Вечерен тромпет – Борис Христов
Поезията на Христов е сред най-безспорните постижения в българската литература през 70-те и 80-те години на ХХ в. Първата му стихосбирка ,,Вечерен тромпет“ се възприема като изключително явление, но и като опасно изключение на фона на тогавашната идеологизация и нормативен диктат в литературата. Създавайки собствен свят, метафорично наситен и несводим към каквито и да било клиширани образци, стиховете на Христов възвръщат критерия за нравствен максимализъм и стойността на индивидуалното присъствие в цялостния поетичен контекст.
Ценителите на поезията знаят, че по-добрата книга на Борис Христов е „Вечерен тромпет“. Стиховете му приличат на графики. От прожектора на фантазията му струи черно-бял филм, защото такива са цветовете на епохата. Времето е бавно, скучно, безсъбитийно. Стихотворението е част от тъгата и тъгата е част от стихотворението. На този фон всеки детайл изпъква и може да се превърне в обект на поезията. Духът на поета е статичен. Неговите единствени движения са надолу към земята и навътре към себе си. Отвъдният свят също е подземен и не витае някъде във висините на небето. Това му придава допълнителна плътност, подобно на безвремието, което е населено с библейски мотиви.
Заслушан в глухите рими на езика, Борис Христов бавно руши класическия стих. Така той се опитва да обхване най-трайните изменения, както и най-нетрайните измерения на живота. Читателят има чувството, че тези стихове са съществували в него още преди да ги прочете, досътвори и преживее. Тъй като те са създадени от тъжен мислител, а не от обезнадежден и скучен философ. От човек, който се е научил не само да чувства с ума си, но и да мисли чрез сетивата си.
Борис Христов е вулканична скала, върху която е стъпила почти цялата ни поезия от края на 70-те и началото на 80-те години. Някак съвсем естествено той съумява да извае от грубата всекидневна реч и нейните многообразни интонации своята неистово земна поетика. Каква внезапна промяна в смисъла, в звука, ако щете и в чисто графическия израз на езика. За българската лирика, която до този момент е разсъдъчна, консервативна, чувствена, мелодична, натоварена с изключителен патос и драматизъм, това е истинска революция.
Разбира се, Борис Христов не се ражда от нищото. По този път преди него са вървели и други поети – Иван Пейчев, Биньо Иванов, станал известен в средата на 70-те години с книгата си „До другата трева“. Но защо тогава стиховете му успяват да съберат толкова много почитатели, да привлекат толкова различни групи от хора на едно място. Може би, защото владенията на паметта му често надхвърлят дори онова, което сме осъзнали несъзнателно, отвеждайки ни неусетно в територии, които духът иначе няма как да познае.
Обикновено големите поети не са най-умните, най-проникновените, най-талантливите, а онези, които по някакъв особен начин ни напомнят за изгубената ни идентичност, за частиците, изплъзнали се от нас по време на собственото ни цивилизоване.
Сега, когато големият поет се е преселил в Лещен, а духът му е потънал някъде в земята и си говори с камъните, е важно да разберем дали обичаме него, поезията му или едно митично същество, което се е сгушило единствено във въображението ни. Нека само поясним, че другата причина да бъде популярен е доброволното му отшелничество, съдбата му на единак, несъгласието му с ритуалите на суетата, накратко – градената с години социална позиция, която обаче не бива да объркваме със социалната поза, прозираща в някои куплети на стихосбирката „Честен кръст“. Навярно подобна грешка допускат и голяма част от критиците му, които не са нищо повече от услужливи тълкуватели, смесвайки съвсем съзнателно духовната с личната му биография в опита си да ни заблудят, че знаят какво точно стихотворението е искало да каже, без да си дават сметка, че то има поне няколко живота и с всеки следващ прочит ни разкрива различни нюанси от тайнственото вещество, от което е съставено.
Нали всички сме били свидетели, и сме усещали почти физически, как с течение на времето то губи първоначалната си енергия и сила, влива се в езика, оставя се да бъде отнесено, преди да се превърне в основа и културен пласт за бъдещите поколения творци, които понякога дори не помнят името и не виждат връзка със създателя му.
Въпреки гръмкото, на моменти, чисто ритуално сбогуване с поезията в поемата „Честен кръст“, Борис Христов не спира да пише, устремен към центъра, към гигантския център на своя самотен и загадъчен дух, на собствената си сгъстена мисъл, която от метафорична и гъвкава постепенно става афористична, аскетична, парадоксална, иносказателна. Но колкото и странно да звучи, това все повече го доближава до интуитивното описание на детайла, до ежедневното, временното, утаило се във вътрешността му като сянка и изпълващо го с тишина.
