Честен кръст – Борис Христов

Posted on 23/08/2023

by book

Български автор

Поезия

Поезията на Борис Христов е магическа и магнетична. Тя носи тайнството, магията, ядката на голямото изкуство. Мисловният взор на читателя постоянно е ангажиран, напрегнат, защото е провокиран от тази лирика. Читателят неусетно е увлечен от философската дълбочина, става сътворящ на поета и по своеобразен начин дописва стиховете съобразно собствения си опит, познания и култура. Защото чрез поезията си Б. Христов само насочва и подхвърля, като оставя читателя сам да дорасъждава и дописва. Тази поезия опровергава модата и разбирането, че изкуството се ражда само от опустошената личност. Борис Христов доказва с творчеството си, че истинското, голямото и значимо изкуство се ражда от интелитентност, достойнство и талант. И че високото изкуство винаги надушва къде има сила, бързо я опитомява и й придава трайна, музейна стойност. Тази лирика е в съзвучие с определението на Атанас Далчев за поезията като придобиване – едно съкровено и драматично приобщаване към покаянието от грубостта и жестокостта на битовото около нас и в нас. Поетът изрича за тъгата на опошления човек по-истинските мащаби на съществуване. Именно тази тъга успокоява донякъде стиховете му. За каквото и да се говори в тях, в тях се говори наведнъж за всичко, за живота и смъртта. Тук става дума за особената и трудна дарба да усещаш света като едно цяло, цялата му протяжност и тежест, целият пречупен в човека трагизъм. Познанието и мъдростта общо взето не носят радост на човека, а в най-добрия случай тиха тъга и скепсис. Еклисиастът ни учи, че който трупа знания, трупа тъга, а парадоксът на Зенон гласи: колко повече научавам, толкова повече разбирам колко малко знам. С годините и житейския опит човек все по-често се изправя пред главния Въпрос на Битието – за Смисъла. И размислите по Въпроса не са толкова весели. С провиденческа дарба и изключителен талант Б. Христов открехва завесата към отвъдното и имагинерното. То винаги е тревожно с неясното и необяснимото, което носи в себе си. Непознатото и неизвестното винаги тревожи мислещия и чувстващия човек. Голямата поезия и изкуство не се занимава с бита, а с Битието, със Смисъла. При него битът-ежедневие преминава естествено и неусетно в Битието-Съдба. Но това го могат и го постигат само малцината белязани творци.

През 1982 година излиза и втората широкоизвестна стихосбирка на Борис Христов “Честен кръст”. Тя съдържа 18 стихотворения и една поема. Тази стихосбирка предизвиква дискусия, която с по-голяма или по-слаба интензивност протича по страниците на няколко издания през 1982 година и продължава известно време през следващата година.
В “Честен кръст” Борис Христов обогатява и вглъбява тематиката си, без да се самоповтаря, изчиства и избистря поетиката си от предишните си стихосбирки и окончателно и категорично оформия стилистиката си, така че да не може да бъде сгрешен с други поети. В лексикално отношение също придвижцва и усъвършенства поезията си, което довежда до нови нюанси и допълнителна полифония на лириката му. Стиховете от “Честен кръст” са образец на психологическа лирика, изтъкана от екзистенциални мотиви, призрачни видения и метафизичен мрак. В тях витаят вечерно-есенни сенки, битийна безнадежност, чува се зовът на трансценденталното.

Стихотворението “Библейски мотив” започва почти натуралистично и сюреалистично:

Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно… И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.

Погубването на мечтите е крайно драматично за лирическия герой, сгъстяват се неприятните и нерадостни картини, за да дойде дълбоко философският и силно експресивен финал на стихотворението:

Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.

Има ли надежда, когато сме дом и на доброто, и на злото!? Лирическият герой непрестанно се губи и в тези пропадания достига до просветление и изводи, които въздействат със своята дълбочина, стряскат читателя и го озаряват със своята светлина:

Но ние нехаем – далечната смърт ни е чужда

горчиво ще констатира поетът. За да продължи още по-въздействащо:

Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят, и ножа е вече в ребрата.

Поетът настойчиво зове да се опомним най-сетне, да помислим с грижа за ближния си, защото само тогава мислим и за себе си. Няма хуманизъм въобще, хуманизмът има конкретни измерения и това трябва да се проявява ежедневно в живота на хората.

Дълбоко драматичен е рефренът в “Жената Мария”:

…Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.

Антитезата, противопоставянето е друга поетична стилистична особеност на тая лирика. Почти винаги в стихотворенията чистият порив, кристалните чувства и мечтите се стъпкват в калта от нерадостната действителност. Мрачните предчувствия на поета са основателно реалистични, защото тази лирика е камертон на земния ни живот, който ни върти както си иска, а ние не намираме сили да се оттласнем от калта, в която сме затънали до гушите си. Човекът има участие, роля и вина за нерадостното си битие, за това животът му да не бъде по-близо до ада, а да е по-добър. И от него самия зависи да е повече благородството, добротата и кое ще надделее – доброто или злото. Хората нямат право да твърдят и да се оправдават с някакво имагинерно статукво, че така е отредено от Бога, а от човека нищо не зависи. Затова твърде силен е мотивът за Христос и Юда в тази лирика.

Борис Христов е тръбач на истини, които ние не умеем или не смеем, страхуваме се да изречем на глас. Затова неговата поезия ни стряска и просветлява, безпрекословно ни подчинява и принуждава да се вслушаме в чистия му и самороден глас, защото интуитивно усещаме и разбираме, че Поетът ни внушава важни и съществени неща, изречени образно и художествено.

Поетичните видения на Борис Христов не ни засипват с радост, а с една драматична и трагична дълбока екзистенция, която идва по кръв от битието ни на българи и човеци. Диалогизираме с деликатния, чувствителния, мислещ и непрестанно съпреживяващ проблемите на човека и човечеството творец. Поетът постоянно търси дистанцията, от която нещата се виждат по-ясно, открояват се по-отчетливо, нужни са му свобода и самота за самовглъбяване. Затова поетичните му заключения са толкова обемни. Космосът и вселенските простори предразполагат към философски размисъл за нещата от живота и за самия негов смисъл. В стихотворенията му обикновено става нещо, подобно на излизането в открития космос, пробив извън границите на дадената първоначално действителност. Това е състояние на отричане, отчуждаване от зависимости и привързаности, от крайни, следователно обречени неща и чувства. Отказ от частното заради директния контакт с нещо несравнимо по-важно. С времето острите съмнения и житейския опит съвсем не се изглаждат и не затихват, а напротив – стават все по-актуални. Така вечните питания на посветения Поет говорят за лирика, отворена към другите, към тези, които искат и могат да я разберат. Същевременно това е дълбоко откровена поезия, в която уважението към словото е съпътствано с размисли и съмнения за смисъла от всепосвещението му.

Във връзка с тези размисли ще посочим апокалиптичната картина в “Страх”:

Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.

Дълбока е драмата на Поета като човек с мисия, която няма възможност да осъществи:

Да не бяха пастирите някакви луди,
а поети да водят човешкото паство,
нямаше да вали от небето барут и
да скъса фитила към земното царство.

Впрочем Поетът, Творецът като възможен Спасител е чест мотив в лириката на Борис Христов, но вместо това той е като Йона в корема на рибата, защото е принуден “да се кланя на хора по-малки от лешника”. Спасителят се бави, сякаш е изоставил завинаги човека (“Самолетът закъснява”). Поетът се бои от неактивността ни да се опитаме да направим живота си по-добър, хуманен и смислен.

Силно въздействащо е стихотворението “Дух”. Конфликтът между духовното и тленното е изначален и вечен, кардинален и тотален. Тялото и Духът са във вечното противоборство в човека. Дълбок психологизъм намираме в представата и интерпретациите при Борис Христов. Ето го духът-вълк:

Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита,
лети духът ми като някой вълк небесен.

Kъде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш –
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?

Духът, символ на доброто, трябва да слезе на земята, за да се всели у хората.

А ето го и тялото:

А долу на земята триеше муцуна
охраненото мое тяло и препило.
И върху масата, наместо златно руно,
лежаха кости и ребра… и жили.

Поетът е силно притеснен и смутен от духовната деградация на човека. Човекът постоянно е изправен пред изпитания и избор между морала и аморалността.
Интерпретация на същата тема Б. Христов подема и в стихотворението “Тяло”, където срещаме “телесната джунгла” и рукналият дъжд е безсилен да измие калта, която се стича по човешкото лице. Толкова грешен е човекът, че не може да полети заради греховността си:

И цялото тяло трепери, решило, че трябва
да стигне изгрева жълт до престола…
Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.

И въпреки нелицеприятните заключения, винаги става дума и грижи за човека, за земното му битие:

И тук, захапал шепа пръст, извиках
към гордия синчец над бурена поникнал,
че няма за човека – земния работник,
по-сладка от калта под собствените нокти.

Защото изкуството извън живота и човека губи своя смисъл и става ненужно и излишно. В това е дълбокият хуманизъм на тази блестяща поезия. Правило за тази поезия е справедливостта, тя ни пречиства, трагично ни озарява и осмисля.

Затова и Борис Христов в края на краищата винаги се връща при хората, както в “Блудният син”, към човешките драми:

…извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.

Почти изцяло автобиографично е стихотворението “Христова възраст”:

Аз не познавам друг човек направен
така набързо – с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.

Тъй както котката, подушила гнездото,
безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.

И ето ме сега – дивак учуден
от славата на своите дрънкулки,
не знам какви обувки трябва да обуя
и на коя врата в мъглата да почукам.

Дълбоко някъде в костта ми се укрива
желанието да опитам на богатия блюдата.
Но се срамувам от човека, който стрива
опечената чушка и се готви да обядва.

Обелих аз от себе си жената
като кора – с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат – за тия две петлета.

Единственото днес, което ми остава,
е да събличам болната душа от думи,
тъй както срамежливо панталона разкопчава
младежа, който е дошъл на плаж с костюма.

Но стиховете са отпадъците на живота –
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.

Метафората за доброто и злото, които като сиамски близнаци са със сраснали глави край човека и у човека, зазвучава съвсем естествено в светоусещането на лирическия Аз в тази поезия. Много силен е и социалният императив в тази лирика.

Потресаващо е стихотворението “Знак от небето”, в което поетът поставя своите драматични и трагични въпроси към Господ. А отговорът на всевишния е в последната строфа на творбата:

Но Господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста…
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.

Всичко е на земята, при хората, сред човеците. Поетът не прави “скок в бездната”, в нищото, защото е убеден, че писаните и неписаните, моралните закони нямат никаква стойност извън човека, ако не са станали неотделима и органична част от хората, от тяхната същност. Тази философска поезия и разбиране е още от “Христова възраст”:

…аз изкачих дървото на живота –
видях, че няма нищо на върха, и слизам.

Всички най-трудни екзистенциални отговори трябва да ги намерим ние, хората, човеците, като станем по-хуманни и милостиви и дадем път на Доброто. Иначе следва Страшният съд. Това е генералното послание от поезията на Борис Христов. Предчувствието за скръбта от Христовата смърт е метафора, представяща самата смърт на Исус Христос като преминаване на материалното към по-висшето – духовното. Тялото е временно, а духът е вечен – внушава поетът.

Поезията на Б. Христов излъчва сигнали към Космоса и приема сигнали от Вселената, поставя въпроси и отправя послания към небето и получава послания от него. Понякога се смирява пред Бог, друг път роптае срещу статуквото и нрава на човеците. Поетичните сетива на лирическия Аз са насочени към трансценденталното, космичното, извънземното. Дарбата му да общува и контактува с божественото е несъмнена. Чрез неговата лирика Космосът някак си слиза на земята, при хората, и така човешкият дух получава възможност да се издига и докосва до космическото.

Стихосбирката на Борис Христов завършва с поемата “Честен кръст”, определила и заглавието на книгата. В българската, пък и не само в нашата национална литература, стойностните поеми са оскъдно малко. Очевидно поемата е труден лирически жанр. В най-новата българска поезия са сътворени само две значими поеми за последния повече от половин век. Това е забележителната “Поема” на Иван Динков и “Честен кръст” на Борис Христов. “Честен кръст” е синтезирала в себе си всичко, което до тук бе споделено за лириката на тоя поет – философия, теми, мотиви, поетика и т.н. Б. Христов прави и собствена равносметка на сътвореното до момента. Затова екзистенциалността на поемата е основната й характеристика. Смисълът на живота и творчеството общо са тема за размисъла на Б. Христов в “Честен кръст”. И решението и разбирането, че каквото е имал да сподели, го е изразил и слага край на писането на поезия. Писал е честно и почтено, въплътил е в лириката си това, което е трябвало, без да лъже, без да прикрива, без да манипулира, без да преиграва:

Когато имаше какво да каже на сърцето,
устата ми не криеше езика под небцето.
Поетът нищо не ни е спестявал:
Но няма да забравя утрото, в което се събудих
между дванадесет приятели и седем юди.

Навсякъде в поезията на Борис Христов можем да открием скрит смисъл, различни тълкувателни нива, анализаторски пластове и слоеве, по-явни или по-прикрити кодировки, които позволяват разнопосочни и разнообразни интерпретации.

В стихотворението “Нощем” има един стих, който според мен е изключително важен за разбирането на неговата поезия: “и с ръцете си мога само един човек да прегърна”. Това е равносметката от опознаването и на “последния зъб на живота”, наученото от сблъсъците и раните, от горчивините и разочарованията. Съпричастността не е абстракция, а абстракцията не е съпричастност: единственият й реален израз е постижим по пътищата на любовта и състраданието: да прегърнеш някого с ръцете си, да бъдеш отговорен пред конкретния, живия човек, да подадеш ръка на падналия, а не да разсъждаваш относно причините за неговото падане в удобния си кабинет. Иначе казано: поезията е изживяване, а не мислене и въображение. Тя съществува, докато няма дистанция между сърцето и записващата думите ръка: когато тази дистанция се появи, поезията умира.
Казвам това, защото една от причините за митологичния ореол около този поет е неговият фрапиращ отказ от поезията. Той спусна резето пред думите на самия връх на славата си, напусна без церемонии и уговорки суетенето на поетическата сцена. Един от аргументите в прощалната му поема “Честен кръст” беше следният:

“Но ето че сега устата се отдалечава от сърцето.”

В тази поема автобиографичното начало е съвсем осезаемо и ще намерим една от най-безпощадните формулировки за мисията на поета, правени някога в българската литература:

“Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.”

Поетът е изразител на страданието от битието – и в този смисъл неговия глас не може да бъде подменян: страданието трябва да бъде изживяно, за да бъде автентичен неговия глас. Свръх всичко този глас не е пожизнено наличен: той ни е даден от опита и само в краткия миг на вика. Всъщност тази краткост – тази крехкост и екзистенциална недостатъчност на живеенето тук, в сетивния свят, е една от същностните характеристики на неговата поезия. Нали и животът “за малко ни е даден – само да извикаш” – както е казано в “Конче мое”, едно от най-съкровените му стихотворения. Както поезията. Защото точно това е различното и бих казал – уникалното при Борис Христов: поезията е живот. Нищо повече, но и нищо по-малко.

Ако трябваше с една дума да изразя нейната същност, бих използвал думата “автентичност”. Това, което внушават неговите стихове – за разлика от огромното количество на написаните по това време стихоподобия – е усещането за истинност. Те не са просто игри на въображението, маски за прикриване на духовната пустош, дрункулки в угода на ползата или суетата. Зад тях стоят реални преживявания, реални страсти, реални болки и страдания, реални сривове и просветления. Към тази силна поезия е прибавено и още нещо, което вече не принадлежи пряко към поетическия занаят: липсата на пристореност, отказът от маски и от пози, отказът от щитове, които да предпазват от ударите на живота; отказът дори от дрехи и труфила, които да прикриват белезите и раните. Поетът е сам и гол срещу света; поетичното битие е битие contra mundum. Неговата територия е страданието – и съдбата му е отредила да го преброди открай докрай; неговият шанс е автентичния глас – но това е глас в пустинята, даден му само за кратко. Тази изключително висока мяра създава митологичния ореол на Борис Христов, тя предполага и особената болезеност на неговите стихове, горчивата носталгия в тях, техния афинитет към света на Танатос. И още нещо – вече биографично: предполага неговото ранно и тъй драматично сбогуване с поетичното слово.

Това сбогуване всъщност е и основният препъникамък за всички, писали за неговата поезия. Трудно е да говорим за поета Борис Христов, без да се сблъскаме с този финален акорд от краткото му пребиваване на поетическата сцена: поемата “Честен кръст”. Изправени сме пред жест, който е рядък и странен – в някакъв смисъл дори неуместен по нашите географски ширини. Бих добавил, че и самата поява на Борис Христов в тягостното десетилетие на 70-те години е нестандартна: той получава признание още с първата си книга (но и люта ненавист от страна на литературните ченгета и чиновници), несъмнено е обичан и ценен от всички искрено обичащи поезията – и изведнъж, в разцвета на силите си – спуска резето пред думите и бърза да напусне храма на поезията. Какво значи този жест – този драматичен отказ и това прокламирано връщане към “доброто време на “не знам”, “не искам” и “не мога”? Каква лична драма се таи зад стихове като “но ето че сега ръката се отдалечава от сърцето” – и зад подозренията, че същата тази ръка може да е “палач на словото – мъчител на молива”?

Това са тежки въпроси, без чийто отговор поезията на Борис Христов трудно може да бъде разбрана и оценена. Този радикален отказ и последвалото го оттегляне от всякаква публична дейност – неговото отшелничество в Лещен; неговият отказ от награди и признания; неговото мълчаливо загърбване на писателските йерархии и ритуали – всичко това тревожи, а в някаква степен и провокира читателите и изследователите на неговата поезия. Знак за какво е това поведение – се питат навярно всички те: отказ от суетата и съзнателна словесна аскеза; потъване в пречистващото душата мълчание – или просто поза, спектакъл, който изгражда и съхранява личния митологичен ореол на този поет?

Връщам се отново на мисълта, че в поемата “Честен кръст” Борис Христов се зарича, че повече няма да пише поезия. И поне до момента той почти го постига, защото след “Честен кръст” поетът публикува само тристишия (“Тилза натаил”), чрез които в максимално синтезиран вид изразява разсъжденията и заключенията си, много от които в разгърнат вид сме прочели в предишната му поезия. Пък и кой знае дали заричанията на Б. Христов ще се осъществят. Защото и Иван Динков в уникалната си “Поема” заяви същото, но после три десетилетия до последния си дъх продължи да пише и публикува блестяща поезия. Така че, дай Боже, и при Борис Христов да се случи същото.
Борис Христов е поредното доказателство за азбучната истина, доказана по неоспорим начин от Времето, че не количеството на книгите и стихотворенията определят ролята и мястото на един поет в националната му литература.

Съдържание

КОРАБЪТ
БИБЛЕЙСКИ МОТИВ
НОЩЕМ
ЖЕНАТА МАРИЯ
ПЛАШИЛОТО
МРАВКИТЕ ПЕЯТ
СТРАХ
САМОЛЕТЪТ ЗАКЪСНЯВА
ДУХ
ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ
АЛБИОН
БЛУДНИЯТ СИН
СТЕНАТА
ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ
ТЯЛО
СЪРДЕЧЕН УДАР
КАМБАНА
ЗНАК ОТ НЕБЕТО
ЧЕСТЕН КРЪСТ (поема)

За автора

Появата на Борис Христов на литературния небосклон се определя като чудо. Чудо е и самоволното му оттегляне от славата и светския живот. Борис Христов се заселва в малкото родопско село Лещен, където живее до днес със семейството си, отрекъл се завинаги от светската суета и глъчката. Христов прелетява като метеор в поезията ни, отказвайки да следва чуждите правила за дълъг и успешен литературен живот. Измисля си свои. Той не е роден да бъде придворен поет.

Христов, Борис Кирилов (с. Крапец, Пернишка област, 14.08.1945). Завършва гимназия в Перник и българска филология във Великотърновския университет през 1970. Работи като учител, журналист, редактор в Студия за игрални филми ,,Бояна”, в литературен алманах ,,Струма”, сп. ,,Феникс” и др. Участва активно в дисидентските групи срещу режима на Т. Живков. Член на Сдружението на българските писатели, на Управителен съвет на фондация ,,Свободно поетическо общество”, на Управителен съвет на фондация ,,Отворено общество” до 1997. Поет, прозаик, сценарист на игрални и документални филми.

Автор е на двете най-безспорни български поетични книги през последните 50 години – изключителните”Вечерен тромпет” (1977) и “Честен кръст” (1982).
Автор е на романа “Бащата на яйцето” (1988), на новелите “Сляпото куче”, “Долината на обувките”, на книгите “Думи и графити” (1991), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), ” Думи върху други думи” (1992), “Каменна книга” (2006).
Написал е сценарии за игрални, анимационни и документални филми: “Корабът” (1980), “Смъртта на заека” (1982), “Сънувам музика” (1983), “Лабиринти”(1984), “Бащата на яйцето”(1991) и др.
Съставител е на сборници и антологии: “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998)
В поемата “Честен кръст” преди повече от 40 години поетът се зарече да не пише повече стихове.

Бележка:

На 14 Август ( преди семица, преди 78 години) е роден големият и без награди Борис Христов! Един истински творец, който слага в джоба си всички пишещи – “рекламни продукти”, живеещи единствено за награди и егото си, за които работят не само медии, издателства, книжарници, партии, но и цялата държава, властта в нея, чиято и да е тя. За Борис Христов няма организирани преводи от елитни преводачи, няма елитни семинари-командировки в чужбина, няма организирани медийни “взривове”, няма издатели и уж критици, които денем и нощем се събуждат с едно име и мечта за една награда…
Ей, хора, литературата не е награда! Литературата е докосване. Тя не търпи масовост. И политика.
Литературата е литература, когато поражда сълза.
Прочетете от “рекламния продукт” нещо, после прочетете само стихотворението “Жената Мария” , дори само този стих, тези магични думи:
” Мария, жената на всички мъже и на мъртвите даже…”
И повече не е нужно. Разбира се, ако имате сетива и критерий за истинска творба, а не чакате друг да ви каже и посочи.
Никога българската литература не е била толкова несправедлива и заета от един и слугинаж около него.
Но и това ще се оттече.
И Борис Христов ще остане.
Да, българската литература днес е Борис Христов! И завинаги!
Празнувай, поете, със звездите на Родопите, със самотните човеци и Мариите-мадони на България и света! Читателите, които знаят и имат “везни” за стойността на един талант, а не чакат награди и медии да им кажат кой е писател, днес ще пият чаша за твое здраве.
Бъди!
Димо Райков, Париж, Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=100063450776029
14 август, 2023 г.