Бедни хора – Ф. М. Достоевски
Фьодор М. Достоевски, един от стожерите на световната литература, прави своя дебют като писател с романа „Бедни хора“. Книгата получава възторжени отзиви от страна на критиката и читателите и донася слава на двайсет и четири годишния автор буквално за една нощ. Младият Достоевски е обявен за „следващия Гогол“, и с право. В идните години той публикува над десет романа, няколко новели и много разкази. И макар част от тях да надминават по популярност неговата най-ранна творба, никой не повтаря главоломния успех на „Бедни хора“. Той вероятно е присъщ единствено на великия дебют в литературата.
Написана в епистоларна форма, историята разказва тъжната и безнадеждна любов между държавния чиновник Макар Девушкин и младата шивачка Варвара Доброселова. Макар Девушкин и Варвара Доброселова да питаят най-искрени чувства един към друг, но на пътя им застава бедността – двамата печелят толкова, колкото да съществуват, и нито рубла отгоре. Фьодор Достоевски изгражда неповторима психологическа дълбина у своите герои, а чрез трагедията на всекидневието им пророкува социални и морални проблеми, с които живеем и днес.
В същността на романа стои въпросът – могат ли бедните хора да мечтаят? И вероятно основната тема не е случайна. Достоевски създава „Бедни хора“ на 24 години и затънал в дългове от комар. Именно финансовите затруднения карат младият преводач да се откаже от досегашните си занимания и да се насочи към по-доходоносната дейност на писател. Той посвещава на дебютния си роман девет месеца, а когато ръкописът е готов и попада при уважавания критик Висарион Белински, Достоевски става известен буквално за една нощ. Книгата му е приета отлично и от читателите. Някои веднага я сравняват с повестта „Шинел“ и обявяват младия автор за „новия Гогол“.
В следващите години Фьодор Достоевски пише над 10 романа, няколко повести и много разкази. И макар част от тях да му носят по-голяма слава от неговата най-ранна творба, никой не повтаря главоломния успех на „Бедни хора“. Той сякаш е присъщ единствено на великия дебют в литературата.

Социален роман из някогашния Петербург
Едва ли друг сред великите прозаици е започвал с такъв шедьовър като „Бедни хора“. И какви отклици в критиката, в обществото! Как иначе бихме нарекли това освен блестящ и почти фантастичен пролог към сложната и драматична съдба на Ф. М. Достоевски?
Наистина безпримерен случай в руската литература. Пък и не само в руската.
Достоевски бил двадесет и четири годишен, съвсем неизвестен преди това и почти самотен. Споделял някои неща само в писма до брат си. Току-що бил завършил главното инженерно училище, току-що бил зачислен в чертожната на съответния департамент, а вече подал оставка. На два пъти получил по хиляда рубли от наследството си, последните всъщност, и ги проиграл още в дните на получаването – веднъж на билярд, другия път на домино. Живеел почти затворен, уединен изцяло в усилен писмен труд и в оня особен род петербургско мечтателство, за което пише по-късно в „Бели нощи“ като за болест. Понякога напълно безнадеждна. И ето че изведнъж и като изневиделица, в няколко дни само, неговият роман „Бедни хора“, все още в ръкопис и все още достояние на малцина, му въздигнал място на първокласен писател. От устата на Некрасов и Белински се разнесли из Петербург първите смайващи мнения: че се явил непосредствено след Гогол сега нов изключителен талант, нов гений… Че „Бедни хора“ са пръв опит за социален роман в Русия.
Триумф невероятен, след който човек можел да се пробуди от един път и без да се учудва, че всичко е било сън.
