Психология на глупостта – Колектив

 

Непоносимата тежест на живота
Всеки е виждал глупости, чувал е, чел е всеки ден, без изключение. И в същото време всеки ги върши, мисли и изрича. Всички в един или в друг случай сме се държали като глупаци, изтърсвали сме по някоя простотия, без от това да е имало кой знае какви последици. Важното е да го осъзнаеш и да съжалиш, че си го направил, защото да се греши е човешко, а признатата грешка е наполовина извинена. Винаги си глупак според някого, но рядко според самия себе си… Освен за тихото ежедневно бръмчене на глупостта, за жалост трябва да държим сметка и за мощния рев на състезателните глупаци, на високопоставените глупаци, на величията. В тези глупаци, с които се сблъскваме в работата или в семейството, няма нищо смешно и забавно. Те ни ужасяват и ни тормозят с упоритата си, мръсна простащина и с наглата си арогантност. Те винаги оцеляват, охотно подписват и с един замах на перото зачеркват мнението ни, нашите чувства, достойнството ни. Омърсяват самочувствието ни и поставят на изпитание вярата ни в каквато и да е справедливост в този низък свят. В тях – дори и при много доброжелателство – отказваме да видим свои близки.

Ама че съм глупав!
И все пак глупостта нямаше да е глупост, ако можеше да се самоопредели като такава. За жалост, имбецилът, поради това, че е имбецил, не разполага с умствени ресурси, които да му позволят да види своето слабоумие. Това е едно мъртво епистемологично пространство, граничещо с трагичното: в този смисъл глупостта далеч не е толкова глупава, тъй като добре познава интересите си и знае как да се пази от нападките на рационалността.
Тъй като е затворен в своя принцип на идентичността, глупакът фактически се лишава от способността да види нещата по друг начин, сиреч от гледната точка на друг човек, различен от него, включително – и особено – на някой, който знае повече от него. Това психолозите наричат ефект на Дънинг-Крюгер, по името на авторите, които го документираха : човек, некомпетентен в дадена област, очевидно ще покаже катастрофални резултати в тази област, но нещо повече: оставен на собствената си преценка, той няма да забележи собствената си нищожност и ще даде много висока оценка на резултатите си. Във всяко нещо експертното умение е придружено от проницателно познаване на областта на тази експертна дейност, придобито с борба, под мъчителното иго на упорития труд и на постоянното съмнение и преразглеждане. Истинският експерт има ясното съзнание, че е експерт, и тъй като познава отлично своята област, той също така много добре знае какво не знае и какво още му остава да научи: следователно той познава границите си и изследванията показват дори че истински компетентните хора леко подценяват своите умения. Глупакът обаче няма и най-малка представа за това, което ще му позволи да не е толкова глупав. Впрочем той изобщо не знае, че е глупак – очевидно защото, за да си глупак, няма кой знае какво за знаене. Ще ми се да кажа, че това си е негов проблем, но всъщност това става проблем за другите, доколкото глупакът, понеже не знае, че е глупак, не е притеснен от своята глупост и със сигурност не се притеснява да я натрапва на близките си, а понякога и на повече хора.
И така, нашата подкрепа за епистемология, фиксирана върху субективността, ин-туицията, „непринудеността“ и „искреността“, не е (единствено) от чисто злосторничество. Това също е и много сигурно средство никога да не забележат своите недостатъци и дори да скриеш от себе си собствената си глупост. Глупаво сгушен в своето недосегаемо его, имунизиран против най-дребното откритие, което би могло да засегне глупостта му, малоумникът не само много бързо стига дотам да не може да установи, разпознае и идентифицира собствената си глупост, но – което е по-лошо – ще вложи в нея целия си ум, който вече не му служи, за да оценява качеството на информацията и валидността на убежденията си, а единствено да определя дали те отговарят на вътрешните му предпочитания, и да дискредитира всичко, което не му допада. Духът на глупостта работи неуморно за собствената си защита и за нищо друго.
Тази пагубна способност на глупостта има своите последици. Както видяхме, не само глупостта става невидима за самата себе си, защото малоумникът е неспособен да осъзнае, че е малоумен, и поради това надценява способностите си, но това неизбежно го кара да очерня истинската интелигентност (която му е доста трудно да разпознае) и следователно постоянно да засилва своята глупост. Онзи, който има истински убеждения и правилна информация, всъщност може да каже само едно – истината. Имбецилът обаче разполага с безкраен запас от простотии, защото има само един начин да е в заблуда. Доколкото кретените се чувстват в правото си да дават мнението си за щяло и нещяло и разполагат с ефикасни икономически средства да го правят, ясно е, че времето, необходимо да бъдат поправени всички тези глупости, жестоко ще липсва на тези, които разполагат с правилните методи за достигане до истината. Това се нарича „принцип на асиметрията на булшит“ : булшит може да бъде произвеждан в големи количества от когото и да е и с разход на много малко средства, докато способните хора, осмеляващи се да го изобличат, са малко и трябва да вложат големи усилия, за да успеят.

Глупакът умува много
Кант твърди, че когато разумът се стреми да надхвърли опита, неизбежно изпада в илюзии. Шопенхауер, след него и Ницше продължават идеята, че по своята природа разумът е прекомерна разумност и поради това е глупав. Казано с думите на Жорж Пикар, „самият разум е тъп“ . Големите писатели на глупостта през Х1Х в., начело с Флобер, продължават темата. Оме, Бувар и Пекюше, а в тяхно лице и буржоата, са много разумни. Но прекаляват. При тях волята винаги надделява над разбирането, при това без да им липсва разбиране.
В книгата си „Бревиарий на глупостта“ Ален Роже разви темата за „достатъчния разум“: самодостатъчният, арогантен глупак смята, че разумът е достатъчен за всичко . Според него глупостта въплъщава, като ги осмива, основополагащите принципи на логиката: изключеното трето, непротиворечието и тъждеството. Глупакът би искал всяко твърдение да е или вярно, или погрешно („Обичаш ли ме, или не?“), той не търпи противоречията („Не можеш да имаш едновременно едно нещо и неговата противоположност“) и най-вече изобилства от тавтологии („Делата са си дела“, „Евреинът си е евреин“). Флобер и Блоа показват много добре идентичностната природа на буржоазната глупост, която харесва клишетата и труизмите („Артистите – всичките са измамници“). Тук виждаме суетността на глупака, самодоволството от тавтологията, която не казва нищо, защото винаги е вярна. Той повтаря тавтологии, защото не казва нищо съществено, нито смислено, освен да припомня идентичността на нещата със самите себе си: „Глупакът си е глупак“, „Жената си е жена“ и обратното, като закован от Брасенс: „Когато си тъп, си си тъп.“ Именно тук употребата на тавтологии се доближава до простотията, която говори празни неща, но се разпростира безсрамно, доволна от себе си. Тя е също така и белег за формата на една доста упорита глупост, чиято парадигма е представена от военната глупост – също авторитарна по същността си (Греъм Олрайт пее: „Бяхме затънали до пояс, но старият глупак каза да вървим напред“).

 

Съдържание

Предисловие. Вие, които влизате тук, надежда всяка оставете
1. Научното изследване на глупаците
2. Типология на глупаците
3. Теория за простаците
4. От глупостта до дреболията
5. Човекът се заблуждава страшно много
6. Тъпота и когнитивни изкривявания
7. Мисленето на две скорости
8. За тъпотата в мозъка
9. Глупостта – напълно позната
10. Защо високоинтелигентните хора понякога вярват в нелепости?
11. Защо намираме смисъл в съвпаденията
12. Глупостта като логически делириум
13. Езикът на глупостта
14. Емоциите не ни правят (винаги) глупави
15. Глупост и нарцисизъм
16. Най-лошите медийни манипулатори? Медиите!
17. Социалните мрежи – глупави и зли
18. Интернет: поражението на интелекта?
19. Глупост и постистина
20. Метаморфозите на националистическите глупости
21. Как да се борим срещу колективните грешки?
22. Защо сме такива глупави консуматори
23. Човекът: животинският вид, който се осмелява да направи всичко
24. Какво да правим против гаднярите
25. Глупостта, видяна от децата
26. Сънуваме ли глупости?
27. Най-голямата глупост е да се мислиш за интелигентен
28. Да се помирим с глупостите си
29. Глупостта е смущение в предавателния сигнал на мъдростта
В тази книга участват

 

За Авторите

Брижит Акселрад (Brigitte Axelrad). Почетен професор по философия и психология. Автор на: Травмите от измамливите спомени или манипулираната памет (Les Ravages des faux souvenirs ou la memoire manipulee. Bookebook, 2010) и Травмите от неточната памет (The Ravages of False Memory. – British False Memory Society, April 2011). Член на Изследователската лаборатория в Гренобъл и на редколегията на списание „Сианс е пседосианс“, издавано от Френската асоциация за научна информация, в което тя редовно публикува.

Паскал Анжел (Pascal Engel). Философ, професор във Висшето училище по социални науки в Париж. Автор на: Нормата на истинското (La Norme du vrai. Paris: Gallimard, 1989), Философия и психология (Philosophie et psychologie. Paris: Gallimard, 1996), Спорът (La Dispute. Paris: Minuit, 1997) и Законите на духа. Жулиен Банда или разумът (Les Lois de l’esprit. Julien Benda ou la raison. Paris: Ithaque, 2012).

Дан Ариели (Dan Ariely). Ръководител на Катедрата по поведенческа икономика „Алфред П. Слоун“ в Масачусетския технологичен институт (MIT, Кеймбридж, Масачусетс). Дан Ариели е автор на: Предвидимо ирационални. Кои са силите, формиращи нашите решения. С., НСМ – Медиа, 2012 и (Откровената) истина за нечестността. Как лъжем всички, особено самите себе си (The (Honest) Truth Abo ut Dishonesty: How We Lie to Everyone Especially Ourselves. New York: Harper Collins, 2012).

Лоран Бег (Laurent Begue). Младши член на Университетския институт на Франция и директор на Дома на науките за човека – Алпи. Автор на: Психология на доброто и злото (Psychologie du bien et du mal. Paris: Odile Jacob, 2011), Трактат по социална психология (Traite de psychologie sociale. Paris: De Boeck, 2013) и Човешката агресия (L’Agression humaine. Paris: Dunod, 2015).

Клоди Берт (Claudie Bert). Журналистка, специализирана в областта на хуманитарните науки.

Хауард Гарднър (Howard Gardner). Професор по когнитивистика и педагогически науки в Харвардското висше педагогическо училище. Специалист по психология на развитието, създател на теорията за множеството интелигентности. Неговите трудове оказват силно влияние в образователните среди. През 1990 г. е отличен с наградата „Гроумайер“. Автор на: Множеството интелигентности. Нови хоризонти в теорията и практиката. С., ИзтокЗапад, 2014 и Необученият ум. Как мислят децата и как трябва да се преподава в училище (The Unschooled Mind: How Children Think and How Schools Should Teach. New York: Basic Books, 2011).

Никола Говри (Nicolas Govrit). Психолог и математик, преподавател математика във Висшето педагогическо училище в Лил, Северна Франция (ESPE, Lille Nord de France), институционален член на Университетската лаборатория за човешко и изкуствено познание (Cognitions Humaine et Artificielle – CHArt). Автор на Обикновените свръхнадарени (Les Surdoues ordinaires. Paris: PUF, 2014).

Алисън Гопник (Alison Gopnik). Професор по психология и философия в Калифорнийския университет в град Бъркли. Автор на: Бебето философ. С., ИзтокЗапад, 2012; Ученият в кошарката. Умът, мозъкът и как се учат децата (The Scientist in the Crib: Minds, Brains, and How Children Learn (with A. Meltzoff and P. Kuhl). New York: William Morrow & Co., 1999); Градинарят и дърводелецът. Какво новата наука за развитието на децата ни казва за отношенията между родителите и децата (The Gardener and the Carpenter: What the New Science of Child Development Tells Us About the Relationship Between Parents and Children. New York: Farrar, Straus and Giroux. Macmillan).

Антонио Дамазио (Antonio Damasio). Професор по неврология, психология, философия, директор на Института за мозъка и творчеството в университета на Южна Калифорния в Лос Анжелес. Автор на: Грешката на Декарт. Емоциите, разумът и човешкият мозък (Descartes’ Error: Emotion, Reason, and the Human Brain. New York: Putnam Publishing, 1994) и Странният порядък на нещата. (The Strange Order of Things. New York: Pantheon Books, 2018).

Арън Джеймс (Aaron James). Професор по философия в университета на Южна Калифорния „Ървин“. Автор на: Мръсници: теория (Assholes: a Theory. New York: Doubleday, 2012) и Мръсници: теория за Доналд Тръмп (Assholes: a Theory of Donald Trump. New York: Doubleday/Penguin Random House, 2016).

Себастиан Диегез (Sebastian Dieguez). Невропсихолог и изследовател в Лабораторията по когнитивни и неврологични науки в Медицинския факултет на Университета във Фрибур, Швейцария. Автор на: Творчески нещастия: какво крият творбите (Maux d’artistes: ce que cachent les auvres. Paris: Belin, 2010) и Пълни глупости! При изворите на постистината (Total bullshit! Aux sources de la postverite. Paris: PUF, 2018).

Жан-Франсоа Дортие (Jean–Francois Dortier). Създател и главен редактор на списание „Сианс Юмен“.

