Възходът на свръхчовека – Стивън Котлър

0

vuzhodut na svruhchoveka - kotler - front

Hиĸoгa дoceгa в чoвeшĸaтa иcтopия нe cмe cтaвaли cвидeтeли нa тaĸoвa cĸopocтнo paзвитиe в чoвeшĸитe възмoжнocти. Oт дeceтилeтия yчeнитe зaбeлязвaт, чe чoвeĸ ce дъpжи paзличнo в oбcтoятeлcтвa, ĸoитo изиcĸвaт пълнaтa мy ĸoнцeнтpaция, нeзaвиcимo дaли cвиpи нa инcтpyмeнт, мeдитиpa, или, пpoвeceн oт няĸoя cĸaлa, тpябвa дa cпacи живoтa cи. Имeннo тoгaвa идвa внeзaпнoтo пpoзpeниe. Днec зa пъpви път нayĸaтa мoжe дa нaпpaви диceĸция нa тoвa миcтичнo cъcтoяниe „в зoнaтa“.
Cтивън Koтлъp ни зapeждa c нeчoвeшĸия aдpeнaлин нa eĸcтpeмнитe cпopтoвe, зa дa ни пoтoпи изцялo в „пoтoĸa“ – cъcтoяниe нa cвpъxĸoнцeнтpaция, cвeтĸaвичнa пpeцeнĸa и бeзгpeшни peшeния. Moгъщ ĸoĸтeйл oт вeщecтвa нa дoбpoтo нacтpoeниe и пpиливa нa eнepгия eĸcплoдиpaт, ĸoгaтo cмe в пoтoĸa, и гo пpeвpъщaт в бeзycлoвнo пoлoжитeлнo пpeживявaнe. To ни нocи yдoвлeтвopeниe oт paбoтaтa, a yдoвлeтвopeниeтo ни вoди дo ycпex.
B cвeтa нa eĸcтpeмнитe cпopтoвe oбaчe пpaвилнитe peшeния ca пacпopтът, ĸoйтo гapaнтиpa oцeлявaнeтo. „Hяĸaĸ eднo пoĸoлeниe нa caмoживи бyнтapи пpeнaпиca пpaвилaтa нa пocтижимoтo, нe caмo вдигaйĸи лeтвaтa, нo зaличaвaйĸи я ĸaтo цялo. И тoвa ни вoди дo eдин зaĸлючитeлeн въпpoc: ĸъдe – aĸo изoбщo ги имa – вcъщнocт ca нaшитe гpaници.“
Гpaницитe ca тaм, ĸъдeтo ниe ги пocтaвим, и e вpeмe дa ce ocвoбoдим oт тяx. Bpeмe e зa възxoд. Дoбpe дoшли в бъдeщeтo нa чoвeшĸия пoтeнциaл.

Представете си състояние, в което всяко движение е отмерено съвършенство. Представете си, че всяко решение, което взимате, е най-доброто. Представете си, че сте безгрешни. А сега си представете, че това е възможно.
Във „Възходът на свръхчовека“ Стивън Котлър ни запознава с потока – оптимално състояние на съзнанието, при което грешките са невъзможни. Като изследва свръхадреналиновия свят на екстремните спортисти, американският журналист успява да декодира онова мистично усещане „в зоната“, с което мнозина са се сблъсквали, но никой не е успял да обясни. Как се получава така, че за последните три десетилетия границите на човешките възможности са се разширили до степен и скорост, немислими през всички 150 000 години на досегашното ни съществуване?
За да отговори на този въпрос, Котлър ни среща с Дани Уей – човека, прескочил Китайската стена със скейтборд и счупен глезен; с легендарния сърфист Леърд Хамилтън – първия, покорил 10-метрова вълна; с бейсджъмпърите на „Ред Бул“, които в невъобразим синхрон политат от главозамайващи височини, и още много други. Котлър се спира на екстремните спортове, защото когато залогът е животът, състоянието на поток е най-изострено.
Но далеч не е нужно да висим от отвесна скала, за да го постигнем. Джазовите импровизации, видеоигрите, отдадените молитви на монахините, хирургичните операции – всяко действие, което изисква силна концентрация в момента, може да отключи неподозираните ни възможности. Челният дял на мозъка е този, който отговаря за мисленето, но мисленето обикновено води до множество въпроси и объркване. Потокът е тъкмо обратното и за да се постигне, части от челния дял „временно се деактивизират“. Така се понасяме в едно медитативно състояние на ума, в което има само отговори. Живеем в най-активното време на цялата човешка история и за първи път не можем да поставим граници на човешкия потенциал.

Великият борец за човешки права Хауърд Търман е ка­зал: „Не се питайте от какво има нужда светът. Задайте си въпроса какво ви прави живи. Защото светът има най-голя­ма нужда от повече хора, които се чувстват живи“.
Фактите са ясни. Потокът е това, което ни кара да се чувстваме живи. Той е загадката. Той е същината. Или с други думи: в тази книга има описани трудни и опасни по­стъпки. Хората, които ги извършват, са опитни професио­налисти. Така че, моля ви, пробвайте ги вкъщи! Защото све­тът отчаяно се нуждае от свръхчовеци.
Време е за възход.

