Златните 8 – Стефан Ралчев
Най-успешният български отбор се събира отново в биографичната книга на спортния журналист Стефан Ралчев. Биографичната книга „Златните 8” разкрива живота на осемте състезателки – Михаела Маевска, Ренета Камберова, Катрин Велкова, Елена Тодорова, Цветелина Найденова, Цветелина Стоянова, Християна Тодорова и Любомира Казанова, от първия им ден като национален отбор – 1 октомври 2009 г., през спечелването на всичките 81 медала, до бенефиса и отказването на Златните 8 на 17 ноември 2016 г.
Книгата разкрива всяка една от състезателките без грим и завеси, зад които да се скрие. Разочарованията, победите и споделените мигове оживяват на страниците на тази модерна приказка, в която трудът и усилията се възнаграждават. Това е историята на осем момичета, които достигат върхови постижения и се превръщат в най-обичания български отбор на няколко поколения.
В изданието са поместени интервюта със „златните момичета“, техните треньори, както и текстове на български професионалисти, утвърдили името си на световната спортна сцена, сред които Христо Стоичков, Йордан Йовчев, Наско Сираков, Стефка Костадинова и др.
”Успяха, защото можеха, знаеха и толкова го искаха! Успяха, защото двете с Ина бяхме до тях! Защото целият ни екип беше едно голямо сърце. Те се превърнаха в отбор — епоха!” – Илиана Раева
”След нашето футболно поколение за първи път Видях и разбрах как цял един народ може да бъде обединен около отбор. И така съвсем естествено и заслужено златните момичета се превърнаха и в отбора на България.” – Христо Стоичков
Това е историята на една сбъдната мечта. В тази книга ще прочетете истинската приказка на осем момичета, които с много труд, упоритост и талант успяха да достигнат до върха на световния спорт. Ще научите за всички трудности, за всички успехи, за сълзите, болката, лишенията, мечтите и разочарованията на осем деца, които се превърнаха в световни звезди.
„Златните 8“ разказва за дългия път на най-успешния отбор в историята на българския спорт. Националният ансамбъл по художествена гимнастика в периода 2009—2016 г. спечели общо 81 медала, включително и бронз на Олимпийските игри в Рио де Жанейро.
В книгата са използвани интервюта със златните момичета и техните треньори, както и текстове на спортисти от световна величина като Христо Стоичков, Йордан Йовчев, Наско Сираков, Стефка Костадинова и Ирина Винер. Предговорът е на златното момиче Християна Тодорова.
ПРЕДГОВОР
Беше в нощта след бенефиса на 17 ноември. Бях зверски уморена, адреналинът все още ме държеше. Чувах хилядите в залата, връщах моментите отново и отново. Само преди няколко часа за последно играхме на нашата сцена. Нямаше как да заспя. Беше като преди голямо състезание или след спечелен медал. Нищо че беше шоу, с което се разделихме с българската публика. Напрежението пак беше като на голям турнир. В 2:00 часа след полунощ получих съобщение: „Искам да напиша книга за вас“… Главата ми бушуваше от емоции. Появи се още една. Отвърнах: „Уникално! Много бих се радвала. Харесва ми идеята! Кога започваме и какво ще искаш от нас?!“.
Продължихме да си пишем почти до сутринта, а трябваше да ставам рано. Оставаха ми да спя не повече от 3—4 часа. Обсъждахме грандиозния бенефис, предстоящата идея за книгата и всичко, което се случи с отбора в последните години. На него винаги му имах доверие и нито веднъж не ме предаде. Смятам, че беше така и с останалите момичета. Стефан Ралчев винаги пишеше за нас със сърцето си. Случваше се да чета за себе си така, както само той можеше да ме опише. Неведнъж бяхме на различни мнения, но когато ставаше въпрос за пи-сане… нямаше две мнения. Знаех, че това, което има като идея, може да се превърне в нещо страхотно. Защото той знаеше как да предаде емоциите на всяка една от нас. Как да бръкне в душите ни, за да го предаде на читателите.
Всъщност и в най-смелите си мечти не сме си помисляли, че един ден ние ще бъдем герои в книга или филм. Ето че се случи. Изминахме дълъг и труден път. Път, по който имаше всичко — и радост, и тъга, и трудни препятствия, и лесни прегради. И медали, но и разочарования. Падахме, но след това се изправяхме, защото бяхме един отбор. Защото първо Илиана Раева, а след това Ина Ананиева ни научиха, че за да побеждаваш, трябва да умееш да губиш. Всяка загуба ни превръщаше в още по-сплотено семейство. Никога не ни отказваха, а ни мотивираха допълнително. Знаехме, че след бурята винаги изгрява слънце…
Това, което предстои да прочетете, е нашата история. Такава, каквато е. Без изкривяване и спестяване. „Искам тази книга да е различна. Всеки може да намери резултатите от състезанията ви и колко медала сте спечелили. Искам да има емоция. Хората да видят какво сте преживели и как сте стигнали до върха.“ Това беше условието на Стефан Ралчев, което каза на всяка една от отбора. Не искаше да бъде суха биографична справка, нито факти и цифри, изредени без живот. Искаше да разкрие всяка състезателка такава, каквато е. Без грим и завеси, зад които да я скрие. Докато работехме върху книгата, често ни казваше — това е клише, няма да бъде така… Искам да бъде нещо различно и да грабне читателя. Това не е обикновена книга. Това е съкровената ни история. Такава, каквато много малко спортисти са преживели. За първи път ще прочетете нашите най-лични моменти — събитията от живота на всяка една от нас в най-трудните мигове, когато всяка е била на ръба на отчаянието, но и в най-щастливите, които завинаги ще останат в съзнанието ни. Ще ни видите в истинската ни светлина — не лъскавата и доста често измамна представа от медиите. Ще прочетете за трудностите — моите, на Михаела Маевска, Катрин Велкова, Елена Тодорова, Цветелина Стоянова, Ренета Камберова, Цветелина Найденова и Любомира Казанова. Всяка една от златните осем жертва много, за да постигне успеха. Под лъскавата обвивка на красивите трика и сценичния грим, аплаузите на публиката и усмивките се крие нещо по-дълбоко.
През годините чувахме, че много искат да са като нас. Че сме светъл пример не само в спорта, а и в обществото. Искахме да бъдем такива и мисля, че бяхме. Изпълнихме нашата мисия. Извървяхме достойно пътя си и написахме нашата история. На златните осем…
P.S. — Когато един ден тези страници овехтеят и за следващите поколения бъдем вече далечно минало, не забравяйте, че ние бяхме и ще останем любимките на България. Разкажете на вашите деца и внуци за онези смели осем момичета, които никога не се предадоха… – златното момиче Християна Тодорова
Свалете/Скачатъ/Download ”Златните 8” от тукОтбор — епоха
Златните момичета на България, на Ина, на всички, които бяха част от екипа, имали щастието да работят с тях… моите момичета. Те изминаха дълъг път, в който преживяха всичко. Влязоха в залата преди седем години, искащи много, с очи изпълнени с надежда. Те знаеха да искат. И получиха всичко. 81 МЕДАЛА! Световна титла, златни медали от световни, европейски първенства и световни купи. Мечтания медал от олимпийски игри.
Получиха огромната любов на българите, на хората по света, получиха признание и обожание. И за да е още no—истинска и красива вълшебната приказка, в която бяха главните героини, съдбата щедро им показа пълната палитра на живота и успеха — запозна ги с обратната страна на щастието, а именно — страданието. Трябваше не само да преживеят ужаса и страха, болката и обидата, ада, стоварил се върху нежните им рамене, но и да излязат от него по-силни, по-вярващи, no—искащи от всякога.
„Госпожо, много искаме да играем и да спечелим медал… “ Това ми каза Михаела след седмото място в квалификациите на олимпиадата, седяща в публиката заедно с другите момичета, мен и Ина, за да подкрепяме Невяна Владинова, която се бореше в многобоя. И петте плачеха неудържимо. Не ги интересуваше, че всички ги гледаха и страдаха с тях. Сърцето ми спря да тупти, душата ми се сгърчи, хиляди костеливи ръце ме потопиха в казана. Аз й отговорих: „Разбира се, че ще играете, Мише. И ще спечелите медал! Днес беше само квалификация. Утре е вашият ден. Но искам да се усмихнете. Усмихнете се. Толкова сте силни. Знаеш, че сте силни. Ще го направим, но искам да се усмихнете. Няма логика да не спечелите и да не играете… Направихме всичко. Всичко, както трябва. Ще видиш…
Другите плачеха неудържимо и ме слушаха. Виждах страха, желанието, болката. Всичко имаше в тези красиви, пълни със сълзи очи. После… после имаше и други неща, красиви, истински, незабравими, до качването им на подиума за първото изиграване на другия ден. Но най-важното — на лицата им имаше искрени усмивки.
Знаех, вярвах, исках, молих се всяка секунда да го направят, защото те заслужаваха много, по дяволите! Знам, че не бях сама в молбите си, знаех, че в пъти хората, които се молеха за тях, бяха повече, отколкото другите (защото все пак злото го имаше). И тази любов и молби стигнаха до тях, до нас, и те се усмихнаха истински. И се качиха на подиума. И вдигнаха глави. И го направиха. И успяха.
Успяха, защото можеха, знаеха и толкова го искаха! Успяха, защото двете с Ина бяхме до тях! Защото целият ни екип беше едно голямо сърце.
Те се превърнаха в ОТБОР — ЕПОХА!
Момичета, обичам ви! Ина, обичам те. Ти си моят най-голям успех!
Поклон пред къртовския труд на тези момичета!