Този стремеж към завършеност, към постоянна вглъбеност и безупречност на линиите, до голяма степен, го обособява в портретист на самия себе си, лишавайки го от най-ценното му качество – да бъде свръхчувствителен художник и съдник на епохата, взиращ се с болезнена яснота в интимното пространство на човека. Струва ми се, че тук някъде се накъсва диалога и се пропуква връзката с под- и над- съзнателните нива на езика, с чувството му да усилва вътрешната акустика на всяка дума, с неговата като че ли вродена дарба да довършва, едва докосвайки, загатнатата мисъл.
Изобщо, езикът е жив организъм – чист инструмент на духа – който често се нуждае само от един лек тласък, от едно почти невидимо докосване, за да ни разкрие своята тайнствена сила и изведе по-далече оттам, където някога сме предполагали, че можем да стигнем. Целта на изкуството е не просто да бъде красиво, нито непременно да ни се хареса, и ако откриваме в него красота, тя се дължи на онази дълбинност на материята, която се съдържа и в съня, но в истинския, осъзнатия сън, в който продължаваме да сме будни, дори когато знаем, че сънуваме.
Борис Христов е един от малкото поети, постигнал съвършена простота на изказа в абсолютно съгласие с несъвършенствата на мисълта си. Ето кое прави стиховете му едновременно удивително дълбоки и неуловими, изпълнени със загадъчната непоколебимост да се завръщат с бързи, отривисти крачки към живота, макар да носят у себе си диханието на вечността. Те са самата материя, решила да се въплъти в духа на камъка и в дъха на светлината. За това и авторът им прилича на бог, на старозаветен мъдрец, дошъл да обнови морала на новото време със своите притчи, съкровено обитавани от паметта за други светове и други пречистващи мълчания.
В поезията на Борис Христов няма сезони, няма годишни времена. Няма пролети, есени и зими. Няма движение в космическия календар. Няма климатични преходи, няма географски пояси. Няма Антонио Вивалди. Няма акварели. Няма природа. Пейзажите са пометени от пустинните портрети на Човека.
Лирическите персонажи на Борис Христов почти без изключения са закрепени статично към някаква смазваща библейска жега. При пълната липса на разгърнати пейзажни картини, в стихотворенията се промушват деколорирани фрагменти в сепия, в които пясъкът и пепелта придават видимост на вятъра. Горещина, суша, безплодие, неприютност и вглъбеност. Всичко в поезията му е толкова библейско, че самият образ на поета от портретните снимки започва да прилича на пророк. Многозначителен факт е, че по пътя от дебютния цикъл („На седмия ден“) към дебютната книга („Вечерен тромпет“) изпадат всички „зимни“ стихотворения – „Студено“, „Чай“, „Януари“. Следователно идеята за жега, за пустинност е една от „демиургичните“ идеи за света на Борис Христов още в началото на неговото създаване.
Жълтата жега, непоносимото слънце на рамото, сухите треви, пресъхващата река, градът, захвърлен като мида на пясъка, запалената тишина, поголовната суша, тоталната доминация на август като единствен месец от календара – всичко тава са елементи на въобразена българска география, доведена до върховна условност. Персонажът на Борис Христов живее в някаква невъзможна, но реално съществуваща библейска България.
От едната страна имаме работа с липса на конкретен, детайлизиран бит и радикалната му редукция до няколко топоса – домът, църквата, кръчмата, градецът и хълмът. От друга, минимализиране на персонажите до критичния минимум – майката, мъртвия баща, старците, жената Мария, малкият човек в ъгъла, ближният Лазар, лудият и поетът. Всичко това, прибавено към откровените старо- и новозаветни сюжетни конструкции създава дори и за неподготвения читател недвусмислена библейска атмосфера в поезията на Борис Христов.
На всичко отгоре двете му стихосбирки могат да бъдат разгледани и като два завета. В първия му завет, „Вечерен тромпет” (1977), доминира законът за двете обърнати страни сред тежката провинциална заспалост на времето и сред тъпчещата на място История. Докато във втория му завет, „Честен кръст” (1982), доминира смененият закон на активното бунтовно несъгласие със социалните реалности. В „Честен кръст” потича реалното историко-политическо време и героят заявява в силно метафорични текстове не старите си провинциални отчаяния, а радикалните си несъгласия с Кесаря.Усещането за библейска художествена реалност идва още на нивото на първоначалните възприятия, преди да потекат сюжетите и персонажите. Това се дължи на библейскостта на самата рамка на стихотворенията. Тази рамка обикновено е някаква бегла, метафорична „природна картина”, която побира и разполага в себе си лирическия разказ. Тук оставям настрани въпроса как именно този разказ, тази малка художествена биография тежнее към библейските сюжети. Сега е важна рамката.
Много от стихотворенията започват по един и същ начин – знойно-слънчева строфа, която трябва да създаде усещане за непоносимост, за битийно несъгласие, за напрегнатост, в крайна сметка – за дълбочина.„Къпане на самодива“:
Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.„Тъга“:
Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш – ще се запали.„Август“:
С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.„Вечерен тромпет“:
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък…„Вик в тишината“:
Вятър иде от земята – август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба.„Котка на пътя“:
Топла и бавна неделя – стъпки на птици почукват.
Гледат се стаите бели, реката спира от скука.Сенките – сиви кобили, потни в прахта се търкалят,
няма врата да процвили, нито жена да се скара.„Кост от глухарче“:
Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.С подобно начало на лирическия текст персонажът като че ли няма големи възможности за избор. Вследствие на пустинната „пейзажна” предзададеност, той вече е в някаква степен библейски.
Тоталната жегава суша предполага събитийна замрялост и статичност на персонажа. В стихотворенията не е заявена никаква социална или трудова активност. Липсва и налагащата се в подобни случаи съзерцателност. Героят като че ли предпочита себе си пред света като обект за наблюдение. Натоварен е с особена самодостатъчност, по никакъв начин шопенхауеровска или ницшеанска. Съзнава, че той самият е достатъчна представителна извадка на света, за да го мисли чрез себе си. В „Дух” това е заявено в прав текст:Къде така в безкрая се катериш,
летецо горд, и в тъмнината виеш –
какво на друго място можеш да намериш,
ако не го съзираш покрай теб самия?Вглъбеността, вътрешната концентрация попълват опразнените места на умишлените социални, исторически и психологически липси. В смазващата жега героят няма друг изход, освен да библейства, да мъдрее, да мисли себе си, сиреч света. Много от персонажите в поезията на Борис Христов са библейски форматирани именно от въвеждащата в стихотворението знойна рамка.
Има обаче и цели стихотворения, в които картината на летния зной придобива статут на самостоятелен персонаж. Например творби като „Тъга”, „Август”, „Котка на пътя”, „Вик в тишината” и др. В тях реалният и смисловият обем на библейския пейзаж са много високи. Напрегнатият човек насред сушата се изравнява с напрегнатата суша насред човека. Ето как са изравнени те в „Тъга”:
Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш – ще се запали.Бавно вървят часовете следобедни,
сякаш някой се учи да свири
и се разбиват във сините кораби
на гърдите ни татуирани.Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.Всяка строфа на стихотворението е симетрично организирана, едната половина носи обективна информация за сушата отвън, а другата разказва вътрешната битийна безприютност на лирическия персонаж. Макар да е умножен по идеята за Другия, героят е в състояние на битийна самост. Непосилната жега още в самото начало се успоредява натрапчиво на екзистенциалната непоносимост на героя, той иска да се скрие, да избяга от градеца и от живота, представени като лятна чакалня, и алюзията се развива по посока на усещане за затвор под нажежения небесен купол. Още в първата строфа, постановяваща сезонната непоносимост, животът като цяло е уязвим и заплашен. Птицата не смее да мине. А и с камък да драснеш, ще се запали. Поетът пази значещо мълчание по въпроса какво именно ще се запали и в такъв случай вероятно визира целия живот. Светът е в някакво предапокалиптично очакване. Напрежението между човека и света е представено като пожароопасно.
Героят на „Тъга” живее в лятно социално безвремие, в лятно социално мъртвило, превалил е пладнето на биографията си. Ритъмът на живота, мелодията на живота са примитивни, недодялани, сякаш някой се учи да свири. Но героят остава непобедимо мечтателен, мечтае за пътуване, татуирал е кораб на гърдите си. Пътува в себе си. Океанът е самият той.
Скитането под жегата не е за сам човек. Животът е за двама по двама. Ближният е присъствие, в което диалогично се оглеждам, в което чувам мислите си. Ближният е доброто мое огледало. Ближният е моят слънчобран, в него е спасението от всичките жеги в света и в мен. С него живеем под адското слънце, но се топим от надежда.
Спрели сме на моста над пресъхващата река, под нас тече свършващият образ на времето, скоро то ще пресекне. И сега, на границата на небитието, ние стърчим в запалената тишина и мислим живота в неговата прелестна цялост, с морската флора и фауна, която никога не сме виждали и няма да видим, освен в миговете на битийстване. Тук, сред конкретната непоносимост на живота, аз и ближният мислим отвъдността не като обсесия на фрустрирани провинциалисти, а като реално постижима част от Цялото, в което сме и ние.
Насред жегата, която не позволява нищо наоколо да се случи, ние екзистираме, свидетелстваме за битийната изпълненост. Може да се каже, че библейската пейзажистика в този тип стихотворения контрапунктно развива героя в екзистенциална посока. Тя му помага, стимулира го в трансцендентните му излитания. Освобождава го от товара на поробващи природни красоти, с които видимият живот ни държи като заложници на сетивността. Макар да е открай докрай условна и ненатрапчива, библейската жега е много важна, органична част от екзистиращия персонаж на Борис Христов. Той е изцяло летен, непоносимо летен, изложен на директната атака на слънцето, началника на светлина, който скубе косите си и ги сипе върху света. Съпротивата му е обърната навътре, там са всички решения, от които се страхуваме, и затова човекът на Борис Христов и убийственото слънце са си взаимно необходими. Не могат един без друг и заедно разказват живота си. Заедно разказват живота ни.
Макар смъртта да е много важен герой в света на Борис Христов, в библейските негови жеги няма нито една смърт. Процедурата по умирането не е занимание за философстващи под палещото слънце провинциалисти. В Борис-Христовата картина за свят разликата между умирането и смъртта е колосална. Смърт у Борис Христов наистина няма, но има процедура по умирането и тя е изведена извън знойното лято, изместена е през есента. Няколкото умирания са дъждовни, мъгливи. Така е в „Камбана”:
На дълги въжета се спуска дъждът
и като клоун се мята по тревната черга.
Земята дими – отдолу картофите врат
и мъртвите сядат сега да вечерят.Така е и в „Есенен дъжд”:
…възлиза над дома, почервенял от свещи,
минава на дърветата през скъсаната цедка
и бавно се изкачва името човешко
по тъничката стълба на дъждеца.Предсмъртното човешко тяло върви по калните дъждовни улици и изписва отчаяния свой девиз: „Живей като птица, умри като куче” („Тяло”). Читателят остава с убеждението, че поетът брани библейската жега и от най-малко замърсяване с идеята за възможно умиране, защото тя сама в себе си носи значение за някакво безсмъртие. Няма пролети, няма реални есени с жълти листа, няма зими. Сякаш думата зима и снежните й атрибути биха привнесли в света на поета непоправими и недвусмислени смъртни семантики.
И наистина, единственият случай, в който има периферен намек за зима, е стихотворението „Спомен за живота”. Живеещият в гроба си персонаж си спомня живота и едни от най-свидните спомени са неделите зимни, когато в леглото / вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.
Тези спомени са на човек, минал през процедурата на смъртта, но е отвъдно жив. Лежи под земята, припомня си живота и като част от него – някаква анонимна зимна неделя. Мисълта за зима е допустима едва в отвъдното. Там, където ще ни бъде дадено цялото и пълно знание и където няма да имаме нужда от екзистенциални полети за удостоверяване на битийната изпълненост. Тук, отсам, на власт е жегата.
Летният зной е задължителен за трансцендентните човешки излитания в поезията на Борис Христов. Безприютната жега е тотално състояние на дневния космос. Най-вероятната причина за това е в огромните възможности на нашенската лятна непоносимост да алюзира библейската пустинна география, сред която безсмъртието е било не само потенциално, но и реално осъществено.
Поетика на отказа
В лицето на Борис Христов (р. 1945) между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век българската поезия намира своя абсолютен некоронован властелин. Дори в променената ситуация след 1989 г., когато почти всички авторитети са сринати, поетът се превръща във всеобщо признат авторитет на българската лирика.
Присъствието или отсъствието на Борис Христов (1945) в българската литературна публичност след втората половина на 70-те години на ХХ век до днес е от такова естество, че непрекъснато генерира митове. Поетът постига ефекти, немислими за всички негови съвременници – да продължава да говори колкото със стиховете си, толкова и с открития си отказ от тях, да отправя послания чрез отшелничество и мълчание, да разговаря с хората чрез една отвъдсоциална необщителност и така да продължава да оценностява вече написаното, да му набавя още и още значения, да обживява един различен свят – света на Борис-Христовото творчество.
Нищо не предвещава такова битие. Защото дебютът на Борис Христов, макар проточен във времето, се осъществява в няколко върхови години – 1975, 1977, 1979 – със сила и влияние, почти непознати за българката литература. Това са нечетните години на най-интензивно четене и въздействие на Борис-Христовата поезия, своеобразни стъпала към нейния върхов магнетизъм през десетилетието на 80-те. Разположено хронологически, това бързо израстване изглежда така:
1975 – Борис Христов дебютира с цикъл стихотворения „На седмия ден” в сборника „Трима млади поети” (издание на „Народна младеж”, в компанията на цикли от Паруш Парушев и Екатерина Томова). Силното впечатление, което той оставя у критиката и публиката, ускорява подготовката на самостоятелния му дебют.
1977 – Излиза от печат авторската първа книга на Борис Христов „Вечерен тромпет” във варненското издателство „Г. Бакалов”. Възторгът от появата й е повсеместен, усетен по цялото протежение на официалната и неофициалната литературна публичност.
1979 – „Вечерен тромпет” е публикувана във второ издание в тираж 3200 бройки, нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време. Борис Христов получава възможност да се впише в престижните равнища на литературното поле. Започват да го включват в състави на редколегии, в различни проекти за износ (например международния писателски семинар в Айова, САЩ през 1984 г.), а сред читателите и поетите на късната Народна република лириката на Борис Христов е може би най-влиятелната.
Така между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век българската поезия намира своя абсолютен некоронован властелин. Разбира се, той е признат предимно от публиката и съвсем сдържано от официалните институции, които само се опитват да контролират влиянието на Борис-Христовата лирика в границите на позволеното. От своя страна Борис Христов постепенно оставя ехото на неговата поезия просто да звучи, като навлиза в прозата и кинодраматургията.
Борис Христов в родопското си убежище Лешен.
Променената ситуация след 1989 г. легитимира очевидното. Въпреки постмодерната плурализация от първите години на 90-те, когато почти всички авторитети са сринати, Борис Христов се превръща в нещо като централен, всеобщо признат авторитет на българската поезия. Ролята му на законодател на поетически традиции се подчертава и от съставените от него антологии „Българска лирика” (1994) и „Българска народна лирика” (1994). Същевременно излиза том с избрани/събрани стихове („Крилете на вестителя”, 1991) и няколко впечатляващи издания, плод на сътрудничество между Борис Христов и художниците Анри Кулев и Яна Левиева.
И точно в този момент – към самия край на века – поетът прави избор: напуска актуалната литературна ситуация. Самоизключва се, спускайки резето пред всякаква публичност. Това не е просто „доброволно изгнание в Лещен”, а затръшване на вратата – на века и на публичното пространство. От гледна точка на изследователите този жест може да бъде разтълкуван всякак, в това число и като окончателно изтегляне на литературноисторическа дистанция.
През 2000 г. е Носител на Голямата награда на Софийския университет за литература.
През 2009 г. е удостоен с националната литературна награда за поезия „Никола Фурнаджиев“, връчвана от Община Пазарджик за цялостно литературно творчество и национален принос в поетическия жанр.
През 2009 г. е отличен с наградата „Орфеев венец“.
Още повече, през 26 Май, 2010 г. Министерският съвет приема решение да награди Борис Христов с орден “Кирил и Методий” І степен – за заслуги в областта на културата. Но с писмо до Министерския съвет поетът Борис Христов обявява, че отказва да приеме ордена. “Като оценявам Вашето признание, уведомявам Ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната. С благодарност за разбирането: Борис Христов”.
“Нямам никаква нужда от държавни отличия, за да се чувствам щастлив. Радвам се на обикновените човешки неща, на дребните житейски радости, а ордените не са сред тях! Изгревът и залезът ме правят щастлив, а не правителствени награди.”
— Борис Христов
В началото на 2023 г. става носител на Националната награда за поезия „Яворов“ на 55-тите Яворови януарски дни в Чирпан.
Едно от най-известните му стихотворения – „Самотният човек“ придоби още по-голяма популярност, когато стана и песен в изпълнение на големия Тодор Колев.
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
Съдържание
КОНЧЕ МОЕ
ГРАФИКА
СВАТБАТА НА МАМА
ТЪГА
НА СЕДМИЯ ДЕН
КЪЛВАЧ
СЛЕДОБЕДНО КАФЕ
КЪПАНЕ НА САМОДИВА
АВГУСТ
ПЕТИМА МУЗИКАНТИ
СЪБОТА
ЦЕЛУВКАТА
ПРОЗОРЕЦ
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
ЖАЛБА ЗА ПОЕТА
ЕСЕНЕН ДЪЖД
ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
ВИК В ТИШИНАТА
ЗАТВОРЕНО ПИСМО
КОТКА НА ПЪТЯ
ЧОВЕКЪТ В ЪГЪЛА
МОЛИТВА
ПЕПЕРУДА
СПОМЕН ЗА ЖИВОТА
КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ
КЪПАНЕ НА САМОДИВА
За автора
Появата на Борис Христов на литературния небосклон се определя като чудо. Чудо е и самоволното му оттегляне от славата и светския живот. Борис Христов се заселва в малкото родопско село Лещен, където живее до днес със семейството си, отрекъл се завинаги от светската суета и глъчката. Христов прелетява като метеор в поезията ни, отказвайки да следва чуждите правила за дълъг и успешен литературен живот. Измисля си свои. Той не е роден да бъде придворен поет.
Христов, Борис Кирилов (с. Крапец, Пернишка област, 14.08.1945). Завършва гимназия в Перник и българска филология във Великотърновския университет през 1970. Работи като учител, журналист, редактор в Студия за игрални филми ,,Бояна”, в литературен алманах ,,Струма”, сп. ,,Феникс” и др. Участва активно в дисидентските групи срещу режима на Т. Живков. Член на Сдружението на българските писатели, на Управителен съвет на фондация ,,Свободно поетическо общество”, на Управителен съвет на фондация ,,Отворено общество” до 1997. Поет, прозаик, сценарист на игрални и документални филми.
Христов е автор и на редица сценарии за игрални, документални и анимационни филми – ,,Бащата на яйцето”, ,,Смъртта на заека”, ,,Сънувам музика”, ,,Лабиринти”, ,,Корабът” и др. Участва в международната писателска програма на университета в Айова, САЩ; осъществява авторски рецитали в Торонто, Вашингтон, Ню Йорк, Сан Франциско, Хамбург, Мюнхен, Атина, Делхи, Варшава и др. Съставител и редактор е на десетки книги, като значимо негово постижение е изданието на ,,Веда Словена”, както и антологиите на българския разказ и на народните песни и умотворения.
Бележка:
На 14 Август ( преди семица, преди 78 години) е роден големият и без награди Борис Христов! Един истински творец, който слага в джоба си всички пишещи – “рекламни продукти”, живеещи единствено за награди и егото си, за които работят не само медии, издателства, книжарници, партии, но и цялата държава, властта в нея, чиято и да е тя. За Борис Христов няма организирани преводи от елитни преводачи, няма елитни семинари-командировки в чужбина, няма организирани медийни “взривове”, няма издатели и уж критици, които денем и нощем се събуждат с едно име и мечта за една награда…
Ей, хора, литературата не е награда! Литературата е докосване. Тя не търпи масовост. И политика.
Литературата е литература, когато поражда сълза.
Прочетете от “рекламния продукт” нещо, после прочетете само стихотворението “Жената Мария” , дори само този стих, тези магични думи:
” Мария, жената на всички мъже и на мъртвите даже…”
И повече не е нужно. Разбира се, ако имате сетива и критерий за истинска творба, а не чакате друг да ви каже и посочи.
Никога българската литература не е била толкова несправедлива и заета от един и слугинаж около него.
Но и това ще се оттече.
И Борис Христов ще остане.
Да, българската литература днес е Борис Христов! И завинаги!
Празнувай, поете, със звездите на Родопите, със самотните човеци и Мариите-мадони на България и света! Читателите, които знаят и имат “везни” за стойността на един талант, а не чакат награди и медии да им кажат кой е писател, днес ще пият чаша за твое здраве.
Бъди!
Димо Райков, Париж, Фейсбук: https://www.facebook.com/profile.php?id=100063450776029
14 август, 2023 г.
Линк към книгата:
Свалете от Яндиск стихосбирката „Вечерен тромпет“ на Борис Христов от тук
или
Свалете от Мега стихосбирката „Вечерен тромпет“ на Борис Христов от тук