Хората, ориентирани към настоящето, са маниакални търсачи на удоволствие. Потокът освобождава пет страш­но силни позитивни неврохимикала наведнъж, несъмнено най-силния коктейл, който мозъкът може да произведе. Точно към това се стремят търсачите на силни усещания.
Психолозите описват потока като „автотеличен“ – от гръцката дума auto (сам по себе си) и telos (цел). Когато нещо е автотелично – тоест произвежда възбуда от потока – то е възнаграждението само по себе си. Няма нужда ня­кой да измъква сърфиста от леглото заради големи вълни. Няма нужда някой да убеждава сноубордиста да отиде да се пуска, когато има добра пудра. Тези неща са вътрешно мотивиращи, автотелични преживявания. Върхът на всички върхове.
И все пак върхът на потока е различен от останалите върхове – той не просто мотивира, а прави много повече. Първо, той не се случва където и да е. Както ще разгледаме с подробности във втората част на тази книга, това състоя­ние показва много достоверно кога използваме способно­стите си до краен предел. То изисква предизвикателство. За разлика от други хедонистични удоволствия – наркотици, секс, хазарт, потокът се появява само когато се опитваме да достигнем все по-високи и по-високи нива на представя­не. „Тъй като потокът изисква да се изправяш пред предиз­викателства и да развиваш способностите си – обяснява Чиксентмихай в Good Business – той води и до израстване. Той е скок напред от настоящата реалност, докато стиму­ланти като наркотиците дърпат назад.“
Това е особено важен факт. Потокът носи със себе си примамливи възможности. В това състояние ние се слива­ме с нашата най-голяма страст и благодарение на неверо­ятното влияние на потока върху представянето изразява­ме тази си страст до краен предел. При нормални условия (игра на шах, писане на доклад) това е много зареждащо. Но както отбелязва писателят и пътешественик Роб Шултайз в култовата си книга Bone Games, при обстоятелства, застрашаващи живота (той обяснява за състояние на поток, появило се по време на преход в планината), то е изцяло трансформиращо: „Човекът, в когото се превърнах… беше моята възможно най-добра версия, човекът, който би тряб­вало да бъда през целия си живот. Никакво съжаление, никакво колебание; нито едно грешно движение. Наистина вярвах, че мога да уцеля комар в окото с борова игличка от 30 крачки. Нямаше как да пропусна, защото пропускане изобщо не съществуваше. Нямаше значение дали ще падна, или не, защото просто нямаше как да падна, както е невъз­можно две плюс две да е равно на три“.

… Но нека започнем с майките.
В началото на 80-те образователният психолог Бенджамин Блум от Чикагския университет стартира проекта „Талант“, едно от най-големите и цялостни „ретроспективни“ изследвания на професионалното представяне. Проектът изучава живота на 120 души, всички под 35 години и всички достигнали най-високи достижения в някоя от следните шест области: плуване, тенис, скулптура, пиано, математика и изследваща невронаука (тоест две артистични области, две психомоторни, две когнитивни). Основният въпрос на изследването е: „Откъде идва изумителният талант – от специалните личности или от специалните обстоятелства?“.
Преди изследването да започне, Блум е убеден, че талантът е вроден и че това, което наричаме вещина, е резултат от талантливи индивиди, които са разпознати отрано и са насърчени да се развиват. След това обаче данните показват друго. Няма Моцартови концерти на тригодишна възраст, няма изчисляване на числото Пи още от люлката. Вместо това една от общите черти е насърчаването, много насърчаване. Във всеки от случаите има по един родител или близък роднина, който награждава всяка проява на успех и пренебрегва или наказва всичко останало. Чудесата, изглежда, се създават, а не се раждат. Както Блум заявява по-късно пред журналисти: „Търсехме изключителни деца, но намерихме изключителни условия“.
Това е основополагащо откритие, повтаряно, разширявано, мощно. Идеята вмъква неудобен елемент в спора за емпиризма срещу биогенетизма: тя демократизира вещината. Ако налице са подходящата среда и правилното насърчаване, всеки би могъл да стигне до съвършенство. Това би означавало, че няма „общество на избраните“.

