Парадоксът на избора. Защо повече означава по-малко – Бари Шуорц

Posted on 12/06/2024

by book

В свят, в който имаме всичко, всеки ден се налага да избираме от безброй възможности. Независимо дали си купуваме дънки, поръчваме си кафе, спираме се на мобилен план, кандидатстваме в университет, или подбираме продукти в супермаркета, всекидневните решения – малки или големи – са се превърнали в неимоверно сложна задача.
Свикнали сме с мисълта, че многообразието означава по-добри възможности и по-голямо задоволство от направения избор. Но количеството решения, които се налага да вземем – от обикновените избори в делника до дълбоките предизвикателства на балансирането на кариера, семейство и лични нужди, парадоксално превръща изобилието в проблем и води до пълна неспособност за вземане на решения. Защото какво би било оправданието ни за провал в свят, в който имаме безброй възможности?
В основополагащия си труд „Парадоксът на избора“ психологът Бари Шуорц разкрива кога изборът – този крайъгълен камък на свободата и самоопределянето – се превръща в психологически товар и започва да вреди на душевното ни здраве и емоционално спокойствие.
С достъпен и увлекателен стил и много хумор Шуорц синтезира съвременните изследвания в областта на социалните науки и посочва 11 практически стъпки как да ограничим изборите, които правим, до управляем брой, как да степенуваме приоритетите си, как да разпознаваме важните и да игнорираме останалите решения, за да постигаме в крайна сметка истинско удовлетворение.
Многократно цитирана в изследвания за психология, маркетинг, мотивация, продажби и други, „Парадоксът на избора“ е една от най-важните научни книги за последните две десетилетия.

Увлекателно въведение в съвременните психологически изследвания на избора и благополучието.
— Даниъл Канеман

Парадоксът на избора“ е тазгодишната „задължителна“ книга.
— The Guardian

Интро
Ще говоря за някои неща, за които съм писал в книгата си, и които надявам се, ще свържете с това, което вече сте слушали, а самият аз ще подчертая някои връзки, в случай, че сте ги пропуснали.
Ще започна с това, което наричам “официална догма”. Официална догма на какво?
Официалната догма на цялото западно индустриално общество. И тя гласи:
За да максимизираме благосъстоянието на нашите граждани, трябва да увеличим индивидуалната свобода.
Причината да искаме това е, че свободата сама по себе си е добра, стойностна, ценна, основна, за да бъдеш човек. И ако хората имат свобода, тогава всеки от нас може да избере да прави неща, които ще максимизират благосъстоянието ни, и никой няма да решава вместо нас самите. Начинът да увеличим свободата е да увеличим избора.
Колкото повече избор имат хората, толкова повече свобода имат. И колкото повече свобода имат, с толкова повече благосъстояние разполагат. Това така силно ни е набито в главите, че никой не го поставя под съмнение. И е силно отпечатано и в нашия живот. Ще ви дам няколко примера какво съвременният прогрес е направил възможно за нас.
Например нашия супермаркет. Не е от най-големите. Ще кажа само няколко думи за дресинга за салати. В нашия супермаркет има 175 вида дресинг, ако не смятаме 10 различни вида екстра-върджин зехтин и 12 вида балсамов оцет, които можете да си купите, за да приготвите огромен брой ваш собствен дресинг за салата, ако случйно никой от 175-те вида, налични в магазина не ви допадат. Ето това е супермаркетът.
След това отивате до магазина за техника, където можете да си купите стерео уредба – говорители, СД плейъри, касетофони, тунери, усилватели. И само в този един-единствен магазин за електроуреди, има толкова много стерео уредби!
Можем да си сглобим 6.5 милиона различни стерео уредби от разните компоненти, предлагани в един единствен магазин! Трябва да признаете – това е много голям избор.
Здравеопазването – в САЩ вече не можеш да отидеш при лекаря и той да ти каже какво да правиш. Вместо това, отиваш при лекаря, и лекаря ти казва: “Ами можем да направим “А” или “Б”. “А” има тези предимства и тези рискове. “Б” има тези предимства и тези рискове. Какво искате да направим?
А вие казвате: “Докторе, какво ще е по-добре?”
А той казва: “А” има тези предимства и рискове, “Б” има тези предимства и рискове. Какво искате да направим?”
“Ако Вие бяхте аз, Докторе, какво бихте направили?”
Той казва: “Е, аз не съм Вие.”
А резултата – наричаме това “автономия на пациента”, което го прави да звучи като че ли е нещо добро. Но в действителност е просто прехвърляне на бремето и отговорността за решението от някой който знае – наречен “лекар”, върху някой, който не знае и е почти сигурно зле и не е в състояние да вземе правилно решение – наречен “пациент”. […]

Аз преподавам на чудесни, интелигентни студенти, но им давам 20 % по-малко домашни, отколкото преди. И не защото те са по-малко умни, и не защото са по-малко прилежни.
А защото са претоварени да се чудят: “Трябва ли да се оженя или не? Трябва ли да се оженя сега? Или да се оженя по-късно? Дали да имам първо деца или първо кариера?” всички тези въпроси са ангажиращи. […]

Животът е въпрос на избор!
Ние всички знаем позитивите, така че ще говоря за негативите му. Всеки от тези избори има два ефекта, два негативни ефекта върху хората.
Единият ефект, парадоксално е, че непрекъснатият избор предизвиква парализа, вместо освобождение. При толкова много опции, между които да избират, за хората е много трудно изобщо да направят избор.
Вторият ефект е, че даже ако успеем да преодолеем парализата и направим избор, ние пак оставаме по-малко удовлетворени от избора си, отколкото, ако имахме само по-малко възможности за избор.
Друг е проблема с т.нар “алтернативната цена.” Дан Гилбърт подчерта силно тази сутрин за това как начинът, по който оценяваме нещата зависи от това, с какво ги сравняваме.
Е, когато има много алтернативи, с които да вземем в предвид, е лесно да си представим привлекателните страни на алтернативите, които сме отхвърлили, което пък носи по-малко удовлетворение от предпочетената алтернатива.

Докато съжалението и пропуснатите възможности могат да съсредоточат вниманието ни върху онова, което сме отминали, има предостатъчно простор за неудовлетворение и от вариантите, които реално сме избрали.
Поради една всеобща особеност на човешката психология много малко в живота се оказва толкова добро, колкото сме очаквали. След много терзания решавате да купите „Лексус“ и се опитвате да прогоните от ума си всички привлекателни страни на другите модели. Но когато подкарвате новата си кола, усещането е някак безжизнено. Сполита ви двойна злина – съжаление за онова, което не сте избрали, и разочарование от онова, което сте избрали.
Тази всеобща особеност на човешката психология е един процес, известен като адаптация. Просто казано, ние свикваме с нещата и после започваме да ги приемаме за даденост. Моят пръв настолен компютър имаше 8К памет, зареждаше програми от касета (бяха нужни пет минути, за да се зареди една проста програма) и беше всичко друго, но не и дружелюбен към потребителя. Аз го обичах, него и всички неща, които ми даваше възможност да правя. Миналата година смених компютър с около един милион пъти по-голяма скорост и капацитет, защото беше прекалено тромав за моите нужди. Онова, което правя на компютъра си, не се е променило толкова много през годините. Но пи онова, което очаквам той да направи за мен, се е променило. Когато за пръв път си пуснах кабелна телевизия, бях във възторг от качеството и бях въодушевен от целия избор, който тя предлагаше (много по-малък от днес). Сега пъшкам, когато се случи прекъсване, и се оплаквам колко малко са хубавите програми. Когато за пръв път стана възможно да имаме широко разнообразие от плодове и зеленчуци през цялата година, си мислех, че съм в рая. Сега приемам това целогодишно изобилие за даденост и се дразня, че нектарините от Израел или Перу, които мога да си купя през февруари, не са сочни и сладки. Аз съм свикнал с – адаптирал съм се към – всеки от тези източници на удоволствие и те са престанали да бъдат източници на удоволствие.
Поради адаптацията въодушевлението от положителните преживявания не се запазва трайно. И което е още по-зле, хората, изглежда, по принцип не са в състояние да предвидят, че този процес на адаптация ще настъпи. Избледняването на удоволствието или радостта с времето сякаш винаги идва като неприятна изненада.
Изследователите знаят за адаптацията и я изучават от много години, но те наблягат главно на адаптацията на възприятието – намалената реакция на гледки, звуци, миризми и други подобни в хода на продължителното им възприемане. Идеята е, че хората, като практически всички други животни, реагират все по-малко и по-малко на всяко едно околно събитие, когато това събитие продължава. Жителят на малък град, който посещава Манхатън, е зашеметен от всичко случващо се наоколо. Нюйоркчанинът, напълно адаптиран към хиперстимулацията на града, не му обръща внимание.
Какво може да се направи?
Ако живеете в свят, в който изпитвате по-често несгоди, отколкото радости, адаптацията е много благотворна. Тя може да е единственото нещо, което ви дава силата и смелостта да се справите с всекидневието си. Но ако живеете в свят на изобилие, в който източниците на радост превъзхождат източниците на несгоди, тогава адаптацията надвива опитите ви да се радвате на сполуката си. Повечето съвременни американци живеят в свят на изобилие. Макар да не можем да правим и да имаме всичко, което искаме, никои други хора по света никога не са имали такъв контрол над живота си, такова материално изобилие и такава свобода на избора. Адаптацията по никакъв начин не обезсилва обективните подобрения в живота ни, носени от цялата тази свобода и изобилие, но тя значително обезсилва удовлетворението, което получаваме от тях.
Бихме могли да направим много за подобряване на преживяваното благополучие на хората в нашето общество, ако можехме да намерим начин да спрем процеса на адаптация. Но адаптацията е толкова фундаментална и всеобща черта на нашите реакции на събитията в света – тя е толкова „вградено“ свойство на нервната ни система, – че няма много какво да направим, за да я отслабим директно.
Но ако просто имаме съзнание за този процес, ние можем да предугадим ефектите му и съответно да бъдем по-малко разочаровани, когато те настъпят. Това значи, че когато вземаме решения, би трябвало да мислим как ще ни накара да се чувстваме всяка опция не само утре, но месеци и дори години по-късно. Включването на адаптацията в процеса по вземане на решение може да направи разликите, които изглеждат големи в момента на избора, много по-малки. Включването на адаптацията може да ни помогне да се почувстваме удовлетворени от избори, които са достатъчно добри, вместо „най-добрите“, а това на свой ред ще намали времето и усилията, които посвещаваме на правенето на тези избори. Най-накрая, можем да си напомняме да бъдем благодарни за онова, което имаме. Това може да изглежда изтъркано, “ нещо, което човек чува от родители или свещеници, а после отминава. Но хората, които редовно изпитват и изразяват благодарност, са физически по-здрави, по-оптимистични за бъдещето и с по-добро отношение към живота си, отколкото онези, които не я изпитват и изразяват . Хората, които изпитват благодарност, са по-будни, ентусиазирани и енергични, от онези, които не я изпитват, и е по-вероятно да постигнат личните си цели.
А за разлика от адаптацията, изпитването на благодарност е нещо, на което можем да повлияем директно. Изпитването и изразяването на благодарност всъщност става по-лесно с практиката. Като ни кара да се фокусираме върху това колко по-добър е животът ни в сравнение с онова, което би могъл да бъде или е бил преди, тя може да притъпи разочарованието, настъпващо подир адаптацията.

Преди двайсет и пет години икономистът Тибор Сайтовски изследва някои от следствията на явлението адаптация в своята книга „Безрадостната икономика“. Хората, казва Сайтовски, искат да изпитват удоволствие. А когато потребяват, те наистина изпитват удоволствие – докато потребяваните неща са нови. Но когато хората се адаптират – когато новостта се износи, – удоволствието се заменя от удобство. Първите няколко седмици е тръпка да караш новата си кола; след това е просто удобство. Тя несъмнено превъзхожда старата кола, но не е кой знае колко въодушевяваща. Удобството е достатъчно хубаво, но хората искат удоволствие. А удобството не е удоволствие.
Резултатът от превръщането на удоволствието в удобство е разочарование, а разочарованието ще е особено силно, когато стоките, които потребяваме, са „трайни“, като например автомобили, къщи, аудиосистеми, елегантни дрехи, бижута и компютри. Когато краткият период на истински ентусиазъм и удоволствие избледнее, хората все още имат тези неща край себе си – като постоянно напомняне, че потреблението не е всичко онова, за което го превъзнасят, че очакванията не се изпълняват от действителността. А с нарастване на заможността на обществото потреблението все повече се измества към скъпи трайни стоки с резултата, че разочарованието от потреблението се увеличава.
Изправени пред това неизбежно разочарование, какво правят хората? Някои просто се отказват от преследването и престават да ценят удоволствието, получавано от вещите. Повечето вместо това биват тласнати да търсят новостта, да се стремят към стоки и преживявания, чийто потенциал за удоволствие не е бил размит от многократните срещи. С времето тези нови стоки също ще изгубят силата си, но хората все още ще са увлечени в гонитбата, процес, който психолозите Филип Брикман и Доналд Камбъл наричат хедонистичния тредмил. Колкото и бързо да тичате на този уред, няма да стигнете доникъде. А поради адаптацията, колкото и добри да са изборите ви и колкото и приятни да са резултатите, накрая пак ще се окажете там, откъдето сте тръгнали, що се отнася до субективното преживяване.

Рамки и сметки
Представете си две бензиностанции на срещуположните ъгли на оживено кръстовище. Едната предлага отстъпка за плащания в брой и има голяма табела, която гласи:

Отстъпка за плащане в брой!
В брой – 1,85 долара за галон
С кредитна карта – 1,95 долара за галон

Другата, вземаща надценка за кредитни карти, има същия текст, но на малка табела, точно над бензиноколонките. Табелата е малка и не привлича внимание към себе си, защото хората не обичат надценките. Извън разликата в представянето обаче, в ценовата структура на двете бензиностанции няма разлика. Отстъпката за плащане в брой е на практика същото нещо като надценката за използване на кредитна карта. Въпреки това зареждащите потребители ще имат много различни субективни реакции на двете различни предложения.
Даниъл Канеман и Амос Тверски наричат този ефект рамкиране. Какво определя дали дадена цена представлява отстъпка, или надценка? Потребителите определено не могат да преценят това въз основа на самата цена. В допълнение към настоящата цена, потенциалните купувачи трябва да знаят стандартната, или „референтната“, цена. Ако референтната цена на бензина е 1,95 долара, тогава онези, които плащат в брой, получават отстъпка. Ако референтната цена е 1,85 долара, тогава онези, които ползват кредитна карта, плащат надценка. Онова, което двамата собственици на бензиностанции предлагат, са две различни допускания за референтната цена на бензина.
Ефектите на рамкирането стават дори още по-силни, когато залозите са по-високи:

Представете си, че сте лекар, работещ в азиатско село, и шестстотин души са се разболели от болест, опасна за живота. Съществуват две възможни лечения. Ако изберете лечение А, ще спасите точно двеста души. Ако изберете лечение Б, има една трета вероятност да спасите всичките шестстотин души и две трети вероятност да не спасите никого. Кое лечение ще изберете, А или Б?

Огромното мнозинство от анкетираните, изправени пред този избор, се спират на лечение А. Те предпочитат да спасят определен брой хора със сигурност пред риска да не спасят никого. Но вижте сега този малко по-различен проблем:

Представете си, че сте лекар, работещ в азиатско село, и шестстотин души са се разболели от болест, опасна за живота. Съществуват две възможни лечения. Ако изберете лечение В, точно четиристотин души ще умрат. Ако изберете лечение Г, има една трета вероятност никой да не умре и две трети вероятност всички да умрат. Кое лечение ще изберете, В или Г?

Сега преобладаващото мнозинство от анкетираните избират лечение Г. Те по-скоро биха рискували да изгубят всички, отколкото да изберат смъртта на четиристотин души.
Изглежда, има един доста общовалиден принцип, че когато правим избори сред алтернативи, свързани с определен риск или несигурност, ние предпочитаме малката сигурна печалба пред по-голямата и несигурна. Повечето от нас например ще изберат едни сигурни 100 долара пред хвърляне на ези–тура (вероятност петдесет на петдесет), което да определи дали да спечелим 200 долара, или нищо. Когато възможностите са свързани със загуби обаче, ние ще рискуваме голяма загуба, за да избегнем по-малката. Ще изберем например да хвърляме ези–тура, което да определи дали да изгубим 200 долара, или нищо, пред сигурната загуба на 100 долара.
Но истината е, че дилемата пред лекаря в двата горни случая е всъщност една и съща.
Ако има шестстотин болни, спасяването на двеста (избор А в първия проблем) означава загубата на четиристотин (избор В във втория проблем). Две трети вероятност да не бъде спасен никой (избор Б в първия проблем) означава две трети вероятност всички да бъдат изгубени (избор Г във втория проблем). И все пак въз основа на едното представяне хората избират риска, а въз основа на другото – сигурността. Също като във въпроса с отстъпките и надценките отново рамкирането на избора е онова, което влияе на възприятието ни за него, а то на свой ред влияе на онова, което избираме.
Да погледнем сега друга двойка въпроси:

Представете си, че сте решили да отидете на концерт, чийто билет струва 20 долара. На влизане в концертната зала откривате, че сте изгубили една банкнота от 20 долара. Ще платите ли въпреки това 20 долара за билета за концерта?

Почти 90% от запитаните отговарят утвърдително. За разлика от това:

Представете си, че сте решили да отидете на концерт и вече сте си купили билет за 20 долара. На влизане в концертната зала откривате, че сте изгубили билета. Билетът не е със запазено място и няма как да бъде възстановен. Ще платите ли 20 долара за нов билет?

При това положение по-малко от 50% от запитаните отговарят утвърдително. Къде е разликата между двата случая? От гледна точка на „сборния разход“ те изглеждат еднакви – и двата са свързани с избор дали да гледате концерта и да олекнете с 40 долара, или да не го гледате и да олекнете само с 20 долара. И все пак ние очевидно не ги разглеждаме като еднакви, защото много от анкетираните отговарят различно в двата случая. Канеман и Тверски, повлияни от пионерската работа на икономиста Ричард Талер, предполагат, че разликата между двата случая е свързана с начина, по който рамкираме нашите „психологически разкази“. Да кажем, че в нечия психологическа счетоводна книга има перо „разход за концерти“. В първия случай разходът от 20 долара за концерта се вписва по тази сметка. Но изгубената банкнота от 20 долара се отчита в някаква друга сметка, може би „разни“. Във втория случай обаче разходите за концерта са 40 долара – цената на изгубения билет плюс цената на новия, и двата записани в една и съща графа.
Диапазонът от възможни рамки или счетоводни системи, които можем да ползваме, е огромен. Концертната вечер би могла да бъде само една точка в много по-голяма сметка, да речем – „срещане на потенциален партньор/потенциална партньорка“, защото отивате с надеждата да срещнете някой, който споделя вашите интереси. Или би могла да е част от сметката „придобиване на култура“ и в такъв случай би била една точка сред други, включващи евентуално абонамент за обществена телевизия, купуване на определени книги и списания и пр. Би могла да е част от сметката „начини да прекарам петък вечер“ и тогава би се присъединила към такива точки като киснене в бара, ходене на баскетболен мач или оставане вкъщи и дремане пред телевизора. Колко струва тази концертна вечер, ще зависи от това от коя сметка тя е част. Четиридесет долара може да са твърде голям харч за запълване на петъчната вечер, но не толкова голям разход за намиране на партньор/ка. В крайна сметка до каква степен ви е удовлетворила тази 40-доларова концертна вечер, ще зависи от това как я осчетоводявате. Хората често се шегуват как „творческите“ счетоводители могат да направят фирмените отчети да изглеждат толкова добре или толкова зле, колкото пожелаят. Е, идеята тук е, че всички ние сме творчески счетоводители, що се отнася до водене на психологическото ни счетоводство.

Неприязънта към загубите кара хората да проявяват чувствителност и към така наречените „невъзстановими разходи“. Представете си, че имате билет за 50 долара за баскетболен мач, който се провежда някъде на един час път с кола. Точно преди мача се надига голяма снежна буря – все още ли искате да отидете? Икономистите биха ни казали, че подобна ситуация трябва да се оценява с мисъл за бъдещето, не за миналото. Петдесетте долара са вече похарчени, те са „невъзстановими“ и не могат да бъдат върнати. Онова, което е от значение, е дали ще се чувствате по-добре в безопасност и на топло у дома, гледайки мача по телевизията, или бъхтейки се през снега по коварните пътища, за да гледате мача на живо. Това е всичко, което би трябвало да е от значение. Но то не е всичко, което е от значение. Да си останете у дома, значи да понесете загуба от 50 долара, а хората мразят загубите, затова се завличат до мача.
Икономистът Ричард Талер дава още един пример за невъзстановими разходи и подозирам, че много хора ще се разпознаят в него. Купувате чифт обувки, които се оказват наистина неудобни. Какво ще направите с тях? Талер предполага:

Колкото по-скъпи са, толкова по-често ще се опитвате да ги носите.

Най-накрая ще престанете да ги носите, но няма да се отървете от тях. И колкото повече сте платили за тях, толкова по-дълго те ще стоят най-отзад в шкафа ви.
В някакъв момент, след като обувките напълно са се „обезценили“ психологически, най-после ще ги изхвърлите.

Събиране на информация в един свят с твърде много възможности
В тази глава видяхме някои от грешките, които хората може да правят, когато предвиждат желанията си, събират информация за алтернативите и преценяват тази информация. Данните показват явно, че хората са податливи към грешка, дори когато избират между шепа алтернативи, на които могат да посветят пълното си внимание. Податливостта към грешка може само да се влошава, когато броят и сложността на решенията се увеличават, което в общи линии описва условията във всекидневния живот. Никой няма времето или когнитивните ресурси да бъде изчерпателен и точен във всяко решение, а след като са нужни все повече решения и са налице все повече варианти, изпитанието да вземеш правилното решение, става все по-трудно за преодоляване.

При много решения последиците от грешката може да са незначителни – малка цена за изобилието от избори, с което разполагаме. Но при други последиците от грешката може да са доста тежки. Може да направим лоши инвестиции, защото не сме достатъчно добре информирани за данъчните последици от инвестирането в различните възможности. Може да изберем погрешния здравен план, защото нямаме време да прочетем текста с дребен шрифт. Може да учим в погрешното училище, да изберем погрешните курсове, да се захванем с погрешната професия и всичко това само заради начина, по който са ни били представени вариантите. След като пред нас се изправят все повече важни решения, може да бъдем принудени да вземаме много от тях с недостатъчно обмисляне. А в тези случаи залозите са високи.
Дори при сравнително маловажните решения грешките може да вземат своята дан. Когато сте отделили много време и усилия, за да изберете ресторант, място за почивката си или нова дреха, искате тези усилия да бъдат възнаградени с удовлетворителен резултат. С увеличаването на вариантите усилията, свързани с вземането на реше ние, също се увеличават, така че грешките стават още по-болезнени. Така разрастването на вариантите и възможностите за избор имат три свързани с него злощастни ефекта.

То означава, че решенията изискват повече усилия.
То прави грешките по-вероятни.
То прави психологическите последици от грешките по-тежки.

Най-накрая, самото изобилие от варианти пред нас може да ни превърне от избирачи в берачи. Избирачът е човек, който мисли активно за възможностите, преди да вземе решение. Избирачът обмисля кое е важно за него в живота, кое е важно в това конкретно решение и „с какви може да са краткосрочните и дългосрочните последици от решението. Избирачът взема решения по начин, който отразява неговото съзнание за това какво означава даден избор за него като човек. И накрая, избирачът е достатъчно разсъдлив, за да заключи, че може би никоя от наличните алтернативи не е удовлетворителна и че ако иска правилната алтернатива, може да му се наложи да я създаде.
Берачът не прави никое от тези неща. В един свят на възможности, препускащи край него като музикален клип, всичко, което берачът може да направи, е да грабне това или онова и да се надява на най-доброто. Очевидно това не е чак толкова важно, когато набраното е зърнена закуска. Но решенията не пристигат при нас винаги със закачени на видно място табелки, показващи относителното им значение. За жалост, увеличаването на избора в живота ни ни отнема възможността да решим сами колко важно е всъщност дадено реше ние.

КАКВО ДА НАПРАВИМ С ИЗБОРА?
Новината, която представих, не е добра. Ето ни нас днес, живеещи на върха на човешките възможности, потънали в материално изобилие. Като общество ние сме постигнали онова, за което предците ни са могли в най-добрия случай само да мечтаят, но то е имало цена. Ние получаваме онова, което казваме, че искаме, само за да открием, че онова, което искаме, не ни удовлетворява в степента, в която очакваме. Заобиколени сме от съвременни времеспестяващи уреди, но като че никога нямаме достатъчно време. Свободни сме да бъдем автори на живота си, но не знаем какъв точно вид живот искаме да „напишем“.
„Успехът“ на съвременността се оказва горчиво-сладък и накъдето и да погледнем, съществен допринасящ фактор, изглежда, е преизобилието от избор. Наличието на твърде много избор предизвиква психологическо страдание, особено в съчетание със съжалението, загрижеността за общественото положение, адаптацията, социалното сравнение и може би най-важното – желанието да имаш най-доброто от всичко да максимизираш.
Вярвам, че има стъпки, които можем да предприемем за облекчаване – и дори отстраняване – на много от тези източници на страдание, но те не са лесни. Те изискват практика, дисциплина и може би нов начин на мислене. От друга страна, всяка от тези стъпки ще донесе собствените си награди.

1. Изберете кога да избирате
Както видяхме, възможността да избираш, е нещо съществено за благополучието, но изборът има негативни черти и те се засилват, когато броят на изборите расте. Ползите от наличието на варианти са очевидни при всяко отделно решение, пред което сме изправени, но разходите са незабележими и се трупат. С други думи, онова, което създава проблема, не е този или онзи конкретен избор, а всички избори, взети заедно.
Не е лесно да отминеш възможности за избор. Ключовият момент, който трябва да се вземе под внимание обаче, е, че онова, което е най-важно за нас през повечето време, не са обективните резултати от решенията, а субективните. Ако способността да избирате, ви позволява да се сдобиете с по-добра кола, къща, работа, почивка или кафеварка, но процесът на избора ви кара да се чувствате по-зле относно избраното, значи всъщност не сте спечелили нищо от тази възможност да избирате. А през повечето време по-добрите обективни и по-лошите субективни резултати са тъкмо онова, което ни носи нашето свръхизобилие от опции.
За да се справим с проблема с прекомерния избор, трябва да решим кои избори в живота ни наистина са от значение и да фокусираме времето и енергията си там, оставяйки много други възможности да ни отминат. Като ограничим опциите си обаче, ще сме в състояние да избираме по-малко и да се чувстваме по-добре.
Опитайте следното:

Прегледайте някои решения, които сте взели напоследък, и малки, и големи (покупка на дреха, нов кухненски уред, място за почивка, разпределение на пенсионните вноски, медицинска процедура, работно място или промяна във връзката).

Опишете точка по точка стъпките, времето, проучванията и тревогите, вложени във вземането на тези решения.

Припомнете си как сте се чувствали, докато сте вършели тази работа.

Запитайте се до каква степен тази работа е била от полза за крайното ви решение.

Това упражнение може да ви помогне да оцените по-добре разходите, свързани с вземаните от вас решения, което може да ви накара изобщо да се откажете от някои решения или поне да си създадете практически правила за това колко варианта да разгледате или колко време и енергия да вложите в избирането. Може например да си въведете правилото да посещавате не повече от два магазина, когато купувате дрехи, или да разглеждате не повече от две места за почивка, когато планирате отпуската си.
Да се ограничите по този начин, може да изглежда и трудно, и произволно, но всъщност това е видът дисциплина, която упражняваме в други аспекти на живота. Вие може да имате практическо правило никога да не пиете повече от две чаши вино на едно сядане. Алкохолът е приятен на вкус и ви кара да се чувствате добре, а възможността за още една чаша е под носа ви и все пак вие се спирате. И за повечето хора не е толкова трудно да се спрат. Защо?
Една от причините е, че получавате настоятелни предписания от обществото относно опасностите от прекалено многото алкохол. Втора причина е, че може да сте имали опит с прекалено много пиене и да сте открили, че картинката не е красива. Няма гаранция, че третата чаша вино ще е онази, която ще ви тласне отвъд ръба, но защо да рискувате) За съжаление, няма настоятелни предписания от обществото относно прекаленото пазаруване. Нито може би е било очевидно за вас, че претоварването с избор ви причинява махмурлук. Досега. Но и ако аргументите и данните в тази книга са ви убедили, вече знаете, че изборът си има обратна страна – съзнание, което би трябвало да прави по-лесно за вас да приемете и да спазвате правилото „две опции са границата ми“. Струва си да се опита.

2. Бъдете избирачи, а не берачи
Избирачите са хора, които са способни да се замислят за онова, което прави решението важно, дали например не е по-добре да не избират никоя от опциите, дали не трябва да бъде създадена нова опция и какво говори определен избор за избиращия като индивид. Избирачите са тези, които създават нови възможности за себе си и за всички други. Но когато се изправим пред затрупващ избор, ние сме принудени да станем „берачи“, което ще рече да берем относително пасивно от онова, което е налично. Да бъдеш избирач, е по-добре, но за да имаме времето да избираме повече и да берем по-малко, трябва да сме готови да разчитаме на навиците, обичаите, нормите и правилата да направят някои решения автоматични.

Избирачите имат времето да модифицират целите си, берачите го нямат. Избирачите имат времето да избегнат следването на стадото, берачите го нямат. Добрите решения изискват време и внимание, а единственият начин да намерим необходимото време и внимание е като избираме условията си.

Докато преминавате през упражнението да прегледате неотдавнашните избори, които сте направили, не само че ще осъзнаете по-добре свързаните с тях разходи, но и ще откриете, че има някои неща, на които наистина държите, и други, на които не държите. Това ще ви позволи:

Да съкратите или прекратите размишленията за решения, които не са важни за вас.

Да използвате част от освободеното време, за да се запитате какво искате наистина в онези области от живота, в които решенията са от значение.

А ако откриете, че никоя от опциите, които светът ви предлага в тези области, не отговаря на потребностите ви, да започнете да мислите за създаването на по-добри варианти, които да им отговарят.

3. Задоволявайте се по-често с достатъчното и максимизирайте по-рядко
Максимизаторите са онези, които страдат най-много в една култура, която предлага прекалено много избор. Максимизаторите са онези, които имат непостижими очаквания. Максимизаторите са онези, които се тревожат най-много за съжалението, пропуснатите възможности и социалните сравнения, и пак максимизаторите са онези, които са най-разочаровани, когато резултатите от решенията не са толкова добри, колкото са очаквали.
Ако човек се научи да приема „достатъчно доброто“, това ще опрости вземането на решения и ще увеличи удовлетворението. Въпреки че приемливистите може често да се представят не толкова добре като максимизаторите според определени обективни стандарти, все пак, спирайки се на „достатъчно доброто“ дори когато „най-доброто“ може да е зад следващия ъгъл, приемливистите обикновено ще се чувстват по-добре относно решенията, които вземат.
Вярно, че често има моменти, в които е трудно да се приеме „достатъчно доброто“. Да видите, че е можело да се справите по-добре, може да е дразнещо. Освен това има цял един свят от маркетолози, които се опитват да ви убедят, че „достатъчно доброто“ не е достатъчно добро, когато е налице „новото и подобреното“. И все пак всеки се задоволява с достатъчното поне в някои области от живота, защото дори за най-придирчивите е невъзможно да бъдат максимизатори във всичко. Номерът е да се научите да приемате и цените задоволяването с достатъчното, да го култивирате във все повече аспекти на живота, вместо просто да се примирявате с него. Когато човек стане съзнателен, преднамерен приемливист, това прави сравнението с положението на другите хора по-малко важно. То прави по-малко вероятно и съжалението. В сложния, наситен с избори свят, в който живеем, то прави възможно душевното спокойствие.
Превръщането в приемливист обаче изисква да помислите внимателно за целите и стремежите си и да си създадете ясно дефинирани стандарти кое е „достатъчно добро“, когато сте изправени пред решение. За да знаете кое е достатъчно добро, трябва да познавате себе си и да знаете на какво държите. Така че:

Помислете за случаите в живота, в които сте се спирали спокойно на „достатъчно доброто“.

Изследвайте внимателно как избирате в тези области.

После приложете тази стратегия по-широко.

Спомням си доста ясно как преминах самият аз през този процес преди много години, когато за пръв път станаха достъпни конкурентните междуградски телефонни услуги. Тъй като водя сравнително голям брой междуградски разговори и тъй като бях залят от непоискани реклами от различни компании, беше ми трудно да устоя на изкушението да се опитам да намеря абсолютно най-добрата компания и план за моите телефонни навици. Правенето на различните необходими сравнения беше трудно, времеотнемащо и объркващо, защото различните компании организираха услугите и тарифите си по различни начини. Освен това, докато работех по проблема си, не спираха да се появяват нови компании и нови планове. Знаех, че не искам да изразходвам цялото това време за решаване на телефонния ми проблем, но това беше като сърбеж, който не можех да се удържа да не почеша. Тогава един ден отидох да си сменя тостера. Един магазин, две марки, два модела, готово. Докато се прибирах, ми хрумна, че бих могъл, ако поискам, да избера телефонните си услуги за междуградски разговори по същия начин. Въздъхнах с облекчение, направих го и оттогава насам не съм помислял повече за това.

4. Мислете за разходите на пропуснатите възможности
Когато вземаме решение, обикновено е добра идея да помислим за алтернативите, които ще отминем, избирайки най-предпочитания вариант. Пренебрегването на тези „пропуснати възможности“ може да ни накара да надценим колко добра е най-добрата опция. От друга страна, колкото повече мислим за пропуснатите възможности, толкова по-малко удовлетворение ще извлечем от онова, което изберем. Така че трябва да положим усилие да ограничим мисленето си за привлекателните черти на вариантите, които отхвърляме.
Като се има предвид, че мисленето за привлекателността на неизбраните варианти винаги ще отнема нещо от удовлетворението, получавано от избрания, е изкушаващо да си кажем, че трябва да забравим изобщо за сравняването на опциите, само че често е трудно или невъзможно да се прецени колко добра е една опция освен по отношение на другите. Онова, което определя например една „добра инвестиция“, е до голяма степен нейната възвръщаемост в сравнение с други инвестиции. Няма очевиден абсолютен стандарт, към който да се обърнем, така че известен размисъл какво друго е възможно, навярно е от съществено значение.
Но не прекалено много. Тук могат да помогнат решенията от втори порядък. Когато решаваме да се откажем от решаване в някаква област от живота, няма нужда да мислим за пропуснатите възможности. А ако сте приемливисти, това също може да помогне. Тъй като приемливистите имат свои собствени стандарти за това какво е „достатъчно добро“, те зависят в по-малка степен, отколкото максимизаторите, от сравняването на алтернативите. „Добрата инвестиция“ за приемливостта може да е онази, чиито приходи надвишават инфлацията. Точка. Няма нужда да се тревожи за другите опции. Няма нужда да изпитва онзи спад в удовлетворението, който идва с размишленията за всички други неща, които би могъл да направи с парите си. Дали приемливистът ще спечели от инвестициите си по-малко, отколкото максимизаторът? Може би. Дали ще е по-малко удовлетворен от резултатите? Вероятно не. Дали ще разполага с повече време, което да посвети на други решения, които са важни за него? Категорично.
Има някои стратегии, които можете да ползвате, за да ви помогнат да избегнете разочарованието, произтичащо от мисленето за пропуснатите възможности:

Освен ако не сте наистина недоволни, купувайте това, което винаги сте купували.

Не се изкушавайте от „новото и подобреното“.

Не се „чешете“, ако не ви „сърби“.

И не се тревожете, че ако правите това, ще пропуснете всички нови неща, които светът може да предложи.

Ще срещнете предостатъчно нови неща тъй или иначе. Приятелите и колегите ви ще ви разкажат за стоките, които са купили, или почивките, на които са били. Така че ще се натъкнете на подобрения на обичайните ви избори, без да ги търсите. Ако си седите спокойно и оставите „новото и подобреното“ да ви намери, ще хабите много по-малко време в избиране и ще се разстройвате много по-малко заради факта, че не можете да намерите алтернатива, която да съчетава всички желани от вас неща в един спретнат пакет.

5. Направете решенията си необратими
Почти всеки би купувал по-скоро от магазин, който позволява връщане на стоката, отколкото от такъв, който не позволява. Онова, което не осъзнаваме, е, че самата възможност да ни бъде разрешено да променим мнението си, изглежда, увеличава вероятността да променим мнението си. Когато можем да си променяме мнението за 244 решенията си, ние сме по-малко удовлетворени от тях. Когато решението е окончателно, ние задействаме най-различни психологически процеси, които подсилват чувствата ни към избора, който сме направили, за сметка на алтернативите му. Ако решението е обратимо, не задействаме тези процеси до такава степен.
Мисля, че силата на необратимите решения става най-понятна, когато се замислим за най-важните си избори. Един мой приятел ми разказа веднъж как неговият пастор шокирал паството си с една проповед за брака, в която открито казал, че, да, тревата винаги е по-зелена. Той имал предвид, че неизбежно ще срещнете хора, които са по-млади, по-хубави, по-забавни, по-умни или привидно проявяващи по-голямо разбиране или емпатия от съпругата или съпруга ви. Но намирането на спътник в живота не е въпрос на пазарски сравнения и „смяна с подобрен модел“. Единственият начин да намерите щастие и стабилност при наличието на привидно привлекателни и изкушаващи възможности, е да кажете: „Аз просто няма да тръгна по този път. Взел/а съм решението си за житейския си партньор, така че емпатията или външността на тази личност изобщо няма отношение към мен. Аз не съм на пазара – край на историята“. Терзанията дали любовта ви е „истинската“ или дали сексуалната ви връзка е над, или под средното, както и въпросите дали не бихте могли да постигнете нещо по-добро, са рецепта за нещастност. Знанието, че сте направили избор, който няма да върнете, ви позволява да налеете енергията си в подобряване на връзката, която имате, вместо постоянно да мислите за алтернативите ѝ.

6. Практикувайте „благодарствена нагласа“
Нашата оценка на изборите ни се влияе дълбоко от онова, с което я сравняваме, включително сравненията с алтернативи, съществуващи само във въображението ни. Едно и също преживяване може да има както възхитителни, така и разочароващи страни. Това върху кои от тях ще се фокусираме, може да определи дали оценяваме преживяването като удовлетворително, или не. Когато си представяме по-добри алтернативи, онази, която сме избрали, може да изглежда по-зле. Когато си представяме по-лоши алтернативи, избраната може да изглежда по-добре.
Можем в значителна степен да подобрим субективното си преживяване, като съзнателно се стремим да бъдем по-често благодарни за онова, което е хубаво в избора или преживяването, и по-малко разочаровани от онова, което е зле.
Изследователската литература показва, че на повечето от нас през повечето време благодарността не ни идва естествено. Обикновено мисълта за възможните алтернативи се задейства от неудовлетворението от избраното. Когато животът не е особено добър, ние мислим много за това, че би могъл да е по-добър. Когато животът, върви добре, ние обикновено не мислим много за това, че би могъл да е по-лош. Но с практика можем да се научим да обръщаме внимание на това колко по-добре са нещата, отколкото са могли да бъдат, което на свой ред ще направи добрите неща в живота дори още по-добри.
Идеята, че изпитването на благодарност изисква практика, може да изглежда унизително. Защо просто не си кажем, че „започвайки от утре, ще обръщам повече внимание на онова, което е хубаво в живота ми“, и готово? Отговорът е, че мисловните навици умират трудно. По всяка вероятност, ако си дадете такова общо напътствие, няма да го последвате в действителност. По-скоро помислете за въвеждането на следната редовна процедура:

Дръжте бележник на нощното си шкафче.

Всяка сутрин, щом се събудите, или всяка вечер, когато си лягате, си записвайте в бележника няколко неща, които са се случили през изминалия ден, за които сте благодарни. Тези обекти на благодарност понякога ще са големи (повишение в работата, страхотна първа среща), но през повечето време ще са малки (слънчевата светлина, струяща през прозореца на спалнята, мила дума от приятел, парче риба, сготвена точно както я обичате, информативна статия в списание).

Вероятно ще се чувствате глупаво и дори притеснено, когато започнете с това. Но ако продължите да го правите, ще откриете, че става все по-лесно и по-лесно, все по-естествено и по-естествено. Може също да установите, че откривате много неща, за които да сте благодарни дори в най-обикновените дни. Най-накрая може да започнете да се чувствате все по-добре и по-добре в живота си такъв, какъвто е, и все по-малко тласкани да намирате „новите и подобрени“ продукти и дейности, които да го обогатят.

7. Съжалявайте по-малко
Жилото на съжалението (било то реално, или потенциално) придава окраска на много решения и понякога ни повлиява да се откажем изобщо от вземането на решение. Въпреки че съжалението често е уместно и поучително, когато стане толкова подчертано, че да отравя или дори възпира решенията, би трябвало да положим усилие да го минимизираме. Можем да смекчим съжалението, като:

възприемем по-скоро стандартите на приемливист, отколкото на максимизатор;

намалим броя на вариантите, които разглеждаме, преди да вземем решение;

практикуваме благодарност за онова, което е хубаво в решението, вместо да се фокусираме върху разочарованията заради онова, което е лошо.

Винаги си струва да помните колко сложен е всъщност животът, и да осъзнаете каква рядкост е някакво единично решение само по себе си да има силата, която понякога му приписваме, да преобрази живота ни. Имам един приятел, разстроен от постигнатото в живота, който е прахосал безброй часове през последните четиридесет години в съжаления, че е пропуснал шанса да отиде в определен колеж от Бръшляновата лига. „Всичко щеше да е толкова различно – често мърмори той, – ако само бях отишъл.“ Простият факт е, че той можеше да отиде в училището на мечтите си и да го блъсне автобус. Можеше да не завърши или да получи нервен срив, или просто да се чувства не на мястото си и да го намрази. Но онова, което винаги съм искал да му посоча, е, че той е взел решението, което е взел, поради редица сложни причини, свойствени за човека, който е бил той като млад. Променянето на едно решение ученето в по-престижен колеж – не би променило основния му характер, нито би заличило другите проблеми, стоящи пред него, така че нищо не говори, че животът или кариерата му биха се развили по-добре. Това обаче, което наистина знам, е, че възприятието му за тях би било безкрайно по-щастливо, ако можеше да се откъсне от съжалението.

8. Предвиждайте адаптацията
Ние се адаптираме към почти всичко, което преживяваме с някаква повторяемост. Когато животът е труден, адаптацията ни позволява да избегнем пълната тежест на изпитанията. Но когато е хубав, адаптацията ни вкарва в „хедонистичния тредмил“, лишавайки ни от пълната мяра на удовлетворението, което очакваме от всяко позитивно преживяване. Не можем да предотвратим адаптацията. Онова, което можем да направим, е да развием реалистични очаквания за това как се променят преживяванията с времето. Задачата ни е да помним, че висококачествената аудиосистема, луксозната кола и къщата от 1000 кв. м. няма да продължават да ни носят удоволствието, което са ни донесли при първия ни досег с тях. Ако се научим да бъдем удовлетворени, докато удоволствията се превръщат в обикновени удобства, това ще отслаби разочарованието от адаптацията, когато тя настъпи. Можем също да намалим разочарованието от адаптацията, като последваме стратегията на приемливиста да отделя по-малко време и енергия да изследва решенията си и да се терзае заради тях.
Освен да имаме съзнание за хедонистичния тредмил, би трябвало да внимаваме и за „тредмила на удовлетворението“. Това е „двойната злина“ на адаптацията. Не само че се адаптираме към дадено преживяване, така че то вече не е толкова приятно с времето, но можем да се адаптираме и към дадено ниво на приятност, така че то да престане да се усеща като достатъчно приятно. Тук също може да ни е от полза навикът да сме благодарни. Ако си представим всички онези начини, по които бихме могли да се чувстваме по-зле, това може да ни накара да не приемаме за даденост (да не се адаптираме към) хубавото усещане, което реално изпитваме.
Така че, за да бъдете по-добре подготвени за адаптацията и по-малко разочаровани от нея:

Когато си купувате нова кола, приемете, че тръпката няма да е съвсем същата два месеца след като вече я притежавате.

Отделяйте по-малко време да търсите съвършеното нещо (максимизиране), така че да нямате огромни разходи за търсене, които да бъдат „отчислявани“ от удовлетворението, получавано от онова, което фактически сте избрали.

Припомняйте си колко добре са нещата всъщност, вместо да се фокусирате върху това, че не са толкова добри, колкото са били в началото.

9. Контролирайте очакванията
Нашата оценка на преживяването се влияе значително от сравнението му с очакванията ни. Така че може би най-лесният път към увеличаване на удовлетворението от резултатите от решенията е да отстраним прекомерно високите очаквания за тях. Това е по-лесно на думи, отколкото на дела, особено в един свят, който насърчава високите очаквания и предлага толкова много избори, че изглежда съвсем разумно да се вярва, че някоя опция някъде там ще бъде съвършената. Така че, за да улесните задачата за понижаване на очакванията:

Намалете броя на вариантите, които разглеждате.

Бъдете приемливист, а не максимизатор.

Оставете място за щастливата случайност.

Колко често сте пристигали в дългоочаквания курорт само за да изпитате онова потискащо чувство на „невъзхитеност“? Тръпката на неочакваното удоволствие, срещнато по случайност, често може да направи съвършения малък снекбар или селската странноприемница по-приятни от шикозния френски ресторант или четиризвездния хотел.

10. Намалете социалните сравнения
Ние оценяваме качеството на преживяванията си, като се сравняваме с другите. Макар че социалното сравнение може да даде полезна информация, то често намалява удовлетворението ни. Така че, ако се сравняваме по-малко с другите, ще бъдем по-удовлетворени. „Престани да обръщаш толкова внимание на онова, което правят другите около теб“ е съвет, който се дава лесно, но се следва трудно, защото свидетелствата какво правят другите, са навсякъде, защото много от нас явно придават голямо значение на общественото положение и най-накрая, защото достъпът до някои от най-важните неща в живота (например най-добрите колежи, най-добрите работни места, най-добрите къщи в най-добрите квартали) се дава само на онези, които се представят по-добре от околните. Въпреки това социалното сравнение изглежда достатъчно пагубно за чувството ни за благополучие, за да си струва да си напомняме да го правим по-малко. Тъй като за приемливиста е по-лесно, отколкото за максимизатора, да избягва социалното сравнение, ако се научим, че „достатъчно доброто“ е достатъчно добро, това може автоматично да намали загрижеността ни какво правят другите.
Следването на другите предложения, които дадох, може понякога да означава, че съдено според абсолютния стандарт, резултатите от решенията няма да са толкова добри, колкото биха могли да бъдат иначе – което е още по-настоятелна причина да се борим със склонността да правим социални сравнения.
Така че:

Помнете, че „Онзи, който умре с повече играчки, печели“ е автомобилен стикер, а не мъдрост.

Фокусирайте се върху онова, което ви прави вас щастливи, и върху онова, което придава смисъл на вашия живот.

11. Научете се да приемате ограниченията
С нарастването на броя на изборите, пред които сме изправени, свободата на избора в крайна сметка се превръща в тирания на избора. Рутинните решения отнемат толкова много време и внимание, че става трудно да се справим с ежедневието си. В подобни обстоятелства трябва да се научим да гледаме на ограниченията на възможностите пред нас като на освобождаващи, а не като на стесняващи. Обществото осигурява правилата, стандартите и нормите за правене на избор, а индивидуалният опит създава навици. Решавайки да следваме някакво правило (например винаги да слагаме предпазен колан; никога да не пием повече от две чаши вино в една вечер), ние избягваме необходимостта да вземаме съзнателно решение отново и отново. Подобно следване на правила освобождава време и внимание, които можем да посветим на мислене за изборите и решенията, за които правилата не са приложими.
В краткосрочен план мисленето за тези решения от втори порядък – решения за това къде в живота ще обмисляме съзнателно и къде ще следваме предопределени пътеки – добавя още един пласт сложност към живота. Но в дългосрочен план много от всекидневните суматохи ще изчезнат и ние ще се окажем с време, енергия и внимание за решенията, които сме избрали да си запазим.
Имам една любима карикатура от „Ню Йоркър“. „Можеш да бъдеш всичко, което поискаш – няма граници“, казва късогледата риба родител на отрочето си, без да осъзнава колко ограничено съществуване позволява аквариумът. Но дали родителят е късоглед? Животът в ограничения, защитеният свят на аквариума позволява на тази млада рибка да експериментира, да изследва, да създава, да пише житейската си история, без да се тревожи, че ще умре от глад или ще бъде изядена. Без аквариума наистина няма да има граници. Но рибката ще трябва да прекара цялото си време само в борба да се опази жива. Изборът с ограничения, свободата с граници е онова, което позволява на рибката да си представи цял куп прекрасни възможности.

Съдържание

Предговор към второто издание (Бари Шуорц)
Пролог. Парадоксът на избора: пътна карта

Част I. КОГА ИЗБИРАМЕ
Глава 1. Хайде на пазар
Един ден в супермаркета
Пазаруване на уреди
Пазаруване по пощата
Пазаруване онлайн
Пазаруване на знание
Пазаруване на развлечения
Но дали увеличеният избор е нещо хубаво или нещо лошо?
Глава 2. Новите избори
Избиране на комунални услуги
Избиране на здравна осигуровка
Избиране на пенсионни планове
Избиране на медицинско обслужване
Избиране на красота
Избиране как да работиш
Избиране как да обичаш
Избиране как да се молиш
Избиране кой да бъдеш
Какво означава да избираш

Част II. КАК ИЗБИРАМЕ
Глава 3. Решаване и избиране
Да познаваш целите си
Събиране на информация
Количество и качество на информацията
Оценяване на информацията
Наличност
Закотвяне
Рамки и сметки
Рамки и перспективи
Събиране на информация в един свят с твърде много възможности
Глава 4. Когато само най-доброто си заслужава
Как да различим максимизаторите от приемливистите
Максимизираща скала
Цената на максимизирането
Максимизирането и съжалението
Скала на съжалението
Максимизирането и качеството на решенията
Максимизирането и перфекционизмът
Кога максимизаторите максимизират?
Максимизирането и проблемът с избора
Защо някой би максимизирал?
Дали изборът не създава максимизатори?

Част III. ЗАЩО СТРАДАМЕ
Глава 5. Изборът и щастието
Смисълът на избора
Измерване на щастието
Скала за удовлетворението от живота
Проблемът с времето
Свобода или обвързаност
Решения от втори порядък
Искане и харесване
Глава 6. Пропуснатите възможности
Пропуснатите ползи
Психологията на компромисите
Избягване на решенията
Компромисите: емоционално неприятното допринася за лоши решения
Пропуснатите възможности, компромисите и лавината от опции
Избори и основания
Как може да е толкова трудно да се избере?
Обратимите решения: илюзорно решение на проблема с избора
Изборите, пропуснатите възможности и максимизаторите
Глава 7. „Ако само…“: Проблемът със съжалението
Уклонът към бездействие
Разминаването на косъм
Отговорността за резултатите
Съжалението и светът на контрафактуалните и хипотетичните твърдения
Съжалението и удовлетворението
Какво ни кара да правим съжалението
Неприязънта към съжалението
Съжалението и „невъзстановимите разходи“
Съжалението, максимизирането и възможностите за избор
Има ли съжалението положителна страна?
Глава 8. Защо решенията разочароват: проблемът с адаптацията
Променената реакция на постоянно събитие и променената отправна точка
Хедонистичната адаптация и хедонистичният тредмил
Погрешното предвиждане на удовлетворението
Адаптацията и проблемът с избора
Какво може да се направи?
Глава 9. Защо всичко страда от сравнението
Надеждите, очакванията, миналия опит и опитът на другите
Перспективи, рамки и оценка
Проклятието на високите очаквания
Проклятието на социалното сравнение
Надпреварата за обществено положение
Общественото положение, социалното сравнение и изборът
Надпреварата за позиция
Социалното сравнение: всички ли го правят?
Субективна скала на щастието
Максимизирането, задоволяването с достатъчното и социалното сравнение
Опциите за избор и социалното сравнение
Глава 10. Чия е вината? Изборът, разочарованието и депресията
Заучената безпомощност, контролът и депресията
Безпомощността, депресията и моделът на приписване
Безпомощността, депресията и съвременния живот
Повишаващите се очаквания
Засилващият се индивидуализъм и самообвиняването
Депресията, когато само най-доброто си струва
Психологията на автономията и екологията на автономията

Част IV. КАКВО МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ
Глава 11. Какво да правим с избора
1. Изберете кога да избирате
2. Бъдете избирачи, а не берачи
3. Задоволявайте се по-често с достатъчното и максимизирайте по-рядко
4. Мислете за разходите на пропуснатите възможности
5. Направете решенията си необратими
6. Практикувайте „благодарствена нагласа“
7. Съжалявайте по-малко
8. Предвиждайте адаптацията
9. Контролирайте очакванията
10. Намалете социалните сравнения
11. Научете се да приемате ограниченията
Благодарности

Автор

Бари Шуорц (Barry Schwartz), роден на 15 август 1946 г., е американски психолог, почетен професор по социална теория и социално поведение. От 2016 г. е гост-професор в Калифорнийския университет в Бъркли. Работата му се фокусира върху пресечната точка на психологията и икономиката. Той често публикува редакционни статии в The New York Times, прилагайки изследванията си в психологията към текущи събития. Изследванията на Шуорц се занимават с морала, вземането на решения и взаимовръзките между поведенческата наука и обществото. Книгите му критикуват някои философски корени на западните общества и разобличават митовете, които са в основата им, често срещани както в популярните, така и в академичните психологически теории. И по-специално, той е критик на модела на “рационалния икономически човек” както в психологията, така и в икономиката.