Едва ли има друг народ, който така слабо да познава своята история. Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;
От друга страна, това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие на народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме…

Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете. Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на Х век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.
Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.
Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:
– Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си;
победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден;
аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв;
не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги – българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената;
като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената;
те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят – така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите – на юг. Ха наздраве!
Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра – така се казва върхът и досега – Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си – Болгар;
продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия(то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгàри, англичаните – балгèйриън, французите – бюльгàр, немците – булгàрен, арабите – бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали полгар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците – балхар, индийците – балгхар, персийците – болгар…).
Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете – вика унгарецът, допивайки първата ракия, – живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа;
после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали народа балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име – Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.
По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина – Мадара;
те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове – Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н… Ха наздраве!
Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.
Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!“, после станал: „Не умирай, където си роден!“, но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато;
древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столица­та на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра  е написал свещената си „Зенд-Авеста”.
Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес ІІ, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.
През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало – вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?;
пленен от красотата ѝ, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата – и единствената – жена на Александър, и тя била българка!);
на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш – Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини – и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.
Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I.
Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.
Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове. Споменът за нея е запазен в индийските веди – в „Адхарва-веда, написана на санскрит през Х век преди Христа.
Нещо повече – индийски царе до Х век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.
Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други.
Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си – Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа;
други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани – както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България;
трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх;
четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град – Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.
Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.
Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа – стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава, призната – нещо нечувано – дори от гърците и наречена от самия византийски патриарх Никифор: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия.
Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.
Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:
– Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите съдбата на хората и на народите.
В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба – „Страната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат – Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала;
та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове – Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек – и им рекъл:
– Синове мои, свършват земните ми дни.
– Олеле, тате, недей! – проплакал най-малкият, Алцек. – Какво ще правим без тебе?
– Сега ще ви кажа – рекъл Кубрат. – Баяне, я вземи оня наръч пръчки. – Баян отишъл и взел наръча пръчки, който ле­жал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.
– Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж – казал му Кубрат.
Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си – не се чупят. Ударил втори път – пак не се чупят. Трети път ударил с все сила – същото.
– Не мога – рекъл, – тате.
– Нека опитат и другите – казал Кубрат.
Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, но никой не могъл да счупи наръча пръчки.
– Дайте ги сега на мен – рекъл Кубрат.
Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота ги чупел – една по една.
– Еее, така и баба знае! – извикали в един глас синовете му. – Една по една всеки може.
– Точно така – казал Кубрат. – И вас, ако се разделите след моята смърт, един по един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?
– Тъй верно, разбрахме! – отвърнали в един глас петимата му синове.
– Какво разбрахте?
– Съединението прави силата.
Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и издъхнал.
Тези хубави думи „Съединението прави силата“ вий сте ги изписали и върху герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като Кубратовите синове.
Защото още не бил изстинал трупът на стария хан – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.
– По старшинство на мен се пада – казал Батбаян.
– Тая няма да я бъде, ти да ни командваш – рекли четиримата му горди братя.
На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал, погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.
Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал начело на ордата си.
– Аз оставам тук, на бащината си земя – казал Батбаян.
– Аз поемам на север – казал Котраг.
– Аз на юг – казал Аспарух.
– Тогава аз тръгвам на запад – казал Кубер.
– Аз идвам с тебе, бате – казал Алцек.
И поели в четирите посоки на света.
Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта, нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само споменът.
Котраг повел ордата си на север – все по Волга, все по Волга, препускали, препускали…
и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал – на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели безкрайни гори и поля.
Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:
– Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!
Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството ѝ в ония времена я наричали Сребърна България.
През Х век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците…
Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била завладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине – не мине век, вдигали бунтове – и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.
Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:
– Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария;
понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава;
именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.
По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя…
Алцек продължил на запад, стигнал до страната на франките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани;
Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийския ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро…
Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:
Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдьгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган…
Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария…
А кой основа вашата – дванадесетата българска държава през 681 година? – провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. – България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите ѝ!
Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?
Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките – анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.
Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.
Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор разказва за една, друг – за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем…
И тъй ден след ден, век след век – „Било ли е, не е ли било?” – и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви – в мъглата на нашата памет.
Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.
Кое е по-добро?

“Тази книга трябваше да бъде написана.
Българският народ имаше нужда от тази книга. Имаше нужда да види мястото си във вековете, на континента и в света, да съпреживее мъките и радостите, славата и позора на предците си и през техните очи да надникне в мрака на собствената си душа.
Това, което направих аз, отдавна трябваше да го направи някой от историците – да напише цялата история на българите. Общите истории, написани от много автори, са аморфни, разностилни и дисхармонични – всеки от историците изследва един тясно ограничен исторически период, не споря – изследванията им са ценни сами по себе си, но вторачени в своето дърво, те не виждат гората (кой го беше казал?).
Писането на „Хрониките“ бе самотна одисея. От началото на 2005-а до края на 2009-а – пет години, всеки божи ден, няма неделя, няма Великден, от разсъмване до мръкнало четях и пишех, от стотици прочетени страници изстисквах една…
Още в началото ме поведе идеята на Паисий, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.
Съзнателно търсех диалог с читателя, споделях с него, спорех, предизвиквах го – не му преподавах уроци, не му четях лекции, а го правех свой събеседник, свой съучастник, свой спътник в лутането из мъглата на вековете;
обявих скуката за духовна чума, скучното писане – за интелектуално убийство, използвах езика на поезията и похватите на драматургията: докато историците описват безпристрастно историческите факти – аз изобразявам личностите, историците споменават личностите покрай събитията – аз разкривам събитията чрез съдбата на личностите. В това е разликата. Без личности историята е мъртва.

