Какво мислите е „Създанието от Джекил Айлънд“? Фантастично същество като чудовището от Лох Нес? Развихрете въображението си, защото истината е далеч по-страшна. Всъщност става дума за Федералния резерв на САЩ, заченат на остров Джекил Айлънд с цел да установи контрол върху световната банкова система. Представете си древногръцката Хидра – чудовището с безброй глави. Ако отсечеш една, повяват се две нови. Именно в това се е превърнал Федералният резерв днес, разпрострял пипалата си над целия банков сектор и контролиращ паричните потоци. Заповядайте на завладяващо пътешествие в тайния свят на международния банков картел.

Откъде идват парите? Къде отиват? Кой ги прави? Тайните на магьосниците на парите са вече разбулени. Пред вас е един внимателен преглед на техните огледала и машини за мъгла, на ръчките, предавките и колелата, които създават великата илюзия, наречена пари.
Темата ви е скучна? Само почакайте! След 5 минути вече ще сте се хванали на въдицата. Чете се като детективска история – каквато е в действителност. Но всичко в нея е вярно. Тази книга е за най-безочливата измама в историята. Тук има всичко: причината за войните, циклите на подем и криза, инфлацията, депресията, просперитета. Възгледът ви за света определено ще се промени. Това може да е най-важната книга по световните проблеми, която някога ще прочетете.

„Това е криминален роман за финансовото убийство на средната класа.“
— Робърт Кийосаки, автор на „Богат татко, беден татко“

Нуждае ли се наистина светът от още една книга за Федералната резервна система?
Борих се с този въпрос в течение на няколко години. Собствената ми библиотека е негласно свидетелство за факта, че в миналото е нямало недостиг на писатели, желаещи да се отправят в тъмната гора, за да се бият със злия дракон. Но в по-голямата си част техните книги са били пренебрегнати от официалната линия – и звярът продължава да си хърка необезпокояван в леговището. Нямаше много причини да мисля, че бих могъл да успея там, където толкова други са се провалили.
И все пак идеята беше завладяваща. В мен нямаше съмнение, че Федералният резерв е едно от най-опасните създания, които някога са населявали земята. Нещо повече – докато проверките ми ме изправяха пред все повече неопровержими доказателства, започнах да разбирам, че разследвах една от най-големите криминални загадки в историята. И за да бъдат нещата още по-лоши, открих кой е престъпникът.
Някой трябва да докара тази история до обществеността. Но проблемът е, че обществеността не иска да я чуе. В крайна сметка новините са лоши, а ние определено получаваме достатъчно такива и сега.
Друга пречка пред комуникацията е, че тази история е наистина невероятна, което означава, че в нея е трудно да се повярва. Реалността дотолкова се отклонява от приетия мит, че за повечето хора всичко това е просто недостоверно. Всеки пратеник, който носи подобно послание, незабавно бива заподозрян в параноя. Кой ще слуша луд човек?
Накрая, има го и въпроса за самия предмет. Той може да стане твърде сложен. Е, поне така изглежда на пръв поглед. Трактати по този въпрос често се използват като стандартни учебници по банково дело и финанси. Лесно е да се заплетеш в гъстата мрежа от терминология и абстракции. Само професионално заетите в сферата на парите са мотивирани да овладеят новия език и често дори те се натъкват на сериозни несъответствия. Например в едно скорошно писмо, циркулиращо в група от парични експерти, които от години обменят идеи за парична реформа, редакторът каза: „Обезсърчаващо е, че не можем да намерим съгласие помежду си по този жизненоважен въпрос. Толкова големи са различията ни по отношение на дефинициите и всъщност по отношение на непредубеденото, открито, честно и вярно разбиране на това как функционира нашата сегашна парична система.“
Тогава защо сега и аз се хвърлям в зъбите на дракона? Защото вярвам, че има определена промяна във вятъра на обществените нагласи. С наближаването на надвисналата икономическа буря все повече хора поглеждат към прогнозата за времето – дори ако тя не вещае нищо добро. Нещо повече, доказателствата за истината в тази история са толкова убедителни, че както вярвам, моите читатели няма да имат друг избор, освен да я приемат, отхвърляйки настрани всички съображения на „здравия разум.“ Ако селският идиот казва, че камбаната е паднала от камбанарията, и се появява, като влачи камбаната зад себе си, е, това значи…
Накрая, открих, че тази тема не толкова сложна, колкото изглежда на пръв поглед, и съм решен да избегна злата участ да вървя по обичайния заплетен маршрут. Това, което следва, е история за едно престъпление, а не курс по криминология.
Намерението ми беше тази книга да бъде с двойно по-малък обем и да бъде завършена за около година. Но от самото начало тя придоби своя собствена сила за живот и аз станах просто слуга на нейната воля. Тя отказа да остане в предписаните и ограничения и като дух, изпуснат от бутилката, порасна до огромни размери. Когато накрая работата беше вече свършена и имах възможността да оценя целия ръкопис, с изненада открих, че съм написал четири книги вместо една.
Първо, тук има ускорен курс по пари, основи на банковото дело и валутите. Без него не би било възможно да разберем измамата, която сега минава за приемлива практика в банковата система.
Второ, тук има книга за това как световните централни банки – Федералният резерв е една от тях – са катализатори на война. Това действително нагорещява проблема, защото показва, че си имаме работа не просто с пари, а с кръв, човешко страдание и с въпроса за свободата.
Трето, има история на централното банкиране в Америка. Ключово е да се осъзнае, че концепцията зад Федералния резерв преди това е била опитвана на три пъти в Америка. Трябва да знаем това и е особено важно да знаем защо тези институции в крайна сметка са завършили на бунището.
Накрая, има анализ на самия Федерален резерв и на неговите незадоволителни резултати от 1913 г. насам. Това вероятно е най-маловажната от всички части, но има причина тя да е тук. Тя е най-малко важна не защото темата е незначителна, а защото за това са писали далеч по-подготвени и умели автори от мен. Но както беше споменато по-горе, тези томове като цяло остават непрочетени от друг, освен от занимаващите се с детайли историци – а Създанието продължава да се храни с безпомощните си жертви.
В тъканта на това изследване са вплетени седем обособени нишки. Те представляват причините, поради които Федералната резервна система трябва да бъде закрита. Изразени в най-чистата си форма, без разкрасявания и обяснения, те звучат абсурдно на обикновения наблюдател. Но тази книга има за цел да покаже, че въпросните твърдения лесно може да бъдат доказани.
Федералната резервна система трябва да бъде закрита по следните причини:

  • Тя не е в състояние да изпълни заявените си цели. (първа глава)
  • Това е картел, работещ против обществения интерес. (трета глава)
  • Това е върховният инструмент на лихварството. (десета глава)
  • Тя поражда най-нечестния от всичките ни данъци. (десета глава)
  • Тя насърчава войната. (четиринайсета глава)
  • Тя дестабилизира икономиката. (двайсет и трета глава)
  • Тя е инструмент на тоталитаризма. (пета и двайсет и шеста глава)

Това е история за безграничните пари и скритата глобална власт. Добрата новина е, че повествованието е занимателно като художествена литература, а това, както вярвам, ще добави удоволствие и вълнение към процеса на учене.
Лошата новина е, че всички подробности в това, което следва, са верни.

 

Следният диалог е публикуван в британското хумористично списание „Пънч“ на 3 април 1957 г. Тук той е препечатан като подходящо въведение и мисловно упражнение за загрявка на ума за материала, който се съдържа в тази книга.

В. За какво служат банките?
О. Да правят пари.

В. За клиентите ли?
О. За банките.

В. Защо това не се споменава в рекламите на банките?
О. Защото няма да е проява на добър вкус. Но то се споменава по подразбиране, когато се коментират резервите от $249 000 000 или приблизително толкова. Това са парите, които те са направили.

В. От клиентите ли?
О. Предполагам.

В. Те също споменават и за активи от $500 000 000 или приблизително толкова. И тях ли са направили?
О. Не точно. Това са парите, които те използват, за да правят пари.

В. Разбирам. И вероятно ги държат някъде на сигурно място?
О. Ни най-малко. Дават ги назаем на клиенти.

В. Значи тогава те ги нямат?
О. Да.

В. Как тогава са активи?
О. Твърдят, че ще станат, когато си ги получат обратно.

В. Но те би трябвало да имат някакви пари, сложени някъде на сигурно място?
О. Да, обикновено $500 000 000 или приблизително толкова. Това се нарича пасиви.

В. Но след като ги имат, как може те да са пасив за тях?
О. Може, защото те не са техни.

В. Тогава защо ги имат?
О. Клиентите са им ги дали назаем.

В. Тоест клиентите са дали пари назаем на банките?
О. На практика, да. Те са сложили парите в сметките си, така че те действително са дадени назаем на банките.

В. И какво правят банките с тях?
О. Дават ги назаем на други клиенти.

В. Но вие казахте, че парите, които те са дали на други хора, са активи?
О. Да.

В. Тогава активите и пасивите трябва да са едно и също нещо?
О. Не може да се каже така.

В. Но вие току-що го казахте. Ако сложа 100 долара в моята сметка, банката има задължението да ми ги изплати обратно и това са пасиви. Но ако те ги отпуснат назаем на някой друг и той има задължението да ги изплати обратно на банката, те са активи. Това са същите 100 долара, нали?
О. Да. Но…

В. Тогава те се погасяват. Не значи ли това, че банките в действителност нямат никакви пари?
О. Теоретично…

В. Нищо че е теоретично. И ако те нямат никакви пари, откъде са взели своите резерви от $249 000 000 или приблизително толкова?
О. Казах ви. Това са парите, които те са направили.

В. Как?
О. Е, когато дават вашите 100 долара назаем на някого, те му начисляват лихва.

В. Колко?
О. Зависи от банковия лихвен процент. Да кажем, пет и половина процента. Това е тяхната печалба.

В. Защо това не е моята печалба? Не са ли мои парите?
О. Теорията на банковата практика е, че…

В. Когато им давам назаем моите $100, защо не им начислявам лихва?
О. Всъщност го правите.

В. Не думайте. Колко?
О. Зависи от лихвения процент на банката. Да кажем, половин процент.

В. Колко алчно от моя страна, нали?
О. Но това е само ако не си изтеглите парите.

В. Но разбира се, че ще си ги изтегля. Ако не исках да ги тегля, можех да ги закопая в градината, нали?
О. Те не биха желали да си ги теглите.

В. Защо не? Ако си ги държа при тях, вие казвате, че това е пасив. Няма ли да се радват, че намалявам техните пасиви, като си ги прибирам?
О. Не. Защото, ако си ги приберете, те няма да могат да ги дадат назаем на никого.

В. Но ако поискам да си ги изтегля, те би трябвало да ми позволят, нали?
О. Определено.

В. Но да предположим, че те вече са ги дали назаем на друг клиент.
О. Тогава те ще ви върнат парите на някой друг.

В. Но да предположим, че той също си ги поиска… и са ми ги дали на мен.
О. Нарочно се правите на тъп.

В. Мисля, че съм по-скоро съобразителен. Какво ще стане, ако всички си поискат парите едновременно?
О. Според теорията на банковата практика това никога не става.

В. Тоест банките разчитат на това, че няма да им се наложи да изпълнят своите ангажименти?
О. Не бих казал това.

В. Естествено. Е, ако няма нещо друго, което мислите, че може да ми кажете…
О. Няма. Сега може да отидете и да си откриете банкова сметка.

В. Само един последен въпрос.
О. Разбира се.

В. Няма ли да е по-добре, ако отида и си открия една банка?

Какво е Федералната резервна система? Отговорът може да ви изненада. Тя не е федерална и резерви няма. Нещо повече, федералните резервни банки дори не са банки. Ключът към тази гатанка тепърва трябва да бъде открит – и това няма да стане в началото на историята, а в средата и. Тъй като това не е учебник, не сме ограничени от хронологичната структура. Това, което ни занимава тук, не е конспект за изпит, по който да учим, а тайна, която трябва да разкрием. Затова нека започнем там, където се разиграва действието.

Основният план за Федералната резервна система е изготвен на тайна среща, състояла се през ноември 1910 г. в частния курорт на Дж. П. Морган на Джекил Айлънд, пред бреговете на Джорджия. Тези, които присъстват на срещата, представляват големите финансови институции на Уолстрийт и индиректно – на Европа. Причината за тази потайност е проста. Ако беше станало известно, че съперничещи си банкови групировки са се събрали, обществеността щеше да е предупредена, че е възможно банкерите да заговорничат с цел ограничаване на търговията – както и действително правят, разбира се. Това, което се появява, е картелно споразумение с пет задачи: Фед да спре нарастващата конкуренция от страна на новите банки в страната; да получи лиценз да създава пари от нищото с цел да ги отпуска като кредит; да получи контрол над резервите на всички банки, така че по-безотговорните от тях да не бъдат уязвими за изтичане на валута и масово теглене на депозити; да накара данъкоплатеца да покрие неизбежните загуби на картела; и да убеди Конгреса, че целта е да се предпази обществото. Осъзнато е, че банкерите трябва да станат партньори с политиците и че структурата на картела трябва да е централна банка. Анализът показва, че Фед не успява да постигне заявените си цели. Така е, защото те никога не са били истинските му цели. В качеството си на банков картел и по отношение на петте задачи, описани по-горе, той има несравним успех.
Шестимата мъже, които присъстват на тайната среща на Джекил Айлънд, където е зачената Федералната резервна система, представляват вероятно една четвърт от съвкупното богатство на целия свят. Те са:

  1. Нелсън У Олдрич, „камшикът“ на Републиканската партия в Сената, председател на Националната парична комисия, тъст на Джон Д. Рокфелер-младши;
  2. Хенри П. Дейвисън, старши партньор в „Джей Пи Морган Къмпани“;
  3. Е. Пайът Андрю, помощник-секретар в Министерството на финансите на САЩ;
  4. Франк А. Вандерлип, президент на Нешънъл Сити Банк ъф Ню Йорк, представляващ Уилям Рокфелер;
  5. Бенджамин Стронг, ръководител на Банковата тръстова компания на Дж. П. Морган, по-късно ще стане ръководител на Системата;
  6. Пол М. Варбург, партньор в „Кун, Льоб и Компания“, представител на Ротшилд и Варбург от Европа.

Независимо че националните парични събития може да изглеждат тайнствени и хаотични, те следват добре установени правила, които банкерите и политиците стриктно следват. Централният факт за разбирането на тези събития е, че всички пари в банковата система се създават от нищото чрез процеса на отпускане на заеми. Съответно един необслужван заем не струва много на банката, ако говорим за реална стойност, но той се появява в баланса като намаление на активите, без съответно намаление на пасивите. Ако лошите кредити надхвърлят размера на активите, банката в технически смисъл изпада в несъстоятелност и трябва да затвори врати. Съответно първото правило на оцеляването е да се избягва отписването на големи лоши кредити и ако е възможно, да се продължи плащането поне на лихвите по тях. За да се осъществи това, застрашените кредити се „превъртат“ и размерът им се увеличава. Това осигурява на длъжника да продължи да плаща лихва, плюс свежи средства за нови разходи. Основният проблем не е решен, но е отложен замалко – и затова става още по-лош.
Правилата на играта донякъде ни е известна. В следващата глави ще разгледаме резултатите на истинската игра.

Играта на спасяванка не е някаква причудлива измислица на въображението, тя е реална. Ето някои от големите игри на миналото и техните крайни резултати.

  • През 1970 г. железопътната компания „Пен Сентрал“ фалира. Банките, които са и дали пари, превземат борда на директорите й и я вкарват още по-дълбоко в дълговата яма, докато същевременно и отпускат още по-големи кредити, за да покрият загубите. Директорите укриват от акционерите истинското положение на нещата и теглят допълнителни заеми, така че компанията да може да плати дивиденти и да запази фалшивата си фасада. Директорите и техните банки се освобождават от акциите си на нереалистично високи цени. Когато истината излиза наяве, акционерите остават с празни ръце. Когато на Конгреса му е съобщено, че колапсът на „Пен Сентрал“ ще е пагубен за обществения интерес, той отговаря с кредитни гаранции за 125 млн. щ.д., така че банките да не бъдат изложени на риск. Железопътната компания така или иначе фалира, но банките са предпазени. „Пен Сентрал“ е национализиран в AMTRAK и продължава да работи на загуба.
  • Когато Локхийд е изправен пред фалит през 1970 г., Конгресът изслушва на практика същата история. Безработните ще бъдат хиляди, подизпълнителите ще излязат от бизнеса, а обществото ще страда жестоко. Така че Конгресът гарантира нови заеми за 250 млн. щ.д., което вкарва Локхийд в 60% по-висок дълг отпреди. След като вече гарантира кредитите на Локхийд, правителството прави всичко възможно компанията да работи на печалба, като и отпуска съблазнителни военни договори при неконкурентни условия. Банките получават парите си обратно.
  • През 1975 г. Ню Йорк Сити изчерпва кредитния си лимит. Градът е силно задлъжнял, за да поддържа своята екстравагантна бюрокрация и социална минидържава. Конгресът е уведомен, че съществува обществена заплаха, ако услугите в града бъдат ограничени, и Америка ще се покрие с позор пред очите на света – след което одобрява допълнителни кредити от 2,3 млрд. щ.д., които увеличават над два пъти размера на текущия дълг. Банките продължават да получават своите лихви.
  • През 1978 г. Крайслер е близо до фалит. Конгресът научава, че обществото ще страда, ако компанията падне, и това ще е удар по американския начин на живот, ако свободата на избора бъде намалена от три на две марки автомобили. Затова Конгресът гарантира нови кредити в размер до 1,5 млрд. щ.д. Несъбираемите по-рано банкови заеми са преобразувани в лихвоносен, гарантиран от данъкоплатците актив.
  • През 1972 г. Комонуелт Банк ъф Детройт с активи за 1,5 млрд. щ.д. изпада в несъстоятелност. Тя е поела сериозни задължения към Чейс Манхатън, за да инвестира във високорискови начинания с потенциално висока печалба. Сега те са застрашени, а също и Чейс. Банкерите отиват във Вашингтон и казват на фонда за гарантиране на влоговете ФКЗВ, че обществото трябва да бъде предпазено от голямото финансово бедствие, което ще последва, ако Комонуелт падне. Така че ФКЗВ инжектира заем от 60 млн. щ.д. плюс федерални гаранции за изплащането му. Чейс поема малко по размер отписване на кредити, но конвертира по-голямата част от потенциалната си загуба в активи, гарантирани от данъкоплатеца.
  • През 1979 г. Фърст Пенсилвания Банк ъф Филаделфия изпада в неплатежоспособност. С активи, надхвърлящи 9 млрд. щ.д., тя е шест пъти по-голяма от „Комонуелт.“ Също и тя е била агресивен играч през 70-те години. Сега банкерите и Федералният резерв казват на ФКЗВ, че обществото трябва да бъде предпазено от бедствието на банков фалит в подобен размер и че на карта е заложена националната икономика, а дори може би и целият свят. И така ФКЗВ дава заем от 325 млн. щ.д. – безлихвен за първата година, а след това с два пъти по-ниска от пазарната лихва. Фед предлага пари на други банки по субсидирани лихви с цел те да ги преотстъпят на „Фърст Пен“. Тази примамка осигурява незабавни заеми от 175 млн. щ.д. плюс кредитна линия от 1 млрд. щ.д.
  • През 1982 г. Континентал Илинойс от Чикаго изпада в неплатежоспособност. Това е седмата най-голяма банка в страната с активи от 42 млрд. щ.д.

Предходната година печалбите и са били много високи в резултат на кредити за високорискови начинания и чужди правителства. Макар че е любимка на пазарните анализатори, банката бързо се разклаща, когато паричният и поток става отрицателен. Председателят на Фед, Волкър, казва на ФКЗВ, че би било немислимо да се позволи световната икономика да бъде разрушена от банков фалит с подобен магнитуд. И така ФКЗВ поема лоши кредити от 4,5 млрд. щ.д. и заедно с това 80% от собствеността под формата на акции. На практика банката е национализирана, макар че никой не използва тази дума.
Спасителните програми до този момент бледнеят по размер пред трилионите долари, инжектирани след 2008 г. в банки, застрахователни компании, автомобилостроители и чуждестранни банки. Нещата започнаха с т.нар. срив на второкласните ипотеки, причинен от целенасочената политика на най-големите банки в страната да подмамват семейства с ниски доходи да теглят ипотеки, по-големи от това, което могат да си позволят. Допускането бе, че стойността на жилищата ще се покачва завинаги, така че хората ще могат да изплатят старите си заеми, като поемат по-големи нови заеми, базирани на нарастващата стойност на недвижимите имоти. Тези обречени ипотеки се обединяваха в пакети, даваха им се гръмки имена и се продаваха на наивни инвеститори и инвестиционни фондове. Когато денят на разплатата дойде, милиони собственици на ипотеки загубиха митичния си капитал (и жилищата си), докато милиони инвеститори загубиха парите си.
Банките, създали този балон, бяха на ръба на колапса, но те казаха на Конгреса, че са твърде големи, за да фалират, защото, ако го направят, ще фалира и Америка. Конгресът надлежно одобри буквално всяко тяхно искане за финансиране с пари на данъкоплатците, без значение в какво количество. Този легализиран грабеж се координираше от двама финансови министри, Хенри Полсън и Тимъти Гайтнър, които идваха от братството на банкерите и използваха позицията си в държавата, за да предпазят и обогатят картела.
Всичките пари бяха осигурени от Федералния резерв, който действаше като „кредитор от последна инстанция“. Това е една от целите, заради които е бил създаден навремето. Не трябва да забравяме какво означава фразата „кредитор от последна инстанция“: че парите са създадени от нищото, което води до конфискация на богатство чрез инфлация.

Днешните проблеми в индустрията на спестовните и кредитни асоциации датират от времето на Голямата депресия през 30-те години. Тогава американците са впечатлени от теориите на социализма и скоро прегръщат концепцията, че е уместно правителството да осигурява облаги за гражданите си и да ги предпазва от икономически трудности.
При администрациите на Хувър и Рузвелт са учредени нови правителствени агенции, чиято цел е да предпазват влоговете в спестовните каси и да субсидират жилищните ипотеки за средната класа. Тези мерки изкривяват законите на предлагането и търсенето и от този момент нататък жилищната индустрия излиза от свободния пазар и влиза на политическата арена.
След като моделът на правителствена интервенция бива установен, започва дълга непрекъсната серия от федерални правила и регулации, които са източник на неочаквани печалби за мениджъри, оценители, брокери, архитекти и строители. Освен това те отслабват индустрията, като насърчават нездрави бизнес практики и високорискови инвестиции.
Когато тези начинания фалират и когато стойността на недвижимите имоти започва да пада, много спестовни и кредитни асоциации изпадат в неплатежоспособност. Федералният гаранционен фонд скоро бива изчерпан, а правителството е изправено пред собственото си обещание да спаси тези компании, без да има парите да го направи.
Отговорът на регулаторите са счетоводни трикове, чрез които неплатежоспособните каси може да бъдат направени да изглеждат платежоспособни и съответно да продължат да работят. Това отлага неизбежното и прави нещата значително по-лоши. Фалиралите СКА продължават да губят милиарди долари всеки месец и силно увеличават общата цена на спасителните мерки, които в крайна сметка трябва да бъдат платени от обикновения човек чрез данъци и инфлация. Крайната сума се оценява на над един трилион долара.
Конгресът изглежда неспособен да действа и е странно тих. Това е разбираемо. Много сенатори и представители са получатели на щедри дарения от спестовните и кредитни каси. Но може би основната причина е, че самият Конгрес е главният виновник за това престъпление. Така или иначе политиците предпочитат да говорят за нещо друго.
В по-общ план индустрията на спестовните и кредитни каси е картел в картела. До това фиаско никога нямаше да се стигне, ако картелът, наречен Федерална резервна система, не стоеше в готовност на разположение, за да създава огромните суми, предназначени за спасителна помощ, обещана от Конгреса.

МВФ и Световната банка са създадени на среща на глобалните финансисти и политици, провела се в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, през 1944 г. Целите, които те публично си поставят, са да се улесни международната търговия и да се стабилизират разменните курсове на националните валути. Целите, които не са публично обявени, са съвсем различни: премахване на златния разменен стандарт като база за оценка на валутите и установяване на световен социализъм.
Методът, чрез който златото трябва да се елиминира от международната търговия, е то да се замени със световна валута, създавана от нищото от МВФ, който ще действа като световна централна банка. Методът, чрез който трябва да бъде установен световният социализъм, е Световната банка да се използва за парични трансфери – дегизирани като кредити – към правителствата на неразвитите страни и това да се прави по такъв начин, че да се гарантира упадъкът на свободната стопанска инициатива. Парите трябва да преминават от ръцете на политици и бюрократи в ръцете на други политици и бюрократи. Когато парите идват от правителството, отиват в правителството и се администрират от правителството, резултатът е експанзия на правителството.
Теоретиците, които доминират на конференцията в Бретън Уудс, са добре известният социалист фабианец от Англия Джон Мейнард Кейнс и помощник-секретарят на Финансовото министерство на САЩ Хари Декстър Уайт. Уайт става първият изпълнителен директор за Съединените щати в МВФ.
Фабианците са елитна група интелектуалци, които се съгласяват с комунистите относно целта на социализма, но не са съгласни с тях за тактиката. Докато комунистите се обявяват за революция със сила и насилие, фабианците се придържат към постепенно развитие и преобразуване на обществото чрез законодателството.
Капиталът на МВФ и Световната банка идва от индустриализираните страни, като Съединените щати внасят най-много. Валути като долар, йена, марка и франк се увеличават многократно посредством „кредити“. Това са просто обещания от членуващите правителства да вземат пари от данъкоплатците си, ако банката изпита затруднения с кредитите си.
МВФ постепенно еволюира в централна банка на света, а Световната банка – в негово кредитиращо поделение. Тя се е превърнала в машина за трансфер на богатство към изостаналите страни. Това намалява икономическото равнище на страните донори, но не повишава равнището на получаващите страни. Парите просто изтичат в дупката на политическата корупция и прахосничество.
И така, ето основните предизвикателства, пред които се изправя малката, но могъща група, събрала се на Джекил Айлънд:

  1.  Как да се спре нарастващото влияние на малките конкурентни банки и да се гарантира, че контролът върху националните финансови ресурси ще остане в ръцете на присъстващите на срещата;
  2. Как паричното предлагане да бъде направено по-еластично, за да се обърне тенденцията за формиране на частен капитал и отново да се завладее пазарът за отпускане на кредити за индустрията;
  3. Как да се съберат оскъдните резерви на банките в страната в един голям резерв, така че всички банки да бъдат мотивирани да следват едно и също съотношение на кредитите спрямо депозитите. Това ще предпази поне някои от тях от изтичане на валута и масово теглене на депозити;
  4. Ако всичко това в крайна сметка доведе до колапса на цялата банкова система, как тогава загубите да се прехвърлят от собствениците на банките върху данъкоплатците.
    Всички знаят, че решението на всички тези проблеми е картелен механизъм, който вече е разработен и функционира в Европа. Както и всички останали картели, той трябва да бъде създаден със закон и да се поддържа с властта на правителството, скрит под заблудата, че предпазва потребителя. Съответно най-важната цел, която стои пред тях, може да се формулира като задача номер пет:
  5. Как да бъде убеден Конгресът, че цялата тази схема е мярка, целяща да предпази обществото.

Международната версия на играта на спасяванка е сходна с националната версия по това, че крайната и цел е данъкоплатците да поемат фалиралите заеми, така че банките да продължат да получават лихвени плащания. Разликите са: (1) вместо това да се оправдава със защита на обществото в Америка, тук преструвката е, че светът бива спасяван от бедност, и (2) главният канал, по който текат парите, тръгва от Федералния резерв и минава през МВФ/Световната банка. В останалите отношения правилата като цяло са едни и същи.
Само че има още едно измерение на играта, което включва нещо повече от печалби и измама. Това е съзнателната и умишлена еволюция на МВФ/Световната банка в световна централна банка, имаща власт да емитира световна фиатна валута. А това е важна стъпка във все по-големия план да се изгради истинско световно правителство в рамката на Организацията на обединените нации.
Скорошното включване на Червения Китай и на бившия Съветски блок в списъка на получаващите страни на МВФ/Световната банка сигнализира, че настъпва заключителната фаза от играта. След като Латинска Америка и Африка вече са „купени“ за Новия световен ред, това е финалната граница. За сравнително кратко време Китай, Русия и страните от Източна Европа се превърнаха в най-големите длъжници и те вече са изпаднали в забава по своите плащания. Там ще се разиграва действието в идните месеци.

Знанието за природата на парите е от основно значение за разбирането на Федералния резерв. Противно на повсеместните убеждения този въпрос не е нито мистериозен, нито сложен. За целите на това изследване парите се дефинират като всичко, което се приема като средство за размяна. Стъпвайки върху това, откриваме, че има четири вида пари: стокови, парични разписки, фиатни и фракционни. Благородните метали са първите стокови пари, които се появяват в историята и оттогава са се доказали от реалния опит, че са единствената надеждна база за честна парична система. Златото като база на парите може да приема няколко форми: кюлчета, монети и напълно обезпечени хартиени разписки. През цялата си история човекът е страдал заради грешната теория, че количеството на парите е важно, и по-специално, че повече пари е нещо по-добро от по-малко пари. Това е довело до непрекъсната манипулация и разширяване на паричното предлагане чрез практики като остъргване на монети, намаляване на съдържанието на метал в монетите, а в по-късни векове – до емитиране на повече хартиени разписки, отколкото е златото, което ги обезпечава. Във всеки един случай тези практики водят до икономическо и политическо бедствие. В тези редки случаи, когато хората са се въздържали от манипулиране на паричното предлагане и са позволявали то да се определя от производство на свободния пазар на златно предлагане, резултатът е бил просперитет и спокойствие.

Дефиниция за “пари”:  (Накратко: Фиатните пари са хартиени пари, които не са обезпечени с благородни метали и които хората са задължени със закон да приемат.) Тук речникът няма да ни помогне. Ако икономистите не могат да постигнат съгласие за това какво са парите, причината отчасти се дължи на факта, че има прекалено много дефиниции и е трудно да се твърди, че някоя от тях е за предпочитане. Само че за нуждите на нашия анализ ще е необходимо да въведем една дефиниция, за да може поне да знаем какво означава тази дума, когато я използваме в текста. За тази цел ще въведем собствена дефиниция, сглобена от късчета и сламки, взети от безброй източници. Структурата и не изразява това, което мислим, че трябва да са парите, нито пък подкрепя възгледите на някоя конкретна школа в икономическата теория – тя просто свежда тази концепция до най-фундаменталната и същност и отразява реалността на днешния свят. Не е нужно да се съгласявате или да не се съгласявате с тази дефиниция. Тя е въведена единствено с цел да осигури разбиране за тази дума така както тя се използва на тези страници. Това ще е нашата работна дефиниция:
Парите са всичко, което се приема като средство за размяна, и те може да се класифицират в следните форми:
1. Стокови пари
2. Парични разписки
3. Фиатни пари
4. Фракционни пари

Фиатните пари са хартиени пари, които не са обезпечени с благородни метали и които хората са задължени със закон да приемат. Първата документирана поява на фиатни пари е в Китай през XIII в., но тяхното използване в голям мащаб се случва чак в колониална Америка. Опитът от това е бедствен и води до мащабна инфлация, безработица, загуба на имоти и политически вълнения. В един момент, когато Банката на Англия принуждава колониите да изоставят своите фиатни пари, всеобщият просперитет бързо се завръща. Революционната война си отмъщава, като връща фиатните пари обратно в колониите. Икономическият хаос, който е следствие от това, кара правителствата на колониите да наложат контрол върху цените и строги закони за задължително приемане на циркулиращите платежни средства, като нищо от това не е ефективно.

Фракционните пари се дефинират като хартиени пари, чиято номинална стойност е обезпечена отчасти, но не напълно с благородни метали. Те са въведени в Европа, когато златарите започват да издават разписки за злато, с което те не разполагат, съответно само част от техните разписки може да се изплати. Частичните пари винаги дегенерират в чисти фиатни пари.

Няколко параграфа история, за да разберем отговора на “Кой го направи?”
Банковият бизнес води началото си от Европа през XIV в. Тогава функцията му била да оценява, разменя и съхранява монетите на хората. В началото има забележителни примери за напълно честни банки, опериращи с поразителна ефективност, ако отчетем огромното разнообразие от монети, минаващи през ръцете им. Те също така емитират хартиени разписки, които са толкова надеждни, че свободно циркулират като пари и никой не бива измамен в този процес. Но има голямо търсене на повече пари и повече кредити и скоро изкушението кара банкерите да търсят по-лесни пътища. Те започват да отпускат назаем късове хартия, за които казват, че са разписки, но на практика те са фалшиви. Обществото не може да различи едните от другите и приема и двете като пари. От този момент нататък разписките в обращение надхвърлят златото, държано в резерв, и изгрява ерата на банкирането с частични резерви. Това незабавно води до нещо, което ще се превърне в почти непрекъснато правило от тогава до наши дни: инфлация, подеми и кризи, прекратяване на плащания, банкови фалити, отхвърляне на валути и повтарящи се спазми на икономически хаос.
Банката на Англия е образувана през 1694 г., за да институционализира банкирането с частични резерви. Като първата централна банка в света, тя въвежда концепцията за партньорство между банкерите и политиците. Политиците ще получават пари, които да харчат (създадени от нищото от банкерите) без да е нужно да вдигат данъците. В замяна банкерите ще получават комисиона върху трансакцията – измамно наречена лихва, – която ще продължава безспир. Тъй като всичко това е обгърнато в мистериозните ритуали на банкирането, които обикновеният човек не се очаква да разбира, на практика няма опозиция срещу тази схема. Това споразумение се оказва толкова печелившо за участващите в него, че то скоро се разпространява в много други страни в Европа и в крайна сметка в Съединените щати.

Американският долар няма вътрешноприсъща ценност. Той е класически пример за фиатни пари, без ограничения за количеството, в което те може да се произведат. Основната му ценност се крие в склонността на хората да го приемат – и за тази цел законът изисква от тях да го приемат за платежно средство. Истина е, че нашите пари се създават от нищото, но е още по-точно да се каже, че те се базират на дълг. В известен смисъл нашите пари са създадени от по-малко от нищо. Цялото парично предлагане ще изчезне в трезорите на банките и в компютърните чипове, ако всички дългове бъдат изплатени. Следователно при сегашната Система нашите лидери не могат да позволят сериозно намаление нито на националния, нито на потребителския дълг. Да се начислява лихва върху фалшиви заеми, е лихварство – и това се институционализира от Федералната резервна система. Механизмът на Мандрагор, с който Фед превръща дълга в пари, на пръв поглед може да изглежда сложен, но всъщност е прост, ако си спомним, че процесът няма за цел да е логичен, а да обърква и мами. Крайният продукт на този механизъм е изкуствено разширяване на паричното предлагане, което е коренът на скрития данък, наречен инфлация. Това разширяване после води до свиване и двете заедно водят до разрушителните цикли на подеми и кризи, измъчващи човечеството в хода на историята – всеки път, когато са съществували фиатни пари.

В древността алхимиците напразно са се опитвали да превърнат оловото в злато. Модерните алхимици постигнаха успех в това начинание. Оловните куршуми във войните станаха безкраен източник на злато за онези магьосници, които контролират Мандрагоровия механизъм. Така стигаме до поразителния факт, че без възможността да се създават фиатни пари повечето модерни войни просто нямаше да се случат. Дотогава, докато Механизмът функционира, бъдещите войни са неизбежни. Следва историята как се случи това:

Към края на XVIII в. фамилията Ротшилд се превръща в една от най-успешните финансови институции, които светът някога е виждал. Техният звезден възход може да се отдаде на голямото трудолюбие и изобретателност на петимата братя, които се установяват в различни европейски столици и изковават първата международна финансова мрежа в света. Като пионери в практиката да се отпускат пари на правителствата, те бързо научават, че това предоставя уникални възможности да превърнат богатството си в политическа власт. Не след дълго повечето от князете и кралете на Европа попадат под тяхно влияние.
Ротшилд също така овладяват изкуството на контрабандата в големи размери, често с негласното одобрение на правителствата, чиито закони те нарушават. Това се възприема от всички страни като неофициален бонус, предоставян в замяна на осигуреното финансиране, нужно на същите тези правителства, особено във време на война. Фактът, че различни клонове от мрежата на Ротшилд може би финансират също и врага, се игнорира по прагматични съображения. Така се ражда една доказала се във времето практика сред финансистите: да се печели и от двете страни.
Ротшилд поддържат високоефективна система за събиране на информация, която им осигурява предварително знание за важни събития – знание, което е безценно за инвестиционни решения. Когато изтощеният куриер на Ротшилд донася първите новини от Битката при Ватерло, Натан получава възможност да заблуди лондонските търговци на облигации, като всява сред тях паника и те продават, което му позволява да придобие доминиращ дял от целия дълг на Англия само за малка част от своето богатство.
Изследването на тези и сходни събития разкрива един личностен профил – не само на Ротшилд, но на цялата тази специална порода международни финансисти, чийто успех обикновено се гради върху някои техни характерни черти. Те включват хладна обективност, имунитет срещу патриотизма и безразличие към положението на хората. Този профил е в основата на това да предложим теоретична стратегия, наречена Формулата на Ротшилд, която мотивира тези хора да тласкат правителствата към война в името на своята печалба. Тази формула най-вероятно никога не е била записана с фразите, които са използвани тук, но така или иначе за нейното прилагане допринасят както подсъзнателни мотивации, така и личностни черти. Дотогава, докато съществува механизмът на централното банкиране, тези хора няма да устоят на изкушението да конвертират дълга в постоянна война, а войната в постоянен дълг.

За да финансират началните етапи на Първата световна война, Англия и Франция теглят големи заеми от инвеститори в Америка и избират банковата къща на Морган като агент по продажбата на техните облигации. Морган също така е техен агент и при покупките на военни материали, като така извлича печалба и от двете страни на паричния поток: веднъж при взимането на парите назаем и втори път при тяхното харчене. Допълнителни печалби се извличат от производствени контракти, дадени на компании в орбитата на Морган. Но войната тръгва зле за Съюзниците, когато подводниците на Германия буквално контролират корабните линии в Атлантика. Когато Англия и Франция се приближават до поражение или до преговори за мир при германски условия, продажбата на техните облигации става все по-трудна. Ако няма облигации, няма и големи покупки, а това застрашава паричния поток на Морган. Нещо повече, ако има фалит по вече продадените облигации – а в случай на поражение фалит със сигурност ще има, – консорциумът на Морган ще претърпи гигантски загуби.
Единственият начин да се спаси Британската империя, да се възстанови стойността на облигациите й и да се запази паричният поток на Морган е правителството на Съединените щати да осигури парите. Но тъй като по силата на договор неутралните страни нямат право да правят така, Америка ще трябва да бъде въвлечена във войната. С тази цел е сключено тайно споразумение между британски държавни служители и полковник Хаус със съдействието на президента. От този момент нататък Уилсън започва да оказва натиск върху Конгреса да обяви война. Това се случва по същото време, когато тече кампанията за преизбирането му, стъпила върху лозунга „Той ни държа извън войната.“ Междувременно Морган закупува контрола върху големи сегменти от новинарските медии и устройва вестникарски блицкриг срещу Германия, призовавайки към война като акт на американски патриотизъм.
Морган е създал международен корабен картел, включващ и търговската флота на Германия, който държи почти пълен монопол в открито море. Само британските „Канърд Лайнс“ остават извън него. Корабът „Лузитания“ е собственост на „Канърд“ и работи в конкуренция с картела на Морган. „Лузитания“ е построена според военни спецификации и е регистрирана в Британското адмиралтейство като въоръжен спомагателен крайцер. Корабът превозва пътници като прикритие, за да скрие истинската си мисия, която е да пренася контрабандни военни материали от Съединените щати. Този факт е известен на Уилсън и на останалите в администрацията му, но те не правят нищо, за да го спрат. Когато германското посолство се опитва да публикува предупреждение до американските пътници, Държавният департамент се намесва и попречва на вестниците да го отпечатат. Когато „Лузитания“ напуска пристанището на Ню Йорк за последното си плаване, тя буквално е плаващ склад за боеприпаси.
Британците знаят, че въвличането на Съединените щати във войната означава разликата между поражение и победа и всичко, което би довело до това, е уместно – дори и хладнокръвно пресметната жертва на един от най-големите им кораби с англичани на борда. Но номерът е на борда да има американци, за да се създаде подходящ емоционален климат в Съединените щати. Когато „Лузитания“ навлиза във вражески води, където е известно, че действа германска подводница, първият лорд на Адмиралтейството Уинстън Чърчил нарежда на разрушителя, който трябва да я пази, да я изостави. Това, в допълнение към факта, че на кораба е наредено да пътува с намалена скорост, го прави лесна мишена. Поразява го добре насочено торпедо, след което мощна втора експлозия отвътре го разцепва и корабът, за който мнозина вярват, че не може да бъде потопен, се спуска на дъното за по-малко от осемнайсет минути.
Работата е свършена и тя дава ход на големи вълни от възмущение от германците. Тези вълни в крайна сметка заливат Вашингтон и отнасят Съединените щати към войната. Само няколко дни след обявяването на войната, Конгресът гласува кредит от 1 млрд. щ.д. за Англия и Франция. 200 млн. щ.д. незабавно са изпратени на Англия, която ги прехвърля по сметката на Морган. Огромното количество пари, нужни за финансиране на войната, са създадени от Федералната резервна система, което означава, че са събрани от американците с онзи скрит данък, наречен инфлация. В рамките на само пет години този данък взима половината от всичко, което те са спестили. Към сметката е добавена несравнено по-високата цена в американска кръв.

Болшевишката революция не е спонтанно въстание на масите. Тя е планирана, финансирана и дирижирана от външни лица. Част от финансирането идва от Германия, която се надява, че вътрешните проблеми ще принудят Русия да излезе от войната срещу нея. Но повечето пари и ръководство идват от финансисти в Англия и Съединените щати. Това е перфектен пример как работи Формулата на Ротшилд.

Казано е, че тези, които не познават историята, са обречени да повтарят нейните грешки. Може би някой ще се изненада да научи, че Федералната резервна система е четвъртата, а не първата централна банка на Америка. Минавали сме през всичко това и преди и всеки път резултатът е бил един и същ. Интересува ли ви какво се е случило? Тогава нека настроим координатите на нашата машина на времето на 1690 г. в колонията Масачусетс. Следва малко история:

Конституцията забранява както на щатите, така и на федералното правителство да емитират фиатни пари. Това е изричното намерение на отците основатели на САЩ, които са имали горчив опит с фиатните пари преди и особено по време на Революционната война. В отговор на нуждата да има точно дефинирана национална парична единица, Конгресът приема испанския долар, който тогава се използва широко, и определя съдържанието на този долар на 371,25 грана чисто сребро. С учредяването на федерален монетен двор американските сребърни долари се емитират в съответствие с този стандарт; произведени са също и златни орли, които се равняват по стойност на десет сребърни долара. По-важно е, че е въведено свободно сечене на монети, при което американците имат възможност да конвертират своето сурово сребро и злато в национални монети, които са официално сертифицирани от правителството съобразно тяхната вътрешноприсъща ценност. Следствието от тези мерки е период на стабилни пари и голям икономически просперитет – период, който ще завърши чак когато следващото поколение американци забравят своята история и се върнат към използването на хартиени пари и „кредитни разписки“.
Паричният план, разработен от отците основатели, е продукт на колективен гений. Никъде в историята не може да се открият толкова много мъже в един законодателен орган, които да разбират измамата, съдържаща се във фиатните пари, и природата на инфлацията, която е скрито данъчно облагане. Никога е нямало подобно събрание от учени и държавници, решени да зададат безопасна посока на страната още от самото и създаване. Буквално казано, те ни сложиха в ръцете карта на съкровище. Всичко, което трябваше да правим, е да я следваме, за да ни отведе до икономическа сигурност и национален просперитет. Но както ще разберем, тази карта беше изхвърлена, когато уроците на историята умряха заедно с тези, които ги преживяха.

Америка има своята първа централна банка още преди да е съставена Конституцията. Нарича се Банка на Северна Америка и получава лиценз от Континенталния конгрес през 1781 г. Следвайки модела на Банката на Англия, тя има правото да емитира повече хартиени записи на заповед, отколкото държи като влогове. В началото тези бележки циркулират широко и служат като национална валута. Независимо че банката е на практика частна институция, нейното предназначение при създаването и е да създава пари и да ги дава назаем на федералното правителство – което и прави от самото си начало.
Банката на Северна Америка е пропита от измама и бързо изпада в политическа немилост. В крайна сметка обикновените граждани отказват да приемат нейните раздути банкноти и те спират да циркулират извън град Филаделфия, където е седалището на Банката. Лицензът и не е подновен и през 1783 г. тя се преобразува в изцяло търговска банка, с лиценз, издаден от щата Пенсилвания.
Привържениците на фиатните пари не се отказват. През 1791 г. Конгресът създава Първата банка на Съединените щати (втората централна банка на Америка). Новата банка е копие на първата, включително и в измамата. Частните инвеститори в Банката са сред най-богатите и влиятелни граждани в страната, включително и някои конгресмени и сенатори. Но най-голямата инвестиция и най-силно влияние в новата Банка упражнява европейската фамилия Ротшилд.
Банката незабавно пристъпва към изпълнение на своята функция, която е да създава пари за правителството. Това води до мащабна инфлация на паричното предлагане и покачващи се цени. През първите пет години 42% от всичко, което хората са спестили под формата на пари, е конфискувано чрез скрития данък, наречен инфлация. Това е същият феномен, който е поразил колониите преди по-малко от две десетилетия, но вместо да е породен от напечатани пари, той сега е движен от банкноти с частични резерви, създадени от централна банка.
Когато наближава времето за подновяването на лиценза на Банката, две групи с противоположни намерения стават странни политически съюзници това да не се случи: привържениците на Джеферсън, които искат стабилни пари, и банките по границата, наречени „диви“, които искат неограничен лиценз да крадат. На 24 януари 1811 г. лицензът е отказан с един глас в Сената и с един глас в Камарата на представителите. Централната банка си отива, но дивите банки са навсякъде.
Войната от 1812 г. не е популярна сред американската общественост и финансирането и само от данъци би било невъзможно. Правителството избира да финансира войната, като насърчава дивите банки да закупуват неговите военновременни облигации и да ги превръщат в банкноти, които правителството после използва за закупуване на материали за войната. В рамките на две години паричното предлагане в страната се утроява, също и цените. За пореден път паричните и политическите учени успяват да оскубят от американската общественост около 66% от всички пари, които те са държали през този период. А това е отгоре на оскубването с 42%, което те са получили няколко години по-рано от Банката на Съединените щати.

Правителството насърчава масови банкови измами по време на войната от 1812 г. като средство да плаща своите сметки и това вкарва страната в паричен хаос. В края на войната, вместо да остави мошеническите банки да фалират и да позволи на свободния пазар да излекува щетите, Конгресът решава да предпази банките, да организира измамата и да продължи във времето загубите. Прави го, като създава третата централна банка на страната, наречена Втора банка на Съединените щати.
Новата банка е почти пълно копие на предишната. Дадено и е правото да създава пари за федералното правителство и да регулира щатските банки. Тя въздейства върху по-големи обеми капитал и е по-добре организирана на щатско ниво, отколкото старата банка. В резултат на това нейните политики имат по-голямо въздействие върху създаването и ограничаването на паричното предлагане в страната. За пръв път в историята на САЩ ефектите започват да рикошират в цялата страна едновременно, вместо да са ограничени до географски региони. Ерата на циклите на оживление и криза пристига в Америка.
През 1820 г. общественото мнение започва да се завръща към подкрепа на принципите на стабилните пари, възприети от републиканците на Джеферсън. Но тъй като Републиканската партия вече е изоставила тези принципи, образува се нова коалиция, оглавена от Мартин ван Бурен и Андрю Джаксън, наречена Демократическа партия. Една от първостепенните и платформи е премахване на Банката. След като Джаксън е избран за президент през 1828 г., той сериозно започва да я изпълнява.
Начело на Банката стои един сериозен противник на име Никълъс Бидъл. Бидъл не само притежава големи лични способности, но и много членове на Конгреса са му задължени за оказани им бизнес услуги. Вследствие на това Банката има много политически приятели.
Когато наближава краят на първия мандат на Джаксън, Бидъл иска от Конгреса предсрочно подновяване на лиценза на Банката с надеждата, че Джаксън няма да рискува да породи противоречия в годината, когато трябва да бъде преизбран. Предложението е одобрено с лекота, но Джаксън приема предизвикателството и налага вето на тази мярка. Така битката за бъдещето на Банката става главен въпрос в президентската кампания.
Джаксън е преизбран с голяма преднина и едно от първите му действия е да прехвърли федералните депозити от Банката в частни регионални банки. Бидъл контраатакува, като провокира свиване на кредита и предсрочно изискване на заеми. Това е замислено с цел да свие паричното предлагане и да породи национална паника – депресия, както и става. Той публично обвинява Джаксън, че е причинил кризата, като е преместил депозитите.
Планът почти проработва. Политическите съюзници на Бидъл успяват да прокарат в Сената официално порицание на Джаксън. Но когато истината за стратегията на Бидъл най-сетне излиза на бял свят, тя се обръща срещу него. Той е призован да се яви пред специална разследваща комисия на Конгреса, за да обясни своите действия. Порицанието на Джаксън е отменено, а третата централна банка на страната изпада в забвение.

Втората банка на Съединените щати е мъртва, но банкирането е съвсем живо. Много от старите проблеми се запазват, появяват се и нови. Емитирането на банкноти е силно ограничено, но това до голяма степен се компенсира от нарасналото използване на чекови пари, за чието издаване няма граници.
Когато Втората банка на Съединените щати отива в историята, страната е в края на фазата на подема в поредния цикъл на подем и криза. Когато настъпва неминуемото съкращаване на паричното предлагане, политиците започват да дават предложения за стабилизиране на банковата система. Никой не засяга истинския проблем, който е банкирането с частични резерви. Вместо това всички се концентрират върху предложения как да се накара то да работи. Всички тези предложения са опитани – и се провалят.
Тези години понякога се описват като период на свободно банкиране, което е оскърбление за истината. Всичко, което се случва, е, че банките се трансформират от корпорации в частни асоциации, което е промяна на формата, а не на съдържанието. Те продължават да са обременени от правителствен контрол, регулации, подкрепа и други пречки пред свободния пазар.
Икономическият хаос и конфликт в този период е основна причина за Гражданската война. Линкълн дава да се разбере в своите речи пред публика, че не робството е проблемът. Основният проблем е, че Северът и Югът зависят един от друг в търговско отношение. Индустриализираният Север продава продуктите си на Юга, който продава памука си на Севера. Югът има сходни търговски отношения с Европа и това не е по вкуса на Севера. Европа продава много продукти на по-ниски цени и Северът губи пазарен дял. Политиците от Севера приемат протекционистични закони, налагащи вносни мита на промишлените продукти. Това почти спира вноса на стоки от Европа и принуждава Юга да купува от Севера на по-високи цени. Европа отвръща на удара, като спира да купува американски памук. Това вреди на Юга дори още повече. Имаме класически случай на законно ограбване и Югът иска да се махне.
В същото време в Европа има могъщи сили, които искат да видят Америка затънала в гражданска война. Ако тя може да бъде разделена на две враждебни страни, ще има по-малко пречки за европейската експанзия на Северноамериканския континент. Франция иска да превземе Мексико и да го превърне в нова империя, която ще включва и много от щатите от Юга. Англия, от друга страна, разполага военни сили в бойна готовност край канадската граница. Политически агитатори, финансирани и организирани в Европа, действат активно и от двете страни на линията Мейсън – Диксън. Въпросът за робството е само за прикритие. В безскрупулната игра на световната икономика и политика Америка се е превърнала в мишена.

Най-кървавата и опустошителна война в Америка се е водила не заради въпроса за робството и свободата, а заради сблъсък на икономически интереси. В сърцето на този конфликт стоят въпроси като узаконено ограбване, банкови монополи и дори европейската териториална експанзия в Латинска Америка. Отпечатъкът на ботуша на Формулата на Ротшилд върху гробовете на американските войници и от двете страни не може да се сбърка.
На Север нито зелените пари, нито данъците, нито военновременните облигации са достатъчни за финансирането на войната. Затова е създадена национална банкова система, която конвертира правителствените облигации във фиатни пари, а хората губят около половината от паричните си активи заради скрития данък на инфлацията. В Юга пресата постига същия ефект, а паричната загуба е тотална.
Благодарение на Прокламацията за освобождаване на робите, обявена от Линкълн, както и на военноморската помощ, оказана от цар Александър II, Англия и Франция не се намесват във войната на страната на Конфедерацията. Линкълн е убит от член на Рицарите на златния кръг – тайно общество, за което вървят слухове, че има връзки с американски политици и британски финансисти. Цар Александър е убит няколко години по-късно от член на Народната воля, тайно нихилистично общество в Русия, за което вървят слухове, че има връзки с финансисти в Ню Йорк Сити и по-специално с Джейкъб Шиф и фирмата „Кун, Льоб и Компания.“
Що се отнася до Създанието на централното банкиране, има някои победи и някои поражения. За известно време зелените пари лишават банкерите от тяхната надценка върху малка част от правителствения дълг, но законът за националното банково дело бързо слага край на това. Нещо повече, заради използването на правителствени облигации като гаранция за паричното предлагане той заключва страната в състояние на постоянен дълг. Фундаментът вече си е на мястото, но окончателната структура все още чака да бъде издигната. Паричната система тепърва ще бъде концентрирана в един централен банков механизъм и контролът тепърва ще бъде отнет от политиците и поставен в ръцете на самите банкери.
Време е Създанието да посети Конгреса…

Паричните и политическите учени продължават да ни разясняват теоретичните достойнства на Федералната резервна система. Убеждението, че икономическият живот просто не може да мине без нея се е превърнало в модерна религия. Но времето за теории отмина. През 1913 г. Създанието се настани в последната си бърлога и оттогава не спира да мачка света около себе си. Ако искаме да разберем дали това е полезно създание, или е хищен звяр, просто трябва да разгледаме какво е направило то. И след проверката на всичките тези години може да сме сигурни, че това, което то е правило преди, ще продължи да го прави и в бъдеще. Или ако използваме библейската аксиома, дървото се познава по плодовете, които ражда. Нека сега проверим какво сме пожънали:

След Гражданската война Америка изживява серия от разширявания и свивания на паричното предлагане, които пряко водят до икономически подеми и кризи. Това е резултатът от създаването на фиатни пари от една банкова система, която далеч не е свободна и конкурентна, а се намира на половината път до централното банкиране. В целия този хаос една банкова фирма – Къщата на Морган – е в състояние да процъфтява върху падението на останалите. Морган има тесни връзки с финансовата структура и култура на Англия и на практика е повече британец, отколкото американец. Фактите говорят, че е възможно Морган и неговата компания да са били в скришни партньорски отношения с Къщата на Ротшилд през по-голямата част от този период.
Бенджамин Стронг е човек на Морган и е назначен за пръв управител на Федералната резервна банка на Ню Йорк, която бързо заема доминираща позиция в Системата. Стронг незабавно влиза в тесен съюз с Монтагю Норман, управителя на Банката на Англия, за да спаси икономиката на Англия от депресия. Това е постигнато чрез умишлено създадена инфлация в САЩ, която от своя страна предизвиква изтичане на злато, загуба на чуждестранни пазари, безработица и спекулации на фондовия пазар, а всички тези фактори изстрелват Америка към краха от 1929 г. и Голямата депресия през 30-те години.

Банкирането в периода непосредствено преди приемането на Закона за Федералния резерв е обект на безчет контролни мерки, регулации, субсидии и привилегии както на федерално, така и на щатско ниво. Популярната история представя този период като епоха на необуздана конкуренция и свободно банкиране. Всъщност половината път до централното банкиране вече е изминат. Само че Уолстрийт иска по-голямо участие от страна на правителството. По-специално банкерите от Ню Йорк искат „кредитор от последна инстанция“, създаващ неограничени количества фиатни пари, които да се ползват в случай, че банките бъдат подложени на масово теглене на депозити или изтичане на валута. Те също така искат да принудят всички банки да следват еднакви неадекватни политики по резервите, така че по-предпазливите банки да не привличат към себе си резервите на останалите. Допълнителна цел е да се ограничи ръстът на новите банки на юг и на запад.
Това е време, когато идеята за тръстовете и картелите става все по-популярна. Тези, които вече са се изкачили на върха, намират конкуренцията за нещо хаотично и прахосническо. Като снежни топки на Уолстрийт са се образували две главни банкови групи: на Морган и на Рокфелер, а дори и те до голяма степен са спрели да се конкурират помежду си и предпочитат кооперативните финансови структури. Но за да може тези картелни обединения да се удържат цели и да не им се позволи да се разлетят във въздуха, са нужни дисциплиниращи средства, които да принуждават участниците да се придържат към споразуменията. Федералното правителство е повикано като партньор, който да изпълнява тази функция.
За да бъде продаден този план на Конгреса, трябва да се скрие реалността, че това е картел, а терминът „централна банка“ да не се използва. Думата федерална е избрана, за да може всичко това да звучи като правителствена операция; думата резервна е избрана, за да може всичко да изглежда финансово стабилно, а думата система (в първите варианти е използвана думата асоциация) е избрана, за да прикрие факта, че това е централна банка. Използвана е структура с 12 регионални институции като допълнителна уловка, създаваща илюзията за децентрализация, но от самото начало механизмът е предвиден да работи като централна банка, силно наподобяваща модела на Банката на Англия.
Първата версия на Закона за Федералния резерв се нарича Законопроект на Олдрич, негов съвносител е конгресменът Вриланд, но той не е тяхно дело, а рожба на мозъка на банкера Пол Варбург, а конкретните автори са банкерите Франк Вандерлип и Бенджамин Стронг.

Президентът Тафт, макар и говорител на Републиканската партия от името на големия бизнес, отказва да застане зад законопроекта на Олдрич за централна банка. Това произнася политическата му смъртна присъда. Паричният тръст иска президент, който агресивно ще популяризира законопроекта и избраният човек е Удроу Уилсън, който вече е обявил публично своето покорство. Номинирането на Уилсън на националното събрание на Демократическата партия е осигурено от полковник Хаус, близък сътрудник на Морган и Варбург. За да се гарантира, че Тафт няма да бъде преизбран, Паричният тръст насърчава бившия републикански президент Теди Рузвелт да се кандидатира с „билет“ от Прогресивната партия. Резултатът, както е и планирано, е, че Рузвелт отнема от Тафт подкрепата на републиканците и Уилсън печели изборите, без да е получил по-голямата част от гласовете. Уилсън и Рузвелт водят активна кампания против злините на Паричния тръст, докато през цялото време зависят от същия този тръст да финансира кампаниите им.

Когато Уилсън е избран, полковник Хаус буквално се премества да живее в Белия дом и става невидимият президент на Съединените щати. Под негови наставления е направена козметична операция на законопроекта на Олдрич и той се появява отново като законопроектът „Глас-Оуен“. Макар и внесен от демократите, във всичките си основни характеристики той си остава планът от Джекил Айлънд. Олдрич, Вандерлип и др., които се асоциират с Уолстрийт, започват да се преструват, че са против законопроекта Глас-Оуен, за да убедят Конгреса и обществеността, че големите банкери се страхуват от него. Окончателният законопроект включва много солидни характеристики, които са включени, за да го направят да изглежда добре по време на дебата в Конгреса, но които предварително са обречени да бъдат отхвърлени през следващите години. За да спечели подкрепата на популистите, чийто лидер е Уилям Дженингс Брайън, екипът от Джекил Айлънд също така подготвя нещо, което изглежда като компромис, но което в действителност, ако използваме думите на Уилсън, е само „сянка“, докато „същността“ си остава същата. Накратко, Конгресът е изненадан в тил, надхитрен и надигран с една измамна, но блестяща психополитическа атака. Резултатът е, че на 23 декември 1913 г. Америка за пореден път се сдобива с централна банка.

Конгресът е бил уверен, че Законът за Федералния резерв ще децентрализира банковата власт извън Уолстрийт. Но само няколко години след като заработва, Системата вече се контролира от Резервната банка на Ню Йорк под ръководството на Бенджамин Стронг, чието име е синоним на паричния тръст от Уолстрийт.
В продължение на девет години преди краха от 1929 г. Федералният резерв е отговорен за мащабно разширяване на паричното предлагане. Основен мотив за тази политика е да се помогне на правителството на Великобритания да плаща своите социалистически програми, които към този момент са източили хазната. Посредством девалвиране на долара и потискане на лихвените нива в Америка инвеститорите биха преместили парите си в Англия, където лихвите и стойностите са по-високи. Тази стратегия успява да помогне на Великобритания за известно време, но привежда в движение сили, които правят краха на пазара на акции неизбежен.
Паричното предлагане се разширява през този период, но тенденцията е накъсана от кратки спазми на свиване, които са резултат от опитите да се спре експанзията. Всяка решимост да се приложи ограничение се изпарява заради по-висшите политически планове да се помогне на правителствата в Европа. В дългосрочен план ефектът от изобилните пари и лесния кредит е вълна от спекулации на пазара на акции и с градски недвижими имоти, която се интензифицира с всеки изминал месец.
Има косвени улики, че Банката на Англия и Федералният резерв са решили на тайна среща през февруари 1929 г., че колапсът на пазара е неизбежен и че най-доброто действие е да се позволи природата да свърши своето. Незабавно след тази среща финансистите отправят предупреждения до списъци с предпочитани клиенти – богати индустриалци, видни политици и висши служители на чуждестранни правителства – да излязат от пазара на акции. Междувременно американският народ бива убеждаван, че икономиката е в стабилно състояние.
На 9 август Федералният резерв пробива балона с топлийка. Той увеличава лихвата по банковите заеми и започва да продава ценни книжа на открития пазар. И двете действия имат за ефект намаляване на паричното предлагане. Лихвите по брокерските заеми скачат до 20%. На 29 октомври фондовият пазар се срива. Хиляди инвеститори са пометени само за ден. Хората с вътрешна информация, които са били предварително предупредени, са превърнали акциите си в пари още докато цените са били високи. Сега те са купувачите. Някои от най-големите богатства в Америка са натрупани по този начин.

Започнахме нашето пътешествие, като навлязохме в миналото. Прескачайки насам-натам из столетията, видяхме войни, предателства към държавата, печалбарство и политически измами. Това ни доведе до настоящето. Сега сме готови да закараме нашата машина на времето в бъдещето. От това пътуване ще ви се изправят косите и много от това, което предстои, е неприятно. Но то още не се е случило. То е само проекция на сегашните сили. Ако не харесваме това, което виждаме, все още имаме възможността да променим тези сили. Бъдещето ще бъде такова, каквото изберем да го направим.

Правителството на Съединените щати е затънало в дълг от 5,8 трилиона щ.д. (През 2023 г. той е вече 32 трилиона щ.д) През 2001 г. лихвените плащания по този дълг възлизат на 360 млрд. щ.д. годишно. Това поглъща около 19% от всички федерални приходи и струва на средното семейство над 5000 щ.д. всяка година. С тези пари не купуваме нищо. Това са просто лихвени плащания. Те представляват най-големия единичен разход на правителството. Лихвите по националния дълг вече поглъщат над 36% от всички приходи, събрани чрез лични подоходни данъци. Ако дългосрочната тенденция продължи, нищо няма да им попречи да ги погълнат изцяло.
През 1992 г. повече хора работят за правителството, отколкото за промишлени компании от частния сектор. Повече са гражданите, които получават чекове от правителството, отколкото са тези, които плащат подоходни данъци. Когато е възможно хората да гласуват за въпроси, включващи трансфер на богатство от другите към тях самите, избирателната урна се превръща в оръжие, посредством което мнозинството ограбва малцинството. Това е точка, след която няма връщане назад. Това е адска машина.
През 1992 г. повече от половината от всички федерални разходи отиват за това, което наричаме „права“ [пенсии и социални и здравни услуги – б.пр.]. Това също е адска машина. Осигурителните права са разходи – като например „Социална сигурност“ и „Медикеър“, – които се основават на обещания за бъдещи плащания. Осигурителните права представляват 52% от федералните разходи. Когато това се добави към 14-те%, отделяни за лихвени плащания по националния дълг, стигаме до поразителното заключение, че две трети от всички федерални разходи сега са напълно автоматични – и този процент нараства с всеки месец.
Най-големият от всички адски механизми е самата Федерална резервна система. Всеки цент от нашето парично предлагане се е появил с цел да бъде отпуснат на някого назаем. Тези долари ще изчезнат, когато заемите бъдат върнати. Ако се опитаме да изплатим националния си дълг, нашето парично предлагане ще ерозира. Така че при действието на Федералната резервна система Конгресът ще се побои да елиминира националния дълг дори ако иска да го направи.
Политическото движение за опазване на околната среда провокира отнемането на милиони акри гори и земеделски земи от производствени цели. Тежката индустрия беше прогонена от нашите брегове от собственото ни правителство. Високи данъци, изисквания за предпазни средства на работното място отвъд разумното, т.нар. честни работодателски практики и задължителни здравни осигуровки бързо разрушават това, което е останало от частния сектор. Резултатът е безработица и разселване на милиони американски работници. Правителството се намесва, за да запълни вакуума, който създава, и бюрокрацията нараства с всеки изминал час.
Федералните данъци сега взимат над 40% от нашите частни доходи. Щатски, окръжни и местни данъци идват отгоре. Инфлацията подяжда това, което е останало. Половината година работим за правителството. Реалните заплати в Америка спаднаха. Младите двойки с един източник на доходи имат по-нисък стандарт на живот от своите родители. Нетното богатство на средното домакинство спада. Свободното време намалява. Процентът на американците, които притежават свои жилища, спада. Възрастта, на която семейството придобива първото си жилище, се покачва. Намалява броят на семействата, които принадлежат към средната класа. Броят на хората, живеещи под официално определената линия на бедност се покачва. Все повече американци са разорени, когато навършват 65.
Нищо от това не е случайно. Това е изпълнение на план на членове на СВО, които представляват скритото правителство на Съединените щати. Тяхната цел е умишлено отслабване на индустриализираните страни като предварително условие за вкарването им в световно правителство, изградено върху принципите на социализма, което ще контролират те самите.
Произходът на много от стратегемите в този план може да се открие в едно изследване на спонсориран от правителството мозъчен тръст, публикувано през 1966 г. и наречено Доклад от Желязната планина. Целта на изследването е да анализира методите, с които едно правителство може да се задържи на власт – начините да контролира гражданите си и да им попречи да се разбунтуват. Заключението на доклада е, че в миналото войната е била единственото надеждно средство за постигане на тази цел. Но при едно световно правителство войната технически ще е невъзможна. Така че главната цел на изследването е да се проучат други методи за контролиране на населението и за запазване на лоялността към неговите лидери. Заключението е, че подходящият заместител на войната ще изисква нов враг, който представлява ужасна заплаха за оцеляването. Нито заплахата, нито врагът е задължително да са истински. Те просто трябва да са такива, че в тях да може да се вярва.
Обсъдени са няколко заместители на войната, но единственият обещаващ сред тях е моделът на замърсяването на околната среда. Преценено е, че той има най-голяма вероятност да успее, защото (1) може да бъде отнесен към наблюдаеми състояния като смог или замърсяване на водите – с други думи, той ще се основава частично на факти и затова в него ще може да се вярва – и (2) може да се направят прогнози, показващи сценарии за края на света, страшни като атомна война. Точността в тези прогнози няма да е важна. Тяхната цел ще е да плашат, не да информират.
Докато последователите на сегашното движение за опазване на околната среда са потънали във видения за гибелта на планетата, лидерите имат напълно различен дневен ред. Той е световно правителство.

Песимистичният сценарий за бъдещите събития включва банкова криза, следвана от правителствени спасителни мерки и в крайна сметка национализация на всички банки. Окончателните разходи са стряскащи и се плащат с пари, създадени от Федералния резерв. Те се прехвърлят към обществото под формата на инфлация.
Допълнителна инфлация се причинява от продължаващото разширяване на социалните програми, социализираната медицина, пенсионните програми и лихвата по националния дълг. Доларът най-сетне е изоставен като де факто световна валута. Трилиони долари са изпратени обратно в Съединените щати от чуждестранни инвеститори, за да бъдат превърнати възможно най-бързо в реални активи. Това причинява дори още по-голяма инфлация от преди. Толкова голям е инфлационният натиск, че индустрията и търговията се преустановяват. Бартерът става средството за размяна. Америка заема своето място сред депресираните народи на Южна Америка, Африка и Азия – всичките заразени от икономическо равенство.
Политиците се възползват от възможността и предлагат смели реформи. Реформите са още повече от това, което е създало проблема в началото: разширяване на властта на правителството, нови регулаторни агенции и повече ограничения за свободата. Но този път програмите започват да приемат международен оттенък. Американският долар е заменен с нови пари на ООН, а Федералната резервна система става клон на МВФ/Световната банка.
Електронните трансфери постепенно заменят банкнотите и чековите сметки. Това позволява на агенциите на ООН да следят финансовата активност на всеки човек. За целта се използва четима от машина лична идентификационна карта. Ако лицето е маркирано с червено от някоя правителствена агенция, картата не се задейства и то се отключва от всички икономически трансакции и пътуване. Това е пълният контрол.
Нарасналото насилие по улиците заради революционни движения и етнически сблъсъци дава извинение за въвеждане на военно положение. Обществеността е щастлива да види войници на ООН, които проверяват лични карти. Полицейската държава пристига в името на обществената сигурност.
В крайна сметка всички частни жилища се изземват от правителството в резултат на спасителна операция в индустрията с жилищни ипотеки. Отнети са и имотите, които се дават под наем, тъй като бившите собственици не са в състояние да плащат данък имот. На хората се разрешава да живеят в тези жилища за скромна или за никаква сума. Но постепенно започва да става ясно, че сега правителството е собственикът на всички къщи и апартаменти. Хората живеят в тях само по благоволението на правителството. Те могат да бъдат дадени на други по всяко време.
Заплатите и цените се контролират. Дисидентите се вкарват в трудови армии. Няма вече автомобили с изключение на управляващия елит. За масите е осигурен обществен транспорт, а хората с ограничени умения живеят в правителствени жилища на пешеходно разстояние от работата, която им е зачислена. Хората са понижени до равнището на крепостни, подчинени на своите господари. Техният живот може да се опише като състояние на високотехнологичен феодализъм.
Не е сигурно дали бъдещето ще настъпи по точно този начин, защото има твърде много променливи. Например, ако бяхме допуснали, че няма да има банкова криза, тогава пътешествието ни щеше да е различно. Нямаше да видим дълги опашки от вложители или паническо купуване в магазините, или затваряне на фондовия пазар. Но въпреки това щяхме да станем свидетели на същите сцени на отчаяние в по-далечно бъдеще. Просто щяхме да пътуваме към същото място с различен ход на събитията. Така е, защото силите, които движат нашето общество към глобален тоталитаризъм, нямаше да са се променили и на йота. Пак ще имаме пуснати в ход адски машини. Ще имаме СВО, контролиращ центровете на властта в правителството и медиите. Ще имаме електорат, който не е наясно с това какво му се причинява и затова не е в състояние да се съпротивлява. Чрез международни договори за околната среда и икономиката и чрез военно обезоръжаване от ООН ще станем свидетели на същото възникване на световна централна банка, на световно правителство и на световна армия, която да налага със сила неговите диктати. Инфлацията и контролът на цени/заплати щяха да протекат повече или по-малко по същия начин, водейки до изчезване на потребителските стоки и водейки хората към крепостничество. Вместо да се движим към Новия икономически ред със серия от икономически спазми, просто щяхме да пътуваме по път с по-малко насилие и да пристигнем в точно същото местоназначение.

Това не беше учебник по банкова теория. Това е детективска история и сега вече знаете „кой го направи“. Покриваме огромно поле от историята и пътешествахме далеч извън основната ни тема. Това е необходимо. Без по-широката картина доводите срещу Федералната резервна система ще са слаби. Щяхме да изпуснем елементите война, революция, депресия, измама. Без това дълго пътешествие щяхме да се ограничим до стерилна дискусия за лихвени равнища, дисконтови политики и резервни съотношения. Но не там е заровено кучето…

Остъргване на монети: От самото начало желанието за по-голямо парично предлагане води до практики, които са пагубни за икономиката. Безскрупулни търговци започват да изпиляват малки части от всяка монета, която минава през ръцете им – процес, известен още като „остъргване на монети“, – след което претопяват изстъргания метал в нови монети. Не след дълго хазната на царя започва да прави същото с монетите, които получава като данъци. По този начин паричното предлагане се увеличава, но не и предлагането на злато. Резултатът е точно този, който знаем, че се случва винаги, когато паричното предлагане изкуствено се разширява. Настъпва инфлация. Докато по-рано една монета може да купи 12 овце, сега тя стига само за десет. Общото количество злато, нужно за покупката на 12 овце, никога не се променя в действителност. Просто всеки знае, че една монета вече не го съдържа.
Докато правителствата стават все по-нагли в обезценяването на валутата дори до степен, че намаляват съдържанието на злато или сребро в тях, населението се адаптира твърде добре, като просто „дисконтира“ новите монети. Тоест хората ги приемат по реалистичната им стойност, която е по-ниска, отколкото са били намеренията на правителството. Това както винаги се отразява във всеобщо покачване на цените, изразени във въпросните монети. Реалните цени, изразени в труд, други стоки или дори злато, остават без промяна.
Правителствата не обичат, когато се пречи на техните планове да експлоатират своите поданици. Затова е трябвало да се намери начин хората да бъдат принудени да приемат тези шайби като истински пари. Това води до първите закони за задължително приемане на дадено средство за разплащане. По царска заповед, „монетата на царството“ се обявява за законно средство за уреждане на всички дългове. Всеки, който отказва да я приеме по номиналната й стойност, подлежи на глоба, затвор, а в някои случаи дори на смърт. Резултатът е, че добрите монети изчезват от обращение и преминават в частни съкровища. В крайна сметка, ако правителството те принуждава да приемеш един боклук по същия разменен курс като златото, няма ли да си задържиш златото и да похарчиш боклука? Това се случва и в Америка през 60-те години на XX век, когато монетният двор започва да емитира евтини метални жалони, които да заменят сребърните монети от десет цента, четвърт долар и половин долар. В рамките на няколко месеца сребърните монети се озовават в скриновете и спестовните сейфове. Същото нещо се е случвало многократно през Античността. В икономиката това се нарича Закон на Грешам: „Лошите пари прогонват добрите.“

Голямата депресия: Разказват историята за фермер от Нова Англия, който имал малко езерце в пасбището си. Всяко лято ято диви патици посещавали това място, но както и да опитвал, фермерът не успявал да хване нито една. Без значение колко рано сутрин ги наближавал или колко внимателно си изработвал прикритие, или какъв мамец за патици използвал, ловките птици все някак усещали опасността и успявали да запазят дистанция. Разбира се, когато настъпвала есента, патиците отлитали на Юг и мечтата на фермера да се навечеря с патешко само се усилвала.
Тогава му хрумнала идея. През ранната пролет той започнал да разпръсква зърно по брега на езерцето. Патиците харесали зърното и тъй като то винаги било там, скоро се отказали сами да се гмуркат за храна. След известно време те свикнали с фермера и започнали да му се доверяват. Те можели да видят, че той е техният благодетел и сега се приближавали до него без чувство на страх. Животът бил толкова лесен, че те забравили да летят. Но това не е от значение, защото станали толкова тлъсти, че не биха могли да се отлепят от земята, дори и да се опитат.
Дошла есента и патиците останали. Дошла зимата и езерцето замръзнало. Фермерът им построил подслон, за да им е топло. Патиците били щастливи, защото не трябвало да летят. А фермерът бил особено щастлив, защото в продължение на цялата зима всяка седмица имал вкусна патица за вечеря.
И това е историята на Голямата депресия в Америка през 30-те години на XX в.

Манипулиране на паричното предлагане: Писалите по тази тема обикновено приемат, че силата на механизма на открития пазар за манипулиране на паричното предлагане е „открита“ от Фед в началото на 20-те години на XX в. и че това било пълна изненада. Например Максим Майер в книгата си Банкерите пише следното:

Сега, по случайност толкова поразителна, както и при откриването на рентгеновите лъчи или пеницилина, централната банка научи, че „операциите на открития пазар“ може да имат значителен ефект върху поведението на банките.

Това прави историята да изглежда интересна, но е трудно да се повярва, че Бенджамин Стронг, Пол Варбург, Монтагю Норман и останалите парични учени, които дърпат ръчките по това време, са били чак толкова изненадани. Не е възможно тези хора да са били в неведение за ефекта от създаването на пари от нищото и изливането им в икономиката. Откритият пазар е просто една различна фуния. Ако е имало някакъв ефект на изненада, той вероятно е бил породен единствено от лекотата, с която механизмът може да бъде активиран. Не е важно дали част от историята е факт или измислица, а само, че тя продължава „инцидентния“ възглед за историята като случайност – митът, че никой не е отговорен за политическия или икономическия хаос: Нещата просто се случват. Няма някакъв голям план. Никой не трябва да бъде винен. Всичко е под контрол. Отпусни се, плати си данъците и се връщай да спиш!

Формулата: Нека си представим един човек, който е напълно прагматичен. Той е по-умен и по-ловък от повечето хора и на практика се отнася към тях с трудно прикривано презрение. Той може да уважава таланта на неколцина, но малко го е грижа за условията, в които живее човечеството. Той е забелязал, че кралете и политиците винаги се бият за едно или друго нещо и е заключил, че войните са неизбежни. Той също така е научил, че войните могат да са печеливши – не само като дава назаем или създава пари за финансирането им, но и чрез фаворизиране от правителството при предоставяне на търговски субсидии или монополи. Той не е способен да изпитва примитивни чувства като патриотизъм, така че е свободен да участва във финансирането на всяка страна във всеки конфликт, ограничен единствено от фактори от личен интерес. Ако подобен човек проучеше света около себе си, не е трудно да си представим, че щеше да стигне до следните заключения, които щяха да се превърнат в главни насоки за неговата кариера:

  1. Войната е основният предмет на всяко правителство. Ако то успее да посрещне с успех предизвикателствата на войната, ще оцелее. Ако не успее, ще загине. Всичко останало е второстепенно. Върховенството на законите, просперитетът на гражданите и платежоспособността на хазната бързо ще бъдат пожертвани от всяко правителство в неговия първичен инстинкт за оцеляване.
  2. Следователно всичко, което е необходимо, за да се гарантира, че правителството ще обслужва или увеличава дълга си, е то да бъде въвлечено във война или да има заплаха от война. Колкото по-голяма е заплахата и по-разрушителна войната, толкова по-голяма ще е нуждата от дълг.
  3. За да бъде въвлечена една страна във война или да има заплаха от война, необходимо е тя да има врагове със значителна военна мощ. Ако подобни врагове вече съществуват, толкова по-добре. Ако съществуват, но им липсва военна мощ, нужно е да им бъдат осигурени пари, за да изградят своята военна машина. Ако няма никакъв враг, тогава такъв трябва да бъде създаден, като се финансира възходът на враждебен режим.
  4. Основната пречка е правителство, което отказва да финансира своите войни с дълг. Независимо че това се случва рядко, когато се случва, ще е необходимо да се насърчи вътрешна политическа опозиция, въстание или революция, които да заменят това правителство с друго, съответстващо в по-голяма степен на нашата воля. Покушенията срещу държавни глави може да изиграят важна роля в този процес.
  5. На нито една страна не може да бъде позволено да остане по-силна във военно отношение от своите противници, защото това може да доведе до мир и до намаляване на дълга. За да се постигне този баланс на силите, може да е необходимо да се финансират и двете страни в конфликта. Освен в случай, че единият от противниците е враждебно настроен към нашите интереси и следователно трябва да бъде разрушен, на нито една от страните не трябва да се позволява да стигне до решаваща победа или поражение. Макар че винаги трябва да прогласяваме добродетелите на мира, неизречената цел е постоянната война.

Дали някой действително е облякъл тази стратегия в думи и я е предавал от поколение на поколение, не е толкова важно. Всъщност е съмнително дали тя някога е работела точно по този начин. Но независимо дали е продукт на съзнателно планиране, или е просто отговорът на дадени хора спрямо възможностите за печалба, свойствени за фиатните пари, финансовите властелини на света са постъпвали така, сякаш следват подобен план – и това става очевидно след създаването на Мандрагоровия механизъм на централните банки преди три века.

Паниката: Икономиката като цяло ще абсорбира загубите, а търговията като цяло ще продължи да просперира. В една среда на просперитет дори и онези, които са пострадали от нечестно банкиране, ще имат шанс за бързо възстановяване. Но когато на една централна банка и бъде позволено да предпазва измамниците и да принуди всички банки да функционират по един и същ начин, силите на конкуренцията не могат повече да потушат ефекта. Експанзията става всеобща и гигантска. Разбира се, същото се отнася и до свиването. С изключение на банкерите и политиците всички са засегнати едновременно, депресията е навсякъде, а възстановяването се отлага задълго.
Точно това се случва в т.нар. паника на 1819 г. В книгата си „Документална история на банковото дело и валутите“ Херман Кроос пише:

Банката като най-голям кредитор [на щатските банки] има две алтернативи: тя може да отпише своите дългове, което, разбира се, ще заличи акционерния капитал и ще доведе до банкрут, или да принуди щатските банки да изпълнят задълженията си, което означава повсеместни банкрути сред щатските банки. Няма съмнения какво да се избере. […] Натискът, оказан на щатските банки, води до драстична дефлация в икономиката и щом паричното предлагане повяхва, страната изпада в дълбока депресия.

Както отбелязва и историкът Уилям Гауч: „Банката е спасена, а хората са разорени.“

Дълг: За американците е трудно да осъзнаят факта, че зад цялото им парично предлагане не стои нищо друго освен дълг – и е още по-поразително да си представят, че ако всеки изплати изцяло сумите, които е взел назаем, вече няма да останат пари. Точно така, няма да има нито една стотинка в обращение – всичките монети и цялата хартиена валута ще се върнат обратно в банковите каси и няма да има нито един долар в ничия чекова книжка. Накратко казано, всичките пари ще изчезнат.
През 1941 г. управител на Федералната резервна система е Маринър Екълс. На 30 септември същата година Екълс е призован да свидетелства пред Комисията по банки и валути на Камарата на представителите. Целта на изслушването е да се придобие информация относно ролята на Федералния резерв за създаването на условията, довели до депресията през 30-те години. Конгресменът Райт Патман, който е председател на тази комисия, пита как Фед е получил парите да закупи правителствени облигации на стойност 2 млрд. щ.д. през 1933 г. Следва размяна на реплики:

ЕКЪЛС: Ние ги създадохме.
ПАТМАН: От какво?
ЕКЪЛС: От правото да емитираме кредитни пари.
ПАТМАН: И зад тях няма нищо, така ли е, освен кредита на нашето правителство?
ЕКЪЛС: Това е, което представлява нашата парична система. Ако в нашата парична система нямаше дългове, нямаше да има и пари.

Както обикновено, средният гражданин не разбира, че новосъздадените пари представляват скрит данък, който той скоро ще трябва да плати под формата на по-високи цени. Избирателите в северните щати със сигурност не биха толерирали едно открито и честно увеличение на данъците в подобен мащаб. Дори и в Юга, където каузата на войната е възприемана като самозащита, е възможно да не биха го направили, ако предварително знаеха истинската цена. Но специално на Север американците не само плащат скрития данък, но и ръкопляскат на Конгреса, че го е въвел – тъй като не разбират тайната наука на парите.
На 25 юни 1863 г., точно четири месеца, след като националният банков закон влиза в сила, едно поверително комюнике е изпратено от инвестиционната къща на Ротшилд в Лондон до партньорска банкова фирма в Ню Йорк. То съдържа поразително директно и самохвално обобщение:

Малцината, които разбират системата [банкови заеми, които печелят лихви и също така служат за пари] или ще бъдат дотам заинтересувани от нейните печалби, или дотолкова зависими от нейните услуги, че от тази класа няма да има опозиция – докато, от друга страна, огромният брой хора, които не са в състояние да я схванат мисловно […] ще носят нейния товар, без да се оплакват.

Инфлация: Първият обнадеждаващ ефект от този порой от нови пари е повей на привиден просперитет, но той бързо бива последван от инфлация, след като се задейства механизмът на саморазрушението. През 1775 г. хартиените „континентали“ се разменят за един долар в злато. През 1777 г. те се търгуват за двайсет и пет цента. Към 1779 г., само четири години след емитирането им, те струват по-малко от стотинка. Фразата „Не струва и един континентал“ води произхода си от този мрачен период. Чифт обувки се продават за 5000 долара. Един костюм струва милион.
Това е годината, в която Джордж Вашингтон пише: „Една каруца, натоварена с пари, трудно ще купи каруца, натоварена с провизии.“ Дори на Бенджамин Франклин му се отварят очите. Изпълнен със сарказъм, той пише:
Тази валута, така както я управляваме, е една чудесна машина. Тя извършва своята служба, когато я емитираме; тя плаща заплатите на войската и я облича и осигурява продоволствия и муниции; а когато сме принудени да емитираме прекомерно голямо количество, тя сама се изплаща, като се обезценява.

Призракът на банковия фалит:
Все пак най-голямата заплаха идва не от конкуренти или от натрупване на частен капитал, а от обществото като цяло под формата на това, което банкерите наричат масово теглене на пари. Получава се така, защото когато банката приема депозит от клиент, в замяна тя му дава „салдо“ по неговата сметка. Това е еквивалент на обещание да му изплати обратно депозита по всяко време, когато той пожелае. По същия начин, когато друг клиент тегли заем от банката, той също получава салдо по сметката си, което обикновено незабавно изтегля, за да удовлетвори нуждата, заради която е взел кредит. Това създава бомба с часовников механизъм, защото към този момент банката е издала повече обещания да плати при поискване, отколкото пари има в касата. Макар че депозиращият клиент си мисли, че може да си получи парите обратно по всяко време, в действителност неговите пари са били дадени на заемополучателя и вече не са налични в банката.
Този проблем допълнително се усложнява от факта, че на банките им е позволено да отпускат като кредити дори повече пари, отколкото са получили като депозити. Механизмът за извършването на тази привидно невъзможна операция ще бъде описан в по-късна глава, но е факт, че в модерното банкиране обещанията за плащане често надхвърлят спестовните влогове в съотношение десет към едно. И тъй като само около 3% от тези сметки в действителност се задържат в касите под формата на налични пари – останалата част се влага в отпускането на още повече кредити и в инвестиции, – обещанията на банката надхвърлят способността и да спази тези обещания в съотношение триста към едно. Дотогава, докогато само малък процент от вложителите си искат парите по едно и също време, никой не е по-мъдър от банките. Но ако публичното доверие бъде разклатено и ако повече от няколко процента от клиентите се опитат да изтеглят влоговете си, тази схема излиза на бял свят. Банката не може да спази всичките си обещания и е принудена да затвори врати. Обикновено следва банкрут.

Националния дълг: Казват, че не трябва да се тревожим за лихвата по националния дълг, защото „я дължим на себе си“. Нека погледнем кой какво на кого дължи. Фед от много години държи само 9% от националния дълг. Агенциите на федералното правителство държат 28%. Чуждестранни инвеститори притежават приблизително 43% (данни от 2002 г.), за инвеститори от частния сектор в САЩ е остатъкът. През 2010 г. чуждестранни инвеститори губят доверие в способността на САЩ да изплати своите дългови разписки и спират да участват в аукционите на държавния дълг. Фед е задължен да монетизира разликата (да създаде пари от нищото) и към август той „купува“ 80% от дълга.
Отчасти е вярно, че го „дължим на себе си“, но е по-правилно да се каже, че всички ние го дължим на някои от нас. Тези някои са частни инвеститори, търсещи свободни от щатски и подоходни данъци доходи, както и големи институции като банки, корпорации, застрахователни компании и инвестиционни фондове. По отношение на институциите, парите представляват обединени активи, принадлежащи на хиляди малки инвеститори. Така че голяма част от лихвата по националния дълг действително се начислява в полза на голям сектор от американския народ.
Това е добрата новина. Лошата е, че правителството придобива всеки цент от парите, които ни плаща, като първо ги конфискува от нас. Ако е вярно, че го дължим на себе си, тогава е вярно, че го и плащаме на себе си. Парите минават от единия джоб в другия – минус таксата за пренасянето. Правителството ни взима 1000 щ.д. с данъци и инфлация и ни дава обратно 350 щ.д. Така наречената „полза“ за обществеността е илюзия.
Има и друга лоша новина: когато хората купуват правителствени облигации, остават по-малко пари за инвестиции в частната индустрия. Добре известно е, че правителственият кредит „изблъсква с лакти“ частния кредит. Резултатът е, че производителната страна на страната бива затруднена заради нечестна конкуренция за инвестиционен капитал. За да получат нови пари за растеж, частните компании трябва да платят по-високи лихви. Те се прехвърлят на потребителя под формата на по-високи цени. Много компании са принудени да ограничат своите планове за разрастване и не се създават потенциални нови работни места. Някои компании са принудени изцяло да излязат от бизнеса и техните служители са освободени от работа. Икономиката винаги се забавя от правителствения дълг. Колкото по-голям е дългът, толкова по-голяма е щетата.
Делът от 43% от националния дълг, държан от чуждестранни инвеститори, е голяма хапка. Един трилион и триста млн. щ.д. не може да се пренебрегнат. Тези облигации биха могли да станат сериозен проблем след време при падежа си. Досега те са били частично благословение, защото са закупени с пари, които вече съществуват. Следователно те не може да са инфлационни. Но не е трудно да си представим бъдещи условия, при които притежателите на облигации ще решат да не ги подновят. Какво ще се случи, ако стабилността на правителството бъде подложена на изпитание или производителният капацитет на Съединените щати бъде смутен от големи терористични атаки? За да се платят тези облигации при падежа им, Финансовото министерство трябва да емитира нови. Федералният резерв ще трябва да купи новите облигации с фиатни пари. Следователно държаният от чужденци федерален дълг е бомба с часовников механизъм. Ако някога се наложи Фед да се оправя с всичко това, инфлационният ефект в страната ще бъде поразителен.

Премахване на ФЕД: Висшият ешелон в Световната банка е братство, влязло под кожата на социалистическите диктатори, с които то ежедневно си има работа. При правилно стечение на обстоятелствата те лесно могат да сменят ролите си. Това, което сме видели дотук, е само прелюдия на онова, което може да се очаква за целия свят, ако предвиденият Нов световен ред заработи.
МВФ/Световната банка е протеже на Федералния резерв. Той нямаше да съществува без потока от американски долари и благосклонността на американските лидери. Фед се е превърнал в съучастник на подкрепата на тоталитарни режими по целия свят. Както беше заявено в началото на настоящето изследване, това е една от причините той да бъде премахнат: Той е инструмент на тоталитаризма.

Новите пари: След краха от 1929 г. предлагането на хартиени пари беше ограничено, защото те бяха обезпечени със сребро, а количеството на самото сребро беше ограничено. Тези, които имаха пари, бяха в състояние да изкупят активите на тези, които нямаха. Тъй като цените падаха, колкото по-дълго те стискаха своите долари, толкова повече неща щяха да могат да купят. Сега нещата са точно обратните. Няма нищо, което да обезпечава паричното предлагане освен политиката. Няма граници за количеството валута, което може да бъде създадено. Това е просто въпрос на отпечатване и доставка. Парите са изобилни, а цените се покачват. Тези, които имат пари, ги харчат възможно най-бързо, за да предотвратят по-нататъшна загуба на покупателна сила. През 30-те години всички искаха долари. Сега всички искат да се освободят от тях.
Извънредната банкова регулация №1, първоначално публикувана през 1961 г., даде на финансовия министър властта – без да се търси одобрението на Конгреса – да изземе всяка банкова сметка, спестовна сметка или касетка в трезор. Също така тя му даде властта да фиксира наеми, цени, заплати и по-часови надници и да въвежда нормиране на потреблението. Това трябваше да се направи „в случай на нападение срещу Съединените щати“. Тази фраза сега е променена и гласи: „в случай на извънредно национално положение“. Федералната агенция за управление на извънредни ситуации (ФАУИС) е била разширена, за да прилага директивите на Финансовото министерство. ФАУИС също така има властта да задържи и да депортира всеки гражданин „в случай на национална извънредна ситуация“.
Изминаха още три месеца и президентът обяви национално извънредно положение. Днес финансовият министър съобщи, че народите по света са ратифицирали многостранен договор, който ще реши инфлационните проблеми на Съединените щати. Това ще се постигне с емитирането на нова световна парична единица, наречена банкор – името, предложено от Джон Мейнард Кейнс на конференцията в Бретън Уудс през 1944 г. Тези нови пари ще възстановят нашата търговия и ще ударят спирачката на инфлацията. Най-сетне, каза финансовият министър, човекът ще има пълен контрол върху икономическата си съдба. Парите сега ще му служат, вместо да са му господар.
Съединените щати, каза той, се съгласяват да приемат банкора като законно средство за разплащане по всички дългове, публични и частни. Старите пари все още ще вървят, но ще бъдат изтеглени в тримесечен период. След тази дата банкнотите на Федералния резерв вече няма да са валидни. По време на преходния период старите пари могат да се разменят във всяка банка при съотношение един банкор за петстотин долара. Всички съществуващи договори, сключени в долари – включително жилищните ипотеки, – ще се конвертират в банкори по същия курс.

На всеки гражданин е открита сметка в банка близо до местожителството му. Всички плащания от работодатели или правителствени агенции ще бъдат извършвани с електронен трансфер. Кешови трансакции, по-големи от пет банкора след три месеца ще са незаконни. Повечето разходи ще се плащат с дебитна карта. Това е единственият начин, по който Агенцията за проследяване на паричните трансакции (АППТ) към ООН може да се бори с фалшификациите и да попречи на прането на пари от организираната престъпност. Това, разбира се, е камуфлаж. Правителственият комплекс, емитиращ новите пари е най-големият извършител на фалшификации и организирана престъпност, който светът някога е виждал. Истинската цел са политическите дивиденти и тези, които бягат от данъци в подземната икономика.
На никой няма да му бъде разрешено да печели, да купува или да продава без своята лична идентификационна карта, нито ще му е позволено да напуска страната или дори да мигрира в друг град. Ако някоя правителствена агенция има причина да покаже червен картон на дадено физическо лице, неговата карта няма да го пусне и той ще бъде блокиран от буквално всички икономически трансакции и географски движения. Това е пълният контрол.
Новите пари предоставят на Кабала още една полза. Никога отново няма да има масово теглене на пари от банки, защото сега е незаконно да се търси валута.

 

Съдържание

Предговор
Въведение

Раздел I. ЩO ЗАСЪЗДАНИЕ Е ТОВА?
Какво е Федералната резервна система? Отговорът може да ви изненада. Тя не е федерална и резерви няма. Нещо повече, федералните резервни банки дори не са банки. Ключът към тази гатанка тепърва трябва да бъде открит – и това няма да стане в началото на историята, а в средата и. Тъй като това не е учебник, не сме ограничени от хронологичната структура. Това, което ни занимава тук, не е конспект за изпит, по който да учим, а тайна, която трябва да разкрием. Затова нека започнем там, където се разиграва действието.

Първа глава. ПЪТЕШЕСТВИЕТО ДО ДЖЕКИЛ АЙЛЪНД
Втора глава. Тази игра се нарича Спасяванка
Трета глава. Пазителите на обществото
Четвърта глава. УЮТЕН ИПОТЕКИРАН ДОМ
Пета глава. По-близо до копнежа на сърцето
Шеста глава. ИЗГРАЖДАНЕТО НА НОВИЯ СВЕТОВЕН РЕД

Раздел II. УСКОРЕН КУРС ПО ПАРИ.
Осемте глави, включени в този и в следващия раздел, се занимават с материал, който е организиран тематично, а не хронологично. Някои от тях изпреварват събитията, които ще бъдат описани по-късно. Също така обхватът им е такъв, че читателят може да се зачуди каква е връзката с Федералната резервна система, ако изобщо има такава. Моля, бъдете търпеливи. Важността на тези въпроси ще стане ясна накрая. Намерението на автора е да опише концепциите и принципите, преди да разгледа какво се е случило. Без тази основа историята на Федералния резерв ще бъде скучна. С нея историята се превръща във вълнуваща драма, която дълбоко засяга живота ни днес. Така че нека започнем това приключение с няколко открития относно природата на парите.

Седма глава. Варварският метал
Осма глава. ЗЛАТОТО НА ГЛУПЦИТЕ
Девета глава. Тайната наука
Десета глава. МАНДРАГОРОВИЯТ МЕХАНИЗЪМ

Раздел III. НОВАТА АЛХИМИЯ. В древността алхимиците напразно са се опитвали да превърнат оловото в злато. Модерните алхимици постигнаха успех в това начинание. Оловните куршуми във войните станаха безкраен източник на злато за онези магьосници, които контролират Мандрагоровия механизъм. Така стигаме до поразителния факт, че без възможността да се създават фиатни пари повечето модерни войни просто нямаше да се случат. Дотогава, докато Механизмът функционира, бъдещите войни са неизбежни. Следва историята как се случи това.

Единайсета глава. ФОРМУЛАТА НА РОТШИЛД
Дванайсета глава. Потопете „Лузитания“!
Тринайсета глава. Маскарад в Москва
Четиринайсета глава. НАЙ-ДОБРИЯТ ВРАГ, КОЙТО МОЖЕ ДА СЕ КУПИ С ПАРИ

Раздел IV. ПРИКАЗКА ЗА ТРИТЕ БАНКИ.
Казано е, че тези, които не познават историята, са обречени да повтарят нейните грешки. Може би някой ще се изненада да научи, че Федералната резервна система е четвъртата, а не първата централна банка на Америка. Минавали сме през всичко това и преди и всеки път резултатът е бил един и същ. Интересува ли ви какво се е случило? Тогава нека настроим координатите на нашата машина на времето на 1690 г. в колонията Масачусетс. За да я задействаме, отгърнете страницата.

Петнайсета глава. Загубената карта на съкровището
Шестнайсета глава. СЪЗДАНИЕТО ИДВА В АМЕРИКА
Седемнайсета глава. ГНЕЗДО НА ЗМИИ
Осемнайсета глава. ХЛЯБ, РИБА И ГРАЖДАНСКА БОЙНА
Деветнайсета глава. ЗЕЛЕНИТЕ ПАРИ И ДРУГИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

Раздел V. ЖЪТВАТА.
Паричните и политическите учени продължават да ни разясняват теоретичните достойнства на Федералната резервна система. Убеждението, че икономическият живот просто не може да мине без нея се е превърнало в модерна религия. Но времето за теории отмина. През 1913 г. Създанието се настани в последната си бърлога и оттогава не спира да мачка света около себе си. Ако искаме да разберем дали това е полезно създание, или е хищен звяр, просто трябва да разгледаме какво е направило то. И след проверката на всичките тези години може да сме сигурни, че това, което то е правило преди, ще продължи да го прави и в бъдеще. Или ако използваме библейската аксиома, дървото се познава по плодовете, които ражда. Нека сега проверим какво сме пожънали.

Двайсета глава. ЛОНДОНСКАТА ВРЪЗКА
Двайсет и първа глава. КОНКУРЕНЦИЯТА Е ГРЯХ
Двайсет и втора глава. СЪЗДАНИЕТО ПОГЛЪЩА КОНГРЕСА
Двайсет и трета глава. ГОЛЯМАТА ВЕЧЕРЯ С ПАТЕШКО

Раздел VI. ПЪТУВАНЕ В БЪДЕЩЕТО. В предишните раздели на тази книга пътувахме във времето. Започнахме нашето пътешествие, като навлязохме в миналото. Прескачайки насам-натам из столетията, видяхме войни, предателства към държавата, печалбарство и политически измами. Това ни доведе до настоящето. Сега сме готови да закараме нашата машина на времето в бъдещето. От това пътуване ще ви се изправят косите и много от това, което предстои, е неприятно. Но то още не се е случило. То е само проекция на сегашните сили. Ако не харесваме това, което виждаме, все още имаме възможността да променим тези сили. Бъдещето ще бъде такова, каквото изберем да го направим.

Двайсет и четвърта глава. АДСКИТЕ МАШИНИ
Двайсет и пета глава. ПЕСИМИСТИЧЕН СЦЕНАРИЙ
Глава двайсет и шеста. РЕАЛИСТИЧЕН СЦЕНАРИЙ

Покана да променим света
Приложения (А) Структура и функции на Федералната Резервна Система
Приложения (Б). Естествени закони на човешкото поведение в икономиката
Приложения (В). Прибавя ли се, или се приспада паричният агрегат М1?
Библиография

 

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата “Създанието от Джекил Айлънд” на Едуард Грифин от тук
или
Свалете от Мега книгата “Създанието от Джекил Айлънд” на Едуард Грифин от тук

Други препоръчани книги:

Стандартът Биткойн. Децентрализираната алтернатива на централното банкиране – Сейфедин Амус Богатсвото на народите – Адам Смит Трите вълни доброволци и Новата Земя – Долорес Кенън – Книга 2 Богат татко, беден татко. Актуализиран за съвременния свят и с 9 нови обучителни раздела [2018] – Робърт Кийосаки Умни пари. Твоят наръчник по лични финанси и инвестиране в България – Стойне Василев