Страници – Борис Милев – Огин

Страници – второ допълнено и преработено издание на книга за една богата биография, която се слива с биографията на едно неповторимо време. Борис Милев – Огин, комунист и професио­нален революционер, изминава дългия път на момче пролетарче от покрайнините на София, през класовите битки на софийския пролетариат, през Софийския централен затвор – и чрез едно дръзко бягство достига до Франция, където активно се включва в борбите на френските работници. През страшните години на окупацията авторът се издига до един от ръководителите на чуждестранните бойни групи в Париж и парижка област, взема дейно участие в парижкото въстание през лятото на 1944 година, участва в редица дръзки и смели акции на антифашисти против нацистите.
С много любов, с живо и увлекателно перо Борис Милев – Огин е описал подвига на своите другари по борба. Разкрива ни непод­пра­вено от епохата, които по един или друг начин са били докоснати от страниците на Историята през преломното време, когато се разтваряха с гръм вратите към новия живот.

Съпротивата? Коя съпротива? Френската съпротива очевидно! За нея бих желал да ви говоря.
Като бивш областен ръководител на Френските вътрешни сили (F. F. I) в Париж и в областта Ил-дьо-Франс мога да твърдя, че тя беше нацио­нална по характер и интернационална по съдържание. По същество френ­ското съпротивително движение бе анти­фа­шист­ко и представ­ляваше част от въоръжената борба на съюзни­ческите сили, водена по всички фронтове, която се разрази по най-внушителен начин на Източния фронт, където Червената армия нанесе решителния удар върху хитле­ристките нашестве­ници и с това исторически реши изхода от войната в полза на съюз­ниците, в интерес на бъдещето на народите от целия свят.
Рамо до рамо с френските патриоти, антифашисти и комунисти в Съпро­тивата взеха участие също редица българи, минали през изпита­нията на българския фашизъм и през битките на Испан­ската гражданска война като доброволци от Интер­националните бригади.
Българската бойна група като част от организацията „френски бойци и парти­зани“ (F. Т. Р. F.) се отличи с редица смели акции – говоря само за Парижката об­ласт! – срещу хитлеристките окупа­тори: запалване на гаражи на улиците „Боли­вар“ и „Лаборд“; подпалване на механичното ателие на бул. „Аристид Бриан“ в пред­градието „Монруж“; въоръжено нападение срещу фашистки патрул на ул. „Жан Жорес“; поставяне на адска машина под автобус с хитлеристки офицери и войници на спирката „Порт Дьо ла Вилет“; атакуване с бомби на хитлеристка рота по стълбите на метро „Жан Жорес“ и други подобни акции.
Във всички тези акции, достигнали своя връх по време на Парижкото въстание през август 1944 г., българската бойна група прояви не само смелост, но и даде доказателства, че може да довежда До успешен край поставените ѝ задачи, като осигурява винаги успешно изтегляне на всички свои бойци.
През 1942 и 1943 г. бях в постоянен контакт с другаря Борис Милев, познат ми под псевдонимите Шарл и Габи, политически комисар на бой­ните емигрантски групи от различни национал­ности в Парижката област. Запазил съм за него спомен като ръководител с ясно виждане и с изострено чувство за отговорност при изпълнение на задачите от политически и военен характер. Другарят Милев оказа ценни услуги на Френската съпротива, в която той прояви преданост, смелост и качества на отличен организатор.
На пръв поглед Съпротивата изглежда да принадлежи на мина­лото, на прежи­вяната история. Ала тя е винаги настояща и действена срещу посто­янните врагове на човечеството – фашиз­ма и войната. Тя е съдържание, дух, философия на човеш­кото поведе­ние към проблемите на съвре­мен­ността. Вчера Съпроти­ва­та означаваше борба против кафявата чума, запла­шила съществу­ването на цивилизацията, на свободата, на социал­ния прогрес. Днес Съпротива е необходима, за да постави край на бесния курс на въоръжаване, на тенденцията за връщане към чер­ните дни на студената война, на увеличението на военните огнища по снагата на земното кълбо. Днес Съпротива означава бдителност и реши­мост за запазване на мира в целия свят.
Книги като „Страници“ от Борис Милев са полезни не само защото напомнят за една героична епоха, съживяват спомена за нейните бойци и за победата на народите над хитлеризма, но също така, защото поддържат будни привържениците на мира и обединяват новите поко­ления от всички страни с идеите на най-чист интер­национализъм.

