Източно тяло, западен ум – Енодия Джудит

Рядко може да се намери книга, която се бори с толкова различни проблеми като психологията на Юнг, духовността, метафизиката, соматичната терапия и Ню ейдж в един-единствен том, като при все това преценява всеки от тях индивидуално. Още по-рядко може да се намери книга, чиито различни аспекти създават единна цялостна и много силна теория. „Източно тяло, западен ум“ е точно такава книга.

Тя показва как да се използва чакра-системата като инструмент за съвременна диагностика и лечение. Организирана схематично, книгата използва присъщата на чакра-системата структура като карта, на която да начертае нашето западно разбиране на индивидуалното развитие.

Осъзнавайки потребностите на съвременния живот, Енодия Джудит разкрива духовната природа на личностното развитие в структурната логика на тялото. На всяка от седемте чакри е посветена по една глава, в която се описват съответните области на психическото здраве: оцеляването, сексуалността, силата, любовта, общуването, интуицията и познанието. Всяка глава започва с преглед на културните условия, които влияят на нашето функциониране, и след това разглежда подробно съответната чакра, като представя и свързания с нея етап от детското развитие. Травмите и малтретиранията, които въздействат на развитието, се описват заедно със свързаните с тях стратегии за справяне. Накрая на читателя се предлагат терапевтични техники и утвърждения с цел възстановяване на баланса и излекуване.

Енодия Джудит е признат специалист в интегрирането на чакрите и терапевтичните проблеми, както и в интерпретирането на чакра-системата за западния начин на живот.

„Източно тяло, западен ум“ е книга, фокусирана върху жизненоважни въпроси на съвременната терапия: пристрас­тяването, съзависимостта, физическото и сексуалното мал­третиране, семейната динамика, структурите на характера, личното овластяване, феминизма, мъжката еманципация, сексуалността, политиката и духовността. Тя обединява тех­ники от биоенергетиката до визуализацията, от дълбинната психология до духовната практика.
След като работих на полето на терапията повече от две десетилетия, видях много страдание на човешката душа. Седях с моя Клиникс, изсушавайки сълзите на хора, дълбоко наранени от ужасно невежество и емоционално осакатени гледачи – хора, опитващи се с накуцване да изминат своя път през неспокойния свят, пълен с други, наранени колкото тях. Видях как терапевтичният процес може да съсипе и из­плаши онези, които са се заели с това героично пътуване. Но бях свидетелка също така и на невероятните трансформа­ции и надежди, които това пътуване дава на своите пътници, както и на трансформацията на света около тях.
На тази надежда за трансформация посвещавам насто­ящата книга. В качеството си на пътеводител в пътуването на пробудата тя представя един систематичен модел за отна­сяне към проблемите, които ни безпокоят. Написана е за индивиди, заети със своя собствен процес на лечение, както и за терапевти, съветници и работещи с тялото, които стават ръководители по пътя. Адресирана е към родителите, които искат да отгледат съзнателни и здрави деца, и към онези, които просто искат да се събудят и да продължат своето развитие.
„Източно тяло, западен ум“ показва как да се използва системата на чакрите като инструмент за диагноза и лечение. Първата ми цел е да представя системата сама по себе си, като лупа, през която можем да видим комплексните проблеми в развитието на душата както индивидуално, така и колективно. Системата е представена чрез нейните основ­ни компоненти, отделните чакри, като изследва как форми­рат и биват формирани те от човешкото поведение и култура.
В представянето на този материал преплетох три основ­ни нишки на философска мисъл:

1. Философиите на просветлението, които са насочени нагоре и отвъд, към менталната и духовната сфера. Те са извлечени главно от източните култури и са фокусирани върху трансцендентността. Стремят се да избегнат несгодите и нещастията на мирския свят, като се издигат до по-висши нива на съзнание, които трансцендират страданието.
2. Философиите на въплъщението, които са насочени надолу и във, към сферата на манифестацията, душата, тя­лото и заниманията със света около нас. Те са отразени в практиката на соматичната терапия, биоенергетиката и цен­трираната към земята духовност. Стремят се да сложат край на страданието чрез работа със силите, които го причиняват.
3. Интегративните философии, които са насочени към интеграция на противоположностите: ум и тяло, Небе и Земя, дух и материя, светлина и сянка, мъжко и женско. За тази нишка реших да се концентрирам върху дълбинната психология на Карл Густав Юнг и по-специално върху него­вото схващане за пътуването на душата към индивидуацията. Цел на интегративните философии са трансформаци­ята и целостта.

Системата на чакрите е изчерпателно представяне на вселената. Всяко едно от седемте равнища представя такива основни области на човешкия живот, че само те биха могли да запълнят цели томове. Въпросите за любовта и привър­заността, силата и духовността, емоцията и инстинкта молят да бъдат изследвани и разбрани. Сексуалността например е просто един от аспектите на втората чакра, а сексуалното малтретиране е просто един аспект от сексуалността. Цел на настоящата книга не може да бъде подробното описание на сложностите на някое отделно малтретиране, а полагането на всеки сложен проблем в контекста на една по-голяма система, в която те могат да бъдат разбрани енергетично и духовно. От този контекст можете да ориентирате вашия процес на лечение.
Исках книгата да бъде максимално „приятелска към потребителя“. Зная, че в днешния забързан свят много хора нямат време да прочетат книга с такъв обем от корица до корица. Затова текстът е разделен с номерирани подзагла­вия и схеми, които да направят информацията лесно достъп­на – можете да прочетете частите, които се отнасят до вас, и бегло да прегледате останалото. Някои части са по-клинично ориентирани и използват език, специфичен за психотера­пията, докато други са адресирани за широк кръг читатели.
Настоящият труд е определено едно западно разглежда­не на чакрите. Той поставя съвременните психосоциални проблеми в един духовен контекст, базиращ се на езотеричните интерпретации на чакрите, които могат да бъдат откри­ти в източните текстове. Исках не толкова просто да предста­вя една дисциплина от друг свят, заета от източните култури, а да създам нейно приземено, практическо прило­жение за съвременните жертви на западната цивилизация. Но неизбежният резултат е съчетаване на Изтока и Запада.
Подредбата на нашите чакри е организационната струк­тура, която създаваме, за да се справим със света. Чрез раз­бирането на тази вътрешна подредба можем да разберем своите защитни средства и потребности и да се научим как да възстановяваме баланса. Системата на чакрите е толкова валидна, колкото всяка психологическа теория, и чувствам, че е далеч по-гъвкава – тя е способна да обедини ум, тяло и дух. Каня ви да я изследвате заедно с мен и по този начин да задълбочите своя процес на лечение.
— Енодиа Джудит, автор

На всеки семинар, лекция или подписване на книга при мен идват хора, които ме питат дали имам прост начин да „изчистят чакрите си“. Малцина от тях разбират какво всъщност е чакра, още по-малко са запознати с древната традиция на тантрическата йога, от която произхожда тази система, а още по-малко са готови да навлязат в дълбините на собствената си психика и действително да свършат работата, необходима за трайни промени във вътрешния и външния им живот. Макар че някои от съвременните техники за работа с енергията на чакрите могат да доведат до осезаеми промени в начина, по който се чувстваме, според мен тези промени често са краткотрайни, ако не запретнем ръкави и не извършим по-дълбока работа върху душата.
Именно на това предизвикателство е посветена тази книга. Тя ще ви научи на една елегантна система за разбиране на вашето здраве и дисбаланс, която обаче е доста комплексна. Няма да откриете универсални формули, които да се прилагат еднакво за всички хора или ситуации. Вместо това ще научите универсални принципи, които могат да се прилагат ефективно при внимателно обмисляне и разбиране. Ще научите например, че някои от чакрите ви може да са твърде отворени, с лоша различаване на ситуации и филтри, докато други чакри могат да затънат в модели на избягване и да останат затворени. Ще научите как тези несъзнателни защитни модели създават прекомерни и недостатъчни стратегии за справяне, които с течение на времето изкарват системата ви от равновесие, като се отразяват на здравето на тялото и на качеството ви на живот. Ще научите, че тези жизненоважни енергийни центрове се отварят последователно през решаващите етапи на детството и могат да бъдат несъзнателно затворени от добронамерени родители, чиито собствени центрове са били компрометирани. Ще научите за вашите възходящи и низходящи енергийни потоци и как всеки от тях има различна цел в освобождаването и проявлението на жизнената ви сила. И ще научите за работата, която е необходима, за да си възвърнете истинската жизненост, която е ваше изконно право.
Най-честият коментар, който получавам от моите читатели за книгата, е, че се чудят как съм могла да пиша толкова точно сякаш описващи техния личен живот и лични проблеми. Това подчертава колко универсални са тези древни принципи. И все пак в бързо променящия се свят трябва непрекъснато да обновяваме операционните си системи и да научаваме нови приложения на тези универсални принципи. Малко са хората, които живеят в ашрами със свободно време за съзерцателен живот. Вместо това повечето от нас живеят на бързи обороти, изпълнени със сложни предизвикателства. Посрещаме тези предизвикателства през завесата на огромни емоционални рани, които компрометират нашата жизненост. Живеем в култура, в която този компромис се приема за даденост. За да излекуват този разрив, много от нас работят върху себе си от десетилетия, преминавайки през пътуването, за да се излекуват и да намерят целта на живота си, пътуването на индивидуализацията и пробуждането.
Системата на чакрите е карта за това пътуване. С тази карта в ръка пътуването ви може да бъде по-директно, по-задълбочено и по-съзнателно. Тази система картографира тялото чрез човешката нервна система, картографира психиката чрез етапите на развитие на детството, картографира духовните търсения чрез състоянията на съзнанието и трансформира културата чрез плановете на външната реалност. Чакрите наистина са набор от портали между вътрешния и външния свят.
Ако искаме да преобразим външния свят, процесът трябва да започне отвътре. Ако вътрешният свят трябва да бъде трансформиран, той трябва да бъде разбран в светлината на външните сили, които са го оформили. Тези сфери не са разделени, но ни липсват систематични средства за свързването им. Ценността на системата от чакри се състои в това, че когато вътрешният и външният свят се свържат, ние се хармонизираме духовно, умствено, емоционално и физически.
В западния свят съществуват соматични терапии, които свързват ума и тялото, но пренебрегват духовните аспекти на нашето същество. Съществуват духовно ориентирани психологии, които свързват психиката и духа, но игнорират тялото. Съществуват и дисциплини като йога, които свързват духа и тялото, но не се занимават с раните на психиката.
През призмата на системата на чакрите тази книга представя интегрирането на психологията, духовността и физиката в една цялостна система. В нея се казва, че умът, тялото и духът са еднакво важни аспекти на всеки един от нас, но представляват едно цяло. Като зачита пълния спектър на човешката жизненост, тази книга е принос към възстановяването на вашия чуден божествен потенциал. Насладете се на пътуването, с карта в ръка.
— Енодиа Джудит, автор

Вие възнамерявате да направите пътуване през много измерения на своето Аз, втъкавайки минало, настояще и бъдеще в сложната тъкан на разбирането. Това пътуване ще ви преведе през една транс­формация на съзнанието – ще пресечете Моста на дъгата, свързващ дух и материя, Небе и Земя, ум и тяло. Трансфор­мирайки себе си, вие трансформирате света.
Това пътуване е пъстро, както е пъстър самият живот. То предлага една алтернатива на скучната, прекалено сива менталност на модерната ера, в която цветът е ограничен до царството на децата. В техен контраст много „големи“ живе­ят в тъмни костюми с мъжка кройка, пътуват в сиво метро и по сиви шосета през черно-бяла реалност с мрачни алтерна­тиви и ограничени права на избор. Задачата на това пътува­не е да се възобнови многоизмерната различност на човеш­кия опит – то не е нищо друго освен търсене на нашата цялостност и възраждане на нашия колективен дух.
Седемте цвята на дъгата представят една алтернатива на нашето бинарно черно-бяло съзнание, предлагайки ни един свят на много възможности…

Думата чакра означава буквално диск. Отнесени към модерните времена, дисковете са общата единица за съхранение на програмирана информация. Можем да използваме това сравнение и да разглеждаме чакрите като флопи дискове, които съдържат програми на живота. Имаме програма за оцеляване, която ни казва кога да ядем, колко часа да спим и кога да облечем пуловер. Тя съдържа подробности като например от колко пари мислим, че се нуждаем, какво искаме да направим, за да получим тези пари, кое е заплаха за нашия живот и кое ни дава чувс­тво на сигурност. По същия начин имаме и програми за сексуалност, сила, любов и общуване. Според това сравнение седмата чакра може да бъде разглеждана като операционна­та система. Тя представя как организираме и интерпретира­ме всички други наши програми.
В компютърния свят технологията прогресира така бързо, че програмите отпреди десет години са много остаре­ли днес. Освен това много от програмите ние сме получили като деца. Например старомодните полови роли са несъв­местими с егалитарните отношения и от борбите на модер­ните семейни двойки се развиват нови модели. Алкохоликът изпълнява програма за оздравяване, програми са необходи­ми и за намаляване на теглото или за получаване на акаде­мични Степени. Всички ние функционираме по редица програми, които може да съзнаваме или не. Пред нас е пос­тавено предизвикателството да открием програмата и да отс­траним неизправностите.
Чакрите съдържат програмирани подрутинности, които оформят поведението ни. Прекомерното ядене е подрутинност на чакрата на оцеляването. Изгубването на настроени­ето ни може да бъде подрутинност на прекомерно развита чакра на силата. Медитацията може да бъде съзнателна под­рутинност на седмата чакра.
В това сравнение тялото е хардуеърът, нашето програ­миране е софтуеърът, а Азът е потребителят. Но все пак не ние сме написали всички тези програми и някои аспекти от техния език са така стари, че са неразбираеми. Героично предизвикателство е наистина да идентифицираме своите програми и да ги пренапишем изцяло, продължавайки да живеем своя живот, но това е задачата на лечението. Тя става дори още по-трудна, когато осъзнаем, че всяка от на­шите лични програми е част от по-голяма културна система, над която имаме малък или никакъв контрол.
Системата на чакрите може да бъде използвана като ин­струмент за борба с вирусите, намиране и отстраняване на неизправностите и репрограмиране на нашия живот. Ако можем да научим това на едно индивидуално равнище, мо­же би ще можем да приложим същите методи и към нашата култура и околна среда.
В това сравнение има още един важен аспект, който чес­то смятаме за подарен, а именно, че всичко това работи бла­годарение на основната енергия. И най-сложният компютър с мегабайтове софтуер е безполезен, ако няма ток. Това, ко­ето активизира всички наши програми, е енергията, която влагаме в системата. Сложни блоксхеми вътре решават на кои области да подадат енергия и кога. Центровете на глада се активизират, когато стомахът е празен, а сексуалните цен­трове се събуждат с определени стимулатори.
За да разберем дадено човешко същество, ние трябва да изследваме тока на енергията в системата. Можем да смята­ме тази енергия за възбуда, заряд, внимание, будност или просто за силата на живота. (Някои духовни системи я опис­ват като чи, ци или прана)…

Напълно еднакво е да имаш съвършено добра програма и да не умееш да я пуснеш в действие. Хората с наднормено тегло често знаят точно какво трябва и какво не трябва да ядат или че трябва да спортуват. Но пускането в действие на такива програми е съвсем друг въпрос. Пускането в дейст­вие изисква заряд от енергия, минаващ през психичните потоци на тялото.
За да задействаме, коя да е от нашите програми, ние тряб­ва да активизираме своите енергийни потоци.

Блокажът се развива от равни и противоположни сили, срещащи се на едно особено равнище. Не можем прос­то да отстраним едната или другата сила. Те трябва да бъдат интегрирани. Всички ние сме изпитвали периоди, ко­гато свободният поток на нашата енергия или намерение изглежда блокиран. Обичайните ни блокажи могат да попа­дат в категории, които се отнасят до функции на чакрите. Например ако общуването ни затруднява, ние имаме бло­каж в петата чакра. Ако живеем в страх и подчинение, може да се каже, че е блокирана нашата чакра на силата. Ако физическото ни здраве или личните ни финанси са в постоянна криза, тогава имаме блокаж в първата чакра.
Кое блокира една чакра? Травми в детството, културни обусловености, ограничени системи на вярване, ограничава­щи или изчерпващи навици, физически или емоционални наранявания или дори просто липса на внимание – всички те допринасят за блокажа на чакрите. В живота има изоби­лие от трудности и за всяка една ние развиваме стратегия за справяне. Когато трудностите продължават да съществуват, тези стратегии за справяне стават хронични модели, вкоре­нени в тялото и душата като защитни структури.
Накрая тези защити създават поддържащи модели в на­шата мускулатура, които ограничават свободния поток на енергията дори когато реалните заплахи престанат да съществуват. Това хронично напрежение е известно като те­лесна броня. Тя въздейства на нашата стойка, дишане, мета­болизъм и на нашите емоционални състояния, както и на нашите възприятия, тълкувания и системи на вярване. Очевидно щом системата тяло-ум е така повлияна, ние отк­риваме проявленията на това в своите отношения, работа, творчество и системи на вярване – във всичко, което носи тенденцията да увековечи модела.

Много проблеми в живота произлизат от прекалено голямо или прекалено малко количество от нещо. Ние пре­карваме живота си в търсене на баланс. Начинът, по който един индивид се справя със стрес, негативни опитности или травма, обикновено попада в една от следните две категории: повишаване на неговата енергия и внимание с цел победа на стреса или намаляване на същите с цел оттег­ляне от ситуацията. Резултатите са стратегия за справяне чрез излишък (прекомерност) или чрез недостиг (недоста­тъчност). Можем да определим начина, по който дадена личност е решила да действа, като погледнем нейното тяло и проучим навиците ѝ. С добър тонус ли е тялото ѝ с оглед на хроничното напрежение? Тревожи ли се извънмерно от все­ки въпрос? Набляга ли прекалено на подробностите, свръхорганизирана ли е? Ако е така, по принцип тя е свръхрешителна или прекомерна. Обратно, ако нейният модел е да се оттегля от ситуациите, да бъде неясна, ненадеждна или пре­калено променлива, с тяло, което е с нисък тонус, отпуснато или подпухнало, тогава тя е вероятно недостатъчно реши­телна или недостатъчна.

Можем да разглеждаме това и като модел на отбягване или свръхкомпенсация. Отбягването причинява недостатъч­ност на чакрите, а свръхкомпенсацията води до прекомер­ност на чакрите. Един заядливец, който компенсира неси­гурността си с доминиране над другите, показва прекомерна трета чакра. Личността с изключително високо наднормено тегло може да има прекомерна първа чакра, използваща теглото на тялото, за да получи чувство на защитеност и заземеност. Прекомерните чакри свръхкомпенсират загуба или повреда чрез прекомерно фокусиране върху съответния въпрос – обикновено по един дисфункционален начин, който не успява да излекува загубата.

Прекомерната чакра е твърде объркана, за да бъде по­лезна във функционирането си. Подобно на задръстването на движението по пътищата чакрата е блокирана от прека­лено натрупване и енергията се сгъстява и стагнира. Не­достатъчната чакра ограничава енергията и остава стег­ната, празна и безполезна.

СЕДЕМТЕ ПРАВА
Всяка чакра отразява едно основно, неотменно пра­во. Загубата на тези права блокира чакрата. Възстановяването на тези права е необходима част от лечението на чакрата.

Първа чакра: правото да бъдеш тук. За да намерим стабилност в първата чакра, трябва да имаме едно инстинк­тивно право да бъдем тук. В работата си откривам огромен брой хора, които имат проблеми с това право, колкото и основ­но да изглежда, че е то. Без правото да бъдем тук ние можем да възстановим малко други права. Имаме ли правото да за­емем пространство? Имаме ли правото да утвърдим индиви­дуалността си? Имаме ли правото да се грижим за себе си? Правото да бъдем тук е нашето право да съществуваме – правото, което е основа на нашето оцеляване и сигурност.
Следствие от това право е правото да имаме, по-специ­ално да имаме онова, от което се нуждаем, за да оцелеем. Може да съм взел правото си да бъда тук, но да продължа­вам да имам проблеми с това да си позволя да имам такива неща като време за себе си, удоволствие, пари, притежания, любов или похвала. Неспособността да имаш нещо е като да притежаваш библиотека за книги без рафтове. Ако в сис­темата, в която складираме нещата, няма място и не същес­твува ефикасен процес за тяхното добиване, тогава се оказ­ваме в постоянно състояние на лишение – дори когато ни се предлага помощ.
Едно нежелано дете се съмнява в своето право да бъде тук и по-късно в живота може да има трудности в добиването на необходимите неща. Когато ни се отказват храна, облекло, закрила, топлина, медицински грижи или здравословна окол­на среда, нашето право да бъдем тук се съкращава. В резул­тат от това ние можем да се съмняваме в това право много пъти в живота си. Правото да имаме лежи в основата на способността ни да съдържаме, държим, съхраняваме и про­явяваме – всички аспекти на здравата първа чакра.

Втора чакра: правото да чувстваш. Една култура, ко­ято не одобрява проявите на емоция или смята чувствител­ността за слабост, нарушава основното ни право да чувстваме. „Нямаш право да се сърдиш.“ „Как можеш да да­ваш воля на такива емоции? Би трябвало да се срамуваш от себе си!“ „Момчетата не плачат.“ Този вид предписания нару­шават правото ни да чувстваме. Чувството е начинът, по кой­то получаваме важна информация за своето благосъстояние. Когато правото ни да чувстваме е намалено, ние загубваме контакта със себе си, вцепеняваме се и изключваме. След­ствие от това право е правото да искаме, така че ако не мо­жем да чувстваме, е много трудно да знаем какво искаме. Правото ни да се радваме на здрава сексуалност е тясно свър­зано с правото ни да чувстваме.

Трета чакра: правото да действаш. Култури с точно оп­ределени модели на поведение намаляват правото да се дейс­тва чрез страх от наказание и принудата на сляпото подчи­нение. Повечето хора следват стъпките на другите, страхуват се да правят нововъведения, страхуват се да бъдат свободни. Когато правото да действаш е ограничено, волята и спонтан­ността изчезват и жизнеността ни спада. Това не означава, че за третата чакра са полезни безсмислените или ексцентрични действия, а че ние се нуждаем от свобода, за да развием своя вътрешен авторитет. Следствие от това право е правото да бъдем свободни.

Четвърта чакра: правото да обичаш и да бъдеш обичан. В едно семейство то може да бъде увредено от всяка нарушена функция в способността на родителя да обича и да се грижи за детето си. В културата увреждането се проявява в осъдителни нагласи спрямо мъже, които обичат мъже, и жени, които обичат жени. Правото да обичаме се уврежда още от расова борба, културни предубеждения, война или нещо, което стимулира враждебността между групите, както и от ниска самооценка, пречупена воля и неспособност да чувстваме или да общуваме. Тъй като е централна чакра в системата на седемте чакри, правото да обичаме се уврежда, когато бъде загубено или нарушено кое да е от другите права.

Пета чакра: правото да говориш и да слушаш истината. Това наше право се уврежда, когато в семейството ни не се позволява да се говори истината. „Не ми говори така, млади човече!“ „Този предмет не се обсъжда в нашето семейство.“ Това означава да не бъдем слушани, когато говорим, да пазим семейните тайни и да не говорим искрено. Когато нашите родители, култура или правителство ни лъжат, е налице малт­ретиране на това право. За възстановяването на това право е важно да се научим да общуваме чисто.

Шеста чакра: правото да виждаш. Това право се уврежда, когато ни казват, че това, което виждаме, не е действително, когато по преценка се укриват или отричат не­ща (като например пиене на родител) или когато се намалява широтата на нашето виждане. Когато децата виждат неща, които са отвъд обхвата на тяхното разбиране, или когато често възникват гневни или плашещи сцени, децата намаляват способността си да виждат. Това може да повлияе и на физи­ческото зрение, и на по-фините психически възприятия.

Седма чакра: правото да знаеш. Това подразбира пра­вото на вярна информация, правото на истина, правото на знание и правото просто да знаеш какво става. Определено образованието е важна част от познанието. Също толкова важ­ни са и духовните права на човека – правото на връзка с бо­жественото по онзи начин, който ценим най-много. Налагането на дадена духовна догма намалява личните и духовните права на седмата ни чакра. Отказът от информация и образование затваря естественото търсене на седмата чакра.

СЕДЕМТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ
Ако нашите права останат ненакърнени или успеем да си ги възстановим, тогава имаме добрия шанс да добием своите седем основни чакра-идентичности, всяка една от които се гради на по-долната в един все по-широко разгръщащ се модел на по-големи системи. Преди да изредим идентичностите, си заслужава да обсъдим самото понятие идентичност, защото то е изплъзващо се, но важно понятие както в психологията, така и в духовността.
Идентичността ни дава смисъл. Ние постоянно търсим смисъл, защото той ни казва как да действаме. В една систе­ма идентичностите на частите определят как си взаимодейс­тват те. Котките могат да се възпроизвеждат с други котки, но не с кучета. Чрез идентифициране на дъждовните облаци ние знаем, че трябва да затворим прозорците на колата. Ако ни е лошо или нямаме настроение, ние ще искаме да иден­тифицираме причината за това.
Всяка чакра е свързана със специфична идентичност, която възниква в определен период от развитието, докато узряваме в живота. Всяка идентичност съдържа в себе си идентичности от предишни етапи. Разширяването на чувст­вото за нашата идентичност е един от ключовете за разши­ряване на нашата модалност на съзнание от една чакра към следващата.
Идентичностите могат да бъдат разглеждани метафо­рично като пластове дрехи, като начини на покриване на същинската душа под тях. Да имаме дрехи не е проблем – ние се нуждаем от различни екипировки за различните случаи, от джинси до смокинг и секси бельо. Проблем е, ако мислим, че дрехата е това, което сме в действителност, и никога не я сваляме.
Когато сме така погълнати от тези идентичности, че ги объркваме с лежащото под тях Аз, тогава залепваме за опре­делено ниво. Взели сме дрехата за самото тяло – и не жела­ем да я свалим от страх, че ще разкрием голотата си под нея.
Ако, от друга страна, не можем изобщо да се идентифицира­ме с дадено ниво, тогава знаем, че трябва да свършим ня­каква работа там. Да търсим работа, облечени в мръсни джин­си, или да работим в градината с официално облекло е не­уместно – ако това е всичко, което можем да направим, ние сме сериозно ограничени.
Чакра-идентичностите могат да бъдат положителни или отрицателни, освобождаващи или затварящи в затвор. Същевременно те са действителни и фалшиви. Действи­телни са в онова, от което са действителни части, но са фал­шиви, защото не са цялото.

Първа чакра. Първото ни равнище на идентичност е известно като физическа идентичност и неговата работа е самосъхранението. Тук се учим да се идентифицираме с тяло­то – когато моето тяло е гладно, аз съм гладен, когато го боли, мен ме боли. Тялото покрива невидимата душа и разкрива нейната форма и израз. Когато се идентифицираме с тяло­то, ние се идентифицираме с израза на душата във физичес­ката форма, както и с нейните физически качества като мъж­ка, женска, млада, стара, дебела, тънка, здрава или болна.

Физическата идентификация е необходима за отнася­нето ни с физическия свят. Ако не осъзнавам, че не мога да вдигна сто паунда хартия в картонена кутия, мога сериозно да нараня гърба си. Ако не разбирам кога съм гладен или се нуждая от почивка, мога сериозно да увредя здравето си за определено време. Да действаш без тази идентичност означава да бъдеш откъснат от тялото и без връзка с физическия свят.

Втора чакра. Зад повърхността на тялото бушуват емоциите. Емоциите са облеклото на нашите чувства. Когато изразяваме силна емоция, ние се чувстваме живи и често се идентифицираме със съответното чувство. Дори езикът ни изразява тази идентификация: аз съм ядосан, аз съм уплашен. (На други езици се казва: аз имам страх или гняв.) Това е идентичността, която казва: Чувствам, следователно съществувам, и онова, което чувствам, е това, което съм. Някои хора идентифицират своето главно чув­ство за себе си по този начин.
После, втората чакра е нашата емоционална идентич­ност и нейната работа е себеудовлетворяването. Емоцията възниква от нашата физическа идентичност и все пак носи едно друго измерение. Ние трябва да чувстваме телата си, за да чувстваме своите емоции и да се научим да тълкуваме техните послания. Емоционалната идентичност разширява опита на тялото и му дава измерение и тъкан, свързваща ни с потока на света.

Трета чакра. В третата чакра ние се идентифицираме със своята воля, поведение и действия. Това е, когато осъзнаем, че сме отделна същност, притежаваща силата да избира своите действия и последствията от тях. Това е его–идентичността, ориентирана към самоопределянето. Този тип идентификация казва: „Аз съм това, което правя.“ Когато правим нещо правилно или осъществим нещо трудно, се чувстваме добри. Когато правим грешки или тър­пим неуспех, тогава мислим, че сме лоши. Мислим, че това, което правим, е утвърждение на това какви сме. Его-идентичността възниква от физическата и емоционалната иден­тичност и може да бъде смятана за вътрешния изпълните­лен орган, тъй като изпълнява нашата дейност в света. Най-често тази идентичност носи отговорността. Но трябва да помним, че тя е само един среден ръководител.

Четвърта чакра. В четвъртата чакра създаваме социал­на идентичност, известна също и като персона. Персоната е личността, създадена за взаимодействие с другите – тя е она­зи част от нас, на която егото позволява да се издигне над повърхността, отделена от сянката. Нашата социална иден­тичност може да бъде натрапчивият помощник, изкусителни­ят любовник, угаждащият или развличащият. В своите се­мейства ние можем да приемем ролята на безпомощното дете, героя, доброто момиче или бунтовника. В началото на­шата себеконцепция се базира на това как реагират спрямо нас другите – дали сме популярни или отхвърлени, приемани или критикувани, обичани или отблъснати, – като идентифи­цираме себе си първоначално чрез своите отношения. Когато пораснем, идентичността се променя, включвайки начина, по който приемаме своята роля да служим на другите, или начина, по който сме се научили да даваме и да приемаме един свят отвъд нашето ориентирано към егото Аз. Това става нашата база за себеприемане.
Основа на социалната идентичност е егото, но то постепен­но се разширява отвъд сферата на центрираните върху Аза потребности, за да включи едно съзнание за другите. Когато се откъсна от идентифицирането си само с еготичното Аз и започ­на да се интересувам от другите хора в света, възниква моята социална идентичност. Но как представям себе си на другите, зависи в голяма степен от лежащата отдолу сила на егото.

Пета чакра. Петата чакра е центърът на нашата твор­ческа идентичност. Тук ние се идентифицираме със своето себеизразяване – какво казваме и създаваме. Първоначално се идентифицираме със своето слово чрез ангажиментите, които поемаме. Поела съм ангажимент за брак и чрез този ангажимент съм съпруга. Дала съм дума да напиша книга и в този ангажимент съм писателка. В тази идентичност ние поемаме отговорност за това, което казваме, като го въплъ­щаваме в делата си. Чрез своята съзидателност ние се иден­тифицираме като артисти, учители, предприемачи, политици, майки или бащи. (Можем да се идентифицираме също така и със своите грешки и неуспехи.) Творческата идентичност се разширява навън чрез способността си да дава и връща назад на по-голямата система.
Когато това равнище узрее, ние започваме да се иденти­фицираме с по-големи способности и търсим вдъхновение във великите произведения на цивилизацията, във вдъхновява­щите дела на герои и светци, поети и художници. Когато се разпрострем до творческия поток на света около нас, ние се идентифицираме със своя път. Нашият път е реализацията на нашия личен принос в по-голямата система. В идеалния случай пътят води до един все по-разширяващ се ръст на съзнанието и до едно евентуално трансцендиране на личното Аз в трансперсоналното Аз. Негова основа е здравото его, со­циалното доверие и чувството на състрадание към другите.

Шеста чакра. В шестата чакра ние се разширяваме до своята архетипова идентичност, трансформирайки инди­видуалното Аз в нещо трансперсонално. Нашата лична исто­рия сега се вижда като събитие в една по-голяма история. Ако сме страдали от слабо майчинство, защото нашите май­ки не са били подкрепяни, ние носим частица от архетиповата история на упадъка на Богинята Майка – загубата на архетиповата майка. Силата, която е липсвала на нашите майки, е същата сила, която е била ограбена от жените пре­ди хилядолетия, ограбена от самия архетип. Онези, които са страдали от дистанцирани бащи, носят частица от по-голя­мата история на индустриалната революция, на обезправените мъже, откъснати от своите семейства и центрираните към земята стойности на дома.

Ние увеличаваме своето разбиране на Аза, когато открием, че темите на нашия собствен живот са отразени в приказки за самодиви, митология, филми и истории от новините. Преживяваме себерефлексия в по-голямата система. Осъзнаваме, че сме актьори в една много по-голяма драма, носейки се върху вълните на културния прилив и отлив. Когато узреем на това равнище, ние съзнателно при­емаме развитието на архетиповите символи, които ни говорят. Ако предприемем поход за запазване на древните гори, ние вършим нещо повече от закрила на дърветата – ние допринасяме за една по-голяма архетипова кауза.

Седма чакра. В най-горната чакра стигаме до последната и най-широка идентичност: нашата универсална идентич­ност. Колкото повече се разширява съзнанието ни, толкова по-голяма може да стане нашата идентичност. Когато осъзнаем величието на космоса, ние имаме възможност да трансцендираме нашия по-малък, по-ограничен свят и се идентифицира­ме с цялата вселена. Това е обща тема в мистичните опитности, в които идентификацията със състоянията на по-малко­то его отстъпва място на разпознаването на една единна иден­тичност с всичко живо, наистина с всяко творение. В източната философия това е основата на истинското себепознание – поз­нанието за божествеността вътре в нас.

Всяко чакра-равнище се движи от изключително инди­видуални идентичности – така уникални и неповторими, както са нашите тела, – към една универсална общностност. Във външната крайност на най-горната чакра индивидуал­ността е трансцендирана и абсорбирана в по-голямото поле на божественото. Това се изразява в будистката максима Ти си Това. Целта на най-горната чакра – медитацията, и наис­тина на повечето духовни дисциплини е да се пробият око­вите, обвързващи към по-малките идентичности, и да се пос­тигне реализацията на универсалната идентичност. Това не отрича реалността на по-малките идентичности; то само означава, че ги виждаме като част от едно обединено и ин­тегрирано цяло.

СЕДЕМТЕ НЕГАТИВНИ СИЛИ – Демони
Всяка чакра има нещо, което реших да наричам специ­фичен демон, който вреди на здравето ѝ и подрива нейната идентичност. Използвам думата демон не за да означа някакъв вид зло творение, а като начин на име­нуване на противоположната сила, която както изглежда се противопоставя на естествената дейност на чакрата. Причината, поради която казвам „както изглежда“, е, че де­моните се появяват, за да ни научат на нещо. Една противо­положна сила обикновено поражда в резултат усилване на онова, което ѝ се противопоставя. Присъствието на демона отдръпва чакрата от нейната работа, но това предизвикателс­тво ни принуждава също така да осъзнаем по-силно тази работа, така че евентуално можем да я извършваме по-добре.
Когато не са осъзнати, демоните ни задържат в движени­ето ни напред. Те фиксират енергията ни на определено чакра-равнище, причинявайки късо съединение в нашите дей­ности и изразяване, блокирайки разнасянето ѝ. Ако осъзна­ем демона и проучим причината за неговата поява, постига­ме по-дълбоко разбиране на себе си. Осъзнаването, че се стра­хуваме, например ни прави способни да застанем с лице пред този страх и да разберем неговия произход, което евен­туално може да ни даде повече увереност. Осъзнаването на тъгата дава възможност да се осъществи лечение и позволя­ва на сърцето да се облекчи.
Демоните се обсъждат подробно във всяка съответна чак­ра. По-долу следва кратко описание на всеки демон, което дава обща представа за тяхната роля и значение.

Демон на първата чакра е страхът. Страхът възниква, когато нещо заплашва нашето оцеляване. Той ни предпазва от чувството за сигурност, съсредоточение и спокойствие. Създава повишена бдителност, която форсира енергията към по-горните чакри. Страхът присъства като съюзник на самосъхранението, учейки ни колко важни сме самите ние и че имаме нужда да се погрижим за себе си. Само когато осъзнаем този демон като наш съюзник, ще можем наистина да го победим.Ърнест Хоулмс, който е основоположник на науката за философията на ума, описва двете качества – страх и вяра – като подобни. Страхът е вярване, че нещо ужасно може да се случи, докато вярата е вярване, че нещо добро ще се случи. Въпреки, че резултатите са различни, причините са едни и същи – и двете са вярвания, които ръководят поведението ни и влияят на начина, по който се чувстваме. Ако можем да заменим неразумния страх с разумна вяра, то тогава имаме естествен антидот за демона на нашата първа чакра.

Демон на втората чакра е вината. Вината подрива ес­тествения поток на емоционалната и сексуалната енергия в тялото и ни забранява да се протегнем, намалявайки емоци­оналните и сексуалните отношения с другите. Вината значително съкращава свободния поток на движение като премахва удоволствието от него. Ако се чувствам виновен за това, което правя, аз не му се наслаждавам напълно. Не мога да усетя изцяло преживяването понеже една част от мен е скована, ограничаваща или се опитва да контролира действията ми.
Вината поляризира личността. Тя противопоставя светлината на мрака, доброто на лошото. Днес ние сме прекрасни, на другия ден ужасни само защото сме направили нещо. Колкото по-ярка е светлината, толкова по-тъмна е сянката.
Колкото вината е по-голяма, толкова повече се опитваме да се дистанцираме чрез безупречно поведение. Безупречното поведение засилва движението на естествения енергиен поток от долните чакри нагоре и има свойството да поляризира ума и тялото.

Срамът е демонът на третата чакра. Срамът подрива самоуважението, личната сила, спонтанната дейност и радостта. Срамът руши третата чакра и насочва нейната излъчваща енергия навътре срещу Аза. Срамът е обратнопопорционален на личната сила – колкото повече се срамуваме, толкова по-малко силни се чувстваме и толкова по-трудно е за егото да се формира. Срамът блокира освобождаващия енергиен поток и пречи на енергията, издигаща се от долните чакри, да се преобразува в ефективно действие. Ние се срамуваме от себе си и се противопоставяме на първичните си инстинкти, които в такъв случай трябва да се контролират от ума. В резултат на това личностите, привързани към срама, се чувстват като в капан и могат да изградят поведение на принудително повторение и пристрастеност.

Тъгата е демонът на сърдечната чакра. Тъгата противо­действа на лекотата и разширението на сърцето и го кара да се чувства тежко и затворено. Тъгата възниква в резултат от сърдечни рани. Демонът на тъгата тежи на сърдечната чакра като камък. Когато сърцето ни е натежало от мъка, е трудно да го отворим, дори ни е трудно да дишаме. Когато отричаме тъгата ние не усещаме чувствата си и нашата жизненост. Ставаме твърди и студени, сурови и дистанцирани. Можем да се чувстваме мъртви отвътре. Когато тъгата се осъзнае и изрази, намираме живия ключ за отваряне на сърцето. Проливаме сълзи, казваме истината и на сърцето му олеква. Дишането става по-дълбоко. Появява се чувство за повече свобода, което осигурява повече пространство за нашия дух. Надеждата се възражда. Справянето с нашата собствена тъга ни води до състрадание към другите.
Когато се влюбим, ние се лишаваме от защитите си. Отваряме се за другия и за света. Разширяваме съзнанието си и растем. Когато сме наранени в любовта, тогава са наранени нашите най-уязвими аспекти и доверието ни. Наранена е най-чистата ни форма. Вече не изглежда безопасно да бъдем себе си. Нашата система – наранена в самото ѝ ядро – изключва и ние губим не само любимия си, но и себе си. Това е най-голямата загуба.
Ако приемаме, че любовта наистина може да е най-важният елемент на нашето благополучие и духовен растеж, тогава всяко накърняване на способността ни да намерим любов, е сериозна рана. Когато смятаме, че това накърняване влияе на начина, по който се отнасяме един с друг в по-широката социална сфера, то ние имаме не само личен проблем, но и сериозна колективна ситуация. Там където тъгата наранява, състраданието лекува.

Лъжите са демоничната антитеза на общуването в ис­тина в петата чакра. Лъжите изкривяват нашето отношение към външния свят чрез изопачена информация. Лъжите могат да се изрекат с думи, но могат да се изразят и с действия или с езика на тялото. Когато се страхувам да покажа на някого колко съм развълнуван, аз ограничавам мускулите на лицето си или държа ръцете си надолу встрани до тялото. Тогава аз лъжа с тялото си и не съм в резсонанс със собственото си поле. Естественият ми процес е блокиран.
Когато живеем според нашата истина, тогава има резонансна връзка между нас и другите. Когато този резонанс се прекъсне, ние не се чувстваме отделени. Постоянната отделеност подкопава здравето ни. Така както моторът има нужда всичките му вибриращи части да се сработят гладко, така и нашият основен резонанс се нуждае от същото. Това позволява напредването ни да се случва по един прекрасен начин.

Илюзията е демонът на шестата чакра. Илюзията фик­сира вниманието и ни отдалечава от точното виждане. Илюзията изтръгва съзнанието ни от възприятието с отворен ум като го фиксира в неподвижен образ. Илюзията е статичен образ, който бива изместен с течение на времето и по тази причина е нереален. Илюзията, която имам за това как нещата би трябвало да бъдат обичайно, е образ за това, което в момента не е. Моята привързаност към него ме изважда от настоящето, където бих могъл да виждам реалистично. Моята фиксация върху тялото ми, което тежи 5 кг. по-малко, проваля оценяването на тялото ми каквото е сега. Моята илюзия за това каква трябва да бъде една връзка ме кара да критикувам всички аспекти, в които връзката ми се отклонява от този образ и аз не откривам значението, което те биха имали за мен.Илюзиите се поддържат чрез влагане на духовна енергия. Когато се фиксираме върху образ, всичко се превръща в гориво за постигането му. Ако мислим, че някой не ни харесва, ние възприемаме и най-малкото несъответствие като доказателство. Хипохондрикът приема и най-малката болка като доказателство за болест. Когато инвестираме в илюзия, тя блокира енергията ни и засилва привързването. Разбира се, колкото повече сме привързани, толкова повече енергия трябва да вложим и тук вече сме в опасност от обсебване. Тъй като илюзията не ни връща обратно енергията, която влагаме в нея, тя не ни носи удовлетворение или цялостност и както при пристрастяването продължава да ни примамва с фалшивите си обещания.Когато илюзията се подхранва от свръхфункция на шеста чакра, тя се превръща в пристрастяване или делюзия. Пристрастяванията фиксират необичайно количество енергия върху определен въпрос; делюзиите събират множество илюзии около определена основна тема. Далеч от заземената връзка с първа чакра горните чакри се въртят лудо като двигател с разглобен съединител – много работа без напредък. Колкото повече влагаме в илюзията, толкова по-трудно ни е да я изоставим. Затворени в нея ние сме закотвени в повтарящи се цикли, които ни пречат да изградим истинско разбиране.

И най-накрая, привързаността е демонът на седмата чакра. Привързаността е малкият фокус на вниманието, който затъмнява реализацията и единството с космическото съзнание. Когато привързаността е необходима за създаване и поддържане на отношения, които са от съществено значение за по-ниските чакри, това засилва нашата способност да разширим съзнанието си в коронната чакра. Привързаността отрича постоянно променящата се същност на вселената. Тя ни държи закотвени във времето, неспособни да напреднем, затворени в ограничено пространство и без възможност да прегърнем по-обширното измерение. В източните религии привързаността е считана за основа на страданието.
За някои да се освободим от привързаностите означава да се освободим от отговорност. Това може да се превърне в начин на бягство. Когато пътят ни стане тежък, ние предпочитаме просто да се откажем от свързаността си, отколкото да работим по трудните въпроси. Действайки по този начин ние постигаме мир, но жертваме израстването си.
По-вярното тълкувание е, че освобождаването от привързаностите показва как насочваме духовната си енергия. Да се освободим от привързаност означава да се освободим от фиксация към нещо външно, да се откажем от нуждата да контролираме, от нашето желание за определен изход. Привързаността е нашият начин да не се доверим на мъдростта на вселената докато всъщност тя се опитва да ни научи на нещо. Ние се привързваме защото се защитаваме от страданието, а не виждаме страданието като урок. Привързването означава, че ние сме сигурни, че знаем кое е най-доброто. То не позволява проявление на смирението, което отваря духа ни за нещо по-голямо.

---

ОТКАЗ ОТ СИГУРНОСТТА: Първото неща, което казвам на своите пациенти или чле­нове на група, когато искат да развият третите си чакри, е да се откажат от привързаността си към сигурността. Това озна­чава да се откажат да искат всичко да е гарантирано предва­рително и да приемат, че може да има критика, предизви­кателство, неразбиране, отхвърляне или възможност за неуспех. Докато сигурността може да е важна за резултатите на оцеляването и за развиването на емоциите, за нашата си­ла няма предизвикателство, ако всичко, което правим, е вече лишено от всякакъв риск.
Необходимо е да се изправим с лице пред факта, че светът не е сигурен. Ако ограничаваме себе си до онова, за което предварително знаем, че е удобно, може да не ставаме сутрин от леглото. Вкопчвайки се към сигурността и гарантираността, ние оставаме като деца – безсилни и искащи светът да бъде оформен според нас. Предизвикателството на силата е да узреем, да приемем отговорността и да изваем формата на своето бъдеще чрез собствената си проактивност. Силата ни се увеличава чрез посрещането на предизвикателства и ус­пешното им решаване. Трябва да бъдем готови да поемаме рискове, да се осмелим да се потопим в непознатото и да се освободим от тежестта на познатото, за да се разширим нагоре и навън в пътуването ни напред.

СЪЗНАТЕЛНО ГЛЕДАНЕ: Непрекъснато се учудвам на броя на моите пациенти, които още не са открили личността, живееща вътре в тях. Те идват при мен, защото ги боли, защото животът им не върви добре или дори защото не харесват себе си. Това изглежда би трябвало да означава осъзнатост на Аза, нали? Но когато една моя пациентка е застанала на краката си, изпълнява прости упражнения по заземяване, погледне към мен и каже „аз“, твърде често тази дума звучи кухо. Понякога тя не мо­же да срещне очите ми и в същото време да каже „аз“. Когато помоля такива хора да разширят твърдението до: „Аз съм тук“ (отнасящо се до тялото), често става очевидно, че твърдението не е вярно. Думата „аз“ или не е истински утвърдена, или не живее напълно в тялото.

Да, такава личност може да ми каже големи подробности за това как се чувства, какво прави с живота си или какви проблеми я измъчват. Еготичното Аз определено работи. Какво липсва?
Липсва гледането (beholding) на Аза. Гледането устано­вява свещено отношение. Когато дъщерята тийнейджърка слезе за своя първи бал, облечена за първи път като голяма жена, ние просто я гледаме. Това е онзи миг от съзнанието, в който просто посрещаме съществуващото. То е прегръщане, но не физическо. Да гледаш не означава да фиксираш, да променяш, да съдиш или дори да искаш. То означава просто да наблюдаваш – да прегърнеш с осъзнаването си. В гледа­нето на Аза ние наблюдаваме една удивително проявление на божествена енергия, живееща вътре в нас, с всичките ѝ надежди и страхове, радости и сълзи. Това наблюдаване е „сърцето на сърцето“. То ни довежда до свещеното. То е жиз­нено важното осъзнаване, което трябва да присъства във всеки истински процес на лечение. Както казвам на моите пациенти: „Ако Азът не присъства, когато работим, тогава какъв е смисълът?“
Да влезем в сърцето означава да влезем в себеотразяващото съзнание. В това отражение не само определяме себе си (както в третата чакра), но влизаме в отношение със себе си. Себеотразяващото съзнание е процес на гледане. Оздра­вяването е пътуване към рефлективното съзнание. В тера­пията ние спираме и поглеждаме себе си – своите мотиви, действия, цели, надежди и страхове. Макар че мнозина са цинични относно този процес, определен вид систематично себеизследване е много важно, ако искаме да се развием и ако възнамеряваме да се издигнем от гладната за сила обсебеност на увредената трета чакра до състояние на интегра­ция и покой, характерно за четвъртата. Себеотразяващото съзнание ни позволява да интегрираме своите психични „парчета“, да ги свържем и да видим как се отнасят те едно към друго и как стават цялост.
Казано е, че непровереният живот не е достоен живот. За да променим моделите, за да създадем нещо ново, накратко, за да се развием, е необходимо да имаме съзнателно вни­мание. Без проверка на миналото сме предопределени да го повторим. Без култивиране на съзнанието нашият издигащ се ток трябва да се обърне и да се върне надолу, към осно­вата, преди да е достигнал пълната си експанзия. По този начин ставаме пленници на повтарящи се примки, на нев­ротични модели, които повтаряме отново и отново.
От себеизследването се ражда едно ново интегрирано Аз. Това Аз вече не е обвързано към миналото, а е енергизирано от волята под него и насочено към бъдещето. Себеизследва­нето е жизнено важно за установяването на баланса, който е централният принцип на сърдечната чакра.
Чрез себеизследването създаваме съзнателното съ­щество.

ПРЕДАНОСТ: Ако всеки беше съвършен, нямаше да има необходимост от любов. Предаността е дело на себеотрицателна любов и съзнателно отдаване на една по-голяма сила отвъд нас. В множеството клонове на йога тя е пътят на Бхакти Йога, която се практикува чрез предано служене на божество или учител, чрез което човек изпитва трансцендентната радост от сливането с божественото. Преданост се проявява и спря­мо обичаните в едно семейство или спрямо политически въпрос или проект. С предаността позволяваме на енерги­ята в Аза да потече отвъд Аза. Това трансцендира нашите ограничения. Когато станем родители, изпитваме себеотри­цателна преданост към новороденото дете, тъй като трансцендираме границите на онова, което сме мислели, че е възможно, в понятията на любовта и даването.
Предаността е духовно дело на лишена от егоизъм отдаденост. Когато Азът върже духа прекалено стегнато, тогава предаността разширява връзката, като ни издига отвъд нас. Получаваме силния урок, че Азът оцелява дори без постоян­но внимание.
Предаността може също така да ни въздържа от съзна­телна връзка с Аза, особено ако още не сме достигнали бази­рания на егото етап на рефлективното съзнание. Може да открием, че е по-лесно да бъдем управлявани от волята на други, отколкото да работим върху лабиринта на собствените си вътрешни копнежи. В този случай предаността изчерпва его-центрираната трета чакра заради целта прекомерно из­ливане в четвъртата. Ако обектът на нашата почит ни напусне, отпадне или ни отхвърли, ние сме опустошени. За да се излекуваме, тогава трябва отговорно да възстановим връзката си с Аза вътре в нас, виждайки, че по своето право той е аспект от божествеността и много се нуждае от любов и разбиране. Когато сме балансирани, нашият труд на преда­ност става дори по-дълбок.

МАЛТРЕТИРАНЕ: Работих с една жена, която е била осиновена от една леля, след като родителите ѝ били внезапно убити през Втората световна война. Леля ѝ непрекъснато я сравнявала със собствените си деца. „Защо не си така добра в училище, както е сестра ти? Трябва да си глупава! Защо си така мър­зелива в сравнение с брат си? Кое не ти е наред?“ Макар че повърхностно за нея се грижели, никога не говорели за пър­вичната травма от загубата на родителите ѝ, оставяйки я в трудно положение. Нямало време да я лекуват или да попра­вят пропуските в развитието ѝ, преди да се придвижи към следващите етапи. Разбира се, тя не можела да се съревно­вава с другите деца в семейството, които не били преживели такива травми.
Малтретирането е антитеза на любовта. Ако не получаваме любовта, от която се нуждаем, на нас ни липсва основ­ната съставна част, необходима, за да сглобим себе си. Малтретирането от всякакъв вид подрива естествения процес на развитие, тъй като се намесва във вътрешното инсталира­не на физическата, емоционалната и психическата система. Ако това се случи в стереоуредбата ни, ще имаме непостоянен контрол на звука, изопачено качество на звука или непрекъс­нати смущения. Когато това става в психиката, се чувстваме като дефектни стоки – чистата ни настройка не е в ред.
Малтретирането уврежда нашата любов към живота. Ако животът ни носи болка или е самотен, отхвърлящ, пра­зен, враждебен или опасен, тогава ние не искаме да се отна­сяме към него. Животът става болезнен опит, процес, който трябва да бъде изтърпян. Вече не обичаме да сме живи; вече не посрещаме живота с надежда и ентусиазъм. Ставаме отдръпнати, депресирани, блокирани. Естественият поток на енергията вече не може да тече напред.

СЕКСУАЛНОТО МАЛТРЕТИРАНЕ ранява самото ядро на втора­та чакра. Независимо дали е меко или жестоко, вътре в се­мейството или извън него, сексуалното малтретиране има дълготрайни въздействия върху всички аспекти на втората чакра: свободния ток на енергията в тялото, способността да имаш интимност, удоволствие и здрава сексуалност като възрастен, удобство в емоциите, здраво чувство за граници и положително отношение към собственото тяло. Освен това сексуалното малтретиране не се ограничава само до увреж­дането на втората чакра – то влияе на нашето чувство на доверие, на опита ни за сила (или липсата на такава), на нашите бъдещи връзки и често пъти – заради необходимото пазене на тайна – на способността ни да общуваме. Тъй като то атакува функциите чувстване и усещане на тялото, шес­тата и седмата чакра често ги компенсират с излишък на интуиция и мислене.
Сексуалното малтретиране включва нещо, което не ува­жава естественото развитие на детската сексуалност. Сек­суално малтретиране може да бъде пляскането или наказва­нето на детето заради това, че пипа гениталиите си, или разгръщането на сексуалност към дете, което по своето раз­витие е неспособно или не се интересува от нея. Сексуалното малтретиране включва ексхибиционизъм, воайоризъм, под­лагане на порнография, сексуално закачане, нахлуване в интимността, нежелана физическа привързаност, неподхо­дящ за възрастта сексуален език или шеги, както и открито галене на гениталиите или сексуален ангажимент с дете от страна на възрастен, родител или по-голям брат или сестра. Съблазняването на дете чрез излагане на показ, флиртуване или обещания за възнаграждения, за да изрази то сексу­ален интерес по начини, които в противен случай не би мог­ло, също съдържа сексуално малтретиране. То не позволява на детската сексуалност да се развие със своето собствено темпо. Възрастни, които натрапват себе си на нежелаещи възрастни жертви, също извършват сексуално малтре­тиране, но тук аз се занимавам с дейности, които ни влияят на по-чувствителна (с оглед на развитието ни) възраст. Колкото по-млади сме, когато се случва едно такова събитие, толкова по-опустошителни са последствията от него.
Стимулирането на ерогенните зони има за цел да пре­махне границите. За възрастните това е обикновено приятен опит. Първичното детско състояние обаче е без граници. Ранното детско развитие е ориентирано по-скоро към разви­ването на едно его, което може да прави граници и разли­чия, отколкото към тяхното премахване. Ако ерогенните зо­ни бъдат стимулирани на тази чувствителна възраст, грани­ците могат да не се формират и детето има трудности, блоки­райки или дори избирайки влиянията, идващи отвън. Тази трудност с границите често продължава през целия живот на децата-жертви на сексуално малтретиране. Лишени от добри граници, те не успяват да се защитават от бъдещи инвазии и вероятността за по-нататъшен травматичен сексуален опит е много висока. Вътрешно това може да повлияе на имунната система, която може да бъде неспособна да разпознава пра­вилно нахлуващите организми.
Сексуалното малтретиране може да породи емоционална вцепененост, дисоциация, различни пристрастявания, разст­ройства в яденето или фобии, сексуална дисфункция, вина и срам, депресия, враждебност, зависимост, разстройства в съня, психосоматични разстройства и много други затрудне­ния в живота. То причинява разруха в отношенията, в които са важни доверието и интимността, и мнозина преживели сексуално малтретиране предпочитат да изберат целомъдри­ето и изолацията, вместо да поемат риска от други преда­телства. Други могат да станат високосексуални или промискуитетни, повторно търсейки високия еротичен заряд, който им е бил наложен като деца. Поради тази причина някои нелекувани хора, преживели сексуално малтретиране, стават в резултат престъпници, не умеейки да уважават границите на другите и несъзнателно отрегирайки малтретирането, ко­ето са претърпели. Често сексуалното малтретиране е така травматично, че събитията биват изтласкани от паметта, зат­руднявайки тяхното ефективно осъзнаване и лекуване. За други всички спомени са твърде натрапчиви и възникват спонтанно в нежелани моменти като например по време на интимност, релаксация, медитация или социално взаимо­действие.
Сексуалното малтретиране обърква динамиката удовол­ствие-болка и изопачава тълкуването на емоцията. Тъй като физическият опит може да бъде приятен, докато емоционал­ното предателство е болезнено, може да съществува постоян­но смесване на удоволствие и болка. Човек може да се чувст­ва тъжен или засрамен, когато изпитва удоволствие, или да ограничава удоволствието поради страх от емоциите, които то предизвиква. В други случаи, където престъпникът е бил доверен член на семейството и малтретирането е било из­вършено в маската на интимност и близост (понякога единст­вената близост, получена от детето), емоционалното удоволст­вие може да се съчетава с вина и срам. Цялата арена на втората чакра бива силно объркана. Преживелите малтрети­ране често се чувстват измамени от собствените си тела и могат да предпочитат изобщо да пренебрегват техните сигнали. Извеждането на тези конфликтни послания, скрити в усещане и емоция, е дълъг и труден процес.

ОТНОШЕНИЯ: Всички актове на злоупотреба се случват в контекста на отношението. Така отношението се превръща в полето, на което се интерпретират всички събития, и основата, на която по-късно те се внедряват. Внедрените отношения формират архетиповите компоненти на нашата психика. Нашето отношение към майка ни започва да представлява нещо повече от чувството ни към мама, то влияе на разбира­нето ни за архетиповия символ на Майката, както и на жен­ското изобщо. Ако майка ни ни е малтретирала, нашето вът­решно отношение към женското и всички негови представи­тели ще бъде увредено. Ако тя е сдържала тези женски качества, ние ще очакваме те да бъдат сдържани навсякъде, дори от мъжете. Ако ги е използвала като средства за контрол, ние ще се страхуваме да бъдем контролирани от своята потребност от тях Тъй като проектираме това увреж­дане върху жените, които срещаме в живота, откриваме, че контактуваме повече със своя увреден вътрешен образ на женското, отколкото с действителните жени, които срещаме. Нашият гняв, очаквания, защити и потребности биват втъ­кани в отношението и могат да бъдат вплетени във вътреш­ната рамка на партньора ни, която също може да е повредена. Това наистина е основа за бъркотия! Тогава има­ме двама души, общуващи по-скоро въз основа на своите рани и защити, отколкото на базата на своята цялостност. Те не се виждат един друг, а виждат по-скоро собствените си проекции. За нещастие това е често явление.
Начинът, по който нашият баща се е отнасял към нас, влияе на отношението ни към всички мъже, както и на на­шето вътрешно мъжко. Начинът, по който се отнасяме към мъжките качества агресия, авторитет, логика или инициати­ва, и начинът, по който проектираме тези качества върху мъжете, имат важни последици за нашите отношения.
Често избираме същия вид личност като своя родител, очак­вайки различни резултати. […]
Нашето отношение към внедрените архетипови сили оп­ределя отношението ни към света. Дали се отнасяме към света от позицията на отговорност или бунт, с очакване на приемане или отхвърляне, всичко това остава част от прог­рамата на нашите отношения. Първият отпечатък, офор­мящ тази програма, е семейството. Само чрез разгадаване на тези първични отношения можем да се надяваме да отк­рием себерефлективното съзнание, необходимо, за да ликви­дираме превърналите се в навик модели и да създадем нови и продуктивни отношения.
Настоящите ни отношения винаги предоставят базата за трениране на този процес. Те ни поставят на острието на нашия растеж, защото кой друг знае най-добре нашите надежди и страхове, сили и слабости освен интимния ни партньор? Кой освен партньора ни е най-доброто огледало на нашия растеж?
Сърдечната чакра се отнася до свързаността. Неинтегрираните части от нас, които не са свързани в сърцето с любов, ще потърсят свързаност другаде. Нашето засрамено малко дете може да се свърже с критичния родител на парт­ньора ни и постоянно да възсъздава една динамика, която поддържа чувството ни на некадърност. Отхвърленият ни гняв може да потърси някой, който поддържа настроение, даващо ни широки възможности да възстановим тази изгу­бена част от нас. Нашите различни Аз търсят връзки, които са трайни.

ИЗОПАЧЕНА ПРЕДСТАВА ЗА ЛЮБОВТА: Конфликтните отношения изкривяват нашата представа за любовта. Тъй като детето е така зависимо, в ума му няма място за противоречието между любов и малтретиране. За да запазят своя свят постоянен, децата отричат въздействи­ята на малтретирането или обвиняват себе си, че го зас­лужават. Дори актовете на жестокост те виждат като актове на любов. Когато едно дете бива бито и му казват: „Това ми причинява толкова болка, колкото и на тебе. Правя го само защото те обичам“, на детето се дава много странно съобще­ние за това какво е любовта. То приравнява любовта с бол­ката и малтретирането. Бидейки получател на тази любов, негов дълг става да понася болката и да не я поставя под въпрос. В подходящо озаглавената си книга „За твое добро“ Алис Милър казва: „Когато онова, което ми е сторено, е било сторено за мое добро, тогава от мен се очаква да приема това третиране като важна част от живота и не да го поставям под въпрос.“ Това приемане въздейства на сърдечната ни чакра, както и на по-горните три чакри, повлиявайки на способността ни да казваме истината, да виждаме ставащото и изобщо да питаме.
По-късно в отношенията ни като възрастни може да бъ­дем слепи за злоупотребата от страна на нашия партньор. Не вярваме напълно, че биваме малтретирани, носейки в сърцата си илюзията, че сме обичани. Брадшоу е нарекъл това плен на фантазията (fantasy bond). Това е една илюзия, която ни кара да вярваме, че нашият партньор (баща, майка, приятел, любовник) действително ни обича – може би днес просто е лош ден, направили сме нещо лошо или утре ще бъде по-добре. Знаем, че нещата ще се проме­нят, ако само направим това или не направим онова. Из­виняваме неговото поведение и продължаваме да приемаме онова, което нормално би било неприемливо. Тъй като дете­то има постоянна потребност да се чувства обичано на всяка цена, то си фантазира за една любов, когато такава в дейст­вителност не съществува.

ОТХВЪРЛЯНЕ: Нито една част от травмите на сърдечната чакра не мо­же да бъде напълно излекувана, ако не обсъдим отхвърлянето. То довежда човека до най-дълбоко отчаяние, до най-силни страхове и най-голяма тъга. Страхът от отхвърлянето е първата причина за това да крием любовта си и да затво­рим сърдечната чакра.
Когато сме отхвърлени, ние често сме неспособни да про­меним ситуацията, затова в нас се пораждат детински чувст­ва на безпомощност. Самоуважението ни рязко спада, чувст­вата ни ни тласват в блатото на дълбока депресия, а тялото ни ни боли от копнеж. Мислим, че не можем да живеем, и наистина поривът да се самоубием при загубата на любовта е универсален въпрос, който е измъчвал хората, докато си­лата на любовта е ръководела сърцата им.
Отхвърлянето казва, че сме недостойни, и увеличава ос­новния ни срам до степента, която понасяме. То ни изправя срещу самите нас, създавайки може би най-дълбоката рана изобщо. Защо отхвърлянето ни от някого така дълбоко въз­действа на нашето вътрешно състояние?
За малките деца отхвърлянето е равнозначно на смърт. Ако нямаме любовта на родителите, каква е гаранцията, че ще се погрижат за нас? За мнозина опитът от загубата на любовта отприщва инфантилното състояние на изоставеното дете, състояние на непоносима безпомощност, тотално несъв­местима с нашето възрастно Аз.
Детето се идентифицира със своите родители, подража­вайки на тяхното поведение и усвоявайки техните житейски ценности. Като възрастни, когато дълбоко обичаме някого, също се идентифицираме с него до определена степен. Идентифицираме се с неговите тъги и болки, с неговите три­умфи и радости. Често споделяме чувствата му, сякаш са наши собствени. Когато нашият любим страда, страдаме за­едно с него. Колкото по-дълбоко обичаме, толкова повече на­маляваме границите на отделността и толкова по-силно се идентифицираме с другия.
И така, какво става, когато бъдем отхвърлени? Ако все още се идентифицираме с онзи, който ни отхвърля, тогава приемаме същата позиция и отхвърляме себе си. Детето, ко­ето се идентифицира с родителите си, ще се научи да обезце­нява себе си, дори да се мрази. Възрастният, който загубва любимия си човек, бива оставен не само със загубата, но и с едно негативно послание от някого, когото уважава и цени, казващо, че е негоден, недостоен и нежелан! Ако връзката е била много близка, тогава той вероятно е споделял много ценности и е възможно да приеме отхвърлянето от страна на своя любим като истина за себе си. Така се идентифицираме с изоставящия и дезидентифицираме със себе си. Изправяме се срещу естественото себеприемане на тази чакра и вместо него се придвижваме към себеотхвърлянето и тъгата.
Когато са отхвърлени, някои хора се разгневяват, вместо да се натъжат. Това често пъти е средство на самосъх­ранение, тъй като унищожава негативното ограничение и свръхидентификация. Когато кажем: „Ти, подлецо, как можа да го направиш? Не заслужавах това!“, ние преставаме да се идентифицираме с причината за своята болка и получаваме по-добър шанс повторно да се идентифицираме със себе си.
Понякога обаче отхвърлянето разкрива истини, които трябва да видим. Рядко нещо ни събужда така силно, както действителната или застрашаващата ни загуба на някого, когото обичаме. Бидейки сила на промяната, тя е една от най-мощните, както и една от най-жестоките. Прекалено многото гняв може да затъмни силните уроци, които ни се предлагат.
Важно е да правим разлика между свръхидентификацията с любимия и истините, които трябва да научим. Ако има важни уроци, които трябва да научим, е необходимо да ги посрещнем с нагласа на самосъстрадание, тъй като именно в дълбините на тъгата най-много се нуждаем от състрадание. Единствено състраданието ни позволява да възстановим връзката си с Аза и да престанем да се идентифицираме с родителя, любимия или приятеля, който ни е предал, отх­върлил или обезценил. Тъгата трябва да бъде споделена и в тази тъга връзката с дълбинното Аз трябва да бъде отново възстановена.

ПРЕКОМЕРНОСТ: Винаги е донякъде смущаващо да се мисли, че една прекомерност в сърдечната чакра представлява проблем, и аз непрекъснато получавам въпроси за това на моите семинари. Как може да имаме прекалено мно­го любов? Как може сърцето да е прекалено отворено? Действително ли трябва да се ограничим, когато отваряме сърцето си?
Прекомерността в сърдечната чакра не е прекомерност на действителна любов, а прекомерно използване на любов­та за собствените ни нужди. Прекомерност възниква, когато свръхкомпенсираме своите рани. Тъй като любовта по при­рода включва другите, то другите стават жертви в нашата драма на свръхкомпенсиране. Прекомерната любов е отча­яна в своята нужда от постоянна сигурност и не поддържа свободата на другия да бъде този, който е. Тя е любов, която бива използвана като дрога, където целта е да се издигнем и да се откъснем от своите отговорности и нерешена болка. Намираме се в прекомерност, когато използваме любовта, за да компенсираме незавършеността в себе си, или когато използваме другия, за да отидем там, където не можем или не искаме да отидем сами.
Прекомерната сърдечна чакра може да бъде изискваща и властна. Тя е свързана със страст, но и често е също така сляпа. Любовта става мания, в която обичаният е по-скоро разширение на самите нас, отколкото отделно същество. Ревността е проекция на нашите несигурности, продукт на гладното сърце. Ерос и Танатос не са балансирани. Жаду­ваме за връзка и не можем да понасяме раздялата. Ревнивият човек се нуждае от непрекъснато повторно уверяване и внимание и тази му нужда има тенденцията да прераства в отхвърляне, което само задълбочава криещата се отдолу ра­на и създава дори още повече несигурност.
Тъй като нуждата от любов е така силна в прекомерната сърдечна чакра, може да са налице слаби граници и слабо различаване. Може да не успеем да различим кога една връзка става малтретираща и да живеем в плен на фанта­зията, където всичко е съвсем наред. Може да е налице идеалистично мислене за съвършенството на любовта, което непрекъснато бива предавано от жестоката, студена реал­ност. Може да очакваме нашият любим да ни свали луната и да не успеем да видим защо нашите очаквания не са оправдани. Прекомерният фокус върху любовта прилича на болестна пристрастеност, която подрива яснотата и раз­бирането.

НЕДОСТАТЪЧНОСТ: Недостатъчната сърдечна чакра реагира на раните от любовта с отдръпване. След като е било наранено, сърцето става затворена система и любовта се превръща в нещо, ко­ето се дава при определени условия. „Ако не се отнасяш по-добре към мен, вече няма да ти давам любов.“ „Ако не ми се обадиш навреме, няма да ме е грижа за тебе.“ Сърцето играе игра на студенина, сякаш отдръпването на любовта може да манипулира някого, принуждавайки го да ни обича повече. Чувствайки се изчерпана, за да започне отново, недостатъч­ната сърдечна чакра иска другите да направят първия ход. Какъв контраст със съзависимия, който дава натрапчиво, независимо дали е желан или не!
Недостатъчната сърдечна чакра обикновено чака един принц с блестяща броня или една прекрасна богиня майка да дойдат и да изиграят драмата на избавлението. Той или тя иска някой да види как го (я) боли и да спре това. Те искат в системата им да се влее енергия, без сами да поемат някакъв риск, тъй като рисковете са се оказали болезнени в миналото. Тъй като сърцето е по принцип изчерпано, такъв човек чувства, че не може да си позволи да се отвори и да даде. Без даване вътрешната икономика се свива и настъпва депресия.
При недостатъчната сърдечна чакра е налице тенденци­ята да остава залепнала за миналото и да се спира на връзки, които отдавна са приключили, защото това е било време, когато въпросният човек се е чувствал обичан. Налице е тен­денцията да остава залепнал към гняв и измама и никога да не ги прости. Фактът, че сърцето не се е напълнило, се вижда по-скоро като недостатък на другата личност, отколкото като собствена отговорност. Нежеланието да прости задържа сър­цето затворено.
Недостатъчната сърдечна чакра е защита срещу прека­лено малкото любов. Тъй като необичаното дете не е било посрещнато с емпатия, заради своя опит такъв човек се зат­руднява да дава емпатия било на себе си, било на други. Липсва му състрадание и той остава критичен и осъждащ, което наранява хората, които обича, и затваря каналите му за изразяване и приемане.
Миналите наранявания може да резултират в огорчение и цинизъм – един вид обща непоносимост. Осъждането е на­чин да оправдаем дистанцията си от другите и да се защитим срещу близост и срещу риска да бъдем наранени отново. Ако другите не са достатъчно добри, тогава можем да се чувства­ме прави, вместо отхвърлени. Загубата на любовта намалява самоуважението, а нашата правота ни дава едно лъжливо чувство на гордост. Ние сме по-добри от другите, които не са достойни за нашата любов. Това е проекция на собствената ни празнота и негодност. Вероятно е да осъждаме себе си със същата липса на състрадание.
Недостатъчната сърдечна чакра по принцип се чувства негодна за любов в ядрото си. Когато такъв човек има връзка, той се страхува от интимността, защото интимността може да разкрие това основно неприемливо ядро. Ако няма достатъчно любов към себе си, която да подпомогне гордост­та вътре в него, тя остава тайна и неразкрита. Без интим­ност сърцето не може да се напълни и така цикълът се увековечава.

ЧУВСТВАТА са антените на душата. Когато чувствата ни са наранени (особено като деца), ние реагираме отбрани­телно и затваряме чувствата си. Описахме сферата на чувс­твата във втората чакра като един вътрешен поток от енергия, който се движи през тялото. В сърдечната чакра достигаме до чувствата, използвайки дишането. Когато въз­държаме чувствата си, ние сдържаме дишането си. Когато сдържаме дишането, ограничаваме достъпа на живителната храна, въздуха, до нашите клетки и мускули и в резултат притъпяваме себе си. Задълбочаването на дишането позво­лява потиснатите чувства да достигнат до повърхността и да бъдат задвижени, освобождавайки сърцето от тежестта на тъгата и позволявайки възстановяването на естествения ба­ланс между прибирането и отпускането.

ТЪГАТА: Несподелената тъга ограничава дишането, а задълбоча­ването на дишането често освобождава тъга. Тъгата прилича на тежки облаци във въздуха, които затъмняват небето, но щом се излее дъждът, небето се отваря, за да позволи на слънцето отново да изгрее.
Тъгата почти винаги се базира на загуба, особено на неща, при които се чувстваме безсилни да направим нещо. Важно е да се поправи онази част от нас, която е била засегна­та от тази загуба. Възрастната жена, която е изгубила своя татко, когато е била малко момиче, може едновременно с това да е загубила и своето вътрешно дете. Изхранващият съпруг, който е загубил съпругата си, може да загуби онази част от себе си, която е била нежна и отворена. Азът, който се чувства игрив, сексуален, творчески или ентусиазиран към живота, може да се загуби, когато любовникът, който е извадил наяве тези качества, си отиде. Можем да понесем загубата на обекта на любовта, но не и загубата на жизнени части от нас.
Важно е да помним, че задачата на работата на тъгата е по-скоро да възстанови връзката с Аза отвътре, отколкото да увеличи привързаността ни към онова, което сме загубили. Не трябва да забравяме да се питаме: „Защо точно тази лич­ност беше така важна за мен?“ „Какво ми даде той или тя, което ми липсва?“ „Коя част от мен беше особено привързана към тази личност и от какво се нуждае тя? „Какъв контакт със себе си загубих в резултат от този край и как мога да отхраня и възстановя тази част от себе си?“
Ние тъжим, защото една свещена същност вътре в нас е била събудена и после унизена. Да тъжим за тази същност означава да я поправим и да ѝ отдадем значението, което заслужава. Понякога една болезнена ситуация отприщва ра­ни от предишни оскърбления, които никога не са били лекувани, и наистина може да се чувстваме, сякаш отново изживяваме всяко оскърбление, което някога ни се е случило. Работата на тъгата ни помага да изчистим раните, за да възстановим своята цялостност.
Когато проливаме привидно безкрайните сълзи на тъгата, не бива да забравяме надеждата на малкото момче в конюшнята: „При толкова много тор тук някъде все трябва да има едно пони!“

ПРОШКА: Когато сърцето ни е оскърбено, ние го защитаваме от онзи, който смятаме, че е причинил неговата болка. Често обвиняваме него или нея за болката, забравяйки ролята, ко­ято сме играли самите ние в това. Барикадата ни предпазва от отваряне към онази личност и от риска да бъдем наране­ни отново. За нещастие, когато барикадираме сърцето си срещу нараняване, ние се барикадираме и срещу всичко останало. Когато се изключим от някой, който ни наранява, в същото време ние се изключваме и от възможността да се излекуваме. Оставаме замръзнали в миналото, неспособни да се придвижим напред към бъдещето.
По подобен начин и когато обвиняваме себе си за нещо, за което съжаляваме, ние оставаме затворени в това минало събитие. Оставаме фиксирани в състоянието на безпомощното дете, възрастния извън контрол или оттеглилия се любовник, залепнали към един модел на срам, който не ни позволява да бъдем напълно настоящи.
Казват, че прошката е най-крайната стъпка в лечението. Прошката използва състраданието на сърцето, за да схване ситуациите в понятията на силите, които са въздействали върху нас и върху другите. Може все още буйно да продъл­жаваме да не сме съгласни с извършените действия. Може с право да казваме, че никога не бихме направили такова нещо. Може дори да се нуждаем от нещо от страна на друга­та личност, за да позволим прошката – похвала, някакъв вид обезщетение или признаване на вредата. Но накрая прошката позволява на сърцето да се облекчи и да продъл­жи; тя е спасителното дело на сърцето.
Първата стъпка е да простим на себе си. Това не озна­чава, че трябва сляпо да опростим всяко безразсъдно дело, което сме извършили. Трябва да погледнем на себе си със състрадание, виждайки копнежите на душата и какво се е опитвала да извърши тя, виждайки препятствията, с които сме се сблъскали по пътя си, и силите, които са се изправили срещу нашето пътуване по онова време. Това означава да разберем защо сме извършили това и да отделим основната си същност от извършената грешка.
За да простим на себе си, е необходимо да коригираме миналото дело. Това е важна стъпка в лекуването от прис­трастявания, защото възстановява баланса и ни насочва към една позиция на съзнателна отговорност.
Огледайте живота си и направете списък на нещата, за които не сте си простили. Върнете се към всяко едно от тях и възсъздайте сценария, който ви е довел до вашите дела. Вижте дали можете да идентифицирате коя част от вас е била активизирана по онова време – гладното дете, преко­мерно работещият възрастен, отхвърлената съпруга, отча­яният тийнейджър. Работете за разбирането на онова, което сте направили, и си позволете да се свържете с чувствата, които тогава може да не сте били способни да признаете. Представете си как бихте могли да реагирате, ако видехте друго дете (съпруга, съпруг, дъщеря и т. н.) да върши същото нещо и ако знаехте всичко за неговата ситуация. Повече или по-малко осъдителни бихте били? Какво е очакването, което сте имали за себе си по онова време? Какво е било очакване­то към вас от страна на другите? Били ли са тези очаквания реалистични?
Отнесете се със състрадание към онази част от вас, която сте активизирали мислено. Вижте от какво се е нуждаела, какво се е опитвала да намери. Вижте дали можете да ѝ простите. Опитайте се да си кажете следните думи: „Проща­вам ти. Ти просто се опитваше да… Може би сега можем да ти помогнем да постигнеш онова по един по-продуктивен начин.“
Да простим на другите вредата, която са ни причинили, е често пъти по-трудно. Някои хора се опитват да простят веднага, преди работата на тъгата и гнева. Те казват: „О, това няма значение. Той е точно какъвто беше моят баща. Той не можеше да не се гневи.“ Това би могло да е вярно, но то омаловажава въздействието, което такива действия имат върху душата, и усилието, което тя прави, за да спре тези модели в живота си.
Щом обработим чрез своите чувства дадена ситуация и възстановим парчетата, които са били загубени, тогава прошката ни позволява да се придвижим напред. Прошката е органичен процес и не може да бъде направена насила, преди да ѝ е дошло времето, макар че може да бъде насър­чавана.
При прощаването на някой друг следваме същите стъпки, които правим за себе си. Изследваме какви са били силите, действащи върху личността по онова време. Какво се е опит­вала да постигне тя? Кое я е импулсирало? Кое е било недостижимото, от което се е нуждаела? Кое е блокирало способ­ността ѝ да отговори по различен начин? Какви биха могли да са били нейните истински намерения, ако бяха по-осъзнати? Какво искам от тази личност, за да подпомогна процеса на прощаването (ако той е възможен)? Какво е необходимо да направя аз, за да ѝ простя и да продължа нататък?
Прошката смекчава твърдостта на сърцето и така обно­вява отвореността. Тя не е замислена като процес, който поз­волява същото нещо да се случи отново, но ще позволи да развием по-голяма осъзнатост в ситуации, които са тръгнали зле. Тя ни позволява да разпрегнем енергията от негативно­то минало и да я освободим за по-позитивното бъдеще.

АКТИВНА ЛЮБОВ: Склонни сме да мислим, че любовта е чувство, на което сме пасивни получатели. Когато любовта се оттегли и изтече, както със сигурност ще стане, мислим, че сме безпо­мощни да направим нещо. Стивън Р. Кови, авторът на „Седемте навика на високоефективните хора“, споделя с нас съвета, който е дал на един човек, който чувствал, че вече не обича жена си, нито тя него.

„Обичай я“, казал той на човека.
„Казах ви, чувствата вече ги няма“, отвърнал онзи.
„Обичай я“, повторил Кови.
„Вие не разбирате. Чувството на любов просто го няма“, повторил човекът.
„Тогава я обичай. Ако чувството го няма, това е добро основание да я обичаш.“
„Но как обичате, когато не обичате?“, попитал човекът.
Кови отвърнал: „Приятелю, любовта е една дума. Любовта – чувството – е плод на любовта, думата. Затова я обичай. Служи ѝ. Жертвай се. Слушай я. Изпитвай емпатия. Цени я. Утвърждавай я. Готов ли си да правиш това?“

Любовта е чувство, да, но чувство, породено от дело. Четвъртата чакра не случайно се намира над волята на тре­тата чакра. Любовта е всекидневно, дори всекичасно съзна­телно ангажиране с изпълнено с любов и грижи поведение към нас самите и към другите. Когато чувството отслабне, наша отговорност е да открием начини да създадем нова любов. Подобно на добре гледана градина, наградата си зас­лужава усилията.
За онези от нас, които не са сигурни дори как изглежда любовта, е полезно да използват фантазията си. Във фанта­зията си можем да си представим своята идеална мама или татко, или своя идеален любовник. Можем да си представим как биха ни говорили те, какво биха правили за нас. Във фантазията е важно да оставим чувствата просто да проник­нат в тялото. Както казвам на клиентите си: „Пропийте клетките си с това чувство. Репрограмирайте тялото с тази храна.“

ГЛАСЪТ: Гласът е жив израз на основната вибрация на човека. Тъй като петата чакра е свързана с елемента звук и е разпо­ложена в гърлото, гласът става пробният камък за здравето на тази чакра. Ако чакрата е свита, гласът също ще бъде свит, ще звучи като хленч, шепот или мърморене. Ако чак­рата е прекомерна, гласът ще бъде висок, рязък или въпрос­ният човек може да има навика да прекъсва или да домини­ра в разговора.
Признак за здрава пета чакра – такава, която е свърза­на и с ума, и с тялото – е звучният и ритмичен глас, който говори истинно, ясно и сбито. Разговорът с другите е балан­сиран, с точна способност за слушане и отговаряне.
Гласът е показател не само за здравето на петата чакра, но и за здравето на другите чакри. Свиването в тялото (пър­вата чакра) ограничава гласа. Липсата на чувство (втората чакра) кара гласа да звучи механично. Твърде малкото воля (третата чакра) кара гласа да звучи отслабнал и хленчещ, докато прекомерността на третата чакра го прави господ­стващ. За гласа е необходимо и дишане (четвъртата чакра).
Ако дишането е ограничено или неравно, гласът няма да е плътен. Ако съзнанието ни не е отворено (шестата и седмата чакра), тогава гласът става повтарящ се и глух Когато слу­шаме такъв глас, имаме чувството, че сме го чували и преди. Когато въпросният човек е замръзнал в миналото, гласът му не изглежда напълно присъстващ.
В нас има много гласове. Съществува гласът, който ни казва, че не сме добри, гласът, който иска над всичко да бъде чут, гласът, който шепне тихичко само в спокойните мигове, които прекарваме сами. Вътрешният диалог между различ­ните части от нас ни помага да станем по-свързани. Свързаността създава резонанс. Процесът на индивидуацията почита и свързва всеки от нашите гласове и ги обединя­ва като едно цяло.
Само със свободата да изразим себе си можем да постиг­нем пълна индивидуация. Ако петата чакра е блокирана, ставаме прекомерно интровертни и нито можем да изразим, нито да поемем нова информация. Ако блокажът е достатъч­но сериозен, се превръщаме в затворена система.

ТРАВМИ: Ако ударя опънатата струна на китара, това пораж­да звук. Ако я ударя силно, се получава силен звук. Ако я ударя слабо – слаб звук. Всеки начи­наещ китарист знае, че ако струната не се държи опънато над прагчетата за позиция, звукът е тъп, а не звънък. Когато ограничавам движението на струната, ограничавам и нейното изразяване.
Когато едно събитие ни въздейства, то ни въздейства с вибрация. Подобно струна на китара, нашата природа е да изразяваме онова, което ни въздейства. Когато това изразя­ване е ограничено (от каквито и да било забрани, които сме принудени да приемем), ние загубваме своя резонанс и вече не вибрираме в хора на творението. Загубваме от пълнотата на своята жизненост, не сме в крак и ставаме дисонансни.
Ако не произвеждаме звук, вибрацията на въздействи­ето се натрупва в тялото като стрес. Естественият поток на вибрацията по тялото се нарушава и енергията постъпва вътре, но не излиза навън. Ограничаването на този поток изисква усилия и причинява още стрес, за да се запази огра­ничаването.
Когато гърлената чакра е блокирана, ние се откъсваме от хора на живота. Не можем да блокираме ушите, очите или нервните окончания на кожата така пълно, както блокираме гърлото, затова е по-лесно да блокираме изразяването, отколкото приемането, по-лесно е да блокираме излизащото, отколкото постъпващото. Затова блокажът в гърлената чакра е най-вероятно да бъде блокаж в разтоварването на енерги­ята, създаващ ситуация, в която постъпилата енергия превишава отделената. Тази разлика се изживява като стрес.
Ако ми въздейства бръмченето на машина, звънът на телефони, крещенето на някой гневен човек, хилядите неприз­нати вибрации, които ме удрят през целия ден, и не мога да освободя тази енергия, тогава ставам стресиран. Ако съм пост­радал от силно отрицателно въздействие или непоносима ситу­ация и не мога да говоря за това, тези вибрации замръзват в ядрото на тялото ми. Замръзнал ли съм в ядрото, цялото ми същество е ограничено от своя естествен ритъм на пулсация.
И така кое ни блокира да изразим своята истина, своята свирепост, своята съзидателност или своите нужди? Кое ни кара да стиснем гърлото, потискайки емоциите, или да анихилираме своите идеи, преди те да излязат от устата ни? Кое ни кара да се крием зад мълчанието?
Срам в ядрото, страх за собствената ни сигурност или просто липса на контакт със същинското ни Аз ни правят неспособни да изнесем навън своята вътрешна страна, за да срещнем света. За да осуетим тази възможност, ние блокира­ме важната врата, която свързва вътрешното с външното, и затваряме вратата срещу възможно изплъзване на истинс­ките ни чувства. Защитаваме уязвимото вътрешно Аз от из­лагане и възможно увреждане или осмиване. Затваряме се­бе си, поставяйки цензор на вратата.

СТРАХ: Ние имаме биологичния инстинкт да пазим тишина, кога­то сме в опасност. Заедно с реагирането със замръзване, което обездвижва тялото, ние инстинктивно задържаме дишането си, сякаш за да запазим тишина, доколкото е възможно. В това задържане замръзва и гласът, защото гласът е невъзможен без дишане. Помислете колко обичайно явление е хората, които имат кошмари, да се опитват да изкрещят, а от гърлото им да не излиза нито звук!
Когато един човек лъже в хронично състояние на страх, гърлената чакра се затваря. Страхуваме се не само от това какво би могло да стане, ако се отворим, физиологичният опит на страха сам по себе си създава блокаж. Задръстваме се; не можем да говорим дори ако го искаме. Не можем да поемем дълбоко дъх, умът препуска и не можем да мислим.
Реалната комуникация разкрива вътрешното ни състояние. Когато сме приемащата страна на гняв, физичес­ко или сексуално малтретиране или унижение, това ни учи да живеем в страх от това да се излагаме. Затваряме се в затвор, за да се запазим на сигурно място, като решетките на този затвор са нашите превърнати в навик мускулни под­държащи модели. Надзирателят на затвора е особено бдите­лен в гърлената чакра, защото гласът отвътре тайно иска да излезе навън. Мълчанието се внедрява от глас, по-висок от нашия, който се превръща в шепот, врязан завинаги в ума ни.

ВИНА И СРАМ: Вината и срамът ни карат да искаме да се скрием. Вината и срамът ни казват, че онова, което е вътре в нас, е по някакъв начин дефектно и че ако разкрием себе си, онези дефекти ще се изложат на показ пред всички. Тъй като външното изразяване на общуването е блокирано, енергиите, вложени във вината и срама, се превръщат във вътрешни гласове, които действат като порочни пазители на свещената врата между вътрешния и външния свят. Тъй като вътреш­но изслушваме повторно своите думи, срамът се издига като постоянен критик, казващ ни, че никой не иска да чуе онова, което възнамеряваме да кажем, че не знаем онова, за което говорим, или че ще изглеждаме глупави. Внезапно гърлото ни се свива и се оказва, че задръстваме думите си с мисли, препускащи все по-бързо и по-бързо, и че изразяваме само една малка частица от тях.
Първоначално сме създали този критик, за да се спасим от реално унижение. Неговата първоначална работа е била да защити естественото и ранимо Аз вътре в нас от външни заплахи. В повечето случаи обаче критикът е поел цялата хваната в капан енергия, която не може да излезе през гър­лото – енергия, която тогава ни е била върната по един нега­тивен начин. Такива критици са безжалостно ревностни и нереалистични в жестокостта на своята критичност. Думите им стават самоизпълняващи се предсказания, пораждайки такъв страх и недодяланост, когато се опитаме да изразим себе си, че отскачат обратно в гърлата ни и казват: „Виждаш ли, бях прав. Ти си абсолютен тъпак и сега всеки знае това.“
Гласът на критика обикновено е монологичен. Винаги, когато предизвикам критиката в някой от моите клиенти, откривам, че разговорът има само една страна. Клиентът обикновено е изплашен дотам, че не смята, че би могло да има второ мнение. Ако успея да превърна монолога в диалог, тогава се появява и един втори глас, който се бори против критика. За да облекча този диалог, вземам гласа на критика.
„Ти не знаеш достатъчно за градинарството, за да го пре­подаваш“, присмивам се аз.
„Не, зная! Работил съм в областта на градинарството по­вече от двадесет години и имам много практически знания. Мисля, че моята градина е прекрасна!“
„Но ако направиш грешка? Ако не знаеш как се прави нещо?“, питам, знаейки твърде добре думите на критика.
„Може да не зная всичко, но зная къде да погледна за справка. И изобщо какво знаеш ти? Ти си просто като баща ми! Никога не мислиш, че мога да направя нещо правилно!“
Второто мнение е винаги полезно, за да предизвикаме критика. Често то е гласът на детето, което никога не е отго­варяло на действителния критичен родител, и допускането на този глас може да бъде много освобождаващо.

ИНТУИЦИЯ: Интуицията е скок към целостността от фрагментарността. Интуицията е несъзнателно разпознаване на модел. Тя е една от четирите функции в типологията на Юнг (другите са усещането и чувството, отнасящи се до първите две чакри, и мисленето, което се отнася към седмата чакра). Интуицията, подобно на енергията в долните чакри, е по принцип пасивна. Онези, които се опитват да принудят интуицията, добре знаят, че тя не действа според волята, а по-скоро чрез един процес на отвореност и възприемчивост.
Развитието на интуицията засилва нашите психични способности и е централна функция на шестата чакра. Ако сме откъснати от своя несъзнателен процес и живеем почти изцяло в своя съзнателен ум, тогава нашата интуиция ще бъде неразвита и ще стане онова, което Юнг нарича нисша функция. Без интуиция не можем да схванем цялото или същността на дадено нещо. Не можем да се отдадем на резо­нанса на една по-непосредствена истина и разбиране, отколкото онази, която ни е достъпна чрез рационалния, съзнате­лен ум. Тъй като интуицията е пасивна, тя изисква отда­ване, точно както отварянето към елементите земя и вода изисква отдаване на гравитацията и потока. Нуждаем се от интуиция, за да приемем мистерията, която ни отваря към по-големия, космически свят.
Ние живеем в култура, която подкрепя логиката за смет­ка на интуицията. Като деца не сме били научени да ценим своята интуиция и нашите предчувствия често биват пренебрегвани, ако не можем логически да защитим своето разсъждение. В резултат често пренебрегваме своите пред­чувствия, защото не вярваме, че действително бихме могли да познаваме нещата чрез нелогически средства. Това вът­решно анулиране потиска психичните ни способности.
Рационалният ум (от рацио, „броя, смятам“) мисли на части. Една част следва другата, водейки ни логически от ед­на мисъл към следващата. Докато рационалният ум може да синтезира цялото от неговите индивидуални части, той е сла­бо пригоден да схваща по-големи цялости на едно непосредс­твено емпирично равнище. За да схванем идеи на космичес­кото и трансцендентното съзнание – сферите, свързани с горните чакри, – трябва да имаме по-преки средства за въз­приятие. Това е задачата на интуицията.
Шри Ауробиндо описва интуицията като просветване на кибрит в тъмнината. За един кратък миг цялата стая се осветява. Можем да видим нейните размери и форма, и ме­белите и предметите в нея като непосредствен цялостен опит. Проблясъкът на интуицията е мигновено просветле­ние на психиката, което разкрива лежащата в основата ѝ цялост. Растейки в осъзнаването (особено чрез практиките на медитацията), ние се учим да задържаме тези мигове на просветленост за по-продължителни периоди.

ЯСНОВИДСТВО: Развитието на шестата чакра ни отваря за възможности­те на ясновидството, което означава ясно виждане. Ясновидството отваря вътрешното зрение за нефизически равни­ща, позволявайки ни да виждаме аури и чакри, минали и бъдещи събития. То започва с развитието на интуицията и фокусирането на вътрешното внимание върху нещо за дос­татъчно дълго време, за да се осветли неговият модел, е въп­рос на научаване. Когато добием осъзнатост за своя съзнате­лен процес, добиваме способността да фокусираме тази осъз­натост където си изберем. Щом веднъж намерим своята светлина, можем да осветяваме с нея навсякъде, където же­лаем да видим.
Духовният растеж често изисква от нас да се освободим от установени модели. Това може да бъде плашещо – дейст­вително така плашещо, че много хора никога изобщо не го опитват, предпочитайки да се придържат към познатите сфери на долните чакри. Как запазваме своята основа пред лицето на непознатата територия на трансформацията? Разчитаме на интуицията. Тя прави непознатото познаваемо.
Ясновидството подобно на интуицията се развива чрез ед­но съзнателно отдаване на несъзнателния ум. Трябва да се освободим от предвзети възгледи и да позволим на интегри­ращата сила на Аза да ни придвижи към цялостност. За раз­витието на ясновидството е необходима вяра, практика, отва­ряне към вътрешните чувства, гласове и образи, които идват неканени в съзнанието ни.

ИНФОРМАЦИЯ: Децата усещат на интуитивно ниво всичко, което става около тях. Обикновено им липсва способността да разберат онова, което усещат, и непрекъснато търсят информация, за да попълнят празнотите. Много родители предпочитат да от­кажат информация на детето, вярвайки, че това е за негово добро. Бени пита откъде идват бебетата и му се казва: „Донасят ги щъркелите.“ Децата питат защо татко лежи като умрял на кушетката и могат да бъдат засрамени заради въп­росите си. Понякога децата задават въпроси, на които роди­телите им буквално не могат да отговорят, или им казват неистини, или пък отново ги засрамват. „Какво искаш да знаеш за това? Глупав ли си или какво?“ Рядко родителят е този, който казва: „Не зная. Но тук има начин да откриеш отговора.“ Децата може дълго да изучават нещо, което родителите им мислят за пилеене на време или неподходящо за пола им. Може да им отказват достъп до информация, която помага на развитието им.
Децата са непрекъснато гладни за информация и отказът тя да бъде дадена лишава детето от подходящо ментално хранене. Когато информацията бива отказвана, детето или само си я създава, или престава да пита. И в двата случая търсенето спи­ра и теменната чакра престава да вкарва нова информация и се затваря.
Лошото образование уврежда любопитния ум. По-голямата част от нашите училищни системи не успяват да се променят с темпа на промените в културата и слабо стиму­лират и подкрепят естествения глад на детето за знание. Училищата твърде често избягват противоречието и превръ­щат ученето по-скоро в скучна, досадна задача, отколкото в носещо радост изследване.

ШУМ: Всеки, който живее в съвременната градска среда, бива постоянно атакуван от звук. Съвсем отскоро в отрязъка на човешката еволюция ние биваме така замърсени от непри­ятни звуци, както сме днес. Преди двеста години в централ­ната част на Виена алармите за пожар са можели да бъдат подавани словесно от човек, викащ от върха на катедралата. През 1964 година една сирена трябва да има 88 децибела, за да бъде чута (1 децибел е най-малката единица, която чува човешкото ухо). Днес една сирена има 122 децибела, доста над прага на болката. Докато говорим за замърсяването на въздуха, водата и земята, ние обръщаме малко внимание на звуковото замърсяване. Тъй като сме неспособни да затво­рим ушите си, това е замърсяване, срещу което имаме много малка защита.
OSHA оценява, че повече от половината работници в американското производство са изложени на равнище на шум от 80 децибела и повече, докато максималната интен­зивност, която един човек може да понесе за по-дълго време, без да получи загуба на слуха, е 75 децибела. Когато майму­ни Rhesus били изложени на записи на индустриален шум, кръвното им налягане се повишило с 27 % и останало пови­шено в продължение на четири месеца след спирането на шума. Деца, живеещи близо до летища, е по-вероятно от ос­таналите да имат нарушения в слуха. Доказано е, че бебета, живеещи в шумни домове, съзряват по-бавно откъм сензор­ни и моторни умения и имат тенденцията да запазват бе­бешките си навици по-дълго, отколкото бебета в по-спокойна среда.
Ние биваме бомбардирани не просто от суров звук – освен него изпитваме и дисонанса в масовата комуника­ция. Гладни за истина, ние се оказваме заобиколени от бок­лука на рекламни мантри, че „Pepsi“ е нашето мнение, от телевизионни новини, натрапващи насилие и смърт, и от сензационни истории, предназначени да удовлетворяват възбудения вече ум. Потискайки порива да изразим себе си истински, ние се ограничаваме до приетите глупости и каз­ваме „действителната“ истина само зад гърбовете на други­те. Пърлените чакри на мъжете са вързани от глупости, които задушават тяхната индивидуалност, докато жените едва сега започват да пробиват вековете на обществено мъл­чание.
Както е посочила приятелката ми Уенди Хънтър Ро­бъртс, нашите телевизионни новини ни дават информация без усещане. Репортерите издърдорват достойни за съжале­ние факти с много малко чувство. Говорят ни за унищожа­ването на околната среда в понятията на квадратни мили тропически лес, инчове горен пласт на почва, броеве изчез­ващи видове, но тази статистика не ни казва как е да стоиш в тропически лес и да слушаш как падат дърветата или да наблюдаваш смъртта на едно живо създание, което никога няма да съществува отново. Говорят ни за бедствията в чужди страни в понятията на толкова и толкова убити, тол­кова и толкова ощетени, толкова и толкова долара вреда. Хладно приемаме данните, без да имаме времето или контекста, в който да осъзнаем тяхното значение. Приемаме обезтелесена комуникация.
Междувременно масовата комуникация се разпростра­нява. Съвременните комуникативни технологии ни дават по-бърз достъп до повече информация, отколкото когато и да било. Филми, видео, радио, книги, списания, вестници, интернет, клетъчни телефони, плакати и дори тениски – културната пета чакра присъства навсякъде. Тя влияе на съзнанието ни всеки миг. Как можем да чуем собствената си уникална вибрация в един свят, определен от шума на цивилизацията? Как можем да изразим своята истина, кога­то това е против приетия конформизъм на учтивия разго­вор? Във фината сфера на петата чакра, как можем да отк­рием спокойствието, необходимо, за да чуем истината в нас?

Развитието на седмата чакра изгражда нашата когнитивна структура, нашия набор от системи на вярване, нашето разбиране на света и нашата спо­собност да питаме и да мислим сами. За това няма конкретен етап на развитие, тъй като то става по различни начини от мига на раждането ни до деня, в който умрем.
Основната дейност на тази познавателна структура е ученето. Чрез ученето разширяваме хоризонтите си, овладя­ваме своята връзка с обектите и личностите и растем към разбирането и мъдростта. Ученето непрекъснато приспособя­ва онова, което знаем, непрекъснато повишава качеството на нашата познавателна матрица.
Има обаче промяна в ориентацията на онова, което научаваме, която се извършва на различни етапи в зависи­мост от индивида. На етапа на седмата чакра непрекъснато жадуваме за по-дълбоко разбиране и връзка с основната структура на съществуването. Това е духовното събуждане, което започва с въпроси като „Защо сме тук?“, „Какво озна­чава всичко това?“, „Кой е изворът?“
Разликата между събуждането на шестата и седмата чакра се намира в количеството на егото, вложено в питането. Ранната и средната зряла възраст могат да бъдат време на търсене на архетипов смисъл или идентичност, но тази идентичност е в крайна сметка личностна. „Кой съм аз в по-голямата схема на нещата?“ В седмата чакра има из­местване отвъд егото, тъй като търсенето на смисъл отива над и отвъд Аза. Не толкова „Кой съм аз?“, а „Какъв е смисъ­лът на всичко това?“
Тъй като по-голямата част от тази експанзия и питане се извършва след като децата напуснат дома, най-доброто, което можем да направим за тях, е да осигурим здрава основа на теменната чакра. Можем да направим това, като стимулира­ме интелекта и организираме възможности за учене и инфор­мация като например курсове, книги и излагане за нови опитности. Изключително важно е да им даваме и разрешение, и насърчение да питат, както и дискусии, които дават отговори на техните въпроси или им помагат да наме­рят свои собствени отговори. Можем да моделираме стойност­та на ученето, мисленето, четенето и питането. Можем да мо­делираме и практика на духовност, без да я насилваме. Онова, което детето избере за себе си, тогава ще бъде безкрай­но по-реално и с трайна стойност – трябва само да го напра­вим достъпно колкото можем с по-голям обхват от избори.

---

Душата е по-велика от сбора на отделните части.
— Дъглас Хофстадър

Освобождението е пътят на трансцендентността. Проявлението е пътят на иманентността. И двата во­дят до едно: до божественото.

Вземането и даването са общи принципи на всеки живот. Те са основни фактори в отворени системи, свърза­ни са със света и с личното развитие на отделния човек. Ако не са балансирани, системата или се претоварва, или се изпразва, и вече не може да функционира.

В един свят, който създава себе си, идеята за божествеността не остава отвън, а е вложена в цялата динамика на самоорганизацията,
на всички равнища и във всички измерения.
— Ерих Янч

Цялата трагедия в света, в индивида и в масите произлиза от липсата на хармония. А хармония се създава най-добре чрез създаване на хармония в собствения живот.
— Хазрат Инаят Хан

Чрез болка и неполучаване на онова, което желая и очаквам, научавам най-много за своите привързаности и за самия себе си, и така мога да раста.
— Чарлз Уайтфийлд

„Страданието може да наложи нова перспекти­ва и възприятие на това каква е действителността. Чрез повтарящата се фрустрация то може да отслаби егото достатъчно, за да позволи един отказ или отдаване, което отваря личността за възможността да трансцендира своите предишни системи на вярване и равнище на съзнание.“
— Чарлз Уайтфийлд

Психоневрозата може да бъде разбирана в крайна сметка като страдание на душата, която не е открила своя смисъл… Ние не можем да понасяме липсата на смисъл.
–К. Г. Юнг

Интелектът действително вреди на душата, когато се осмели да владее сам наследството на духа.
–К. Г. Юнг

Духовността е събуждането на божествеността в съзнанието.
–Хариш Джохари

Просветлението или пробуждането не е създаване на ново състояние на нещата, а разпознаване на онова, което вече е.
–Алън Уотс

---

Съдържание

Анотация
За автора
Благодарности
Предговор към първо издание
Предговор към второ издание
УВОД. СВЕЩЕНИТЕ ЦЕНТРОВЕ НА АЗА
Откриването на Моста на дъгата
Колелата, които лекуват
Човешкият Биокомпютър
Характеровата броня
Седемте права
Седемте идентичности
Демони на чакрите
Етапи на развитие
Развитие на възрастния
ПЪРВА ЧАКРА. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ХРАМА НА ТЯЛОТО
Сенките на червеното
Разтваряне на венчелистчетата
Растеж на лотоса
Нека си представим…
Околната среда като Aз
Травми и малтретирания
Общи последствия от травмите и малтретиранията
Характерова структура
Възстановяване на лотоса
ВТОРА ЧАКРА. ПЛУВАНЕ ВЪВ ВОДИТЕ НА РАЗЛИЧИЕТО
Сенките на оранжевото
Разтваряне на венчелистчетата
Растеж на лотоса
Травми и малтретирания
Характерова структура. Оралният: любовникът
Прекомерност и недостатъчност
Възстановяване на лотоса
ТРЕТА ЧАКРА. ИЗГАРЯНЕ НА НАШИЯ ПЪТ В СИЛАТА
Сенките на жълтото
Разтваряне на венчелистчетата
Растеж на лотоса
Характерова структура. Издръжливецът
Травми и малтретирания
Прекомерност и недостатъчност
Възстановяване на лотоса
ЧЕТВЪРТА ЧАКРА. ОТКРИВАНЕ НА БАЛАНСА В ЛЮБОВТА
Сенките на зеленото
Разтваряне на венчелистчетата
Растеж на лотоса
Травми и малтретирания
Характерова структура. Ригидни и хистерични характери
Прекомерност и недостатъчност
Възстановяване на лотоса
ПЕТА ЧАКРА. ВИБРИРАНЕ В ИЗРАЗА
Сенките на синьото
Разтваряне на венчелистчетата
Растеж на лотоса
Травми и малтретирания
Характерова структура. Предизвикателят/Защитникът
Прекомерност и недостатъчност
Възстановяване на лотоса
ШЕСТА ЧАКРА. ВИЖДАНЕ НА НАШИЯ ПЪТ
Сенките на индигото
Разтваряне на венчелистчетата
Растеж на лотоса
Травми и малтретирания
Прекомерност и недостатъчност
Възстановяване на лотоса
СЕДМА ЧАКРА. Отваряне към мистерията на небето
Сенките на виолетовото
Разцъфтяване на хилядолистния лотос
Растеж на лотоса
Травми и малтретирания
Прекомерност и недостатъчност
Възстановяване на лотоса
ЗАКЛЮЧЕНИЕ. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА СВЕЩЕНОТО
Множеството сенки на дъгата
Обобщение
Събуждането на Кундалини
Библиография

---

За авторa

 

Енодия Джудит (родена като Джудит Ан Мъл, 1.XII. 1952 г., Елирия, Охайо) е пророк на нашето време – американски автор, терапевт и публичен говорител за системата от чакри, тялото и ума (интеграция на тялото/ума), соматичната терапия и йога. Авторка е на „Източно тяло, западен ум“, „Колелата на живота“ и „Пътуване през седемте чакри“, които се превърнаха в класически четива, а през последните години е вдъхновяващ и ангажиращ лектор по целия свят. Нейната силна проницателност сочи пътя към едно изпълнено с надежда бъдеще за човечеството.

---

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск книгата „Източно тяло, западен ум“  на Енодия Джудит от тук
или
Свалете от Мега книгата „Източно тяло, западен ум“  на Енодия Джудит от тук