Баба праща поздрави и се извинява – Фредрик Бакман

Posted on 01/08/2026

by book

Хумор

Елса е на седем и е различна. Баба е на седемдесет и седем и е луда. Тя умее като никой друг да погажда гадни шегички на съседите, да се конфронтира с полицията, да се надсмива над всякаквите му там изчанчени модерни правила за поведение в обществото. Но освен това е най-добрата – и единствена – приятелка на Елса. И ѝ разказва приказки, които откъсват момичето от реалността.

Освен луда, баба е много болна. Предусещайки края на приказките, тя изпраща Елса на лов за писма. В тях баба моли за прошка хората, с които не се е отнесла добре. Ловът се превръща в най-голямото приключение на момичето, след като я отвежда в блок, пълен с пияници, чудовища, бойни кучета и най-обикновени вещици. Но я отвежда също така до истината за една баба, която не прилича на никоя друга.

С характерния си топъл хумор и дълбока човечност Фредрик Бакман разказва история за силата на любовта, прошката и приемането. Под привидно леката и приказна атмосфера романът поставя важни въпроси за различността, самотата, загубата и смелостта да бъдеш себе си. Това е книга, която умее едновременно да разсмива и да трогва, оставяйки у читателя усещането, че всеки човек носи своя история и заслужава да бъде разбран. Haпиcaнa c шиpoкo cъpцe тaзи книгa щe ви paзкaжe зa живoтa, cмъpттa, нo и зa eднo oт нaй-вaжнитe чoвeшки пpaвa: пpaвoтo дa бъдeш paзличeн.

Романът е едновременно семейна сага, приказка за възрастни и деца и проникновено изследване на човешките взаимоотношения – четиво, което остава дълго в съзнанието със своето послание, че най-важните герои в живота ни често са най-несъвършените хора.

Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.

Така баба нарича лъжите: “Другите версии на истината.

Само различните променят света, нормалните не могат и грам да променят.

Така че няма смисъл да съжаляваш, само ще те заболи глава!

Ако не харесваш хората, те не могат да те наранят. Почти осемгодишните, които често биват наричани ,,различни”, бързо научават това.

Трудно е да помогнеш на някого, който не иска да си помогне сам.

Страховете са като цигарите, казваше баба: не е трудно да спреш проклетниците, трудно е да не почнеш пак.

Да си специален, е най-добрият начин, по който да бъдеш различен.

– Ами… знаеш. Ти си ми единственото внуче. Не исках, такова, да запомниш днешния ден с онова с шала. Затова реших, че вместо това можеш да го запомниш като деня, когато баба ти влезе с взлом в зоологическата градина…
– И избяга от болницата – ухилва се Елса.
– И избяга от болницата – ухилва се баба.
– И хвърли лайно по един полицай – отбелязва Елса.
– Всъщност беше пръст! Или поне по-голямата част! – възразява баба.
– Промяната на спомени е хубава суперсила – признава Елса.
Баба свива рамене.
– Ако човек не може да разкара лошотията, трябва да навакса с повече добротия.
– Няма такава дума.
– Знам.

Там валута е фантазията и хората пазаруват не с пари, а с хубави истории, и библиотеките не се наричат библиотеки, а ,,банки”. Всяка книга е съкровище, всяка приказка струва милиони.

Мама не е човек, с когото ходиш рамо до рамо, така да се каже, тя е човек, когото следваш. Бабата на Елса пък изобщо не е човек, с когото да вървиш в една посока. По-скоро залягаш, щом я видиш да се задава.

Когато мама и баба започнат да се карат, Елса си слага слушалките, увеличава звука и се преструва, че мама и баба са актриси в ням филм. Елса е от онези деца, които рано се научават, че е по-лесно да се справяш с живота, ако сам си избираш саундтрака.

Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава. Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират.

Според баба бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблеми с концентрацията. ,,Идиотите не могат да разберат, че не-идиотите могат да приключат с една мисъл и да продължат към следващата преди останалите. Затова идиотите винаги са изплашени и агресивни. Защото най-много ги е страх от умни момичета’.

На баба не й се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея.

Хората, които никога не са били преследвани, си мислят, че винаги има причина.
,,Не биха го правили без причина, нали?”, казват този тип хора. ,,Трябва да си направила нещо, за да ги провокираш.” Сякаш това е логиката на тормоза.

Иска да изкрещи всичко това на Алф. Но знае, че той все пак няма да я разбере. Защото никой не те разбира, когато си почти на осем. Или на каквато и да е друга възраст.

Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат’.

Когато се случи нещо ужасно, хората в истинския свят винаги казват, че тъгата, мъката и болката в сърцето ,,ще намалеят с времето”, но това не е вярно. Тъгата и мъката са вечни, но ако трябваше цял живот да ги носим със себе си, никой не би издържал. Скръбта би ни парализирала. Затова в един момент просто я опаковаме в куфари и намираме място, където да я оставим.

Никой не казва ,,мъртва”. Всички казват, че баба си е ,,отишла”, или че са я ,,изгубили”. Все едно е чорап, изчезнал в пералнята.

Защото иначе човек не би бил човек. Не мога да си представя как би могъл да е човек, ако никога не е обичал децата си.

Това е начинът да се опълчиш на копелетата, които ти казват какво можеш и какво не можеш да правиш. Просто го правиш, без да ти мигне окото.

Това е твърде много реалност за едно дете, което е почти на осем. Всъщност е твърде много реалност за когото и да е, който е почти на колкото и да е.

Човек трябва да има вяра. Баба все повтаряше това. Човек трябва да вярва в нещо, за да разбира приказките. ,,Не е толкова важно в какво точно, но все в нещо трябва да вярваш, иначе въобще няма смисъл да се мъчиш.

Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да свършват с ,,живели щастливо до края на дните си”. А това си е проблематично, така е, от чисто разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях. А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Внуците имат върховната привилегия да знаят, че има някой на тяхна страна, винаги, независимо от всичко. Дори когато грешат. Всъщност особено тогава. Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов, която отворковците не разбират.

На баба не й се случват злополуки. Баба се случва на злополуките.

Човек може да обича баба си дълги години, без действително да знае нещо за нея

Работата с краищата е в това, че се очаква непременно да свършват с ,,живели щастливо до края на дните си”. А това си е проблематично, така е, от чисто разказваческа гледна точка. Защото всички хора в приказките, които са изживели дните си, оставят след себе си други хора, които трябва да живеят без тях. А е трудно да се живее така. Много, много е трудно да бъдеш този, който трябва да остане и да живее без някого.

Съдържание

1. Тютюн
2. Маймуна
3. Кафе
4. Бира
5. Лилии
6. Почистващ препарат
7. Кожа
8. Гума
9. Алкохол
10. Сапун
11. Протеиново блокче
12. Мента
13. Вино
14. Снус
15. Стърготини
16. Прах
17. Канелена кифла
18. Дим
19. Пандишпаново тесто
20. Магазин за дрехи
21. Стеарин
22. О’бой
23. Кърпа за чинии
24. Сънища
25. Елха
26. Пица
27. Гльог
28. Картофи
29. Целувки
30. Парфюм
31. Фъстъчена торта
32. Сладолед
33. Бебе
34. Баба
Епилог
Благодарности

За автора

Фредрик Бакман (р. 1981) е шведски писател, колумнист и блогър, един от най-четените съвременни автори в света. Литературният му дебют е през 2012 г. с романа Човек на име Уве, който се превръща в международен бестселър и е преведен на десетки езици. Следват Нещата, които синът ми трябва да знае за света, Баба праща поздрави и се извинява, Брит-Мари беше тук, трилогията Бьорнстад, Тревожни хора, Победителите и други книги, спечелили милиони читатели със своята топлота, хумор и дълбоко разбиране за човешката природа.

Произведенията на Бакман са публикувани в повече от четиридесет държави и многократно оглавяват международните класации за бестселъри. По няколко от тях са създадени успешни филмови и телевизионни адаптации, сред които шведският филм Човек на име Уве и американската му екранизация A Man Called Otto.

Преди да се посвети изцяло на литературата, Бакман работи като колумнист и автор на популярни блогове, откъдето произлизат характерните за стила му непосредственост, остроумие и умение да открива необикновеното в привидно обикновеното. Днес той живее в Стокхолм със семейството си и продължава да бъде един от най-четените и обичани шведски писатели на XXI век.