Със сигурност много екстремни спортисти идват от се­мейства, които са ги окуражавали непрекъснато. Блум е прав – майките са много важни – но толкова много от тези спортисти са минали по страничен път, през задния вход, че това не може да е решаващият фактор. Трябва да има и нещо друго. И в този момент на сцената се появяват музи­кантите…

Но последствията освен всичко правят и това: те подбуждат и неврохимията. С увеличаването на риска се увеличават и норадреналинът, и допаминът, приятните вещества, които мо­зъкът използва, за да повиши концентрацията и да подобри представянето. И понеже те са наистина приятни, заиграва- нето с този подбудител често има дълготраен ефект: хората, които поемат риск, се превръщат в хора, които търсят риск. „Изпитахме прилив на емоция – споделя Дъг Амънс – и не можахме да направим разликата между радостта и буцата в гърлото, но без думи разбрахме, че това е един нов път. И оттогава нищо вече не изглеждаше същото.“
Щом опасността се превърне в награда сама по себе си, рискът се превръща от заплаха, която трябва да се избягва, в предизвикателство, което трябва да се поеме. Започват да се оформят съвсем нови взаимоотношения със страха. Когато рискът е предизвикателството, страхът е компасът буквално посочва на хората посоката, към която се стре­мят (посоката, която ще ги доведе до повече поток). „Ако искате да достигнете до съвършенството – казва невропси- хологът Барбара Сахакиян от университета в Кеймбридж трябва да научите един урок. За да постигнете нещо на­ истина, трябва да се научите да понасяте и да се наслажда­вате на рисковете. Те трябва да се превърнат в предизви­кателство, което очаквате с нетърпение. Във всички сфери от живота рискът е необходима съставка, за да направите изключителни открития – просто няма как да постигнете пробив без него.“

Екстремните спортисти усещат тези неща толкова често, защото природата е препълнена с новости, непредсказуемост и сложност. Реките са живи същества. Същото се от­нася за планините и вълните. Снежните преспи в Аляска се променят всяка минута, приливите в Чопу идват и си оти­ват в свой собствен ритъм. На места, където всичко може да се случи, разконцентрираният ум е опасен ум, така наси­тената среда автоматично стяга концентрацията и подбуж­да потока.
А тези от нас, които искат да се възползват от този факт, но не се интересуват от екстремни спортове? Много прос­то, търсете сложността най-вече в природата. Взирайте се в нощното небе. Разхождайте се в гората. Ако не можете да намерите дива и величествена природа, наблюдавайте и по-обикновената. Причината, поради която има толкова много изречени клишета за вселените в капчиците роса, е, че капчиците роса наистина събират цяла вселена в себе си. Нямате роса подръка? Използвайте технологиите, за да изпитате удивление: разходете се из своя град с приложе­нието „Гугъл Земя“ или идете на IMAX кино.
После идва ред на новостта и непредсказуемостта. Обик­новено правим всичко възможно да ги избягваме. Разчита­ме на старите си навици, харесваме рутината си. И защо не? Автоматичният пилот е ефикасен. Рутината спестява енергия на мозъка, пък и кой не е шофирал до работата си, без изобщо да помни нещо от пътя? Въпреки това разноо­бразявайте пътя си всеки ден. Мийте си зъбите с другата ръка. Тези непривични неща засилват новостта и непредсказуемостта, изискват концентрация и разпознаване на модели, а точно това е истинската цел.

Крек открива техника за освобождаване на „рефлекса за гмуркане на бозайниците“, рефлекс, който оптимизира ди­шането, и както при делфините, китовете и някои птици ни помага да се движим под вода за дълги периоди от време. Ето как работи: когато нервите на човешкото лице влязат в контакт с водата, сърдечният ни ритъм се забавя (10-30% за аматьори и до 50% за професионалисти). По-бавният сърдечен ритъм изисква по-малко кислород, който оста­ва по-дълго на разположение на органите. След това, щом налягането от дълбочината се увеличи, кръвта се оттегля от крайниците ни – първо от пръстите на ръцете и крака­та, после от дланите и глезените и накрая от целите ръце и крака – и заобикаля сърцето и мозъка. Накрая, по време на по-дълбоководни гмуркания, органите и стените на кръ­вообращението позволяват на кръвната плазма и водата да преминат през тях, предпазвайки гръдната кухина от вътре­шен колапс с масивното увеличаване на налягането.

И въпреки това „тук“ и „сега“ не се срещат много често днес. В нашия свят, който вечно е онлайн и винаги в мрежата, има много причини да си някъде другаде. Всеки път, когато отговорим на имейл или на съобщение или си проверим профила във Фейсбук, ние не сме тук, а там. Също толкова често сме тогава, а не сега. С електронни пощи, преливащи от писма за днешния обяд, тазвечерната родителска среща, утрешните срокове, отчета за другата седмица, не е изненадващо, че не можем да живеем в настоящия момент.

Вместо това, както пише Дъглас Рушков в „Презънт Шок“: „Ние съществуваме в едно объркано настояще, където силите в периферията са увеличени, а тези непосредствено пред нас се пренебрегват. Способността ни да планираме – и в много по-малка степен да довършваме нещата – е разклатена от нуждата ни да можем да импровизираме, прокарвайки си път през различни външни влияния, които ни разсейват по всяко време. Вместо да стъпим здраво върху тук и сега, ние в крайна сметка реагираме на един постоянен щурм от импулси и заповеди“.
Това объркано настояще не е просто неприятно място, то е и най-лошият вид себевъзпрепятстване. Всички изследва­ния сочат, че се справяме ужасно с прекалено много зада­чи наведнъж. Опитвайки се да подобрим представянето си, като сме навсякъде и по всяко време, ние в крайна сметка не се оказваме никога никъде. Тъжната истина е, че живо­тът ни дърпа във всички възможни посоки освен в тази, в която сме най-ефективни.
Още по-лошо е, както бързо откриват всички, занимава­щи се с медитация, че не е никак лесно да промениш тази тенденция. Да използваш ума си, за да го накараш да млък­не, е дълга битка. Тибетските будисти, които медитират, могат да прекарат повече от две десетилетия, учейки се как да владеят тази способност. И все пак възходът на Манди-Рей не отнема десетилетия. Не отнема дори години. Тя се превръща от абсолютен начинаещ в световен рекордьор за 18 месеца. Как е възможно това? Тя просто поема по краткия път към настоящето.[…]
Също толкова важно е, че в настоящето не съществува минало или бъдеще и има много по-малко място за ли­чността – а това всъщност са трите дразнителя, които ни теглят към друго време. Филип Зимбардо изтъква, че в западното общество преобладават хората, ориентирани към бъдещето – тоест тези, които са добре тренирани да пре­следват целите си. Така, когато говорим за „ясни цели“, по­вечето хора обикновено пропускат прилагателното (ясни) и направо взимат съществителното (цели). Когато ни кажат да си поставим ясни цели, ние веднага си се представяме на олимпийската площадка, на сцената на „Оскарите“ или в списъка с 500-те най-влиятелни личности на „Форбс“ с думите: „Мечтая за този миг от 15-годишен“ и си мислим, че става въпрос за това.
Не, не става въпрос за това.
Тези моменти на изява могат само да ни отвлекат от настоящето. Дори когато успехът е съвсем близо, той все още принадлежи на бъдещето и е свързан с надежди, страхо­ве и всякакви характеристики, които разбиват настоящето на пух и прах. Спомнете си само дългия списък на всички печално известни спортни неуспехи: изпуснатия пас в по­следните секунди за Суперкупата, изпуснатия удар на края на първенството по голф „Огъста Мастърс“. В такива мо­менти гравитацията на целта е издърпала участниците из­вън настоящето, а те, по ирония на съдбата, са имали нужда само и единствено от настоящето, за да спечелят.
Ако обаче целта ни е да създадем повече поток, тогава ударението пада върху „ясни“, а не върху „цели“. Яснотата ни дава сигурност. Знаем какво да правим и къде да съсре­доточим вниманието си, докато го правим. Когато целите са ясни, метакогнитивността е заменена от когнитивност на момента и егото остава извън картинката.
„Когато се гмуркам с постоянен баласт – разказва Ман­ди-Рей Крукшанк – не мисля за чупенето на рекорди, не мога да мисля за цялото гмуркане. Твърде много ми идва. Тряб­ва да го раздробя на парченца, да си създам мънички ясни цели. Минавам през цикли на броене с всяко замахване на единия крак. Гласът (гласът на интуицията) непрекъснато брои. Искам да внимавам по време на един цикъл, после по време на следващия, после на следващия. Продължавай да броиш, това е единствената ми цел. Ако продължавам да броя, мога да остана в поток по време на цялото гмуркане.“
Ако приложим тази идея във всекидневието си, трябва да раздробим задачите си на малки хапки и да си поста­вяме цели съобразно с тях. За един писател е по-добре да напише три добри параграфа наведнъж – еквивалента на циклите на Манди-Рей – отколкото да се опитва да сътвори цяла добра глава наведнъж. Трябва да си поставяме предиз­викателства, които обаче са постижими точното количе­ство стимули, за да държим вниманието си в настоящето и все пак да не сме подложени на стрес, който да ни изкарва оттам.

Затегнете веригите за обратна връзка. Поставете работещи механизми, за да не може вниманието да бяга. Поискайте повече входящи данни. Колко точно? Е, забравете отзивите веднъж на три месеца. Стремете се към отзиви веднъж на ден. Според проучванията в професиите с по-малко преки вериги за обратна връзка – анализ на борсата, психиатрия и медицина – дори най-добрите се влошават с времето.
Хирурзите обаче са единствените лекари, които с времето стават все по-добри. Защо? Ако направиш гаф на опера­ционната маса, някой умира. Това е светкавичната обратна връзка.
И това ни отвежда до съотношението между способности и предизвикателство, последния от нашите вътрешни под­будители и безспорно най-важния. Идеята зад този подбу­дител е, че вниманието е най-заето (тоест в настоящето), когато има специфична връзка между трудността на даде­на задача и способността ни да изпълним тази задача. Ако предизвикателството е твърде голямо, страхът залива сис­темата. Ако предизвикателството е твърде малко, спираме да обръщаме внимание. Потокът се появява на емоционал­ната пресечна точка между скука и тревожност на място, което учените наричат „канал на потока“ – мястото, където задачата е достатъчно трудна, за да ни накара да сс протег­нем, но не достатъчно трудна да ни накара да я сграбчим.
Колко точно трудно е това? Отговорите варират, но спо­ред мнозина е около четири процента. Това е. Това е пер­фектното съчетание. Ако искате да се потопите в потока, предизвикателството трябва да е с четири процента по-го­лямо от способностите. Обяснено от техническа гледна точка, перфектното съчетание е крайният резултат от така наречения „Закон на Йеркс и Додсън“ факта, че повече стрес води до по-добро представяне, но над определена ин­тензивност представянето се влошава.
В повечето ситуации ние се проваляме точно заради тези четири процента, без дори да го забелязваме. Но това не е така при екстремните спортове. В големите вълни, голе­мите реки и големите планини половин степен на трудност може да означава разликата между това да вечеряш у дома и това никога повече да не се прибереш вкъщи. При тези условия желанието за напредък предпазва спортистите от правенето на по-малко крачки, а нуждата да оцелеят ги предпазва да не направят повече крачки.
Това перфектно съчетание държи вниманието заключено в настоящето. Когато предизвикателството е в границите на познатите способности – тоест правил съм това и преди и съм убеден, че мога да го направя отново – резултатът е предопределен. Интересно ни е, но вниманието ни не е приковано. Но когато не знаем какво ще се случи в следва­щия момент, обръщаме повече внимание на този следващ момент. Несигурността е нашият полет е ракета към насто­ящето.
Това е и причината, поради която несигурността кара мозъка да освобождава допамин. Много допамин. Когато може да се случи всичко, оцеляването е заложено на кар­та. Допаминът увеличава вниманието и разпознаването на модели – двете неща, които са изключително важни за сп­равяне с непознатото. Естествено, заради допамина всич­ко това е много приятно. Или както казва неврологът от „Станфорд“ Робърт Саполски: „Може би (несигурността) пристрастява както нищо друго на този свят“.

  Нека започнем с едно стандартно определение. Същест­вуват различни, но „процесът на развиване на оригинални идеи, които имат стойност“ е най-разпространеното, така че ще използваме точно него. Първото, което трябва да разберем за измислянето на нови идеи, е колко много ни плаши това. Винаги когато имаме креативно прозрение и го споделим със света, ние се изправяме срещу първичните си страхове: страх от неуспех, страх от непознатото, страх от социален присмех, страх от загуба на ресурси (време, пари, достъп и т.н.). Има значителен риск във всяка една стъпка от този процес.
Ако задълбаем още повече, ще видим, че зад способнос­тта ни да разработваме ценни, оригинални идеи лежи и вто­ри механизъм: разпознаване на модели. Когато основате­лят на „Apple“ Стив Джобс казва, че „творчеството е просто да свържеш нещата“, той е абсолютно прав. Когато имаме нова идея, ние винаги трябва да намираме модели – тоест връзката между „нещата“ на Джобс – които не сме виждали преди. Процесът на развиване на ценни и оригинални идеи винаги изисква поемане на риск и разпознаване на модели – и това означава повече допамин.
Допаминът, едно от най-силните вещества, носещи удо­волствие, се освобождава в мозъка, когато поемем риск или разпознаем модел. В емоционално отношение ние усещаме прилив на вълнение, отдаденост и желание да изучаваме и да намерим смисъл в света. Но допаминът прави много повече от това. Както научихме по-рано, той намалява от­ношението „сигнал-шум“ – така че мозъкът може да засече повече модели – и увеличава фокуса. В потока ние се нуж­даем от силен фокус и – тъй като мозъкът трябва плавно да преминава от решение към решение, за да произведе усещането за „носене по течението“ – ние се нуждаем и от чудесно разпознаване на модели. И тъй като творчеството включва риск и разпознаване на модели, то освобождава много допамин в мозъка. Допаминът също увеличава вни­манието и разпознаването на модели и затова ни води към поток. Казано по-простичко, това означава, че да си креативен (тоест да поемаш рискове, да разпознаваш модели) е мотиватор за състоянието на поток.
„Когато се концентрираш върху нещо, което има значе­ние – обяснява психологът от „Харвард“ Нед Халоуел – ко­гато не можеш да минеш на автопилот, тогава се появява потокът. Това е абсолютното творчество. Щом захвърлиш учебника с правилата и започнеш да взимаш креативни ре­шения, рискът стеснява фокуса и подбужда невробиологич- на каскада – хвърля те направо в зоната.“
И което е още по-хубаво, самият поток подсилва изобре­тателността. В потока освен вече обсъдената неврохимия настъпват и невроанатомични, и невроелектрически проме­ни. Заради временната хипофронталност нашият вътрешен критик замлъква. Ние ставаме много по-малко потиснати и много по-податливи на нови изживявания – изграждащите компоненти на новите идеи – и става много по-вероятно да представим тези идеи на света.

„Надявам се да споменеш колко прецакани можем да се окажем, когато станем прекалено стари, изморени или раз­умни, за да продължаваме. Не всички се радват на щастлив живот, след като са правили това в продължение на десе­тилетия. Обзалагам се, че има сходни белези с посттравматичния стрес. Четох „Война“ на Себастиан Джангърс и там научих нещо странно: войниците, които се прибират у дома, превъртат, но не защото са виждали смъртта нався­къде около себе си, а защото им липсва тръпката. Никога не бих се сложил под един параграф с ветераните, но се оказва изключително трудно да се развълнуваш отново. Завинаги. И това чувство е адски гадно.“
А и тъмната нощ на потока не е усещане, което обще­ството е направило лесно за преодоляване. Колко хора са спрели да свирят на китара, да пишат поезия или да рисуват – дейности, пълни с подбудители на поток – защото това са занимания, които не се вместват в приемливи категории като „кариера“ и „деца“? Колко хора, сега възрастни и при­ключили с детинщините, са прибрали сърфа или скейтбор­да? Колко хора са направили грешката да слеят стойност­та на инструмента, който ни води към дадено изживяване (сърфа и т.н.), със стойността на самото изживяване (със­тоянието на поток)?
Болезнено ироничен е фактът, че потокът е радикален и алтернативен път към майсторството само защото сме ре­шили, че играта – дейност, която е жизненоважна за оцеля­ването и е свързана с най-мощните неврохимически удо­волствия, които мозъкът може да произведе, и е абсолютно задължителна за постигането на върхови постижения, твор­ческо съвършенство и цялостна удовлетвореност от живо­та – е загуба на време за възрастните. Ако се стремим към своето най-добро аз, трябва да превърнем работата в игра, а не обратното. Ако не променим това положение, по-голя­мата част от потенциала ни за вътрешна мотивация започва да изчезва. Забравяме за интересите си и ставаме по-малко от това, което бихме могли да бъдем, и това чувство никога не си отива напълно.

Колко всъщност знаем за истинското щастие? За изга­рящото творчество? За необуздания екстаз? Като деца ни учат да не си играем с огъня, а не как да си играем с огъня. По пътя на потока точно огънят ни дърпа напред, както и мощни хедонистични инстинкти; силната нужда от самостоятелност, съвършенство и цели, които да бъдат осъществени, зашеметяващо приятни вещества; спектър па радостта извън рамките на нормалното познание, неоспо­римото присъствие на истинската ни същност; когнитивен императив за извличане на смисъл от преживяванията ни; търсачката, наречена еволюция, и нейната нужда от иновации и най-простичката истина: животът е дълъг и всички сме изплашени, но в поток, поне за кратко, вече не ни е страх.

И така, още веднъж, къде са нашите граници?
„Сигурен съм, че не можем да отговорим на този въпрос – казва Майкъл Жерве. – В световен мащаб, където разли­ките в таланта са незначителни, ние оценяваме, че 90% от успеха на елитните изпълнители е психологически – и все пак това е единственото ключово събитие в измерването, до което не сме достигнали. Не знаем как да измерваме ми­сълта. Какво представлява тя? Къде започва? Къде свърш­ва? Можем ли да я проследим? Можем ли да проследим нейните последици? Каква е точната картина на общото й въздействие върху биологията? Докато не разберем тези неща, психологията ще си остане неясна наука. Но точно това предстои. Точно натам води тази технологична рево­люция. Ето защо е толкова трудно да предвидиш границите – защото на нас ни предстои да поемем контрол над един аспект от представянето, който надделява над всички ос­танали.“

Стратосферата е мястото, към което се е запътил Феликс Баумгартнер.
Датата е 14 октомври 2012 г. Планът е Баумгартнер да се издигне на 38.6 километра над Земята с балона, по-високо, отколкото някой някога е стигал с такова съоръжение. За да може да го осъществи, той носи уникален костюм под налягане, пригоден да неутрализира температура по-ниска от 70 градуса под нулата и скорост на вятъра над 1 126 км/ч, както и да улесни крайната му цел: да се спусне от балона към Земята, като стане първият човек, който само с тялото си да премине звуковата бариера – надвишавайки числото на Мах, тоест скоростта на звука без двигател или защита от летателен апарат.

„Стратос“ не е никак малко предизвикателство. Технологичните проблеми са многобройни, списъкът с катастрофални неизвестни – още по-дълъг. Никой няма представа дали човешкото тяло може да стане свръхзвуково. Дали шоковите вълни няма да го разкъсат на парчета? Дали костюмът му няма да се скъса? Още по-страшни са психологическите пречки. Макар че е необикновено талантлив парашутист, Баумгартнер няма никакъв опит с указанията от типа “„прави каквото ти се казва“, които се срещат при кос-мическите програми с военен режим. „Феликс е екстремен спортист – обяснява д-р Анди Уолш, който ръководи проекта. – Той е свикнал да контролира нещата. Не е свикнал да приема заповеди или да доверява живота си на екип от непознати.“
Още по-лоша е екстремната клаустрофобия от скафандъра. В капсулата, по пътя нагоре, Баумгартнер трябва да издържи часове наред във вакуумирано ограничено пространство. „Стратос“ е мечтата на живота му, но по средата на тестовата фаза той откача, отказва се от проекта и се прибира в Австрия – неспособен да преодолее страха си.
В крайна сметка, за да помогне, се намесва Майкъл Жерве. Като доказателство за това колко добри са станали техниките по спортна психология и какво високо ниво е достигнала психическата сила на топспортистите, на Баумгартнер са му нужни три дни, за да овладее фобията си. „Когато Феликс напусна проекта – казва Уолш – за него това бе най-тежкият момент в живота му. Но фобията е дълбоко вкоренен страх. Как успяваш да се изправиш срещу нея, за да се върнеш, да довериш на непознати живота си, да се поставиш отново в позиция на човек, който върши нещо, което никой друг досега не е вършил? Виждал съм много изумителни човешки постижения, но за мен в емоционално отношение пътешествието на Феликс е най-далечното, по което който и да е спортист някога е поемал.“
И всичко това се случва преди същинския полет.
Скокът предоставя съвсем различен набор от проблеми. По принцип скайдайвингът е наситен с емоции – необикновено широко зрително поле и въздушен натиск в пълен комплект. Но маската за лице на Баумгартнер намалява обхвата му до тесен процеп (за компенсация му служат ръкавиците, които съдържат нечупливи хромови плочки, изпълняващи функцията на странични огледала), а костюмът, дори и свит, осигурява четири пласта защита на кожата от слънцето. Вместо да реагираш на въздуха, за да летиш с костюма, е необходимо да реагираш на реакцията – като да играеш видеоигра с вградено закъснение.
Още по-обезпокояващ е фактът, че в несъществуващата атмосфера на стратосферата падащите обекти обикновено се въртят, и то продължително време. Ако Баумгартнер не успее да възстанови контрола си, както веднъж казва пред журналисти: „На определен оборот в минута има само един начин кръвта да напусне тялото ти и той е през очните ябълки“.
За да помогнат на Баумгартнер да не мисли за такъв развой и заради огромните мерки за сигурност, когато балонът достига крайната цел, хората в контролната база на мисията преминават през списък с 40 компонента: „Стъпка 26, премести седалката назад в капсулата; стъпка 27, постави краката си на прага на вратата“. Целият процес е измислен, за да успокои нервите, като постави ясни цели. Разбира се, на 39 километра височина спокойствието е едно относително понятие. …
Когато списъкът е готов, Баумгартнер застава извън капсулата, на едно мъничко външно стъпало, Земята буквално е в краката му. За момент той се вглежда в нея, после казва няколко думи в микрофона: „Понякога трябва да се издигнеш много високо, за да можеш да видиш колко малък си всъщност“. После поздравява и скача.
Нужни са му 30 секунди, за да достигне 956 км/ч и по-малко от минута, за да разбие заветните 1126 км/ч. Току-що е станал първият човек, чието тяло е летяло със свръхзвукова скорост. Тогава започва да се върти. Земята, която лежи на 32 километра под него, се върти като пумпал. И продължава да се върти. Като бебе, което се тресе в утробата на майка си, само че със свръхзвукова скорост. Но Баумгартнер някак успява да възвърне контрола си. Излиза от въртенето и се заковава в делта позиция: краката долу, главата горе и на път за вкъщи.
Свободното падане на Баумгартнер продължава общо 4 минути и 19 секунди; общото му време във въздуха е около 10 минути, върховата му скорост 1342 км/ч – 1.24 по числото на Мах. Освен това той поставя рекорд за най-висок полет с балон, управляван от човек, и скок от най-голяма височина и тъй като YouTube предава събитието на живо – най-много зрители – около 8 милиона.
Може би още по-интересен от тези факти е въпросът защо. На уебсайта на „Стратос“ има кратък списък с потенциални приложения на знанието, получено от скока на Баумгартнер: „Излизане на пътници и екипаж от Космоса; разработване на данни за излагане на среда на голяма височина и високо ускорение; изучаване на последствията от свръхзвуковото ускорение и забавяне върху човешкото тяло и тестване на най-последните иновации в парашутните системи“. Казано по-простичко, експертите твърдят, че ако пътниците от екипажа на космическата совалка „Чалинджър“ са били екипирани с костюма на Баумгартнер, може би са щели да оцелеят след повредата във въздуха.
И в тази връзка шест месеца след скока на Баумгартнер „Спейсшип 2“ на „Върджин Галактик“ запалва двигателите си за пръв път. „Спейсшип 1“, ако си спомняте, печели наградата „Ансари X“ през 2004 г. Оригиналната награда „X“ е проект за демонстрация, доказателство, че частна компания може да построи космически кораб, който е на достъпна цена и може да се използва многократно. Освен това е и първата крачка към разширяването на космическите хоризонти. Идеята зад „Спейсшип 2“ е следващата крачка: туризъм – пътниците, които си платят, ще могат да предприемат пътешествие в орбита.
И тази цел не е далеч, полетът на „Спейсшип 2“ е тестови, първият от серия, която ще завърши с истински полети (около 550 души са си купили билети за 200 000 долара).
Ето защо скокът на Баумгартнер е толкова важен. Заминаваме за Космоса. Ето това следва. След няколко години хората редовно ще посещават ниската орбита на Земята. Всъщност „Бигълоу Аероспейс“, друга частна космическа компания, в момента разработва надуваем космически хотел, който би трябвало да е готов за употреба през 2017 г. С тези разработки, които предстоят всеки момент, да имаш основни процедури по евакуация от Космоса – включително и свръхзвуков скафандър – звучи съвсем логично.

  … И въпреки това компании като „Шел“ процъфтяват векове наред.
Защо е толкова важно това? За да процъфтяват векове наред, тези корпорации трябва да се справят с войни, глад, епидемии, суши, наводнения, депресии, рецесии, промени на климата, технологични революции, политическа нес­табилност и промени на режима. Всички тези неволи са в списъка на проблемите на днешния свят. Това са и най-го­лемите предизвикателства пред нас. Така че, ако разберем как тези няколко корпорации са успели в миналото, ще се сдобием с изпробвана от времето, подсилена от битката стратегия, с която да направим същото в бъдеще.
За да разгадае тази тайна, Де Гаус започва да изследва 27 корпорации, които са по-големи и по-стари от „Шел“. Той открива, че няколко различни фактора влияят на дълголети­ето, но един от тях се откроява: способността да се учиш бързо. Това е тайната на процъфтяването с векове. В среда на резки промени, както пише Де Гаус, „способността да се учиш по-бързо от съперниците си е единственото устойчи­во конкурентоспособно предимство“.
Както вече разбрахме, потокът е тайната на по-бързото учене. В пъти по-бързото учене. Данните, събирани от фи­зическите училища, както и от виртуалните пространства за обучение, показват, че състоянието значително увели­чава положителното отношение към ученето, както и ре­зултатите от него. Военните в САЩ обучават снайперисти в поток два пъти по-бързо от обикновено. Маккинзи уста­новява, че мениджърите в поток са пет пъти по-ефективни от колегите си, които са в нормално състояние. Точно това разкриват 150 години изследване на потока; точно това ясно демонстрира настоящата революция в света на екс­тремните спортове. Потокът изкарва най-доброто от нас – и ние със сигурност се нуждаем от най-доброто от себе си, за да създадем един свят на изобилие.
Но тези факти разкриват и друг много важен момент. Тази книга всъщност въобще не е за безразсъдни спорти­сти, които правят немислими неща. Тя е за нас – за всич­ки нас – и немислимите неща, които ние правим. Идва ред на нашето бъдеще. Можем да опитомим потока и да яхнем вълната на възможностите, наречена изобилие, или да се разбием в скалите на половинчатите си усилия.

  И все пак, ако чакането е приключило и пътешествие­то е започнало, помнете, че потокът е силно лекарство и този път не е за страхливците. Докато вървим по него, ще е добре да помним мъдростта на по-старите от нас: огромна­та група от учени и спортисти, които вече са го премина­ли. Потокът, припомнят ни те, е входът към невъзможното, но не можеш просто да пиеш две хапчета и на сутринта да изкачиш Еверест. Ако искаме да му се отдадем, ще се на­ложи напълно да преустроим живота и навиците си. Изис­ква се значително допускане на риск и сериозна промяна в културата. Трябва да се научим как да си играем с огъня. Трябва да се научим да живеем хиляди животи в рамките на един – но не животи на тихо отчаяние, а на дръзки ино­вации (макар че голият разперен орел е само по желание). Но какво символизира този гол разперен орел: неуморимо предизвикване на статуквото, неспирна вяра в собствени­те ни възможности, духовито съвършенство в лицето на смъртоносни последици и, както споменахме, има какво да се каже за мъдростта на по-старите от нас.
За да се изразя другояче, най-интересното нещо в един жълъд е, че той съдържа в себе си цял дъб. Но най-инте­ресното за един човек – е, не сме съвсем сигурни. Не знаем какво точно има в нас и колко много е то. Все още не можем да прескачаме високи сгради с един скок, но най-смелите сред нас вече правят обратни премятания от върха им. И когато Феликс Баумгартнер профучава през вакуума на Космоса, той лети по-бързо от куршум. Така че дали хващането на вълната на изобилието звучи възможно? Може би. Но подобно на всички спортисти в тази книга може би невъзможното е точно предизвикателството, което сме оч­аквали. Това, от което най-много се нуждае светът, е свръх­човек.
Това, от което най-много се нуждае светът, сме ние.
Време е за възход.

Стивън Котлър разпалва в нас искрата, че може би най-сетне се намираме в онзи свръхмомент, в който можем да достигнем недосегаемото.

Прочетете и прегледайте онлайн в DOC, PDF или мобилен формат формат:
Share.

Leave A Reply