През XXI век човечеството едновременно достига нови върхове в науката и бележи раздяла със здравия разум. Как е възможно да се доверяваме сляпо на фалшиви новини, чудотворни лекове и конспиративни теории? Нима вече свикнахме да живеем в свят на пост-истини?
Изправени сме пред смъртоносни заплахи за здравето, за демокрацията, за живота на нашата планета. Макар проблемите да са сериозни, нашият биологичен вид разполага с ефективни средства за откриването на решения: логиката, критичното мислене, теориите на вероятностите, корелацията и причинността, оптималните начини за преразглеждане на убежденията и вземане на решения в условия на несигурност…
Тези инструменти на мисленето са незаменимо средство за избягване на глупостта в личния и в обществения ни живот. Те ни помагат да преценяваме рисковете, да разпознаваме съмнителните твърдения, да вникваме в озадачаващите парадокси, да разбираме перипетиите и трагичните обрати в живота си. Може би за да разберем разума, трябва да се вгледаме в неговото отсъствие.
Дали прочитът на една книга може да ни направи по-рационални? Едва ли. Може обаче да ни помогне да разберем защо сме заобиколени с толкова много ирационалност. И как да прозираме отвъд предразсъдъците, заблудите и илюзиите. Собствените и чуждите.

Рационалността би трябвало да бъде пътеводна звезда за всичко, което мислим и правим. (Ако не сте съгласни, дали възраженията ви са рационални?) И въпреки това в нашата епоха, предлагаща неограничени възможности за мислене, публичната сфера прелива от фалшиви новини, чудотворни церове, теории на конспирацията и „постистини“.
Как да разберем както разума, така и неговото отсъствие? Въпросът не търпи отлагане. В началото на третото десетилетие на третото хилядолетие сме изправени пред смъртоносни заплахи за здравето, за демокрацията, за живота на нашата планета. Макар проблемите да са сериозни, решение за тях има и нашият биологичен вид разполага с интелектуалните ресурси да го открие. Най-сложният проблем днес е да убедим хората да приемат решението, след като то бъде намерено.
Хиляди коментатори оплакват недостатъците на разума. Общо споделена е представата, че хората са ирационални и толкоз. Социалните науки и медиите представят човека като анахроничен примитив, предразположен да подскача при вида на скрит в тревата лъв, попадайки в плен на цял куп заблуди, слепи петна, грешки или илюзии. (Статията в Уикипедия, посветена на заблудите, съдържа почти 200 вида.)
Въпреки това в качеството си на когнитивен учен аз не мога да приема циничната идея, че човешкият мозък е просто кошница, пълна със заблуди. Ловците събирачи – наши предшественици и съвременници, не са плашливи зайци, а мощни инструменти за решаване на проблеми. Списъкът с начините, по които можем да бъдем глупави, не може да обясни защо сме толкова умни, достатъчно умни, за да открием законите на природата, да преобразим планетата, да живеем пълноценно и не на последно място – да формулираме правилата на рационалността, които така често сами нарушаваме.
Вярно е, че съм един от първите, които ще се съгласят, че можем да разберем същността на човека само като отчетем разминаването между средата, в която сме еволюирали, и средата, която обитаваме днес. Светът, към който са адаптирани умовете ни, не съвпада със саваната от епохата на плейстоцена. Това е неакадемична, нетехнологична среда, изчерпваща основната част от човешкия опит, в която днешните инструменти на рационалността – статистиката и базите данни, не са налични или не са приложими. Както ще видим, когато поставим на хората задачи, които са близо до жизнената им реалност и са формулирани по начин, който им е познат, те далеч не изглеждат невежи. Вярно е, че това не е всичко. Днес ние разполагаме с усъвършенствани инструменти, подпомагащи разума, и би било най-добре – както за отделния индивид, така и за обществото като цяло – да ги разбираме и да ги прилагаме.
Тази книга е продукт на лекционен курс, който изнесох в Харвард. Той е посветен на природата на рационалността и търси отговор на въпроса защо тя привидно е толкова рядко срещана. Подобно на много психолози, аз обожавам да запознавам студентите с донеслите не една Нобелова награда открития за недъзите на човешкия разум и за мен това е един от най-големите дарове, които нашата наука е осигурила на човечеството. Подобно на мнозина други, аз вярвам също, че установяването на стандарти за рационалност, които толкова често не успяваме да достигнем, трябва да бъде цел на образованието и популяризирането на науката. Тук попадат логиката, критичното мислене, теориите на вероятностите, корелацията и причинността, оптималните начини да пригодим убежденията си и да вземаме решения в условия на несигурност, както и белезите на рационалния избор, който вземаме сами или в група. Тези инструменти на мисленето са незаменимо средство за избягване на глупостта в личния ни живот и в обществото. Те ни помагат да преценим рисковете, да оценим правилно съмнителните твърдения, да вникнем в озадачаващите парадокси, да разберем перипетиите и трагичните обрати в живота си. Въпреки това не познавам книга, която излага всички тях едновременно.
Друго вдъхновение за написването на тази книга е осъзнаването на факта, че учебният план по когнитивна психология, колкото и да е добър, не ме е подготвил да дам отговор на онези въпроси, които най-често ми биват задавани, когато кажа на хората, че водя курс, посветен на рационалността. Защо хората вярват, че Хилари Клинтън ръководи педофилска мрежа, чието седалище се намира в… пицария, или че следите, които оставят самолетите по небето, съдържат психоактивни вещества, разпръсквани тайно от правителството? Стандартните акценти в лекциите ми, например „заблудата на комарджията“ и „пренебрегването на базовата честота“, не хвърлят светлина върху точно онези загадки, които свидетелстват, че човешката ирационалност е голям проблем в наши дни. Тези загадки ме тласнаха към проучването на нови територии, към изследването на хумора, народната мъдрост и конспиративните теории, към контраста между индивидуалната и колективната рационалност и разграничението между два типа нагласи в мисленето: реалистични и митологични.
Накрая, макар сигурно да изглежда парадоксално да се опитваш да изложиш рационални аргументи в полза на самата рационалност, дошло е време да се заемем с тази задача. Някои правят точно обратното: привеждат основания (предполагаемо рационални основания, иначе защо да се вслушваме в тях?), че рационалността е надценена. Те посочват например, че логичните хора се чувстват потиснати и са неспособни да изпитват радост от живота, че аналитичното мислене трябва да бъде подчинено на социалната справедливост, че доброто сърце и надеждната интуиция са по-сигурни пътища към щастието от строгата логика и аргументацията. Мнозина се държат така, сякаш рационалността вече не ни е нужна, сякаш целта на аргумента е да дискредитираш опонента си, вместо заедно да достигнете най-убедителната теза по пътя на разума. В нашата епоха, когато рационалността изглежда едновременно най-застрашена и най-необходима, тази книга не е нищо повече от опит за нейното утвърждаване.

 

Човекът е рационално животно. Или поне така ни се казва. През дългия си живот усърдно съм търсил свидетелства в подкрепа на това твърдение. До този момент не съм имал щастие да се натъкна на такива.
— Бъртранд Ръсел

 

За начало нека си зададем въпроса: Какво е рационалност? Както при повечето често използвани думи, няма дефиниция, която да изрази смисъла на думата точно, а следвайки речника, попадаме в кръг: на повечето места „рационален“ се дефинира като „разполагащ с основание“, а за „основание“ се посочва, че идва от латинското ration, което често се дефинира като „разум“.
Дефиниция, която, общо взето, отговаря на употребата на думата, е: „Способността да се използва знание за постигане на цели.“ На свой ред знанието обикновено се дефинира като „обосновано истинно убеждение“. Не бихме определили някого като рационален, ако той действа, изхождайки от убеждения, за които е известно, че са неистинни, например, ако търси ключовете си там, където не биха могли да бъдат, или пък ако убежденията му не могат да бъдат обосновани – например, ако са плод на предизвикана с наркотици халюцинация, вместо да бъдат основани на наблюдение на реалния свят или извод въз основа на друго истинно вярване.
Освен това убежденията трябва да бъдат релевантни по отношение на дадена цел. Никой не се кичи с етикета „рационален“ само заради това, че убежденията му са верни, например, щом изчислява поредните цифри в представянето на числото Пи като десетична дроб или извежда логическите следствия от дадена пропозиция („Или 1 + 1 = 2, или Луната е направена от сирене“, „Ако 1 + 1 = 3, то прасетата могат да летят“). Всеки рационален агент трябва да има цел, независимо дали това е удостоверяването на истинността на заслужаваща внимание идея, наречена теоретично основание, или постигането на заслужаващ внимание резултат, наречен практическо основание („каква е истината“ и „какво да се прави“). Дори баналната рационалност на това да виждаш, вместо да халюцинираш, служи на неизменно наличната цел, която е вградена в зрителната ни система: да знаем какво е нашето обкръжение.
При тази дефиниция аргументът в полза на рационалността е очевиден: искаш ли да постигнеш нещо, или не? Ако да, то рационалността ти позволява да го направиш.
И все пак този аргумент е открит за възражения. Той ни съветва да основаваме убежденията си в истината, да сме сигурни, че изводите от едно убеждение към друго са обосновани, да съставяме планове, които е вероятно да доведат до желаната цел. Но това повдига нови въпроси. Какво е „истина“? Какво прави един извод „обоснован“? Как да сме сигурни, че наистина има средства, които водят до постигането на поставената цел? Търсенето на окончателно, абсолютно, решаващо основание в полза на разума е глупава грешка. Точно както едно любопитно тригодишно дете реагира на отговора на всеки въпрос „защо“ с ново „защо“, търсенето на окончателни основания в подкрепа на разума винаги може да бъде продължено с изискване да се осигурят окончателни основания за окончателността на основанията в подкрепа на разума.

 

Макар да е невъзможно да докажем, че разсъжденията ни са коректни или че истината може да бъде установена (тъй като за целта е необходимо да предпоставим коректността на мисленето си), можем да поддържаме увереността си, че това наистина е така. Когато прилагаме разума към самия разум, ние откриваме, че не става дума просто за една неясна интуиция, за тайнствен оракул, който нашепва истини в ушите ни. Можем да изложим правилата на разума, да ги изолираме и пречистим в нормативните модели на логиката и теорията на вероятностите. Можем дори да ги вложим в машини, които копират или дори надминават собствената ни рационалност. Компютрите са буквално казано механизирана логика, затова най-малките им съставни части се наричат логически елементи.
Друга гаранция за валидността на разума е това, че той върши работа. Животът не е сън, в който изскачаме на произволни места и се случват озадачаващи събития, нямащи връзка с разума. Като изкачва стената, Ромео наистина успява да достигне устните на Жулиета. Прилагайки разума си по различни начини, сме достигнали Луната, изобретили сме смартфоните и сме изкоренили едрата шарка. Това, че светът ни сътрудничи, щом използваме разума си, е силно указание, че рационалността наистина ни води до обективните истини.

 

Правилата са предназначени да заобиколят заблудите, които ни пречат да бъдем рационални, онези когнитивни илюзии, които са вградени в човешката природа: фанатизмът, предразсъдъците, фобиите и „измите“, които застрашават представителите на дадена раса, класа, пол, сексуална ориентация или дори цяла цивилизация. Тези правила включват принципите на критичното мислене и нормативните системи на логиката, теорията на вероятностите и емпиричния метод, които ще изложим в следващите глави. Те се прилагат към живите хора от социални институции, които пречат на това един човек да наложи своето его, заблудите и делюзиите си на останалите. „На амбициите трябва да бъдат противопоставени други амбиции“, пише Джеймс Мадисън относно контролните механизми на демократичното управление. Това е начинът, по който институциите насочват общностите, съставени от контролирани от заблуди и амбиции хора, към безпристрастно разбиране за истината. Примери за това са състезателната система на правото, системата на рецензиране в науката, работата на редакторите и нормите за установяване на фактите в журналистиката, академичната свобода в университетите и свободата на словото в публичната сфера. Разногласието е необходимо, когато простосмъртни човеци трябва да решат какво да правят. Както казва известната поговорка, колкото повече разногласия има между нас, толкова по-вероятно е поне един да е на прав път.

 

В някои теории е трудно да се влюбиш. Например трудно е да се привържеш емоционално към законите на термодинамиката, съответно поколения от чудаци затрупват патентните бюра с обречените си на неуспех проекти за вечен двигател. Още откакто Дарвин предлага своята теория за естествения отбор, на креационистите им присяда нейното следствие, че хората и приматите имат общ прародител, а комунитаристите търсят пробойни в нейния основен постулат – че еволюцията е движена от конкуренцията.
Една от най-омразните теории на нашето време е известна под различни названия: теория на рационалния избор, теория на рационалното действие, теория на очакваната полезност и Homo economicus. Малко след Коледа предаването на Си Би Ес „Тази сутрин“ излъчи сгряващ сърцето репортаж за резултатите от изследване, при което хиляди пълни с пари портфейли били изоставени в различни градове по света и повечето от тях били върнати на притежателя, най-вече онези, в които имало повече пари. Това подсказва, че въпреки всичко хората са щедри и честни. Кой е злодеят в историята? „Рационалистките подходи в икономиката“, които се твърди, че предсказват, че хората се придържат към мотото „каквото си намериш – за тебе си е“.
Какво точно твърди тази злодейска теория? Тя ни казва, че когато е изправен пред рисковано решение, един рационален деец трябва да избере онази алтернатива, която максимизира неговата „очаквана полезност“, тоест сумата от възможните възнаграждения, претеглени според тяхната вероятност. Извън икономиката и някои дялове на политологията теорията се радва на репутация, сродна с тази на Ебенизър Скрудж. Според някои тя твърди, че хората са или трябва да бъдат себични психопати или че са свръхрационални умници, които изчисляват вероятности и полезности, преди да решат в кого да се влюбят. Лабораторните резултати на психолозите показват, че хората често нарушават, поне на пръв поглед, предвижданията на тази теория, съответно те се интерпретират като подкопаващи основите на класическата икономика, съответно обосновката на пазарната икономика.

Теорията на рационалния избор води началото си от теорията на вероятностите и прословутия аргумент на Блез Паскал (1623-1662) за това защо трябва да вярваме в Бог: ако го направим и той не съществува, просто ще сме казали напразно няколко молитви, докато, ако не го направим и той съществува, ще си навлечем вечното му негодувание. Теорията е изложена формално през 1944 г. от математика Джон фон Нойман и икономиста Оскар Моргенщерн. За разлика от папата, Фон Нойман може и наистина да е бил извънземен – колегите му са имали съмнения в това поради нечовешкия му интелект. В добавка той измисля теорията на игрите (глава 8), дигиталния компютър, самовъзпроизвеждащите се автомати, квантовата логика, ключови компоненти на атомните оръжия, а успоредно с това прави и десетки други открития – в математиката, физиката и компютърната наука.
Теорията на рационалния избор не е психологическа теория за това как хората избират, или нормативна теория за това как трябва да избират. Това е теория за онова, което прави изборите съгласувани – с ценностите на избиращия и помежду си. Това я прави тясно свързана с понятието за рационалност, което се отнася до това как изборите ни се съгласуват с нашите цели. Стремежът на Ромео към Жулиета е рационален, а този на желязната стружка към магнита не е, тъй като само Ромео избира път, който може да отведе до целта му (глава 2). В другия край на скалата са хората, които определяме като „луди“, защото те правят неща, които са явно несъвместими с техните интереси, например хвърлят пари за неща, които не им трябват, или тичат голи насам-натам през зимата.
Красотата на теорията е в това, че тя изхожда от няколко аксиоми, които е лесно да бъдат приети и изразяват общи изисквания, приложими към всеки, вземащ решения, който бихме определили като „рационален“. След това тя извежда следствия относно това какви решения трябва да взема той, за да остане верен на тези изисквания. Аксиомите могат да бъдат формулирани по различни начини; версията, която представям тук, е формулирана от математика Леонард Савидж и кодифицирана от психолозите Рийд Хейсти и Робин Доус.

 

Теория на рационалния избор

Първата аксиома може да бъде наречена съизмеримост: за две произволни алтернативи, А и В, вземащият решението предпочита А, предпочита В или е безразличен между тях. Подобно допускане може би звучи безсъдържателно – нима това не са всички логически възможности? В случая изискваме вземащият решението да се ангажира с едно от трите, дори това да е третата възможност – безразличието. Иначе казано, той никога не може да използва извинение от рода на „Не можеш да сравняваш ябълки с портокали“. Можем да интерпретираме горното като изискване рационалният деец да се интересува от алтернативите и да предпочита някои пред останалите. Същото не може да се изисква от нерационални обекти като камъните и зеленчуците.

Втората аксиома, транзитивност, е по-интересна. Когато сравнявате алтернативите две по две и предпочитате А пред В и В пред С, то трябва да предпочетете А пред С. Лесно е да разберем защо това изискване не подлежи на предоговаряне: всеки, който го нарушава, може да бъде превърнат в „парична помпа“. Представете си, че предпочитате айфон на „Епъл“ пред „Самсунг Галъкси“, но разполагате с втория. Срещу доплащане от 100 долара ви предлагам да размените вашия „Самсунг Галъкси“ за модерния айфон. Да допуснем още, че предпочитате „Гугъл Пиксел“ пред айфон. Чудесно! Със сигурност бихте доплатили 100 долара, за да размените вашия долнокачествен айфон срещу „Пиксел“. Накрая, да допуснем, че предпочитате „Галъкси“ пред „Пиксел“ – имате нетранзитивни предпочитания. Наясно сте накъде отиват нещата. Срещу доплащане от 100 долара можете да получите „Галъкси“. Така се озовавате там, откъдето тръгнахме, но имате 300 долара по-малко и сте готови пак да ви одерат кожата. Каквото и да е рационалността според вас, това със сигурност не е рационално.

Третата аксиома се нарича затваряне. След като Бог играе зарове и така нататък, то изборите невинаги са с предизвестен резултат, като избор на сладолед с определен вкус. Възможно е те да включват набор от възможности с различна вероятност, като избора на билет от лотарията. Аксиомата твърди, че ако вземащият решението може да бъде изправен пред избор между А и В, той може също да бъде изправен и пред лотария, която му предлага А с определена вероятност р и В с вероятност 1 – р.

В рамките на теорията на рационалния избор, макар резултатът от подобна лотария да не може да бъде предвиден, вероятностите са фиксирани също като в казино. Това се нарича риск и можем да го разграничим от несигурността, която е налице, щом вземащият решението дори не знае вероятностите и резултатът е непредсказуем. През 2002 г. министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд обясни разликата по следния начин: „Има известни неизвестни; иначе казано, знаем, че има неща, които не знаем. Има обаче и неизвестни неизвестни – такива, за които не знаем, че не ги знаем.“ Теорията на рационалния избор е теория на вземането на решения с известни неизвестни: тя борави с риск, не с неизбежна несигурност.

Ще нарека четвъртата аксиома консолидация. Животът не ни дава само лотарии: той ни дава лотарии, чиито награди са отново лотарии. Една първа среща „на сляпо“, ако мине добре, ще доведе до втора, която поражда куп нови рискове. Аксиомата просто ни казва, че вземащият решения е изправен пред поредица от рисковани избори и трябва да прецени съвкупния риск според законите на теорията на вероятностите, която представихме в глава 4. Ако първият лотариен билет ни дава 1 към 10 шанс за печалба, а печалбата е втори билет с 1 към 5 шанс за печалба, то вземащият решението трябва да третира печалбата като толкова желана, колкото и билет, който дава 1 към 50 шанс за печалба. (В случая пренебрегваме допълнителното удоволствие от това да наблюдаваш за втори път как подскачат топчетата в машината или да изтриеш скречлентата на билетчето.) Този критерий за рационалност също изглежда достатъчно очевиден. Теорията на вероятностите по нищо не се отличава от правилника за движение или от теорията на гравитацията. Тук не става дума просто за добра идея, а за закон.

Петата аксиома, наречена независимост, също е интересна. Ако предпочитате А пред В, то бихте предпочели лотария, в която печалбата е А или С, пред лотария, в която печалбата е В или С (при условие че шансът за печалба е неизменен). Иначе казано, добавянето на възможността да спечелите С и в двата случая не влияе върху това коя от алтернативите предпочитате. Друг начин да кажем същото е, че начинът, по който представяме изборите – по който ги поставяме в контекст, – не трябва да има значение. „Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име.“ Един рационален деец трябва да се фокусира върху самите алтернативи, а не да се разсейва от съпътстваща информация.

Независимост от ирелевантните алтернативи, както се нарича обобщената версия на тази аксиома, е изискване, което присъства в много теории за рационалния избор. Една опростена разновидност казва, че ако предпочитате А пред B, когато избирате между двете, трябва отново да предпочетете А пред В, когато избирате между тях и трета алтернатива – С. Според една легенда логикът Сидни Моргенбесер (за който стана дума в глава 3), отишъл на ресторант и му бил предложен избор между ябълков пай и боровинков пай. Скоро след като избрал ябълковия пай, сервитьорката се върнала и му казала, че има и пай от вишни. Сякаш цял живот чакал този момент, Моргенбесер казал: „В такъв случай ще взема боровинков пай.“ Ако това ви се струва забавно, то ще разберете защо независимостта е един от критериите за рационалност.

Шестата аксиома е изискването законсистентност: ако предпочитате А пред В, то бихте предпочели лотария, в която имате шанс да спечелите А и ако това не се случи, да получите В пред това със сигурност да получите В. Макар и минимален шанс е по-добър от сигурна загуба.

Последната аксиома може да се нарече взаимозаменяемост: желателността и вероятността могат да се компенсират взаимно. Ако вземащият решението предпочита А пред В и предпочита В пред С, то трябва да има вероятност, при която за него би било безразлично дали ще получи В (средната алтернатива) със сигурност, ще има възможност да спечели А или ще трябва да се задоволи с С. За да си съставите интуиция за това, представете си, че вероятността първоначално е висока, да кажем, 99% вероятност да получите А и едва 1% вероятност да получите С. Тази лотария звучи доста по-добре от възможността да се наложи да се задоволите с втората алтернатива, В. Сега да вземем противоположния случай, в който има 1% вероятност да получите А и 99% вероятност да получите C. Тогава ще бъде обратното: макар и посредствена, сигурната алтернатива В е за предпочитане пред почти пълната сигурност да се наложи да се задоволите с най-лошата алтернатива. Сега си представете поредица от възможности: от „почти сигурно А“ до „почти сигурно С“. Не смятате ли, че тръгвайки от единия край и движейки се към другия, първоначално ще предпочитате лотарията, след това ще станете безразлични между нея и възможността да получите В със сигурност и накрая ще предпочитате да получите В със сигурност? Ако да, то приемате, че аксиомата, изискваща взаимозаменяемост, е рационална.

Сега стигаме до теоремата. За да отговори на тези критерии за рационалност, вземащият решението трябва да оцени ценността на всеки възможен резултат по непрекъсната скала, задаваща неговата желателност, след което да го умножи по вероятността му и накрая да събере получените резултати, което му дава „очакваната полезност“ на съответната алтернатива. (В този контекст „очаквана“ означава същото като „осреднена“, а „полезност“ означава „предпочитаност от гледна точка на вземащия решението“.) Не е необходимо съзнателно да извършваме изчисления с въпросните числа, можем да използваме усета си, за да ги определим и съчетаем едни с други. В крайна сметка вземащият решението трябва да избере алтернативата с най-висока очаквана полезност. По тази начин той със сигурност ще удовлетвори и седемте критерия. Да избираш рационално означава да максимизираш полезност и обратното.

 

Рационалността изисква да различаваме това, което е вярно, от това, което ни се иска да бъде вярно – да не си заравяме главата в пясъка, да не строим въздушни замъци, да не решаваме, че недостъпното грозде е кисело. Изкушенията на пожелателното и магическото мислене са винаги с нас, тъй като съдбата ни зависи от състоянието на света, което никога не можем да знаем със сигурност. За да бъдем нащрек и да избегнем неприятни предохранителни мерки, които могат да се окажат нещастни, сме склонни да виждаме това, което ни се иска да видим, и да се абстрахираме от останалото. Нагласяме се върху кантара така, че да показва по-малко килограми, отлагаме правенето на диагностичен тест, който би могъл да има неприятен резултат, и ни се иска да вярваме, че човешката природа е безкрайно податлива на външно въздействие.
Има и по-рационален начин да съвместим невежеството си със своите желания: това е един от инструментите на разума, наречен теория за разпознаване на сигнали, или статистическа теория на решенията. Тя съчетава фундаменталните идеи от предишните две глави: оценяване на вероятността нещо да се окаже вярно (бейсианския начин на мислене) и решаване какво да правим при това положение, като претегляме очакваните разходи и печалби (рационален избор).
Теорията за разпознаване на сигнали е изправена пред въпроса дали да третира даден индикатор като автентичен сигнал от света, или като шум, дължащ се на несъвършените ни възприятия за света. Това е една повтаряща се дилема в живота ни. Дежурният вижда примигване на екрана на радара. Дали ни атакуват ядрени бомбардировачи, или това е ято чайки? Радиолог вижда бучка на рентгенова снимка. Дали това е рак, или пък безвредна киста? Съдебни заседатели изслужват свидетелски показания по време на съдебен процес. Дали обвиняемият е виновен, или свидетелят не си спомня правилно? Срещаме човек, който ни изглежда смътно познат. Срещали ли сме го преди, или пък това е внезапен пристъп на дежавю? Група пациенти се подобряват след приема на лекарство. Дали причината е в лекарството, или става дума за плацебо ефект?

 

Рационалността прониква във всички сфери на живота – в личния живот, политиката и науката. Не е изненадващо, че вдъхновените от Просвещението теоретици на американската демокрация са почитатели на науката, нито това, че автократите, реални или мечтаещи за такъв статус, се вкопчват в крайно лекомислени теории относно връзката между причина и следствие. Мао Дзъдун принуждава китайските земеделци да садят разсада си нагъсто, за да укрепят по този начин социалистическата солидарност, а доскорошният лидер на САЩ предложи да лекуваме ковид-19 чрез инжектиране на белина.
От 1985 до 2006 г. Туркменистан е управляван от пожизнения президент Сапармурат Ниязов. Сред постиженията му беше това да направи автобиографията си задължително четиво за преминаване на тест за шофиране и издигането на масивна златна статуя на самия него, която се върти, следвайки слънцето. През 2004 г. той издава следното разпореждане към обожаващата го публика: „Като дете наблюдавах малки кученца. Даваха им кокали да си острят зъбите. Онези от вас, на които зъбите са паднали, явно не са гризали кокали. Съветвам ги да го правят.“
Тъй като повечето от нас не рискуват да попаднат в затвора в Ашхабад, можем да посочим грешката в съвета на Негово Превъзходителство. Президентът допуска една от най-често срещаните грешки в човешкото мислене, смесвайки корелацията с причинна връзка. Дори да е вярно, че беззъбите туркмени не са гризали кокали, това не дава право на президента да заключи, че гризането на кокали е това, което укрепва зъбите. Може би само хора със здрави зъби могат да гризат кокали, което означава, че причинната връзка е точно обратната. Или пък трети фактор, например членството в комунистическата партия, е направил така, че туркмените и да гризат кокали (за да демонстрират лоялност към своя водач), и да имат здрави зъби (ако грижата за зъбите е предусловие за членство в партията), което би породило объркване между причина и следствие.
Понятието за причинност и разграничаването му от корелацията е жизненоважно за науката. Какво причинява рак? Или пък промени в климата? Ами шизофрения? Тези понятия са проникнали в нашия всекидневен език, в мисленето и дори в хумора. Семантичният контраст между „корабът потъна“ и „корабът беше потопен“ се състои в това дали говорещият твърди, че е имало външно вмешателство, или случилото се е било спонтанно. Позоваваме се на причинността винаги когато се чудим какво да направим, за да отстраним теч или телесно страдание. Една от любимите шеги на дядо ми беше за човек, който се тъпчел с яхния от месо и боб, каквато се готви на бавен огън преди шабат, поливал я с чаша чай, след което лягал и започвал да се оплаква, че го боли корем от чая. Явно трябва да си бил роден през 1900 г. в Полша, за да намираш това за толкова забавно, но ако сте схванали смешката, ви е ясно, че разграничението между корелация и причинност е част от нашия здрав разум.

 

Корелация е зависимост на стойностите на една променлива от стойностите на друга, поради което, ако знаем едната, можем да предскажем поне приблизително другата. („Предскажем“ в случая означава „познаем“, а не „предвидим“: можем да предскажем височината на родителите въз основа на височината на децата им, но и обратното.) Корелацията често се представя чрез точкова диаграма…

Регресия е стандартен термин в корелационния анализ, макар връзката между едното и другото да не е пряка. Терминът първоначално препраща към специфичен феномен, съпътстващ корелацията – така наречената регресия към средната стойност. Този вездесъщ, макар и контраинтуитивен, феномен е открит от многостранния учен от викторианската епоха Франсис Галтън (1822-1911), който съотнася графично ръста на децата със средния ръст на двамата им родители (който, както показва името му, е по средата между ръста на майката и бащата), като и в двата случая отчита средната разлика в ръста на мъжете и жените. Така установява, че „когато средният ръст на родителите е над средната стойност, техните деца обикновено са по-ниски. Когато пък средният ръст на родителите е под средната стойност, децата им обикновено са по-високи от тях“. Това е вярно, но не само за ръста на родители и деца, а също и за коефициента на интелигентност на родители и деца, съответно за произволна двойка променливи, които не корелират съвършено една с друга. Екстремните стойности при единия член на двойката се съчетават с не чак толкова екстремни стойности при другия.
Регресията към средната стойност е чисто статистически феномен, следствие от това, че при камбановидно разпределение колкото по-екстремна е дадена стойност, толкова по-малко вероятно е тя да се появи. От това следва, че когато стойността е наистина екстремна, каквато и променлива да съотнесем с нея (например ръста на дете в извънмерно висока двойка), малко вероятно е да се повтори същото: необичаен ръст, печеливша серия, късметлийска ръка, лош късмет или перфектна буря – съответно се завръщаме към обичайното…

Преди да хвърлим мост от корелация към причинност, нека се спрем на самата причинност. Оказва се, че тя е изненадващо коварно понятие. Отново Хюм е поставил основите на анализа на това понятие през следващите столетия, като е посочил, че причинността не е нищо повече от очакване, че корелацията, която сме възприели в миналото, ще остане в сила и в бъдещето. След като сме гледали достатъчно игри на билярд, щом видим топка да се приближава към друга, у нас незабавно се появява очакването, че втората топка ще се стрелне напред точно както е ставало винаги в миналото, опирайки се на неявното и недоказуемо допускане, че законите на природата са неизменни във времето.
Не са нужни много усилия, за да разберем какво не е наред с теорията на причинността, според която тя е „постоянно съпътстване“. Петелът винаги кукурига точно преди да се съмне, но не твърдим, че негова е заслугата слънцето да изгрее. По сходен начин гръмотевицата често предшества горски пожар, но не твърдим, че гръмотевиците причиняват горски пожари. Това са епифеномени, наричани още съпътстващи фактори, защото съпътстват, но не причиняват събитието. Епифеномените са проклятието на епидемиологията. Дълги години кафето е обвинявано за редица сърдечни болести, тъй като хората, които пият много кафе, по-често страдат от сърдечен удар. Оказва се, че същите хора често пушат и не са активни физически; кафето е епифеномен.
Хюм предвижда този проблем и развива теорията си: не е достатъчно причината редовно да предшества ефекта, а „ако първото го нямаше, второто не би съществувало“. Ключовото „ако го нямаше“ се нарича контрафактично твърдение, което описва „какво би станало, ако…“. В него става дума за това какво би станало във възможен свят, алтернативна вселена или хипотетичен експеримент. В паралелна вселена, в която причината не е налице, ефектът също не е налице. Тази контрафактическа дефиниция на причинността решава проблема с епифеномените. Причината да казваме, че петелът не е причината за изгрева, е, че ако петелът се беше превърнал в основна съставка на яхния предишната вечер, слънцето въпреки това би изгряло. Казваме, че светкавицата причинява горски пожари, а не гръмотевицата, тъй като, ако имаше светкавица без гръмотевица, гората пак би пламнала, докато обратното не е вярно.

Дори когато интерпретираме причинността чрез алтернативни ефекти и механизми, които ги произвеждат, всеки опит да определим „причината за даден ефект“ поражда гора от главоблъсканици. Една от тях е свързана с разликата между причина и каузален фактор. Казваме, че драсването на клечката кибрит е причина за огъня, тъй като без него нямаше да има огън. От друга страна, ако нямаше кислород, хартията беше мокра или ставаше течение, също нямаше да има огън. Тогава защо не казваме, че кислородът е причината за огъня?

Втора главоблъсканица е предотвратяването. Нека чисто хипотетично да си представим, че Лий Харви Осуалд е имал съучастник, настанил се на тревист хълм в Далас през 1963 г., и двамата са се договорили който пръв има възможност да стреля, да го направи, а другият да се смеси с тълпата. В контрафактическия свят, в който Осуалд не е стрелял, Джон Ф. Кенеди пак щеше да бъде убит, но въпреки това е странно да отричаме, че той е причината за смъртта на Кенеди в нашия свят, където тъкмо той е стрелял пръв.

Трета е свързана със свръхдетерминацията. Осъден на смърт е изправен пред наказателна рота, а не пред отделен екзекутор, така че нито един от стрелците не се налага да живее с тягостното бреме на мисълта, че е отнел живота на друг човек: ако не беше стрелял, затворникът пак щеше да умре. Тогава обаче, според логиката на контрафактическите твърдения, нито един от стрелците не е причинил смъртта му.

След това идва вероятностната причинност. Мнозина от нас познават 90-годишни старци, които цял живот са пушили по пакет цигари. Днес обаче малцина биха настоявали, че преклонната им възраст доказва, че пушенето не предизвиква рак, въпреки че това е често използвано „опровержение“, преди връзката между пушенето и рака да бъде неоспоримо обоснована. Дори и днес редовно несъвършената причинна връзка се бърка с липсата на причинна връзка. В редакционна статия, публикувана през 2020 г. в „Ню Йорк Таймс“, беше изказана тезата, че полицията е ненужна, тъй като „случаи на изнасилване има въпреки нейното съществуване, а повечето изнасилвачи никога не се озовават в съдебната зала“. Журналистът явно не беше обмислил въпроса дали, ако нямаше полиция, броят на изнасилвачите, които се изправят пред съда, нямаше да бъде още по-малък или дори нулев.

 

След като се запознахме с природата на корелацията и причинността, е време да видим как от едното се стига до другото. Проблемът не е в това, че „от корелацията не следва причинност“. Обикновено следва, тъй като, освен ако корелацията е илюзорна или случайна, нещо трябва е причина стойностите на едната променлива да се съгласуват с тези на другата. Проблемът е там, че когато едната е корелирана с втората, от това не следва по необходимост, че първата причинява втората. Както твърди популярната мантра, когато А е корелирана с В, това може да означава, че А е причина за В, В е причина за А или има трети фактор – С, който причинява както А, така и В.
Обратната причинна връзка и съпътстващите фактори, втората и третата част от горния списък, са вездесъщи. Светът е една огромна бейсианска каузална мрежа със стрелки, сочещи в различни посоки, сплитаща събитията във възел, в който всичко е корелирано с всичко друго. Подобни възли (познати под названията мултиколинеарност и ендогенност) могат да се дължат на ефекта на Матей, лаконично обяснен от Били Холидей по следния начин: „На който има, се дава, на който няма се взима. Тази новина в Библията я има.“ В богатите държави хората обикновено са по-здрави, щастливи, спокойни и образовани. Има по-малко замърсяване, повече мир, демокрация и либерализъм. Те са по-секуларни и с повече равенство между половете. Когато един човек е по-богат, той обикновено е по-здрав, по-образован, с повече контакти, по-вероятно е да спортува и да се храни добре, по-вероятно е да принадлежи към група с висок статус.

 

Да привеждаш основания защо рационалността има значение, е все едно да духаш в платната на лодката си или да се опитваш да се вдигнеш за косата: няма как да се получи, освен ако не приемаш основното правило, че рационалността е начинът да решиш какво има значение. За щастие, както видяхме в глава 2, всички ние приемаме върховенството на разума поне имплицитно още щом започнем обсъждането на даден въпрос, вместо да се опитваме да се наложим над другия със сила. Сега е време да вдигнем залозите и да се запитаме дали съзнателната употреба на разума подобрява живота ни и прави света едно по-добро място. Би трябвало да е така, след като реалността се управлява от логиката и физичните закони, а не от дяволски козни или магии. Дали обаче хората наистина понасят вреда от заблудите си и би ли се подобрил животът им, ако ги разпознаваха и избягваха? Или пък интуицията е по-добър водач в живота от знанието, което ни изправя пред риска да мислим повече от нужното, да рационализираме?
Можем да зададем същите въпроси по повод добруването на света като цяло. Дали прогресът е история на проблеми, решени от философите, които диагностицират недъзите, и учените и политиците, които намират лечение за тях? Или пък това е история на борби, в която потисканите въстават и надмогват потисниците си? В предишните глави се научихме да не се доверяваме на фалшиви дихотомии и монокаузални обяснения, така че не очакваме един отговор на всички тези въпроси. Все пак ще покажа защо вярвам, че използването на нашия богоподобен разум, вместо да го оставяме да „мухлясва неизползван в нас“, ще ни осигури по-добър живот и по-добър свят.

Дали заблудите и илюзиите, които разгледахме в предишните глави, са просто погрешни отговори на сложни математически задачи? Дали това са главоблъсканици, гатанки, подвеждащи въпроси, лабораторни куриози? Или пък неправилното мислене води до реални вреди, от което пък следва, че критичното мислене може да защити хората от най-лошите им когнитивни инстинкти? Определено изглежда, че много от склонностите, които разгледахме, се наказват от реалността, въпреки че тя не се интересува от ирационалните ни убеждения. Късогледо обезценяваме бъдещето, но то винаги идва без големите награди, които сме пожертвали, търсейки бързо удовлетворение. Опитваме се да компенсираме невъзвратимите загуби, оставайки верни на лоши инвестиции, лоши филми и лоши връзки. Оценяваме опасностите според достъпността на информацията за тях и в резултат предпочитаме опасните автомобили, в които пишем съобщения, докато шофираме, пред безопасните самолети. Не схващаме регресията към средната стойност и затова търсим илюзорни обяснения за нашите възходи или падения.
Когато става дума за пари, неспособността ни да схванем експоненциалния растеж ни кара да спестяваме прекалено малко за пенсия и да вземаме прекалено много заеми с кредитните си карти. Неспособността ни да отчетем ефекта на тексаския снайперист и неуместното ни доверие в експертите за сметка на формулите ни карат да влагаме парите си в инвестиционни фондове с високо заплатени мениджъри, които се справят по-зле в предвиждането на пазара от простите борсови индекси. Трудностите, които срещаме с очакваната полезност, ни тласкат към застраховки или залози, от които губим в дългосрочен план.
Що се отнася до здравето ни, проблемите ни с бейсианския начин на мислене може да ни накарат да свръхинтерпретираме положителен тест за рядко срещана болест. Можем да пожелаем или да откажем операция според това как ни се представя тя – в зависимост от това дали става дума за рискове, или за баланс между ползи и рискове. Есенциалистката ни интуиция ни кара да отказваме животоспасяващи ваксини и да се обръщаме към опасни илачи. Илюзорните корелации и объркването на корелацията с причинна връзка ни карат да приемаме безсмислени диагнози и лечения, предлагани от лекари и психотерапевти. Неправилната преценка на рисковете и ползите може да ни подведе недалновидно да поставим в риск своята сигурност и щастието си.
В правната област неразбирането на вероятностите може да попречи на съдиите и съдебните заседатели да отсъдят справедливо, изхождайки от интуитивни допускания и постериорни вероятности. Неотчитането на баланса между попадения и фалшиви тревоги пък ги кара да наказват невинни, за да осъдят още няколко от виновните.
В много от тези случаи професионалистите са точно толкова уязвими, колкото техните пациенти или клиенти, което показва, че интелектът и експертизата не осигуряват имунитет срещу когнитивни инфекции. Класическите илюзии са засвидетелствани сред медицински персонал, адвокати, инвеститори, брокери, спортни журналисти, икономисти и метеоролози, чиято работа им налага да боравят с числа…. […]

Разполагаме с едно изследване на ефектите на рационалното вземане на решения върху живота на хората. Психолозите Ванди Бройне де Бройн, Андрю Паркър и Барух Фишхоф разработват мярка за компетентност в мисленето и вземането на решения (аналогична на коефициента на рационалност на Кийт Станович), като компилират тестове за някои от заблудите и склонностите, които обсъдихме в предишните глави. Сред тях са свръхувереността, невъзвратимите разходи, несъгласуваните оценки на рискове и фрейминг ефектите (повлияването от това дали резултатът се описва като печалба, или като загуба). Не е изненадващо, че уменията на хората да избягват подобни заблуди корелират с интелигентността им, макар и само отчасти. Те корелират също и със стила на вземане на решения – степента, в която хората твърдят, че подхождат рефлективно и конструктивно вместо импулсивно и фаталистично…

 

Макар евристиката на достъпността да скрива това от нас, човешкият прогрес е емпиричен факт. Отвърнем ли поглед от заглавията на вестниците и погледнем ли данните, ще установим, че като цяло човечеството е по-здраво, по-дълголетно, по-сито, по-образовано, живее в по-голяма сигурност от войни, убийства и нещастни случаи в сравнение с отминалите десетилетия и столетия.
Тъй като говоря за това в две книги, често ме питат дали „вярвам в прогреса“. Отговорът е „не“. Подобно на хумориста Фран Лебовиц, не вярвам в нищо, в което се налага да вярваш. Макар много измерители на благосъстоянието, щом разгледаме стойностите им в хода на времето, да показват удовлетворително увеличение (макар и невинаги и не навсякъде), причината не е някаква сила, противоборство на сили или еволюционен закон, който неспирно ни тласка нагоре. Тъкмо обратното, природата не се интересува от нашето благосъстояние, а по-скоро пандемиите и природните бедствия подсказват, че се опитва да се отърве от нас. „Прогрес“ е обобщен израз на поредицата от низове и падения в битката ни с безпощадната Вселена. Това е и феномен, който изисква обяснение.
Обяснението е в рационалността. Когато хората са си поставили целта да подобрят своето положение и положението на своите близки (вместо да се отдадат на съмнителни стремежи като търсенето на слава или изкупление) и да вложат изобретателността си в институции, които я обединяват с тази на другите хора, понякога те успяват. Запазваме ли постигнатото и учим ли се от своите грешки, ползите се натрупват и наричаме това успех.
Да започнем с най-ценното от всичко: живота. От началото на втората половина на XIX век до наши дни очакваната продължителност на живота към момента на раждането се увеличава от 30 години до 72,4 години в световен мащаб, достигайки максимална стойност от 83 години. Не сме получили този дар наготово. Това е с мъка извоювана победа на общественото здравеопазване (чието мото е: „Спасяваме животи, милиони наведнъж“), особено след като съвременната теория на болестите измести обясненията, позоваващи се на миазми, духове, конспирации и божествени наказания. Хлорирането и други методи за осигуряване на чиста питейна вода спасяват живот, същото се отнася до тоалетните и канализацията, контрола на преносители на зарази като комарите и бълхите, ваксинационните програми, миенето на ръцете, базисната пре – и постнатална грижа, например кърменето и директният телесен контакт. Застигнат ли ни болести или наранявания, напредъкът на медицината прави така, че от тях загиват по-малко хора, отколкото в епохата на знахарите, благодарение на антибиотици, антисептици, анестетици, вливания, лекарства и орално рехидратиране (разтвор от соли и захари за лечение на диария).
Човечеството винаги с мъка си е осигурявало достатъчно калории и белтъчини, а гладът винаги е бил на една лоша реколта разстояние. Днес обаче гладът е изкоренен в по-голямата част от света: недохранването и забавеното телесно развитие, до което то води, са все по-редки, а недоимък се наблюдава само в най-далечните и опустошени от война области, където проблемът не е в липсата на храна, а в доставянето и до нуждаещите се.
Бедността не се нуждае от обяснение: това е естественото състояние на човечеството. Обяснение изисква богатството. През по-голямата част от човешката история около 90% от човечеството е живеело в крайна бедност. През 2020 г. тя засяга под 9% от хората, което все още е прекалено много, но се предвижда тя да бъде изкоренена през следващото десетилетие. Голямото забогатяване на човечеството започва с индустриалната революция през XIX век. Неин двигател е извлечената от въглища, нефт, вятър и падаща вода енергия, а след това Слънцето, Земята и ядреният разпад. Енергията захранва машини, които превръщат топлината в полезна работа във фабрики с масово производство, чиято продукция се превозва по железни пътища, канали, магистрали и с контейнеровози. Материалните технологии зависят от финансовите, особено от банкирането, финансите и застраховането. Нито една от тях нямаше да има успех, ако ги нямаше правителствата, които да следят за спазването на договорите, да минимизират използването на принуда или измама, да правят корекции чрез централните банки, контролиращи паричните потоци, да инвестират в генериращи богатства публични блага като инфраструктура, фундаментални изследвания и универсално образование.
Светът все още не е сложил край на войната, както се пееше в песните през 60-те години, но техният брой и причинените от тях смъртни случаи са спаднали драстично от 21,9 смъртни случая на 100 000 души през 1950 г. до едва 0,7 през 2019 г. Това не е изцяло заслуга на Петър, Павел и Дева Мария, а по-скоро на институциите, които бяха въведени с цел да възпрепятстват началото на война, водейки към „вечния мир“, за който Кант пише през 1795 г. Една от тях е демокрацията, която, както видяхме в главата за връзката между корелация и причинност, обикновено намалява вероятността за война може би защото бъдещото пушечно месо не я приема с ентусиазъм, за разлика от кралете и генералите. Други са международната търговия и инвестициите, които правят така, че е по-евтино да купиш нещо, отколкото да го откраднеш, съответно не е особено мъдро да избиваш бъдещите си клиенти или длъжници. (Европейският съюз, който получи Нобеловата награда за мир през 2012 г., води началото си от търговска организация – Европейската общност за въглища и стомана.) Трета е мрежата от международни организации, най-вече Организацията на обединените нации, която е основа, сплотяваща международната общност, мобилизираща мироопазващите сили, гарантираща сигурността на държавите, надзираваща границите и осъждаща и стигматизираща войната, като същевременно осигурява алтернативни средства за разрешаване на международни спорове.
Човешката изобретателност е в основата и на други исторически нововъведения в областта на безопасността, свободното време, пътуването, достъпа до изкуство и забавления. Макар голяма част от бюрокрациите да се формират органично и да се усъвършенстват по пътя на пробите и грешките, появата им не е случайна. В миналото хората са настоявали за въвеждането им, използвайки аргументи, основани на логика и емпирични свидетелства, анализ на разходите и ползите, причините и следствията, отношенията между предимствата за отделния индивид и за обществото. Ще трябва да удвоим изобретателността си, за да се справим с предизвикателствата, пред които сме изправени днес, особено трагедията на въглеродните общи блага (глава 8). Умовете ни трябва да бъдат впрегнати в създаването на технологии, които правят чистата енергия достъпна. Успоредно с това трябва да направим замърсяващите енергоизточници скъпи, политиката трябва да пречи отделните лобита да се противопоставят на общия интерес, а международните договори трябва да направят цената за всичко това споделена и справедлива.

Прогресът е нещо повече от придобивки в областта на безопасността и благосъстоянието. Той е и подобряване на отношенията между нас: равенство, добронамереност, човешки права. Много жестоки и несправедливи порядки постепенно отпадат в хода на историята. Сред тях са човешките жертвоприношения, робството, деспотизмът, кървавите спортни надпревари, евнусите, харемите, връзването на стъпалата на момичетата, садистичните телесни наказания, смъртното наказание, преследването на еретици и дисиденти, потискането на жените и на религиозните, расовите, етническите и сексуалните малцинства. Те не са изличени напълно, но разгледаме ли ги в исторически план, навсякъде линиите вървят надолу, а в някои случаи направо пропадат.
Как е постигнат този прогрес? Тиодор Паркър, а век по-късно и Мартин Лутър Кинг-младши, изразяват вярата си, че моралната траектория е насочена към справедливостта. Само че както траекторията на морала, така и способността му да контролира човешкото поведение си остават загадка. Можем да си представим и по-прозаични обяснения: промяна в модите, обществена критика, позовавания на съвестта, популярни протестни движения, религиозни и моралистични кампании. Според едно популярно разбиране моралният прогрес напредва чрез битка: овластените никога не се отказват доброволно от привилегиите си и те трябва да им бъдат отнети чрез солидарното действие на народа.
За мен най-удивителното в моралния прогрес е това колко често в историята първата крачка е била основан на разума аргумент. Философ излага накратко аргументи защо дадена практика е неприемлива, ирационална или несъгласувана с ценностите, които твърдим, че споделяме. Неговият манифест става популярен, преведен е на други езици, обсъжда се в кръчмите, салоните и кафенетата, а после оказва влияние върху водачи, законодатели, върху общественото мнение. В крайна сметка изводите му са вложени в традиционните разбирания за света и в схващанията за това какво е правилно, а пътят към самия аргумент постепенно избледнява. Малцина днес изпитват потребност или дори имат способността да формулират убедителен аргумент защо робството, публичните екзекуции или нанасянето на побой на дете са погрешни – това просто е очевидно. Въпреки това точно такива дебати са водени преди няколко столетия…

Коректните аргументи, които налагат съгласуваност между действията и принципите ни в името на нашето добруване, не могат сами по себе си да направят света по-добър. Те обаче са водели и трябва да продължат да водят движенията, които се борят за промяна. Те са това, което отличава силата на морала от грубата сила, битката за справедливост от линчуващата тълпа, човешкия напредък от разрушението. Коректни аргументи, които разкриват морални простъпки и посочват начини за отстраняването им, са нужни, за да гарантираме, че прогресът ще продължи, че отвратителните неща, които се случват днес, ще бъдат немислими за наследниците ни също както изгарянето на еретици и пазарите за роби са немислими за нас. Силата на рационалността да насочва моралния прогрес е същата като силата и да насочва материалния ни напредък и мъдрите решения в нашия живот. Това е способността да се придвижваме с малки стъпки напред сред безмилостната вселена и да сме добри към другите въпреки несъвършената ни природа. Тази способност е невъзможна без схващането на безпристрастните принципи, които трансцендират ограничеността ни. Ние сме вид, надарен с елементарна способност за мислене, но открил формули и създал институции, които са способни да я усилват. Така се пробуждаме за идеи и проглеждаме за реалности, които са несъвместими с интуицията ни, но въпреки това са истинни.

 

Съдържание

ПРЕДГОВОР

ГЛАВА 1. КОЛКО РАЦИОНАЛНО Е ТОВА ЖИВОТНО?
Три елементарни математически задачи
Една проста логическа задача
Елементарна задача с вероятности
Елементарна задача за предсказване
Поуки от когнитивните илюзии

ГЛАВА 2. РАЦИОНАЛНОСТ И ИРАЦИОНАЛНОСТ
Основания в подкрепа на разума
Не му мисли толкова?
Конфликти между цели
Конфликт между времеви скали
Рационално невежество
Рационална неспособност и рационална ирационалност
Табу
Морал
Рационално за рационалността

ГЛАВА 3. ЛОГИКА И КРИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ
Формална логика и формални заблуди
Формална реконструкция
Критично мислене и неформални заблуди
Логическа или емпирична истинност
Формална или екологична рационалност
Класически категории или семейни прилики
Логически изчисления или връзки между структури

ГЛАВА 4. ВЕРОЯТНОСТИ И СЛУЧАЙНОСТ
Какво е случайност?
Какво означава „вероятност“?
Вероятност срещу достъпност
Конюнктивни, дизюнктивни и условни вероятности
Приорни и постериорни вероятности

ГЛАВА 5. УБЕЖДЕНИЯ И СВИДЕТЕЛСТВА
Пренебрегване на базовата честота и евристика на представителността
Приорни вероятности в науката: отмъщението на учебниците
Забранените базови честоти и табуто на Бейс
Бейсианци въпреки всичко

ГЛАВА 6. РИСК И ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ
Теория на рационалния избор
Колко полезна е полезността?
Доколко ирационално е нарушаването на аксиомите?
Рационален избор въпреки всичко?

ГЛАВА 7. ПОПАДЕНИЯ И ФАЛШИВИ ТРЕВОГИ
Сигнал и шум: да и не?
Вреди и ползи: къде е границата?
Чувствителност срещу склонност за реакция
Сигнали в съдебната зала
Разпознаване на сигнали и статистическа значимост

ГЛАВА 8. АЗ И ДРУГИТЕ
Игри с нулева сума: камък – ножица – хартия
Игри с ненулева сума: доброволческата дилема
„Рандеву“ и други игри, изискващи координация
Играта „Страхливец“ и други ескалиращи игри
Дилемата на затворника и трагедията на общите блага

ГЛАВА 9. КОРЕЛАЦИЯ И ПРИЧИННОСТ
Какво е корелация?
Регресия към средната стойност
Какво е каузалност?
От корелация към причинност: реални и природни експерименти
От корелация към причинност без експериментиране
Множество причини: допълващи се и взаимодействащи си
Каузални мрежи и хора

ГЛАВА 10. КАКВО НЕ НИ Е НАРЕД?
Мотивирано мислене
Егоцентрична заблуда
Два вида убеждения: митове и реалност
Психология на апокрифното
Преутвърждаване на рационалността

ГЛАВА 11. ЗАЩО РАЦИОНАЛНОСТТА ИМА ЗНАЧЕНИЕ?
Рационалността в живота ни
Рационалност и материален напредък
Рационалност и морален прогрес

ЗА АВТОРА
ПОКАЗАЛЕЦ

За авторa

Стивън Пинкър (роден през 1954) е професор по психология в Харвардския университет.
Двукратен финалист в конкурса за наградите „Пулицър“ и носител на много награди за своите научни изследвания, преподавателска дейност и книги. Избран е за член на Националната академия на науките и за един от стоте най-влиятелни хора в списъка на списание „Тайм“. Обявен е от „Форин Полиси“ за един от стоте водещи глобални мислители. Сред книгите му са „Езиковият инстинкт“, „Как работи умът“, „Материалът на мисълта“, „По-добрите ангели на нашата природа“ и „Просвещение сега“.
През 1979 г. получава докторска степен (експериментална психология) от Харвард, след което е постдокторант в Масачусетския технологичен институт (МТИ) и най-сетне асистент отново в Харвард. От 1982 до 2003 г. е професор в катедрата по когнитивни науки в МТИ, а през 2003 г. се завръща в Харвард като професор в катедрата по психология.
Пинкър пише редица научни и популярни трудове за езика и когнитивните науки. Предмет на изследванията му са неправилните глаголи и езиковото развитие при децата. Пинкър е привърженик на еволюционната психология и подкрепя възгледите на Чомски за езика, като развитие на инстинкт в еволюционния процес.

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Рационалност” на Стивън Пинкър от тук
или
Свалете от Мега книгата “Рационалност” на Стивън Пинкър от тук

Други препоръчани книги:

Как работи умът – Стивън Пинкър Какво радва мозъка ви и защо трябва да правите обратното – Дейвид Дисалво Твоето его е врагът – Райън Холидей Мощ срещу Сила. Скритите фактори, определящи човешкото поведение – Дейвид Хокинс Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2