайски, монголски, арабски, иврит и повечето европейски езици. Някои от пиесите му са многократно поставяни и в чужбина. Истински майстор на поезията, която самият той определя като най-висшето изкуство, Цанев оставя ярка следа в съвременната българска култура.

Той завършва средно образование в Русе през 1954 г. и, въпреки че е отличник, има опасност да не му разрешат да следва в университет, понеже фамилията му е свързана със съпротивителното движение на горяните след 9 септември 1944 г. Тогава учителите му пишат шестици по всичко и така „врагът на народа“ получава правото да следва. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет и работи една година като кореспондент на в. „Народна младеж“ в Родопите. След това заминава в Московския киноинститут, където завършва драматургия през 1965 г.

Работи като редактор в Студията за игрални филми (1965–1967), драматург в Държавния сатиричен театър (1967–1970), в Театъра на окръзите, няколко пъти в Театър „София“, в Драматичния театър Пловдив, Театър „Българска армия“. Смяната на театрите често пъти е свързана с цензурирането на пиесите и стиховете му. Още първата му поема „Градът на слънцето“ (1959) е посрещната на нож заради „песимизъм“ и „липса на вяра в светлото бъдеще“.

Текстовете на Стефан Цанев са ясни и категорични, изпълнени със социална ангажираност, емоционална дълбочина и размисъл върху човешкото съществуване. Чрез думите си той изследва сложността на човешкия живот, като навлиза в темите за любовта, загубата, преходността и моралните избори. Неговата поезия въздейства силно чрез лиричен език, ярки метафори и образност.

Той написва 16 стихосбирки, 33 пиеси, 13 книги и сборници, сценарии за филми, приказки и стихове за деца. Всичко това е събрано в „Съчинения“ в 12 тома. Негови стихове са превеждани на много европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му, най-вече „Последната нощ на Сократ“ и „Другата смърт на Жанна д’Арк“, са играни в повече от 200 театъра в България и по света.

Цанев е автор и на четирите тома „Български хроники“ – уникална поредица, която съчетава различни жанрове и е създадена от желанието на автора да представи на народа си историята на България по-зримо, достъпно и запомнящо се. Освен това той създава стихове и пиеси за деца, сценарии, фарсове и мюзикъли, както и множество произведения с нестандартни жанрови определения, сред които клоунада, ексцентриада, буфодрама, театрална поема и психопародия.

След 1989 г. Стефан Цанев дава над хиляда радио- и телевизионни интервюта и публикува стотици статии и есета, в които анализира актуални и злободневни проблеми и изразява своята морална позиция. Представителна подборка от тези текстове е събрана в книгата „Дяволите в ада ще ми ръкопляскат (публичен дневник 1978–2002)“, както и в други негови издания.

За огромното си творчество Стефан Цанев е удостояван с почти всички национални награди за литература. Сред тях са наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988), наградата за детска литература „Петко Р. Славейков“ (1992), националната литературна награда „Иван Вазов“ (2004), наградата „Златен ланец“ (2004) на в. „Труд“, орден „Стара планина“, I степен, за цялостен принос към българската култура (2006), националната награда „Христо Г. Данов“ (2011) за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина, „Орфеев венец“ (2012), наградата „Икар“ за изключителен принос към българския театър (2019),  „Аскеер“ (2021), награда „Перото“ за цялостен принос към българската литература и Специална награда на София за изключителни постижения и принос в националната култура (2026) по повод 90-годишния му юбилей

През 2017 г. той отказва да приеме наградата „Златен век“ на Министерството на културата. Тя е била връчена няколко месеца по-рано на Димитър Иванов, бивш ръководител на Шесто управление на ДС, което е сред причините Цанев да откаже отличието.

Със своето многостранно творчество, социална ангажираност и ярък индивидуален стил Стефан Цанев се утвърждава като значима фигура в българската литература и театър. Неговите произведения продължават да достигат до читатели и зрители както в България, така и извън страната.

---

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск книгата „Носете си новите дрехи, момчета“ на Стефан Цанев от тук
или
Свалете от Мега книгата „Носете си новите дрехи, момчета“ на Стефан Цанев от тук