Лекарят и душата – Виктор Франкъл

Posted on 15/05/2024

by book

Основен труд на големия психиатър, създател на учението за логотерапията, конспектите за който той пише при нечовешки условия по време на четиригодишния престой в концентрационните лагери. Цялостно изложение на разработения от него екзистенциален анализ и логотерапия, идеите за екзистенциалния вакуум и ноогенната невроза, за смисъла на живота, страданието, любовта, работата и смъртта. Особено важни за лекаря са психотерапевтичните методи при страховата и натрапливата невроза, сексуалните разстройства и техниката за парадоксното намерение, психологията на меланхолията, шизофренията и самоубийството, както и психологическата помощ в живота. Още с излизането си книгата се оценява като научен бестселър, най-решителния прогрес от Фройд насам.
Тази книга наистина е неговият magnum opus, макар че помним Виктор Е. Франкъл най-вече като автор на “Човекът в търсене на смисъл”. Психолозите и философите смятат, че тази книга е най-широко признатата книга на Франкъл и е задължителна за четене от всички, които се интересуват от логотерапия.

„От логотерапията поне тази квинтесенция би трябвало да ме надживее“, казва за своя труд големият психиатър. Още със излизането си под името „Грижата на лекаря за душата“, първоначално анонимно, книгата се оценява като научен бестселър, най-решителния прогрес, осъществен от Фройд насам. Издавани са 50 издания на над 20 езика.

Поводът за написването на „Лекарят и душата“ и целта, която книгата имаше, са актуални и днес – все още, ако не и отново. Поводът бе всеобщото съмнение в смисъла на живота и растящото усещане за безсмислие. А целта – борбата срещу психологизма, патологизма и редукционизма, ще рече срещу тълкуването на чувството за безсмислие като израз на несъзнаваната душевна динамика, симптом на невроза или каквато и друга форма да приема „изобличаването“ в съответствие с налаганата идеология на феномена на фрустрацията от липсата на смисъл. Целта бе изобличаването на изобличителя и днес тя навярно е по-актуална от всякога.
— Виктор Франкъл, автор

Екзистенциалната анализа трябва да се реши на революционната крачка да види в способността на човека да страда принципно възможна и действително необходима задача. С това тя ще се превърне в задача на всеки лекар (…).
Всеки от тях има работа с хора, страдащи от ударите на една съдба, която вече не са в състояние да променят, а единствено да понасят.

„Лекарската грижа за душата е разположена между две царства. Тя е гранична област и като такава – ничия земя. И все пак, каква обетована земя!“

Упрекват ни, че с лекарската грижа за душата даваме „камъни вместо хляб“. Който обаче се вгледа по-отблизо, ще прояви снизходителност и ще признае, че може би все пак наистина даваме хляб… вместо мана.
— Виктор Франкъл, автор

В заглавието на една своя книга Шелски определя съвременната младеж като „скептичното поколение“. Същото може да се каже за днешните психотерапевти. Станали сме предпазливи и дори недоверчиви, при това най-вече към собствените си успехи и открития, и тази сдържаност и разсъдливост навярно е израз на светоусещането на цяло едно поколение психотерапевти. Отдавна вече не е тайна, че независимо от използваните методи и техники приблизително в две трети до три четвърти от случаите се постига излекуване или поне значително подобрение на състоянието на пациента.

Бих искал обаче да пресека всякакви демагогски заключения. Все още не е даден отговор на Пилатовия въпрос за всяка психотерапия: Какво е здраве – Какво е оздравяване – Какво е лечение? Едно обаче не може да се отрече: ако с помощта на различните методи се постига почти еднакъв процент успеваемост, не е възможно да дължим въпросните успехи в най-голяма степен просто на съответната техника. Франц Алекзандър твърди на едно място: „Личността на терапевта е най-важният инструмент във всички форми на психотерапията.“ Означава ли това обаче, че сме в правото си да презираме техниката? По-склонен съм да се съглася с Хакер, който предупреждаваше да не се гледа на психотерапията просто като на изкуство, с което се отварят вратите на шарлатанството. Със сигурност психотерапията е и двете: изкуство и техника. Нещо повече, осмелявам се да твърдя, че както естетическата, така и техническата крайност в психотерапията като такива, т. е. като крайности, са просто артефакти. Всъщност крайности съществуват само в теорията. Практиката се разиграва в едно междинно пространство, в едно пространство между полюсите на естетически, респ. технически схващаната психотерапия. Между тези полюси се простира цял един спектър, в който има място за всеки метод и техника. Най-близко до естетическия полюс би била автентичната екзистенциална среща (екзистенциалната комуникация в смисъла на Ясперс и Бинсвангер), докато по-близо до техническия би трябвало да се намира пренасянето в психоаналитичен смисъл, с което, както отбелязва Бос в една от най-ранните си работи, се „борави“, да не кажем „манипулира“ (Драйкурс). Още по-близо до техническия полюс би стоял автогенният тренинг на Шулц, а най-далеч от естетическия полюс би било нещо от рода на хипнозата с грамофонни плочи.

Това, коя честотна област ще отделим от спектъра с помощта на един вид квазифилтрация, т. е. кой метод и техника ще сметнем за уместни, зависи не само от пациента, но и от лекаря. Защото, освен че не всеки метод е подходящ за всеки един случай, не всеки лекар може да си служи еднакво добре с всички техники. Пред студентите си изразявам това под формата на равенство: φ = Х + У
Това ще рече, че избраният психотерапевтичен метод (φ) е страна в равенство с две неизвестни и не може да бъде определен без да се вземе предвид както неповторимостта и своеобразието на пациента, така и неповторимостта и своеобразието на лекаря.

Размишленията ни и приведените от нас примери водят по-скоро до извода, че никоя психотерапия не може да претендира за изключителност. Дотогава, докато абсолютната истина си остава непостижима за нас, трябва да се задоволим с това, че относителните истини се коригират и допълват една друга и да възпитаме у себе си смелостта да бъдем едностранчиви, но с едностранчивост, която ясно осъзнава самата себе си.

Нека си представим, че флейтистът в един оркестър не свири изключително и само на флейта, а използва друг инструмент, което съвсем не е немислимо. Той не просто е в правото си, но е и длъжен да свири само и единствено на флейта – но само в оркестъра, защото, щом се прибере вкъщи, той с право ще се въздържа от това да тормози съседите си с непрекъснато свирене на флейта. Подобно на него и ние не просто сме в правото си, но и сме длъжни в многогласния оркестър на психотерапията да се придържаме към една самосъзнаваща се едностранчивост.

Преди време изкуството бе дефинирано като единство в многообразието. Струва ми се, че по аналогия човекът може да бъде дефиниран като многообразие в единството. Независимо от единността и целостността на човешката същност съществува многообразие от измерения, в които се простира тя и в които психотерапията трябва да я следва. Нищо не бива да се пренебрегва – нито соматичното, нито психичното или духовното измерение. В този смисъл психотерапията трябва да се движи по нещо като стълбата на Яков, нагоре и надолу по стълбата на Яков. Тя не бива нито да пренебрегва собствената си метаклинична проблематика, нито да допуска да изгуби изпод краката си твърдата почва на клиничната емпирия. „Изгуби“ ли се във висините на езотеричното, психотерапията веднага трябва да бъде приземявана.

Подобно на животното човекът има биологично и психично измерение. Колкото и животинското в него да е надскочено и белязано от човешкото, в известно отношение човекът не престава да бъде животно. Самолетът може да се придвижва по пистата, т. е. по равното, съвсем като автомобил, но като истински самолет той ще се прояви тогава, когато се издигне във въздуха, т. е. в триизмерното пространство. Същото е и с човека: той е и животно, но и нещо безкрайно повече от животното, с цяло едно измерение – измерението на свободата. Свободата на човека, разбира се, не е свобода от обусловеностите, било то биологически, психологически или социални. Тя не е свобода от нещо, а свобода за нещо, свободата да заемеш позиция по отношение на всички тези обусловености. Така че човек се проявява като истински човек едва когато се издигне в измерението на свободата. […]

Няма да се изненадам, ако ми се отговори, че по този начин пред пациента се поставят прекалено високи изискания. Само че днес, във времето на екзистенциална фрустрация, трябва да се страхуваме от поставянето не на прекалено високи, а на прекалено ниски изисквания. Съществува не само патология на стреса, но и патология на разтоварването. През 1946 описах психопатологията на разтоварването, позовавайки се на залиняването на бивши концлагеристи. По късно в тази връзка се появиха работите на В. Шулте, разглеждащи разтоварването като „вегетативен поврат“. Накрая наблюденията ми бяха потвърдени от Манфред Планц и Тюре фон Екскюл. Така че вече не се смята, че напрежението трябва да се избягва на всяка цена. По-скоро мисля, че човек има нужда от известно здравословно, дозирано напрежение. Не става дума за хомеостаза на всяка цена, а за ноодинамика, както наричам неизбежното силово поле, простиращо се между полюсите на човека и постигащия чрез него своята реализация смисъл. В САЩ вече се чуват гласове, провъзгласяващи края на епикурейската ера в психотерапията и настъпването на една стоическа ера. Вече не можем да си позволим да отхвърлим ценностната и смислова ориентация на човека с твърдението, че тя не е нищо друго „освен защитни механизми или вторични рационализации“. Аз лично – смятам, че в случая ми е позволено да говоря от първо лице – не бих искал да живея в името на защитните си механизми или вторични рационализации, нито пък да заложа живота си на карта заради тях. Наистина в отделни, представляващи изключение, случаи зад безпокойството на някой човек за смисъла на живота му се крие нещо друго; във всички останали случаи обаче този смисъл наистина е от първостепенно значение за него и ние трябва да гледаме сериозно на него, а не да го поставяме върху Прокрустовото ложе на професионалните си модели на възприятие. Те много лесно могат да ни подтикнат да пренебрегнем толкова човешката загриженост на човека за смисъла на съществуването – само човекът може да поставя въпроса за смисъла, да поставя под въпрос собственото си съществуване! – или да я приспим с успокоителни. И в двата случая ще провеждаме псевдотерапия.

Именно това изгубване на смисловата ориентация лежи в основата не само на експерименталната психоза, но и на колективната невроза. Имам предвид онова усещане за безсмислие, което изглежда все по-силно завладява съвременния човек и което аз наричам екзистенциален вакуум. Днес човек страда не само от закърняване на инстинктите, но и от загубване на традициите. Сега нито инстинктите му казват какво трябва да прави, нито традицията – какво е длъжен да прави. Много скоро той вече няма да знае какво иска и ще започне просто да подражава на другите. Ще стане жертва на конформизма. В САЩ психоаналитиците вече твърдят, че имат работа с един нов тип невроза, чийто най-натраплив признак е парализиращата липса на инициативност. Колегите се оплакват, че традиционните методи на лечение са безпомощни в подобни случаи. Стига се дотам, че отчаяният зов за смисъл на живота от страна на пациента намира отклик в лекарския призив за нови психотерапевтични методи. Този призив звучи още по-настойчиво, тъй като екзистенциалният вакуум с колективен феномен. По време на лекциите ми пред немски, швейцарски и австрийски студенти около 40% от тях признаваха, че лично са преживявали чувството на отчайваща липса на смисъл; при студентите от САЩ този процент е 80%. Разбира се, това не означава, че екзистенциалният вакуум е присъщ най-вече на американците, нито пък, че го дължим на така наречената американизация, а само, че той е признак на високоиндустриализираните обществени форми. И ако Бос нарече скуката „невроза на бъдещето“, аз бих искал да добавя: „Бъдещето вече започна“. Нещо повече, то бе предречено още миналото столетие от Шопенхауер, който смяташе, че човечеството е предопределено вечно да се люшка между полюсите на нуждата и скуката. Ние, психиатрите, забелязваме, че човечеството все по-често си има работа с полюса на скуката.

Но подготвена ли е психотерапията за всичко това? Смятам, че тя малко или много тепърва ще трябва да дораства за своята нова роля. Все пак тя едва излиза от стадия, в който господства – нека използваме думите на Франц Алекзандър – механистичното мислене. С право обаче Алекзандър обръща внимание и на огромните постижения, които дължим на механистичната и материалистична нагласа на древната медицина. Аз бих казал: няма за какво да съжаляваме, но трябва да поправим много неща.

Първият опит да се поправи нещо бе предприет от Фройд. Създаването на психоанализата представлява раждането на модерната психотерапия. Но Фройд бе прокуден в емиграция, а с него и психотерапията. В действителност той емигрира още в деня, в който неговата лекция пред достопочтеното общество на виенските лекари бе посрещната с присмех. Струва ми се, че е дошло времето да се извърши онова, което в заглавието на един доклад, изнесен преди няколко години прел Медицинското дружество в Майнц, нарекох „завръщането на психотерапията в родния дом на медицината“. А че е дошло времето за това завръщане, говори фактът че пред домашния лекар стоят множество задачи, свързани с душевното здраве на пациентите му. В клиниката обаче все още цари механицизмът, а пациентът в нея бива „обезличаван“. Да, в много отношения клиниката е изправена пред заплахата да бъде скована от рутина, ако не и от бюрокрация. Още по-погрешно обаче би било, ако самата психотерапия се зарази от тази свръхтехнизирана медицина, предавайки се в ръцете на бичувания от Франц Алекзандър технологичен идеал на душевното инженерство. Смятам за необходимо да кажа, че сме на път да станем жертва на тази опасност.
Как обаче ще се отрази завръщането на психотерапията към медицината върху самата медицина? Ще доведе ли то до безгранично „психологизиране на медицината“? Аз съм на друго мнение. Резултатът ще е не психологизиране, а рехуманизиране на медицината.

Колкото и важно за психотерапията да е човешкото отношение между лекар и болен, не бива по тази причина да презираме техниката. Не даден метод (на лечение) дехуманизира пациента, а духът, в който се прилага той. А изкушението да реифицираме и манипулираме пациента е присъщо на психотерапията поне толкова, колкото и на психофармакологичното лечение. Психотерапията – нещо, което с особена сила важи за ноогенната невроза – в не по-малка степен, отколкото соматотерапията, пропуска истинската етиология, а непрекъснато разрастващият се екзистенциален вакуум изисква нови (лого) терапевтични методи. Психотерапията ще е в състояние да отговори на комплексността на стоящите пред нея задачи единствено ако се завърне в цялостната медицина, от която емигрира с Фройд. Завръщането ѝ ще промени както нейния собствен, така и облика на медицината, носейки със себе си, от една страна, демитологизация на психотерапията, а от друга – рехуманизация на медицината.

Често чуваме, че смъртта поставяла под въпрос смисъла на целия живот, че в крайна сметка всичко било безсмислено, защото смъртта слагала край на живота. Точно обратното. Какво би станало, ако животът ни не беше ограничен във времето, а безкраен? Ако бяхме безсмъртни, можехме до безкрайност да отлагаме всяко действие, нямаше да е необходимо да го извършим на момента – можеше да почака до утре, до вдругиден, година или десет. Предвид смъртта обаче като непреодолима граница на нашето бъдеще и нашите възможности сме принудени да използваме времето, с което разполагаме, и да не пропиляваме предоставящите ни се неповторими възможности, чиято „крайна“ сума представлява животът.
Следователно крайността, времевостта е не само съществен признак на човешкия живот, но е и конститутивна за неговия смисъл. Смисълът на човешкото съществуване се корени в необратимия му характер.

Не можем от продължителността на нечий живот да заключим за неговата смислова пълнота. Също и биографиите не оценяваме по тяхната „големина“, по броя на страниците, а по тяхната съдържателност. Героичният живот на някой рано починал човек навярно е много по-богат на съдържание и смисъл от съществуването на някой доживял до дълбока старост еснаф. Някои от най-хубавите симфонии също са „недовършени“.
Животът е като матура: въпросът е не толкова работата да бъде завършена, а да бъде съдържателна. Както полагащият матура трябва да е готов във всеки един момент да чуе звънеца, който слага край на предоставеното му време, така и в живота човек трябва да е готов всеки момент да бъде „отзован“.
В живота си човек трябва да доведе докрай нещо (във времето и в крайността), т. е. да приеме крайността и да не изпуска от поглед края. При това подобна нагласа съвсем не е героична, тя може да бъде открита в ежедневния живот на средностатистическия човек. Като кинозрител например той ще държи повече на това филмът изобщо да има някакъв финал, отколкото – да има хепиенд. Дори самият факт, че обикновеният човек има нужда от нещо такова като киното и театъра, доказва смислеността на историчното: ако не ставаше дума именно за това нещо тепърва да бъде експлицирано, разгърнато във времето, исторически представено, той би се задоволил с лаконичен разказ за „поуката от цялата история“, вместо с часове да седи в театралната зала или в киносалона.
Следователно смъртта изобщо не бива да се изключва от живота, защото тя е негова същностна част!

Съдържание

Предговор към деветото издание
Увод

I. ОТ ПСИХОТЕРАПИЯ КЪМ ЛОГОТЕРАПИЯ.
Психоанализа и индивидуална психология
Екзистенциалният вакуум и ноогенната невроза
Преодоляване на психологизма
Генетичният редукционизъм и аналитичният пандетерминизъм
Imago hominis
Психогенезата на психологизма

II. ОТ ПСИХОАНАЛИЗА КЪМ ЕКЗИСТЕНЦИАЛНА АНАЛИЗА
А. Обща екзистенциална анализа
1. За смисъла на живота
Свръхсмисълът
Принцип на удоволствието и принцип на изравняването
Субективизъм и релативизъм
Три категории ценности
Евтаназия
Самоубийство
Животът като задача
Принципът на хомеостазата и екзистенциалната динамика
За смисъла на смъртта
Общност и маса
Свобода и отговорност
За упорството на духа
Биологичната съдба
Психологическата съдба
Социологическата съдба
За психологията на концентрационните лагери
2. За смисъла на страданието
3. За смисъла на работата
Неврозата на безработния
Неделната невроза
4. За смисъла на любовта
Сексуалност, еротика, любов
Неповторимост и уникалност
Хоризонтът на „имам“
Ценност и удоволствие
Сексуалноневротични смущения
Психосексуалното съзряване
Самотрансцендирането на човешката екзистенция
Б. Специална екзистенциална анализа
1. Към психологията на страховата невроза
2. Към психологията на натрапливата невроза
Феноменологичен анализ на обсесивноневротичните преживявания
Логотерапевтичната техника на парадоксното намерение
3. Към психологията на меланхолията
4. Към психологията на шизофренията

III. ОТ СВЕТСКАТА ИЗПОВЕД КЪМ ЛЕКАРСКАТА ГРИЖА ЗА ДУШАТА
Лекарската и пасторската грижа за душата
Манипулираното отношение и конфронтиращата среща
Екзистенциалноаналитичната техника на общия знаменател
Последна помощ

РЕЗЮМЕ

Автор

Виктор Франкъл (1905 – 1997) през 30-те години завършва медицина и защитава докторат във Виенския университет, където дълги години е години професор по неврология и психиатрия. Заема професорски места и в Харвард, Америка и университетите в Далас и Питсбърг. Създател е на логотерапията – нов психотерапевтичен метод, наричан още Трето виенско направление (след психоанализата на Зигмунд Фройд и индивидуалната психология на Алфред Адлер). По време на Втората световна война прекарва дълги години в Аушвиц и други концентрационни лагери. Удостоен е с десетки почетни докторски титли от университети от цял свят. Неговите 31 книги са излезли на повечето езици – включително японски, китайски и руски.