Борис Милев е роден на 29 юни 1903 г. в София, в бедно семейство с пет деца. Израсъл в лишения, той е отгледан и възпитан от майка си и баба си. Още от младежките си години проявява силен интерес към левите идеи. През 1922 г. се явява на национален театрален конкурс и печели първо място. Любовта му към театъра не угасва през целия му живот. След освобождаването си от ареста, където попада за политическа дейност, постъпва на работа като учител в Пиринска Македония, с. Капатово, Петричко. През 1925 г. се присъединява към Българската комунистическа партия. За да избегне репресиите, Борис Милев отива в Париж като емигрант. Изкарва прехраната си като обущарски работник (тресьор – плетач на сандали). Впоследствие постъпва на работа в театър “Ателие”, където е асистент на Шарл Дюлен. Арестуван заради участие в предишна стачка, през 1928 г. е депортиран в Белгия. Като активист на Белгийската комунистическата партия попада в затвора “Сен-Жил”. Изгонен от Белгия, през 1929 г. Борис Милев се връща във Франция и подновява занаята си като майстор-сандалджия. През 1931 г. се завръща в България, където продължава политическата и литературната си дейност (вестници Ехо, РЛФ, списания Наковалня, Театър и други. През 1932 г. става член на Втори районен комитет на Софийската окръжна организация на БКП. Ранен по време на ареста си през 1935 г., той е осъден и изпратен в Централния софийски затвор, откъдето след няколко месеца успява да избяга. Борис Милев се завръща във Франция – политическата емиграция отново става негова съдба. През 1937 г. е изпратен с мисия в Полша под ръководството на бъдещия генерал Иван Винаров, който е свързан с тайните задгранични служби на Съветския съюз. Подозирайки, че е разкрит, той незабавно напуска Полша и се завръща във Франция.
В края на 1939 г. като “нежелан” чужденец е интерниран във Френ, след това в лагера Верне. Оттам е преместен в лагера “Де Мил”, откъдето успява да избяга. Арестуван много бързо от германците, той е докаран в затвора на Шалон-сюр-Саон, но скоро е освободен, защото през пролеттта на 1941 г. България става съюзник на немския Райх. Борис Милев се завръща в Париж, където заедно с неколцина свои сънародници се включва в кооперация за производство на сандали. Това е добро прикритие за участие в борбата срещу нацисткия окупатор. През юли 1942 г. нелегалната антифашистка българска група в Париж е в състав: Владимир Чербанов, Николай Радулов, Георги Радулов, Димитър Генчев – Батето, Николай Задгорски и Николай Маринов. Групата е част от бойните партизански отряди на формированието участници-емигранти в Съпротивата (FTP-MOI) и е на подчинение на военния отговорник Борис Холбан (Роже).
През януари 1943 г. Жак Камински (Ерве) предава на Борис Милев решението на Централния комитет на Френската комунистическа партия да влезе в ръководния триъгълник на FTP-MOI на парижкия регион като политически отговорник. Негови началници ще бъдат Анри Рол-Танги (Ив) и Робер Баланже (Лапиер). Следващият период е богат на акции срещу нацисткия окупатор. Борис Милев е натоварен, наред с другите си задължения в Съпротивата, да координира отрядите и техните действия, да набира нови бойци, да ги убеждава в необходимостта от въоръжена борба, да утвърждава бойния им дух. Едно от кадровите открития на Борис Милев е Мисак Манукян (Жорж), който ще бъде в центъра на “Червения афиш”. Разбирайки, че агенти на полицията го преследват, Борис Милев е изпратен през май 1943 г. в северната и източната части на Франция. През ноември 1943 г. Луи Гройновски (Бруно) му обявява, че Централния комитет на ФКП го назначава за политически отговорник на FTP-MOI. С помощта на местната организация на FTP са освободени група съветски военнопленници, които се присъединяват към съпротивителното движение.
Борис Милев участва в парижкото въстание през август 1944 г. На 21 август, заедно с неколцина българи, поемат контрола на Царската легация във френската столица. В края на войната, след дълго пътуване Борис Милев с група от десет сънародници се завръщат в България.
През 1945 г. той става главен редактор на седмичника “Знаме на труда”. На 15 септември 1946 г. заедно с Никола Алексиев основават всекидневника “Труд”. В началото на 1951 г. Борис Милев става една от жертвите на сталинските репресии в България и лежи 6 месеца в затвора. Впоследствие е реабилитиран благодарение намесата на Райко Дамянов.
От 1950 до 1958 г. е директор, началник отдел и режисьор в кинематографията. От 1958 до 1963 г. е представител на България в ЮНЕСКО. От 1966 г. е член на ЦКРК на БКП. Посланик в Гвинея и Сиера Леоне в периода 1968 – 1971 г.
Борис Милев приключва земния си път на 28 април 1983 г. в София.