prispivna-pesen-4eti-me-cover„Приспивна песен в Аушвиц“ от Марио Ескобар разказва за Хелене Ханеман и нейните пет деца – затворници в Аушвиц, но спокойно може да се отнася за всички жертви на нацисткия режим, чийто последен сън е Роман за жертвоготовността на една майка, за оцеляването на човешкия дух и достойнство на място, където душите на хората затъват в кал, за чудовището, което крие злата си същност зад маската на фалшиви усмивки. Много стегната, директна, разчитаща изцяло на реални факти и събития, на личната история на една жена, която доказва, че не трябва да поставяме хората под общ знаменател.

Да потърсим човешкото дълбоко в нас, да се опитаме да се съхраним въпреки омразата, която ни заобикаля, да не забравяме и да не повтаряме старите грешки, да познаваме и да говорим за героите на онова време, в което един живот понякога е струвал колкото залък хляб – това са част от посланията, които откриваме в „Приспивна песен в Аушвиц“. Марио Ексобар не се впуска в емоционални отклонения и излишни анализи на една безнадеждна ситуация, в която изпада семейството на Хелене Ханеман. За сметка на това залага на конкретика, на хронология и макар в Аушвиц времето сякаш да е спряло, авторът все пак е успял да създаде един сравнително динамичен сюжет, което се дължи на непрекъснатата борба, която главната героиня води.

Хелене Ханеман – човекът, събрал кураж да се опълчи на Менгеле и да изисква от него; ръководителката на детската градина за цигани в Аушвиц. Ние обаче ще я запомним като майката, която не се е откъснала от децата си нито за момент  и е направила невъзможното, за да останат заедно, да сподели присъдата им. Присъда, която е дадена заради единственото им провинение, че във вените им тече смесена кръв. Хелене е едновременно правилото и изключението. От една страна, тя представлява всички майки, които на мига биха пожертвали собствения си живот в името да спаси този на своите деца. Това, което Менгеле така и не разбира, е фактът, че за една майка най-тежкото наказание е нещастието и болката на нейните рожби. От друга страна, Хелене е изключението – германка с арийски произход, която не дели хората по раса и религия и по никакъв начин не подкрепя хитлеристките убеждения. Вероятно е имало мнозина като нея, но напоследък в романите за войната германците са представяни предимно като отрицателни персонажи. Хубаво е някой да напомни и на нас да не поставяме всички под общ знаменател.

„Кал, електрически огради и сладкият мирис на смъртта – това беше Аушвиц за нас, така бе останал в спомените ни.”

В една обикновена утрин през 1943 г. Хелене Ханеман подготвя децата си за училище. Но по стълбите вече громолят обувки на полицаи. Най-ужасният ѝ кошмар става реалност – макар самата тя да е с безупречен расов произход, съпругът ѝ, талантлив цигулар, е циганин и подлежи на депортация в концлагер. Заповедта е ясна – Хелене може да продължи своя живот на свобода, но любовта ѝ и техните деца трябва да бъдат отведени. Майката отказва да се отдели от семейството си и поема по трънливия път към ада, наречен Аушвиц.
Германският ѝ произход и уменията на медицинска сестра позволяват на Хелене да започне да работи с печално известния д-р Йозеф Менгеле, който по-късно в рядка проява на милосърдие ѝ възлага да организира детска градина и училище за децата от лагера. Сред безмерното страдание тя има възможност да осигури поне малко топлина, храна и надежда за най-невинните. И ще се бори за тях с всички сили, както за собствените си деца.
Но е дошъл най-тъмният час от човешката история – и крематориумите не спират да поглъщат човешки души.

„Майките нямат идеологии. Децата ни са единствената ни кауза, нашата родина. За мъжете убиването и смъртта може да са нещо естествено. Но за нас, които даваме живот, да се убива за идеали, е най-голямата грешка на човечеството. Майките, които дават живот, никога не стават съучастници в толкова много смърт.”

Последвахме я в дълга редица покрай малка гора, която бе започнала да се раззеленява след суровата полска зима. Контрастът между пълните с живот дървета и калните улици на лагера ме накара да се замисля за нещастното човешко съществуване – само ние бяхме способни да унищожаваме природната красота и да превръщаме света в негостоприемно място.

Понякога, когато реалността се докосне до сърцето ти, най-добре е да я избегнеш с мечти. Така, когато затворех очи, аз се опитвах да си представя какъв ще е животът ни, щом всичко това свършеше. Йохан ще се върне във филхармонията, децата ще отидат да учат в колеж, а ние ще купим малка къща в покрайнините на Берлин. Когато ни се родят внуци, ще играем с тях пред запалената камина, докато навън тихо вали сняг и покрива света в прекрасно бяло.

Да обичаш някого на това място, е лоша идея. Тук всичко, което се опиташ да задържиш, изчезва. Най-добре да не се привърз­ваме – изрече Лудвика с каменно изражение.

„През последните няколко години бях видяла много, но човешката жестокост има граници – поне така мислех тогава.“

„Понякога, когато реалността се докосне до сърцето ти, най- добре е да я избегнеш с мечти.“

Понякога трябва да загубим всичко, за да разберем какво е най-важното. Когато животът ни отнеме онова, без което сме мислили, че не можем да живеем, и ни остави да се изправим голи пред действителността, разбираме истинската стойност на важните неща, които винаги са били невидими.
— Ти ме караш отново да се гордея, че съм част от човечеството, Хелене Ханеман.
— Докато съм жива и имам сили, ще правя всичко възможно да ги накарам да се отнасят с нас като с човешки същества. Няма да е лесно, но ще направим всичко, което можем, за да не изгубим никога достойнството си – казах аз.
Приятелката ми се изправи с вдигната брадичка. Беше си възвърнала част от гордостта, която бе изгубила при пристигането си в Аушвиц. Виждах как страхът в очите ѝ намалява. Това беше истинското оръжие на нацистите – господство чрез всяване на ужас.


Бележка:  27 януари е Международен ден в памет на жертвите на Холокоста.
От 2006 г. ООН обявява този ден с резолюцията, като призовава всеки член на организацията да почита паметта на жертвите на Холокоста и окуражава развитието на образователни програми за историята, за да се предотвратят бъдещи прояви на геноцид.