Ева Дрозда-Сенковска (Ewa Drozda-Senkowska). Професор по социална психология в Университета Париж V „Рене Декарт“. Съставител и редактор на сборника Капаните на мисленето. Как се заблуждаваме, когато вярваме, че имаме право (Les Pieges du raisonnement. Comment nous nous trompons en croyant avoir raison. Paris: Retz, 1997) и Социални и екологични заплахи: нов поглед към обществото на рисковете (Menaces sociales et environnementales: repenser la societe des risques (avec V. Bonnot et S. Caillaud). Paris: PUF, 2017).

Франсоа Жост (Francois Jost). Почетен професор по информатика и комуникации в Новата Сорбона – Париж III, основател и почетен директор на Центъра за изследване на медийните образи и звуци. Публикувал е над 25 книги, сред които: Империята на тавана (L’Empire du loft. Paris: La Dispute editeurs, 2002), Култът към баналното (Le Culte du banal. Paris: CNRS editions, 2007), Злото в действие в цифровата епоха (La Mechancete en actes a l’ere numerique. Paris: CNRS editions, 2018).

Стейси Калахан (Stacey Callahan). Професор по клинична психология и психопатология в Университета Тулуза II „Жан Жорес“, изследователка в Центъра за изследвания и проучвания на психопатологията и психологията на здравето (CERPPS). Автор на: Поведенчески и когнитивни терапии. Теоретични основи и клинични приложения (Les Therapies comportementales et cognitives. Fondements theoriques et applications cliniques. Paris: Dunod, 2016), Престанете да се подценявате! Да се освободим от синдрома на самозванеца (Cessez de vous deprecier! Se liberer du syndrome de l’imposteur (avec K. Chassangre). Paris: Dunod, 2017) и Механизми за защита и копинг (Mecanismes de defense et coping (avec H. Chabrol), 3e ed., Paris: Dunod, 2018).

Даниъл Канеман (Daniel Kahneman). Почетен професор по психология в Принстънския университет, носител на Нобелова награда за икономика през 2002 г. за трудовете си върху преценката и вземането на решение, осъществени до голяма степен съвместно с колегата му Амос Тверски. Автор на Мисленето. С., Изток=Запад, 2012.

Жан–Клод Кариер (Jean–Claude Carriere). Писател: Завръщането на Мартен Гер (Le Retour de Martin Guerre), Спорът за Валядолид (La Controverse de Valladolid), Обществото на лъжците (Le Cercle des menteurs), Вярване (Croire); сценарист на филми, режисирани от Пиер Ете, Луи Мал, Луис Бунюел, Милош Форман и много други. В съавторство с Ги Бештел публикува Речник на глупостта и на грешките в преценката (Dictionnaire de la betise et des erreurs de jugement. 1“e ed. Paris: Robert Laffont, 1965).

Жан Котро (Jean Cottraux). Почетен болничен психиатър, бивш преподавател в Университета „Лион I“, член основател на Академията за когнитивна терапия във Филаделфия. Автор на: Повторението на житейските сценарии (La Repetition des scenarios de vie. Paris: Odile Jacob, 2001), Всеки с творчество си. Айнщайн, Моцарт, Пикасо… и ние (A chacun sa creativite. Einstein, Mozart, Picasso… et nous. Paris: Odile Jacob, 2010), Всички са нарцисисти (Tous narcissiques. Paris: Odile Jacob, 2017).

Пиер Льомарки (Pierre Lemarquis). Невролог и есеист. Автор на: Серенада за мозък музикант (Serenade pour un cerveau musicien. Paris: Odile Jacob, 2009), Естетическата емпатия, между Моцарт и Микеланджело (L’Empathie esthetique, entre Mozart et Michel-Ange. Paris: Odile Jacob, 2015) и Портрет на мозъка като художник (Portrait du cerveau en artiste. Paris: Odile Jacob, 2014).

Жан-Франсоа Мармион (Jean-Francois Marmion). Психолог и главен редактор на списание „Серкл Пси“.

Едгар Морен (Edgar Morin). Социолог и философ. Автор на голям брой трудове; сред последните са: За хризологията (Pour une crisologie. Paris: L’Herne, 2016), Екологизиране на Човека (Ecologiser I’Homme. Paris: Lemieux Editeurs, 2016), Познание, невежество, мистерия (Connaissance, ignorance, mystere. Paris: Fayard, 2017).

Патрик Моро (Patrick Moreau). Преподавател по литература в колежа „Антсик“ в Монреал, главен редактор на списание „Аргюман“. Автор на: Защо децата ни завършват училище невежи? (Pourquoi nos enfants sortentils de l’ecole ignorants? Montreal: Boreal, 2008) и Тези думи, които мислят вместо нас. Дребни примери за този новговор, който ни отчуждава (Ces mots qui pensent a notre place. Petits echantillons de cette novlangue qui nous aliene. Montreal: Liber, 2017).

Тоби Натан (Tobie Nathan). Почетен професор по психология в Университета Париж VIII Венсен Сен Дени, водещ учен в областта на етнопсихиатрията, писател и дипломат. Автор на многобройни трудове, сред които: Етнороман (Ethnoroman. Paris: Grasset, 2012), Лудостта на другите (La Folie des autres. Paris: Dunod, 2013), Бродещите души (Les Ames errantes. Paris: l’Iconoclaste, 2017).

Еманюел Пике (Emmanuelle Piquet). Една от представителките на бързата стратегическа терапия, създадена в Школата в Пало Алто. Тя първа създава модел за начин на намеса с цел противопоставяне на училищния тормоз, като прилага постиженията на тази школа и създава центровете „Училищна мъка“ и „На 180 градуса“ във Франция, Швейцария и Белгия.

Пиер дьо Сенарклан (Pierre de Senarclens). Почетен професор по международни отношения в Университета в Лозана. Автор на голям брой трудове върху историята на идеите, историята и социологията на съвременните международни отношения, сред които: Глобализация, независимост и теория на международните отношения (Mondialisation, souverainete et theorie des relations internationales. Paris: Arman Colin, 1998), Крахът на хуманитарния учен (L’Humanitaire en catastrophe. Paris: Presses des Sciences Po, 1999), Критика на глобализацията (Critique de la mondialisation. Paris: Presses des Sciences Po, 2003), Нации и национализми (Nations et nationalismes. Paris: Sciences humaines, 2018).

Серж Сикоти (Serge Ciccotti). Доктор по психология, психолог и хоноруван изследовател в Университета на Южен Бретан. Автор на много научнопопулярни трудове по психология, сред които Когато плуваш в щастие, винаги има някой гадняр, който да те изкара от водата (Quand tu nages dans le bonheur, ya toujours un abruti pour te sortir de l’eau. Paris: Dunod, 2018).

Борис Сирюлник (Boris Cyrulnik). Невропсихиатър и преподавател в Университета в Тулон. Автор на много трудове, сред които: Едно удивително нещастие (Un merveilleux malheur. Paris: Odile Jacob, 1999), Пиян рай, геройско щастие (Ivresparadis, bonheurs heroiques. Paris: Odile Jacob, 2014), Наранените души (Les Ames blessees. Paris: Odile Jacob, 2016) и Грозните патеща. Да устоиш и да продължиш.

Ив–Александър Талман (Yves-Alexandre Thalmann). Доктор по естествени науки, преподавател по психология в колежа „Сен Мишел“ във Фрибур, Швейцария. Автор на много изследвания, сред които: Положителното мислене 2.0 (Pensee positive 2.0. Gollion: La Source Vive, 2015), Научете се да водите мозъка си (Apprenez а conduire votre cerveau. Archamps: Jouvence, 2016), Винаги имаш втори шанс да бъдеш щастлив (On a toujours une seconde chance d’etre heureux. Paris: Odile Jacob, 2018), Защо интелигентните хора вземат и глупави решения? (Pourquoi les gens intelligents prennentils aussi des decisions stupides? Bruxelles: Mardaga, 2018).

Делфин Удиет (Delphine Oudiette). Изследователка в Института за изследване на централния и гръбначния мозък, в екипа „Мотивация, мозък и поведение“. Интересува се от ролята на съня и сънищата в големите познавателни функции като паметта и творчеството. Авторка на Как спим? (Comment dormonsnous? (avec I. Arnoulf). Paris: Le Pommier, 2008).

Райън Холидей (Ryan Holiday). Бивш директор маркетинг на „Американ Апарел“. Този 28-годишен кореспондент на „Ню Йорк Обзървър“ вече е публикувал три бестселъра върху стратегията на маркетинга и – вдъхновен от стоицизма – върху личностното развитие: Хакване на растежа в маркетинга (Growth Hacker Marketing. London: Portfolio Penguin, 2014), Дарът на трудностите (The Obstacle is the Way. London: Profile Books, 2014), Истината е: аз лъжа. Изповедта на един медиен манипулатор. С., ИзтокЗапад, 2014, в която обяснява колко лесно заблуждава клиентите си.

 

---

Линк към книгата: