Изгубени връзки. Истинските причини за депресията и как да се избавим от нея – Йохан Хари

Posted on 03/02/2023

by book

„След като веднъж приемеш обяснение за болката, която изпитваш, е изключително трудно да го поставиш под съмнение. То беше като каишка, чрез която се опитвах да укротявам страданието си. Страхувах се, че ако отхвърля това обяснение, което бях поддържал толкова години наред, болката ще ме връхлети като разкъсал веригите си див звяр“.
Това откровение бележи преломен момент за Йохан Хари – многократно награждаван журналист, който години наред се бори безуспешно с депресията, приемайки традиционното медикаментозно лечение. Нетърпимата липса на реално подобрение го принуждава да преодолее страховете си и да потърси истинско решение. Така той се впуска в собствено разследване и се осмелява да зададе въпроси, за които медицината не предлага достоверно обяснение. Вярно ли е, че причината за депресията е химически дисбаланс в мозъка? Ако е така, защо регулиращите го антидепресанти не елиминират болестта? Защо депресията и тревожността засягат все повече хора? Възможно ли е да има други причини, които да обясняват всички неясноти и парадокси?
В търсене на истината, Хари интервюира някои от най-влиятелните учени на нашето време. Разговаря с психолози, психиатри и невролози; чете научни публикации, среща се с пациенти, стигнали до самото дъно на това психично разстройство, както и с хора, успели да се оттласнат от него. Така установява, че почти всичко, което се твърди за депресията и тревожността, е погрешно.
В „Изгубени връзки“ той развенчава митовете, отхвърля илюзиите и предлага ново виждане за проблема, добил размерите на епидемия. Според Хари депресията не е болест, а… симптом. Тя е сигнал, че сме изгубили връзка със самите нас и не удовлетворяваме жизненоважни потребности. Затова „заглушаването“ на сигнала с медикаменти не е решение. Само внимателното му разчитане ще ни покаже как да възстановим прекъснатите връзки. Разбира, че депресията всъщност е неизбежна реакция към определени вътрешни и външни фактори. Променяйки дадени нагласи и поведение, можем да удовлетворим фрустрираните си потребности и така да преодолеем депресията без медикаменти. В книгата си Йохан Хари разкрива не само причините за депресията и тревожността, но и предлага различни решения за преодоляването им. Общото между тях е само едно: те наистина помагат.

Впуснах се в пътуване, продължило почти 65 000 километра. Озовавах се на места, където не бих предположил, че ще отида – в селце на амиши в Индиана, в разбунтувал се берлински квартал, в бразилски град, където рекламите са забранени, в лаборатория в Балтимор, където хора се връщаха към преживените от тях травми по неочакван начин. Наученото ме накара изцяло да преразгледам своя разказ – както за мен самия, така и за онази беда, която покрива като черно петно цялата ни култура.-
— Йохан Хари

„Ти не си машина, в която нещо се е повредило. Ти си животно, чиито потребности не са удовлетворени. Имаш нужда от общност. Имаш нужда от смислени ценности, а не от онези заместители, с които те тъпчат, обяснявайки ти, че щастието е в парите и в купуването на разни неща.
Имаш нужда от смислена работа. Имаш нужда да бъдеш сред природата. Имаш нужда се чувстваш уважаван. Имаш нужда от сигурно бъдеще. Имаш нужда от всички тези неща. Имаш нужда да се освободиш от срама, който можеш да изпитваш заради това, че с теб са се отнасяли зле.
Всеки човек има тези потребности. В нашата култура се справяме относително дори с удовлетворяването на телесните потребности – почти никой не умира от глад, например, което е изключително постижение. Само че сме забравили как да удовлетворяваме психологическите си потребности. Това е истинската причина ти и толкова много хора около теб да страдате от депресия и тревожност.
Страданията ти не са предизвикани от химичен дисбаланс в мозъка. Страдаш заради социални и духовни дисбаланси, предизвикани от начина ни на живот. Въпреки всичко, това което са ти казвали до този момент, проблемът не е в серотонина, , а в обществото. Не е в твоя мозък, а в болката, която изпитваш. Биологическите фактори могат да утежнят страданията ти, но не те ги причиняват. Не те са двигателят на депресията.“
— Йохан Хари, “Изгубени връзки”

Запитах се какво ли бих казал днес – след всичко, което бях научил – на своето аз от онези години, ако можех да се върна назад във времето и да разговарям с него, преди да изпие още там първата си таблетка.

Надявам се, че бих се опитал да разкажа на онова момче една история за неговите страдания, която е по-откровена. Щях да му кажа, че онова, което са му казвали до този момент, е лъжа. Това не означава, че антидепресантите са нещо лошо – някои учени, на които може да се има доверие, твърдят, че те осигуряват временно облекчение на макар и малък брой пациенти и не трябва да се отричат изцяло. Лъжата е в твърдението, че депресията се причинява от химичен дисбаланс в мозъка и че основното решение, което може да помогне на повечето хора, са химичните антидепресанти. Тази лъжа е донесла на фармацевтичните корпорации над 100 милиарда долара и това е една от основните причини да бъде повтаряна.
Щях да му кажа, че истината е известна на учените от много десетилетия. Депресията и тревожността имат три типа причини – биологически, психологически и социални. Всички те са реални и нито една от тях не може да се сведе до елементарната идея за химичен дисбаланс. Социалните и психологическите фактори дълго са пренебрегвани, макар да изглежда, че в тяхно отсъствие биологическите не са достатъчни.

Щях да му обясня, че това не е някаква смахната авангардна теория. Това е официалното заключение на водещите медицински организации. Световната здравна организация – водещата медицинска институция в света – още през 2011 г. обобщава данните по следния начин: „Психичното здраве е продукт на действието на социални фактори: неговото наличие или отсъствие е преди всичко социален индикатор и съответно изисква обществени, а не индивидуални усилия.“

В официалното си обръщение по повод на Световния ден на здравето Организацията на обединените нации обявява, че „доминиращият биомедицински наратив за депресията“ се основава на „пристрастна и избирателна употреба на наличните данни“ и „вреди повече, отколкото помага, несъвместим е с разбирането за здравето като човешко право и трябва да бъде изоставен“. Налице е „разрастващ се корпус от данни“, казва се в документа, че има по-дълбоки причини за депресията, съответно, макар лекарствените средства да имат своята роля, ние трябва да спрем да ги използваме „за решаване на въпроси, които са тясно свързани със социални проблеми“.

Така че бих казал на онова момче, че тези открития имат цял куп следствия, свързани с болката, която изпитва.
Ти не си машина, в която нещо се е повредило. Ти си животно, чиито потребности не са удовлетворени. Имаш нужда от общност. Имаш нужда от смислени ценности, не от онези заместители, с които те тъпчат през целия ти живот, обяснявайки ти, че щастието е в парите и купуването на разни неща. Имаш нужда от смислена работа. Имаш нужда да бъдеш сред природата. Имаш нужда да се чувстваш уважаван. Имаш нужда от сигурно бъдеще. Имаш нужда от връзка с всички тези неща. Имаш нужда да се освободиш от срама, който може да изпитваш заради това, че с теб са се отнасяли зле.
Всеки човек има тези потребности. В нашата култура се справяме относително добре с удовлетворяването на телесните потребности – почти никой не умира от глад например, което е изключително постижение. Само че сме забравили как да удовлетворяваме психологическите потребности. Това е истинската причина ти и толкова много хора около теб да страдате от депресия и тревожност.

Страданията ти не са предизвикани от химичен дисбаланс в мозъка. Страдаш заради социални и духовни дисбаланси, предизвикани от начина ни на живот. Въпреки всичко, което са ти казвали до този момент, проблемът не е в серотонина, а в обществото. Не е в твоя мозък, а в болката, която изпитваш. Биологически фактори могат да утежнят страданията ти, това е безспорно. Не те обаче ги причиняват. Не те са двигателят на депресията. Не с тях е свързано нейното обяснение и лечение.
Тъй като са ти предлагали погрешно обяснение за твоята депресия и тревожност, ти търсиш погрешно решение. Казали са ти, че проблемът е в секрецията на химически вещества в мозъка, затова не търсиш проблеми в живота, в душата и в средата си, не се стремиш да ги промениш. Станал си пленник на една приказка, в която главен герой е серотонинът. Опитваш се да се отървеш от чувството на потиснатост, което извира отвътре. Това обаче няма да стане, освен ако не се опиташ да се отървеш от онова, което те потиска в живота ти.

Не, ще кажа на своето по-младо аз, страданието ти не се дължи на повреда. То е сигнал, един необходим сигнал.
Знам, че ти е трудно да повярваш в това, ще му кажа тогава, защото знам колко дълбоко прониква страданието ти. Само че то не е твой враг, колкото и да е болезнено (боже, знам колко боли). То е твой съюзник, който ти казва да спреш да си пропиляваш живота и ти сочи пътя към по-пълноценен начин на съществуване.

След това ще му кажа, че пътят му напред се разклонява. Може да се опита да заглуши този сигнал. Това означава още много пропилени години, изпълнени с болка. Или пък може да се вслуша в него и да се остави той да го води – далеч от нещата, които ни нараняват и изцеждат нашите сили, към онези неща, които удовлетворяват нашите реални потребности.

„Депресията е стесняване на съзнанието – каза ми Бил Ричардс, който беше ръководил експериментите в „Джонс Хопкинс“. – Може да се каже, че тогава хората забравят кои са, на какво са способни, изпаднали са в безизходица… Много страдащи от депресия виждат единствено своята болка, страданието си, негодуванието си, провалите си. Знаеш ли, те не виждат синьото небе, жълтите листа на дърветата…“ Когато съзнанието ни се отвори отново, това може да ни помогне да спрем да го правим, съответно да отстрани и депресията. Обграждащите егото стени рухват и така можеш отново да установиш връзка с това, което има значение.
При това, „въпреки че преживяванията [под действието на наркотика] избледняват“, каза ми Роланд, „споменът за наученото остава“ и се превръща в ръководна нишка в живота.

Нужни са две уточнения, при това важни.

Първото е, че макар за някои хора освобождаването от егото им да е пречистващо, за други то е истински ужасяващо. Около 25% от участниците в експеримента в университета „Джонс Хопкинс“ споделят, че е имало моменти, когато са изпитвали истински ужас. При повечето, какъвто е случаят с Марк, това усещане е краткотрайно, но други часове наред са имали изключително неприятни преживявания. Една жена разказва, че се разхождала през безлюдна пустиня, където всички били умрели. Голяма част от твърденията, които са изказвани за психоактивните вещества през 60-те години – например, че могат да те накарат да се взираш в слънцето, докато то прогори роговиците ти, – не са верни. От друга страна, това, че те могат да причинят краткотрайна психоза, съвсем не е мит. Случвало се е на мнозина.

Докато се занимавах с този въпрос, си спомних за нещо. Когато изкачвахме онази планина в Канада, Изабел Бенке ми беше показала как загубата на връзката ни с природата води до влошаване на депресията и тревожността. Тя ми каза, че често, когато сме сред природата, осъзнаваме колко незначителни сме. Твърденията, които ни нашепва нашето его – Ти си важен! Тревогите ти изискват незабавно действие! – изведнъж започват да изглеждат нелепо. Усещаш как егото ти се свива и това кара мнозина да се чувстват свободни. Когато ми каза това, аз осъзнах, че е права, и усетих как точно това се случва, докато се катерех нагоре. Само че не почувствах облекчение. Усещах се заплашен. Опитвах се да се боря с това. Тогава не разбирах защо. Изабел твърдеше, че това ще намали депресията и тревожността ми, при това разбирах, че научните данни потвърждават казаното от нея.

След като проучих данните за медитацията и психоактивните вещества и най-вече след като Марк ми обясни как те му помогнали преодолее мъката по баща си – мисля, че проумях реакцията си. Егото ми, разбирането ми за собственото ми значение, беше хипертрофирало, за да ме предпазва, понякога в истински опасни ситуации. Когато видиш човек под въздействието на психоактивно вещество, разбираш защо ти е нужно его. Егото на такива хора изключва и в резултат те са буквално безпомощни, не биха могли сами дори да пресекат улицата. Нашето его ни пази. То е наш защитник. То ни е необходимо. Когато обаче стане прекалено голямо, ни изолира от всичко около нас. Ето защо изключването му не е нещо, което трябва да правим, когато ни хрумне. За човек, който се чувства сигурен само обграден от стени, разрушаването на тези стени не е освобождаване, а враждебно нахлуване.

В онзи ден, сред онзи пейзаж, не бях готов да изоставя стените, които смятах, че са ми нужни.

Ето защо никой от хората, с които говорих, не смяташе, че е добра идея един страдащ от депресия и тревожност човек да приема психоактивни вещества без подготовка и чужда подкрепа. Те са изключително силни. Бил Ричардс ми каза, че е същото като карането на ски – да го правиш без нужното обучение е просто глупаво. Според хората като него обаче, трябва да се борим законите да бъдат променени така, че този тип вещества да могат да се прилагат за медицински цели, при правилните условия и върху хора, които могат да имат полза от тях.

Бил ми каза, че дългосрочната цел не е да унищожим егото, а да възстановим здравословната връзка с него. За тази цел трябва да се чувстваме достатъчно сигурни, за да разрешим най-вътрешните ни стени да изчезнат за кратко, да бъдем на сигурно място и с хора, на които се доверяваме.

В този момент най-накрая разбрах защо през цялото това време непрекъснато се връщах към онзи ден, когато се бях разболял тежко в онова виетнамско селце. Когато крещях, че искам лекарства, които да облекчат най-тежкия симптом – силното гадене и световъртежа, лекарят ми бе казал: „Имаш нужда от гаденето. Това е послание, в което трябва да се вслушаме. То ще ни каже какво не е наред с теб.“ Ако бях пренебрегнал или заглушил този симптом, бъбреците ми щяха да откажат и щях да умра.
Имаш нужда от гаденето. Имаш нужда от своята болка. Тя е послание, в което трябва да се вслушаме. Всички страдащи от депресия и тревожност хора по целия свят ни предават точно това послание. Казват ни, че нещо не е наред в начина, по който живеем. Трябва да спрем да се опитваме да заглушим болката, да виждаме в нея нещо патологично. Вместо това трябва да се вслушваме в нея и да я зачитаме. Само когато се вслушаме в нея, можем да я проследим до нейния източник и само там, където можем да видим истинските ѝ причини, можем да се опитаме да я надмогнем.

За авторa

Йохан Хари е автор на бестселъра в класацията на „Ню Йорк Таймс“ Chasing the Scream: The First and Last Days of the War on Drugs, който е публикуван в превод на 11 езика. Хари е публикувал статии в „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелес Таймс“, „Гардиън“, „Монд“, „Слейт“, „Ню Рипъблик“, „Мелбърн Ейдж“ и „Нейшън“. На два пъти е обявяван за журналист на годината от британския клон на „Амнести Интернашънъл“ за своите репортажи от войната в Конго и за нарушенията на човешките права в Дубай. Редовно е участник в дискусиите на забавното шоу на Ейч Би Оу „Точно време“ с водещ Бил Майер. Неговият доклад от поредицата „Технология, забавления, дизайн“ (TED) – „Всичко, което си мислите, че знаете за пристрастяването, е погрешно“, и анимационният филм по него са гледани над 20 милиона пъти.