„Български хроники“ не е научен трактат, а поема, написана в библейски стихове, в духа на скандинавските саги, на древногръцките и древноримските епоси: емоционално и пристрастно, с гняв и възторг, през плач и смях – предизвикателството ми срещу скучно написаните академични истории се превърна в мисия: да напиша епоса на българския народ.
Успял ли съм – ще се произнесе безпощадният съдник: времето.
Засега, както казва академик Антон Дончев: „Ти накара българите да четат своята история.“
Това ми стига.
След мен нека други напишат историята на българите по-добре.”

Стефан Цанев, Януари 2012 г.

 

Пазил ме Бог от изкушението да деля мегдан с историците – аз само се опитах да преразкажа на прост и образен език написаното в академичните книги, прибавяйки тук-там дори диалог, та читателят да види като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе, но се стараех това да не става в ущърб на истината, придържах се стриктно към общоприетите научни гледища за историческите личности и събития; когато по даден въпрос или събитие срещах различни мнения, позволявах си да избера едно от тях и много рядко (да ме прости Господ и историците!) дръзвах да изкажа свое мнение.
И тъй прерових повече от 40 000 страници, за да събера и стъкмя тази книга, четях всичко, където ставаше дума за нашите предци, особено старите хроники, черпех жадно, както се казва, вода от изворите, макар някои да бяха размътени от лъжи, а други да горчаха поради неприятните за нас истини, но тези хроники, писани от съвременници и свидетели на отдавнашните събития, превръщат мъртвата история в жив и достоверен разказ, затова аз не предъвквах думите им, преразказвайки ги, а съм ги предал дословно в книгата си – те са живите гласове от оня свят!

Предисловие, Стефан Цанев

 

Съветите на Фотий
Четиво забранено за днешни държавници – иначе, горко им, могат да станат свестни

Патриарх Фотий написал в едно писмо до княз Борис наставления как да управлява България. Съблазнявам се да препиша накратко тук някои от тях, та ако съвсем случайно някой наш държавник пренебрегне забраната и разгърне тази книга – тези съвети да са му от полза, макар че това е малко вероятно, защото нашите държавници не си губят времето да четат и сигурно трудът ми ще отиде на вятъра, но нейсе.
Ето ги съветите:

  • Колкото и за умен да се мислиш, не избягвай беседите с хора по-умни от теб;
  • управлявай, уповавайки се не на тиранство, а на благосклонността на поданиците си – това е по-здрава опора на властта, отколкото страхът;
  • прави разлика между обич и страх: които обичат, не се боят, а които се страхуват – не обичат;
  • служи си с жива реч, тя често притъпява острието на копието;
  • обкръжавай се с хора добри, а не развратни, за да не мислят, че и ти си такъв;
  • не бъди бърз в свързването с приятели и подбирай такива, които казват неща истински, а не само приятни и ласкателни;
  • хвали приятелите си в тяхно отсъствие, за да не изпаднеш в ласкателство;
  • назначавай за началници хора справедливи и богати с добродетели, но само след като узнаеш дали са такива и в частния си живот – и чак тогава ги прави съучастници във властта;
  • пази се от прибързани и обидни думи, а също от подигравки – те нанасят сърдечна рана на осеяните и ги излагат на презрение;
  • помни добрините, които си получил, забравяй добрините, които си сторил;
  • награждавай бързо достойните за награда и се радвай, а наказвай виновните бавно и скърбейки;
  • бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към ония, които грешат спрямо тебе лично;
  • не наказвай в гнева си, той е сляп и не прави разлика между добро и зло;
  • своите злополуки понасяй доблестно, чуждите – със скръб;
  • не злоупотребявай с властта като простираш ръка към чуждото;
  • не се предавай на пиянство и разкош, защото те са гибел за държавата;
  • избягвай завистта като тежка за всяка душа болест;
  • не си служи с измама, тя е самопризнание за слабост;
  • отбягвай да се вглеждаш във всяка жена като от остра и смъртоносна за душата стрела;
  • пази се от предателство, това е най-голямото злодеяние;
  • пази се от прекалени обещания, те не вдъхват доверие;
  • не бъди надменен, но и не говори позорно и низко в угода на множеството;
  • не върши нищо беззаконно в угода дори на приятелите си;
  • не очаквай отплата за направени добрини, но не отлагай благодеянията си и отбягвай благодеяния, наполовина сторени;
  • не натяквай за сторени от тебе благодеяния или за сторени на теб злочестини;
  • не се възгордявай в дни на благополучие, но и не унивай в дни на злополука – и двете неща са срамотии;
  • ако паднеш – нека падането ти послужи за урок да не падаш.

 

Още не измил кръвта от ръцете си, княз Борис свикал в Преслав събор от цялото си царство – великите и малките боляри, целия духовен клир, представители на всички съсловия от всички области на държавата – такива народни събори се свиквали рядко, когато трябвало да се вземат особено важни за съдбата на държавата решения, съборът имал по-голяма власт от властта на монарха, такъв събор не бил свикван от времето на хан Сабин през 766 година, когато народът прогонил хана си с пумите: „ Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!“;
на сегашния събор народът трябвало да реши това, което Борис вече бил решил: че сваля от престола сина си Расате-Владимир и че възкачва на него по-малкия си син – монаха Симеон, че пренася столицата на България от езическа Плиска в християнския Преслав и, което било най-важното: старият княз тържествено обявил, че от този ден нататък официален език и официална писменост в държавата, в църквите и училищата стават славянският език и новата славянска писменост.
По този начин България официално нарушила властващото в Европа триезичие и българският народ пръв сред дру­гите народи си извоювал правото да разговаря с Бога на своя собствен език, а давайки на целия словенски род славянобългарската азбука (четвъртата по разпространение в света след латинската, китайската и арабската), на която след време ще пишат половин милиард души по планетата, с това България положила началото на една нова световна цивилизация – славянската цивилизация.
Случило се това през есента на 893 година.

“Кирилица за чужденеца не значи нищо, в повечето случаи я смятат за руска азбука. За да стане ясно на света, че тази азбука е създадена от българи в България (за глаголицата може да има спор, но кирилицата е чисто българско дело) и на нея са написани първом българските книги още през IX век и че векове по-късно от нас са я взели руснаците и другите славянски народи, от тях пък други народи – нашите държавници трябва да изискват във всички европейски документи (оттам – в медиите) нашата азбука да се нарича българска азбука – както гръцката се нарича гръцка. Ние имаме право да се гордеем повече от гърците: на гръцки пишат само гърците – 10 милиона души, а с български букви пишат повече от 40 народа по света…
Не го ли направим, нищо чудно утре да ни кажат, че пишем с руски букви – като монголците, киргизите, буря­тите и прочие…”

 

Понеже Златният век съвпада по време с появата на новата славянобългарска писменост, обикновено той се свързва с разцвета преди всичко на българската книжнина, на литературата. Но точно тук са големите съмнения. Константин Преславски е прав, като казва:

Голи са без книги всички народи,
мъртва е безкнижната душа,
ненапоявана от божия дъжд на буквите.

 

Поп Богомил не измислил нищо ново. Вярването, че има добър и зъл бог, че реалния свят е създаден от дявола, а душата от Бога, че животът е вечна борба между доброто и злото – всичко това го пише Заратустра още през VI век преди Христа в своята „Зенд-Авеста, има го в манихейството и павликянството, има го дори в християнството, има го в славянс­ките легенди за добри и зли духове.
Богомилството не е било чиста религиозна ерес като манихейството, месалианството или като ереста на павликя­ните. Тези ереси били преследвани само от църквата, те не заплашвали държавата, затова преспокойно през 755 година император Кон­стантин Копроним преселил в Тракия сирийци и арменци, от които се разпространила ереста на павликяните – свидетелства Теофан.
Лъв IV пък двайсет години по-късно докарал колонисти манихейци от Сирия, а през 810 година император Никифор подарява на павликяните гражданство и те си живеели в Константинопол спокойно под сянката на православния кръст, дори публично се гаврели с иконата на света Богородица.
Още по-късно, в края на Х век, арменецът Йоан Цимисхий преселил в Пловдив свои сънародници павликяни, но ни­кой не ги гонел, както вече отдавна гонели богомилите.
Е, как да не ги гонят?
Поп Богомил извършил нещо чудовищно и велико: той проектирал абстрактната дуалистична космогония върху кон­кретната земна действителност:

Може ли Бог да създаде подобен свят объркан и непо­носим, свят на тирани и роби, на бедни и богати, на болести и смърт?
Може ли Бог да създава нещо лошо или нещо, което умира, може ли Бог сам да убива онова, което е създал?
Всичко видимо и тленно на този свят: слънце, звезди, въздух и земя и всичко, което е на земята: вода и твърд, и всичко живо във водата, по твърдта и във въздуха, всичко, що ходи, плува, пълзи, лети, цъфти и умира – всичко това е създадено от дявола, за което свидетелства и Матей в Евангелието, глава 4: „И като възведе дяволът Исуса на една планина висока, показа му всичките царства на Вселената и рече тогава на Христа: Тебе ще дам властта над всички тези царства и сла­вата им, понеже тя е на мене предадена и аз я давам, кому­то ща – поклони ми се и всичко ще бъде твое!“ – може ли някой да подарява някому нещо, ако не е него­во?
Небесният наш Баща не прави каквото и да било на този земен свят и вие не хвърляйте кал в лицето на Бога, като го правите съпричастен на вашите дела и на всяко земно зло!
Само мисълта и словото са от Бога, и който се задо­волява с тях – той е Богу мил небесен жител, хвърлен в ада тук на земята от Дявола. И църквата е творение материално, сиреч Дяволово, олтарите са свърталища на демони, а камбаните са тръби на Сатаната.
И свещениците, монасите, презвитерите, архимандри­тите, епископите, владиците и патриарсите са богато пла­тени и скъпо облечени слуги на Дявола – за какво са ни?
Не рече ли самият Исус: „Не бъди като лицемерите, които се трупат в синагогите да се молят, за да се пока­жат пред човеците, а ти, кога се молиш, влез в скришната си стаичка и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец и не говори излишно, а молитвата ти да бъде само Отче наш! – и Бог ще те чуе, преди да изречеш молбата си“.
Може ли Бог да повери думите си на хора, които пра­вят от тях вериги и бичове за другите, а чревоугодства и разврат за себе си?
Карат ни да целуваме кръста, понеже на него бил разпнат Христос. Ако заколят на някого сина – ще целува ли той ножа, с който е заклан сина му? Ако Христос беше обе­сен – на въжето ли щяхме да се кланяме? Ако беше набит на кол – на кола ли?
Карат ни да се кланяме на иконите, но както казва Йоан: „Дечица, пазете се от идоли! Нито гласа му сте чули, нито лицето му сте видели“ – тогава как може да бъде рисуван Бог?
Не Бог е създал човека по свой образ и подобие, а човек осквернява Бога, като го уподобява на себе си, както конски­ят бог би приличал на кон, а кучешкият – на куче, така и човешкият прилича на човек – не лицето на Бога, грешни човешки лица са образите върху иконите, богородиците на тях са ликовете на разврат­ни жени, деспотите са изрисувани като апостоли, лихвари­те като самаряни, а убийците като светци, сред тях на първо място цар Борис синеубиецът!
И нафората е хляб обикновен, употребяван от всички, а виното е същото, което пият по кръчмите.
Обаче казват ни: „Исус взе хляба, преломи го и рече: яжте, това е тялото мое. Взе чашата с вино и каза: пийте, това е моята кръв“ – що за канибалска страст да ядеш плътта на Бога и да пиеш кръвта му?
Ако Христовото тяло би имало размерите на Хемус, то и тогава отдавна би било изядено от тези богоеди!
Исус няма плът, Исус не е роден от жена, Исус е Сло­вото Божие, Исус привидно е бил сред нас и привидно стра­да на кръста, защото на кръста е разпнато Словото.
Някога Христос беше защитник на бедните и онеправда­ните, но богатите и властниците го направиха свой бог – като ни карат да се кланяме на Бога им, ний на тях се кланяме.
Но запомнете: те ще убият и Него, както убиха и ста­рите ни богове!
Тези лицемери, убийци и душегубители, тези разврат­ници, чревоугодници и пияници са слуги на оня зъл и кръвожа­ден сатана от Вехтия завет, който нарича себе си Бог –
може ли да е Бог този жесток тиранин и лъжец, по­кровител на грабежите, блудствата и убийствата, сам уби­ец, изтребил чрез потоп човечеството – чрез пророците от Вехтия завет говори сатаната, не ги слушайте – ние сме истинските християни, а те са еретици!
Царете, князете, болярите и другите служители на вла­стта са също слуги на Дявола и всички, които работят за тях, са омразни на истинския Бог, затова никой не трябва да им се подчинява!
Ти, човече, също си творение на сатаната, похотливото ти хищно и тленно тяло е от дявола, но душата ти е от Бога, Бог ти е дал дух, свободен дух, дух, който може да избира меж­ду доброто и злото, дух, който може да се съпротивлява, затова – не вярвайте на поповете, не се подчинявайте на царете, не допускайте никакво насилие над себе си, от­където и да иде то: от меч или слово, от цар или бог, дори когато е от обич!
Амин.

Да изречеш всичко това през Х век – се иска не само мъже­ство.
Да вдигаш бунт срещу насилието над човешката личност, да прославяш свободата на човешкия дух 5 столетия преди Франсоа Вийон, предвестника на Ренесанса;
да отхвърляш догмите на църквата, да изобличаваш нейния разврат и нейните престъпления 6 века преди Мартин Лутер да закове (през 1517 година) върху вратата на катедралата във Витемберг 95-те изобличения срещу католическата църква за търго­вията ѝ с индулгенциите, с което започва Реформацията в Европа;
да отричаш божествеността на властта, да изобличаваш несправедливостта на държавата, да заклеймяваш съсловното неравенство, да проповядваш братство, равенство и свобода 8 века преди Великата френска революция – това не е само храброст, но и саможертвено човеколю­бив, висша интелигентност и пророческо прозрение.


Съдържание

Пролог. (2137 г. пр. Хр. – 668 г. сл. Хр.). Из мъглата на вековете. Древните Българии. Защо българският народ не познава своята история. Кога за пръв път българите се спо­менават в китайските летописи. Разселването на прабълга­рите през Тибет на юг към Индия и Месопотамия и на запад към Алтай, Памир и Черно море. Осемте Българии преди Велика България. Заветът на хан Кубрат. Космическите познания на прабългарите. Прабългарска цивилизация 33 000 години преди Христа? Волжка и Куберова България.

 КНИГА ПЪРВА

 Глава I. (668-700). Белият конник. Хан Аспарух. Аспарух преминава Дунава. Първият сблъсък с Византийската империя, първата победа. Съюзът със славяните. Основаването на дванадесетата България, истинската дата. Построяването на столицата Плиска, сакралната схема. Откъде е чакълът под траверсите на жп линията Русе–Варна.

Глава П. (1234 пр. Хр. – 106 сл. Хр.). Подземната цивилизация. Траките. Гибелта на хан Аспарух. Откога 77-те тракийски племена населяват Балканския полуостров. Какво пише за тях Херодот. Религията на траките. Великата богиня – майка. Дионис. Орфей. Перперикон – светилището. Траките в Троянската война според Омир. Защо траките нямали писменост. Подземната им цивилизация. Завладяването им от римляните. 106 година – краят на тракийската цивилизация.

Глава Ш. (След 77 г.). Прегръдка по-опасна от меча. Сла­вяните. Кога славяните идват на Балканите. Опити да завладеят Солун. Моралът на славяните. Поглъщането на траките. „Цялата земя се пославянчи.“ Словото на славяните – началото на нова цивилизация. Боговете на славяните. Светилището на Мадара, религиозният плурализъм. Демонологията на славяните.

Глава IV. (700-721). Спасителят на Европа. Кесарятхан Тервел. След поражението от хазарите. Кой е Мадарският конник. Съюз с Юстиниан Носоотрязания. Триумфалното влизане на хан Тервел в Константинопол, провъзгласяването му за кесар в храма „Света София“. Лъжепророкуващият гарван, мечтата за Константинопол. Коварството на Юстиниан. Битката при Анхиало. Договорът с император Теодосий III. Нашествие на исляма. Арабите обсаждат Константинопол. Хан Тервел унищожава арабската армия.

Притурка към глава IV. Много кратка история на Ви­зантия. Константин Велики и светещият кръст на небето. Пренасянето на столицата от Рим във Византион през 324 г. Разделянето на Римската империя. Краят на западната Римска империя. Структура и морал на Източната Римска империя, наречена Византия. От кого изтича Светият Дух – разкол между католическата и православната църква. Светската и духовната власт на Константинопол.

Глава V. (721-802). Превратни времена. Хановете Кормесий, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, У мор, Токту, Паган, Телериг и Кардам. Мадарските надписи. Мълчанието около хан Севар. Превратът на хан Кормисош, краят на рода Дуло. Деветте похода на Константин V Копроним срещу България. Борба между прабългарската и славянската аристокрация. Бягството на хан Сабин в Константинопол. Убийството на хан Паган. Как хан Телериг измамил Константин Копроним. Хан Кардам разбива Константин VI и го изпраща гол в Константинопол.

Притурка към глава V. (723-843). Иконоборството. Никейският събор, символът на вярата. Арий и арианството. Поява на иконите. Търговия с икони и мощи. Разбогатяване на църквата. Иконите – идоли? 723 година – начало на иконоборството. Погром срещу монасите, конфискация на църковното имущество. Гонение на иконоборците. Възстановяване култа към иконите – през 843 година.

Глава VI. (802-814). Любимецът на Тангра. Хан Крум. Кои са аварите. Хан Крум унищожава Аварската империя. Защо е пропаднала Аварската империя според аварските пленници. Законите на хан Крум. Изкоренил ли е хан Крум лозята? Никифор превзема Плиска. Разгромяването на Никифор. Обичаят да се прави чаша от череп. Хан Крум произнася първата славянска дума „наздраве“. Превземането на Месемврия. Пред Константинопол. Опит да бъде убит хан Крум. Отмъщението на хан Крум. Арменчето Василий от Македония и чудно голямата ябълка. Подготовка за превземането на Константинопол. Внезапната смърт на хан Крум.
Притурка към глава VI. Обсадните машини. Бойни кули, таран (овен), костенурки (куританки), стрелометни, каменометни и огнеметни машини, скорпион (диво магаре), триболи и тетраболи.

Глава VII (814-852). Братската омраза. Хановете Омур­таг, Маламир и Пресиян. Мистерията около смъртта на хан Крум – сакрално убийство? Първата война на хан Омуртаг, първи погром. Сключване на 30-годишен мир. Гонение на християните. Въстание на Тома Славянина. Прочутият надпис на хан Омуртаг „Човек и добре да живее, умира…“ Хан Маламир убива брат си Енравота – първият български християнски светец. Хан Пресиян спира гонението срещу християните. Разширяване на България до Егейско и до Адриатическо море.

Глава VIII (852-865). Кръстът на Христос. Княз Борис – Михаил. Няколко думи за новия съсед на България – Свещената Римска империя. Война с хърватите и със сърбите. Как хан Борис превръща пораженията в победи. При Людовик Немски. Как философът Фотий станал патриарх за един ден. Тайното нощно покръстване на княз Борис. Бунтът на болярите. Разликата между княз Борис и Исус Христос. Безмилостното изтребване на 52 болярски рода до девето коляно. Тъмните последствия от насилственото покръстване. Разкаянието на княз Борис.

Глава IX. (865-889). В началото бе словото. Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум. Писмо на Фотий до княз Борис. Княз Борис иска патриарх от папа Николай I. Папата за втори път покръства българите. Анатеми между патриарх Фотий и папа Николай I. Низвергването на Фотий. България – ябълката на раздора между източноправославната и римокатолическата църква. VIII Вселенски събор в Константинопол, автономия на българската църква. Третото покръстване на българите. Фотий отново патриарх. Кое би било най-добре за България: езичеството, православието или католицизма? Защо княз Борис избрал православието. Константинополският университет (Магнаурската школа), какво се изучавало там, колко по-късно са основани първите университети на Запад. Ученикът на Фотий – Константин Философ. Създаване на славянската азбука. Мисията в Моравия. Константин и Методий в Рим, нарушаване на триезичието. Смъртта на Константин-Кирил. Патилата на Методий в Панония. Бягството на учениците му, идването им в България. Кой е създал кирилицата. Княз Борис-Михаил напуска трона.
Притурка към глава IX. Съветите на Фотий. Фотий дава наставления на княз Борис как да управлява България. Четиво забранено за днешни държавници.

Глава Х. (889-912). Златният век. Княз Расате-Влади-мир, цар Симеон Велики. Защо княз Борис се отказал от властта. Симеон съобщава на баща си, че брат му Расате-Владимир кощунства. Княз Борис ослепява Расате и възцарява Симеон. Пренасяне на столицата в Преслав. Славянският език – официален за България. Симеон удушава Раса­те. Симеон вдига оръжие срещу Византия. Маджарите опожаряват Преславската обител. Прелюбопитните писма между Симеон и Лъв Магистър. Разгром на маджарите. Разгром на византийците при Булгарофигон. Поход към Кон­стантинопол. Сключване на 17-годишен мир. Какво представлява Велики Преслав. Златният век на България – началото на славянската цивилизация.

Глава XI. (912-927). Кървавият век. Симеон – цар на българи и ромеи. Лъжепророкуващият гарван. Поход към Константинопол. Лъжовното короноване на Симеон за василевс (цар). Опустошителни нападения на Симеон. Молбите на патриарх Николай Мистик. Битката при Ахелой. Отново към Константинопол. Защо България не е имала флота? Симеон си назначава патриарх, патриархът го коронясва за цар. Писмото на Роман Лакапин до цар Симеон. Война срещу Сърбия, поражение. Отново към Константинопол. Какво щеше да стане с България, ако цар Симеон бе превзел столицата на Византия? Опустошаване на Сърбия. Хърватия разгромява българската войска. Рим обещава царски венец и скиптър на Симеон. Подготовка за окончателното превземане на Константинопол, молбите на император Роман Лакапин. Предсказанието на византийски астролог. Внезапната смърт на цар Симеон Велики.

Глава XII (927-971). Грехът на светеца. Цар Петър I, цар Борис П. Разрухата на България след победните войни на цар Симеон. Мирът с Византия. Бунтовете на Петровите братя Иван и Михаил. Нашествия на маджарите. Поява на богомилите. Царските синове Борис и Роман заложници в Константинопол. Унижението пред император Никифор Фока. Нашествие на Киевския княз Светослав. Смъртта на цар Петър. Завръщане на синовете му в Преслав. Второ нашествие на княз Светослав в България, превземането на Преслав. Императорът Йоан Цимисхий тръгва да освобождава България от русите, превзема Преслав, прогонва Светослав, отвежда Борис и Роман в Константинопол. Триумфът на Цимисхий, публичното развенчаване на пленения цар Борис ІІ.

 Глава XIII (972-1014). Героическата агония. Цар Роман, цар Самуил. Кои са комитопулите. Бягството на Борис и Роман от Константинопол, смъртта на Борис. Гибелта на Мойсей и Давид. Поход на Василий II срещу Средец, разгрома при Траянови врата. Плачът на поета Йоан Геометър. Самуил убива брат си Арон. Пленяването на Роман. Нахлуване на цар Самуил в Пелопонес, катастрофалната битка при река Сперхей. Пленяването на сръбския княз Владимир, женитбата му за дъщерята на цар Самуил. Битката при Скопие, поражение. Битката при Беласица, бягството на цар Самуил. Василий II ослепява 15 000 български пленници. Смъртта на цар Самуил.

КНИГА ВТОРА

Глава I. (1014-1185). Първото падение. Цар Гаврил-Радомир, цар Иван-Владислав, Петър Делян, Константин Бодин, Василий Врач. Свирепата скръб на Гаврил-Радомир. Иван-Владислав убива Гаврил-Радомир. Смъртта на Иван-Владислав. Масовите предателства. Предателството на царица Мария. Ослепяването на воеводата Ивац. Убийството на непримиримия Сермон. Потомците на цар Иван-Владислав и царица Мария. Въстанието на Петър Делян. Убийството на Тихомир. Малко отклонение из историята на Византия. Явяването на Алусиян, ослепяването на Петър Делян. Въстанието на Георги Войтех и Константин Бодин. За обичая на българите да повикват начело на народа лица от царски род. Нашествия на печенеги, кумани, узи, нормани и маджари. Облакът от еретици.
Притурка към глава І. Изгарянето на ересиарха Васи­лий Врач. Из книгата на Анна Комнина „Алексиада“.

 Глава II. (ІХ-ХІV). Осанна или анатема? Богомилите. Дванайсетте бога и поп Богомил. Приказка за Дядо Господ и Дявола. Какво проповядвал поп Богомил. За молитвата „Отче наш“. Структура на богомилските общини. Трите главни богомилски църкви. Разпространение на богомилството по света. Създаване на Инквизицията. Кладите на папа Инокентий III. Славата и проклятието на богомилите.
Притурка към глава II. Тайната книга на богомилите.

Глава III (1185-1197). Първото възкресение. Цар Петър & цар Асен. Появата на селджукските турци. Първият кръстоносен поход. Бесовицата в храма „Св. Димитър“ в Търново. Коронясването на Петър. Първа победа на въстаниците. Поражение на въстаниците. Петър и Асен в Кумания. Легионите от демони. Мизия, Влахия, България, Македония – къде са били тогава? Нова победа на въстаниците и наемниците кумани. Разгром на византийците в Тревненския Балкан. Разгром и при Аркадиопол. Речта на цар Асен за мълвата. Завладяване на Средец, Мелник и Струмица. Иванко убива цар Асен. Българи ли са заговорниците или кумани?

Глава IV. (1197-1207). Страшният добър Иван. Импера­тор Калоян. Убийството на цар Петър. Среща на Калоян с убийците. Цар Калоян се жени за сестрата на куманина Манастър. Съдбата на Иванко. Цар Калоян превзема Варна; живозаровените. Пазарлъкът на цар Калоян с папа Инокентий III за корона и патриаршия. IV кръстоносен поход, превземането на Константинопол. Балдуин Фландърски обижда кръвно император Калоян. Зверствата на кръстоносците. Ромеите викат Калоян за император. Въстанието. Какво е било знамето на българската държава? Сражението с кръстоносците край Одрин, пленяването на император Балдуин. Заговор в Търново против Калоян, екзекуцията на император Балдуин. Завладяване на Тракия. Калоян Ромеоубиец. Константинопол – заветната цел. Обсада на Солун. Убийството на император Калоян.
Притурка към глава IV. Победните паметници. Жестокостта на Калоян. Хипотеза на антрополози и хирурзи. Жестокостите на българите. Трябва ли да се издигат паметници в чест на победите?

Глава V. (1207-1218). Зловещата марионетка. Цар Бо­рил. Куманският преврат. Куманката, жената на Калоян, съблазнява Борил. Заговорите на Алексий Слав и на Стрез. Бягството на Иван Асен и Александър. Сражението с кръстоносците край Пловдив, поражение. Загуба на земите отвъд Балкана, загуба на Белградска и Браничевска област, на Ниш, земите на днешна Македония и Албинон. Съдбата на деспот Слав. Съборът против богомилите. Страх и терор. Врагове отвсякъде. Сродяването и съюзяването на император Хенрих и цар Борил. Дъщерята на цар Калоян отравя император Хенрих Фландърски.

Глава VI. (1218-1241). Завоевателят на души. Цар Иван Асен П. Завръщането на Иван Асен ІІ. Ослепяването на цар Борил. Женитбата на цар Иван Асен II за дъщерята на маджарския крал Андрей ІІ. За липсата на наши летописи: което не е записано, все едно, че не се е случило. Религиозен плурализъм. Оръжието на Иван Асен II против ересите. Невръстният император Балдуин ІІ моли за помощ цар Иван Асен II. Лъжепророкуващият гарван. Битката при Клокотница, пленяването на епирския император Теодор Комнин. Възвръщане на всички стари територии. Измамата на франките. Съюз с Никейската империя. Обсада на Константинопол. Неразрешимият казус. Божието наказание. Лудата любов на царя по Ирина Комнина. Смъртта на цар Иван Асен ІІ.
Притурка към глава VI. Защо нашите царе са нямали шутове? Царят най-малко знае какво става в царството му. Задължението на шута – да казва винаги истината. Защо славянските крале и царе нямат шутове? Имаме ли днес нужда от шутове?

Глава VII. (1241-1277). Многоцарствие. Цар Коломан Асен, цар Михаил II Асен, царица Ирина, rex Bulgariae Бела IV, цар Калоян II Асен, imperator Bulgarorum Ростислав Михайлович, цар Константин Асен Тих, цар Мицо Асен, imperator Bulgariae Яков Светослав, княз Дърман и княз Куделин, цар Михаил III, царица Мария. Ирина отравя цар Коломан. Разцепването на България. Загуба на три четвърти от територията. Война с Никейската империя. Калоян II убива Михаил ІІ. Четиримата български царе. Възцаряването на Константин Тих. Краят на Латинската империя. Война с Византия. Тих вика на помощ татарите. Хан Ногай. Мария отравя Светослава. Татарската напаст.

Глава VIII. (1277-1280). Великият плебей. Цар Ивайло. Цар Иван Асен Ш, цар Георги Тертер. Лъжеивайловците. Виденията на Лахана. Бой с татарите. Ивайло и Жанна д’Арк. Сражението между Ивайло и Константин Тих. Царица Мария се предлага на свинаря. Сгрешил ли е Ивайло като става цар? Византийците тръгват да освобождават България от Ивайло. Татарите нападат от север. Ивайло затворен в Дръстър. Иван Асен III влиза в Търново. Ивайло разкъсва обсадата на Дръстър, тръгва към Търново. Разбива армиите на Мурин и на Априн. Бягството на Иван Асен III от Търново. Куманинът Георги Тертер се обявява за цар. Ивайло при Ногай. Убийството на Ивайло. Лъжеивайловците.

Глава IX. (1280-1322). Куманската династия. Цар Геор­ги Тертер, цар Смилец, царица Смилица, цар Чака, цар Теодор Светослав Тертер, цар Георги Тертер II. Куманите. Петте Българии. Нахлуването на татарите. Светос­лав заложник при Ногай. Бягството на цар Георги Тертер. Безличният татарски васал цар Смилец. Цяла България – зестра. Убийството на хан Ногай; синът му Чака и Светос­лав бягат към България. Светослав коронясва Чака. Све­тослав убива Чака. Защо цар Светослав Тертер хвърля патриарха Йоаким от Лобната скала? Елтимир, братът на цар Георги Тертер. Завръщането на цар Георги Тертер. Битката край река Скафида. 15-годишен мир. Данте – връстникът на цар Светослав Тертер. Цар Георги Тертер II завзема Пловдив. Внезапната му смърт.

Глава Х. (1323-1331). Последните илюзии. Цар Михаил ІІІ Шишман Асен, цар Иван Стефан. „Не се сражавай, а се предавай, ако искаш да оцелееш.“ Родословието на Михаил Шишман. Срещу Византия. Предложение за двубой. Гениалният сценарий на цар Михаил Шишман за превземането на Константинопол. Провал. Битката при Велбъжд, гибелта на цар Михаил Шишман. Безличният цар Иван Стефан.

Глава XI. (1331-1371). Към пропаст. Цар Иван Александър Асен. Царското потекло на Иван Александър. Битката край Айтос. Гражданската война във Византия. Кантакузин вика на помощ турците – те прекрачват на полуострова през 1345 година. Кантакузин иска помощ срещу турците. Момчил юнак. Цар Иван Александър и Сара. Разделянето на царството. Трите Българии. „Златният век“ на цар Иван Александър. Антиеретически събори. Възхвала на цар Иван Александър. Приписката на монах Исая.
Притурка към глава XI. Как да постигнем единение с Бога. Кратко за исихазма и за ересите на варлаамитите, адамитите и на жидовствуващите.

Глава XII. (1371-1395). Прокълнатият цар. Цар Иван Шишман. Смъртта на цар Иван Александър. Разпадането на Сърбия. Разпадането на Византия. Нахлуване на турците в Балканския полуостров. Битката при Черномен. Цар Иван Шишман – турски васал, Тамара – жена на Мурад. Цар Иван Шишман против цар Иван Срацимир. Битката при Плочник. Битката на Косово поле. Превземането на Търново. Патриарх Евтимий. А къде е цар Иван Шишман? Баязид – полубългарин? Битката при Ровене. Смъртта на Крали Марко. Обезглавяването на цар Иван Шишман. Феноменът Крали Марко. Отсечената глава на Иван Шишман.

Глава XIII (1395-1453). Залезът на надеждите. Цар Иван Срацимир, княз Константин Срацимир, княз Владислав Фружин, княз Искендер бей. Походът на крал Сигизмунд. Битката при Никопол. Съдбата на княз Александър Шиш­ман – Искендер бей. Пракомунистите Махмуд Бедредин и Береклюдже Мустафа. Тамерлан. Битката с Баязид при Ангора. Въстанието на Константин и Фружин. Архангел Михаил и Жанна д’Арк. Походът на Хунияди и крал Владислав III. Вторият поход на Хунияди и крал Владислав III. Предателството на богомилите. Битката край Варна. Смъртта на крал Владислав III Варненчик и на княз Владислав Фружин. Падането на Константинопол. Кървавата точка. Кахърите на Европа. Вековният мрак. Свещичката на монаха Паисий.

Post scriptum


За авторa

Стефан Цанев е роден на 7 август 1936 г. в с. Червена вода, Русенско. Завършва журналис­тика в Софийския университет и драматургия в Московския киноинститут.
Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.
След събитията в Чехословакия 1968 г. свалят от печат стихосбирката му Парапети, забранено е да се печатат негови стихове до 1976 г. През 1984 г. лично Тодор Живков забранява спектакъла му Любовни булевар­ди и бива уволнен от театър „София“.
Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му (Последната нощ на Сократ, Другата смърт на Жанна д`Арк) са играни в цял свят.
Носител е на множество награди – наградата за поезия „Пеньо Пенев“ (1988), на националната награда за детска литература „Петко Рачов Славейков“ (1992), на националната награда за литература „Иван Вазов“ – за цялостен принос към литературата (2004), на националната награда „Хр.Г. Данов“ – за „Български хроники“ и за цялостен принос към българската книжнина (2011). Носител е и на ордена „Стара планина“ І степен – за цялостен принос към българската култура (2006).


Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Български хроники. Том 1” на Стефан Цанев от тук
или
Свалете от Мега книгата “Български хроники. Том 1” на Стефан Цанев от тук