Изграждане на съзнателния мозък – Антонио Дамазио

 

Всичко онова, което определяме като „ценно“ или „стойностно“ (независимо дали материални блага или действия), е пряко или непряко свързано с възможността да се поддържа хомеостати­чен спектър в рамките на живия организъм. Знаем също, че определени сектори и конфигурации в този спектър са свърза­ни с оптималната регулация на жизнените функции, но други не са толкова ефективни, а трети са още по-близо до опасната зона. Опасната зона е там, където могат да се настанят болест­та и смъртта. Близко е до мисълта, че тези блага и действия, които по един или друг начин стимулират оптималната регу­лация, ще бъдат смятани и за най-стойностни.
Вече знаем и как човешките същества диагностицират този оптимален сектор на хомеостатичния спектър, при това без да се нуждаят от кръвни проби, анализирани в медицинска лаборатория. Самата диагноза изисква не експертни позна­ния, а просто фундаменталния процес на съзнанието: в една съзнателна психика оптималните варианти се изразяват в приятни емоции; опасните – в не толкова приятни и дори болезнени чувства.
Можете ли да си представите по-прозрачна система за засичане? Оптималното функциониране на един организъм (което води до ефективни, хармонични жизнени състояния) изгражда и самия субстрат на нашите първични чувства на благоденствие и удоволствие. Те са и в основата на онова, което в една по-изискана обстановка бихме нарекли щастие. От своя страна дезорганизираните, неефективни и нехармо­нични състояния, предвещаващи заболяване и/или системна грешка, изграждат субстрата на негативните емоции, които пък, както Толстой много точно го е формулирал, се отличават с далеч повече разновидности от позитивните – един безкра­ен парад на болката и страданието, да не говорим за неприя­зънта, страха, гнева, тъгата, срама, вината и презрението.
Но определящ в нашите емоционални състояния е именно съзнателният („рационален“) прочит на моментното ни фи­зическо състояние, модифицирано от емоциите. Така че чув­ствата служат и за барометри при управлението на жизнената ефективност. Затова не е изненадващо, че са влияли на цели общества и култури, включително и на техните постижения и артефакти – още откакто са станали известни на човешки­те същества. Но много преди зората на съзнанието и появата на съзнателни емоции, даже преди формирането на психиката като такава, конфигурацията на химическите параметри вече е влияела върху индивидуалното поведение на разни просто ус­троени и безмозъчни твари, за да представят нагледно въпрос­ните параметри. Това също е напълно разбираемо: лишените от грам мозък организми е трябвало да разчитат на химически параметри, които да направляват нужните за оцеляването им действия. Но същите „слепи“, „необмислени“ съвети касаят и твари със значително по-сложно поведение. Например от по­добни параметри се направлява развитието на различни ви­дове бактерии в колония и то може да бъде описано дори със социологически понятия: бактериите най-редовно „постигат консенсус“ в рамките на своята група и буквално воюват, за да завладеят чужди територии и ресурси. Правят го дори във вътрешността на нашите тела, опитвайки се да докопат по-апетитни парцели в гърлата и червата ни. Но щом на сцената са излезли и съвсем простите нервни системи, това социално поведение е станало още по-очевидно. Да вземем нематода – учтивото прозвище на един научно привлекателен червей, чи­ето социално поведение е доста софистицирано.
Мозъкът на един нематод, примерно Caenorhabditis elegans, има само 302 неврона, организирани във верига от ганглии – не е нещо, с което да се гордееш. И подобно на всяка друга жива твар, нематодът трябва да се храни, за да оцелее. В зависимост от оскъдието или изобилието на храна и заплахите от околната среда, тези червеи могат да станат повече или по-малко… стадни. Изхранват се сами, ако има храна, а околната среда е спокойна, но ако храната е оскъдна или засекат някаква заплаха наоколо (например определена миризма), те ще се съберат на групи. Не е нужно да казвам, че те всъщност не знаят какво правят, камо ли пък защо. Но го правят, защото техните изключително просто мозъчета (в които няма и помен от мисъл, да не говорим за съзнание) използват сигнали от околната среда, за да се държат по един или друг начин.
А сега си представете тази ситуация на нематодите по-аб­страктно, като изключите факта, че са червеи. Представете си също, че съм ви помолил да мислите като социолози. Е, какъв ще е вашият коментар? Подозирам, че ще откриете следи от междуличностно сътрудничество, дори ще диагностицирате и някакви алтруистични помисли. Дори може да си помисли­те, че говоря за някакви по-сложни създания, да кажем пър­вите хора. Първия път, когато четох описанието на Корнелия Баргман на тези открития, аз се сетих за синдикати и осигу­ровки. А въпросната С. elegans е просто един червей.

