bedni-hora-dostoevski-4eti-me-coverФьодор М. Достоевски, един от стожерите на световната литература, прави своя дебют като писател с романа „Бедни хора“. Книгата получава възторжени отзиви от страна на критиката и читателите и донася слава на двайсет и четири годишния автор буквално за една нощ. Младият Достоевски е обявен за „следващия Гогол“, и с право. В идните години той публикува над десет романа, няколко новели и много разкази. И макар част от тях да надминават по популярност неговата най-ранна творба, никой не повтаря главоломния успех на „Бедни хора“. Той вероятно е присъщ единствено на великия дебют в литературата.

Написана в епистоларна форма, историята разказва тъжната и безнадеждна любов между държавния чиновник Макар Девушкин и младата шивачка Варвара Доброселова. Макар Девушкин и Варвара Доброселова да питаят най-искрени чувства един към друг, но на пътя им застава бедността – двамата печелят толкова, колкото да съществуват, и нито рубла отгоре. Фьодор Достоевски изгражда неповторима психологическа дълбина у своите герои, а чрез трагедията на всекидневието им пророкува социални и морални проблеми, с които живеем и днес.

В същността на романа стои въпросът – могат ли бедните хора да мечтаят? И вероятно основната тема не е случайна. Достоевски създава „Бедни хора“ на 24 години и затънал в дългове от комар. Именно финансовите затруднения карат младият преводач да се откаже от досегашните си занимания и да се насочи към по-доходоносната дейност на писател. Той посвещава на дебютния си роман девет месеца, а когато ръкописът е готов и попада при уважавания критик Висарион Белински, Достоевски става известен буквално за една нощ. Книгата му е приета отлично и от читателите. Някои веднага я сравняват с повестта „Шинел“ и обявяват младия автор за „новия Гогол“.

В следващите години Фьодор Достоевски пише над 10 романа, няколко повести и много разкази. И макар част от тях да му носят по-голяма слава от неговата най-ранна творба, никой не повтаря главоломния успех на „Бедни хора“. Той сякаш е присъщ единствено на великия дебют в литературата.
„Бедни хора“ има своята история и в България. У нас се появява в няколко превода, като сред тях изпъква последният на покойната Лиляна Минкова. Тук представяме изданието, направено през 1974-а, с което „Народна култура“ започва знаковата си серия „Панорама“. След това „Бедни хора“ се публикува рядко в събрани томове на Достоевски. Това е едно цяло поколение, което не познава този важен текст. А той е особено актуален в настоящия ден, защото пророкува социални и морални проблеми.
 
editions-bedni-hora-dostoevski-4eti-me
 

Социален роман из някогашния Петербург

 Едва ли друг сред великите прозаици е започвал с та­къв шедьовър като „Бедни хора“. И какви отклици в критиката, в обществото! Как иначе бихме нарекли то­ва освен блестящ и почти фантастичен пролог към слож­ната и драматична съдба на Ф. М. Достоевски?
Наистина безпримерен случай в руската литература. Пък и не само в руската.
Достоевски бил двадесет и четири годишен, съвсем не­известен преди това и почти самотен. Споделял някои неща само в писма до брат си. Току-що бил завършил главното инженерно училище, току-що бил зачислен в чертожната на съответния департамент, а вече подал оставка. На два пъти получил по хиляда рубли от на­следството си, последните всъщност, и ги проиграл още в дните на получаването – веднъж на билярд, другия път на домино. Живеел почти затворен, уединен изцяло в усилен писмен труд и в оня особен род петербургско мечтателство, за което пише по-късно в „Бели нощи“ като за болест. Понякога напълно безнадеждна. И ето че изведнъж и като изневиделица, в няколко дни само, неговият роман „Бедни хора“, все още в ръкопис и все още достояние на малцина, му въздигнал място на пър­вокласен писател. От устата на Некрасов и Белински се разнесли из Петербург първите смайващи мнения: че се явил непосредствено след Гогол сега нов изключите­лен талант, нов гений… Че „Бедни хора“ са пръв опит за социален роман в Русия.
Триумф невероятен, след който човек можел да се пробуди от един път и без да се учудва, че всичко е било сън.
Разбира се, че сравненията с Гогол, когото четели, препрочитали тогава и цитирали наляво и надясно, драз­нели, избивали отчасти в противопоставяне неизвестния Достоевски – на всепризнатия Гогол. Но в началото на нечие силно поприще възторгът и ревността почти винаги така се смесват. И забележително е, че тъкмо Достоевски след време изказал най-точната и остроумна мисъл, в която и съединил, и разграничил Гогол с не­говите последователи: „Всички ние излязохме от Гого­левия „Шинел“.“
Сходствата естествено изпъкват на преден план. Тра­дицията на Гоголевите „Петербургски повести“, която Достоевски художествено задълбочил и полемично пре­осмислил. Гогол е не в описанията на Петербург изоб­що, а в чертите и лабиринта на чиновническия, самодър­жавен, съсловен Петербург на безправието, полицейщи­ната и насилието: огромен, ветровит и кишав, прихлупен като хамбар, из който дребните чиновници претичват до службите и обратно в мухлясалите си кьошета като мишки. Затова и Девушкин, доказвайки ползата си, се сравнява с мишка, с нещо повече не смее. Не му под­хожда. В гоголевска среда са потопени хората около Макар Девушкин, съквартирантите му по кухня и ко­ридор: мичманът, офицерите, учителят по английски – с техните пошли шегички, втъпяващо картоиграчесто и пиянство, с четивата им, които обсъждат или пишат сами в разграфени тетрадки. Тесните, плесенясали двор­чета сред каменните, окадени от мъглата стени на къ­щите, мръсните стълбища, хлъзгави от помиите, отрупа­ни с вехтории, зелевата воня, спареният стаен въздух, от който мрат синигерите – всичко това е гоголевско. Чак и Девушкин усеща някаква своя прилика с героя на Гогол и го втриса от мисълта и унижението, че Мо­же да бъде припознат от някой читател на „Шинел“, осмян и посочен с пръст нейде по Невския проспект за­ради жалката си фигура, комичната походка и отпра­ните си подметки.
Всичко това е така и също тъй съществено е, че Достоевски е претърпял въздействието на т. нар. „физио­логичен очерк“, отразяващ ежедневното в столицата, в бита, в облика на жителите й. „Бедни хора“ изобщо е произведение близко по изобразителност, по форма и стил до онова, което в наше време, пък и тогава, нари­чаме документална проза. Действителни са били улици­те, за които се говори в романа. Бихме могли и сега да проследим по картата на града маршрутите, по кои­то са вървели или блуждаели героите на Гогол и Досто­евски. Познати са били на читателите в Петербург спо­менаваните от автора магазини и всевъзможни лавки, площади и пазарища, цените, пресмятанията в мизерния бюджет на Девушкин. Документалното начало винаги е учило литературата на реализъм. Текстът на Достоев­ски плътно и с осезаема зрителност е приближен към делничното, всеизвестното. В житейските несполуки на героите обикновеният читател е виждал и мъчителните подробности на собственото си битие.
Ефектът на документалното, на проверимото е орга­ничен в романа. Почти невъзможно е, когато четем „Бедни хора“, да не заболеем от илюзията, че може би наистина е съществувал такъв чиновник и титулярен съветник Макар Девушкин, имало е Варенка Добросе­лова, мила, чистосърдечна девойка, и също така коре­спонденция между тях двамата, която авторът, случай­но попаднала му, само е стъкмил и съпоставил по сми­съл и дати. Но вмешателството му е повече от незначи­телно …
Художественият резултат е толкова по-силен, колко­то по-малко личат мъките на домогването. Велика е простотата, постигната от Пушкин в „Станционният над­зирател“. Дотолкова, че Девушкин дори се блазни от мисълта и почти със сигурност смята, че може да напи­ше такава повест.
Също така скрита от пръв поглед е гениалността на Достоевски в написването на „Бедни хора“.
Той казва, че започнал работа над романа си някак изведнъж през зимата на 1844 година. Поразило го едно негово, както го нарекъл, видение край Нева: „.. в някакви тъмни кьошета, някакво титулярно сърце, че­стно и чисто, а заедно с него някакво момиче, оскърбе­но и тъжно, и цялата тяхна история дълбоко разкъса сърцето ми.“

Това е било всичко. Зачатъкът. Прозрението в двата образа, в идеята. Но какво огромно разстояние до са­мия роман, който четем и който ни се струва почти до­кументален, сякаш е бил предварително готов и е само изрязан къс от наблюдавана действителност. Всъщност задачата била неимоверно трудна и Достоевски непре­къснато я усложнявал. В последна сметка негова худо­жествена цел е било да изведе героите до размисъл и вникване в смисъла на човека, на общочовешкото.
Отношенията между „титулярното сърце“ и момичето, както виждаме, са предполагали наличие на вътрешен живот, чието драматично развитие да подскаже трагиз­ма на бедните хора. Но трагизъм, осъзнат от тях. Как­во е можело да се вземе от Гогол?
Акакий Акакиевич, героят на „Шинел“, е лишен от вътрешен живот. Почти лишен – дотолкова е смазан от действителността и обстоятелствата. Той дори не разбира текста на бумагите, които прелиства. Животът го е превърнал в полускот. Башмачкин не съзнава тра­гедията на житието си, а само страда от последиците. От нищетата, от петербургските мразове, от неизбеж­ната мисъл, че без шинел е все едно мъртвец. Трагедия­та на Акакий Акакиевич в истинския неин мащаб е раз­бираема само за читателя – към него е устремен Гогол, за да извика състрадание към жертвата и да измоли ми­лост от висшестоящите, от значителните лица. И вярва, че ще го постигне.
Гогол се възправя срещу недъзите на строя. Смята ги за поправими. Достоевски ще отрече самия строй, са­мите му устои.
На Достоевски е било необходимо да покаже не просто загубата на едно човешко подобие, притиснато и обезличено, а гибелта на пълноценния, нормалния чо­век, чиято духовна ценност е несъмнена.
В образа на Макар Девушкин е въплътена хуман­ната свръхидея на Достоевски, която той осъществил с изключително майсторство и художнически такт: в из­мъчения, полунеук, състарен преждевременно титуля­рен съветник, в социалния брат на Акакий Акакиевич, да възстанови човека и наново да го извиси до първо­началното му високо предназначение на мислещо и дъл­боко чувствуващо същество. Тази авторска мисия, така характерна за цялостния Достоевски, възниква още тук, в борбата за образа на „малкия човек“ в „Бедни хора“. Творческият подвиг на Достоевски е прераждането на Макар Алексеевич от трудолюбиво, но покорно и за­робено от предразсъдъците на чинопочитанието нищо­жество, парцал, в един нов Девушкин, който знае, че има право и може да изрази всичките си чувства и помисли, да обича и да се гневи, да протестира срещу неправди­те. Не само да пише писма, но и да се изповядва и само­анализира, да пресъздава нещата като истински писа­тел.
В тоя смисъл на идеологично и сюжетно развитие романът на Достоевски е неподражаемо интелектуален. Девушкин, човекът от простолюдието, самичък се на­месва в литературните спорове на епохата, на реализ­ма, чийто пробен камък е проблемът за човека. Или в случая – за тъй наречения „малък човек“.
В „Бедни хора“ победата на реализма е най-вече за­щитена с обстоятелството, че Девушкин съзрява, макар и по свой начин, но без никакво авторско насилие, до разбиранията, съмненията и трагичните социални въпроси, над които размишлява и самият Достоевски. Ге­роят влиза в мащаба на общественото съзнание, на кон­фликтите отгоре додолу. Това бил революционен пое­мат в самата сърцевина на реалистичния метод. Утвър­ждаване на социално-психологичния роман.
Над „Бедни хора“ Достоевски работил упорито по­вече от година.
„На вас – казал му Белински – правдата ви е разкрита като на художник, получили сте я като дар, затова ценете своя дар, останете му верен и ще бъдете велик писател.“
Достоевски разбирал, че в живота му е настъпил прелом навеки. Нещо съвсем ново, каквото не бил предполагал и в най-смелите си мечти.
Много от тези мечти по-късно се изпълнили. Ф. М. Достоевски създал творби, които са във вечния литера­турен, духовен фонд на човечеството. Сред тях има свое особено място и романът „Бедни хора“.

Ф. М. Достоевски –
Из „Дневникът на писателя“ за 1877 година

 Прочетох „Последните песни“ от Некрасов в яну­арския брой на „Отечественные записки“. Страстни песни и недоизказани слова, както винаги у Некрасов, но колко мъчителни стонове на болен! Нашият поет е много болен и – както сам той ми е казвал – ясно разбира състоянието си. Но аз не мога да повяр­вам … Този здрав и жизнен организъм! Той страда ужа­сно. .. не, не вярвам, че няма да издържи до пролет­та. .. Странно нещо е човекът; ние двамата рядко сме се срещали, не винаги сме се разбирали, но в живота ни има и един случай, който никога не бих могъл да забравя. Това е пашата първа среща. Наскоро се от­бих при Некрасов, а той, тежко болен, измъчен, вед­нага ми заговори за това, че помни онези дни. Тога­ва (преди цели тридесет години!) се случи нещо тол­кова младежко, свежо, красиво, нещо, което остава завинаги в сърцето на човека, който го е преживял. Ед­ва бяхме навършили двадесет години. Живеех в Пе­тербург, бе минала вече година, откакто бях напуснал работата си на инженер, без сам да зная защо, с най-мъгляви и неопределени цели. Беше месец май чети­ридесет и пета година. В началото на зимата бях за­почнал изведнъж да пиша „Бедни хора“, моята първа повест, без да съм писал дотогава нещо друго. Завър­ших повестта, но не знаех какво да правя с нея и на кого да я дам. Нямах абсолютно никакви литературни познанства освен само с Д. В. Григорович, но по онова време и той още не беше написал нищо, ако не се смята една малка, статийка „Петербургските латернаджии“… Когато се отби веднъж у дома, той ми каза: „Донесете ръкописа (и той самият още не го беше чел). Некрасов иска да издава догодина сборник, ще му дам да го прочете.“ Занесох го, видях се за малко с Некрасов, ръкувахме се. Смутих се, като си помислих, че съм дошъл да предлагам свое съчинение, и побързах да си отида, без да разменя с Некрасов почти нито дума. И през ум не ми минаваше, че мога да имам успех, а от тази „партия“ „Отечественные записки“, както наричаха изданието, тогава се боях.
От няколко години вече четях с увлечение Белин­ски, но той ми се виждаше някак суров и страшен; „Си­гурно ще осмее моите „Бедни хора“!“ – мислех си понякога. Но само понякога: пишех книгата със страст, почти със сълзи – нима всичко това, всички тези ми­гове, които бях преживял с перо в ръка над тази по­вест – нима всичко това е лъжа, мираж, измамно чув­ство? Но това бяха, разбира се, само моментни мис­ли и мнителността ме обземаше пак. Същия ден вечер­та, след като предадох ръкописа, отидох при един от предишните си приятели… Цяла нощ говорихме за „Мъртви души“ и четохме книгата, не помня за кой път вече. По онова време младежите често правеха та­ка: съберат се двама-трима: „Хайде да почетем Гогол, какво ще кажете, господа?“ – сядат и започват да четат понякога цяла нощ. Тогава голяма част от мла­дежта беше обзета от някаква идея и като че ли все очакваше нещо. Прибрах се у дома чак към четири часа, крачейки в бялата, светла като ден петербургска нощ. Беше прекрасно топло време и когато влязох в жилището си, не легнах, а отворих прозореца и седнах до него. Изведнъж, за безкрайно мое учудване, се по­звъни и нахълтаха Григорович и Некрасов; те се спус­наха да ме прегръщат в неистов възторг, и двамата едва не плачеха. Снощи те се прибрали рано, взели моя ръкопис и се опитали да го зачетат: „От първите десет страници ще си проличи какво представлява.“ Но след десетте страници решили да прочетат още десет и после така се увлекли, че цялата нощ до сутринта чели на глас, като се редували, за да не се уморят. „Чете той за смъртта на студента – разказваше ми по-късно в разговор насаме Григорович – и гледам, изведнъж там, където бащата тича подир ковчега, гласът на Некрасов трепна, веднъж-дваж, и внезапно той не издържа, удари с длан по ръкописа: „Ах, този човек!“ Това се отнасяше за вас, значи. И така цяла нощ.“ Ка­то свършили четенето (седем печатни коли!), едино­душно решили да дойдат незабавно при мен: „Какво от това, че спи, ще го събудим, това е много по-важно от всякакъв сън!“ По-късно, когато бях опознал вече характера на Некрасов, често си мислех с учудване за този момент: той имаше затворен характер, беше почти мнителен, крайно предпазлив и слабо контактен. Поне на мене ми се струваше такъв, така че този момент от нашата първа среща беше наистина проява на най-дълбоко изживяване. Те останаха тогава у дома близо половин час, но през този половин час ние изприказва­хме толкова много неща, разбирахме се един друг от половин дума, говорехме задъхано и с бурни възкли­цания: и за поезия, и за истина, и за „тогавашното положение“, разбира се, и за Гогол, цитирайки места от „Ревизор“ и от „Мъртви души“, но най-вече за Бе­лински. „Още днес ще му занеса вашата повест и сам ще се уверите – да знаете само какъв човек, какъв човек е той! Ще се запознаете и ще видите каква ду­ша!“ – говореше възторжено Некрасов, като ме раз­търсваше с две ръце за раменете. „Е, хайде, лягайте, сега спете, ние си отиваме, а утре сте у дома!“ Като че ли можех да заспя след всичко това! Какъв възторг, какъв успех и най-важното – тяхното чувство ми беше особено скъпо. Съвсем ясно си спомням“ „И други хора имат успех – е, срещат ги, хвалят ги, поздравяват ги, но тези двамата се втурнаха просто разплакани, в че­тири часа сутринта, да мс разбудят, защото всичко то­ва беше много по-важно от моя сън… Ах, колко ху­баво!“ Ето какво си мислех – да, какъв ти сън!
Некрасов занесъл още същия ден ръкописа на Бе­лински. Той благоговееше пред Белински и като че ли цял живот го бе обичал повече от всички други… „Роди се нов Гогол!“ – извикал Некрасов, влизайки при него с „Бедни хора“ в ръка. „Вашите гоголевци взеха май като гъби да никнат“ – отвърнал му строго Белин­ски, но поел ръкописа. Когато Некрасов наминал повтор­но надвечер, Белински го посрещнал просто страшно развълнуван: „Бързо, бързо го доведете тук!“
И така (значи, това стана след два дена) заведоха ме при него. Помня, че в първия миг ме порази него­вата външност, носът и челото, не знам защо, бях си го представял съвсем друг „този ужасен, този страшен критик“. Той ме посрещна извънредно сериозно и сдър­жано. „Всъщност така и трябва“ – казах си аз, но не мина и минута и всичко изведнъж се преобрази: важността идеше не от човека, от великия критик, кой­то срещаше един двадесет и две годишен начинаещ автор, а, тъй да се каже, от уважението му към чув­ствата, които искаше да излее пред мен час по-скоро, от онези значими думи, които така бързаше да ми каже. Белински заговори пламенно, със светнали очи: „Но разбирате ли, разбирате ли сам – повтори той няколко пъти, като крещеше по навик, – разбирате ли какво сте написали!… Вие сте могли да напишете това само благодарение на непосредствения си худо­жествен усет, но дали сте проумели дълбочината на та­зи страшна истина, която ни сочите? Не е възможно на вашите двадесет години да сте разбрали вече докрай всичко това!! Та този ваш нещастен чиновник – той е стигнал дотам, дотам се е докарал, че дори не смее да признае себе си за нещастен човек от чувството на принизеност и смята почти за волнодумство всяка дори най-малка жалба, не смее да признае дори правото си да се нарече нещастен, а когато добрият човек, него­вият генерал, му дава тези сто рубли – той е смазан, унищожен от изумление, че човек като него може да предизвика жалост у негово превъзходителство, не, не у негово, а у „тяхно превъзходителство“, както се из­разява той! Ами това откъснало се копче, ами моментът на докосване на устните до генералската ръчица – та това буди не съжаление към клетника, а ужас, истин­ски ужас! Тази негова благодарност крие такъв ужас! Това е трагедия! Вие сте се докоснали до самата съ­щина, с един замах сте посочили най-важното. Ние, пу­блицистите и критиците, само разсъждаваме, ние се мъчим с думи да обясним всичко това, а вие, худож­никът, с един щрих, отведнъж показвате дълбоката същност на образа така, че просто може да се докосне с ръка, изведнъж всичко става ясно и на най-неразсъждаващия читател! Ето тайната на художествеността, ето истинската правда в изкуството! Ето как тряб­ва да служи художникът на истината! На вас правдата ви е разкрита и възвестена като на художник, дадена ви е като дар, пазете този, дар, оставете му верен и ще бъдете велик писател!…“

За Автора Ф. М. Достоевски – живот в дати

1821 – 30. X (11. XI) – роден в Москва в семейство на лекар.
1833 – 1837 – учи в московски частни пансиони.
1842 – завършва Военно инженерно училище в Петер­бург.
1842 – постъпва на служба в Чертожния инженерен департамент, но напуска след 1 година, за да се посвети на литературен труд.
1845 – завършва повестта „Бедни хора“, посрещната възторжено от Григорович, Некрасов, Белински.
1845 – есента – свързва се със средата на Белински, но после, след настъпило охлаждане, прекъсва връзките си с нея.
1847 – 1849 – влиза в нелегалния социалистически кръ­жок на Петрашевски и други революционни кръжо­ци, като участва в опита да се организира тайна печатница за противоправителствена литература и прокламации.
1849 – 15 април – чете на събрание у Петрашевски антикрепостническото „Писмо на Белински до Го­гол“. Бива арестуван и лежи в Петропавловската крепост. Осъждат го на разстрел, но в последния момент заменят смъртната присъда с четиригодиш­на каторга в Сибир. На 24 декември го изпра­щат в затвора на Омската крепост.
1850 – 1854 – лежи в Омския затвор. Каторжния живот в крепостта авторът описва по-късно в „Записки от Мъртвия дом“. На каторгата заболява тежко от епилепсия.
1854 – бива зачислен на редовна служба в 7-и сибирски линеен батальон в Семипалатинск. Елва след смъртта на Николай I бива произведен офицер.
1857 – оженва се за М. Дм. Исаева.
1859 – получава разрешение на заселване, отначало в Твер, а по-късно в Петербург. Печатат се първите му произведения („Чичовият сън“ и „Село Степанчиково и неговите обитатели“).
1861–1862 – публикува в сп. „Время“ първия си роман „Унижените и оскърбените“ и пише една от най-значителните си творби – „Записки от Мъртвия дом“.
1861–1863 – Издава в Петербург заедно с брат си сп. „Время“, а по-късно, 1864–1865, сп. „Эпоха“, органи на почвениците – критиците А. Григориев, Н. Страхов и др., приветствуващи реформата в селото като първа стъпка към освобождаване на народа.
1862 – пътува за първи път в чужбина (Париж, Лондон, Германия, Швейцария, Италия). След завръщането си пише романа „Картоиграч“.
1865 – прекратява издаването на сп. „Эпоха“, оставайки за дълго време без средства, преследван от кредиторите си.
1867 – оженва се повторно за стенографката си А. Гр. Сниткина. Заминават заедно в чужбина и живеят там четири години (Дрезден, Женева, Флоренция).
1873–1874 – редактира в Петербург сп. „Гражданин“, в което печати периодично „Дневникът на писателя“, който с малки прекъсвания излиза като отделни месечни брошури до смъртта му през 1881 г.
През 60–70 години Достоевски създава своите гениални романи, очертали важен етап в историята на руската и световната литература:

  • „Престъпление и наказание“ – 1866 г.
  • „Идиот“ – 1868 г.
  • „Бесове“ – 1871 – 1872 г.
  • „Юноша“ – 1875 г.
  • „Братя Карамазови“ – 1879 – 1880г.

1881 – 28. I (9. II) – почива в гр. Петербург.


Линк към книгата:

или