Васил Левски Дяконът. Черти из живота му – Захарий Стоянов

Posted on 18/02/2026

by book

Васил Левски (Дяконът) от Захарий Стоянов остава в историята като първото животоописание на Апостола на свободата и като първия опит за биография у нас въобще. Издадена десетилетие след смъртта на Левски, книгата дълго се ползва за безценен източник, а днес продължава да се чете със същия плам като някога.

В този кратък текст хронистът на Априлското въстание, съвременник и участник в освободителните борби Захарий Стоянов (1850 – 1889), представя големия образ на националния ни герой Левски. При това го прави така добре, че самото четене носи удоволствие, гордост от богатството на българския език и от делата на тази най-светла личност в родната история.

Текстът е доближен до съвременния български език, като са отстранени правописните архаизми и диалектизми и са уеднаквени някои морфологични и фонетични особености. Същевременно редакторите са се постарали да се съхрани колоритът на авторовия език, който показва богатството на говоримата българска реч и характеризира езика на голяма част наши писатели от края на XIX век.

Книгата, която държите в ръцете си, е уникална, бидейки всъщност първата българска биография, писана почти веднага след Освобождението. За да сме съвсем точни: тя вижда бял свят, след щателни авторови проучвания, още през 1883 г., и то не в свободното Княжество България, а в Пловдив, столицата на невъзсъединената Източна Румелия, намираща се под формалната опека на султана. Така или иначе тази първа биография е била достъпна за съвременниците, както научаваме от задната корица на оригиналното издание, на цената от 1 ½ франка. Като издател е посочен Тодор Гатев, а книгата е отпечатана в Централната източнорумелийска печатница на Едуар Дионне. Само това да беше, пак името на Захарий Стоянов щеше да си остане като на българския първопроходец в жанра.

Ала обърнете внимание: това всъщност е и първата биография на Васил Левски, дадена „заедно с литографирания образ на хероя“; първо докосване до „чъртите из живота му“, правено по горещи дири и „скудните сведения за личността и гигантската дейност на Дякона“. Можем само да се питаме какъв би бил образът на Апостола на свободата днес, ако нямахме като основа тъкмо тази първа биография на Захарий Стоянов и романтичното извайване на Левски в „Епопея на забравените“ на Иван Вазов.

При скудните сведения, които имаме на ръка за живота и гигантската деятелност на славния наш патриот, с името на когото е озаглавена настоящата ни книга, ние решихме да дадем гласност на онова, което знаем за положителна истина. Аз правя начало, за да дам повод на ония, които знаят може би повече за живота на безсмъртния Дякон, така щото да имаме един ден възможност за съставянето на пълното му животоописание.

Задачата е една от най-трудните. За да се напише биографията на Васил Левски, значи да се състави историята на ония български тайни общества, в които участваше всичката българска интелигенция, които се наричаха комитети и на които деятелността се захваща от 1870–1875 година. Наистина, че Левски умря по-рано, но независимо от всякакви централни и частни комитети той е работил предварително на своя глава, докато съедини духовете, цели пет години (1865–1870). Ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви си архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.

Но що говорим ние? Човекът, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба, за когото са се приказвали толкова анекдоти, който е бил известен и в Баба-Алието [Бабъалие, тур. – Високата порта], който ставаше предмет на разговор и в заптийските одаи, не само че се е вардел да напише някое писмо, не само че е унищожавал всякакви отправени до него писмени документи, с които да украсим страниците на биографията му; но е мислел още денонощно по кой начин да скрие и своите черти. Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевненския Съърпазар, после няколко дена с шаячно даскалско палто и с жълт дивит на пояса, той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, когато са свидетели само ясната месечина и дребните звезди, верните му приятели, да кажем – от Карлово например, изпращат го отвън града към троянската пътека. На другия ден Иван Арабаджията от Царцово известява на карловските братя, че онзи, кешишът [кешѝш (перс.) – монах, духовник], едвам можал да избяга от заптийските касатури в Т. Пазарджик, от хана на Червен Стоян. Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякого се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения. А унизителното самохвалство: „Аз това направих, тъй и тъй мисля“ – е било чуждо за нашия герой.

Възможно ли е да се напише така лесно биографията на тоя човек? Всичките негови другари, които са го познавали отблизо, които са знаели пътеките на Левски, не живеят днес. Где е Любен Каравелов? Где е Ботев, Ангел Кънчев, Димитър Общият, Колю Ганчов, Коли Райков, Димитър Горов и пр.? В черната земя, в устата на балканските орли! За да се разбере колко-годе що за човек е бил Левски, трябва да се посетят следующите няколко градове: Букурещ и други градове на Румъния, Карлово, Ловеч, Т. Пазарджик, София, Орхание, Пловдив, село Царцово, село Войнягово, гр. Видин, Гложене и Извор. Хората, с които трябва да се срещне човек в тия градове, излязват на няколко стотини. Всеки разбира, че тук се иска труд, познаване на хората, а най-главното – материални средства. Кой ще ги даде? И в двете свободни Българии, на които в основата на съществованието има турено и нещо от Левски, не е настанало още онова време, щото да се признае и той за народен труженик. Доказателство за това е неговият почнат уж паметник в София, който се състои от няколко очукани камъци. Тук, под тия камъци, почива скромно славата на България!…

Същата почти мъчнотия се среща и при събирането материали за биографията на другите наши народни дейци: Хаджи Димитър, Караджата, а най-много – за буйния герой на „Радецки“ – Ботев, който в последните дни на живота си е водил такъв образ на живот по различни румънски и руски градове, щото никакви следи не е оставил за потомството. Колкото за Л. Каравелов, Бенковски, Волов, Каблешков и други, не се явяваш подобни мъчнотии за съставянето на животоописанията им, защото първият от тях, освен че ни е оставил 5–6 годишни течения от своя политически, а после литературен вестник, описал е и една част от живота си в своите възпоминания „Записки за България и българите“. На последните деятелността се състои от по три месеца: февруари, март и април 1876 година, а подобен период не е мъчно да се изследва. Наистина, че на Бенковски миналото се губи в недостъпна Азия и Африка; но тая епоха от живота му не е твърде важна.

За нашия герой досега се е писало по-напространно само във в. „Селянин“, издаван в София, 1882 г. Безименният автор се е коснал твърде повърхностно до живота и деятелността на Дякона, за което и той сам се признава; но при това пуснал е в ход и някои противоречия, а именно – като говори за някакъв си Букурещки централен комитет, от който Васил приемал заповеди и наставления. Разбира се, че всичко това произтича от нямане на точни сведения и че почитаемият автор, като не е бил запознат с делата на революционерните комитети, основава се на официалните слухове, разпуснати най-напред от цариградските шпиони, че комитетът заседава в Букурещ. Така би постъпил всеки на негово място, непосветен в тайната.

Никакви любовни сцени няма да срещнат читателите в живота на Левски. Няма да срещнат те затова, защото ги няма; а аз от себе си не исках да ги създавам, не пожелах да правя фалшификация, защото ни един бунтовник не зная да се е лигавил с „ах“ и „ох“, да се е пленил от черни очи, при всичко че мнозина автори, когато захващат да описват някой въстаник, срам ги е, ако техният герой остане така сух, без нежни погледи. Аз казах за моя герой онова, което е положителна истина и което е той вършил; а комуто се види грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява отпосле по вкуса на своята публика.

За всички погрешни и неточни факти, които би се срещнали, аз моля приятелите и другарите на покойния да ги поправят. Публично благодаря на господа: Христо Иванов, Иван Арабаджията, П. Попов, К. Даскалов, доктор Рашко и пр., които ми доставиха някои сведения за живота на Левски.

Жанрът на книгата на Захарий Стоянов за Васил Левски не е научен труд, нито традиционен тип биография, защото носи в себе си много повествования, диалози, описания и публицистични коментари, които я доближават до т. н. романизирана биография. Композиционно тя е изградена от 10 части – личен предговор, в който авторът изяснява причините за създаването ѝ и информационните източници за жизнените и историческите факти, свързани с Апостола; от 7 номерирани без собствен паратекст части, проследяващи хронотопа от битието на Левски, и завършва с 2 озаглавени изложения – „Предателство” и „Бесилка”. За младия самоук писател създаването на тази първа негова книга е вид проверка – както на таланта, така и на родолюбието му. Защото именно родолюбието, чувството му за патриотична гордост (подобно на Вазов по-късно в „Опълченците на Шипка” – „…нека таз свобода да ни бъде дар!”) и стремежът му категорично да отхвърли обвиненията спрямо нашия народ, че е получил даром свободата си, го карат да пристъпи към нейното създаване: „Накъдето и да се обърне човек, от миналото на другите народи се вижда, че те са имали своите Левски, Бенковски…” („В. Левски, „Писма, статии, песни”, Сф., 1941 г., Пълно събрание под редакцията на Стефан Каракостов). В една от своите статии, публикувани във в. „Работникъ”, Захарий Стоянов отбелязва: „Ако някога историята припознае, че българските бунтовници са действали нещо за нашето освобождение, то навярно името на тоя български син ще фигурира на първо място. Нито едно село, нито колиба, гдето е живял българин, не е останало да не бъде посетено от Васил Левски, който в продължение на 8 – 10 години, преоблечен на поп, на търговец, на прост овчар и пр., и пр., с преправена физиономия, заобиколен от хиляди опасности, скитал между своя народ.” (в. „Работникъ”, г. I, бр. 28, 1881 г.)

Захарий Стоянов не е познавал приживе Васил Левски. И както признава в личния си предговор, никак не е лесно да се напише биографична книга за Апостола във време, когато няма „ни библиотеки, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви архиви”, които бъдещите биографи биха могли да използват в своя труд. Още повече, че Левски винаги е унищожавал получените писма, тъй като се страхувал от предателство, при което освен той, могат да пострадат и други хора, стъпили, така да се каже, в огъня на подготовката за бунта заради доверието си към него.

Въпреки някои неточности, публицистични отклонения и съдържателни пропуски (за които З. Стоянов предупреждава читателя още в своя предговор – „…ни библиотека, ни вестници, ни възпоменания, ни някакви архиви, към които да се обърне бъдещият биограф”), книгата му изгражда един монолитен образ на Апостола, който в продължение на пет години сам обикаля цяла България и не само запалва в душите на покорните българи искрата за съпротива и жажда за свобода, но и посява в душите им вярата, че възкресението на отечеството им на картата на света е постижимо. И по подобие на Вазовото митологизиране („фантом или сянка” – „Левски”), съчетавайки обикновеното с героичното, изгражда един такъв портрет на своя Дякон, който всеки българин носи в душата си:

„Днес черноок, с шопски дрехи, събира се да купува добитък на плевенския Сърпазар, после няколко деня с шаячно даскалско палто и с жълт дивит на пояса, той купува училищни буквари от Дановата книжарница в Пловдив. В тиха дълбока нощ, да кажем – от Карлово например, изпращат го отвън града към троянската пътека. (…) Освен това неустрашимият български бунтовник, който е носел на гърба си цяла България, който с две неосторожни думи е можел да метне въжето на хиляди българи, от всякого се е вардил да говори за своите велики планове и тайни намерения.”

Тъкмо този Левски обикаля българските села, колиби и градчета и със „слова и действия се трудел да разбуди заспалите свои съотечественици”. Неслучайно е избран за байрактар в четата на Панайот Хитов – високо, над главите на всички, той държи и брани знамето, символ на идеята за свобода. За да открои величавото в личността на Левски, Захарий Стоянов многократно го сравнява с другите българи (обикновени хора или представители на революционната емиграция). Той е различен от всички: безсребърник, който „не обича парите”, „неустрашим”, чиято „решителност и дързост са баснословни”. Поднасянето на дейността му на фона на всеобщата апатия и оттеглянето на някогашните му съмишленици е особено ефектен подход, чрез който начеващият писател откроява силата на характера му и жертвената посветеност на идеала му за свободна България:

„Панайот Хитов се оттеглил в Белград под височайшата милост на правителството, хвърковатият Тотю станал кръчмар в Одеса, Желю почнал да лее керемиди в Браила, баснословният Дишлия вардел кръчмите да не наливат във виното вода. Раковски отдавна почивал в гроба, Касабов публикувал официално, че той е Касабияно, а не Касабов – с една реч всички били разочаровани, всеки търсел да се сражи не с Турция, а със собственото си свое съществование. (…) Навсякъде страх пред турското величие и самопризнание, че българите трябва с търпение и молби пред босфорския великан да изкупят своите грехове. Единствен Левски не искал да прави компромис с духа на епохата. „Ще се боря – казал – до последната минута на живота си.”

„Турците го записали вече в черната книга не само в родното му място, но във всеки град из България. От тук нататък имената Дякон, Левски, Васил Иванооглу, Кешиш, Дервиш и пр. захващат да вървят из уста в уста между заптиите и билюкбашиите. Захваща турското правителство да гони Левски не като човек, а като сила, която заплашва отоманското величие. Левски, скромното дяконче, псалтът, войняговският даскал, който не притежавал друго нищо, освен твърд характер, решителност и горещ патриотизъм, колко силен и славен станал той!…”

При Захарий Стоянов (както и при Вазов в одата му „Левски”), смъртта е видяна като върхова изява на силата на човешкия дух, като път към безсмъртието. „Васил Левски – Дяконът” е първата му биографична книга. Сякаш някак интуитивно той е усещал, че чрез делото на Апостола ще си открие творчески пътища както към историческото минало, така и към бъдещето – за четническото движение и делото на Каравелов, но и за Априлското въстание и подвига на Христо Ботев. Началото на неговия словесен иконостас за българския революционен дух през епохата на Възраждането е поставено. И се зареждат „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджа”, „Христо Ботев – опит за биография”, „Черти из живота и списателката деятелност на Любен Каравелов”, „Записки по българските въстания”… Сбъдват се онези негови думи, с които започва своя предговор към биографията на Апостола:

„Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура” и проливането горещи сълзи над чужди гробове и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа…Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те можат да бъдат един ден наши. (…) А нима нашите собствени братя, нашите герои (каквито и да са те), най-после – нашата гордост, не заслужават нашите почести? Ако мнозина доброжелатели желаят да ни докажат, че ние сме прости смъртни, без минало и без велики хора, то трябва ли българската интелигентност да потвърди тоя горчив факт, трябва ли тя да замижи и да утвърждава, че това е в наш интерес? Време е вече да погледнем наоколо си.”

Трябва ли?… Или вече е време за нещо друго?… Въпроси, които звучат актуално и днес, макар и при други исторически обстоятелства. Защото и днес проблемът за съдбата на нашето, родното, българското, стои със същата сила пред съвестта ни.

Читателите да не търсят от мене строго безпристрастна оценка. Колкото и да се предвардях да бъда само прост тълкувател на факти и верни картини, не можах да се стърпя, за да не изпусна на някои места мои съждения и заключения.

Захарий Стоянов

Аз съм Васил Левски, мене казват Дяконът. Не съм хайдутин, както ме вие наричате, но човек като всичките ваши раи, с тая само разлика, че обичам народа си, което не е грях.

Васил Левски

Съдържание

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

I
II
III
IV
V
VI
БРАТИЯ!
НАЧИН НА КЛЕТВАТА
VII

ПРЕДАТЕЛСТВО

I
II

БЕСИЛКА

I
II
НАД БЕСИЛНИЦАТА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

РЕЧНИК НА ЧУЖДИ, ОСТАРЕЛИ И НЕПОЗНАТИ ДУМИ

За автора

Захарий Стоянов е емблемата на българските националноосвободителни борби преди Освобождението през 1878 г., преминали през подготовката и трагизма на Априлското въстание (1876) и достигнали кулминацията си с акта на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Той е пряк участник в тези събития рамо до рамо с апостоли на българската свобода като Георги Бенковски, Никола Обретенов, Панайот Волов, Ангел Кънчев, Чардафон Орловец, Стефан Стамболов и други ярко светещи звезди в пантеона на историята на България.

Джендо Стоянов, както е родното му име, е роден през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Далакчиев от село Медвен, Сливенско. В младежките си години работи като овчар в села във Варненско и Бургаско. След това става член на Русенския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация на Васил Левски през 1871/72 г., докато чиракува в града за шивач.

Целият му кратък живот и бляскавата му журналистическа, публицистична и писателска дейност са посветени на будителството на народната свяст за извоюването на свободата на България и на продължилата до самата му смърт борба за национално достойнство и памет за героите, загърбени след Освобождението. Под неговото перо излизат десетки хиляди редове гневно и патетично слово в периодичния печат от онова време, както и първите биографии на Васил Левски и Христо Ботев. Лаврите на българската литература носи ненадминатото му и до ден днешен като сила на автентичността и въздействие произведение „Записки по българските въстания“, чието пълно издание той не вижда приживе.

Захарий Стоянов е заклет за апостол от Панайот Волов в къщата на Кочо Честименски, участва в изграждането на комитети, работещи за освобождението на България, и в знакови въстания като Старозагорското и Априлското, активен член е на Народнолибералната партия на Стефан Стамболов. Депутат от две обикновени Народни събрания – 4-то и 5-о, на което е последователно подпредседател и председател, и от Второто Велико народно събрание.

След освобождението от османска власт работи в съдебната система и пише за някои български вестници. През 1882 г. Захарий Стоянов се жени за Анастасия Обретенова (дъщеря на Баба Тонка Обретенова), като от нея му се ражда и единственото дете ̶ Захаринка.

В периода 1882 ̶ 1885 г. работи за съдебните власти в Източна Румелия. Той се обявява твърдо против политиката на руското правителство и играе водеща роля в Българския таен централен революционен комитет ̶ организацията, която на практика ще подготви и извърши успешно съединението между Княжество България и Източна Румелия. След Съединението Захарий Стоянов се установява в София и като член на Народнолибералната партия става първо депутат в Петото Обикновено народно събрание, после подпредседател, а сетне и председател.

На едва 39 години Захарий Стоянов умира в Париж при мистериозни обстоятелства – официално се твърди, че е отравен с храна, но неговото наследство остава завинаги в българската история.

Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на „Записки по българските въстания“, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.
Захари Стоянов ползва псевдоними като: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят.