Joshua-cover-[4eti.me]През 2008 година осемнайсетгодишният Антъни Джошуа за пръв път прекрачва прага на боксова зала в Северен Лондон, тогава никой дори не предполага с какъв светкавичен възход ще се превърне в звезда. Още като аматьор смайва всички видели го на ринга. На световния шампионат в Азербайджан си извоюва сребърен медал. В зрелищен двубой на финала на Лондон 2012, пред своята публика у дома, печели олимпийско злато.
Професионалният ринг го зове и Джошуа отвръща. Побеждава с нокаут в първите си деветнайсет двубоя и така се изкачва до върха в професионалния спорт, стремежът му вече е да има своето място в историята на бокса.
Биографията на Антъни Джошуа предлага проникновен поглед върху историята на шампиона. Разказана е от писател, който лично наблюдава превръщането на Джошуа в звезда, следва го от първите му двубои като аматьор до решаващите мачове за титлите. Тя разкрива боксьор с невероятно самообладание, който храни дълбоко уважение към своите предшественици и е непоколебим в решението си да успее. Светът на бокса в тежка категория се изпълва със светлината от присъствието на нов герой, чието име е Антъни Джошуа.
Джон Денън е спортен журналист, пише за Боксинг нюз – най-старото списание за бокс в историята, и е редактор на неговия уебсайт. Като журналист е отразявал две олимпийски игри и значими спортни събития в Лас Вегас, Ню Йорк, Азербайджан, Казахстан, Корея и Макао. Интервюирал е някои от най-големите имена в бокса и е проследил кариерата на Антъни Джошуа от първите му мачове като аматьор до Лондон 2012, както и победите му за спечелването и защитата на световната титла при професионалистите.

От натрупания опит в залата съм запомнил следните думи: „Не може да си тъп и да си боксьор“, повтаряше треньорът Дейв, чийто глас рядко звучеше по-тихо от крясък и варираше по сила между рев и неспирен лай. Прав беше, разбира се. Скоро дори щях да открия, че е бил изключително прав. Да се биеш, означава да мислиш. Високооктанова игра от действие и противодействие, в която направите ли грешка, плащате с болка.
Няма да забравя първия си мач. Седях готов и облечен в съблекалнята, чакането ми се видя  безкрайно в онзи ден. Сле­добедът и вечерта се проточиха, не можех да мисля за друго и изведнъж, съвсем бързо, стана време, дойде часът да изляза на ринга. Вече нямаше мърдане и вървях по дългия път към ринга. Много ясно си помням какво ми беше да чакам в съблекалнята. Стомахът ми се беше свил от страх. Стигнал бях чак дотук, носех екип, нямаше връщане. Страхът е осезаем. Дейв, треньорът от Оксфорд, скъсваше от присмех ония, които разправяха как срещу милион долара биха се изправили на ринга срещу Майк Тайсън. Само си говорят. Никога не биха го направили, особено ако трябваше да чакат в съблекалнята и да размишляват какво са намислили. Щях да се боксирам с някого, неопитен като мен. Едва удържах разлюлените си нерви и с мъка излязох, минах по коридора и излязох на ринга.
Боксът изважда скрити качества у вас, докато го наблюдавате от публиката, дремеща кръвожадност може би или някакъв прилив на вълнение, най-вече когато сте свързани с някого от участниците на ринга. Публиката се беше скупчила до въжетата и ревът й създаваше упоителна атмосфера.
Някак не на себе си минах бавно пред тях и се качих в ъгъла. Каската се притисна до ушите ми и беше пристегната под брадичката. Публиката сякаш изчезна, почти не я чувах. Прозвуча гонгът и изведнъж мачът започна.
Противникът ми ме атакува. Направих каквото ме бяха научили. Нанесох удар с дясна ръка. Помня ясно. Ударих силно и видях как тялото на съперника ми се раздурса, движенията му се нарушиха. Разбрах, че го заболя. Две прости думи ехтяха в ума ми. „Убий го — мислех си, — убий го!“ Отново стоварих десен върху противника си. Пристъпих напред, автоматично, за да заема правилна стойка и да вложа повече тежест в дясната си ръка, нанесох удар със задната ръка. Продължих да го удрям, не знам още колко пъти. Противникът ми заотстъпва заднешком към въжетата, сякаш се опитваше да седне. В ъгъла му се развяваше бяла кърпа, реферът скочи помежду ни. Отново го ударих, не спрях да го нападам, докато го дърпаха от мен.
Стоях в средата на ринга, юмрукът ми беше във въздуха. Осъзнах, че треньорът Дейв ми крещи, казва ми да ида в ъгъла. Не разбирах какво иска, тръгнах към него. Той отново извика, искаше да вървя на другата страна. Дори не бях схванал, че трябва да отида в неутрален ъгъл, за да започне реферът с броенето.
Нямаше значение. Боят беше приключил. И се чувствах добре.
Радостта от победата, поздравленията стигнаха до мен. В същото време ме обзе вълна от съчувствие, симпатия и другарство към съперника ми, когото мигове по-рано исках отчаяно да просна в безсъзнание. Интересна игра.
Отидох тромаво в ъгъла си. Другият треньор на Оксфорд, Дес, извади назъбника от устата ми и го пъхна в потника ми. Жестът беше странно трогателен, сякаш ми се доверяваше.
– Можем и да направим нещо от теб — разсмя се той.

Във втория мач ми набиха тежък урок в главата. Размазаха ме, това е. Мислех, че удрям добре в чувалите и при тренировъчните срещи в залата. Но на ринга, под взора на всички присъстващи и пред истински противник, не можех да избегна ударите. Оплитах се в средата на ринга. А уж умеех да се движа, както трябва. Бях като закован. Защитата ми беше нула. Стоях си като чувал за млатене. Противникът ми се движеше около мен с лекота, бъхтеше ме и с юмруците си ми разклащаше главата от едната страна на другата. Опитах да се бия. Не можах. Опитах да се движа. Не можех. Можех само да изям боя. Да понасям и да страдам.
След мача седях на бара, безразличен към снимките на светилата от миналите времена, окачени на стената пред мен. Горната ми устна се подуваше. Главата ме болеше. Гордостта ми беше наранена. И се чувствах унил. Преди, когато се биех, дори когато тренирах или участвах в спаринг срещи, тялото ми жужеше от живот. Сега нямах и капка живец, като дрогиран. Само болезненият срам успяваше да се вреже в тая моя вцепененост, изгарящият срам, че са ме смлели пред всички. Това чувствах пределно ясно.
Всички боксьори аматьори са преживели подобни събития в първите си дни, в дните, когато са започвали в малки клубове. Аз имах едва пет мача всичко. След това треньорите ме посъветваха да приключа. Спортът се наричаше аматьорски бокс, но името подвеждаше. Изискванията се вдигат светкавично до небето. Десет мача и ако не те бива достатъчно, започваш да получаваш травми. Двайсет мача е сериозно постижение. Боксьорите, които са стигали до двайсет, са сериозни, отдадени и възнамеряват да си извоюват място в бокса. Боксът се превръща в коварно море, щом доплуваш до голяма за теб дълбочина. А ето, Антъни Джошуа печели националния шампионат за младежи едва в осемнайсетия си мач. Как да го проумея!
Треньорът ми не само беше прав, той ме пазеше. Трябваше да се върна към истинския живот. Да уча за изпити, да ги взема. Да напусна балона на Оксфорд, да си намеря работа. Да бъда нормален. А човек не може да го направи, ако тича нагоре по хълмовете призори, мъкне си мощите из пистата или посвещава вечерите си на млатене на боксовите чували, удряне на хора, прави преси, клякания, задържа на лицеви опори. Време беше да се върна в действителността.
Боксът ми отвори вратата към нов свят. Спортът ме остави с убеждението, че боксът е важен. Опасностите в него не могат да се пренебрегват. Това е грозната му част, заедно с погрешните решения, уврежданията, лошите сделки. Но има и красота. Истинската грациозност, която виждаш в разгара на мача, фината простота на юмручния удар и контраудара. Двамата бойци, които се приближават и отдръпват един от друг, преценяват разстоянието помежду си, подбират ударите си. Лесно е да се забравят и ползите от бокса. За някои има и отплата — за свръхелита в този спорт хонорарите са космически. Боксът според мен може да е нещо добро. Десет години по-късно седях на кафе до доктор Майк Лузмор, истински водещ медицински експерт в спорта, и в мрачното време след Олимпийските игри в Рио събрах смелост да го попитам колко удобно се чувства той, лекарят, в бокса. Рискът от истински инцидент, увери ме той, е малък.
– Здравословните ползи далеч надхвърлят всички опасности — заяви той.
С две думи ми каза следното: „Ако се качиш на ринга и не си във форма, ядеш бой, а когато ядеш бой, те боли“. Спортът принуждава боеца да влезе в изключителна форма.
Но бокса беше повече от това да изисква върхова форма.
– Днес цялото общество се гради на броя на хартийките, които можеш да събереш, независимо колко изпита си взел – обясни ми Майк. — Преди двеста години хартийките май нямаше да са много от полза. Ако си представим, че живеем преди двеста години и сме физически силни, смели сме и можем да се бием с ръцете си или да се борим в открита борба, тогава ние ще сме изключително ценни за обществото и качествата ни ще бъдат възнаградени.
В съвременната епоха е много трудно да се отличиш сред своите равни. В бокса показваш физическа смелост пред групата и се изправяш срещу противници, които са в твоята категория, възраст, опит. На ринга оставате един срещу друг, никой не ви помага. Не е като при отборната игра, на ринга си сам и ако те ударят — боли. Това показва физическа смелост. Дава ти възможност да се отличиш сред равните си. И тогава не ти трябва да правиш друго, за да се открояваш. Не ти трябва да се занимаваш с престъпления, не ти трябва да причиняваш разруха, защото ти вече се открояваш.
Боксът помага на хората, които търсят посока, занимание, на което да се посветят и в което да са добри.
– От какво имат нужда хората, за да са щастливи? Трябва им чувство за идентичност — кой съм аз? Чувство за смисъл – за какво съм тук? Чувство за общност — заедно с кои съм? И ако на децата това не им бъде предложено в обществото или училището, те се чувстват отхвърлени, откриват го другаде. Тогава, ако един член на банда каже „Ти си заради това, което правим, и си с нас“, те тръгват с него и според мен това е един от механизмите, отприщващи екстремизма. Клубовете по бокс дават отговор на въпросите, които изброих. Деца, които не са поучили отговор на нито един от тях у дома, в средата си или училището, ги намират в Клуба по бокс. Те са себе си, те са боксьори. Те са там, за да бъдат част от Клуба, за да печелят състезания или просто да станат по-добри боксьори. Тяхната общност е техният Клуб по бокс. Боксът им дава онова, което вероятно нямат в живота си. Клубовете им дават идентичност, общност и смисъл.
Боксът е спорт на крайностите. Не е за всеки, няма да привлече всички ни, но и в това, мисля, именно е смисълът. Боксът би могъл да достига до хората, които най-много се нуждаят от него.
Спортът ме отведе на места, където не съм си и помислял, че ще стъпя. Опърпаните зали в центъра и ложите около боксов ринг в Лае Вегас, огромните казина в Далечния изток, стадионите в Азербайджан и Казахстан, без да споменаваме Олимпийските игри в родния ми град. Моят собствен опит със спорта ме научи на нещичко. Например, че не е речено да си роден талант, ами трябва да усвоиш някои умения. Да упорстваш. Научих и някои неща за себе си. Познах както победата, така и поражението. Можех да се бия по мой начин. Май добих и по-ясна представа за онова, за което говоря.
Но не спечелих важния за мен мач. От тогава се питам защо не проявих повече упорство. Защо не положих повече усилия? Дали това ме окачествява като човек и как? Костюмарче ли съм? Продължих да ходя на тренировки и да се трудя всеотдайно, но разбрах, че ми е трудно да пребивавам в червената зона на страданието — там, където се разкрива истинският характер и се отбелязва истинският напредък. Можех само да си представям какво означава да успееш в бокса, да не спираш да се стремиш към този успех и сломяващата сърцето болка от постоянната работа. Можех да си го представя. Не можех да го постигна. И това ме изпълни с възхита към онези, които могат.

Сумите бяха грамадни. Ако днес подписвах и мислех само за парите, щях да съм в Америка и да отложа дебюта си за след две години, защото те ще има да чакат сделките за телевизионните права. И каква Америка? Аз съм англичанин. Никаква работа нямам там. Договорът не предлагаше нищо, което да ме интересува.
-Аз съм следващият Антъни Джошуа. Аз съм си аз – усмихва се той. – Може ли да живея?
Може ли да живея? Обичам да се боксирам, това е. Не се опитвам да бъда… Не искам да приличам на друг. Големите боксьори са вдъхновение. Отнасям се към тях с уважение. Но сега е моето време. Моята епоха. Това време е различно. Раз­лична епоха, с нови боксьори, други хора. Затова ме оставете да живея. Оставете ме да бъда себе си.

– Тренировките са смазващи. Боят трябва да е лесната част. Боят трябва да е частта, която  носи радост – обяснява той след това. – Тези момчета не са в моята категория. Аз се забавлявам, просто навъртам рундове.
– От осемнайсетгодишен се трудя къртовски. Не съм се променил за една нощ. Постоянно съм се стремял към победата, дори когато ми липсваше опит като аматьор. Винаги съм имал желанието да се кача на ринга и да причиня болка на съперниците си, да ги надвия — признава Антъни. — Тези момчета са на ринга, за да посрещнат резултата от усилията ми през последните седем години. Няма да позволя да се случи друго. Няма да позволя на тези момчета да застанат на пътя на моята мечта.

Джошуа е публична личност. Трябва да свиква със засиле­ното зорко наблюдение.
-Правя го от четири години – свива рамене той, – тогава на всички им беше все едно. Само момчетата като теб, които са вътре в бокса, се интересуваха. Никой не се интересуваше какво правя. Изведнъж хората започнаха да ме преценяват, да ми казват, че познават кариерата ми по-добре от мен самия, а аз съм този, който я изгражда. Най-неочаквано случайни хора познават кариерата ми или мен по-добре от мен самия. Зато­ва цялата тази реклама ми е безразлична, защото винаги ще помня времето, когато никой пет пари не даваше какво правя. За мен всъщност това тук не е по-важно от някоя заличка в Дагенам. Защото всичко може да се случи.

Бъдещият му спаринг партньор Фрейзър Кларк ми разказа за първата им среща. Било на мач в някакъв клуб, преди години, една от решаващите победи, помогнали на Джошуа да се изкачи във вътрешните боксови ранглисти.
– Нито го бях чувал, нито го бях виждал — с настроение си спомняше Фрейзър. — Нямаше уговорка да се боксирам с Джошуа. Трябваше да се боксирам с някакво хлапе. Треньорът ми каза: „Изтеглили са го в последната минута. Идва заместник от „Финчли“. Помислих си, че няма значение кой ще е.
Отношението му претърпяло рязка промяна при претеглянето на състезателите в състезанието.
– Мерех се и отгоре ми падна грамадна сянка — през смях разказваше Фрейзър. Обърнал се и за пръв път видял Джошуа. — Все едно самият Зевс от плът и кръв стоеше до мен. Рекох си: „О, Боже, тежка ще е тая вечер“. Хубаво е да си спомням как се запознахме. Когато хората говорят за Джошуа, казвам „Боксирал съм се с него, да знаете“.
И добавя:
– Според мен той промени начина, по който боксьорите в олимпийския отбор работеха. Видяха го как тренира и как вдига нивото си. Затова всички подобриха играта си, така мисля. А когато спечели златния медал, промени и бокса. За мен Джошуа е боксьор, който ти посочва колко високо трябва да се стремиш. Лично ми е преподавал урока.
Джошуа е част от индустрията за дръзки мечти. Боксьори като него създават възможности за себе си и се възползват от тях. Започват с ръцете си, телата и духа си и със собствени усилия се превръщат в онова, което искат да бъдат. В живота им шансът не е бил на тяхна страна, но те показват как се успява. Не всички са златни медалисти. Не всички ще станат шампиони. Но са опитали.
И ако човек може да наблюдава такива хора и да повярва в тях, започва да вярва в онова, което те могат да постигнат със себе си. От тук до това да започне да вярва в себе си и успеха, който сам би могъл да постигне един ден, стъпката не е чак толкова голяма.

В бокса е пълно с поучителни истории Основните организатори по правило измъкват своята част от парите. Измежду мъжете, които са се били на ринга, има такива, които са натрупали богатства. Много измежду тях са изгубили тези богатства. Ивендър Холифийлд е печално известен с пропиляването на състояние за стотици милиони. Той е само един от многото известни примери.
– Видял е грешките, които другите са направили, не иска да ги повтаря. Иска постоянно да контролира парите си, да ги увеличи максимално, да се увери, че има стабилни компании — казва Фреди. — Някои боксьори са изгубили всичките си пари. Антъни го знае и е проучил много подробно причините за случилото се… Не иска да бъде един от тях.

Джошуа не вярваше, че е възможно да види как Люк Кембъл губи. И то да изгуби малко преди той самият да излезе пред публиката и да се изправи пред стар съперник. Щом Кембъл можеше да изгуби, тогава никой не е застрахован от загуба. Джошуа знаеше от опит колко добър е Кембъл.
– Люк Кембъл е най-добрият британски боксьор, който сме имали — заяви Антъни, припомняйки си подвизите на Кембъл с олимпийския отбор. — Случилото се показва, че като минеш в професионалния бокс, не можеш просто да вземеш аматьорското си ниво и да станеш професионалист, не можеш само с юмруци да си проправиш път нагоре по стълбата. На Люк му предстоят велики дела, но трябва да натрупа още опит, преди да стигне до определени нива. Това се опитвам да кажа. Хубаво е, че имам потенциал, но наистина трябва да продължа да работя упорито, за да постигна успеха, както трябва. Научих много от грешката на Люк тази вечер. Може да се случи на всеки. Човек обаче не бива да се отказва. За мен сега всичко е наред, всички ми ръкопляскат, но трябва да стоя здраво стъпил на земята и да не забравям, че това може да се промени във всеки един момент. Трябва да продължа да работя упорито, да се опитвам и да направя така, че пътят към върха да е гладък.

Кличко е изключително възпитан човек и въпреки това внушава страх. Извън ринга той е образец на шампион. Отговаря на три езика по време на пресконференция — немски, английски и украински. Има внушителна осанка. Първото ми голямо интервю със звезда за „Боксинг нюз“ беше с него. Близо час разговаряхме в хотелския му апартамент в Кьолн. Невероятно изживяване е да обсъждаш с един шампион неговите надежди, стила му, да съпреживееш Оранжевата революция в Украйна. Хипнотизираща приказка. Толкова омаян бях, че когато понечих да се ръкувам с него и да му благодаря за отделеното време, не забелязах, че е свил юмрук, който да удари в моя (Влад, оказва се, че не сме си стиснали ръцете, ами сме ударили юмруци). На бавен каданс, затаил дъх, гледах как протягам ръка сантиметър по сантиметър, сякаш ръката ми ще се ръкува с неговия юмрук. Успях да я свия в последния момент. Щом аз съм бил притеснен, когато съм си взимал довиждане, представете си как влияе фактът, че трябва да се изправите срещу Кличко на ринга. Малцина боксьори тежка категория имат неговата физика, ширината на раменете му, която яркочервената наметка, с която излиза на ринга, подсилва. Кратък светлинен спектакъл и внимателно подготвено представяне неизменно предхождат появата му в залата. Кличко сам може да напълни стадион с поддръжници, съперникът му може и да не е важен. Онова, което прави на ринга, е лесно да се разбере, далеч по-трудно е да се приложи на практика. Последната негова епоха на върха на тежката категория продължава без прекъсване единайсет години. До такава степен се е откъснал от преследващата го глутница.

Тайсън Фюри: Изглеждаше безкрайно раздвоен по отношение на спорта и на кариерата си.
– Мразя всяка секунда от боксирането и ми се ще да не бях боксьор, но съм такъв и ще се боксирам. Ненавиждам всяка секунда от тренировките. Мразя бокса. Мразя тая орисия. Мразя да говоря с вас, идиоти. Мразя съдбата. Не искам да съм тук. Иска ми се да съм у дома с децата и да си гледам телевизия. Иска ми се да съм си у дома и да си лапам шоколад, сладкиши, а не да плямпам за бокс. Мразя бокса, това е, но съм толкова адски добър в него, че не мога да се откажа, а и печеля страшно много пари.
Ако привържениците на бокса очакваха един шампион да е целият в мускули като Антъни Джошуа или да се съобразява с изискванията на публичния си образ, Фюри ги зарадва с друг вид и поведение.
– Не спазвам режим. Дори не живея като спортист. Направо си е срамота да ме наричат спортист. Не можете да ме наричате спортист — отсече той.
Мачът-реванш не се състоя. Фюри го отложи заради травма в глезена.
Така Фюри се отказа без борба от двете си останали световни титли в тежка категория, на WBO и на WBA, за да обърнел внимание на здравето си. Засипан от проблеми, царуването му на върха в тежката категория отбеляза мъчителен край. Има боксьори, за които световната титла е бреме, а не благословия. Никак не е лесно да си цар.

– Всички можем да го направим.
Около него бяха организаторът му, мениджърът, близки приятели, семейството, дори Бен Илайъми, човекът, който го беше завел в Клуба по бокс „Финчли“ в началото. Големият Бен отрече да има каквито и да било заслуги за това, че е дал начален тласък на събитията.
– Мисля, че той създаде себе си — каза ми Бен. Илайъми беше отвел и други хора в Клуба. Щом станало трудно, те се отказали. Джошуа единствен останал. После се боксирали за титлата на страната при аматьорите. Илайъми не си и представял, че ще види Антъни коронясан за световен шампион толкова скоро след навлизането му в спорта.
– Вчера беше удивително, неописуемо… Мисля за огромния труд, който положи при аматьорите, кросовете, които дори не искаше да прави, тичането в дъжда, всичко, то доведе до вчерашната вечер. И показва, че упоритата работа се отплаща. Винаги е носел духа на победителя в себе си. Винаги съм знаел, че ще постигне много… Боксът бързо го увлече. Пролича, че е роден за него, че има и психиката, разбрах, че със сигурност ще постигне много. Отстрани изглежда лесно, но като вътрешен човек знам колко трудно може да е понякога. Той обаче прави така, че да изглежда лесно. И всичко се свежда до тренировките. Ключът е в подготовката.
Животът на Джошуа го беше подготвил за този миг и той го приветства без изненада. Чудех се имало ли е момент, в който Антъни е решил да стане изключителен. Когато във „Финчли“ спаринг мачовете и тренировките са станали много трудни, може би е взел решение да им се посвети изцяло. Може би е станало след отстраняването от олимпийския отбор или след поражението си на европейския шампионат, когато реши да се върне по-силен, отколкото някой би могъл да предположи. Или дори когато премина към професионалистите, може би тогава е решил, че ще подобри начина, по който се боксира. Джошуа не се имаше за нещо особено. Просто беше следвал мечтата си.
– Имаме мисия — усмихваше се той. — Не мисля, че работите се свеждат до това да станеш изключителен. Мисля, че всеки от нас е неповторим по свой начин. Мисля, че искам да направя изключителни неща. Нормалното не ми харесва. Има време за всичко. Мога да се втурна към всичко — каза той.
– Харесва ни да правим всичко на определено ниво на изключителност. Затова не аз се стремя да бъда изключителен, изключително трябва да е онова, с което се заемам, искам то да бъде изключително. Искам стилът ми на боксиране да бъде изключителен, хората около мен да са изключителни.
Не е имало специален ден или миг на откровение. Става дума за процес.
– Не става дума само за мен, отнася се до всичко. Всичко трябва да бъде изключително, само такова ми харесва — продължи той. — С каквото и да се заема, обичам да стигна до върха. Ето това съм аз.
Когато спечели олимпийския си медал през 2012-а, повярвах, че е единственият човек, който може да победи Кличко, железния господар в категорията. Джошуа получи титлата си в ситуация, която никой не беше предполагал; спечели я много по-бързо, отколкото някой е предполагал. Мислех си, че в крайна сметка той ще спечели световна титла, но очаквах да се случи накрая, като последното действие в неимоверните му усилия. Ето че я беше спечелил, а аз бях наясно, че това не е краят на историята. Той сякаш едва сега тръгваше по пътя си. Беше се превърнал в Джошуа.

„Не съм перфектен, но се опитвам да бъда. Ако не опитате, ще се провалите — бяха първите думи след короноването на новия крал. — Както повелява боксът, трябва да оставите вашето его на вратата и да уважавате съперниците. Огромни аплодисменти за Владимир Кличко, който беше част от това шоу.“
Стил, уважение и скромност. Дълги години боксът беше загубил своята същност на спорт, създаден за двубой между двама джентълмени. Махленските обиди, сценарии, достойни за кеча, побоища по пресконференции и кантари бяха като магнит за феновете. Те се нахъсваха от изкуственото подгряване на срещите, но след това в повечето случаи оставаха разочаровани от крайната продукция. Митичните битки от 70-те, 80-те и 90-те години все по-често ставаха обект за сравнение, защото подобни спектакли са рядкост в днешни дни.
Антъни Джошуа върна времето назад. Със своите 19 впечатляващи нокаута в 19 срещи той вече е най-популярният боксьор на Острова. Интересът към неговите мачове е огромен, а характерът му е пример за милиони из целия свят.

Свалете биографията на АНТЪНИ ДЖОШУА от тук