Разбира се, че сравненията с Гогол, когото четели, препрочитали тогава и цитирали наляво и надясно, дразнели, избивали отчасти в противопоставяне неизвестния Достоевски – на всепризнатия Гогол. Но в началото на нечие силно поприще възторгът и ревността почти винаги така се смесват. И забележително е, че тъкмо Достоевски след време изказал най-точната и остроумна мисъл, в която и съединил, и разграничил Гогол с неговите последователи: „Всички ние излязохме от Гоголевия „Шинел“.“
Сходствата естествено изпъкват на преден план. Традицията на Гоголевите „Петербургски повести“, която Достоевски художествено задълбочил и полемично преосмислил. Гогол е не в описанията на Петербург изобщо, а в чертите и лабиринта на чиновническия, самодържавен, съсловен Петербург на безправието, полицейщината и насилието: огромен, ветровит и кишав, прихлупен като хамбар, из който дребните чиновници претичват до службите и обратно в мухлясалите си кьошета като мишки. Затова и Девушкин, доказвайки ползата си, се сравнява с мишка, с нещо повече не смее. Не му подхожда. В гоголевска среда са потопени хората около Макар Девушкин, съквартирантите му по кухня и коридор: мичманът, офицерите, учителят по английски – с техните пошли шегички, втъпяващо картоиграчесто и пиянство, с четивата им, които обсъждат или пишат сами в разграфени тетрадки. Тесните, плесенясали дворчета сред каменните, окадени от мъглата стени на къщите, мръсните стълбища, хлъзгави от помиите, отрупани с вехтории, зелевата воня, спареният стаен въздух, от който мрат синигерите – всичко това е гоголевско. Чак и Девушкин усеща някаква своя прилика с героя на Гогол и го втриса от мисълта и унижението, че Може да бъде припознат от някой читател на „Шинел“, осмян и посочен с пръст нейде по Невския проспект заради жалката си фигура, комичната походка и отпраните си подметки.
Всичко това е така и също тъй съществено е, че Достоевски е претърпял въздействието на т. нар. „физиологичен очерк“, отразяващ ежедневното в столицата, в бита, в облика на жителите й. „Бедни хора“ изобщо е произведение близко по изобразителност, по форма и стил до онова, което в наше време, пък и тогава, наричаме документална проза. Действителни са били улиците, за които се говори в романа. Бихме могли и сега да проследим по картата на града маршрутите, по които са вървели или блуждаели героите на Гогол и Достоевски. Познати са били на читателите в Петербург споменаваните от автора магазини и всевъзможни лавки, площади и пазарища, цените, пресмятанията в мизерния бюджет на Девушкин. Документалното начало винаги е учило литературата на реализъм. Текстът на Достоевски плътно и с осезаема зрителност е приближен към делничното, всеизвестното. В житейските несполуки на героите обикновеният читател е виждал и мъчителните подробности на собственото си битие.
Ефектът на документалното, на проверимото е органичен в романа. Почти невъзможно е, когато четем „Бедни хора“, да не заболеем от илюзията, че може би наистина е съществувал такъв чиновник и титулярен съветник Макар Девушкин, имало е Варенка Доброселова, мила, чистосърдечна девойка, и също така кореспонденция между тях двамата, която авторът, случайно попаднала му, само е стъкмил и съпоставил по смисъл и дати. Но вмешателството му е повече от незначително …
Художественият резултат е толкова по-силен, колкото по-малко личат мъките на домогването. Велика е простотата, постигната от Пушкин в „Станционният надзирател“. Дотолкова, че Девушкин дори се блазни от мисълта и почти със сигурност смята, че може да напише такава повест.
Също така скрита от пръв поглед е гениалността на Достоевски в написването на „Бедни хора“.
Той казва, че започнал работа над романа си някак изведнъж през зимата на 1844 година. Поразило го едно негово, както го нарекъл, видение край Нева: „.. в някакви тъмни кьошета, някакво титулярно сърце, честно и чисто, а заедно с него някакво момиче, оскърбено и тъжно, и цялата тяхна история дълбоко разкъса сърцето ми.“Това е било всичко. Зачатъкът. Прозрението в двата образа, в идеята. Но какво огромно разстояние до самия роман, който четем и който ни се струва почти документален, сякаш е бил предварително готов и е само изрязан къс от наблюдавана действителност. Всъщност задачата била неимоверно трудна и Достоевски непрекъснато я усложнявал. В последна сметка негова художествена цел е било да изведе героите до размисъл и вникване в смисъла на човека, на общочовешкото.
Отношенията между „титулярното сърце“ и момичето, както виждаме, са предполагали наличие на вътрешен живот, чието драматично развитие да подскаже трагизма на бедните хора. Но трагизъм, осъзнат от тях. Какво е можело да се вземе от Гогол?
Акакий Акакиевич, героят на „Шинел“, е лишен от вътрешен живот. Почти лишен – дотолкова е смазан от действителността и обстоятелствата. Той дори не разбира текста на бумагите, които прелиства. Животът го е превърнал в полускот. Башмачкин не съзнава трагедията на житието си, а само страда от последиците. От нищетата, от петербургските мразове, от неизбежната мисъл, че без шинел е все едно мъртвец. Трагедията на Акакий Акакиевич в истинския неин мащаб е разбираема само за читателя – към него е устремен Гогол, за да извика състрадание към жертвата и да измоли милост от висшестоящите, от значителните лица. И вярва, че ще го постигне.
Гогол се възправя срещу недъзите на строя. Смята ги за поправими. Достоевски ще отрече самия строй, самите му устои.
На Достоевски е било необходимо да покаже не просто загубата на едно човешко подобие, притиснато и обезличено, а гибелта на пълноценния, нормалния човек, чиято духовна ценност е несъмнена.
В образа на Макар Девушкин е въплътена хуманната свръхидея на Достоевски, която той осъществил с изключително майсторство и художнически такт: в измъчения, полунеук, състарен преждевременно титулярен съветник, в социалния брат на Акакий Акакиевич, да възстанови човека и наново да го извиси до първоначалното му високо предназначение на мислещо и дълбоко чувствуващо същество. Тази авторска мисия, така характерна за цялостния Достоевски, възниква още тук, в борбата за образа на „малкия човек“ в „Бедни хора“. Творческият подвиг на Достоевски е прераждането на Макар Алексеевич от трудолюбиво, но покорно и заробено от предразсъдъците на чинопочитанието нищожество, парцал, в един нов Девушкин, който знае, че има право и може да изрази всичките си чувства и помисли, да обича и да се гневи, да протестира срещу неправдите. Не само да пише писма, но и да се изповядва и самоанализира, да пресъздава нещата като истински писател.
В тоя смисъл на идеологично и сюжетно развитие романът на Достоевски е неподражаемо интелектуален. Девушкин, човекът от простолюдието, самичък се намесва в литературните спорове на епохата, на реализма, чийто пробен камък е проблемът за човека. Или в случая – за тъй наречения „малък човек“.
В „Бедни хора“ победата на реализма е най-вече защитена с обстоятелството, че Девушкин съзрява, макар и по свой начин, но без никакво авторско насилие, до разбиранията, съмненията и трагичните социални въпроси, над които размишлява и самият Достоевски. Героят влиза в мащаба на общественото съзнание, на конфликтите отгоре додолу. Това бил революционен поемат в самата сърцевина на реалистичния метод. Утвърждаване на социално-психологичния роман.
Над „Бедни хора“ Достоевски работил упорито повече от година.
„На вас – казал му Белински – правдата ви е разкрита като на художник, получили сте я като дар, затова ценете своя дар, останете му верен и ще бъдете велик писател.“
Достоевски разбирал, че в живота му е настъпил прелом навеки. Нещо съвсем ново, каквото не бил предполагал и в най-смелите си мечти.
Много от тези мечти по-късно се изпълнили. Ф. М. Достоевски създал творби, които са във вечния литературен, духовен фонд на човечеството. Сред тях има свое особено място и романът „Бедни хора“.
Ф. М. Достоевски –
Из „Дневникът на писателя“ за 1877 годинаПрочетох „Последните песни“ от Некрасов в януарския брой на „Отечественные записки“. Страстни песни и недоизказани слова, както винаги у Некрасов, но колко мъчителни стонове на болен! Нашият поет е много болен и – както сам той ми е казвал – ясно разбира състоянието си. Но аз не мога да повярвам … Този здрав и жизнен организъм! Той страда ужасно. .. не, не вярвам, че няма да издържи до пролетта. .. Странно нещо е човекът; ние двамата рядко сме се срещали, не винаги сме се разбирали, но в живота ни има и един случай, който никога не бих могъл да забравя. Това е пашата първа среща. Наскоро се отбих при Некрасов, а той, тежко болен, измъчен, веднага ми заговори за това, че помни онези дни. Тогава (преди цели тридесет години!) се случи нещо толкова младежко, свежо, красиво, нещо, което остава завинаги в сърцето на човека, който го е преживял. Едва бяхме навършили двадесет години. Живеех в Петербург, бе минала вече година, откакто бях напуснал работата си на инженер, без сам да зная защо, с най-мъгляви и неопределени цели. Беше месец май четиридесет и пета година. В началото на зимата бях започнал изведнъж да пиша „Бедни хора“, моята първа повест, без да съм писал дотогава нещо друго. Завърших повестта, но не знаех какво да правя с нея и на кого да я дам. Нямах абсолютно никакви литературни познанства освен само с Д. В. Григорович, но по онова време и той още не беше написал нищо, ако не се смята една малка, статийка „Петербургските латернаджии“… Когато се отби веднъж у дома, той ми каза: „Донесете ръкописа (и той самият още не го беше чел). Некрасов иска да издава догодина сборник, ще му дам да го прочете.“ Занесох го, видях се за малко с Некрасов, ръкувахме се. Смутих се, като си помислих, че съм дошъл да предлагам свое съчинение, и побързах да си отида, без да разменя с Некрасов почти нито дума. И през ум не ми минаваше, че мога да имам успех, а от тази „партия“ „Отечественные записки“, както наричаха изданието, тогава се боях.
От няколко години вече четях с увлечение Белински, но той ми се виждаше някак суров и страшен; „Сигурно ще осмее моите „Бедни хора“!“ – мислех си понякога. Но само понякога: пишех книгата със страст, почти със сълзи – нима всичко това, всички тези мигове, които бях преживял с перо в ръка над тази повест – нима всичко това е лъжа, мираж, измамно чувство? Но това бяха, разбира се, само моментни мисли и мнителността ме обземаше пак. Същия ден вечерта, след като предадох ръкописа, отидох при един от предишните си приятели… Цяла нощ говорихме за „Мъртви души“ и четохме книгата, не помня за кой път вече. По онова време младежите често правеха така: съберат се двама-трима: „Хайде да почетем Гогол, какво ще кажете, господа?“ – сядат и започват да четат понякога цяла нощ. Тогава голяма част от младежта беше обзета от някаква идея и като че ли все очакваше нещо. Прибрах се у дома чак към четири часа, крачейки в бялата, светла като ден петербургска нощ. Беше прекрасно топло време и когато влязох в жилището си, не легнах, а отворих прозореца и седнах до него. Изведнъж, за безкрайно мое учудване, се позвъни и нахълтаха Григорович и Некрасов; те се спуснаха да ме прегръщат в неистов възторг, и двамата едва не плачеха. Снощи те се прибрали рано, взели моя ръкопис и се опитали да го зачетат: „От първите десет страници ще си проличи какво представлява.“ Но след десетте страници решили да прочетат още десет и после така се увлекли, че цялата нощ до сутринта чели на глас, като се редували, за да не се уморят. „Чете той за смъртта на студента – разказваше ми по-късно в разговор насаме Григорович – и гледам, изведнъж там, където бащата тича подир ковчега, гласът на Некрасов трепна, веднъж-дваж, и внезапно той не издържа, удари с длан по ръкописа: „Ах, този човек!“ Това се отнасяше за вас, значи. И така цяла нощ.“ Като свършили четенето (седем печатни коли!), единодушно решили да дойдат незабавно при мен: „Какво от това, че спи, ще го събудим, това е много по-важно от всякакъв сън!“ По-късно, когато бях опознал вече характера на Некрасов, често си мислех с учудване за този момент: той имаше затворен характер, беше почти мнителен, крайно предпазлив и слабо контактен. Поне на мене ми се струваше такъв, така че този момент от нашата първа среща беше наистина проява на най-дълбоко изживяване. Те останаха тогава у дома близо половин час, но през този половин час ние изприказвахме толкова много неща, разбирахме се един друг от половин дума, говорехме задъхано и с бурни възклицания: и за поезия, и за истина, и за „тогавашното положение“, разбира се, и за Гогол, цитирайки места от „Ревизор“ и от „Мъртви души“, но най-вече за Белински. „Още днес ще му занеса вашата повест и сам ще се уверите – да знаете само какъв човек, какъв човек е той! Ще се запознаете и ще видите каква душа!“ – говореше възторжено Некрасов, като ме разтърсваше с две ръце за раменете. „Е, хайде, лягайте, сега спете, ние си отиваме, а утре сте у дома!“ Като че ли можех да заспя след всичко това! Какъв възторг, какъв успех и най-важното – тяхното чувство ми беше особено скъпо. Съвсем ясно си спомням“ „И други хора имат успех – е, срещат ги, хвалят ги, поздравяват ги, но тези двамата се втурнаха просто разплакани, в четири часа сутринта, да мс разбудят, защото всичко това беше много по-важно от моя сън… Ах, колко хубаво!“ Ето какво си мислех – да, какъв ти сън!
Некрасов занесъл още същия ден ръкописа на Белински. Той благоговееше пред Белински и като че ли цял живот го бе обичал повече от всички други… „Роди се нов Гогол!“ – извикал Некрасов, влизайки при него с „Бедни хора“ в ръка. „Вашите гоголевци взеха май като гъби да никнат“ – отвърнал му строго Белински, но поел ръкописа. Когато Некрасов наминал повторно надвечер, Белински го посрещнал просто страшно развълнуван: „Бързо, бързо го доведете тук!“
И така (значи, това стана след два дена) заведоха ме при него. Помня, че в първия миг ме порази неговата външност, носът и челото, не знам защо, бях си го представял съвсем друг „този ужасен, този страшен критик“. Той ме посрещна извънредно сериозно и сдържано. „Всъщност така и трябва“ – казах си аз, но не мина и минута и всичко изведнъж се преобрази: важността идеше не от човека, от великия критик, който срещаше един двадесет и две годишен начинаещ автор, а, тъй да се каже, от уважението му към чувствата, които искаше да излее пред мен час по-скоро, от онези значими думи, които така бързаше да ми каже. Белински заговори пламенно, със светнали очи: „Но разбирате ли, разбирате ли сам – повтори той няколко пъти, като крещеше по навик, – разбирате ли какво сте написали!… Вие сте могли да напишете това само благодарение на непосредствения си художествен усет, но дали сте проумели дълбочината на тази страшна истина, която ни сочите? Не е възможно на вашите двадесет години да сте разбрали вече докрай всичко това!! Та този ваш нещастен чиновник – той е стигнал дотам, дотам се е докарал, че дори не смее да признае себе си за нещастен човек от чувството на принизеност и смята почти за волнодумство всяка дори най-малка жалба, не смее да признае дори правото си да се нарече нещастен, а когато добрият човек, неговият генерал, му дава тези сто рубли – той е смазан, унищожен от изумление, че човек като него може да предизвика жалост у негово превъзходителство, не, не у негово, а у „тяхно превъзходителство“, както се изразява той! Ами това откъснало се копче, ами моментът на докосване на устните до генералската ръчица – та това буди не съжаление към клетника, а ужас, истински ужас! Тази негова благодарност крие такъв ужас! Това е трагедия! Вие сте се докоснали до самата същина, с един замах сте посочили най-важното. Ние, публицистите и критиците, само разсъждаваме, ние се мъчим с думи да обясним всичко това, а вие, художникът, с един щрих, отведнъж показвате дълбоката същност на образа така, че просто може да се докосне с ръка, изведнъж всичко става ясно и на най-неразсъждаващия читател! Ето тайната на художествеността, ето истинската правда в изкуството! Ето как трябва да служи художникът на истината! На вас правдата ви е разкрита и възвестена като на художник, дадена ви е като дар, пазете този, дар, оставете му верен и ще бъдете велик писател!…“
За Автора Ф. М. Достоевски – живот в дати
1821 – 30. X (11. XI) – роден в Москва в семейство на лекар.
1833 – 1837 – учи в московски частни пансиони.
1842 – завършва Военно инженерно училище в Петербург.
1842 – постъпва на служба в Чертожния инженерен департамент, но напуска след 1 година, за да се посвети на литературен труд.
1845 – завършва повестта „Бедни хора“, посрещната възторжено от Григорович, Некрасов, Белински.
1845 – есента – свързва се със средата на Белински, но после, след настъпило охлаждане, прекъсва връзките си с нея.
1847 – 1849 – влиза в нелегалния социалистически кръжок на Петрашевски и други революционни кръжоци, като участва в опита да се организира тайна печатница за противоправителствена литература и прокламации.
1849 – 15 април – чете на събрание у Петрашевски антикрепостническото „Писмо на Белински до Гогол“. Бива арестуван и лежи в Петропавловската крепост. Осъждат го на разстрел, но в последния момент заменят смъртната присъда с четиригодишна каторга в Сибир. На 24 декември го изпращат в затвора на Омската крепост.
1850 – 1854 – лежи в Омския затвор. Каторжния живот в крепостта авторът описва по-късно в „Записки от Мъртвия дом“. На каторгата заболява тежко от епилепсия.
1854 – бива зачислен на редовна служба в 7-и сибирски линеен батальон в Семипалатинск. Елва след смъртта на Николай I бива произведен офицер.
1857 – оженва се за М. Дм. Исаева.
1859 – получава разрешение на заселване, отначало в Твер, а по-късно в Петербург. Печатат се първите му произведения („Чичовият сън“ и „Село Степанчиково и неговите обитатели“).
1861–1862 – публикува в сп. „Время“ първия си роман „Унижените и оскърбените“ и пише една от най-значителните си творби – „Записки от Мъртвия дом“.
1861–1863 – Издава в Петербург заедно с брат си сп. „Время“, а по-късно, 1864–1865, сп. „Эпоха“, органи на почвениците – критиците А. Григориев, Н. Страхов и др., приветствуващи реформата в селото като първа стъпка към освобождаване на народа.
1862 – пътува за първи път в чужбина (Париж, Лондон, Германия, Швейцария, Италия). След завръщането си пише романа „Картоиграч“.
1865 – прекратява издаването на сп. „Эпоха“, оставайки за дълго време без средства, преследван от кредиторите си.
1867 – оженва се повторно за стенографката си А. Гр. Сниткина. Заминават заедно в чужбина и живеят там четири години (Дрезден, Женева, Флоренция).
1873–1874 – редактира в Петербург сп. „Гражданин“, в което печати периодично „Дневникът на писателя“, който с малки прекъсвания излиза като отделни месечни брошури до смъртта му през 1881 г.
През 60–70 години Достоевски създава своите гениални романи, очертали важен етап в историята на руската и световната литература:
- „Престъпление и наказание“ – 1866 г.
- „Идиот“ – 1868 г.
- „Бесове“ – 1871 – 1872 г.
- „Юноша“ – 1875 г.
- „Братя Карамазови“ – 1879 – 1880г.
1881 – 28. I (9. II) – почива в гр. Петербург.
Линк към книгата:
Колко е хубаво да се качват книги от златни автори. благодаря!