Допаминов свят. Къде е границата между болката и удоволствието – Анна Лембке

Posted on 15/03/2024

by book

Психология

Тази книга е за удоволствието. Както и за болката. А най-голямо внимание отделя на връзката между тях и на това защо сега повече от всякога намирането на баланс е от основно значение. Живеем във времена на безпрецедентен достъп до крайно възнаграждаващи стимули с високо отделяне на допамин: наркотици, храни, новини, хазарт, пазаруване, игри, текстови съобщения, секстинг, фейсбук, инстаграм, ютюб, туитър… огромният им брой, разнообразие и потенциал са зашеметяващи. Смартфонът е съвременната медицинска инжекция, доставяща цифров допамин по 24 часа на ден, 7 дни седмично за вечно свързаното поколение. Вследствие на това всички ние сме податливи на компулсивна свръхконсумация.

В „Допаминов свят“ д-р Анна Лембке, психиатър и автор, изследва новите вълнуващи научни открития, които обясняват защо неумолимото търсене на удоволствие води до болка – и какво можем да направим по въпроса. Кондензирайки сложната невронаука в по-лесни за разбиране метафори, Лембке илюстрира, че за да постигнем удовлетворение и взаимосвързаност, трябва да поддържаме нивата на допамина под контрол. Богатият опит на авторката и житейските истории на пациентите ѝ правят книгата особено увлекателна. Техните приковаващи разкази за страдание и изкупление ни дават надежда, че можем да си върнем контрола върху консуматорските си навици и да преобразим живота си. Тайната е в поддържането на здравословен баланс между желанието и нуждата, а „Допаминов свят“ ще ви помогне да откриете разликата.

Разбирането на връзката между удоволствието и болката е от съществено значение за воденето на пълноценен живот.
Защо?
Защото сме трансформирали света от място на недостиг в място на огромно изобилие: наркотици, храна, новини, хазарт, пазарувания, игри, текстови съобщения, секстинг, фейсбук, инстаграм, ютюб, туитър… Огромният брой, разнообразие и потенциал на крайно възнаграждаващите стимули днес е зашеметяващ. Смартфонът е съвременната медицинска инжекция, доставяща цифров допамин по 24 часа на ден, 7 дни седмично за вечно свързаното поколение. Ако все още не сте открили кой е вашият любим наркотик, скоро ще го срещнете в следващия уебсайт, който посетите.
Учените разчитат на допамина като един вид универсална валута за измерване на потенциала за пристрастяване на всяко преживяване. Колкото повече допамин се отделя от системата за възнаграждения на мозъка, толкова по-пристрастяващо е преживяването.
В допълнение към откриването на допамина, едно от най-забележителните неврологични открития през миналия век, е, че мозъкът обработва удоволствието и болката на едно и също място. Освен това удоволствието и болката са противоположните страни на един баланс.
Всички сме преживели момент, в който жадуваме да изядем второ парче шоколад или някоя хубава книга, филм или видеоигра да продължи вечно. В този момент на жадуване мозъчният баланс между удоволствието и болката се накланя към страната на болката.
Тази книга има за цел да отключи невронауката на възнаграждението и по този начин да ни даде възможност да намерим по-добър, по-здравословен баланс между удоволствието и болката. Но невронауката не е достатъчна. Нуждаем се и от житейския опит на човешки същества. Кой може да ни научи как да преодолеем компулсивната свръхконсумация по-добре от тези, които са най-уязвими към нея: хората със зависимости.
Тази книга се основава на истинските истории на мои пациенти, които са станали жертви на пристрастяване и са намерили изход от него. Те ми дадоха разрешение да разкажа техните истории, така че вие да може да се възползвате от мъдростта им така, както го направих аз. Някои от тях може да ви се сторят шокиращи, но за мен те са просто екстремни версии на това, на което всички сме способни. Както пише философът и теолог Кент Дънингтън: „Хората с тежки зависимости са сред онези съвременни пророци, които ние пренебрегваме за наша сметка, тъй като те ни показват кои всъщност сме.“Независимо дали става въпрос за консумиране на захар, или пазаруване, воайорство или вейпинг, публикации в социални медии или в „Уошингтън Поуст“, всички ние се отдаваме на поведения, в които ни се иска да не бяхме или за които в известна степен съжаляваме. Тази книга предлага практически решения за това как да управляваме компулсивната си свръхконсумация в свят, в който консумацията се е превърнала във всепоглъщащия мотив на нашия живот.
По същество тайната на постигането на равновесие е в съчетаването на науката за желанието с мъдростта на възстановяването.

“Допаминът е универсална валута, която измерва потенциала за пристрастяване. Д-р Лембке е топнарокологът, специалистът по зависимости в САЩ. Базирана е в Станфордския университет в Калифорния. Оригиналното заглавие на книгата е “Допаминова нация”.

“Диапазонът на пристрастеността вече е безкраен. Работохолизмът също е вид пристрастяване. В съвременното американско общество хората с ниско образование почти са престанали да работят, а хората с високо образование обикновено полагат два-три пъти повече усилия в сравнение с преди години и са влезли във фаза на пристрастяване, която се нарича работохолизъм. Но това разрушава личния им свят. И работохолизмът може да се превърне в сериозно негативно социално явление.
Книгата дава обяснения и рецепти, съвети. И една огромна надежда, че този цикъл може да бъде прекъснат, пренасочен, че човек може да намери изход”.
— д-р Владимир Симов

Един от най-големите рискови фактори за пристрастяването към който и да е наркотик е лесният достъп до този наркотик. Колкото по-лесно е да си набавим даден наркотик, толкова по-вероятно е да го опитаме. А след като го опитаме, има по-голяма вероятност да се пристрастим към него.
Настоящата опиоидна епидемия в САЩ е трагично и убедително доказателство за тази хипотеза. Четирикратно нарасналото предписване на опиоиди (оксиконтин, викодин, трансдермален фентанил) в Съединените щати между 1999 и 2012 г., съчетано с широкото разпространение на тези опиоиди до всяко кътче на Америка, води до растящи нива на пристрастяването към опиоиди и свързаните с това смъртни случаи.
Ефектът на намалена консумация на алкохол вследствие на Сухия режим се запазва до 50-те години на XX в. През следващите трийсет години, в които алкохолът отново става достъпен, потреблението му постоянно нараства.
През 90-те броят на американците, които пият алкохол, се увеличава с почти 50%, докато високорисковото пиене нараства с 15%. Между 2002 и 2013 г. случаите на пристрастяване към алкохол, които могат да се диагностицират, нарастват с 50% при най-възрастните мъже (над шейсет и пет годишни) и с 84% при жените, две демографски групи, които преди това са били относително имунизирани срещу този проблем.
Разбира се, увеличеният достъп не е единственият рисков фактор за пристрастяване. Рискът се увеличава, ако имаме биологичен родител или баба/дядо със зависимост, дори когато сме отгледани извън дома на пристрастения. Психичните заболявания също са рисков фактор, въпреки че връзката между двете е неясна: дали психичните заболявания водят до употреба на наркотици, дали употребата на наркотици причинява или разкрива психични заболявания, или истината е някъде по средата?
Травмите, социалните сътресения и бедността допринасят за риска от пристрастяване, тъй като наркотиците се превръщат в средство за справяне и водят до епигенетични промени – наследствени промени в нишките на ДНК извън наследените базови двойки, – засягащи генната експресия както на индивида, така и на неговото потомство.
Независимо от тези рискови фактори увеличеният достъп до пристрастяващи вещества може да бъде най-важният рисков фактор, пред който са изправени хората в съвременността. Предлагането създава търсене, докато всички ние ставаме жертви на водовъртежа на компулсивната свръхупотреба.
Нашата допаминова икономика, или онова, което историкът Дейвид Кортрайт нарече „лимбичен капитализъм“, е двигателят зад тази промяна, подпомогната от трансформационни технологии, които увеличават не само достъпа до, но и броя, разнообразието и потентността на наркотиците.
Машината за свиване на цигари, изобретена през 1880 г., например позволи да се премине от свиване на четири цигари в минута до зашеметяващите 20 000. Днес по света се продават 6,5 трилиона цигари годишно, което означава консумация на приблизително 18 милиарда цигари на ден, отговорни за около 6 милиона смъртни случая по целия свят.
През 1805 г. германецът Фридрих Сертюрнер, който по това време работи като чирак на фармацевт, открива болкоуспокояващото морфин – опиоиден алкалоид, десет пъти по-силен от неговия предшественик опиума. През 1853 г. шотландският лекар Александър Уд изобретява медицинската спринцовка. Тези две иновации допринасят за стотици доклади в медицинските списания от края на XIX в. за ятрогенни (причинени от лекари) случаи на морфинова зависимост.
В опит да намерят по-слабо пристрастяващо опиоидно болкоуспокояващо средство, което да замести морфина, химиците изобретяват чисто ново съединение, което наричат „хероин“ от heroisch, немската дума за „смел“. Оказва се, че хероинът е от два до пет пъти по-силен от морфина и слага началото на наркоманията в зората на XX в.
Днес силни опиоиди с фармацевтично качество като оксикодон, хидрокодон и хидроморфон се предлагат във всяка възможна форма: хапчета, инжекции, пластири, назален спрей. През 2014 г. в кабинета ми влезе пациент на средна възраст, смучещ яркочервена близалка, съдържаща фентанил. Фентанилът, който е синтетичен опиоид, е от петдесет до сто пъти по-силен от морфина.
Освен опиоидите много други наркотици също са по-силни днес, отколкото са били в миналото. Електронните цигари – елегантни, дискретни, презареждащи се системи за употреба на никотин без мирис – водят до по-високи нива на никотин в кръвта за по-кратки периоди на консумация от традиционните цигари. Те също се предлагат с много различни аромати, предназначени да се харесат на тийнейджърите.
Днешният канабис е от пет до десет пъти по-силен от канабиса през 60-те години на миналия век и се предлага в бисквитки, сладкиши, кексчета, желирани мечета, боровинки, тарталети, дражета, масла, ароматни пръчици, тинктури, чайове… списъкът е безкраен.
Храната се манипулира от техници по целия свят. След Първата световна война автоматизирането на производствените линии за чипс и пържени картофи води до създаването на картофения чипс в торбичка.¹² През 2014 г. американците консумират 56 килограма картофи на човек, от които 17 килограма са пресни картофи, а останалите 39 са преработени. Към голяма част от храната, която ядем, се добавят обилни количества захар, сол и мазнини, както и хиляди изкуствени аромати, за да бъде задоволен съвременният ни апетит за неща като пържени филийки със сладолед и кокосово-доматен биск по тайландски.
С увеличаването на достъпа и потентността полифармацията – тоест използването на множество вещества едновременно или непосредствено едно след друго – се превръща в норма. За моя пациент Макс е по-лесно да изготви времева линия на използваните от него наркотици, отколкото да ми я обясни.
Както можете да видите в неговата илюстрация, той започва на седемнайсетгодишна възраст с алкохол, цигари и канабис („Мери Джейн“). На осемнайсет години започва да смърка кокаин. На деветнайсет преминава към оксиконтин и ксанакс. След двайсетата си година използва перкоцет, фентанил, кетамин, ЛСД, ПСП, декстрометорфан (DXM) и метоксетамин (МХЕ), като в крайна сметка се спира на опана (или оксиморфон), фармацевтичен опиоид, който го отвежда до хероина, на който се задържа, докато не идва при мен вече на трийсет години. Като цяло той беше преминал през четиринайсет различни наркотика за малко повече от едно десетилетие.

Днес светът предлага пълен набор от дигитални наркотици, които не са съществували преди или ако са съществували, сега ги има на дигитални платформи, които експоненциално са увеличили тяхната потентност и предлагането им. Някои от тях са онлайн порнографията, хазартът и видеоигрите.
Освен това самата технология предизвиква пристрастяване с нейните мигащи светлини, музикална шумотевица, бездънни контейнери и постоянното обещание за все по-големи награди.
Моето собствено развитие от сравнително приемливи любовни романи за вампири до това, което на практика представлява социално одобрена порнография за жени, може да се проследи назад до появата на електронната книга.
Самият акт на консумация се е превърнал в наркотик. Моят пациент Чи, който е виетнамски имигрант, се беше пристрастил към цикъла на търсене и купуване на продукти онлайн. „Надрусването“ за него започва с решението какво да си купи, продължава през очакването на доставката и завършва в момента, в който отвори пакета.
За съжаление, „надрусването“ не продължава дълго отвъд момента, в който разкъсва опаковката и вижда какво има вътре. Той има цели стаи, пълни с евтини потребителски стоки, и е натрупал десетки хиляди долари дълг. Въпреки това не може да спре. За да поддържа цикъла, той прибягва до поръчка на все поевтини стоки – ключодържатели, чаши, пластмасови слънчеви очила – и ги връща веднага след като ги получи.

Основните функционални клетки на мозъка се наричат неврони. Те комуникират помежду си по синапсите чрез електрически сигнали и невротрансмитери.
Невротрансмитерите са като бейзболни топки. Питчърът е пресинаптичният неврон. Кетчърът е постсинаптичният неврон. Разстоянието между питчъра и кетчъра е синаптичната цепнатина. Точно както бейзболната топка се хвърля между питчъра и кетчъра, невротрансмитерите преодоляват разстоянието между невроните: химически пратеници, регулиращи електрическите сигнали в мозъка.
Има много важни невротрансмитери, но нека се фокусираме върху допамина – допаминът е идентифициран за първи път като невротрансмитер в човешкия мозък през 1957 г. от двама независимо работещи учени: Арвид Карлсон и неговият екип в Лунд, Швеция, и Катлийн Монтагю, базирана близо до Лондон. Карлсон печели Нобелова награда за физиология или медицина.
Допаминът не е единственият невротрансмитер, участващ в процеса на обработка на награди, но повечето невролози са съгласни, че той е сред най-важните. Допаминът може да играе по-голяма роля в мотивацията за получаване на награда, отколкото в удоволствието от самата награда. По-скоро желание, отколкото харесване. Генетично изменени мишки, които не могат да произвеждат допамин, не търсят храна и умират от глад дори когато храната е поставена на сантиметри от устата им. Обаче ако храната се постави директно в устата им, те ще дъвчат и ще изядат храната, сякаш я харесват.
Абстрахирайки се от дебатите за разликите между мотивация и удоволствие, допаминът се използва за измерване на пристрастяващия потенциал на всяко поведение или наркотик. Колкото повече допамин освобождава наркотикът по допаминергичния награден път на мозъка (мозъчна верига, която свързва вентралната тегментална област, нуклеус акумбенс и префронталната кора) и колкото по-бързо се освобождава допаминът, толкова по-пристрастяващ е наркотикът.
Когато на плъх в кутия се даде шоколад, това увеличава основната продукция на допамин в мозъка с 55%, сексът – със 100%, никотинът – със 150% и кокаинът – с 225%. Амфетаминът, активната съставка в уличните наркотици „спийд“, „лед“ и „кранк“, както и в лекарства като адерал, които се използват за лечение на разстройство с дефицит на вниманието, увеличава освобождаването на допамин с 1000%. Сметнато по този начин, едно дръпване от лула с метамфетамин се равнява на десет оргазма.
В допълнение към откриването на допамина, невролозите установяват, че удоволствието и болката се обработват в припокриващи се региони на мозъка и работят чрез механизъм на опонентния процес. Казано по друг начин, удоволствието и болката действат в баланс помежду си.

Представете си, че нашите мозъци съдържат кантар – везна с опорна точка в центъра. Когато на везната няма нищо, тя е в покой. Когато изпитваме удоволствие, по нашия награден път се освобождава допамин и везната натежава на страната на удоволствието. Колкото повече натежава тази страна и колкото по-бързо се случва, толкова повече удоволствие изпитваме.
Обаче ето нещо важно за баланса: той предпочита да остане изравнен, тоест в равновесие. Везната не иска да бъде накланяна твърде дълго на едната или на другата си страна. Следователно всеки път, когато балансът се наклони към удоволствието, могъщи саморегулиращи се механизми се задействат, за да го изравнят отново. Тези саморегулиращи се механизми не изискват съзнателна мисъл или волеви акт. Те просто се случват подобно на рефлекс.
Представям си тази саморегулираща се система като група малки гремлини, подскачащи от страната на болката на везната, за да противодействат на тежестта от страна на удоволствието. Тези гремлини представляват работата на хомеостазата: тенденцията на всяка жива система да поддържа физиологично равновесие.
След като балансът е изравнен, гремлините не спират, а накланят везната в еднаква степен в противоположната посока към страната на болката.
През 70-те години на XX в. социалните учени Ричард Соломон и Джон Корбит наричат тази реципрочна връзка между удоволствието и болката теория на опонентния процес: „Всяко продължително или многократно отклонение от хедонисткия или афективния неутралитет […] има цена.“ Тази цена е „вторична реакция“, която е противоположна по стойност на подбудата. Или както казва старата сентенция: Каквото отива нагоре, трябва да падне надолу.
Оказва се, че много физиологични процеси в организма се управляват от подобни саморегулиращи се системи. Йохан Волфганг фон Гьоте, Евалд Херинг и други например демонстрират как възприемането на цветовете се управлява от система на опонентен процес. Внимателното взиране в един цвят за продължителен период от време спонтанно създава изображение на „противоположния“ му цвят в очите на зрителя. Гледайте зелено изображение на бял фон за определен период от време и след това погледнете настрани към празна бяла страница и ще видите как мозъкът ви създава червен остатъчен образ. Възприемането на зеления цвят отстъпва в последователност на възприемането на червения. Когато е включено зеленото, червеното не може да бъде, както и обратното.

При многократно излагане на един и същ или на подобен стимул за удоволствие първоначалното отклонение на страната на удоволствието става все по-слабо и все по-кратко, а вторичната реакция на страната на болката става все по-силна и все по-дълга, процес, който учените наричат невроадаптация. Тоест вследствие на повторенията нашите гремлини стават все по-големи, по-бързи и по-многобройни и ние се нуждаем от все повече от избрания от нас наркотик, за да постигнем същия ефект.
Нуждата от все повече вещество, за да изпитвате удоволствие, или изпитването на все по-малко удоволствие при дадена доза се нарича развиване на толерантност. Толерантността е важен фактор за развиването на зависимост.

В резултат на приблизително двете години, през които компулсивно консумирах романтични романи, в крайна сметка се озовах в ситуация, в която не можех да намеря книга, която да ми достави удоволствие. Сякаш бях изгорила центъра си за удоволствие от четенето на романи и никоя книга не можеше да го съживи.
Парадоксът е, че хедонизмът, стремежът към удоволствие заради самото него, води до анхедония, която представлява невъзможността да се наслаждаваме на удоволствие от какъвто и да е вид. Четенето винаги е било основният ми източник на удоволствие и бягство, затова, когато то спря да работи, това ми причини неописуем шок и страдание. Дори тогава ми беше трудно да го изоставя.
Моите пациенти, страдащи от зависимости, описват как стигат до момент, в който използваният от тях наркотик спира да работи за тях. Вече изобщо не се надрусват. И въпреки това, ако не вземат наркотика си, те се чувстват нещастни. Универсалните симптоми на абстиненция от всяко пристрастяващо вещество са тревожност, раздразнителност, безсъние и дисфория.
Балансът между удоволствието и болката, наклонен на страната на болката, е това, което кара хората да рецидивират дори след продължителни периоди на въздържание. Когато балансът ни е наклонен на страната на болката, ние жадуваме за наркотика си само за да се почувстваме нормални (с изравнен баланс).
Неврологът Джордж Коб нарича този феномен „рецидив, предизвикан от дисфория“, при който връщането към употребата е провокирано не от стремежа към удоволствие, а от желанието да се облекчат физическите и психологическите страдания от продължителната абстиненция.
Ето и добрите новини. Ако изчакаме достатъчно дълго, мозъкът ни (обикновено) се адаптира към липсата на наркотика и ние възстановяваме основната си хомеостаза: т.е. изравнения баланс. След като балансът ни бъде изравнен, ние отново сме в състояние да се наслаждаваме на ежедневни, прости награди. Да излезем на разходка. Да наблюдаваме изгрева на слънцето. Да се насладим на вечеря с приятели.

В реалния живот взаимоотношението между удоволствието и болката е по-сложно от намирането на баланс.
Това, което носи удоволствие на един човек, може да не го прави за друг. Всеки човек има своя „избран наркотик“.
Удоволствието и болката могат да възникнат едновременно. Например можем да изпитваме както удоволствие, така и болка, когато ядем пикантна храна.
Не всеки започва с изравнен баланс: хората, страдащи от депресия, тревожност и хронична болка, започват с баланс, наклонен на страната на болката, което може да обясни защо хората с психични разстройства са по-уязвими към пристрастяване.
Нашето сетивно възприемане на болката (и удоволствието) е силно повлияно от значението, което му приписваме.

Науката ни учи, че всяко удоволствие има цена, а болката, която следва, е по-продължителна и по-интензивна от удоволствието, което я е породило.
При продължително и многократно излагане на носещи удоволствие стимули способността ни да толерираме болката намалява, а прагът ни за изпитване на удоволствие се покачва.
Вследствие на запечатването на непосредствен и перманентен спомен в паметта ни ние сме неспособни да забравим уроците на удоволствието и болката дори когато искаме: получаваме татуировки на хипокампуса за цял живот.
Филогенетично свръхдревният неврологичен механизъм за третиране на удоволствието и болката е останал до голяма степен непокътнат през цялата еволюция и при различните животински видове. Той е идеално адаптиран за свят на недостиг. Без удоволствие не бихме могли да ядем, пием или да се размножаваме. Без болка нямаше да се защитаваме от наранявания и смърт. Разбалансирайки невронната си точка на равновесие с многократни удоволствия, започваме да изпитваме постоянна жажда, никога не сме доволни от това, което имаме, и винаги се стремим към още.
И ето къде се крие проблемът. Ние – хората, най-големите търсачи – реагираме твърде добре на предизвикателството да се стремим към удоволствието и да избягваме болката. В резултат на това сме превърнали света от място на недостиг в място на огромно изобилие.
Нашият мозък обаче не е еволюирал за този свят на изобилие. Както казва д-р Том Финукейн, който изучава диабета в условията на хронично заседнало хранене: „Ние сме кактуси в дъждовната гора.“ И подобно на кактуси, адаптирани към сух климат, ние се давим в допамин.
Крайният резултат е, че сега се нуждаем от по-големи награди, за да изпитваме удоволствие, а изпитваме болка от далеч по-малки наранявания. Това рекалибриране се осъществява не само на индивидуално равнище, а и на национално. Което провокира въпроса: как да оцелеем и да процъфтяваме в тази нова екосистема? Как да възпитаваме децата си? Какви нови начини на мислене и какво поведение ще се изискват от нас като жители на XXI в.?
Кой по-добре може да ни научи как да избегнем компулсивната свръхконсумация от тези, които са най-уязвими към нея: тези, които се борят със зависимостите си. Избягвани в продължение на хилядолетия в различните култури като грешници, паразити, парии и сеячи на разврат и поквара, хората с пристрастявания са развили мъдрост, напълно подходяща за времената, в които живеем сега.
Следват уроци за възстановяването в свят, отегчен от награди.

Една от задачите на добрата психотерапия е да помогне на човек да разказва лекуващи психиката му истории. Ако автобиографичният разказ е река, психотерапията е средството, чрез което тази река се картографира и в някои случаи се пренасочва.
Лекуващите психиката истории се придържат плътно към събития от реалния живот. Търсенето и намирането на истината или стигането възможно най-близко до нея с помощта на наличните данни създава възможност за постигане на истинско прозрение и разбиране, което от своя страна ни позволява да правим информирани избори.
Както споменах и по-рано, съвременната психотерапия понякога не постига тази висока цел. Като доставчици на грижи за психичното здраве ние сме толкова увлечени в практикуването на емпатия, че изпускаме от поглед факта, че емпатията без отговорност е недалновиден опит за облекчаване на страданието. Ако терапевтът и неговият пациент пресъздадат история, в която пациентът е вечна жертва на обстоятелства извън неговия контрол, има голяма вероятност той да продължи да бъде жертва.
Но ако терапевтът успее да помогне на пациента да поеме отговорност, ако не за самото събитие, то поне за реакцията му на събитието тук и сега, този пациент е овластен да продължи напред с живота си.
Дълбоко съм впечатлена от философията и ученията на анонимните алкохолици по тази тема. Един от най-известните девизи на анонимните алкохолици, често напечатан с удебелен шрифт в техните брошури, е: „Аз съм отговорен.“
Освен на отговорността анонимните алкохолици наблягат на „строгата честност“ като централен принцип на тяхната философия и тези идеи вървят ръка за ръка. Четвъртата от 12-те стъпки на анонимните алкохолици изисква от техните членове да осъществят „изчерпателна и безстрашна морална равносметка“, при която индивидът обмисля какви са дефектите в характера му и как са допринесли за конкретни проблеми. Петата стъпка е „стъпката на изповедта“. На този етап членовете на анонимните алкохолици „признават пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество точната природа на своите грешки“. Този директен, практичен и систематичен подход може да има голямо и трансформативно въздействие.

Въпросът е: защо във времена на безпрецедентни богатства, свобода, технологичен прогрес и медицински напредък, изглежда, сме по-нещастни и изпитваме повече болка от всякога?
Причината, поради която всички сме толкова нещастни, може би се крие в това, че се стремим толкова усилено да не бъдем нещастни.

Призовавам ви да намерите начин да се потопите напълно в живота, който ви е даден. Да спрете да бягате от каквото и да се опитвате да избягате, а вместо това да спрете, да се обърнете и да се изправите срещу него, каквото и да представлява.
След това ви предизвиквам да тръгнете към него. По този начин светът може да ви се разкрие като нещо вълшебно и удивително, от което не е нужно да бягате. Вместо повод за бягство светът може да стане за вас нещо, на което си струва да обърнете внимание.
Наградите за намирането и поддържането на баланс не са нито незабавни, нито постоянни. Те изискват търпение и поддържане. Трябва да копнеем да продължим напред, въпреки че не сме сигурни какво ни предстои. Трябва да вярваме, че действията ни днес, които изглеждат, сякаш нямат влияние върху настоящия момент, всъщност се натрупват в името на позитивен резултат, който ще ни бъде разкрит чак в някакъв неизвестен момент в бъдещето. Здравословните практики се изпълняват ден след ден.
— Анна Лембке, автор

Уроци на баланса

Неумолимото преследване на удоволствието (и избягването на болката) води до болка.
Възстановяването започва с въздържание.
Въздържанието възстановява наградния път на мозъка и заедно с това способността ни да се наслаждаваме на по-прости удоволствия.
Самообвързването създава буквално и метакогнитивно пространство между желанието и консумацията, съвременна необходимост в нашия претоварен с допамин свят.
Лекарствата могат да възстановят хомеостазата, но помислете какво губим, като премахваме с медикаменти болката си.
Наблягането на страната на болката възстановява баланса чрез повдигане на страната на удоволствието.
Пазете се от пристрастяване към болката.
Радикалната честност насърчава информираността, подобрява интимността и възпитава манталитет на изобилието.
Просоциалният срам потвърждава, че принадлежим към човешкото племе.
Вместо да бягаме от света, можем да намерим изход в потапянето си в него.

Съдържание

Въведение. Проблемът

ЧАСТ I. ПРЕСЛЕДВАНЕ НА УДОВОЛСТВИЕТО
Глава 1. Нашите машини за самозадоволяване
Тъмната страна на капитализма
Интернет и социална зараза
Глава 2. Бягство от болката
Липса на грижа за себе си или психично заболяване?
Глава 3. Балансът между болка и удоволствие
Допамин
Удоволствието и болката произлизат от едно и също място
Хора, места и неща
Допаминови нива: очакване и жажда
Балансът е само метафора

ЧАСТ II. САМООБВЪРЗВАНЕ
Глава 4. Допаминов пост
Данни (Data)
Причини (Objectives)
Проблеми (Problems)
Въздържание (Abstinence)
Осъзнатост (Mindfulness)
Прозрение (Insight)
Следващи стъпки (Next steps)
Експериментиране (Experiment)
Глава 5. Пространство, време и смисъл
Физическо самообвързване
Хронологично самообвързване
Категориално самообвързване
Глава 6. Нарушен баланс?
Лекарства за възстановяване на равновесието?

Част III. ПРЕСЛЕДВАНЕ НА БОЛКАТА
Глава 7. Наблягане на страната на болката
Наука за хормезиса
Ами упражненията?
Болка за лечение на болката
Пристрастени към болката
Пристрастени към работата
Равносметка за болката
Глава 8. Радикална честност
Осъзнаване
Честността насърчава интимните човешки връзки
Откровените разкази за нашия живот ни държат отговорни
Казването на истината е заразно… както и лъжата
Казването на истината като превенция
Глава 9. Просоциален срам
Разрушителен срам
Анонимните алкохолици като модел за просоциален срам
Просоциален срам и родителство
Заключение. Уроци на баланса

Автор

Анна Лембке е професор по психиатрия и медицина на зависимости в медицинския факултет на Университета в Станфорд и шеф на клиниката за двойна диагностика в Станфорд. Тя е носител на множество награди за изключителни изследвания в областта на психичните заболявания, за постижения в преподаването и за клинични иновации в лечението. Като практикуващ учен тя е публикувала над сто рецензирани статии, глави в книги и коментари в престижни издания като „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“ и „Джърнъл ъф Америкън Медикъл Асосиейшън“. Тя е автор на книга за епидемията от лекарства, отпускани по лекарско предписание „Дилърът доктор: как лекарите са измамени, пациентите са закачени и защо е толкова трудно да се спре“. Тя е член на борда на няколко държавни и национални организации, насочени към пристрастяването, дава показания пред различни комисии в Камарата на представителите и Сената на Съединените щати, поддържа активен лекционен календар и има процъфтяваща клинична практика.