Съвършената. Преподобна Стойна, неканоничната светица – Неда Антонова

Книга на Неда Антонова „Съвършената“ е първата книга, посветена на последната българска светица, която все още не е канонизирана от Светия Синод на БПЦ.  Но Преподобието, както са я наричали съвременниците й, живеещи в Пиринска Македония, е увековечена от народната любов и признание още през 20-те години на ХХ в.
Народът я нарича Преподобна Стойна, в православната и католическата църква преподобна означава категория светец за човек от църковния клир, който в земния си живот се е отдал на монашество и аскетизъм. Това е единствената категория светци, които биват признати за такива само поради чисто духовните си подвизи.
След кончината й през декември 1933 г. името и делата й постепенно потъват в забвение, но през последните десетина години славата на светостта й отново обходи цялата страна. А мястото, където е погребана, вече е известно като Малкия Йерусалим, защото там целогодишно се стичат хиляди поклонници от цяла България, от Гърция, Македония, Сърбия и Русия.
“Съвършената” – роман в две части: за Стойна Преподобна – вечното безсмъртие на Духа; и за любовта – временното безсмъртие на телата.
Преподобна Стойна е пратеник на Бога – за спасение на вярата – пророчица и мъченица, тя е изпратена за изпитание на пътниците, които си отиват и за надежда на пътниците, които идват. Който не е посетил скромната й собичка в черквата “Св. Георги Победоносец” и не е стъпил в двора, където е гроба й, ще умре без да се е разтворил в тази божествена частица от рая. Това място е свято, най-магичното в България, където душата ви най-неочаквано ще поиска да проговори.

„Тази книга е мисия, тя не е поредният роман“ – казва  издателят Румен Леонидов и допълва, че Неда Антонова има невероятно чувство за обобщение. „Когато се съчетае способността да проникваш в историята с една духовна чистота и вяра в доброто мисля, че така наречения продукт е повече от полезен и необходим.“
„Човек трябва да намери единение с космическия разум, световния мозъчен център или Бог. За тези които не вярват, повтарям думите на Йордан Радичков: и да има Бог и да няма ти живей така сякаш го има“.
„Едва ли авторът избира темите. Темите избират автора“– казва Неда Антонова и разказва за първите стъпки към подхода към образа на Преподобна Стойна.“Това не е просто написване. Това е процес. Процес на вярване в това, което се е случило  Процес на възторг пред човешката природа. Ние не виждаме електричеството в кабелите, но като щракнем копчето то свети, както и ние не виждаме дарбите на хората, но в един момент те се проявяват“ – добавя авторката и продължава: „Аз вярвам, че човешкият живот не е инцидент, че той не се дава само веднъж, ние го помним само веднъж.Няма невъзможни неща.“
Преподобна Стойна е един феномен.
На въпроса: дали тази книга ще промени ли нещо у нас, Неда Антонова отговаря: „Всеки взима от шведската маса това което му се яде. В зависимост от нуждите на душата, човек ще вземе това , което му трябва“.

„Она е светица. Целиот живот го е страдала като светица. Как ме гледаш мене, она е десет пате по-голема от мене! Аз апнувам, пийнувам, такива работи, а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия, само водичка и трошка лебец. Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен да го знаете. Она сите работи със Свети Гьорги ги е онаждала“.
–Ванга

“Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна, сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и третата година у селото Хазнатар, дека е до градо Сяр у Гръчко, а ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та, като целиот ми живот ке биде петдесет години и сто дена. […]
Нека дойде Боянка, да ѝ кажувам сичко, дето людето требе да знае, и да го тя запише, та и от мене да остане нещо си на книга записано…
Не че искам да съм най-видна в очите на свето, не това ожида душата ми. Ще ми се повечко народ да чуе и разбере онова, дето го днес вещаят и другите провиденци: не само какво има да става с таз наша България, ами и поради що ще има оно да става… И като знаят, да се не страшат и боят, ами да живеят паметно като всички народи, от Бога избрани и предупредени… Те туй искам да кажа, отец, и да го Боянка запише за моя памет и за хаир на народо ни. Нека си донесе тетрада с много листя и три-четири калема, щото дълго е за разправяне, а още по-дълго – за писане…”

Стойна казваше, че на много народи е дадено да избуят на земята като цветя, да я украсяват някое време, после да клюмнат, да увехнат и дори да изчезнат от лицето ѝ и за тях да помни само науката. Други народи минават като метеори през световния небосклон, светят и приковават погледа на човечеството, после угасват, падат неизвестно къде и остават само предвещанията и митовете им. Българите са гмуркачи: дадено им е неведнъж да стигат дъното, изчезвайки от повърхността на историята, а после да изплуват от дълбините като новородени, и прегърнали скъпите дарове на миналото, да започнат всичко отначало, доказвайки на света, че племенната душа също може да бъде безсмъртна.

„Как да ги накарам да ми повярват, Царю Свети? Днес никой на нищо не вярва. След всичко, което се случи между народите, хората взеха да се съмняват дори в справедливостта на Всевишния.“
„От това, че някой се съмнява в Него, Той няма да стане по-малко Себе си. А ти им говори за онова, което очаква света в най-близко бъдеще. Предсказвай им събитията от утрешния ден, от идващия месец. И като станат преки свидетели на сбъдването, хората ще повярват в тебе, а чрез тебе – и в Небесата. Ще ти бъде дадено да знаеш всичко, което очаква българския народ… “
„Лошо ли е?“
„… ако той продължава да бъде безропотен съзерцател на съдбата си. А също и всичко, което ще го направи след време духовен водач на света, ако той, разбира се, изяви воля за това. Винаги има или – или. И да не се оправдавате после, че уж така ви било писано. Важното е как го четете. Ставай и тръгвай. Още днес. На всички, които те слушат, кажи, че макар и прикована на кръста, Бог няма да предаде земята ви на разтерзание. В делото си няма да си сама. Ще ти бъдат дадени и помощници мъж и жена, а над тях и един Учител в земна плът. Те ще станат известни след тебе, но само по време. Мъжът ще те надживее, за да те продължи, колкото може.  Жената е млада, като тебе сляпа и самата още не знае, че Божието око скоро ще се всели в нея, а после тя ще идва при тебе за помощ и подкрепа. Учителят пък дълго след смъртта си ще просиява. (Става дума за пророка Влайчо от Коняво и за Ванга, чиято провиденческа и лечителска дарба за пръв път се проявява през 1941 година, а също и за Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов).
И не бойте се. С боязън от Бога живейте, но без страх от идващото. Дето има вина, там има и опрощение.“

 “Човек не е наследник само на бащи и деди. Всеки от нас наследява най-вече себе си, делата на собствената си душа, преживени в телата на различни човешки същества през многобройни животи…”
— Свети Георги Победоносец

Няколко от пророчествата за България:

– Как намираш новите си съвременници (Българите на XXI век)?
– Красиви. Много красиви хора. Но ми изглеждат някак сънени. Не са сигурни дали онова, което знаят за себе си като народ, наистина се е случило, или са го видели само насън. Твърде много вярват на всичко, което другите народи говорят за тях.
Гордеят се с временното, а пренебрегват вечното. Не изпитват свян пред тялото, нямат и почит към пола. Дори не допускат простата истина, че всеки мъж, влязъл в тялото на жена, и всяка жена, преминала през мъжката душа, оставят там следи, които после се сбъдват в деца и внуци. Искат да бъдат обичани, но не знаят как да обичат. Повечето от тях вярват в Бог, макар и несъзнателно. Но знаят само да искат от Него, много рядко се сещат да Му благодарят и почти никога – да попитат Небето какво То очаква от тях. Предпочитат да са хубави, вместо здрави; да изглеждат, вместо да бъдат; да печелят, вместо да създават. Вярата им винаги е условна, а молитвите им – само по повод. И животът на повечето от тях прилича на кратък счетоводен отчет, който в старостта си те разказват като балада.
– Откри ли мисията на новия си живот?
– Да. Сбъдване на предсказанията.
– За България са направени толкова предсказания, че не е възможно всичко предречено да се сбъдне едновременно.
– Така е. Но аз съм обнадеждена. У българина съществува една отличаваща го от другите народи душевна готовност, придобита още преди векове: той по рождение вярва, че доброто и злото са сиамски близнаци и те съществуват свързани като деня и нощта. Веднъж нощта е по-дълга, друг път – денят. И човек живее, за да подпомага доброто.
– Няма да те оставим сама. Изпратили сме долу много просветлени души и ще продължим да изпращаме. Вие непрекъснато ще се търсите, ще се откривате и ще си помагате. На всички ви е даден дълъг живот и небесна природа. Вие и там ще чувате Космоса и ще действате като части от вселенското цяло.

„Всичко, що е сътворено видимо, дете, е лъжа и е пратено за примамване на слабодухите люде. Истината е в невидимото и то е нашият дар от Твореца.“

Царица Елеонора: „Майко… има ли път… за нас?“
Преподобна Стойна: „Път винаги има… Но няма да е лек. Щото, Ваше Величество, между людете няма сговор и щото на народ добро не можеш направи. Един – тъй, друг – инак. Ако, да кажем, ти речеш да попиташ народо сака ли утре да вали, или он сака да пече слънце, ке се жива сащисаш от туй, що ке чуеш. Един ке вика: „Не ща дъжд, сеното ми е на ливадата, ке се сгнои“, друг ке вика: „ Искам дъжд, да надои зърно царевицата, оти е на припек“, трети ке окне: „Къв дъжд те патил, бре, сабахле годяваме балдъзката!“; ще има и такъв, що ще те моли: „ Нека да е слънце, оти старият бере душа и ка ке го него погребеме, ако рукне от небето като из ръкав…“. Няма съгласия, Ваше Величество, и няма да има, докато народот сам помежду себе си не се съгласи… Щото туй, що е добро за един, не е харно за друг… И сичко, Ваше Величество, се оставя на Бога… А после пцуват Всевишния, че за един бил майка, за други – мащеха…“
„Колко още…?“
„Много. И колкото по-натам, толкова по-голям зор.
„Молете се за България, майко Преподобна.“

„А България? Какво ще стане с България?“
„Много работи ке станат. Ако политикантите скарат народо и он почне да се мрази, ке дойде глад и мор. Деца и старци ке умират без лек и лекарства. Обич, обич требе на ората! Нема ли я, ке се затрие убавата ни държава. “
„Подир кои е добре да вървим, Преподобна? Подир Русия или подир Германия?
„България и Русия завинаги ке са вързани една за друга, но невинаги за добро. Те са неразделни като душа и тяло. Големо е тялото, а душата е малка, но без нея плътта е само леш, смрад и тъмнина за ума. България е душата. Щото оттук е тръгнала към Русия и вяра, и книга, и патриарх. Все Богови работи сме ѝ пратили. Ама тялото е неразумно. Неуко е то, завалията. Сляпа сила: днес я гледаш – сака да те прегърне, утре я гледаш – сака да те яде. Тъй става, щом тялото не почита душата си, а някогаш дори не я признава за жива. Зли времена вещае Небето за Русия, люде. Няма да мине и век – помнете ми думата, – и она, дето днес е ръгнала да прегази свето и като порой мътен да го залее, ке биде прегазена, ке бъде бита, ке се свие в коритото си и дълго време само ке шушне… Ке шушне и ке въздиша… Тогаз отново ке ѝ потребе душа и она пак ке прегърне България… Внуците ви ке го доживеят.
Айде идете си, добри ора, молете се и благодарете… Който може да бъде признателен за малкото, що има, скоро ще му се даде и големото, за което се моли!“

“И народите са изваяние. Едни от желязо, други – от порцелан.“
„А моите? Моите от какво са?“
„От дърво. От дрян са твоите – най-жилавото сред дървесата. То първо от всички цъфти през пролетта, но последно зрее наесен… Късни ще са плодовете на твоя народ, но чакани и лековити. Много е пожертвал твоят народ и много ще му се даде.“
„Хем те слушам, Брате Светли, хем ми е криво… Нали светът уж е съграден по Божия справедливост! Нали си ми казвал, че българите са научили сите народи как да правят държава. Защо те самите толкоз години само рушат своята си, на царя си посягат и на живота му… Нали българите били дали, казваш ти, и втори дар на света – туй, дето людете се раждат свободни, равни и се обичат като братя едноутробни… и нали заради тоз дар най-съвършените горяха на клади… Защо тогаз братята българи помежду си се мразят и все дирят кого другиго да наречат брат… днес – германеца, утре – руснака… Пък другите не ни искат, съжаляват ни, надсмиват ни се и ни сякак подритват…“
„Така ще бъде до времето на Третия дар. А то идва. И той няма да отмине ни вас – обдаряващите, ни тях – обдарените.“
„Но преди туй, сестро, България ще опустее откъм народ. Който остане, няма да знае какво да прави със земята и ще я остави непочитана от човешки труд, а самите люде първо ще подивеят, и ако не се един друг избият, накрая ще се един друг намразят. България ще лети все по-надолу и по-надолу, като на празен геран ведрото… Докато удари дъното и не остави надежда на никой жадуващ… Тогава онези, що са били прокудени по чужди земи, ще се върнат чрез внуци и правнуци. Те затуй някога са били от Бога изпратени далече оттук, за да бъдат опазени, защитени и съхранени за новото време. Ще се върнат и ще направят от България храм с древна позлата и нови икони. И тогава тук няма да има градове, а само села и чифлици… И децата ще са повече от звездите. Но и ние трябва да им помогнем. Затуй ти казах, че Третият български дар за света ще бъде Духът. Тъй, че мила сестрице, почивката ти на Небесата няма да трае дълго. Я има, я няма стотина години, а тъй като гледам как светът се търкаля по нанадолнището, може и по-рано да те изпратят отново…“
   — Стойна Преподобна

„Ако се тревожиш за българите, немай грижа за тях. Те са под сянката на Божията десница. И така е бивало винаги. Не вярвай на всичко, що чуваш. Черното изглежда черно, щото го гледаш отблизо. То и земята ти се види като тепсия, ако я гледаш от височината на своя ръст, но зърнеш ли я от птичи поглед, ще разбереш, че е топчеста. Така са и събитията в историята на народите. Има народи-притчи. Наричат ги богоизбрани. И твоят народ е такъв. Ама не щото българите са най-умни или най-праведни, а щото са най-дълголетни измежду всичките, затуй са изпратени на тази земя с Божия заръка. А кога си изпратил някой да върши твоя работа, ти гледаш да го предпазваш от тежки несрети и ако му даваш теглила, то е само за поумняване. И човекът идва така. Идва на света, препълнен с дарове, и трябва, докато е жив, да ги раздаде. Ама не напосоки – ей тъй, одиш и фърляш, па кой зел – зел, халал да му е! Не. Така правят само дърветата. Човекът е чедо на Небесата и е тяхна свята надежда, защото само чрез човеците Всевишния ще пребъде и утре, тъй както смъртните пребъдват чрез децата си. Без човека Бог е немощен и безсилен…“

Ние не ви мерим по вашите постъпки. Не ви мерим по мислите ви. Мерим ви по дълбочината на душите ви.

„Майко… има ли път… за нас?“
„Път винаги има… Но няма да е лек. Щото, Ваше Величество, между людете няма сговор и щото на народ добро не можеш направи. Един – тъй, друг – инак. Ако, да кажем, ти речеш да попиташ народо сака ли утре да вали, или он сака да пече слънце, ке се жива сащисаш от туй, що ке чуеш. Един ке вика: „Не ща дъжд, сеното ми е на ливадата, ке се сгнои“, друг ке вика: „ Искам дъжд, да надои зърно царевицата, оти е на припек“, трети ке окне: „Къв дъжд те патил, бре, сабахле годяваме балдъзката!“; ще има и такъв, що ще те моли: „ Нека да е слънце, оти старият бере душа и ка ке го него погребеме, ако рукне от небето като из ръкав…“. Няма съгласия, Ваше Величество, и няма да има, докато народот сам помежду себе си не се съгласи… Щото туй, що е добро за един, не е харно за друг… И сичко, Ваше Величество, се оставя на Бога… А после пцуват Всевишния, че за един бил майка, за други – мащеха…“
„Колко още…?“
„Много. И колкото по-натам, толкова по-голям зор. Да е жив и здрав Престолонаследникът.“
„Молете се за България, майко Преподобна.“

„Прошката е Боговото в човека!“

„Всичко, което може да се оправи с пари, пет пари не струва!“

Нито със земните бях напълно земна, нито небесните ме смятаха за тяхна. И едните, и другите ме търсеха най-вече да им помагам. Особено светците. Това, което искаха от мене, бе да им обяснявам постъпките на човеците. Не можеха например да разберат, като как е възможно да имаш пълна кошара с овци и въпреки това да пожелаеш единственото агне на съседа си или единствената му жена. Не го разбираха. И все ми заръчаха:
„Казвай им: по-добре е за човека да поиска от Бога, каквото му трябва, отколкото да го краде или придобива по нечестен начин“.
Казвах им, хората кимаха, съгласяваха се, но веднъж някакъв дядо се сопна:
„Бог е един, а ние сме много. Докато ѝ дойде редът на моята молба, аз може и да не съм жив“.
Бяха тъй замаяни от религия, че не усещаха вярата.

Неблагодарни синове излязоха нашите хора, керко, и срамно непочтителни към векове и предци. Рече им баща им – оня същият, дето народът го съди, че уж бил имал цял сноп с пръчки, та с пръчките съветвал синовете си. Не е вярно туй. Никак! Истината е друга, макар да е същата. Като усетил, че бере душа, старецът извикал петимата си сина, вдигнал срещу им разтрепераната си ръка и рекъл:
„Синове мои, видите ли тази ръка – нищо че днес трепери, тя някога е въртяла меч и е държала книга… А вие сте нейните пръсти. С един пръст човек посочва на децата си небето и всяка сутрин им казва: „Той е там“. С два пръста ни е дадено да вдигнем ръка и да кажем: „Аз съм тук и съм жив!“. С три пръста се кръстим, кога се молим Богу и му се обещаваме. С четири се ръкуваме с всеки, що ни е подал ръка. А петте пръста правят юмрук. Бъдете и вие, синове мои, юмруком сонщим и никогаш не политайте на бой първи, ала посегнат ли ви, нека яростта ви да не бъде по-зла от заплахата… Бъдете мъже и бащи на мъже, мъдри и праведни в думи, дела и помисли! И живейте в братска прегръдка от нине и до века!“.
Тъй то, ама кой слуша баща и майка! Никой! Както днеска, така и тогаз. Още неизстинала пръстта на бащиния гроб, синовете му – за срам и резил пред човеците – фукнали да се делят. Какво, мислиш, делили гидиите? Не ниви и не ливади. Свето делили! Свето ма, Боянке! Дето го е Бог дал един за всинца ни, а те го искат само за тях си. И като се спогодили кой колко да вземе, без да си кажат дума накриво, всеки тръгнал нанякъде с верните си люде – един накъмто изгрев слънце, друг накъмто залез слънце, трети подир вятъра – и кой къде стигнал, заградил онуй, що людете му успели да обходят за десет дена на кон, и тъй си направил царство. Що са колци забили момците ни, що са пръте на плет изплели! Пет огради, Боянке, и сите български. А светът ги гледал и не можел да се начуди: напаст ли е туй някаква, или Божия нужда голема. Па като им се накрая начудил, взел и той малко по малко да си загражда. Един тук, друг – там. Тъй нашите българи, керко, зарадвали другите народи с небесен дар: научили ги, че както Господ от пръст прави човеци, тъй човеците от пръст правят държава.
А годините се търкаляли – де в мир, де в бой, светът си живеел живота. Ама то живейш-живейш, па вземе да ти омръзва и светът взел да усеща, че не му стига въздух, пък то било от туй, че не му стигало заграденото. И ръгнали тогаз да се разширяват кой накъде може. Туй добре, ама сухата земя малко, пък и отвсякъде обиколена с вода, и тя солена. Оди да ореш и сееш в солта! Но светът не е вчерашен и по едно време видял, че има два други пътя за порастване на всяка държава – единият е нанадоле и майката му е копане, другият е нанагоре и майката му е… Той нямал майка, имал само Баща. Тез, дето взели да копат, намерили сичкото земно имане и се разпрострели надълбоко. Туй злато, туй подземни лековити води, туй кости и свети мощи – всичко станало тяхно. А българинът… Сал дето го набеждават за уж много работен! Вятър! Нито е, нито ке биде, оти он по сътворение си е по-такъв, а по-такъвите малко работят, повече мислят, та и нашите тъй.
„Мен ми имане не требе. Булката ми е златото, синовете са ми среброто, щерките – ситен маргарит… Що ми е мене да копам и да се абим, я по-добре да се яз разширявам нанагоре – хем лесно, хем дъно няма.“
И тъй, българите открили за света и му поднесли своя втори небесен дар… И за него ще ти издумам, Боянке. Ама по-сетне.

„Що е най-добро според Бог?“
„Да си жив в Негово име; да живееш заради някого или заради мнозина; да си чист в дела, помисли и живот, като помагаш, постиш, не потребяваш нищо опиващо или пък взето от природата чрез убийство; да помниш, че насилието  е смъртен грях и че човекът живее заради Бог само когато живее заради другите хора.“

„Как ще познаеш, че животът ти е угоден Богу?“
„Щом си здрав и сутрин се будиш весел от благодарност, че си жив; щом работиш онова, що ги е работа, и не търсиш плата за труда си, щото самият ти труд те радва, ги си угоден Богу. Щом обичаш страданията, пратени ти от Него, щото знаеш, че са те за твое душевно добро; щом намираш смъртта като едно заспиване, от което след време се будиш по-мъдър и виждаш живота си като стълба за постепенно възкачване към Съвършенството, ти си твърде угоден на Бога!“

„Какво е тялото человеческо, дрехите и вънкашността человеческа?“
„Примка са, лъжа и измама, тленност, която прилъгва, но е тя нужна на душата, както е нужен облакът на светкавицата, посочваща пътя в тъмното…“

Странно нещо е човекът. От животни не се бои, от бед­ствия не се бои, а докосне ли оня, за когото копнее, разтреперва се като трескав… и му се иска да хукне, да се качи на някое дърво и да гледа мечтата си от безопасно разстояние… А после много нощи да сънува видяното…

Ако всичко е свършило, то е, за да може пак всичко да започне отново.
Неизтощима е човешката мощ за страдание. Ако има нещо, което ще преживее края на света и ще остане да свидетелства за някогашно наличие на човечество по Земята, това ще бъде сладостта от болката, която всеки си причинява сам…

Пътят на съществото от раждането до смъртта е предварително очертан като права линия, подобно разстоянието между две точки, измервано по въздуха. Съществото е, което криволичи встрани и променя посоки и цели в съответствие със страховете, надеждите и заблудите си, докато все пак стигне до Края.

Още когато съществувах в тялото Стойна, много от вас са ме питали:
„Как да познаем, че вие, нашите небесни покровители, ни съветвате? Как да доловим думите ви, щом там, където сте вие, няма думи, а само образи…“.
Ние сме винаги с вас. Ние сме внезапните мисли, които ви идват наум! Ей така – без причина! Неочаквано, изненадващо! Онези мисли, за които после си казвате: „Хрумна ми изведнъж… да се чуди човек… все едно някой ми го пошепна в ухото“.
Това сме ние. Някои от вас ни наричат интуиция. Други ни смятат просто за свой случаен късмет. Ние сме онова добро и разумно, което ви минава през ум, когато трябва да вземете решение. Но вие често пренебрегвате съветите ни и слушате само себе си…
Ние ви казваме:
„Всичко, дето може да се направи от много любов, може да се направи и от много вяра…“.
Но вие чувате:
„Което дори великата страст не може да постигне, постига го великото Его…“.
И като си вярвате, грешите против себе си.

„В очите на Всевишния нищо не е зло. Всичко е само наука. А никоя наука не е развлечение. Живееш, за да се изтощаваш, да се раздаваш, да променяш света, като вдишваш отрова, а да издишваш небесен аромат. С две думи: живееш, за да умреш по-съвършен, отколкото си се родил…“

Нищо не минава безследно. Всичко, което човешките същества всеки миг издишват, веднага се смесва в общ пласт и подобно смог се стеле високо над земята. И не изпаренията, вредните емисии и отработените газове отделят Земя от Небе, а онова, което мислите и чувствате вие.
За да бъда по-ясна, ще си послужа с пример: всеки миг от земния ви живот – чрез всяко ваше издишване – прилича най-общо на взрив. Все едно мощна бомба е заложена в основите на, да речем, Ермитажа, тя избухва и изпълва пространството между вас и небесните същества с отломъци от всичко, което съставлява живота ви. Защото човешкото същество е музей на себе си и наследник на всички съкровища, открити от душата му в дългия ѝ живот, както казваше Брат ми Светлия. Затова и молитвите ви са различни. Дори когато се молите за едно и също нещо, на един език и с еднакви думи, вие пак се молите за различни неща и по различен начин. Защото съкровищата, които издишвате, нямат еднаква стойност. И затова някои молитви стигат до Горе, а други си остават под купола на храма.

„Ти плакала ли си някога?“
„Е па поради що да плачем? Ни се надявах, нито се чудех… Знаех кое след кое иде и защо иде, дивях се на людете, като ги гледах как сами си оплитат конците… Животот на човека е от Горе наснован по дни и нощи като една песен… но човекът сам всичко обърква. Ей тъй, от едната воля! Щото винаги иска да има онуй, що не му е дадено, а даденото му потъпква, щото то му се чини или малко, или непотребно… И все иска онуй, де го има съседът. Ей тъй, шамар да е, ама като на комшията да е… че ако може-и по-голем… И Бог не пречи на людете да грешат, щото е човешката воля свещена и недосегаема… От мене да знаеш, чедо, за три неща никогаш не се плаче: за жив човек, за развален пазарлък и за мъжка рожба… Понякогаш, като те ощетява, Бог те предпазва.“

„Искам да те попитам още…  ако решиш, че се набърквам в непозволени неща, не ми отговаряй…“
„Няма непозволени неща, Боянке. Щом нещо е дадено от Небесата, то е дадено да се знае. Небето няма тайни от нас. Ние си мислим, че имаме тайни от него.“

Колкото по-нагоре накъм Небето се намира едно нещо, толкова то е по-просто. Най-трудните за разбиране работи ходят по земята и са на два крака. Светецът иска само едно: да бъде полезен, да свети заради някого, да спаси нещо, да предпази, да помогне, да влее в главите на хората добра мисъл и да ги научи на добри дела. Светецът не се ражда. Светец се става. Кога е сътворил земя и вода, Творецът не е предвидил светии. Само някой и друг ангел, колкото да не е сам. После туй ангелите взели да се зазяпват надоле къде земята и някои от тях паднали. И като се намерили между човеците, човеци станали. Но небето не обедняло от туй. В същото време някои човеци живели тъй праведно и по Бога, че той ги припознал за ближни и ги дигнал при него си на Небесата… Всеки жив е по малко нещо светия. И всеки жив свети винаги, когато с помисъл или с дело се явява Бог за някое живо същество. Не си стъпкал мравката по пътеката, макар че си бързал, ти ставаш нейният светец-закрилник. Изскубнал си, без да ти пречи току-що засадено дръвче, ти си неговият сатана. Тъй вървят работите.

„А ти не се ли боиш?“
„Поради що да се боим яз? Смрът като смрът. Случва се на всички и им се случва по много пъти. Свиква се. А дето има навик, там няма ни страх, ни чудене. Идваме тук, връщаме се, пак идваме, пак се прибираме там… И тъй, докато някой ден Горе ни кажат: „Айде стига ти толкоз ойди ми – дойде ми, сядай тук и се радвай на вечността… Е от туй ме е страх. Аз не съм свикнала да седя, Боянке. Туй седенето омаломощава човека повече и от най-тежката работа. Та си викам, че може и да поседя, какво поседя Горе, но подир пак ще сляза… Там никой не те кара насила да стоиш. Срам ме е да го кажа, чедо, ама колкото по-бързо живее светът, толкоз по-недоправени се раждат човеците. Никой не следва Божия акъл. Всеки прави от детето си каквото той иска или онуй, дето той самият не го е направил. И що да сторят Небесата? Нищо не могат да сторят. Волята на човека е света и свещена в очите на Силите. Щом човекът е пожелал нещо – дай му го и подир му гледай мъките. Нищо не пречупва човешката воля така, както чуждият присмех или окайване.“

Селото ни бе боголюбиво и хората вярваха в Божиите знаци.
„Щом като е речено от Горе, ще струпаме на момичето собичка.“
За няколко дни вдигнаха малък параклис и аз останах да живея в него сама с иконата и кандилото.
Дълго до земята черно расо – едно за зиме и лете – кълчищена чергица, възглавница, напълнена с вехти парцали, пънче вместо стол и паничка за всякакви ядива… Може да ви се вижда скромно, но това бе всичко, от което се нуждаех. Винаги след това се пазех да не придобия каквото и да е имане. Имаш ли повече, отколкото ти е нужно в момента, умът ти непрекъснато се раздвоява и за важните неща не ти остава никакъв ум. И това е така, щото бедността винаги ни е достатъчна, а богатството все ни е малко.

Били те мъчили едни хора. Показват ми ги. Ей ги, видя ги. Малееее, какви са зли! Влачат те. Май искат да те разпъват на кръст. Ти си бос. От нозете ти капе кръв. Дават ти обуща. Едни таквиз като чизмите на някой войник… ама твоите са направени от желязо и червени… щото били нажежени в жарава. Удрят те с камшик… Ти се усмихваш… после устата ти нещо мърдат… ама не е молба… нещо друго си шушнеш… Ей те пак… Виждам те в яма… до гуша си потънал в някаква бяла пръст… казват ми, че било негасена вар? А един от онези ти дава да пиеш нещо от голяма паница. Отрова било. Ей я паницата. Зелена и в единия край нащърбена, пълна до ръба. Пък ти си жаден. Много си жаден. И пиеш. Боже, какви големи глътки! Га че цял живот капка вода не си пийнувал. Връщаш паницата. Тя празна, а ти жив. Гледаш нагоре и пак нещо си шушнеш. Книгата, ми казва, че онези още много пъти се опитвали да те убият… пък ти все жив си оставал. И накрая за по-сигурно ти отсекли главата с меч. С три удара. Та чак третия… И за какво са всичките тези мъки, Брате Светли? Щото не си им дал нещо, което те са искали от тебе?“
„Напротив. Давах им го, но те го плюеха и го тъпчеха в калта“!
„Ми тогаз що те тровят и те убиват?“
„Защото не искат аз да имам онова, което те не знаят, че им е нужно.“

Скоро и двете ми сестри разбраха, че съм сляпа. Макар че аз не бях. Виждах даже повече, отколкото виждаха те, но клепачите ми бяха затворени, защото мама каза, че погледът ми не е като на другите хора и някой можел да се уплаши от мене. За разлика от Зоя и Ана обаче аз виждах чрез всички части на тялото си. Знаех какво се случва зад гърба ми, без да се обръщам, чувах мислите на тези около мене, но се стараех това да не ми личи – дори когато разбирах, че хората, особено жените, ме гледат с надежда да излекувам децата им, а мислено ме наричат вещица.
Най-трудно ми беше първата година. Бях още дете във всичко, а виждах неща, за които не знаех да казвам ли, че ги виждам, или не. Най-често се боях от болестите на хората. Можех да наблюдавам вътрешните им органи като на снимка – смалени или уголемени, наръфани от болестта, подути в единия край, запушени или пробити… Знаех кой кога и от какво ще се разболее, кога ще умре и как може да бъде излекуван. Ако бях живяла в по-късно време, като една моя по-млада посестрима, дето се казва Вангелия и дето още не знае с каква сила я е сподобил Бог – сигурно щях да изпращам болните при лекаря, който може да им помогне. Но по мое време лекарите бяха малко, живееха повече в градовете, правеха се на богочовеци и вземаха толкоз пари, че се налагаше горките хора да си продават добитъка, за да излекуват детето си от болест, за която в околността на селото им никнат поне три вида целебни билки. Туй най-добре го знае баща ти, Боянке, дето продаде дюкяна си в баш чаршията на Самоков, та да те тебе лекува из Немско, ама не би, та те накрая доведе при мене жълта-зелена, а лицето ти дебело и напукано като дънера на ей оня чинар… От мене да помниш, керко, Бог е добър и дава на човека онези болести, за които в околната на човека природа има лековити води, треви или камъни.
Попитах Брата си, Мъченика Светъл, винаги ли ще бъде така – да преживявам болките на хората, които виждам? А той:
„Не се взирай за болките. Търси радостите им“.
А радостите приличаха на сияние и най-често ги зървах у децата, сгодените и лудите. С тях най-добре се разбирах.

Веднъж се реших и разказах на Брат си за двойния ми живот, а той, вместо да се изненада, ми рече спокойно: „Отдавна бе време да те навестят тези видения. И знаеш ли защо те идват при теб? Да те научат. Защото си поела тежък грях. Не сега, а в онези далечни години, когато си живяла в богомилското братство. Сторила си нещо неприемливо за ума, макар и обяснимо за сърцето: посегнала си на живота си. Направила си го от любов, сестро, макар и в името на Небесата. Всички ти се радвахме, но се бояхме, че ще бъдеш хвърлена в самота, тъмнота и студ, както е заслужено за всеки самоубиец… Но Той те помилва и те избра за Своя доверена душа.“
„И докога ще ме мъчат тези сънища наяве? Защо ми се случва?“
„Такъв е законът. Човек не е наследник само на бащи и деди. Всеки от нас е наследник най-вече на самия себе си, на собствената си душа, на делата ѝ и на всичко, което е преживяла неведнъж в кожата на различни човешки същества. И никой не може да се отърве от това свое наследство.“
„А в този живот, дето сега го живея… или поне в някой друг – след години… ще ми бъде ли дадена любов… каквато и да е… колкото и мънинка да е… ако ще и от животинка да иде… от някое птиче или от…?“
„Любовта е за бедните духом. Най-голямата любов се дава на най-ощетените откъм дух. Не я чакай.“

Започвах лечението с това, че назовавах по име тях самите, членовете на семействата им и болестите или тревогите на всеки от тях. Посочвах им лековитите билки и местата, където можеха да ги намерят. Окуражавах ги да правят добро, всеки според силите си, и да се разкайват за всяко волно или неволно сторено зло. Макар да виждах във вид на картини причините за болестите, бездетството или несретата им, не им ги казвах. Нямаше да ми повярват.
„Стомахът ти е надупчен като решето не само от голямата завист, която и насън усещаш към другите, а и от раните, които си причинил на онова дете в държавата Испания през четирийсет и втора година подир рождението на Христа.“
Нямаше да ме разберат. Най-много да ме сметнат за луда – те някои и сега ме смятаха! – и така да отблъснат хората, на които можех да помогна.
Никога не предвещавах смърт, дори когато я виждах.
Защото и днес вярвам, че макар много рядко, Бог в последния момент може да помилва човека и да промени съдбата му към добро.

 

Единственото нещо, според Преподобната, което душата е в състояние да промени в своя полза, е отношението ѝ към съдбата. Най-добре било за човека да предпочете действието. Не му ли хареса нещо от сергията на собствения му живот – скача и го променя. Животът така е измислен, че всички образи и събития в него съществуват в няколко варианта. И всеки от нас винаги има избор. Хората се различавали по избора, който правят при равни условия и възможности. Достатъчно било да съзреш вариантите и да избереш най-подходящия за тебе. Не най-добрият. Добро и  лошо били само понятия, означаващи дали си дорасъл, или недорасъл до същността на случващото се. Защото всяко едно събитие предсказвало следващото.

На Стойна били дадени двете най-трудни стъпала към свързване със Силите: левитация и примиране, наречено в окултната литература астрално пътуване.
“Имаше и трето. Казах ти. Но и преди, и сега ме е страх да го спомена. Ако хората знаят, че съм с него орисана, ще ме пребият с камъни, а може и да ме отровят… Ей тъй, без нужда някаква, само от единия страх.”
Непонятното за ума винаги изглежда заплашително за живота. Затова Стойна показала тази своя наистина изключителна дарба само два пъти, и то пред посветени – монахиня София и Ловчанския владика.
“Виж, примирането бе друго. Лежим си аз кротко ей тук на миндеро, нищо не праим и никой не може да каже сум ли яз жива, не сум ли. Тъй нема страх, има само почуда.”

Пак по думите на Стойна това, което ние – нейните съвременници – намираме за неописуемо и необяснимо, само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се освобождава от тялото си и облечен само с душа, да стига до Горе и да остава Там, колкото му е нужно за умствено лечение или за постигане на висша наука. Макар че – каза ми Стойна на ухо – няма никакво „горе”. Сичко е редом. И само една тънка чертица между тук и отвъд. И трябва да я преминеш не с тялото, а с ума си…

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати използвайте бутона по-долу: DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ/ИЗТЕГЛЕТЕ “Съвършената. Преподобна Стойна” на Неда Антонова от тук