Зад завесата на соца. Книга 1 – Калин Тодоров

Във всеки момент от живота си ние обитаваме три ре­алности. Тази, която виждаме. Друга, която се опитват да ни внушат, че виждаме. И онази, която наистина ни се случва. Имах късмета ясно да видя и трите. Живях прос­то и нормално, както повечето хора. Но бях агенционен, вестникарски и малко време телевизионен журналист и, волно или неволно, рисувах на читателите и зрителите една до голяма степен измислена реалност.
Израснах обаче в дома на Станко Тодоров, който по волята на съдбата стана най-дълго управлявалият Бълга­рия министър-председател. (След него са Бойко Борисов и Стефан Стамболов.) Освен това беше и председател на Народното събрание и почти несменяем член на висшето ръководство на Комунистическата партия. Така той почти половин век беше сред хората, определящи реално съдбините на държавата.
От моето място в залата се виждаше какво има и зад кулисите на социализма. На сцената, под ярката светли­на на прожекторите, животът изглеждаше, а и за мнозина наистина беше повече добър, отколкото лош. Но зад за­весата режисурата му се ръководеше не само от идеите за равенство и братство между хората и от обективни­те икономически закони. Както във всяко друго човешко общество, там властваха страсти и пороци като егоизъм, жажда за власт, алчност, суета, самовлюбеност и самона­деяност. А понякога, дори доста често, пиесата променя­ха големите световни режисьори. За съжаление, именно тяхната намеса се оказа решаваща.
Красивата утопия, наречена социализъм, грозно се сгромоляса. Обаче възможно ли е равенството изобщо? Според руския философ Николай Бердяев свободата е правото да не бъдеш равен. По своята природа хората не са равни. Затова равенство може да се постигне само с насилие, при това на по-ниското ниво. Да се приравнят богатият и бедният, може единствено ако на първия се вземе богатството. Да се приравнят силният и слабият, може само ако на силния се отнеме силата. Да се прирав­нят умният и глупавият, може само ако умът от достойн­ство се превърне в недостатък. Обществото на всеобщото равенство, мисли Бердяев, е общество на бедните, слаби­те и глупавите, основано на насилието.
По-добро ли е обществото на свободата, в което живе­ем днес? Изобщо не съм сигурен. Знам обаче, че много от причините за бедите, които ни се струпаха, бяха заложе­ни още тогава, във времената на соца. Както в икономи­ката, така и в главите ни.
Затова, струва ми се, ще е интересно да повдигнем за­весата.

По волята на съдбата баща ми Станко Тодоров беше два мандата ми­нистър-председател на България, председател на парламента и почти несменяем член на висшето ръководство на Комунистическа партия. Покрай него имах възможност да наблюдавам хората, които изиграха важна роля в най-новата история на страната: Кимон Георгиев, Вълко Червенков, Тодор и Людмила Живкови, Борис Велчев, Александър Лилов, Петър Младенов и Андрей Луканов.
През втората половина на миналия век България вървеше плътно до Съветския съюз. Това ми позволи да разбера доста за съветските ли­дери Йосиф Сталин, Лаврентий Берия, Никита Хрушчов, Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Михаил Горбачов и Борис Елцин.
До края на столетието продължи смутното време, наречено Студената война. В нея от двете страни на барикадата застанаха испанката Долорес Ибарури, италианците Енрико Берлингуер, Ориана Фалачи и Личо Джели, поляците Пъотр Ярошевич, Збигнев Бжежински, папа Войтила и Лех Валенса, румънецът Николае Чаушеску, англичаните Ким Филби, Маргарет Тачър и Робърт Максуел, американецът Ричард Никсън.

Някои от тези хора познавах, други срещнах мимоходом, трети наблю­давах отблизо. За всички тях се опитвам да разкажа в тази книга.

— Калин Тодоров

До началото на 80-те години все още вярвах в марк­сизма-ленинизма. Много си харесвах нашия социализъм и изпитвах истинска благодарност и респект към Съвет­ския съюз. (Респектът си остана и до днес.) Обаче бях престанал да вярвам на басните за предстоящия крах на гнилия капитализъм. Още през 1971 г. майка ми ни беше завела с брат ми на екскурзия във Великобритания. За разлика от обикновените граждани за „правоимеещите“ не беше трудно да си извадят изходни визи, една от най-демагогските измислици на реалния социализъм, както и да се снабдят с чужда валута. Богатият, пъстър и космополитен Лондон ме беше опиянил. Блестящите магазини по Оксфорд стрийт се пръскаха от луксозни и екзотични стоки от цял свят. В „Хародс“ на дълги опашки се редяха приказно богати индийски махараджи, арабски петролни шейхове и колумбийски наркотрафиканти. По широките улици „Бонд“ и „Риджънт“ гордо дефилираха червени двуетажни дабъл-декери, луксозни „Ролс ройс“, „Ягуар“ и „Бентли“, красиви спортни „Астон Мартин“. В кварталите на милиардерите – Кенсингтън, Челси и Белгрейвия, аристократични красиви момичета яздеха расо­ви жребци. В удобните киносалони се въртяха „Коса“ на Милош Форман и „Фотоувеличение“ на Микеланджело Антониони. На километрични опашки за билети за сенза­цията – френската еротична сага „Емануела“, се блъскаха тълпи от японци и южнокорейци, а на сцените на малки­те театри в Уест енд гастролираха мюзикълът на Ендрю Лойд Уебър „Исус Христос суперзвезда“ и абсурдната пиеса на Самюел Бекет „В очакване на Годо“. В клубове­те в Сохо забиваха бандите „Ярдбърдс“ и „Лед Цепелин“. На „Уембли“ и „Олд Трафорд“ ритаха Кевин Кигън и Кени Далглиш, на „Уимбълдън“ сили мереха Крис Евърт и Мартина Навратилова. А пред Бъкингамския дворец възторжената тълпа аплодираше златната карета на Ней­но величество кралицата. Това беше един богат, лъскав, цветен, весел, артистичен и най-важното – щастлив свят. Той нямаше нищо общо с онзи западен свят, раздиран от безработица, класови и социални конфликти, ярост и поквара, за който ми разказваха българските вестници, радиото и телевизията.

Вече си давах сметка, че България и Съветският съюз не изглеждат точно така, както изглеждаше Обединеното кралство. Бях ходил веднъж във великата съветска страна в средата на 60-те. Баща ми заедно с друг член на Полит­бюро – Пенчо Кубадински, бяха поканени със семейства­та си от съветските партийни и държавни ръководители на частно посещение. Необятната държава не беше чак толкова бляскава и интересна, но пък бе богата, подреде­на, сигурна и спокойна, или поне аз си мислех така, защо­то бях влизал в нея само през парадния ѝ вход. В Москва, Волгоград, Ленинград, Талин и Рига обитавахме прави­телствените резиденции. Масите се огъваха под тежест­та на блюдата с есетри, сьомги и чиги, с черен и червен хайвер, с печени прасенца и дивеч, със специални водки. Ловяхме риба във величествените реки Волга и Дон, во­зеха ни само с лимузини „Зил“, „Зис“ и „Чайка“. В Третяковската галерия и в Ермитажа се наслаждавахме на творбите на Репин, Айвазовски, Добужински и Врубел. В Болшой театър бяхме пленени от красотата на музика­та на Чайковски, Рахманинов и Скрябин, от изяществото на балета в „Лебедово езеро“ и „Лешникотрошачката“. Не можех дори и да предположа, че в Съветския съюз не всички хора живеят така. В съзнанието ми Съюзът беше издялан като монументален, величествен, белокаменен блок, могъщ страж на равенството, социализма и мира.
Но в България вече бяха започнали да се прокрадват съмнения за съветската страна. Още в средата на 60-те години в книжарниците в София се беше появила крат­ката повест на Александър Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Това бе първата лястовица, долетяла след „размразяването“ на Хрушчов. Помня, че прочетох с огромна изненада дебютната книга на никому извест­ния дотогава Солженицин (1918 – 2008). Тя разказваше за един обикновен ден на един обикновен руски мужик в лагер. В някаква степен повестта беше автобиографична, защото авторът е бил арестуван и въдворен в трудова ко­лония след края на Втората световна война. Само че сред моите познати никой, и аз включително, не беше чувал за никакви лагери, освен за тези в Третия райх. Затова и книгата предизвика истинска буря в мен и сред хората, които я бяха чели в България, в Съветския съюз и в цял свят. „Един ден на Иван Денисович“ за пръв път повдиг­на завесата пред ледените очертания на огромната Сталинова лагерна империя, наречена от Солженицин архи­пелаг ГУЛАГ (Държавно управление на лагерите).
А завърналият се леден вятър пронизва цялата съвет­ска култура. След „Един ден на Иван Денисович“ офи­циално не е издадена нито една книга на Солженицин. „Матрьонин двор“, „Раково отделение“, „В първия кръг“, „Архипелаг ГУЛАГ“ са забранени. Те обаче продължават да се печатат като „самиздат“ и да се разпространяват от ръка на ръка в цяла Русия. Затова авторът им е прокуден, но той много скоро се превръща в символ на свободата и неукротимия човешки дух. Солженицин бързо става гражданин на света, който му засвидетелства почитта си, като го удостоява с Нобеловата награда за литература.
В речта си пред Шведската академия Солженицин казва: „Цялата руска литература остана там, в Архипелаг ГУЛАГ, погребана не само без ковчег, но дори и без долно бельо. Защото насилието не може да живее само по себе си, то непременно съдържа в същността си лъжата. Меж­ду тях съществува най-кръвната, най-дълбоката природ­на връзка: насилието няма зад какво друго да се скрие, освен зад лъжата, която от своя страна не може да бъде наложена без терор. Всеки, който е избрал насилието за свой метод, неминуемо трябва да избере лъжата за свой ръководен принцип. И вече не е задължително насилието да стиска нечие гърло; по-често то изисква поданиците му да бъдат съучастници в лъжата. Обикновената крачка, която трябва да направи всеки обикновен човек, е да не участва в лъжата“.
Нобеловата награда на Солженицин предизвика стра­хотен гняв у съветските апаратчици. Моментално бяха инициирани „спонтанни“ събрания на трудови колективи от целия Съветски съюз, които изпращаха гневни писма до Нобеловия комитет в Швеция. За да не остане по-на­зад, Съюзът на българските писатели, ръководен от Геор­ги Джагаров, също гласува протестна телеграма. За наша чест петима български писатели: Валери Петров, Хрис­то Ганев, Марко Ганчев, Гочо Гочев и Благой Димитров, гласуваха „въздържал се“. И незабавно бяха изключени от съюза и от партията, като 14 години бе забранено да се публикуват творбите им. Парадоксът е, че именно на това наказание дължим блестящите преводи на Валери Петров на произведенията на Уилям Шекспир.
Помня как майка ми през този ден се върна гневна у дома и дълго настояваше баща ми да ѝ обясни причини­те за произвола. (Скоро с удивление научих, че и КГБ се е интересувал от Христо Ганев, Валери Петров и Марко Ганчев.) А четири години по-късно СБП осъди Солженицин и за книгата му „Архипелаг ГУЛАГ“. Най-удивителното беше, че българските писатели дори не я бяха чели, а на Запад тя се превърна в бестселър, чийто тираж само в САЩ стигна два милиона. СБП дори нарече Солженицин „платено оръжие на империализма в борбата му про­тив новия млад свят, съзнателно продал се проводник на контрареволюционната идеология“.
Но светът се върти и Хрушчов, след опитите да засее с царевица целините, за да догони и задмине Америка, също изпада в немилост. Когато умира, роднините по­ръчват именно на Ернст Неизвестни да извае надгробния му паметник. Каква ирония! Творецът сплита в едно два мраморни къса – черен и бял, какъвто е бил животът на комунистическия лидер, каквато е била съдбата на Ру­сия… Бях виждал само белия мрамор. Предстоеше ми да разбера и за черния.
В международния отдел на вестник „Отечествен фронт“ наблюдавах ресорите Великобритания и САЩ. Командироваха ме в Лондон да отразявам парламентар­ните избори. Бях написал доста статии за провала на рейгъномиката и тачъризма и очаквах, че консерваторите ще загубят катастрофално. Но попаднах на Даунинг стрийт точно когато от балкона на номер 10 Маргарет Тачър поз­драви френетичното мнозинство със знака на победата за началото на триумфалния си трети мандат. На сутринта авторитетният „Таймс“ излезе със заглавие на осем коло­ни: „Маги Трета“.

Това беше техният свят. А нашият? Заради мизерните си командировъчни спях при кореспондентката ни Бригита Йосифова, в еднофамилната ѝ къща в Пендж Ист, краен квартал на Южен Лондон, на пет спирки от же­лезопътната гара „Виктория“. Тя ме настани в кабинета на починалия си съпруг Майкъл Темпест, дългогодишен кореспондент на комунистическия вестник „Морнинг стар“ в Москва. В библиотеката му имаше страшно мно­го руски книги „самиздат“, неизвестно как изнесени от СССР. Имаше и доста „тамиздат“, произведения на руски дисиденти, печатани в Лондон. Пробвах да чета „Архи­пелаг ГУЛАГ“, но на двадесетата страница я оставих, приличаше ми на телефонен указател. След това попад­нах на „Утопията на власт. История на Съветския съюз от 1917 година до наши дни“ на учените Михаил Гелер и Александър Некрич. Книгата беше от 1500 страници, отпечатани на пилюр е най-дребния шрифт. Четох цяла нощ. Четох и през следващите дни. Четях и не вярвах на очите си. Всичко случило се и след това старателно по­крито си беше там: Финансирането на Октомврийската революция от американски и германски банки. Зверствата по време на Гражданската война. Опитите за предизвикване на „перманентни“ революции в Германия, Полша, Унгария и Латвия. Голодоморът в Украйна. Кражбата на испан­ското злато. Раждането и разцвета на архипелага ГУЛАГ. Терорът през 30-те. Убийството на Киров. Политически­те процеси срещу Бухарин, Зиновиев, Каменев, Риков и Радек. Разгромът на армията и разстрелът на генералите Тухачевски, Якир и Путна. Екзекуцията на Троцки. До­говорът Молотов – Рибентроп и подялбата на Полша. Агресията срещу Финландия. Разстрелите в Катинската гора. Изселването и преместването на кримските татари и другите малки народи. Разгромът на опозициите в „на­родните демокрации“. Съдебната разправа с българина Трайчо Костов, с чехите Рудолф Слански и Владимир Клементис, с унгареца Лаело Райк… (В организацията на процесите особена роля играе Лев Шварцман, известен в България под името „генерал Чернов“. Той е водил след­ствието срещу редица руски културни дейци, арестува­ни по времето на Сталиновия „Голям терор“. Сред тях са писателят Исак Бабел, публицистът Михаил Колцов, режисьорът Всеволод Майерхолд.) „Утопията на власт“ сериозно разклати вярата ми в Съветския съюз. След та­кава трагична история как ли изглеждаше вече тази тол­кова неразбираема за мен страна? …

Съдържание

УВОД
АКИАВЕЛИ МЕЖДУ ПРАВЕЦ И БОЯНА. Проклятието да бъдеш втори
В ТЪРСЕНЕ НА НОВИ РУДИ. Червената принцеса отваря кутията на Пандора
КОМУНИЗМЪТ ИДВА В ЕВКСИНОГРАД. И си отива в Прага и в Гданск
ЗАГОВОРЪТ НА МАСОНИТЕ. Колко дивизии има папата?
ЧЕРНИЯТ И БЕЛИЯТ МРАМОР. Костите в Сибир се размърдаха
КОТКАТА, КОЯТО САМА ЛОВЕШЕ МИШКИ. Гето товареше рублите на тирове
ИЗДИГНАХ СИ ПАМЕТНИК. Човекът от народа, Соколът на Карпатите и Великият вожд
ГОЛЯМАТА ЕКСКУРЗИЯ КЪМ НЕБИТИЕТО. Живков подпечатва смъртна присъда
ВСИЧКО ЗА МАЙКА МИ. Горко на победените
НОЩТА СРЕЩУ ДЕСЕТИ. „Лубянка“ и „Ленгли“ отново заедно
ИГРАТА Е ПО-СЪВЪРШЕНА ОТ ЖИВОТА. Как се чистят пипалата на октопода
КАПИТАН БОБ И ЧЕСТНИТЕ ЧАСТНИЦИ. Могат ли да се направят яйца от омлет
СНИМКИ
ПОСЛЕСЛОВ

За Авторa

Линк към книгата:

Други препоръчани книги:

Зад завесата на прехода. Книга 2 – Калин Тодоров Зад завесата на демокрацията. Книга 3 – Калин Тодоров Истории за личности и буболечки – Книга 1 – Кеворк Кеворкян Втората Световна Война. Том 1 – Антъни Бийвър Кома. Думите, които оживяха след чуковете – Огнян Стефанов Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2