Три ябълки паднаха от небето – Нaрине Абгарян
Книга като глътка чиста вода от планинско поточе, като кокиче, което пробива калния сняг и пръска деликатния аромат на надеждата. В нея са вложени толкова много дух и душа, че ще ви стане топло и леко, сякаш отново сте в лоното на щастливото детство, в прегръдката на най-любим човек. Разказът на Нарине Абгарян е кадифено и нежно обсебване, което не можеш да спреш, веднъж потънал в топлината му. Тя преплита съдби и те препраща от настоящето в миналото, без изобщо да спъва мисълта ти, без да те губи. Историите са пълни с колоритни сравнения, поетични метафори, саркастични намеци и прекрасни описания на селски пейзажи. Освен това включват елементи от магически реализъм, благодарение на които разказите за жителите на Маран звучат толкова приказно и необикновено.
Стилът и сюжетът много напомнят на някаква смесица от историите на Елин Пелин, добрината в героите на Йовков и хумора, характерен за разказите на Чудомир. А някой критик от родината на Нарине Абгарян вероятно би определил писателката като “арменския Маркес”. Защото “Три ябълки паднаха от небето” е написана в стила на магическия реализъм, така характерен за латиноамериканската литература с нейния особен поглед към живота и мистичен култ към смъртта и с живописното митологизиране на Вселената, хората и отношенията между тях.
Житейската философия в Маран е простичка, лишена от натруфен драматизъм и излишни хиперболи. В селото животът тече бавно, но спокойно, понякога трудно, но и с обещание за някаква стабилност и сигурност, която, ако не природата и политиката, то поне хората могат да гарантират.
Малкото арменско селце Маран, сгушено под вековни гори високо в планината, е приютило разноцветни човешки души и е преживяло всичко – изтощителни зими и лета, апокалиптично земетресение, погълнало голяма част от селото, мъртвешки глад и осемгодишна война, в които е изгубило децата си. И това е най-страшното от всички бедствия за селото – да остане без деца, без надежда. Селце – паноптикум от изстрадали гордо живота си хора: Баба Мане, която прехвърля топчета на броеницата с черните си, изкривени от артрита ръце и говори с небесните сили, гадателят, който предсказва на прекрасната Воске, че ще загуби живота си, когато загуби медните си къдрави коси, Анатолия, главната героиня с очи като тъмна нощ и сърце на фея, орисана от една тайнствена циганка в деня на раждането си, Ясаман и Ованес, нейните съседи, едни обикновени ангели на добрината, надареният с нечовешка сила ковач Василий и неговият брат Акоп, който вижда Смъртта, запътена към някой от селяните, Валинка, която цяла година чака своята русокоса внучка… Небесата не са били благосклонни към тези хора, освен в едно – запазили са тяхното достойнство и упоритата им вяра в доброто.
” Няма рай, и ад няма – разбра изведнъж Анатолия. – Щастието е раят, мъката – това е нашият ад. И Бог е винаги и навсякъде, не само защото е всемогъщ, но и затова, че Той е невидимите нишки, които ни свързват един с друг.”
…най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, което не са успели да те дочакат”
За автора:
Определя себе си като антиглобалистка, която е за затваряне на границите, символично, разбира се, защото настоява, че за хората днес е важно да останат при корените си и да се върнат към всичко онова, което са загърбили и отрекли. Завършила е лингвистика, работила е в чейнджбюро, за да се издържа и е станала известна с блога си. Първата й от общо 10 книги е за деца. “Три ябълки паднаха от небето” пък е книга за възрастни или по-скоро за неостаряващи деца, които още вярват в любовта и чудесата.
Самата Нарине Абгарян е живяла три години с погрешната диагноза множествена склероза. Когато й я поставят, ляга и заспива. Събужда се с твърдото убеждение да продължи да живее и да мечтае, пък колкото й стигнат времето и силите. И ето я героинята на “Три ябълки паднаха от небето” – 58-годишната Анатолия, която сама си е поставила “диагноза”: дошло й е времето да мре. И го прави като ляга, за да заспи. Съдбата обаче й е приготвила друго. Оцеляла от един ужасяващ брак, без деца и без светлинка в живота си, Анатолия открива щастието там, където никога не е подозирала. С човек, отказал си също да бъде щастлив, след като Съдбата му е отнела всичко. Животът, този велик магьосник, е вълшебно непредсказуем, по ангелски чудотворен и бълбукащо забавен, неговите удари в моментите, когато сме най-щастливи и неговите подаръци в моментите, когато ни се струва, че губим всичко, балансират по някакъв странен начин енергията на нашия тревожен свят.
Линкове:
