Ефектът Луцифер. Как добрите хора стават зли – Филип Зимбардо

Защо добрият човек би извършил зверство? Защо интелигентен човек би направил нещо толкова абсурдно и ирационално? Тези и други въпроси трябва да са били в съзнанието на Филип Зимбардо, когато той провежда своя известен експеримент. Той е известен и противоречив социален психолог и изследовател. Неговият експеримент в затвора в Станфорд през 1971 година е само началото на интереса му да открие защо хората се променят и държат по много неочаквани начини в определени ситуации. Този професор допринася за психологията в много отношения извън този експеримент. Ефектите, които абсолютният контрол може да има върху съзнанието на хората или последиците от култовото и групово мислене, са някои от темите, заложени в неговите изследвания.
Той също така участва активно в изучаването на срамежливостта, мотивацията и човешките перспективи за течението на времето. „Ефектът Луцифер“ е заглавието на книга на Филип Зимбардо, в която той представя своя “експеримент”. Резултатите променят начина, по който гледаме на хората. Те също така повлияват на нашето разбиране за това колко важна е нашата среда и ролята, която играем в нашето поведение и нагласи. В книгата Зимбардо задава някои въпроси:
Какво кара добрия човек да действа по зъл начин?
Как може да съблазниш морален човек да действа неморално?
Къде е границата, разделяща доброто от лошото и кой има опасност да я пресече?
Произходът на експеримента в затвора в Станфорд Филип Зимбардо искал да изследва хората в контекст, в който им липсва свобода. За да постигне това, Зимбардо предложил на академичното управа да се симулира затвор, като се използва неизползвано университетско пространство. След като преобразил района като затвор, Зимбардо трябвало да го напълни със „затворници“ и „надзиратели“. Преподавателят набира 24 студенти за своя експеримент. Те получили малка сума пари, за да са склонни да играят съответните роли. В експеримента участвали 24 студенти, които били разделени на произволен принцип в две групи (затворници и пазачи). Идеята е била да се увеличи чувството за реализъм и да се постигне по-голямо потапяне в тези роли. Зимбардо с помощта на полицията „арестувал” студентите, облякъл ги като затворници и заменил имената им с идентификационни номера. Дал на „пазачите” униформи и слънчеви очила, за да насърчат ролята им на властимащи.
В началото на експеримента в затвора в Станфорд повечето затворници третираха ситуацията като игра. Така че превъплъщаването им в ролята на лишени от свобода не била много убедителна. Но надзирателите трябвало да потвърдят своята власт и да накарат останалите да се държат като затворници. И така те започнали да правят постоянно преброяване и да упражняват несправедлив контрол върху задържаните. Охраната започнала да принуждава затворниците да спазват определени правила по време на преброяването. Неща като изпяване на идентификационния им номер. Ако не спазвали тази заповед, трябвало да правят лицеви опори. Тези „игри“ в началото били безвредни. На втория ден те започнали да се превръщат в истински, жестоки унижения на затворниците от страна на охраната. Пазачите наказвали затворниците, като не получавали храна и сън. Затваряли ги в карцера с часове. Или били принудени да останат цяла нощ прави и голи. Охраната дори стигнала дотам, че да ги принуди да се преструват, че правят орален секс с другите затворници. Поради този тормоз затворниците забравили, че са студенти, участващи в експеримент. Започнали да си мислят, че всъщност са затворници. На шестия ден трябвало да отменят експеримента в затвора в Станфорд, макар че първоначалният план бил той да продължи две седмици. Защото студентите, които били в ролята на надзиратели, се потопили дотолкова в техните роли, че степента на насилие ескалирала драстично.Има един въпрос, който веднага идва наум. „Как пазачите достигат това ниво на зло със затворниците?“

Важно е преди всичко да се въведе дефиниция на злото. Зимбардо го постулира така:

Злото се състои от преднамерено действие по начини, които вредят, малтретират, унижават, лишават от човешки качества или унищожават невинни други хора, или изполване на собствения авторитет и системна власт за насърчваване или позволяване на другите да направят това от ваше име. Накратко, това е “да знаеш, че не е редно, но въпреки това да го правиш”.

Разбира се, злото често се поражда от добри намерения – или поне извършителите му вярват, че са добри. Зимбардо описва най-мащабното творене на зло в историята, а именно католическата инквизиция, която измъчва и избива безброй хора по крайно изобретателни методи в продължение на десетилетия. А нейното наследство е живо и до наши дни навсякъде, където се използват изтезания.

Ужасният парадокс на Инквизицията е, че пламенното и често искрено желание за борба със злото генерира зло в по-голям мащаб, отколкото светът е виждал преди. То въвежда използването от Държавата и от Църквата на инструменти и тактики за мъчение, които са върховната перверзия на всякакъв идеал за човешко съвършенство. Изключителната природа на човешкия ум, който може да създава велики произведения на изкуството, науката и философията, е извратена, за да анагажира в актове на “креативна жестокост”, които целят да пречупят волята.

Зимбардо ясно посочва, че най-опасна е убедеността ни, че на мястото на извършителите на изтезания ще имаме силата да откажем. А това просто не е така – и експериментът в университета в Станфорд го доказва. Хипнотичното описване на минаващите часове и отношенията между носещите номера затворници и носещите слънчеви очила и униформи надзиратели е стряскащо четиво, а Зимбардо щателно проследява какво се случва според него в умовете на участниците. И това са елитни студенти, не забравяйте, във време, когато антивоенното движение е в разгара си, тече хипи революция, въобще по-ненасилнически период за младите едва ли може да се открие. Но… истината е такава:

Всяко дело, което някога е било извършено от човешко същество, колкото и да е ужасно, е възможно за всеки от нас – при подходящите или погрешните ситуационни обстоятелства. Това познание не извинява злото; то по-скоро го демократизира, разпределеля вината за него сред обикновените действащи лица, вместо да го обявява за царство само на девианти и деспоти – Те, но не и Ние.

Много важно място в книгата е отделено на друг не по-малко смайващ експеримент – този на Милграм, в който хора са приканени да наказват други с ескалиращи по сила електрошокове в симулирано научно изследване. Окрилени от позволението на отговорно лице, те не се спират дори когато “жертвата” крещи и в един момент подозрително замлъква. Цели 65% от доброволците, далеч повече от каквото и да е предварително очакване, достигат до максималното ниво, за което предварително знаят, че е силно нараняващо. И това само защото някой седи до тях и им казва, че всичко е наред и поема всичката отговорност.
Последната част на книгата е отделена на реалните мъчения и изтеклите снимки от затвора Абу Граиб. Филип Зимбардо пространно описва условията в затвора и открива редица сходства с тези, които се е опитал да симулира преди десетилетия в университета. Той решително се противопоставя на опита на институциите да си измият ръцете, че малтретирането е дело на няколко души с уклон към насилието. Напротив, той обвинява всички – от Буш и Чейни до отговорни военни лица в умишлено създаване на условия за провокиране на такъв тип насилие и отказ от отговорност за това положение. Зимбардо е еднозначен – неговият експеримент се възпроизвежда по естествен начин в безброй ситуации по света, и превръща хората в чудовища. И вината е колкото на поддалите се, толкова и на тези, които допускат такива условия да съществуват.

ВИЖТЕ TED конференцията на Зимбардо [с български субтитри] по темата на:

Една книга, която ще ви покаже как хората могат да се променят в пълната си противоположност.

Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца,
но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир.
Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри. 
–“Доброжелателните”, Джонатан Лител

ПРЕДГОВОР

Разсъждавайки за причините, поради които посветих толкова голяма част от професио­налната ми кариера на изучаването на психологията на злото – на насилието, аноним­ността, агресията, вандализма, изтезанията и тероризма, – трябва да отчета и ситуацион­ната формираща сила, която действа върху мен. Израствайки в бедност в Южен Бронкс, Ню Йорк, гетото оформи голяма част от светогледа ми и моите приоритети. Животът в градското гето се свежда до оцеляване чрез развитие на полезни по житейски интелигентни стратегии. Това означава да се ориентираш кой държи властта, която може да се използва срещу теб или за да ти помогне, кого да избягваш и кого трябва да благоразполагаш. Означава да дешифрираш фините ситуационни сигнали на кого да залагаш и кога да се свиваш, създавайки взаимни задължения и определяйки какво е необходимо, за да осъществиш прехода от последовател към лидер.
В онези дни преди хероинът и кокаинът да наводнят Бронкс, животът в гетото се състоеше от хора без собственост, деца, чийто най-ценен ресурс в отсъствието на играчки и технологии бяха другите деца, с които да си играят. Някои от тези деца станаха жертви или извършители на насилие; някои, за които мислех, че са добри, накрая свършиха някои истински лоши неща. Понякога беше видно кой е катализаторът. Например да разгледаме бащата на Дони, който го наказваше за всяко прегрешение, като го събличаше гол и го караше да коленичи върху оризови зърна в банята. Този баща мъчител в други моменти беше очарователен, особено около жените, които живееха в сградата. Като юноша Дони, пречупен от тези преживявания, свърши в затвора. Друго дете си изливаше фрустрацията, като дереше котки на живо. Като част от процеса на приемане в бандата трябваше да крадем, да се бием с друго дете, да свършим някои дръзки дела и да плашим момичетата и еврейските деца, които отиваха в синагогата. Нищо от това не се смяташе за зло или дори за лошо; това беше просто подчинение на тартора на групата и конформизъм с нормите на бандата.
За нас, децата, системната власт се държеше от големите лоши портиери, които ни изритваха от входовете, и безсърдечните хазяи, които можеха да изгонят цели семейства, като накарат властите да изхвърлят вещите им на улицата заради неплащане на наема. Все още им съчувствам за публичния им срам. Най-лошият ни враг обаче бяха полицаите, които се хвърляха върху нас, докато играехме детски бейзбол на улицата (с бухалка от дръжката на метла и гумена топка). Без да предлагат никаква причина, те конфискуваха нашите топки и ни принуждаваха да прекратим играта на улицата. Тъй като нямаше игрище на по-малко от една миля от мястото, където живеехме, улиците бяха всичко, с което разполагахме, а за гражданите нямаше особена опасност от нашата розова гумена топка. Спомням си един път как скрихме бухалките при наближаването на полицаите, но те ме посочиха, за да им издам тайната за нашето скривалище. Когато отказах, единият полицай каза, че ще ме арестува и ме натика в патрулката, а докато ме блъскаше, главата ми се удари във вратата на колата. След това никога повече не вярвах на възрастни с униформа, докато не ме опровергаят.
С такова възпитание – в отсъствието на всякакъв родителски надзор, защото по онова време децата и родителите никога не общуваха на улицата – е видно откъде произлиза моето любопитство за човешката природа, особено по-тъмната ѝ страна. Така „Ефектът Луцифер“ от дълги години се мътеше в мен, от моите дни в гетото през формалното ми образование по психология и ме накара да задавам големи въпроси и да им отговарям с емпирични доказателства.
Структурата на тази книга е малко необичайна. Тя започва с глава, в която очертавам темата за трансформирането на човешкия характер, на добрите хора и ангелите, които се превръщат в лоши, дори зли, дяволски. Там повдигам фундаменталния въпрос колко добре всъщност познаваме себе си, колко уверени можем да бъдем в прогнозирането какво бихме и не бихме направили в ситуации, в които никога преди това не сме били. Възможно ли е – като любимия ангел на Бога Луцифер – да бъдем въведени в изкуше­нието да причиним немислимото на другите?
В главите, посветени на Станфордския затворнически експеримент, разказвам в големи детайли нашето изследване на трансформацията на отделни студенти, докато те играят случайно разпределени роли на затворници или надзиратели в симулиран затвор, който стана твърде реален. Хронологията глава по глава е представена като филмов сценарий, като личен наратив, разказан в сегашно време с минимални психологически интер­прета­ции. Едва след като това изследване приключи – то трябваше да бъде прекра­тено пред­срочно – разглеждам какво сме научили от него, описвам и обяснявам събраните от него емпирични доказателства и детайлизирам психичните процеси, които са участвали в него.
Едно от доминиращите заключения от Станфордския затворнически експеримент е, че всепроникващата, но фина власт на редица ситуационни променливи може да подчини волята на човека да се съпротивлява. Това заключение придобива по-голяма дълбочина в поредицата от глави, посветени на детайлизирането на това явление чрез редица изслед­вания в социалните науки. Виждаме как различни изследвани лица – както други студенти, така и обикновени граждани доброволци – започват да се подчиняват, да са конформни и лесно да бъдат увлечени във вършенето на неща, които не биха и сънували да вършат, когато са били извън тези ситуационни силови полета. Очертан е набор от динамични психологически процеси, които могат да накарат добри хора да вършат зло, например деиндивидуализация, подчинение на авторитета, пасивност пред лицето на заплахи, самооправдание и рационализация. Дехуманизацията е един от централните процеси в трансформирането на обикновени, нормални хора в безразлични или дори буйни извършители на зло. Дехуманизацията е като кортикална катаракта, която замъг­лява мисле­нето на човека и подпомага възприятието, че другите са някакви по-нисши хора. Тя кара някои да започнат да разглеждат другите като врагове, заслужаващи мъки, изтезания и унищожение.
С този набор от аналитични инструменти на разположение се насочваме към разсъж­даване за причините за ужасяващото насилие и изтезания на затворници в затвора Абу Граиб в Ирак от американските военни полицаи, които са ги пазили. Обвинението, че тези безнравствени действия са били садистично дело на няколко подивели войници, т. нар. гнили ябълки, се оспорва чрез изследване на паралелите, които съществуват в ситуационните фактори и психичните процеси, които са действали в този затвор, с онези в Станфордския симулиран затвор. Изследваме в дълбочина Мястото, Човека и Ситуацията, за да направим заключения за каузалните сили, участващи в пораждането на насилствените поведения, документирани на отвратителните „трофейни снимки“, направени от войни­ците в процеса на измъчване на техните затворници.
Това твърде мрачно пътуване в сърцето и съзнанието на тъмнината се преобръща в последната глава. Време е за известни добри новини за човешката природа, за това, което ние като отделни хора можем да направим, за да предизвикаме ситуационната и систем­ната власт. Във всички цитирани изследвания и в нашите примери от реалния живот винаги има някои хора, които се съпротивляват, които не се поддават на изкушението. Това, което ги е спасило от злото, не е някаква вродена магическа доброта, а по-скоро и по-вероятно разбиране – колкото и да е интуитивно – на психичните и социалните тактики на съпротивата. Очертавам набор от такива стратегии и тактики, за да помогна на всеки да е по-способен да се съпротивлява на нежеланото социално влияние. Този съвет се базира на комбинация от мои собствени преживявания и мъдростта на моите колеги социални психолози, които са експерти в областта на влиянието и убеждаването.
Започнали сме да мислим за нашите герои като за специални, раз­лични от нас, обикновените смъртни, с техните смели дела или доживотни саможертви. Тук признаваме, че такива специални хора наистина съществуват, но те са изключението в редиците на героите, малцината, които правят такива саможертви. Те са специална порода, която организира живота си около хуманитарна кауза например. Обратното, повечето други, които признаваме за герои, са герои на момента, в ситуацията, които действат решително, когато зазвучи тръбата на нуждата. Така пътуването на „Ефектът Луцифер“ завършва с положителна нотка, като отдава почит на обикновения герой, който живее във всеки от нас. Противно на „баналността на злото“, която гласи, че обикновените хора могат да са отговорни за най-отвратителните актове на жестокост и морално падение срещу събратята си, аз приемам за факт „баналността на героизма“, която разгъва знамето на героичния Всеки, който обръща внимание на призива за служба на човечеството, когато дойде времето му да действа. Когато тази камбана забие, те ще знаят, че тя бие за тях. Тя бие за призив да се отстои това, което е най-добро в човешката природа и което се издига над могъщия натиск на Ситуацията и Системата като непоколебимо утвърждаване на човешкото достойнство, противопоставящо се на злото.

В тази книга обобщавам провеждани в продължение на повече от 30 години изслед­вания върху факторите, които карат добри хора да стават слуги на злото. Тази транс­формация на човешкия характер наричам „Ефекта Луцифер“, наречен на любимия ангел на Бога, който губи благоразположението му и в крайна сметка се превръща в Сатана.
   Вместо да предлагам религиозен анализ обаче, представям психо­логи­ческо обясне­ние на това как обикновени хора понякога стават зли и извърш­ват неопи­суеми действия. Като част от този разказ в „Ефектът Луци­фер“ за пръв път раз­кривам цялата история зад Стан­фордския затвор­нически експеримент – ста­нало вече класика изслед­ване, което прове­дох през 1971 г. В него обикновени сту­денти бяха разпределени на случаен принцип да играят ролите на надзирател или на затворник за две седмици в симулиран затвор, но надзира­телите бързо станаха толкова брутални, че експериментът трябваше да бъде прекратен само след шест дни. Как и защо се осъществи тази трансформация и как се съотнася към неотдав­нашни събития като малтретирането на затворници в Абу Граиб в Ирак? Еднакво важно е какво ни казва тя за човешката природа и какво ни под­сказва за ефективните начини за предотвратяване на такива злоупотреби в бъдеще.
   “Последвайте ме в това пъту­ване, което поетът Милтън би могъл да опише като превръщане на мрака в нещо видимо. Макар често да е трудно да се чете за злото от първо лице, трябва да разберем неговите причини, за да го удържим и да го трансформираме чрез мъдри решения и нова­торски общи действия. Всъщност според мен днес няма по-спешна задача пред нас.”
—Филип Зимбардо, почетен професор,  Станфордски университет

Съдържание

Предговор
1. Психология на злото: ситуирани трансформации на характера
2. Неделни изненадващи арести
3. Нека неделните деградиращи ритуали започнат сега
4. Затворнически бунт в понеделник
5. Двойният проблем във вторник: посетители и бунтовници
6. Сряда излиза от контрол
7. Властта на  предсрочното пускане на свобода
8. Конфронтациите с реалността в четвъртък
9. Петъкът избледнява до черно
10. Смисълът и посланието на Станфордския затворнически експеримент: алхимията на характеровите трансформации
11. Станфордският затворнически експеримент: етика и разширения
12. Изследване на социалната динамика: власт, конформизъм и подчинение
13. Изследване на социалната динамика: деиндивидуализация, дехуманизация и злото на бездействието
14. Тормозът и изтезанията в Абу Граиб: разбиране и персонализиране на неговите ужаси
15. Изправяне на системата на съд: съучастието на командването
16. Съпротивляване на ситуационните влияния и почитане на героизма