Ето ви още едно приложение на факта, че идеалните хомеостатични състояния са и най-ценното притежание на живите организми. Имам предвид едно фундаментално пре­димство – съзнанието (на всяко ниво на това явление), което пък е свързано с регулацията на жизнените функции в още по-сложна околна среда.
Оцеляването в нови екологични ниши е било подпомага­но от мозъци, достатъчно сложни, за да пораждат и мисли – едно нововъведение, базирано, както ще стане дума в Част II, на съставянето на неврални карти и образи. Със самата поя­ва на мисли и психика (макар и неподплатени с пълноценно съзнание), автоматичната регулация на жизнените функции е била оптимизирана. Мозъците, пораждащи мисли, вече са опознавали много по-подробно обстановката във и из­вън организмите и затова са можели да генерират и много по-диференцирани и ефективни реакции в сравнение с не­мислещите си събратя. А когато тези мисловни способности на нечовешките биологични видове вече са били на път да станат и съзнателни, автоматичната регулация се е сдобила с един могъщ съюзник – средство да се фокусират проблемите с оцеляването върху добронамерения и съпричастен Аз, за­местващ предишния борещ се да се оживее организъм. Раз­бира се, при хората, чието съзнание е еволюирало съвместно с паметта и разсъдъчността, този съюзник се е оказал още по-могъщ.

 

Как се задействат емоциите? Много просто: чрез образи на обек­ти или събития, които действително се случват в момента или са се случили в миналото и сега се възпроизвеждат от паметта. Ситуацията, в която сте, има значение за емоционалния апа­рат. Възможно е да сте в обикновена сцена от живота си и да реагирате на музикално изпълнение или на присъствието на приятел, или да сте сами и да си спомняте разговор от пред­ния ден, който ви е разстроил. Независимо дали са „на живо“, реконструирани от паметта или създадени от въображението, образите ще поставят началото на верига от събития. Сигна­лите от преработваните образи стават достояние на няколко зони на мозъка. Някои от тези зони участват в езика, други – в движението, трети – в умствените манипулации, изграждащи разсъжденията. Активността във всяка от тези зони води до различни реакции: думи, с които можете да назовете опреде­лен обект; бързо провокиране на други образи, които ви поз­воляват да заключите нещо за обекта, и т.н. Важното е, че сиг­налите от образите, представляващи определен обект, могат да попаднат и в зони, способни да задействат специфични ти­пове емоционална верижна реакция. Например това е амигда­лата в ситуации на страх или вентромедиалната префронтална кора в ситуациите, предизвикващи състрадание. Сигналите са на разположение на всички тези зони. Същевременно опреде­лени конфигурации от сигнали е вероятно да активират една специфична зона, стига сигналите да са достатъчно интензив­ни и контекстът да е подходящ, но да не активират други зони, на които също са на разположение. Сякаш определени стиму­ли разполагат с правилния ключ, за да отключат дадена клю­чалка, макар че метафората не улавя динамиката и гъвкавостта на процеса. Това е случаят с предизвикващите страх стимули, които често активират амигдалата и успяват да пуснат в ход каскадата на страха. Същият набор от стимули е малко веро­ятно да активира други зони. От време на време обаче опре­делени стимули са достатъчно неопределени, за да активират повече от една зона, водейки до сложно емоционално състоя­ние. Резултатът е горчиво-сладко преживяване – „смесено“ чувство, възникващо от смесени емоции.
В много отношения това е стратегията, която имунната система използва, за да реагира на нашествениците от външ­ността на тялото. Белите кръвни клетки, наречени лимфоци­ти, носят върху повърхността си огромен репертоар от анти­тела, който съответства на еднакво огромен брой възможни антигени на нашественика. Когато един от тези антигени на­влезе в кръвообращението и му се позволи да осъществи кон­такт с лимфоцитите, в крайна сметка ще се свърже с антитя­лото, което най-добре съответства на формата му. Антигенът пасва на антитялото така, както ключът влиза в ключалката и резултатът е реакция: лимфоцитът трябва да произведе това антитяло в толкова голямо количество, че да може да разруши нахлуващия антиген. Предложих термина емоционално-ком­петентен стимул, за да резонира на имунната система и да под­чертава формалното сходство на емоционалния инструмент като друг прост инструмент за регулация на живота.

Това, което става, след като „ключът пасне на ключалката“, е действително смуща­ващо в истинския смисъл на термина, тъй като е равнозначно на разстройване на течащото житейско състояние на множество нива на организма: от самия мозък до повечето части на същинското тяло. Отново: в случая на стра­ха смущенията са следните…

 

Съзнанието флуктуира. Има праг, под който е справедливо да се каже, че съзнанието не действа, и нива по скала, на които про­цесът действа по най-ефикасен начин. Да наречем това скала на „интензитета“ на съзнанието и да дадем примери на тези различни нива. Представете си съзнанието в моментите, кога­то ви се спи и сте на ръба да се предадете в ръцете на Морфей, и по-късно, когато участвате в интензивни дебати, които изис­кват будно съзнание за детайлите, които непрекъснато изска­чат. Следователно скалата на интензивността се простира от притъпено до ясно с всички нюанси между тях.
Освен интензивността обаче има още един критерий, по който можем да оценяваме съзнанието. Той имат общо с „об­сега“ и се простира от минимално съзнание, което позволява усещане за Аза, например изпиване на чаша кафе у дома, без да се интересувате от произхода нито на чашата кафе, нито какво ще направи тя с пулса ви, нито какво имате да правите днес. Вие тихо присъствате в момента и това е всичко. Сега съпо­ставете това със сядането за подобна чаша кафе в ресторант, за да се видите с брат си, който желае да обсъди с вас наслед­ството на родителите ви и какво трябва да правите с вашата полусестра, която се държи странно. Пак силно присъствате в момента, както казват в Холивуд, но има и нещо повече. Вие сте последователно транспортирани на много други места, в които някога сте били, с много други хора освен брат ви, както и до места и ситуации, които все още не сте преживявали, но са продукти на вашето информирано и богато въображение. Какъв е бил животът ви с всичките му детайли е на ваше раз­положение – бързо и във възпроизвеждането, а детайлите на това, какъв може да стане или не животът ви – въобразен по-рано или сега – също навлиза в момента на преживяването. Вие сте заети да сте навсякъде и в много епохи от живота си – минал и бъдещ. Вие, т.е. аз във вас обаче никога не отпада от картината. Всички тези съдържания са неотделимо свързани в една-единствена препратка. Дори когато се концентрирате върху някакво далечно събитие, връзката остава. Центърът се запазва. Това е широкообхватно съзнание – едно от великите постижения на човешкия мозък и една от дефиниращите ха­рактеристики на човечеството. Това е типът мозъчен процес, който за добро или лошо ни е довел до мястото, на което сме в цивилизацията. Това е типът съзнание, илюстрирано от ро­маните, филмите и музиката и празнувано във философските разсъждения.
Дал съм имена на тези два типа съзнание. Вида с минима­лен обхват наричам ядрено съзнание, чувството за „тук и сега“, ненатоварено от особено минало и някакво бъдеще. То се вър­ти около ядрения Аз. Има отношение към личността, но не задължително към идентичността. Вида с големия обхват на­ричам разширено или автобиографично съзнание, след като то се проявява най-силно, когато значителна част от живота на човека излиза на сцената и както изживяното минало, така и очакваното бъдеще доминират в проявлението му. То има отношение към личността и идентичността, и се председател­ства от автобиографичния Аз.

 

Представете си следната сцена: наблюдавам пеликани, докато хранят малките си. Те летят грациозно над океана, понякога почти докосват водата, друг път – по-високо. Когато открият риба, внезапно се спускат към повърхността на океана: при­личащите на Конкорд човки са в позиция за кацане, крилете им – прилепени до тялото във формата на красива буква делта. Изчезват във водата, за да се появят секунда по-късно, триум­фиращи с риба в човката.
Очите ми са заети да следят пеликаните; докато те се дви­жат по-близо или по-далеч, лещите в очите ми модифицират фокалното си разстояние, зениците се приспособяват към ва­риращата светлина, а очните мускули работят енергично, за да следват гладките движения на птиците; вратът ми помага с подходящото приспособяване, а любопитството и интересът ми са положително наградени от наблюдаването на такъв за­бележителен ритуал; наслаждавам се на представлението.

В резултат на цялата тази суматоха на реалния живот и су­ета на мозъка сигналите пристигат в зрителната ми кора ди­ректно от картите на ретината, които очертават пеликаните и дефинират външния им вид като обекти, които трябва да се опознаят. Създава се изобилие от движещи се образи. Пара­лелно с това сигнали се преработват и в различни мозъчни зони:
– във фронталните очни полета (зона 8, която се занимава с движенията на очите, но не и със зрителните образи като такива);
– в латералната соматосензорна кора (която очертава мускулната активност на главата, врата и лицето);
– в свързани­те с емоциите структури, в мозъчния ствол, в базалния преден мозък, базалните ганглии и в инсуларната кора, чиято комби­нирана активност подпомага генерирането на моите приятни чувства по отношение на сцената;
– в горните коликули, чиито карти получават информация за зрителната сцена, движения­та на очите и състоянието на тялото; и в асоциативните ядра на таламуса, ангажирани с целия сигнален трафик в кората и мозъчния ствол.
Какъв е резултатът от всички тези промени? Картите, които очертават състоянието на сензорните портали и тези, които се занимават с вътрешното състояние на организма, ре­гистрират пертурбация. Модификацията на първичните усе­щания на протоаза сега се превръщат в диференцирани чув­ства на знаене спрямо ангажиращите обекти. В резултат ско­рошните зрителни карти на обекта, който трябва да се познае – хранещото ято пеликани, – стават по-изпъкващи, отколкото другия материал, който се преработва несъзнавано в главата ми. Този друг материал може да се конкурира за съзнателна преработка, но не успява да го направи, защото по различни причини пеликаните са ми много по-интересни, т.е. ценни. Ядрата на наградата в участъци като вентралната тагментална зона на мозъчния ствол, нуклеус акумбенс и базалните ган­глии постигат специалното боравене с образите на пеликани­те, като селективно освобождават невромодулатори в зоните, произвеждащи образи. От такива чувства на знаене възниква чувство на собственост на образите, както и на субектност. Същевременно промените в сензорните портали поставят обекта, който трябва да се опознае, в определена перспектива спрямо мен.

От тази глобална мозъчна карта се появява състоянието на ядрения Аз по приличащ на пулсация начин. Внезапно оба­че телефонът иззвънява и магията се разрушава. Чувам драз­нещия звук. Главата и очите ми неохотно, но неизбежно се на­сочват към слушалката. Ставам. И целият цикъл на създаване на съзнанието започва наново, сега фокусиран върху телефо­на. Пеликаните са изчезнали от погледа и от съзнанието ми; телефонът е навлязъл в него…

 

Колко често сме ръководени от добре репетираното когнитивно несъзнавано, обучено под супервизията на съзнателните раз­мишления да съблюдава съзнателно замислените идеали, же­лания и планове? Колко често сме ръководени от несъзнава­ни, дълбоко вкоренени, биологично древни уклони, апетити, желания? Подозирам, че повечето от нас – слаби, но добро­намерени грешници – действат и в двата регистъра: повече в единия или в другия в зависимост от ситуацията от времето от денонощието.
В какъвто и регистър да функционираме – виртуозно или не, – действието във всеки момент неизбежно се придружа­ва от впечатлението – понякога погрешно, друг път не, че сме действали там и тогава под пълен съзнателен контрол и сме се хвърлили с главата напред в онова, което сме направили. Това впечатление е чувство, което възниква, когато организмът ни се ангажира в ново възприятие или инициира ново действие – същото като чувството на знаене, което обсъдих в предишната глава като неразделна част от сглобения Аз. Същото становище споделя и Дан Уегнър, който описва съзнателната воля като „со­матичния маркер на личното авторство, емоция, която удосто­верява собственика на действието като него самия. С чувството, че вършим някакво действие, получаваме съзнателното усеща­не за воля, прикрепена към това действие.“ С други думи, ние не сме просто „съзнателни автомати“, за каквито ни смята Т. X. Хъксли преди един век, неспособни да контролираме същест­вуването си. Когато съзнанието е информирано за действията, предприети от организма, чувството, свързано с информаци­ята, обозначава, че действията са били предприети от самите нас. Информацията и удостоверяването на течащите действия са от съществено значение за мотивиране на размишленията за бъдещите действия. Без този вид почувствана, валидирана ин­формация няма да сме св състояние да поемем моралната отго­ворност за действията, предприети от организма ни.

 

Съдържание

ЧАСТ I. ДА ЗАПОЧНЕШ ОТНАЧАЛО
1. Пробуждането
2. От жизнената регулация до биологичната стойност

ЧАСТ II. КАКВО Е ТОВА В МОЗЪКА, КОЕТО МОЖЕ ДА БЪДЕ И УМ?
3. Да сътворяваш карти и образи
4. Тялото в психиката
5. Емоции и чувства
6. Архитектура на паметта

ЧАСТ III. ДА СИ В СЪЗНАНИЕ
7. Наблюдаване на съзнанието
8. Изграждане на съзнанието
9. Автобиографичният Аз
10. Обединяване

ЧАСТ IV. ДЪЛГО СЛЕД СЪЗНАНИЕТО
11. Живот със съзнание

 

За Авторa

Антонио Дамазио е международно признат и уважаван лидер в невронауката. Неговите изследвания са способствали за изясняването на невралната основа на емоциите и са показали, че те играят централна роля в социално­то познание и вземането на решения. Изследванията му са оказали съществено влияние върху съвременното разбиране на нервните систе­ми, които лежат в основата на паметта, езика и съзнанието. Дамазио е директор на Института за мозъка и творчеството на Университета на Южна Калифорния.

 

---

Линк към книгата: