Най-големите лъжи в историята. Книга 1 – Ха. А. Мелер

Posted on 25/06/2023

by book

Факти

Новият прочит на историята, който ни предлага Мелер, е колкото скандален, толкова безцеремонен!
Коя е най-голямата лъжа в историята – че съществува “историческата истина”! Германският журналист Ха. А. Мелер, автор на десетки документални книги, безмилостно разкрива измамите и манипулациите, с които е пълна световната историография. Според Мелер повечето от “великите” личности, населяващи учебниците по история, са банда професионални лъжци, негодници и убийци, най-често – серийни. Останалите от компанията на величията – като легендарните пророци Мойсей, Исус и Мохамед – или не са съществували, или са съзнателно митологизирани от поколения баснописци.

Единственото величествено у Александър Велики е манията му за величие. Основателят на християнската етика Павел е хитър кариерист и злостен клеветник. Благородният Цезар се оказва болезнено завистлив бисексуален садист. Откривателят Колумб блести най-вече с безмерната си алчност и безграничната си жестокост. Само една десета от греховете на реформатора Мартин Лутер е достатъчна да му осигури вечен абонамент за най-горещия казан в пъкъла. Гениалният пълководец Наполеон редовно проваля военните си кампании и носи всички белези на класически военнопрестъпник. Възпяваният като ловък политик Бисмарк дава на Германия необратим тласък към бездната на фашизма и така предопределя кошмара на двете световни войни.

В наше време се полагат невъобразими усилия, за да се извади на бял свят истината – било в съдебната зала, където тестват надеждността на свидетелите, или в криминалистиката – с цел да бъде уличен извършителят на престъплението. Също толкова упорито, въоръжени със съвременните „сечива“ на най-модерната наука, и историците се опитват да установят истината, което понякога води до необходимостта историята да бъде изцяло пренаписана със задна дата.
Вярно е, че в сферата на знанието в момента се намираме едва ли не в ядрото на истинска експлозия. Това важи и за историческата наука. Специалността история днес е изключително обособена научна област, която претендира да представя истината далеч по-обективно, отколкото преди едно-две столетия, поради простата причина, че днес разполагаме със съвсем различни средства.
Документите, на които можем да се опрем, са далеч по-обемисти, методите станаха по-точни, а въпросите – по-настойчиви. Физиката и химията се издигнаха до ранг на помощни науки за историята. Знаем все повече за методите на фалшификатори, които са били толкова изтънчени и обиграни, че и днес предизвикват възхищение. Факт е, че още в древността съществували поне 13 техники за фалшифициране на някоя реч на Цезар, което ще рече – да му я припишат. С подобни техники потайно и със задна дата са добавяни определени текстове към Новия завет. Още в Античността са фалшифицирали Платон и Аристотел, части от Библията и свещените текстове на ислямската религия. Един-единствен фалшификатор успял сам да „модифицира“ поне 4000 цитата на Мохамед!
Разбира се, има груби опити, ала се срещат и безкрайно изпипани, направо научни фалшификации. Навремето са съществували цели индустрии за фалшифициране, които не се занимавали с нищо друго, освен да приписват със задна дата ръкописи, текстове и документи на големи философи, религиозни водачи или владетели с цел нечия позиция да получи повече тежест, да се бетонира някоя юридическа претенция или определено учение.
Това е една от причините днес постоянно да се коригират мненията и възгледите за нашето минало.
Целта на тази книга е да даде малък, скромен принос към процеса на коригиране. Обединихме няколко нови гледни точки, послужихме си с новите исторически помощни науки, без които не би било възможно да разкрием истината. В тази връзка трябва да се споменат преди всичко подмолните методи на Public Relations – понятие, което обикновено подценяващо се превежда като „връзки с обществеността“. Все повече обаче се налага заключението, че още в Античността и в Средновековието се е лъжело на поразия. С помощта на пъблик рилейшънс новите „истини“ се налагали толкова нагло, но и толкова успешно, че можем само да се чудим.
Днес вече няма нищо удивително в разкриването на методи на манипулация, използвани преди петдесет или сто години и даването на коренно различни оценки на събития от близкото минало. Известно ни е как през XX век са били манипулирани, водени за носа и захранвани с лъжлива информация цели народи. Така е било при диктатурата на Сталин, който разполагал с виртуозен репертоар от манипулационни техники, в които – както и при Хитлер – важна роля била отредена на радиото. Но черната пропаганда и черният пиар влязоха в действие и през 2003 г. в Ирак, когато бившият диктатор Саддам Хюсеин умишлено държеше в информационно затъмнение 20 милиона иракчани. Същото се случва и през 2006 г. – например в Сирия и в Северна Корея. Манипулацията обаче е напълно възможна и в демократичните държави, например когато определени факти закъсняват да се появят на бял свят – факти, които впоследствие ни карат да виждаме събитията в съвсем различна светлина. Всичко това никак не е ново. Новото е разкритието, че върховното изкуство на пъблик рилейшънс е било практикувано широко още в далечното минало. Пиарът, връзките с обществеността и изкуството на пропагандата имат богати традиции.
Теоретично пирамидите – гигантските египетски строежи – биха могли да се разглеждат и в пиарски аспект: като огромни, внушителни паметници, чиято цел на първо място е да впечатляват, да накарат индивида да се почувства нищожен и да възвисят владетелите (или епископите, или папата, какъвто е случаят с църквите и катедралите). Но пиар е бил практикуван и в Древния Рим. Подобия на вестници е имало още по времето на Цезар. На публични места излагали обяви, които да бъдат прочетени от всички, но които далеч не винаги съобщавали истини. Всяка пищна проява, всяка шумна прогласа, от вестителя на пазарния площад до летописците с техните героизиращи и идеализиращи хроники, познати ни още от времето на Александър Велики, представляват чиста проба пиар.
Не може да се отрече, че пъблик рилейшънс успя да се превърне в дисциплина, чието значение днес трябва напълно да преоценим. Важността ѝ прозира иззад малко прекаленото определение като изкуство на безсрамната лъжа в големи и свръхголеми мащаби. Но тя съдържа стотици отделни техники и днес е в състояние да смути дори най-модерно мислещия историк. Запознал се веднъж с технологията на пиара, той още по-малко ще бъде готов да се доверява на историята такава, каквато ни се предава по традиция. Дори към „сигурните източници“ историкът ще започне да питае съмнения, ще се превърне едва ли не в детектив, който първо преценява всичко през призмата на методите на пиара, преди да си позволи окончателна присъда. Дисциплината пъблик рилейшънс ще промени историческата наука много по-драматично, отколкото го е правила досега която и да било помощна наука, и така ще даде възможност да се направят абсолютно нови оценки на историческите събития.
Вторият момент, до голяма степен пренебрегван, ала с все повече растящо значение, е оценката на източника сам по себе си. С други думи: как стои въпросът с надеждността на лицето, послужило за източник на дадена информация? Ако в днешно време обиграният адвокат иска да разбие на пух и прах надеждността на противниковия свидетел, той ще извади пред съда факти от миналото, които на пръв поглед нямат нищо общо с делото, но ще принудят съдебните заседатели да оценяват свидетеля именно в светлината на тези отминали деяния.
Едва ли съдебните заседатели биха се вслушали в думите на професионален крадец, разбойник, заклет лъжец или на поръчител на убийства. По съвсем различен начин обаче те ще се отнесат към свидетелствата на човек с безупречна репутация.
Но нека се запитаме колко от „големите“ исторически свидетели са били точно такива – крадци, разбойници, заклети лъжци и убийци, в чиито очи човешкият живот не е струвал пукната пара? Защо тогава да се вслушваме в подобни източници?
Този въпрос придобива все по-голяма тежест, още повече че в криминалистиката например вече се практикува анализ на характера и се прави профил на престъпника.
Оценяването на източника сам по себе си не е ново, но досега източниците прекалено рядко се изследваха систематично по отношение на тяхната добросъвестност. Наред с това в тази книга разглеждаме „историята“ от различни, често противоположни гледни точки, ъгли и позиции. Историческата наука частично все още страда от това, че я оценяват само от национален ъгъл. Това за съжаление се отнася и за демокрациите, които съвсем не са пощадени от високо самомнение и мания за превъзходство и затова понякога достигат до авантюристично погрешни оценки за една или друга историческа личност. Но и християнската историческа наука, която все пак господства от почти 1800 години (!), съвсем не е пощадена от този недостатък. За славата на бога се е лъгало, истината е изопачавана, изкривявана и захаросвана, скривани са факти, добавяни са информации, и то с размах!
Същото може да се каже и за религиозно мотивираната историография в други страни. Досега малко се обръщаше внимание на ролята на религиите, независимо дали става дума за египетската или древногръцката религия, за християнската вяра или за исляма.
Дотук посочихме само няколко аспекта, които могат да хвърлят изцяло нова светлина върху събитията от вчерашния ден. А това наистина е необходимо, защото прекалено много неща са били изкривявани или потулвани. Истината прекалено често е била принизявана до блудница, с която е можел да преспи всеки, който разполага с достатъчно умели и добре платени професионални лъжци.
Историята е основата на нашето съществуване. Без история е немислимо нашето себеразбиране. Без история човек ще си остане дете, което никога няма да порасне – е казал великият Цицерон. Историята е земята, върху която сме стъпили. Ако тази земя е наторена с лъжи, полуистини и неистини, цялата ни цивилизация се крепи на глинени крака. Затова е наш дълг да тръгнем на поход към истината, въоръжени с новите „сечива“, с които разполагаме днес.
Точно такъв опит предприемаме в тази книга, като изследваме, осветяваме и представяме историческите източници и събития от напълно нов ъгъл. В този смисъл читателят трябва да очаква радикално преформулиране на историческите събития, в хода на което са проучени биографиите на някои от най-великите сред великите личности. На прицел са взети най-прочутите, най-свещените и най-недосегаемите образи, но без лицемерното, притворно уважение, което понякога им се засвидетелства, без лъжливата пропаганда, просъществувала в някои случаи цели две хилядолетия!
Нека подходим към историята с нови „сечива“. Нека извадим на дневна светлина истинските дела. Да съблечем новите дрехи на кралете. В резултат ще получим напълно нови гледища, които из основи ще разтърсят представите ни за много „исторически факти“.

Мечтата на Колумб

Възхитителен е подходът, с който Колумб осъществил мечтите си. Искал, жадувал, принуден бил да открие Индия (както се оказало впоследствие – Америка) и в името на това заложил всичко на карта. Като си припомним, че нямал нито поддръжници, нито връзки и всъщност не владеел никаква наука, ни се струва направо невероятно с каква смелост, дързост и сърцатост атакувал европейските кралски дворове, за да събере средства за своята авантюра. Известни са поне шест опита, които предприел, за да осъществи начинанието си.

През 1484 г. Колумб отправил предложение на португалския крал Хуан II да замине на експедиция отвъд Атлантика. Описал намеренията си в обширно експозе и го представил пред комисия от учени, които старателно го претеглили, но в крайна сметка го отхвърлили.

Колумб се обърнал към родния си град Генуа, но и оттам му отказали.

Разбира се, Адмирала се отнесъл и към Венеция – прочутата република, която някога владеела цивилизования свят. Напразно.

Опитал се да спечели за каузата си и френския крал Шарл IX. Напразно.

Накрая успял да спечели благосклонното отношение на испанския кралски двор, макар и не от първия опит. Отначало отхвърлили плана му.

Да си представим само за миг десетилетните му надежди, дългогодишните мечти, упоритостта му! Какво ли унижение е години наред да те отпращат презрително като просяк! Да те обсипват с присмех и да те посрещат в най- добрия случай снизходително. Колумб обаче не се отказвал. Заедно с отхвърлянето на суеверията, тази негова последователност е второто му качество, което заслужава нашето възхищение.
Най-сетне той успява да спечели подкрепата на испанския кралски двор и на ковчежника му. Експедицията му била одобрена и ковчежникът бръкнал в собствената си кесия, за да я финансира. През 1492 г. кралят поставил печата си върху съответните документи. Колумб получил три кораба – легендарната каравела „Санта Мария“, адмиралския кораб „Ниня“ и „Пинта“. Приключението можело да започне.
Подготовката се превърнала в почти толкова голяма авантюра, колкото и самото плаване. „Пинта“ и „Ниня“ били тримачтови и почти негодни за подобен преход. Пълноценен кораб бил само „Санта Мария“. Невероятен бил и екипажът, който Адмирала събрал. Трудно било да намери смелчаци, защото в цяла Европа се страхували от пътуването към неизвестното. Какво му оставало? Много просто – мошеници, крадци, бивши каторжници, престъпници, пирати, пладнешки разбойници, убийци и фалшификатори на пари – накратко, най-голямата пасмина, която можете да си представите. С тази банда Адмирала се отправил в открито море. И извършил невероятно пътешествие.

Истинския Колумб
Всяко дете е слушало как богобоязливият, честен и умен Христофор Колумб открил Америка и доказал, че Земята е кръгла. Или не е точно така? Всъщност истината е съвсем друга.
Малко известно е, че в онази епоха практически на всеки интелигентен човек било ясно, че Земята е кръгла. Просто не е вярно, че всички хора смятали, че Земята е плоска. Дори папата го потвърдил в своя була. През 1481 г. папа Пий II провъзгласил: „Mundi fromam omnes fere con sentinut rotundam esse.“ В превод: „В действителност почти всички са единодушни, че Земята е кръгла.“ Учените и пътуващите по моретата търговци отдавна вече не се заблуждавали, че живеят върху плосък воденичен камък. Почти всички познавали възторжените пътеписи на Марко Поло.
С положителност може да се твърди, че Колумб не е блестял с особен ум и разум. Но е един от най-големите блъфьори, живели някога. Заблуждавал другите, че разполага с опит и ноухау, които никога не е притежавал. В книгата си Болито („12 Against the Gods“) установява, че Колумб не умеел дори да определя меридиана и паралела, да не говорим за точното положение и курса на кораба. Това предопределяло абсолютната му зависимост от опитни мореплаватели. Но Колумб бил талантлив оратор. И така умело завъртял главата на испанския крал и кралицата, че можем само да му се възхищаваме. Старателно се подготвял за всяка нова аудиенция в мадридския двор, като четял книги и наизустявал легенди и разкази за приключения. Зубрел и рецитирал цитати на класиците. Впечатлявал с набожни откъси от Светото писание. Винаги се обличал подходящо. С две думи, правел всичко възможно, за да остави „невероятно впечатление“. Проявил пълно неумение да ръководи моряците си, но с лекота взел ума на краля и кралицата. Отново и отново – и това е тайната на неговия успех – се явявал в двора на испанските величества, за да излага безсрамните си искания.
Лицемерната му набожност нямала равна. Една от най-нахалните му прояви: тъй като постоянно развявал знамето на християнството, за една от аудиенциите си при Филип и Изабела дори облякъл монашеското расо на свети Франциск! Като резултат си спечелил масираната подкрепа на поповете.
В тази връзка е добре да напомним какво било положението на испанската държавна хазна по онова време.
Испанските величества Фердинанд и Изабела воюват с маврите, така наречените „езичници“. Съкровищницата е празна. Липсват пари, пари и пак пари. Които в онова време се обезпечават със злато. Колумб самохвално обещава да разреши точно този проблем.
Но в мига, когато решава, че е омаял испанската кралска двойка, Колумб поставя най-нахалните искания, които човек може да си представи. Той си пожелавал при успех на мисията:

Поста на вицекрал и генерал-губернатор на всички острови и цялата суша, които ще открие и завладее за Испания.

Титлата Адмирал на Световния океан.

Една десета от всички богатства: перли, диаманти, злато, сребро, подправки, плодове и всякакви други изделия, които се намират в областите, поставени под негово разпореждане.

Една осма от всичките приходи от тези области.

Наследствени права върху всички тези титли и привилегии за потомците му, предавани на първородния син.

Не е зле, нали? Колумб определено не е страдал от излишна скромност.
С други думи, целите, които преследва, са пари, имоти и власт.
Испанските величества се усмихнали. Смигнали си незабележимо. Вероятно решили, че имат пред себе си налудничав тип. Но финансовите им притеснения в крайна сметка ги накарали да го изпратят на път. Колумб се продал успешно.
Както вече казахме, той поел в открито море начело на банда престъпници, разбойници, крадци и убийци. Целта му била да спечели богатство и почести. Испанските величества по всяка вероятност още от самото начало решили да го измамят. Защото кой бил всъщност Христофор Колумб? Авантюрист, явил се незнайно откъде, напълно непознат чужденец, дръзнал да поиска най-високи държавни постове, дори кралски сан! Желанията му били толкова нереални, безсрамни и нагли, че реакцията на двора можела да бъде само една. И въпреки това кралят и кралицата се съгласили. Приели условията на Колумб, без да се пазарят. Което би трябвало да събуди подозренията на всеки търговец. Договорът с Колумб завършвал със следното изречение: „Изготвен и сключен в град Санта Фе… Гранада, 17 април 1492 година. Аз, кралят. Аз, кралицата.“
Колумб бил формално провъзгласен за адмирал, вицекрал и губернатор на земите, които щял да открие. Като особена милост го удостоявали с титлата „дон“. След това той поел в открито море.

Първо плаване

И така, авантюристът Колумб си получил трите кораба и на 12 октомври 1492 година напълно случайно открил Америка. От това пътешествие се завърнал с неколцина туземци и няколко папагала, както и с незначително количество злато. Повечето биографи на Колумб предпочитат да премълчат какво било отношението му към „диваците“. Когато акостирал на остров Гуанахани от Бахамския архипелаг, първата му работа била да събере доверчивите местни жители и да ги изпрати като стадо говеда за клане в Куба, където ги принуждавали да се гмуркат и да вадят перли. Друга част били изпратени да работят принудително в мините. И повечето измрели. Още през 1520 г. испански мореплаватели, последвали Колумб, установили, че повечето от островите са обезлюдени. Но нали едно от стремленията на испанския адмирал уж било да обърне езичниците в „светата вяра“? Да чуем самия Колумб:

„Мъжете и жените ходят чисто голи. Имат красиви снаги. Крайниците и лицата им са добре оформени. Движенията им са изящни, от тях сигурно ще излязат добри прислужници, добродушни са. Мисля, че лесно могат да бъдат покръстени.“ (Цитирано по Дюран.)

Ето го истинския характер на господин Колумб. Да се насладим на още един разобличаващ цитат.

„Наистина са красива раса. Косите им не се къдрят, а падат прави и са жилави като конски косъм. Очите им са много красиви и в никакъв случай не са малки… Внимателно ги разпитах, за да науча имат ли злато…“

С други думи, единственият интерес на Колумб е злато, злато и нищо друго, освен злато. Миролюбивите островитяни го обсипват с подаръци – плодове и зеленчуци, но в ума му е единствено златото. Удивен установява, че туземците не ценят метала. Тогава Колумб ги поробва и ги впряга да търсят злато. Напълно е сигурен, че в новите земи има, и то много. В главата му се върти една-единствена мисъл: как да докопам златото? Истината е, че Христофор Колумб бил изключително алчен. Ден и нощ бълнувал за златни съкровища, повечето от които изобщо не съществували. Биографи, които са се поровили малко по-надълбоко, определят поведението му към индианците още отначало като „страхливо, предателско и ненадеждно“ (Якоб Васерман). Ръководел се само от мисълта как да извлече възможно най-голяма изгода от коренното население. Гледал на туземците като на лично имущество. Постоянно се опитвал да ги сплаши, за да му разкрият златните си находища. Бил обсебен от истинска лудост, преследвайки въображаеми тайни златни съкровища. Златото било единственото измерение на мечтите му. Златото било неговото вдъхновение, неговата дрога. Златото отново и отново се появява в бордовия му дневник и в бележките му за пътешествието. Като в следните изречения, писани от ръката на Христофор Колумб:

„Проявих голямо внимание и положих всички усилия да науча дали се намира злато…“

„Дочух, че на юг имало владетел, който притежавал големи съдове от злато…“

„Дано Всевишният ме подкрепи с милостта си да намеря мините, в които се добива това злато…“ (След като съобщава как един туземец му донесъл буца злато, голяма колкото юмрук.)

И така нататък, и така нататък.

Колумб продавал на индианците барабани – срещу злато. Давал им сладък сироп – срещу злато. „Подарявал“ на децата на природата пиринчени звънци – срещу злато. Наводнил с тези дрънкулки Бахамския архипелаг, Куба и Еспаньола, както и много други острови и крайбрежието на континента – срещу злато. Ето още няколко цитата от Адмирала:

„Ще се срещна с краля на този остров, чиито одежди, както чувам, са обсипани със злато.“

„Отказвам се да посетя остров Куба, (…) защото вярвам, че там няма златни мини.“

„Придружаващите ме индианци казват, че на острова имало (…) толкова злато, че можело да се види под тънкия земен пласт, който го покрива.“

Христофор Колумб бил обсебен от златото, жадувал го. Не мислел за нищо друго. Златото го преследвало насън и наяве. Той съвсем не бил благороден и самоотвержен откривател. Най-малко го било грижа за развитието на науките. Никак не се тревожел дали откритията му ще донесат полза на Стария свят. Преследвал само златото – и нищо друго.

Завръщането

Но да се придържаме към хронологията. Колумб се завръща в Испания. Тук устройва тържествено триумфално шествие. Може да се похвали с всякакви куриози – пленени индианци, странни животни, непознати плодове. Летописци като испанеца Муньос са описали събитието в най- големи подробности.
Но всъщност цялата работа е чиста мистификация.
Колумб инсценира бляскаво пиар шоу. След като на 15 март 1493 г. след седеммесечно отсъствие акостира в испанското пристанище Палос, той слиза на сушата като император след спечелена битка. „Процесията тръгнала от доковете в Палос и пресякла цяла Испания чак до Барселона, където се намирал дворецът. Начело крачел снажният посивял Колумб, заобиколен от брадясали въоръжени моряци, мълчалив и хладнокръвен. Свитата му носела дебели бамбукови пръти и кожи на алигатори. Следвала го група индианци, които усмихнато се кръстели и носели на гърбовете си клетки с крещящи папагали. Шествието влизало във всяка църква по пътя и спирало да се моли пред всяко разпятие на кръстопътищата. Така стигнало в двора, където Изабела и Фердинанд позволили на Колумб да седне от дясната им страна, а могъщите благородници започнали да измолват застъпничеството му за своите синове.“ (Болито)
Гнилото в цялата работа било, че строго погледнато Колумб всъщност не донесъл чак толкова много за показване. „Несметните богатства“, с които уж се завърнал от първото си плаване, всъщност се изчерпвали с 40 зелени папагала, шепа златни обеци за нос, неколцина доверчиви туземци, няколко топа златотъкан плат, но по-некачествен от всяка тъкан, слязла от становете в кралството на Изабела, сбирка зле препарирани животни и няколко чувала неизвестни растения. Въпреки това легендата за съкровищата, донесени от Новия свят, обиколила и смаяла цяла Европа.
Най-важно от всичко се оказало златото. Придворните го гледали като хипнотизирани. Целият двор слушал онемял разказите на Колумб – известно било, че испанската корона изпитва сериозни финансови затруднения. И изведнъж се явявала възможност да финансират победни войни и да станат най-могъщата държава в Европа. Един дребен авантюрист обещавал да осъществи всичките им мечти!
Нищо чудно че Колумб получил задачата да замине с втора експедиция. Препалено голяма била плячката, по-точно, потенциалната плячка. Разбира се, начинанието било благословено и от поповете. Жестоката експлоатация на хора лесно можела да се прикрие под мантията на християнското мисионерство. Колумб писал на испанската кралица: „Златото е най-прекрасното нещо; който го притежава, има всичко, което може да си пожелае на този свят, и ще може да изпраща душите в рая.“

Роби

Думите разкриват огромната пристрастеност на нещастника към жълтия лъскав метал и са разобличаващо свидетелство за неговия характер. Вярно е, че тази мания е присъща и за господарите му от испанския кралски двор, както на целия век. Но това не извинява жестокостта, с която Колумб злоупотребява с туземците, за да се отдаде на своята обсебеност. На индианците гледал като на своя собственост, като на законна плячка. По израза на Якоб Васерман – постъпвал с тях като ловец с преследван дивеч. Продавал в робство мъже, жени и младежи. Не се трогвал, когато разбойниците под негова команда масово изнасилвали жените от местните племена. В търсенето на злато хладнокръвно били посичани хиляди индианци. Манията му взимала все по-големи размери с всяка следваща експедиция. Колумб изпадал в екстаз при всеки разказ на някой от своите главорези, че е открил злато в реките или долините на новите земи. Не се усъмнил нито веднъж в легендите за планини от злато и сляпо тръгвал да ги търси след всеки сигнал, въпреки че нито веднъж приказките не се потвърдили. Не се спирал пред нищо, за да завладее намерените съкровища.
Но натрупал богатството си не само с плячкосаните златни украшения, а и с търговия на роби. Хората му залавяли индианците, оковавали ги и ги товарели на корабите. За оправдание му служели всякакви йезуитски увъртания. Превърнал туземците в стока, за да служат с телата си на Испания. Ето какво пише самият Колумб: „С право Ваши величества желаят да разкрием на индианците ученията на светата ни вяра. Но ние не познаваме езика им. Затова изпращам известен брой мъже, жени, момчета и малки момичета в Испания, та Ваши величества да ги поверите на подходящи хора, които да ги обучат най-добре в извършването на всякакви работи. Съобразно представянето си някои роби биха могли да бъдат издигнати в сравнение с останалите и така да се насърчават взаимно за по-добри постижения…“ (Цитат по Васерман.)
Коренните индианци за Колумб са просто човешки материал, подходящи единствено да пълнят хазната на испанския кралски двор, респективно личната хазна на господаря Христофор. Друга стойност тези хора нямали в неговите очи. Всъщност става дума за държавно концесионирана индустрия за отвличане на хора, ни повече, ни по-малко. Товарели индианците на корабите като животни. После ги излагали по тържищата и клиентите наддавали за тях като на робските пазари в древността. Заради непривичния климат, жестокостите и нечовешките условия робите измирали като мухи. Адмирала обаче не давал пукната пара – важното било, че открил нова златна мина – търговията с роби. Затова изпращал в Испания кораб след кораб с индиански роби, предназначени да служат на величествата.
Нека илюстрираме Колумбовата „дейност“ с конкретни цифри. Когато бил открит, остров Еспаньола имал около 3,5 милиона жители. Десет години по-късно останали 34 000. Както се казва, без коментар.
Историкът, който се заеме да опише присъствието на Христофор Колумб в Западните Индии, все едно ще топи пачето си перо в кръв. С пристигането си испанците първо снемали златните украшения от вратовете и ушите на коренното население, ограбвали всичко по-ценно. Непосредствено след това отвличали и насилвали жените и дъщерите. Ако „диваците“ се осмелели да отвърнат на удара, Адмирала заповядвал да отрежат ушите и носовете им или просто да ги изколят.
Истината е, че Колумб устроил невиждана кървава баня. Служел си с най-различни методи, включително с обучени кръвожадни кучета. Специално била внесена прочутата испанска порода перо корсо. Тези песове успешно преследвали и разкъсвали туземците. Няколко от копоите направо се прочули със заслугите и бързината си.
Години по-късно, когато Колумб вече бил утвърдил властта си, възникнал нов проблем. Жестоко експлоатирани и избивани, индианците останали толкова малобройни, че се усетил недостиг на работна ръка за златните мини. Тогава адмиралът измислил нов план: изпратил прошение да му разрешат да внася в своите земи негри от Африка. Вследствие на това всеки испански колонист получил разрешение да си внесе по двама негри и две негърки. Започнала оживена търговия …

Наполеон

Фактите, които припомнихме накратко, са познати на всички. За живота на Наполеон са издадени около половин милион книги. Този мъж излъчва необикновена привлекателна сила и тя не може да бъде обяснена със сухите биографични бележки, които могат да бъдат сведени до следното изречение: един дребен корсиканец извоюва няколко невъзможни победи, заграбва властта в следреволюционна Франция, успява да излъже сънародниците си да го коронясат за император, първоначално побеждава всичките си врагове, но после се изхвърля и тръгва срещу Испания и Русия, губи важни битки, бива заточен, умира.
Сухите факти обаче не предават и една стотна от истинската история.
Истинският въпрос е как е било възможно този чуждестранен фъстък, този дребен корсикански генерал със смешната букла, зализана на челото му, да заграби властта на Франция? Интересно е какви техники и методи е използвал, за да се издигне над всичко и да помете враговете си. Истинският проблем, интелектуалното предизвикателство, е да разберем защо и как Наполеон, който всъщност е един необикновено дързък кариерист, успява да разтърси цяла Европа?
Струва си да разгледаме неговия инструментариум. Военните му победи просто са надценени. Вярно е, че победите му в Италия и Египет предизвикват сензация, но всъщност той не довършва египетската си авантюра, дори накрая дезертира. Вярно е също, че печели многобройни битки, но историците го упрекват, че допуска и решаващи военностратегически грешки:

Не обръща достатъчно внимание на флота и превъзходството на Англия по море накрая го препъва.

Бие се на прекалено много фронтове едновременно – един от първите уроци във военните училища гласи, че това задължително трябва да се избягва.

Походите в Испания и Русия са грешки, които не би допуснал и начинаещ военачалник.

Не обръща достатъчно внимание на новостите във военното дело. Английската армия е значително по-модерна и използва въоръжение, на което Наполеон се подиграва. Накрая англичаните се смеят последни.

Напълно подценява противниците си и редовно отказва да сключи мир, което впоследствие се обръща срещу него.

Няма съмнение, че Наполеон е даровит пълководец, но недостатъците му са повече от талантите. Военният му гений далеч не е толкова велик, колкото се стараят да ни убедят почитателите му.
По мъдрост в областта на военното дело Наполеон не може да се сравни със съперниците си Уелингтън, Нелсън и Блюхер. Превъзхожда ги обаче в друга дисциплина – в областта на пиара.
Пъблик рилейшънс – тук е истинската му сила и истинският му талант…

ПОСЛЕСЛОВ

Представените в тази книга биографии не противоречат на мнението, че историографията всъщност е огромна измама и печели онзи, който умее най-силно да бие барабана. Затова американският индустриалец Хенри Форд нарича историята „просто дърдорене“. Най-големият френски философ Волтер я вижда като „порой от лъжи“. Американският професор по история Уил Дюран изказва опасението, че историята се състои само от „онова, за което е постигнато съглашение“. Някои отхвърлят историята като сборник от басни. Никой сериозен учен не пропуска да отбележи, че историографията винаги е неточна и непълна, повлияна от лични нагласи, оцветена от патриотични, религиозни и философски влияния. Но дори историкът, който се старае да се издигне над партийни групи, отечество и религия, защитава определена позиция. Дори изборът на източниците накланя везните към определена оценка. С акцентирането върху определени факти може да се подчертае един или друг предразсъдък. Възможно е да се цитират слухове или обратното. Може да се прибавят и пропускат факти, да се променя техният ред, да се влияе върху мнението на читателя, а той винаги вярва повече на това, което ще прочете на последните страници.
Дори едно-единствено изречение може да послужи за манипулация. „Наполеон е бил високоинтелигентен администратор, но и подпалвач на войни“ звучи по-различно от „Наполеон бил подпалвач на войни, но и високоинтелигентен администратор!“ Тайната на техниката е, че краят на изречението винаги се запомня по-силно от началото.
На манипулацията помага и внимателният избор на прилагателни. Различните методи за създаване на напрежение в текста могат да обърнат смисъла в полза или в ущърб на героя. Не бива да забравяме, че авторите на историческите съчинения са и писатели. А писателите винаги си служат с определен рецептурник. Те умеят да разпалват емоции, да произнесат унищожителна присъда и да изрекат небесни възхвали, съвсем както им е угодно.
Заемането на страна на първо място става, като се фаворизира определено становище и се пише от тази позиция. Ако например разкажем живота на Бисмарк през очите на германофил патриот, ще трябва да го засипем с похвали. Оценен от гледна точка на германското работническо движение, той ще изглежда съвсем различно. Становището и позицията са най-големите изкусители.
Способността на историка да обхваща с поглед благото на всички партии и групи и да представя възможно най- голям брой становища е най-важната предпоставка за обективната историография.

Опорната точка в пространството
В този смисъл има една-единствена гледна точка, която е общовалидна. Трябва да разглеждаме делата на личността. Доколко те са донесли предимство или са облагодетелствали определени групи и слоеве? Стигнали дотук обаче, трябва да се осмелим и да дадем оценка. Не бива да оставяме доказаните масови убийци да се измъкнат. Не бива да продължаваме да ги възпяваме и да обкичваме с цветя паметниците им само защото е трудно да бъдем обективни. В такъв случай те ще продължат да бъдат примери за нови масови убийци от бъдещето! Точно тази своя отговорност историците винаги трябва да помнят. Погрешно е да се оттегляме в така наречената „научна“ позиция, която не допуска оценка. Погрешно е да отстъпваме от морала и да се въздържаме от оценка. Няма история без оценка. Дори обективността е оценка, защото и въздържането от оценка пак дава оценка. Трябва постоянно да повтаряме колко важни са оценките. Защото какво ще се случи, ако наречем Цезар масов убиец? Бихме могли да предотвратим появата на друг масов убиец в бъдеще.

Затова всички платени клакьори и химнописци не струват пукната пара. Нещо повече – ако не наричат вчерашните престъпления с истинското им име, те стават съучастници в утрешни престъпления. Който нарича Цезар „велик“, поема вината за убийствата, които ще се извършват в бъдеще. Кървави са ръцете на историците, които издават оправдателни присъди на Цезар, Петър Велики и на други гангстери, измамници, лъжци и масови убийци, а като добавка им рисуват ореол на величие.

„Обективната“ история, която в началото е била интелигентен и разумен постулат, си има своите граници. Границата трябва да бъде прокарана там, където става дума за човешки животи, където се появява възможността да се извършат подобрения, да се създаде по-умна и по-приветлива държавна машина, да се насърчат почтеността и неподкупността. Практикувана по този начин, историята има потенциал да стане кралицата на науките.

Опорната точка в пространството следователно може да бъде само най-голямото благо за най-големия брой засегнати – критерий, който дефинира нова етика и поставя нови мащаби. Така може да се преодолее интелектуалната бездна, която се разтваря в твърдението, че не съществува обективност. Така може да се постигне нещо подобно на неутралност, поне приблизителна.

Постулати
В тази книга се опитахме да издигнем няколко искания по отношение на една нова, по-обективна и по-неутрална историческа наука.
Най-важното искане се състои в това, да загърбим цялата пиарска глъчка, защото майсторите на извъртането винаги са били и факири в изкуството да скриват лъжите си с шумотевица.
Първото гражданско задължение на историка е да анализира методите на пиара и да ги определи като арсенал от оръжия, като порочно ноу-хау. Ако не може да надникне зад външния блясък на фактите, резултатите и плодовете, той не става за нищо.
Поради факта, че днес историята е все по-добре документирана, възможността тя да поеме в правилната посока е голяма. Но дори модерната историография, която се занимава със съвременността, е осакатена от факта, че „истината“ излиза на бял свят обикновено едва след 50 години. В днешно време голям дял от историческата наука е дело на тайните служби. ЦРУ например на своя глава е разпалвало цели войни, КГБ е организирало революции в чужди страни, а истината, че именно тези организации стоят зад кървавите събития, става известна с половин век закъснение.
Анализът и проучването на режима на Хитлер също отне повече от пет десетилетия. Много източници бяха анализирани твърде късно. Фактът, че психиатри са ръководели националсоциалистическите концентрационни лагери, бе потулван петдесет години.
Обстоятелството, че бившият федерален канцлер Хелмут Кол бил на заплата при Лео Кирх – един от най- големите медийни магнати в Германия, проникна в пресата едва след канцлерството на Кол. Подозренията, че Херберт Венер, влиятелният председател на Социалдемократическата партия в Германия, е съзаклятничил със Съветския съюз, бяха потвърдени едва след смъртта му.
„Истината“ в политиката се явява на бял свят винаги с известно закъснение. А в цялата история истината е охлюв.
Рано или късно фактите стават известни и макар че истината за един Сталин например излезе наяве прекалено късно, важното е, че все пак се появи.
Ако говорим за относителната ни съвременност през последния век, наясно сме, че историческият образ на събитията в него се променя и уточнява. Но колкото повече се отдалечаваме в миналото, толкова по-големи изненади ни очакват.
С тази книга се опитахме да поставим едно скромно начало в такава насока.

По въпроса за религията
Ужасите си остават ужаси и убийствата си остават убийства, независимо дали са извършени преди три хиляди години или днес. Това ни води до интересния въпрос дали религията трябва да се проклина, осъжда и отхвърля, защото, както видяхме, на нея дължим голяма част от разпространените днес лъжи.
Не можем да отречем разкритите лъжи. Истина е, че религиите са били използвани, за да оправдаят най-варварски жестокости, дори ги благославяли или организирали. Струва си само да припомним опустошителните кръстоносни походи. Инквизицията, изиграла толкова мръсна и кървава роля. Преследването на евреите и изобщо преследването на друговерците. Да си припомним и Трийсетгодишната война в Германия, както и войните между католици и протестанти.
Християнството, а с него религията изобщо, през последните векове губи почва. Достоверността му е разклатена още от Галилей. Хората започнали да се съмняват в божественото начало. Лутер сериозно подкопал авторитета на църквата. Създадени били многобройни нови секти и вероизповедания. Всяка от тях настоявала, че притежава единствената душеспасителна истина. Критиката на Библията била допълнителен удар срещу християнството. В исляма и юдаизма също се надигнали критични гласове. Когато хората опознали и далекоизточните учения, това допълнително разтърсило вярата им. Съзрели историческите зависимости, общите черти и общите рекламни стратегии. Много свръхестествени явления изведнъж били обяснени с обикновени научни закономерности, доколкото не били плод на измислица.
Чудесата също изгубили уникалността си, защото са еднакви или подобни в почти всички религии. Митовете подозрително си приличат. Скептичните гласове на философите ставали все по-високи. Явили се Спиноза, Волтер, Дидро и Френската революция. Трупали се открития в естествените науки и се множели опитите да бъде нанесен последният смъртоносен удар срещу християнството. Можем ли тогава да кажем, че религията е излишна, лъжлива, погрешна, остатък от суеверните времена? Повратна точка ли сме достигнали? Ще изчезне ли един ден религията от лицето на земята, разобличена като пиар инструмент на лукавите свещеници?
Едва ли.
При цялата критика не бива да забравяме също, че религията е създала много положителни неща. Будизмът е цивилизовал половин Азия, християнството – Европа. Религиите дават на хората основания да се стремят към по-добър живот, да вършат добро и да избягват „греховете“. Да пренебрегнем усилията на многобройни- те монаси или на йезуитите би означавало, че не познаваме историята. Цялата система на възпитание е била дело на монаси и свещеници, не бива да забравяме и този факт. Повелята да обичаме ближните си е мотивирала безкрайно много хора в доброволните им усилия да помогнат. Въпреки извращенията религията е в основата на безброй добри дела и ако се твърди друго, значи се отрича истината.
Най-високите истини и най-благородните прозрения са формулирани в рамките на религиозни учения. Религиите са утешавали бедните и слабите, представителите им са се грижили за вдовици и сираци, помагали са на милиарди хора.
Наполеон казвал, че религията пречи на бедните да избият богатите. Цинично изказване, ала какво друго можем да очакваме от него! Но религията настина е предотвратявала убийства. Помагала е на родителите да възпитават децата. А и кой може да оцени примера, който светците са давали на вярващите? Многократно нападаната католическа църква на някои места е допринесла да се премахне робството, да се облекчи съдбата на бедните и да се въдвори мир. Йоан Павел II бе политически папа. Комунизмът в Полша никога нямаше да рухне без този църковен отец, който материално и морално подкрепяше профсъюза „Солидарност“.
Религиозни водачи са съумявали да смекчат или отменят варварски наказания и ако, от една страна, само можем да поклащаме безмълвно глави пред лицето на лъжите и кланетата, от друга – не бихме могли да отречем историческата истина, която гласи, че религията е помогнала на много хора.
Тази книга няма за цел тоталното отричане на религиите. Толерантността спрямо всички религии е основно изискване в нашата съвременност. Ако изобщо може да се извлече поука от историята, тя е, че е необходима толерантност.

Минало и бъдеще
Това обаче в никакъв случай не означава, че трябва да отстъпим и на йота от историческите изводи, които направихме. Не означава, че трябва безрезервно да вярваме в „светите писания“. Мойсей, апостол Павел, свещениците, измислили Исус, Мохамед, Лутер – нека им се наслаждаваме предпазливо. Същото важи за техните наследници, пропагандисти и последователи. Не всичко, написано черно на бяло, е истина – точно обратното.
Крайно време е и да отнемем лавровите венци на фигури като Александър Велики, Цезар, Петър Велики, Наполеон и Бисмарк. Те са се задържали на върха с помощта на прекалено много лъжи и извъртане на истината. Не можем още дълго да си позволим да градим върху лъжи две хиляди години от нашето минало. Колумб, Макиавели и Галилео Галилей също могат да бъдат разгледани в съвсем различна светлина. Изкривяването на истината може да сътвори неизмерима вреда, защото ни дава лъжлива информация, която проектираме върху бъдещето!
Миналото винаги влияе на бъдещето. Съзнателно или не, ние прилагаме поуките от миналото към бъдещето и проектираме прозренията от вчера върху нашето утре. Затова е толкова важно да съдим за миналото по-открито, по-честно, по-истинно, по-обективно и по-неутрално.
Нали точно тази е разумната цел на истинската историография – да събира коректни, полезни данни и факти, с чиято помощ да създадем по-добро бъдеще.

Съдържание

Анотация
Увод
1. Легендата Мойсей
Библейският Мойсей
Наука за религиите
Политическият контрол
Истината, само истината и цялата истина
Източниците
Изводи
2. Александър Велики – измислица и истина
Един съвсем различен Александър
Власт и могъщество на пиара
Божествения Александър
3. Господарят Гай Юлий Цезар – в целия му блясък
Стопроцентов Хомо Политикус
Смайващата биография на Юлий Цезар
Без маска
Въпросът на всички въпроси
4. Цицерон и Цезар: историческият дуел
Curriculum Vitae
Тайната на успеха
Политикът
Цезар в естествен ръст
Заговорът на Катилина
Поход към властта
Двубоят
Грешката
Гражданска война
Покушението
Борбата продължава
Последната битка
Безсмъртие
5. Границите на историческата наука
1. Автопропаганда
2. Личните интереси
3. Фалшификации
4. Отдалеченост от епохата
5. Писателската традиция
6. Бележити съдии
6. Апостол Павел за напреднали
Биография на Павел
Учението
Истината и само истината
7. Измислици, измами, басни: случаят Исус Христос
Животът на Исус
Historia non facit saltus
Гръцките извори
Заемки от юдаизма
Други източници 80
Логиката на историка 81
От работилницата на фалшификаторите
Тринайсетте фалшификаторски техники
Традицията на фалшификациите
Как е било в действителност
Критиците на Новия завет
Какво остава?
8. По следите на Мохамед
Какво пише в учебниците по история
Добрите страни на пророка
Политикът Мохамед
Мохамед и историческата истина
Контрол върху умовете
Ислямът
По въпроса за традицията
9. Христофор Колумб, или митът за откриването на Америка
Ретроспекция
Мечтата
Открития
Оценка от пръв поглед
Биография номер две: истинският Колумб
Първо плаване
Завръщането
Търговец на роби
Злато и още веднъж злато
Завръщане в Испания
Истината
Окончателната присъда
10. Николо Макиавели – във властта на Чезаре Борджия
Закономерностите в историята
Животът на Макиавели
Чезаре Борджия
Животът на Макиавели
Владетелят
Критика
Животът на Макиавели
Краят на Чезаре Борджия
11. Реформирани мисли за Мартин Лутер
Църквата на подсъдимата скамейка
Конкретната биография
Четирите тайни на успеха на Мартин Лутер
Греховете на Лутер
Излъганият лъжец
12. Обективното величие на Петър Велики
Равносметката
13. Галилео Галилей: „И все пак тя се върти!“
Конкретна биография
Наука и религия
Три поуки
Истината и само истината
14. Новите дрехи на императора: Наполеон Бонапарт
Воинът Наполеон
Феноменът
Пиар геният на Наполеон
Пиар, пиар, пиар!
Новите дрехи на императора
Загадката Наполеон
15. Поглед през увеличително стъкло: княз Ото фон Бисмарк
Биографията на Бисмарк
Напълно различният Бисмарк
Портрет
Пенсионната лъжа
Военната лъжа
Легендата
Нетен резултат
Послеслов
Опорната точка в пространството
Постулати
По въпроса за религията
Минало и бъдеще

За авторa

Ха. А. Мелер (роден през 1952 г.) е германски писател, който до днес е написал многобройни книги, много от които са включени в списъците на бестселърите.
Преди да се отдаде на писане на пълен работен ден, Мелер работи в продължение на пет години като редактор и журналист в телевизионна компания № 1 (ZDF) в Европа за които създава около 200 филмови материала. Мелер прави репортажи за Могадишу, за заложническата драма, за злоупотребите в психиатрията – с отличие, за рехабилитацията на наркомани, за техниките на обучение, за екологични проблеми – с отличие, за различни исторически и културни теми, алтернативни терапии и актуални политически въпроси).
През 1989 г. става автор на бестселъри в издателство № 1 в Германия за хартиени издания (Heyne).
По-късно е публикуван в десет германски издателства и е обект на широко отразяване по телевизията, радиото и вестниците.
Мелер получава много награди: два пъти „Златно перо“ в Германия, а в Словакия – титлата „Velkomozny“ („Велик човек“). Някои от книгите му са част от училищната програма в Германия и се изучават както от учители, така и от ученици.
През 2006 г. в Ха. А. Мелер получава зелена карта на САЩ въз основа на „изключителни способности“ и сега живее във Флорида.