Диктаторът. Том 1 – Андон Мутафчиев

Posted on 28/03/2023

by book

Български автор

Българска проза

Историята на диктаторите започва след смъртта им. Тогава изплува истината за есенцията на тяхната власт. Изтъкана от интриги, лъжи, политически игри, драматични решения и обрати, тя покрива живота на всеки, роден във времето, което е обсебила.
Началото винаги е добро, носи надежда за промяна, справедливост и сигурно бъдеще. Неусетно те се превръщат в сатрапи, с единствен смисъл да запазят властта. Свещеният им граал се крие в дълбините на службите за сигурност, а пророците са конниците на пропагандния апокалипсис.
Историята на „Диктаторът“ започва със смъртта му и последния диалог, който ще води някога. Изправен пред единствената сила, която нито може да победи, нито да смачка, той гледа филма на собствения си живот. Как университетски професор, запалил факела на обществената свобода се превръща в неин мъчител и убиец?

Диктаторът е мъртъв. Тялото му лежи в центъра на столицата, която е успял да въздигне от пепелта. Няколко часа по-късно се събужда в кабинета на последния си събеседник.

– Не трябва ли директно да ми кажеш къде отивам?
– Честно казано бих искал, но началството даде друго поръчение.

Пред човек, притежавал абсолютна власт предстои да направи равносметка за живота си.

– Охо, ще гледаме кино! Мислех, че това е илюзия, която мозъкът сам създава преди да умре… За да му е по-лекичко.
– Тази „илюзия“ – натърти светецът – е трейлър. Тук гледаме пълнометражките.

Лентата тръгва от самото начало на политическата му кариера. Първата среща с теоретик, чиито идеи са призвани да отърват страната от некадърната и крадлива власт.

– Благодаря ви, получи се много хубав разговор. Особено частта, в която казахте, че за да бъде полезна, системата трябва да се променя заедно обществото.
– Обществата вече се развиват по-бързо от властта.
– Така е, така е. Знаете ли, вдругиден ще се събере малък… бих го нарекъл философски кръг. Бих се радвал, ако дойдете – предложи Давидов.

На това малко събрание присъстват едни от най-овластените и богати хора в страната. Те доразвиват и разпространяват идеите на Астор Давидов, а властта започва да усеща заплахата.

– Този лъже! – обади се тихо премиерът. С всяка следваща дума агресията в тона му нарастваше. – Веднъж вземе ли властта, никога няма да я даде! Ще се превърне в диктатор! Защо мълчите? И вие ли го харесвате? – с истерично учудване кресна Никълс.
– Не, не го харесваме – отговори Лотар, – но много хиляди души излязоха, за да чуят тия две минути реч и явно са доволни.
– Предател ли си? – вените по слепоочията на Никълс започнаха да пулсират.
– Не, успокой се вече! – ядосано отговори бизнесменът. – За мен твоите чехълчета са идеални, системата е идеална, познавам я, прекалено съм стар за промяна на правилата. Но ти, Никълс, трябва да се успокоиш.

Политическите брожения в страната не спират амбициите на съседките й.

– Очакват ни тежки времена. И у нас, и в Преславия, и в Истландия се появяват нови опозиционни сили.
– А-а, при вас може и да ги има, но в Гуриград, опозиция няма.
Увереността на Андреев предизвика усмивката на Никълс:
– Днес няма, а утре ще се ебаваме с твоите полицаи. Виж как Давидов се пръкна отникъде.
– Защо водим този разговор? – президентът реши да не задълбава в неприятната тема.
– Защото всички управляваме демокрации, колкото и да си мислим, че сме вездесъщи, не сме – отговори кралят.

Нестабилността, страхът и търсенето на лесни решения, водят до необратими грешки.

Нещо накара олигарха да вдигне поглед нагоре. Много високо в небето видя едва забележим самолет, нещо сякаш се отдели от него. Машината направи бавен обратен завой и полетя към сърцевината на Шипонщад. Нещото, което пусна ставаше все по-голямо и по-голямо. Това бе тя.
– Бомба! Бомба! – закрещя Лотар.

Първият признак, че революцията е готова да изяде децата си е когато те спират да виждат истинския й мащаб.

– Знаете ли? – усмихна се Давидов – Май се оказахме в ситуацията на политиците.
Останалите го погледнаха въпросително.
– Основният им проблем е, че изостават от развитието на обществото. Ние създадохме платформата и в момента тя има собствен живот, сама се развива, сама ражда кампании, сама ги движи и постига. Ние седим тук и умуваме как спечелим изборите, а в платформата има огромно количество хора, които ежедневно работят за своето благо. Действат толкова бързо и организирано, че каквото и да измислим, вече е направено или се прави.

Смъртта не носи покой на участниците в голямата игра. Тя е рубеж, след който превратностите на историята подчиняват съдбите им.

– Знам какво се случва с всеки един от вас.
– С абсолютно всеки? – повдигна учудено вежди Васил.
– Да, за абсолютно всяка душа, обречена на вечни страдания.
– И как се живее с това?
– Тук няма живи, Васко.