Когато тялото казва НЕ. Цената на скрития стрес – Габор Мате

Съвременните научни изследвания потвърждават вековната мъдрост, че емоциите са неразделна част от здравословното състояние и физиологията на човека. Потиснатите емоции предизвикват стрес, който може да провокира заболяване. В световния си бестселър „Когато тялото казва НЕ“ Габор Мате се обръща към най-новите открития на науката, десетилетния си опит в медицината и историите на прочути личности, като Лу Гериг, Ланс Армстронг, Гилда Раднър и Роналд Рейгън, за да изследва ролята на скрития стрес в развитието на широк спектър от болести, включително сърдечни заболявания, диабет, синдром на раздразненото черво, множествена склероза, артрит и рак.
„Когато тялото казва НЕ“ може да промени живота на всеки от нас със задълбочените прозрения за начина, по който тялото ни казва НЕ, когато умът не може или не желае да признае проблема, и сочи пътя към изцелението.

Може ли човек буквално да умре от самота? Съществува ли такова понятие като раков тип характер? Авторът търси отговорите на тези и други важни въпроси за връзката между ума и тялото, за нейното влияние върху стреса и заболяванията, както и за ролята на индивидуалния емоционален модел в редица често срещани заболявания, като се позовава на научната литература и собствения си десетилетен опит в практическата медицина. Книгата „Когато тялото казва НЕ“ разкрива ролята на връзката между ума и тялото върху здравословното състояние и редица заболявания: артрит, рак, диабет, сърдечни смущения, синдром на раздразненото черво и множествена склероза. Авторът стъпва на солидни научни изследвания, на собствения си клиничен опит, както и на показателните истории на личности, като Лу Гериг, Бети Форд, Роналд Рейгън, Гилда Раднър, Ланс Армстронг и др., за да посочи основните принципи на изцелението и предотвратяването на болестите, свързани със скрития стрес. Преведен на 15 езика, световният бестселър „Когато тялото казва НЕ“ насърчава познанието и изцелението и може да промени живота на всеки от нас със задълбочените си прозрения за начина, по който тялото ни казва Не, когато умът не може или не желае да признае проблема.

Примамлива теория във време на избуяващ емоционален стрес, когато мисленето в Северна Америка е пропито от културата на виктимизация… Силен набор от показателни случаи, почерпени от професионалния опит на Мате, заедно с множество препратки към медицински публикации.
— Vancouver Sun

Впечатляващо изследване на връзката между стреса и болестта. Мате прониква дълбоко в житейските истории и душата на множеството си пациенти. Резултатът е истинско откровение.
— Edmonton Journal

От най-дълбока древност хората интуитивно са разбирали, че умът и тялото съставляват неделима цялост. Съвременността ни донесе злощастна дисоциация – разрив между това, което знаем с цялото си същество, и това, което мислещият ни ум приема за истина. Вторият – по-тесен – вид познание често печели, но от това губим ние. Ето защо за мен е чест и удоволствие да представя пред читателя откритията на съвременната наука, потвърждаващи интуитивната ни, вековна мъдрост. Това беше основната ми цел, докато пишех. Другата беше да вдигна огледало пред нашето обладано от стрес общество, за да си дадем сметка как по безброй несъзнателни начини сами подпомагаме развитието на болестта.
В тази книга няма да намерите предписания, но се надявам тя да ви послужи като катализатор за лична трансформация. Предписанията идват отвън; трансформацията е вътрешна. Всяка година се публикуват купища книги с един или друг вид простички рецепти – физически, емоционални или духовни. Нямах намерение да пиша поредната такава. Рецептите предполагат, че нещо трябва да се поправи; трансформацията носи изцеление – възстановяване на цялото; на онова, което вече е в нас. Съветите и предписанията, разбира се, са полезни, но още по-ценен е погледът навътре в себе си и в работата на ума и тялото ни. Прозрението, вдъхновено от търсене на истината, може да породи трансформация. За онези, които търсят посланието на изцелението, ще кажа, че то започва още на първа страница с първия описан случай. Както казва големият физиолог Уолтър Канън: В тялото има мъдрост. Надявам се „Когато тялото казва НЕ“ да помогне на хората да открият своята собствена вътрешна мъдрост.
Част от примерите в книгата са взети от публикуваните биографии и автобиографии на известни личности. Повечето обаче са почерпени от клиничния ми опит и разговорите ми с хора, които са се съгласили да бъдат интервюирани и цитирани във връзка с медицинската и личната им история.
— Габор Мате, автор

 

Преживяването на стреса се състои от три компонен­та. Първият е събитието – физическо или емоционално, което организмът възприема като заплаха. Това е дразни­телят, който наричаме стресор вторият елемент е пре­работващата система, която преживява и интерпретира смисъла на стресора. При човека това е нервната система, и по-конкретно мозъкът. Последният елемент е стресова­та реакция, която включва различни физиологични и пове­денчески промени в отговор на заплахата.
Веднага виждаме, че дефиницията за стресор зависи от преработващата система, която му придава смисъл. Земе­тресението е пряка заплаха за много организми, но не и за бактерията. Загубата на работа се усеща по-остро от слу­жителя на заплата, чието семейство живее месец за месец, отколкото за високопоставения директор, който получава щедро възнаграждение на изпроводяк.
Не по-маловажни са характерът и моментното психич­но състояние на индивида, върху който въздейства съот­ветният стресор. Директорът, макар да няма проблеми с финансовата сигурност, може да изпита силен стрес, ако самочувствието и усещането му за цел в живота са били свързани изцяло с позицията в компанията, за разлика от друг, който намира повече смисъл в семейството, общест­вените си интереси или духовните търсения. Единият ще възприеме загубата на работа като огромна заплаха, а дру­гият – като възможност. Няма унифицирана, универсална връзка между стресора и стресовата реакция. Всяко стре­сово събитие е уникално и се преживява в настоящето, но също и в ехото на миналото. Силата на преживяването и дългосрочните му последици зависят от множество фак­тори, характерни за конкретния индивид. При всеки от нас дефиницията за стрес зависи от личното ни предразпо­ложение и в още по-голяма степен от личната история.
Селие открива, че биологичната реакция на стреса засяга предимно три вида тъкани в тялото: в хормоналната система тя води до видими промени в надбъбречните жлези; в имунната се отразява на далака, тимуса и лимфните жлези, а в храносмилателната – на лигавицата на червата. При ау­топсия на плъхове, преживели стрес, се установяват уголе­мени надбъбречни жлези, свити лимфни органи и улцерозни черва.
Всички тези ефекти са генерирани от централната нерв­на система и хормоните. В организма циркулират множе­ство хормони – разтворими вещества, които влияят на функциите на органите, тъканите и клетките. Вещества­та, които едни органи отделят в кръвообращението, за да повлияят на други, се наричат ендокринни хормони. При сиг­нал за заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин-освобождаващ фактор. Той изминава кратко­то разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, разположена в основата на черепа, и я стимулира да отдели адренокортикотропен хормон (АКТХ). […]
Триадата на Селие – уголемяване на надбъбречните жле­зи, свиване на лимфната тъкан и улцерозни изменения на червата – в такъв случай се дължи на усилващия ефект на АКТХ върху надбъбреците, потискащия ефект на кортизо­ла върху имунната система и дразненията му върху черва­та. Много хора, които приемат кортикоподобни медика­менти за различни състояния, като астма, колит, артрит или рак, имат повишен риск от коремни кръвоизливи и се налага да добавят препарати за предпазване на чревната лигавица. Този ефект на кортизола ни помага да си обясним и защо хроничният стрес способства за развитието на яз­ва. Освен това действието на кортизола активно намалява костната плътност. Хората с депресия отделят високи нива на кортизол, което е една от причините за по-високия риск от остеопороза и тазобедрени фрактури при жени в стрес и депресия след менопауза.
Това бегло описание на стресовата реакция неизбежно е непълно, защото стресът засяга и обхваща практически всички тъкани в тялото. Както пише Селие: Цялостните очертания на стресовата реакция не само ще трябва да включват мозъка и нервите, хипофизата, надбъбречните жлези, бъбреците, кръвоносните съдове, съединителните тъкани, щитовидната жлеза, черния дроб и белите кръвни телца, но и да посочат многобройните взаимоотношения помежду им. Стресът въздейства на много клетки и тъ­кани в имунната система, които по време на пионерските изследвания на Селие са били общо взето непознати. А освен тях в незабавната реакция на тревогата участват още и сърцето, белите дробове, скелетните мускули и емоцио­налните центрове в мозъка.
Реакцията на стрес е необходима, за да може човек да съхрани вътрешния си стабилитет. Тя е неспецифична. Мо­же да бъде задействана от всяка атака – физическа, биоло­гична, химическа или психологична, или в отговор на въз­приятие – съзнателно или несъзнателно, за заплаха. Запла­хата се състои в дестабилизация на хомеостазата – тесни­те граници на физиологичните параметри, в които организмът може да живее и да функционира. За да подпомогне борбата или бягството, тялото трябва да отклони кръвотока от вътрешните органи към мускулите, а сърцето да започне да бие по-учестено. Мозъкът трябва да се фокусира върху заплахата и забравя за глада и нагона. Трябва да се мо­билизират запасите от енергия под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да се активират. Всич­ки задачи се изпълняват от адреналина, кортизола и други­те стресови хормони.
Тези функции трябва да се поддържат в безопасни грани­ци: прекомерната захар в кръвта ще доведе до кома; свръхактивната имунна система скоро ще започне да произвеж­да токсични вещества. Ето защо стресовата реакция мо­же да се разглежда не само като реакция срещу заплахата, но и като опит на тялото да съхрани хомеостазата в кри­тичен момент. На конференция за стреса в Националните здравни институти (САЩ) учените използват концепция­та за стабилна вътрешна среда, за да дефинират стреса ка­то състояние на дисхармония или застрашена хомеостаза. С оглед на това определение стресорът е зап­лаха – реална или въображаема, която нарушава хомеостазата.
Кое е общото между всички стресори? В крайна сметка те представляват липсата или заплахата от загуба на не­що, което организмът намира за жизненоважно за оцелява­нето си. Потенциалната загуба на храна е силен стресор. Та­кава е и потенциалната загуба на любов за човешките същес­тва. Без колебание можем да кажем, че за човека най-значи­мите стресори са емоционални – пише Ханс Селие.
Научната литература посочва три фактора, които не­изменно причиняват стрес: несигурност, липса на инфор­мация и загуба на контрол. Всички те са налице в живо­та на хората с хронични заболявания. Мнозина се заблужда­ват, че държат нещата под контрол, докато не открият, че в продължение на много години решенията и поведение­то им са се диктували от неизвестни за тях сили. И аз го открих за себе си. А при някои илюзиите се разбиват от болестта.

Причината или причините за множествената склероза засега не са известни – отбелязва уважаван учебник по вът­решна медицина. Повечето проучвания отричат заразния произход, въпреки че участието на вирус не е категорично отхвърлено. Вероятно има генетични компоненти, защо­то някои расови групи като че ли са недосегаеми за заболява­нето – като инуитите в Северна Америка и банту в Южна Африка. Ала гените не обясняват защо едни хора се разболя­ват, а други – не, и защо. Възможно е да наследите генетич­но предразположение към МС, но не и самата болест – пи­ше неврологът Луис Дж. Роснър, бивш ръководител на Кли­никата за множествена склероза към Калифорнийския уни­верситет в Лос Анджелис. – Дори хората с всички необхо­дими гени пак не получават непременно МС. Според спе­циалистите заболяването се провокира от фактори на средата.
Картината се усложнява още повече от магнитнорезонансните томографии и аутопсиите, които показват ха­рактерните следи от демиелинизация в централната нерв­на система при пациенти, които никога не са показвали яс­ни признаци и симптоми. Защо някои хора с невропатологични находки избягват откровеното развитие на болест­та, а други не успяват?
Какви биха могли да бъдат факторите на средата, за които споменава д-р Роснър?
Инак отличният труд на д-р Роснър за множествената склероза общо взето пренебрегва изследването на емоцио­налния стрес като провокиращ фактор. Вместо това из­казва предположението, че болестта вероятно се обяснява най-добре с автоимунна реакция. Човек става алергичен към собствената си тъкан – пише авторът – и произвеж­да антитела, които атакуват здрави клетки. Той игнори­ра изобилието от медицинска литература, свързваща са­мите автоимунни процеси със стреса и характера – жизне­новажна връзка, която ще разгледаме по-подробно в следва­щите глави.

Когато хората казват, че се чувстват стресирани, обик­новено имат предвид нервната възбуда, която изпитват в условията на повишен натиск и очаквания, най-често в сфе­рата на работата, семейството, взаимоотношенията, фи­нансите и здравето. Но стресът не се определя от усеща­нето за нервно напрежение, а и строго погледнато, невинаги е съпътстван от такова. Според нашата дефиниция стресът не е субективно чувство, а измерим набор от обективни физиологични събития в тялото, засягащи мо­зъка, хормоналния апарат, имунната система и много дру­ги органи. И животните, и хората могат да преживяват стрес, без да го осъзнават.
Стресът не е просто нервно напрежение – изтъква Селие. – Стресови реакции се наблюдават и у по-низшите жи­вотни, дори при растенията, които нямат нервна систе­ма… Стрес може да възникне по време на дълбока анесте­зия при хора в безсъзнание и даже при клетъчни noceвкu из­вън тялото. Аналогично, възможна е силна стресова ак­тивност при хора, които са напълно будни, но обхванати от несъзнателни емоции или откъснати от реакциите на тялото си. Физиологията на стреса може да се задейства без наблюдаеми ефекти върху поведението и без субектив­но осъзнаване, както се вижда от изследванията при жи­вотни и хора.
Какво в такъв случай е стресът? Селие – комуто дължим термина в сегашното му значение и който с престорена гордост разказва как der stress, le stress и lo stress е навлязъл съответно в немския, френския и италианския – разглежда стреса като биологичен процес, като широк спектър от събития в тялото, независимо от причината или су­бективното осъзнаване. Стресът се състои от вътрешни промени – видими или не, които настъпват, когато организмът долавя заплаха за съществуването или благополу­чието си. Макар нервното напрежение да е компонент на стреса, човек може да изпитва стрес и без да чувства нап­режение. И обратното: възможно е да се чувства напрег­нат, без непременно да активира физиологичните меха­низми на стреса.
В търсене на дума, изразяваща смисъла на физическите промени, които наблюдава в експериментите си, Селие се натъква на термина стрес, който отдавна се използва в ежедневния английски език и в инженерството, където обозначава ефекта от сила, действаща в противовес на друга. Той дава за пример промените в опънат ластик или пружина под напрежение. Някои от тях се забелязват с просто око, а други – само под микроскоп.
Аналогиите на Селие илюстрират важна идея: когато из­искванията към организма превишат разумния капацитет за удовлетворяването им, възниква прекомерен стрес. Лас­тикът се къса, пружината се деформира. Стресовата реак­ция може да бъде провокирана от физическо увреждане ка­то инфекция или травма, но също така от емоционално страдание или заплаха от такова, дори да е въображаема. Физиологичните стресови реакции могат да бъдат предиз­викани от заплаха, която индивидът не осъзнава, и дори когато е убеден, че изпитва положителен стрес.

Преди няколко десетилетия британският гръден хирург Дейвид Кисен съобщава, че у пациентите с рак на белите дробове често се наблюдава склонност да трупат емоции. С поредица от изследвания Кисен затвърждава клиничните си впечатления, че хората с това заболяване имат слаби и ограничени възможности за изразяване на емоциите в сравнение с пациентите с доброкачествени тумори на дробовете и здравата контролна група. Установява, че рискът от рак на белите дробове е 5 пъти по-висок при мъ­же, които не умеят да изразяват ефективно емоциите си. Особено интригуващо е откритието, че пациентите с белодробен карцином, които пушат, но не гълтат ди­ма, показват още по-значително потискане на емо­циите. Наблюденията на Кисен сочат, че емоционалното потискане и тютюнопушенето играят взаимно усилваща се, синергична роля в причиняването на рак. Колкото по-силно е потискането, толкова по-малко дим е нужен.

Една от озадачаващите особености на рака на проста­тата е, че макар по всичко да личи, че тестостеронът – хормонът, на който мнозина смятат, че се дължи мъжката агресия – насърчава растежа на тумора, заболяването зася­га предимно по-възрастни мъже. А производството на тес­тостерон с възрастта намалява. Освен това при мъжете с рак на простатата не се отчита повишено количество на хормона в кръвта спрямо средното. Също както при рака на гърдата и естрогенните рецептори, вероятно става въпрос за промяна в чувствителността на туморните клетки към нормалната концентрация на тестостерон.
Подобно на хормоналната секреция от надбъбречните жлези и яйчниците, синтезът на тестостерон в тестиси­те се подчинява на контрола от сложната обратна връзка от хипоталамус-хипофизната система в мозъка. Тази мре­жа, която е силно чувствителна към стреса и емоциите, из­праща каскада от биологични вещества в кръвообращение­то. Емоционалните фактори могат директно да повлияят на мъжките полови хормони за добро или лошо – точно как­то се отразяват на отделянето на женския полов хормон естроген от яйчниците или на адреналин, кортизол и др. от надбъбречните жлези. Оказва се, че при малка група пациен­ти хирургичното отстраняване на хипофизата показва по­ложителни резултати за лечението на рак на простатата.
Тестостеронът не се слави с добро име. Ако искаме да похвалим жена за нейната самоувереност и твърдост, каз­ваме, че има топки. Канадски журналист писа за Маргарет Татчър, Желязната – или Безпощадната, в зависимост от гледната точка – бивша министър-председателка на Вели­кобритания, че има 10 пъти повече тестостерон от мъжете. В същото време разрушителните наклонности и враж­дебната агресия у мъжете често се приписват на хормона. А в действителност високите му нива са по-скоро след­ствие, отколкото причина.
Установено е, че победата и поражението променят не само хормоналния баланс, но и мозъчните клетки на опреде­лен вид риби – африканска цихлида. При поражение хипоталамусните клетки на рибата се свиват без последващ спад в хормоните или намаляване на размера на тестисите. Когато ситуацията се манипулира, за да позволи на победе­ната риба да завоюва доминантна позиция, се забелязва драстично нарастване на клетките в хипоталамуса, произ­веждащи гонадотропин-освобождаващ хормон (GRH), който пък стимулира хипофизата и тя отделя хормони, въздейст­ващи върху тестисите. Последните на свой ред увеличават размера си и броят на сперматозоидите се повишава.
Най-важното, което изследването ясно показва… е, че по­веденческите промени [т.е. постигането на доминантна позиция] водят до последващи физиологични промени.
Като високо еволюирали същества може би предпочита­ме да вярваме, че функциите на гонадите ни не са така зави­сими от житейските възходи и падения, както при низша­та африканска цихлида. Всъщност също като при нея чо­вешките хормони по-скоро следват, отколкото да предшес­тват промените в отношенията на доминация и подчине­ние. Социалният психолог проф. Джеймс Дабс от Универси­тета на щата Джорджия в Атланта изследва взаимо­действието между тестостерона и поведението. Според статия в Ню Йорк Таймс след анализ на близо 40 изследва­ния той стига до извода, че макар тестостеронът да по­вишава либидото, няма никакви доказателства, че причи­нява агресия. От друга стана – има доказателства, че емо­ционалните състояния могат бързо да променят произ­водството на тестостерон: Д-р Дабс тества футболни запалянковци преди и непосредствено след мача между Италия и Бразилия от Световното първенство през 1994 г. Като доказателство за аксиомата „да се къпеш в отра­зена слава“, по израза на д-р Дабс, нивата на тестостерон се повишават при победоносните бразилци и спадат при губещите италианци. В такъв случай не бива да ни учудва, че гонадите се влияят от психичните състояния както при мъжете, така и при жените. При мъже с депресия секре­цията на тестостерон и други хормони, свързани с полови­те функции, значително намалява. Хормонозависим рак ка­то този на простатата може да бъде силно подвластен на биохимичните промени, свързани със стреса и емоционал­ните състояния.
Ракът на простата е второто по честота злокачестве­но заболяване при мъжете, предвождано единствено от ра­ка на белите дробове. Оценките варират, но през 1996 г. В САЩ са регистрирани 317000 нови случая и около 41 000 ле­тални изхода. Всяка година в Канада се диагностицират около 20 000 нови случая.
Факторите на средата и условията на живот несъмнено имат голямо значение. При японци, емигрирали в Хавай и континенталната част на САЩ, се установява по-голяма честота на заболяването в сравнение със сънародниците им, живеещи в Япония – и то над 2,5 пъти по-висока. В съ­щото време при аутопсии на мъже без клинична изява се откриват сходни нива на неактивни ракови клетки, неза­висимо от географското местоположение Въпросът в такъв случай е: защо в определени условия неактивните клетки се развиват в злокачествени тумори, а в други – не? Налице са достатъчно епидемиологични данни, показващи, че стресът играе важна роля за това кой ще се разболее и ще умре от рак на простатата.

Меланомът илюстрира безсмислието на опростенческите опити възникването му да се сведе до една-единствена причина. Светлата кожа не може да бъде такава, защото не всички светлокожи хора стигат до рак. Ултравиолетово­то увреждане на кожата също не е достатъчно, защото са­мо малка част от хората със светъл тен, претърпели слън­чеви изгаряния, получават злокачествени тумори. И емо­ционалното потискане само по себе си не обяснява всички случаи на малигнен меланом, защото не всеки човек с потис­нати емоции развива това или друго онкологично заболява­не. Но комбинацията от тези три фактора е потенциално смъртоносна.
Макар да не можем да кажем, че кой да е тип характер причинява рак, определени черти на личността със сигур­ност покачват риска, защото са свързани с по-голям стрес.
Потискането, неспособността да казваме Не и неосъзнаването на собствения гняв водят до повишена вероятност от ситуации, в които човек се оказва с неизразени емоции, пренебрегнати нужди и злоупотреба с добрината му. Тези ситуации пораждат стрес, независимо дали го осъзнаваме, а когато се повтарят и множат през годините, могат да доведат до нарушения в хомеостазата и имунната систе­ма. Именно стресът, а не характерът сам по себе си, под­копава физиологичния баланс в организма и уврежда имунна­та защита, с което създава предразположение към заболя­ване или намалява съпротивителните сили.
Следователно, връзката между характера и болестта се крие във физиологичния стрес. Определени черти – или мо­дели – увеличават риска от заболяване, като повишават ве­роятността от хроничен стрес. Общото между тях е по­нижената способност за емоционално общуване. При хора­та, които не са имали възможност да се научат как да изра­зяват ефективно чувствата си, емоционалните преживя­вания се преобразуват в потенциално вредни биологични събития. А научаването се случва – или не – в детството.
Израстването формира връзката на човека със собстве­ното му тяло и психика. Емоционалните контексти на детството взаимодействат с вродения темперамент, по­раждайки различни черти на характера. Изобщо това, кое­то наричаме характер, до голяма степен не е фиксиран на­бор от качества, а просто механизми на реакция, изградени в детска възраст. Важно е да разграничаваме характеристиките, свойствени за индивида без оглед на заобикаляща­та го среда, и реакциите, поведенческите модели, кои­то е развил с оглед на оцеляването си.
Незаличимите в нашите очи качества може би всъщност са чисто и просто привични защитни техники, несъзна­телно възприети от индивида. Хората често се идентифи­цират с тези модели, вярвайки, че са част от тяхната същ­ност. Може дори да ненавиждат някои от тях. Да вземем за пример човек, който описва себе си като маниак на тема контрол. В действителност не съществува вродена човеш­ка склонност към контрол. У контролиращия човек се таи дълбока тревожност. Бебето и детето, което усеща неза­доволени потребности, може да развие обсесивен модел за справяне със ситуацията, свързан с тревожност за всеки детайл. Когато такъв човек се притеснява, че няма кон­трол върху събитията, той изпитва силен стрес. Несъзна­телно е убеден, че ще съумее да удовлетвори нуждите си са­мо като контролира всички аспекти на живота си и заоби­калящата го среда. С годините околните започват да него­дуват и той се изпълва с неприязън към самия себе си заради онова, което първоначално е било отчаяна реакция към емо­ционалното лишение. Подтикът за контролиране не е при­също качество, а механизъм за справяне.
Потискането на емоциите също е по-скоро механизъм за справяне, отколкото твърдо установено качество. Нито един от възрастните, които интервюирах за книгата, не можа да отговори утвърдително на следния въпрос: Кога­то бяхте дете и се чувствахте тъжен, разстроен или гне­вен, имаше ли с кого да поговорите – било то и човекът, предизвикал негативните емоции? За четвърт век клинич­на практика, включително десет години в палиативно от­деление, нито веднъж не съм срещнал човек с рак или друго хронично заболяване, който да каже Да. Много деца израст­ват с такава обусловеност не заради лоши намерения на ро­дителите си, а защото последните се чувстват застраше­ни от тревожността, гнева и тъгата на детето си или просто са твърде заети, или изтормозени, за да им обърнеш внимание. Баща ми/май/га ми имаше нужда да бъда щастлив – това е елементарната формула, с която много деца, бъдещи стресирани, потиснати или болни възраст­ни, се приучават да потискат емоциите си.

От само себе си се вижда, че пряката физическа травма – тежко увреждане на мозъка, прекъсване или нараняване на нерв – може да доведе до физиологични смущения в нервна­та система. Но по какъв начин психичната травма оказва ефект върху възприятието за болка?
Нервната система на чревния тракт съдържа около сто милиона нервни клетки – само в тънкото черво броят им е равен на този в целия гръбначен мозък! Те не само коорди­нират преработката и усвояването на хранителните ве­щества и отделянето на ненужните, но и формират част от сетивния апарат. Храносмилателната система реагира на емоционалните дразнители с мускулни съкращения, про­мени в кръвотока и секреция на множество биологично ак­тивни вещества. Тази неразривна връзка с мозъка играе ключова роля в борбата за оцеляване. Когато се наложи, на­пример, големи количества кръв могат в миг да се пренасо­чат от червата към сърцето и мускулите на крайниците.
Храносмилателният тракт от своя страна е богат на сетивни нерви, пренасящи информация към мозъка. Про­тивно на доскорошните схващания, нервните влакна от червата към мозъка значително превъзхождат по количес­тво онези в обратна посока.
Мозъкът предава към стомашно-чревния тракт данни от сетивните органи като очите, кожата и ушите, или по-точно, подава им интерпретацията на тези данни, извършена в емоционалните му центрове. Сигналите, кои­то храносмилателният тракт изпраща обратно към мозъ­ка, пораждат вътрешни усещания, които понякога долавя­ме и съзнателно. Загубата на вътрешните усещания прави света по-опасен за нас.
Очевидно животът би бил непоносим, ако усещахме вся­ко микросъбитие в тялото си. Храносмилането, дишане­то, кръвообращението и много други процеси трябва да се случват, без да се натрапват на съзнанието. Необходим е праг, под който мозъкът не регистрира усещане; ниво, под което дразнителите се приемат за незабележими, а над не­го мозъкът получава предупреждение за евентуална опасност отвън или отвътре. Иначе казано, нужен ни е добре регулиран термостат за болката и другите усещания.
Натрупването на прекалено много болезнени преживява­ния може да доведе до свръхчувствителност на невроло­гичния апарат. Така психичната травма модифицира про­веждането на болката по гръбначния мозък от чревния тракт към мозъка. Участващите нерви се активират от по-слаби дразнители. Колкото по-голяма е травмата, тол­кова по-нисък става сензорният праг. У свръхчувствител­ния индивид болката може да бъде предизвикана от нор­мално количество газ в чревния лумен и нормално напреже­ние в чревната стена.

Вече отбелязахме, че вътрешните усещания са важна част от сетивния апарат на тялото, които ни помагат да преценяваме заобикалящата среда и безопасността на вся­ка ситуация. Те усилват перцепциите, които емоционални­те центрове на мозъка намират за важни, и предават ин­формацията чрез хипоталамуса. Болката в корема е едно от средствата, чрез които тялото ни изпраща сигнали, които трудно можем да пренебрегнем. В този смисъл болката също е модус на възприятие, физиологично погле­днато, болковите пътища канализират данни, на които не позволяваме да достигнат до нас по по-пряк начин. Болката е могъщ вторичен модус на възприятие, който ни предуп­реждава, когато първичните модуси се изключат. Тя ни да­ва информация, която сме игнорирали, застрашавайки собс­твеното си благополучие.

Забелязва се нарастващ консенсус в международната науч­на общност, според който болестта на Алцхаймер принад­лежи на спектъра от автоимунни заболявания също като множествената склероза, астмата, ревматоидния артрит, улцерозния колит и много други, при които имунната сис­тема на тялото се обръща срещу самото него. При всички тях се размива границата между Аз и не-Аз; между свое и чуж­до, т.е. онова, срещу което организмът следва да се бори.
Руски учени неотдавна описаха патологичния процес при болестта на Алцхаймер като автоимунна агресия. Канад­ски лекари установиха по-висока честота на други авто­имунни заболявания в семействата на пациентите с Алц­хаймер, което говори за обща предразположеност. Възпале­нието на мозъчната тъкан (за което група италиански уче­ни изковаха термина inflamm-aging от английските думите възпаление и остаряване) се забавя успешно от същите противовъзпалителни лекарства, които се използват за ле­чението на артрит. Испански изследователи откриха еле­менти от имунната система, включително специализира­ни имунни клетки и вещества, в мозъчната тъкан на засег­нати пациенти. Учени идентифицираха уникални антимозъчни антитела, произвеждани от обърканата имунна сис­тема. Няма съмнение, че имунната система играе роля в невродегенеративния процес при болестта на Алцхаймер – пишат австрийски автори.
Във всички автоимунни заболявания са налице нарушения в баланса на физиологичната система за регулиране на стре­са и по-конкретно във веригата на хормоналната секреция, задействана от хипоталамуса и завършваща с освобождава­нето на кортизол и адреналин от надбъбречните жлези. Много изследвания показват дисрегулация на физиологични­те стресови реакции при Алцхаймер, в т.ч. абнормна секре­ция на хипоталамусни и хипофизни хормони и кортизол. При хора с болестта на Алцхаймер и експериментални жи­вотни с деменция се наблюдава прекомерно отделяне на кортизол, съответстващо на степента на увреждане на хипокампа. Убеден съм, че болестта на Алцхаймер представ­лява автоимунно заболяване, която вероятно се предиз­виква от хроничен стрес, въздействащ върху застаряваща имунна система – казва д-р Цай Сун, международно извес­тен учен от Университета на Британска Колумбия и съав­тор на новия учебник Основи на психоневроимунологията.
Както вече видяхме, емоционалните центрове в мозъка влияят силно на неврологичните и хормоналните процеси, съставляващи стресовата реакция. Потискането на нега­тивните емоции – например несъзнателната скръб, гняв и ненавист, изпълващи Джонатан Суифт вследствие на ран­ната раздяла с майка му – е хроничен и значим източник на вреден стрес. Учени от Университета на щата Охайо пред­полагат, че при Алцхаймер, както и при други автоимунни заболявания, негативните емоции са основен рисков фак­тор за проявата на болестта.

Най-известният пациент с болестта на Алцхаймер в све­та е Роналд Рейгън, комуто бе поставена диагноза на 83-годишна възраст – 6 години след края на втория му прези­дентски мандат. Поемам на път към заника на живота си – написа той в силното си обръщение към американския на­род. А пътят му се оказа дълъг и тъжен.
Подобно на Суифт и Рейгън е преживял травма като ма­лък. Баща му Джак бил алкохолик. На четири години той трудно можел да проумее, че баща му е бил арестуван за пиянство на обществено място – разказва Едмънд Морис в неортодоксалната си биография „Дъч: мемоар за Роналд Рейгън“. – Мечтателно и добродушно момченце, Дъч тънел в неведение за високата цена на алкохолизма. Не разбирал защо в дните на бейзболни мачове двамата с Нийл [брат му] бивали окичени с пликчета пуканки и пращани „да ги продават на панаира“.
Този път проницателният Морис греши – макар и отчас­ти да е прав. Малкото дете може и да не осъзнава когни­тивно семейния позор, но емоционално попива всички не­гативни вибрации на стресираната семейна система. А ав­томатичната защитна реакция на мозъка в такъв случай е емоционално затваряне, изключване на реалността. В ре­зултат на това великият комуникатор умееше да говори на езика на чувствата, но не и на искрените емоции. Не мо­же да се опише с думи стана негова мантра – пише Мо­рис, – обичайно клише, което трябваше да изрази емоция, когато се налага.
Ако емоционалното затваряне настъпи достатъчно рано – по време на критичните фази в мозъчното развитие, спо­собността за разпознаване на реалността може да бъде трайно нарушена. На Рейгън цял живот му беше трудно да отличава фактите от измислицата. Беше неспособен да раз­граничава истината от фантазията – спомня си бивша негова годеница – знак, че в съзнанието на детето, а след това и на възрастния въображението е заменяло болезнена­та действителност.
Веднъж бъдещият към онзи момент президент описал себе си като спокойния, пуст център на урагана. Според Морис у Рейгън винаги се усещала неимоверна изолация… де­тето вече било обвито в предпазна броня от странно спо­койствие… парализа на чувствителността. Целта на та­зи защитна, самоналожена парализа е очевидна. Както от­белязва друга жена, отблъснала младия Рейгън: винаги съм знаела, че Дъч не може да бъде наранен.
Ала Дъч – някогашният прякор на Рейгън от времето му на радиоводещ – можел да бъде наранен. Той заровил болка­та и гнева дълбоко в себе си. Емоционалното потискане ли­чи най-ясно в един случай, когато на 11 години намерил баща си в безпомощно състояние пред дома им. Джак лежеше проснат по гръб в снега, с разперени ръце. Мъртвешки пи­ян. Стоях минута или две над него… Усещах как ме изпълва жал към него. Изглеждаше като разпнат. Косата му беше подгизнала от топящия се сняг; хъркаше, докато диша. Не можех да почувствам негодувание.
Последната реплика разкрива гнева на младия мъж срещу баща му. В психотерапията често се наблюдава това пот­върждение чрез отрицание: говорещият спонтанно съоб­щава, че не изпитва дадена емоция – обикновено гняв, без никой да го е питал за нея. Това признание е по-вярно, отколкото е предполагал. Да, той наистина не е можел да по­чувства негодувание – но само защото способността му да осъзнава чувствата си е била осакатена много отдавна. Ма­кар и неволно, с тези думи Рейгън споделя, че гневът му е отвъд границите на съзнанието. Негативното твърдение Не можех да почувствам негодувание издава вътрешния конфликт между гнева и силите на потискане.
Подобни примери не идват да покажат, че човекът е ли­шен от емоции – ако беше така, той поне щеше да се прест­рува, че изпитва състрадание. Напротив – емоциите са твърде силни, за да бъдат осъзнати – но физиологично са повече от активни. За пореден път ставаме свидетели, че отбягването на емоционалното преживяване излага хо­рата на още по-голям и траен физиологичен стрес. Тъй ка­то не разбират собственото си вътрешно състояние, те не могат да се предпазят от последствията му. Изразява­нето на емоцията само по себе си облекчава стреса. От друга страна – хроничните хормонални и имунни промени, предизвикани от стреса, подготвят физиологичната поч­ва за болести като Алцхаймер.

Той пояснява, че когато хората се ядосат и изгубят кон­трол над реакцията си, започват да дишат повърхностно, използвайки мускулите между ребрата, за да издуят гръд­ния кош и да поемат въздух с дробовете. А поради спондилита той не може да прави същото.
– За да имаш силен глас и контрол над говора, трябва да дишаш с диафрагмата. Вие не дишате с нея – вие дишате плитко и ребрата ви се движат навън-навътре. Моят ко­рем се движи нагоре-надолу, защото се налага да дишам с диафрагмата. Човек има много повече мускулен контрол над диафрагмата, отколкото над горната част на ребрата си.
Това му гарантира както по-добър емоционален кон­трол, така и повишен достъп на кислород до мислещите части на мозъка.
– Преди трябваше да полагам усилия. Но когато ребрата ми се вдървиха, нямах избор.
– Това е много интересно. Учителите по йога все повта­рят да дишаме с диафрагмата. Така е здравословно. А вие сте били принудени от АС да го правите.
– Дава ми яснота. При повечето хора виждате, че са ядо­сани, защото ви крещят. Така изразяват гнева си на глас. За­ради начина ми на дишане аз съм заставен да говоря с по-кратки изречения и да разчитам повече на тона си, от­колкото на викове. Контролът над дишането ти помага да контролираш темперамента и гнева си, а под контрол раз­бирам да постигнеш каквото искаш.
Докато го слушах, се замислих за невероятната изобре­тателност на природата и как тя използва болестта, за да ни учи като възрастни на неща, които е трябвало да усво­им в детството, без да страдаме.
Едно изследване разкрива интригуващата възможност възпалението при ревматоидния артрит да изпълнява и за­щитна функция: болезнената чувствителност в ставите е свързана с намаляване на стресовите събития една сед­мица по-късно. Резултатите имат важно клинично значе­ние – пишат авторите. – Динамичното взаимодействие между социално-конфликтните събития и болките в ста­вите описват хомеостатична система, в която негатив­ното социално взаимодействие се регулира с влошаване на състоянието.
Иначе казано, болестта заставя пациентите да избяг­ват стресиращите взаимодействия. Тялото казва Не.

Животът е възможен само в определени, ясно дефинира­ни граници на вътрешни и външни условия. Няма как да оце­леем например при високи нива на кръвна захар, както няма да понесем и радиоактивното лъчение от ядрена експлозия. Можем да сравним ролята на емоционалната и физическата саморегулация с функцията на термостата, гарантираща, че температурата в дома ни ще остане постоянна, незави­симо от метеорологичните условия навън. Щом стане твърде студено, отоплението се включва; сгрее ли се прекалено въздухът, задухва климатикът. В животинското царство саморегулацията се илюстрира от способността на топлокръвните същества да оцеляват в различни усло­вия. Те преживяват по-силни жеги и студове, без да се преохладят или прегреят, в сравнение със студенокръвните. Последните са ограничени в доста по-тесен диапазон от хабитати, защото не могат да регулират вътрешната си среда.
Децата и бебетата на животните практически не при­тежават биологична саморегулация; тяхното вътрешно биологично състояние – сърдечна честота, хормонална секреция, нервна активност – изцяло зависят от връзката им с възрастните, които ги обгрижват. Емоции като лю­бов, страх и гняв служат за защита на Аза, като същевре­менно поддържат жизненоважната връзка с родителите и други значими индивиди. Всичко, което застрашава усеща­нето на младото същество за сигурна връзка с възрастния, води до психологичен стрес, защото нарушаването на тази връзка води до смут във вътрешната му среда.
Човекът не е еволюирал като самотен ловец, а като соци­ално животно, чието оцеляване зависи от силните емоцио­нални връзки със семейството и племето. Социалните и емоционалните връзки са неразделна част от неврологично­то и химичното ни устройство. Знаем го от ежедневния си опит с драстични физиологични промени, съпътстващи об­щуването ни с други хора. Каква си загори-тенджера! предизвиква у нас подчертано различна телесна реакция в зависимост от това дали е изречено с упрек, или с усмивка. Като имаме предвид еволюционната си история и научни­те сведения, с които разполагаме, дори идеята да разглежда­ме здравето и болестта отделно от психоемоционалните си мрежи, звучи абсурдно. Основната предпоставка е, че по­добно на другите социални животни, човешката физиологична хомеостаза и здравно състояние се влияят не само от физическата среда, но и от социалното обкръжение.
От биопсихосоциална гледна точка индивидуалната биология, психологичните функции, междуличностните и социалните взаимоотношения работят заедно и взаимно си влияят.

Неотдавна австралийско проучване показа колко важни са позитивните социални взаимоотношения за регулация­та на стреса. Учените разговарят с 514 жени, на които предстои биопсия на гърдата. Впоследствие малко под по­ловината са диагностицирани с рак, при останалите тумо­рът се оказва доброкачествен. Резултатите разкриват значителна връзка между силно застрашаващи житейски стресори и социална подкрепа. При жените, които са преживели стресор, обективно оценен като силно зас­трашаващ, но са били лишени от интимна емоцио­нална социална подкрепа, се отчита 9 пъти по-висок риск от карцином на гърдата.
Учените са стъписани. Установяването на взаимо­действие между силно застрашаващи житейски събития и липсата на социална подкрепа беше донякъде неочак­вано, като се има предвид липсата на независим ефект – пишат те.
Въпреки всичко този резултат не би следвало да ни изне­нада повече от откритието, че хората, които не умеят да плуват, не са изложени на риск от удавяне – поне докато не паднат в дълбока вода. Читателят вероятно помни от Глава 1, че всички студенти по медицина показват потис­ната имунна активност поради стреса от изпитите, но най-уязвими са най-самотните сред тях. Дори на теория – да не говорим на практика – физиологичното функционира­не на човешките същества е неделимо от емоционалните и социалните връзки, които ни крепят.

Партньорът, който потиска в по-голяма степен лични­те си потребности в името на връзката, е изложен на по-висок риск от физическо заболяване. Затова при жените по-често се срещат автоимунни заболявания и несвързани с тютюнопушене злокачествени тумори. Наличието на връзка между ума и тялото, от една страна, и между от­делните личности – от друга, означава, че е възможно тревожността на единия човек да се прояви като физи­чески симптом у другия – пише д-р Кер. – В случай на емо­ционална дисфункция симптомите се проявяват по-често при онзи партньор, които повече се старае да се адапти­ра, за да поддържа хармонията в системата на взаимо­отношенията им.
Върховната цел на природата е да подкрепи израстване­то на индивида от състояние на абсолютна зависимост до независимост – или по-точно, до взаимозависимост между зрели възрастни, свързани в общност. Развитието е про­цес на преход от пълна външна регулация към саморегула­ция, доколкото генетичното ни програмиране позволява. Хората с добра саморегулация са най-способни да взаимо­действат плодотворно с другите в общността си и да от­глеждат деца, които също ще се превърнат в саморегулира­ни възрастни. Всичко, което пречи на този ход на природа­та, застрашава шансовете за дългосрочно оцеляване на ор­ганизма. Взаимно допълващите се потребности от сигур­ност и автономия се намират в постоянно напрежение, което се наблюдава почти от самото начало на живота. Развитието изисква постепенно, съобразено с възрастта преминаване от сигурност към автономия, от привърза­ност към индивидуация. Нито едното не се губи докрай и нито едното не бива да доминира за сметка на другото.
Повишената способност за саморегулация в зряла въз­раст е съпътствана от повишена потребност от автоно­мия, или иначе казано, от свобода за автентичен избор и решения. Всичко, което накърнява автономията, се прежи­вява като източник на стрес. Невъзможността да отгово­рим ефективно на социалната или физическата среда; чув­ството на безсилие и липсата на смислен избор, или с други думи – накърняването на автономията, води до повишава­не на стреса.
В същото време автономията трябва да се упражнява по начин, който не руши социалните ни връзки, също жизнено­важни за оцеляването ни, независимо дали става въпрос за интимни отношения, или други значими личности – шефо­ве, колеги, социални авторитети. Колкото по-слаба е емо­ционалната способност за саморегулация, развита в бебеш­ка и детска възраст, толкова по-силна е зависимостта на възрастния от връзките му с другите за поддържането на хомеостаза. А колкото по-силна е зависимостта, толкова по-голяма е заплахата, в случай че тези връзки се разпаднат или станат несигурни. Ето защо уязвимостта от субек­тивния и физиологичен стрес е правопропорционална на степента на емоционална зависимост.
За да намали стреса от застрашената връзка, човек поня­кога се отказва от част от автономията си. Това обаче не може да се нарече рецепта за здраве, защото загубата на не­зависимост сама по себе си е източник на стрес. Отказът от автономия повишава нивото на стрес, дори на пръв пог­лед да изглежда наложителен в името на сигурността на връзката и да се преживява субективно като облекчение вследствие на това усещане за сигурност. Ако хронично потискам собствените си емоционални потребности, за да стана по-приемлив за другите, увеличавам риска в бъдеще да си платя под формата на заболяване.
Друг механизъм за предпазване от стреса на застрашена­та връзка е емоционалното изключване. За да се чувства си­гурен, уязвимият човек се отдръпва от другите и си забра­нява всякаква интимност. Така той може да избегне тре­вожността и да блокира субективното преживяване на стреса, но не и физиологичните му последици. Емоционал­ната интимност е психична и биологична потребност. Ограждането със стена е белег не за саморегулация, а за емо­ционално вледенение. А то неизбежно води до високи нива на стрес поради незадоволените потребности.
Социалната подкрепа смекчава физиологичния стрес. Многократно видяхме доказателства за тесните връзки между здравето и социалната среда. Изследването от Ала­меда показва, че хората, живеещи в социална изолация, са по-податливи на заболявания от различен характер. Три не­зависими проучвания на хора в напреднала възраст сочат, че смъртността в рамките на 5 години е пряко свързана със социалната интеграция: колкото повече социални връзки има човек, толкова по-нисък е рискът да умре. Социалните връзки и подкрепа – заключават авторите – остават силни предиктори за заболеваемостта и смъртността сами по себе си, независимо от всички други рискови фактори.
Ето защо при възрастния индивид биологичната регула­ция на стреса зависи от крехкия баланс между сигурността в социалните и интимните взаимоотношения, от една страна, и автентичната автономия – от друга. И всяка причина за нарушаване на този баланс, независимо дали чо­век го осъзнава, е източник на стрес.

Вече споменахме за 30-годишното проследяващо проучва­не на студенти по медицина в Университета Джонс Хопкинс. Особен риск е отчетен при участниците, които в първоначалните интервюта съобщават за по-ниска от обичайната близост с родителите си в детството. При тях се наблюдава по-висок риск от самоубийство, психични заболявания, високо кръвно налягане, исхемична болест на сърцето или рак до достигане на средна възраст. Подобно изследване е проведено и в Харвард, където интервютата със студентите включват въпроси за собственото им усе­щане за родителска обич и загриженост. Здравният статус на участниците е проследен 35 години по-късно. Болни се оказват една четвърт от студентите, споделили високи позитивни впечатления за отношението на родителите си, u близо 90% от онези, които са оценили негативно емо­ционалната грижа на възрастните до себе си. Простичка­та ясна оценка на усещането за обич е пряко свързана със здравословното състояние – заключават авторите.
Първите преживявания на новороденото за заобикаля­щия свят е дактилният контакт. Чрез него за първи път получаваме обич. При всички бозайници майката осигурява дактилна стимулация на бебето си: плъховете ближат мал­ките си, приматите ги галят. Разнообразните форми, под които новороденото и малкото я получават, са от първо­степенно значение за здравото им физическо и поведенче­ско развитие – пише Ашли Монтагю в превъзходната си книга Допирът: човешкото значение на кожата. – Изглеж­да вероятно дактилната стимулация при хората да има фундаментално значение за развитието на здрави емо­ционални и привързани отношения; „близането“ в пряк и преносен смисъл и обичта са пряко свързани; накратко казано, човек се учи да обича не със съвети и указания, a като се чувства обичан.
От експериментите с животни знаем, че физическото докосване провокира отделянето на хормон на растежа и подпомага покачването на тегло и развитието. Това важи и за хората.
Взаимоотношенията ни със света програмират нашето физиологично и психично развитие. Емоционалният кон­такт е не по-малко важен от физическия, както ясно личи от емоционалното преживяване на докосването. Сетив­ните органи и мозъкът са интерфейсът, чрез който взаи­моотношенията диктуват еволюцията ни от най-ранна до зряла възраст. Социално-емоционалните взаимодейст­вия имат решаващо влияние върху развитието на мозъка. От момента на раждане те регулират тонуса, активност­та и развитието на психоневроимуноендокринната супер­система (ПНИ). Характерните механизми за справяне с психичния и физическия стрес се формират още в най-ран­ните ни години.

Интуитивно разбираме защо насилието, травмата и крайното занемаряване биха имали негативни последици. Но защо много хора развиват свързани със стрес заболявания, въпреки че не са били малтретирани и травмирани? Те не страдат, защото им се е случило нещо лошо, а защото са били лишени от нещо хубаво. Както пише д-р Майрън Хофър – директор на Катедрата по психобиология на разви­тието към Университета Колумбия, в специално издание на списание Психосоматична медицина през 1996 г.: Остава парадоксът как е възможно отсъствието на нещо или някого да породи такива смущения… Несъмнено съществу­ва биология на загубата и ние трябва да я открием.
На въпроса по какъв начин липсата на нещо или някого води до физиологични смущения ще си отговорим, като се върнем към темата за стреса. Всички стресори представ­ляват потенциална или реална липса на важни елементи от средата – елементи, които организмът възприема като необходими за своето оцеляване. Стресовите дразните­ли… показват, че нещо липсва или е на път да изчезне и че това нещо е силно свързано и желано за организма – пи­шат С. Ливайн и X. Ърсин в книгата Какво е стресът.

Мери Ейнсуърт – бивша колега на Джон Боулби. по-късно професор по психология на развитието в Университета на Вирджиния в Шарлотсвил, разработва метод за оценка на вида и качеството на привързаните отношения между ро­дители и деца. Учените наблюдават общуването между майката и бебето през първата година от живота на дете­то и записват впечатленията си. В края на годината всяка двойка майка-дете посещава лабораторията за кратък експеримент, наречен Странна ситуация. По време на 20-минутната процедура бебето е оставено за известно време с майката, с майката и с непознат, само с непоз­нат и само за 3 минути. Идеята е, че отделянето на едно­годишно дете от близкия човек в непозната среда би след­вало да активира системата му за привързаност. По то­зи начин могат да се изследват реакциите при раздяла и събиране. Най-полезните оценки бяха направени в момен­та на събирането на майката и детето.
Оказва се, че реакцията на бебето при завръщането на майката е програмирана от взаимоотношенията им през изминалата година. Децата, които са се радвали на внима­ние и хармонизация, показват, че майката им липсва, а след това приветстват завръщането ѝ, предизвиквайки физи­чески контакт. Лесно се успокояват и бързо възобновяват спонтанната си игра. Този модел е наречен сигурна (ста­билна) привързаност. Открояват се и редица несигурни модели – отбягващ, амбивалентен, дезорганизиран. Отбягващите бебета не изразяват дистрес при раздяла с майката, а при завръщането ѝ я игнорират или избягват контакт с нея. Поведението им не издава автентична са­мостоятелност, а псевдонезависимост, каквато забелязахме например у ревматоидните пациенти: убеждението, че трябва да разчитат само на себе си, защото опитите им да потърсят помощ от родителя са се оказали безплод­ни. Вътрешно обаче тези деца преживяват физиологичен стрес при повторната среща с майката, което личи от промяната в сърдечната им честота. Несигурността при тези бебета се отдава на липсата на хармонизирано отно­шение у дома. Те и преди са получавали сигнали за емоцио­налното отсъствие на майката и смесени послания за бли­зост, редуваща се с дистанция.
На едногодишна възраст децата вече показват реакции, които ще продължат да характеризират нрава и поведе­нието им в бъдеще. Експериментът Странна ситуация е бил повтарян стотици пъти в множество страни. Наблю­денията в края на първата година са точни предиктори за поведението в периода на съзряване, включително за емо­ционална зрялост, отношения с връстниците и академич­но представяне. Стабилно привързаните бебета се спра­вят по-добре по всички показатели в сравнение с другите.
Но както изтъква Даниел Сийгъл в книгата си Развитие на ума, най-важното откритие във връзка с междупоколенческото предаване на родителските нагласи е, че поведе­нието на детето в експеримента може да бъде точно предсказано още преди раждането му.
Професор Мери Мейн от Калифорнийския университет в Бъркли, студентка на д-р Ейнсуърт, разработва точна методика за оценяване на привързаните отношения в дет­ството на вече възрастни индивиди с техните родители. Тя взема предвид не толкова какво казва човек в отговор на въпросите ѝ, a как. Оказва се, че начинът на говорене и ключовите думи, които използваме, са по-показателни за преживяванията в детството от онова, което съзнател­но искаме да кажем. Смисълът на думите отразява само съзнателните ни представи, които често изключват бо­лезнените спомени. Истинската история се крие в особе­ностите на разказа: гладък или накъсан, подробен или оскъ­ден, последователен или противоречив, съпътстван от фройдистки грешки показателни вметки и допълнения, привидно нелогични завои.
Тестът на Мери Мейн е наречен Интервю за привърза­ност при възрастните (ИПВ). Също като реакциите на бе­бетата в Странна ситуация разказите на възрастните могат да бъдат класифицирани в различни категории, от­разяващи степента на сигурност, която са изпитвали в ранните отношения с родителите си.
Оказва се, че ИПВ е най-точният предиктор за стила на привързаност на бебето към родителя. Иначе каза­но, нещата, които възрастният несъзнателно разкрива за собственото си детство по време на интервюто, ясно по­казват каква би била връзката му със собствените му деца. Още преди раждането ИПВ предвижда с точност как ще се държи бебето в теста Странна ситуация в края на първа­та си година. А проследяването 20 години по-късно показва, че поведението им в Странна ситуация точно предсказва модела на наративите им в Интервюто за привързаност при възрастните.
С две думи, родителството е танц на поколенията. Не­разрешените докрай проблеми на едно поколение премина­ват към следващото. В книгата си Сърце – красив затрогващ разказ за срещите му със смъртта, Ланс Мороу точно опис­ва междупоколенческия характер на стреса: Поколенията са кутии в кутии: в насилието от майка ми ще намерите друга кутия, в която се крие насилието от дядо ми, а в нея (подозирам, макар да не знам) – трета кутия с подобна тайна, мрачна енергия – истории в историите, глъхнещи назад във времето.
Вината се превръща в безсмислена концепция, щом си дадем сметка как семейната история се простира назад в по­коленията. Осъзнаването на този факт бързо ни отказва от склонността да гледаме на родителя като на злодей – пише Джон Боулби – британският психиатър, чийто труд хвърли научна светлина върху ключовото значение на при­вързаността в бебешка и детска възраст. Кого да виним?

Създателят на науката за стреса Ханс Селие развива тео­рията за енергията на адаптация. Тялото ни, изглежда, има скрити резерви от приспособимост, от енергия на адаптация… Само когато изразходим докрай цялата си приспособимост, следва общо, необратимо изтощение и смърт. Естествено, остаряването е нормален процес, в който запасите ни от приспособи мост намаляват. Но фи­зиологичният стрес също ни състарява, както ясно личи от израза да побелееш за една нощ. Голяма част от енергията за адаптация на Кейтлин е била отклонявана от грижа за се­бе си към грижа за другите. Ролята ѝ била предопределена от семейната динамика още в детството. И когато заболя­ването я поразило, вече била изчерпала енергията си докрай.
Концепцията за приспособимост (адаптивност) е ос­новополагаща за всяко учение за стреса, здравето и болес­тта. Приспособимостта е способността на човека да реа­гира на външни стресори гъвкаво и находчиво, без излишна тревожност и без да бъде смазан от емоцията. Неадаптивните хора функционират привидно добре, стига нищо да не ги смущава, ала в момента, в който ги сполети загуба или затруднение, реагират с различни нива на фрустрация и безпомощност, като винят себе си или другите. Приспосо­бимостта на човека много зависи от степента на диферен­циация и адаптивност на предходните поколения и от външните стресори, въздействали върху семейството. Го­лямата депресия например е била труден период за мили­они хора. Историята на едни семейства им е помогнала да се адаптират; други, изправени пред същите икономиче­ски изпитания, са били психически съсипани.
Високоадаптивните хора и семейства като цяло по-рядко страдат от физически заболявания, a когато това стане, болестта обикновено е е лека до умерена те­жест – пише д-р Майкъл Кер.

Научните прозрения на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в Станфордския университет, имат голям при­нос за разбирането на болестта, здравето и изцелението. В беседите и интервютата си той обича да хвърля ръкавица­та на публиката и събеседниците си с въпроса: Кое е мозъкът на отделната клетка? Обикновено хората отвръщат: Ядрото, разбира се.
Ядрото, разбира се, не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган за вземане на решения и посредник във вза­имодействието ни с околната среда. В индивидуалната клетка аналогична функция изпълнява не ядрото, а мемб­раната.
В човешкото ембрионално развитие нервната система и кожата се формират от една и съща тъкан, наречена ектодерма. Отделните клетки използват мембраната си едно­временно като кожа и като нервна система. Подобно на ко­жата, мембраната обвива и предпазва вътрешността на клетката. Повърхността ѝ е покрита с милиони молекулни рецептори, които действат като сетивни органи: те виж­дат, чуват, усещат и подобно на мозъка, интерпретират сигналите, постъпващи отвън. Мембраната улеснява преда­ването на вещества и сигнали между клетката и заобикаля­щата я среда. В нея се осъществява и вземането на решения – а не в ядрото, където се намира генетичният материал.
Разберем ли този фундаментален биологичен факт, ще надмогнем популярното схващане, че гените решават всич­ко, що се отнася до поведението и здравословното състоя­ние. Трябва да простим на хората това заблуждение. Да си спомним почти религиозното благоговение, с което някои учени, политици и пророци на небивал напредък в медици­ната посрещнаха през 2000 г. новината, че сме на път да де­шифрираме човешкия геном. Днес овладяваме езика, на който Бог е сътворил живота – заяви тогавашният прези­дент на САЩ Бил Клинтън на церемония в Белия дом, поми­рявайки двата конкурентни екипа, работещи по темата. Искрено вярвам, че предстои революция в медицината, за­щото ще открием не само причините за болестите, но и начините за тяхното предотвратяване – възторжено до­бави д-р Стивън Уорън, генетик и редактор на The American Journal of Human Genetics.

Научните прозрения на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в Станфордския университет, имат голям при­нос за разбирането на болестта, здравето и изцелението. В беседите и интервютата си той обича да хвърля ръкавица­та на публиката и събеседниците си с въпроса: Кое е мозъкът на отделната клетка? Обикновено хората отвръщат: Ядрото, разбира се.
Ядрото, разбира се, не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган за вземане на решения и посредник във вза­имодействието ни с околната среда. В индивидуалната клетка аналогична функция изпълнява не ядрото, а мемб­раната.
В човешкото ембрионално развитие нервната система и кожата се формират от една и съща тъкан, наречена ектодерма. Отделните клетки използват мембраната си едно­временно като кожа и като нервна система. Подобно на ко­жата, мембраната обвива и предпазва вътрешността на клетката. Повърхността ѝ е покрита с милиони молекулни рецептори, които действат като сетивни органи: те виж­дат, чуват, усещат и подобно на мозъка, интерпретират сигналите, постъпващи отвън. Мембраната улеснява преда­ването на вещества и сигнали между клетката и заобикаля­щата я среда. В нея се осъществява и вземането на решения – а не в ядрото, където се намира генетичният материал.
Разберем ли този фундаментален биологичен факт, ще надмогнем популярното схващане, че гените решават всич­ко, що се отнася до поведението и здравословното състоя­ние. Трябва да простим на хората това заблуждение. Да си спомним почти религиозното благоговение, с което някои учени, политици и пророци на небивал напредък в медици­ната посрещнаха през 2000 г. новината, че сме на път да де­шифрираме човешкия геном. Днес овладяваме езика, на който Бог е сътворил живота – заяви тогавашният прези­дент на САЩ Бил Клинтън на церемония в Белия дом, поми­рявайки двата конкурентни екипа, работещи по темата. Искрено вярвам, че предстои революция в медицината, за­щото ще открием не само причините за болестите, но и начините за тяхното предотвратяване – възторжено до­бави д-р Стивън Уорън, генетик и редактор на The American Journal of Human Genetics.

Действителните резултати от геномния проект несъм­нено ще ни разочароват. Въпреки че научната информация е важна сама по себе си, не можем да очакваме кой знае какви ползи за здравето си в близко бъдеще, а може би и изобщо.
Първо, все още остават множество нерешени техниче­ски проблеми. Сегашните ни познания за генетичното ус­тройство на човека могат да се сравнят с пълния речник на английския език, когато се питаме как са създадени пиесите на Шекспир или романите на Дикенс. За да възпроизведем ге­ниалните им творби, остава ни само да открием предлозите, граматичните правила и фонетичните благозвучия, а после да се досетим как авторите са стигнали до оригинал­ните сюжети, диалози и превъзходни литературни похва­ти. Геномът е биологичната програма – пише един от по-задълбочените научни автори, – но еволюцията е про­пуснала да постави дори пунктуационни знаци, за да ни покаже къде започват и свършват гените, да не говорим за пояснителни бележки относно целите на всеки от тях.
Второ, противно на генетичния фундаментализъм, кой­то днес пропива мисленето на медиците и широката пуб­лика, гените сами по себе си не могат да обяснят сложните психологични характеристики, поведение, здравословно състояние и заболявания на човешките същества. Гените са просто кодове. Те действат като набор от правила и биологичен шаблон за синтез на протеините, нужни за ха­рактерния строеж и функции на всяка клетка; с други думи – живи и динамични архитектурни и технически планове. Реализацията на плана зависи обаче и от много други фак­тори. Гените съществуват и функционират в контекста на живите организми. Поведението на клетките се дефи­нира не само от гените в ядрото, но и от изискванията на целия организъм, както и от взаимодействието му със сре­дата, в която се налага да оцелява. Гените се включват и изключват съобразно условията на средата. Ето защо най-важните фактори за развитието, здравето и поведе­нието на човека са свързани с обкръжението му.
Никой, който някога е отглеждал растения или живот­ни, не би оспорил важната роля на ранните грижи за разгръ­щането на генетичния фонд и потенциал. Ала по причини, които нямат общо с науката, много хора не могат да въз­приемат същата концепция по отношение на човека. По­добна парализа на мисълта е особено иронична, като знаем, че на фона на другите видове тъкмо при човека фактори­те от средата влияят най-силно на регулацията в дълго­срочен план.
Предвид оскъдните данни за каквато и да било решаваща роля на гените за повечето заболявания, защо сме толкова въодушевени от геномния проект? Откъде се взе този ма­сов генетичен фундаментализъм?
Ние сме социални твари, а науката – като всички други сфери, има своите идеологически и политически измере­ния. Както посочва Ханс Селие, неосъзнатите предвари­телни представи на учения често ограничават и предопре­делят откритията му. Застъпването на схващането, че психичните и физическите заболявания имат преди всичко генетичен произход, ни позволява да избегнем тревожните въпроси за обществото, в което живеем. Ако науката ни дава възможност да игнорираме болестта, изкуствените отрови и неистовия стрес като фактори за заболевае­мостта, можем спокойно да търсим само простички отго­вори – фармакологични и биологични. Този подход ни позво­лява и да съхраним съществуващите социални ценности и структури. Освен това носи печалби: акциите на Celera – частната компания, участваща в геномния проект, се пока­чиха с 1400% от 1999 до 2000 г.
Геномният захлас е подозрителен не само от научна глед­на точка, но и от теологична. Според книгата Битие Бог създава първо вселената, след това природата и чак накрая оформя човека от пръст. За разлика от Бил Клинтън, Той е бил наясно, че човекът изначално не може да бъде разглеж­дан отделно от средата си.
Средата на човешкия организъм са физическите и психо-емоционалните условия, които формират развитието му и влияят на взаимодействието му със света през целия му живот. Средата на отделната клетка са условията в непос­редственото ѝ обкръжение, от което получава сигнални вещества (хормони, невротрансмитери и други химически пратеници), произведени от околните клетки, нервните окончания, пренасящи информация от разстояние, и още по-далечни органи, секретиращи различни вещества в кръ­вообращението. Информационните вещества се свързват с рецепторите върху повърхността на клетката, след което в клетъчната мембрана – в зависимост от възприемчивостта ѝ в дадения момент – се образуват ефекторни вещества. Те от своя страна се насочват към ядрото, за да разпоредят на гените да синтезират определени про­теини, изпълняващи конкретни функции. Както пише Брус Липтън, тези рецептор-ефекторни комплекси, наречени перцепторни протеини, действат като превключвате­ли, интегриращи функциите на клетката със заобикаляща­та я среда.
Ключов момент в проницателното обяснение на биоло­гичната активност, предложено от д-р Липтън, е допуска­нето, че във всеки един момент клетките – също както и целият човешки организъм – могат да се намират или в ре­жим на самозащита, или на растеж, но не и двете едновре­менно. Клетъчната памет съхранява възприятията (перцепциите) от заобикалящата ни среда. Когато отрано сме подложени на стресиращи въздействия, развиващата се нервна система и всички останали органи от суперсистемата ПНИ отново и отново получават електричното, хормонално и химическо послание, че светът е несигурен и дори враждебен. Тези възприятия се програмират в клетките ни на молекулно ниво. Ранните преживявания обуславят нагласата на тялото към света и предопреде­лят несъзнателните убеждения за собственото ни място в него. Д-р Липтън нарича този процес биология на убежде­нието. За щастие, човешкият опит и нескончаемият по­тенциал на човешките същества ни дават възможност да я променим, въпреки дълбоките ѝ корени.
Вече знаем, че стресът е резултат от взаимодействие между стресор и преработваща система. Въпросният преработващ апарат е човешката нервна система, опери­раща под влияние на емоционалните мозъчни центрове. Биологията на убеждението, вградена в преработващия апарат още на ранен етап от живота, има решаващ ефект върху стресовите реакции през целия ни живот. Умеем ли да разпознаваме стресорите? Преувеличаваме или омаловажаваме потенциалните заплахи за благополучието си? Смя­таме ли се за самотни? А за безпомощни? За хора, които ни­кога не се нуждаят от помощ? Или не я заслужават? Чувст­ваме ли, че ни обичат? Че се налага да се стараем, за да заслу­жим любов? Или че изобщо не сме достойни за нея? Това са все несъзнателни убеждения, запечатани на клетъчно рав­нище. Те контролират нашето поведение, независимо как­во си мислим на съзнателно ниво. Държат ни в режим на са­моотбрана или ни позволяват да растем и да бъдем здрави.
На следващите страници ще разгледаме по-подробно ня­кои от тези дълбоко вградени модели.

Първата крачка от завръщането към здравето е да изос­тавим т.нар. позитивно мислене. Много пъти в палиатив­ната си работа съм срещал обезсърчени хора, искрено оза­дачени от болестта.
– Винаги съм мислел положително – сподели мъж малко под 50-те. – Никога не съм се отдавал на песимистични мис­ли. Защо развих рак?
Като антидот на терминалния оптимизъм неведнъж съм изтъквал силата на негативното мислене. Шегувам се, разбира се – бързам да добавя. – всъщност вярвам в силата на мисленето. В момента, в който окачествим думата мислене с прилагателното позитивно, изключваме всички аспекти на реалността, които ни се струват негативни. Така като че ли действат повечето привърженици на пози­тивното мислене. А истинското положително мислене за­почва от това да обхванем цялата действителност. То по­чива на увереността, че можем да погледнем в очите цяла­та истина, каквато и да се окаже тя.
Компулсивният оптимизъм, както посочва д-р Майкъл Кер, е един от начините, по които възпираме тревожност­та си, за да избегнем срещата с нея. Това е механизмът за справяне на нараненото дете. Възрастният, у когото раната не е зараснала, но и не я осъзнава, превръща този механи­зъм в житейски принцип.
Появата на симптомите и поставянето на диагноза би трябвало да ни подтикне към двойно изследване на пробле­ма: какво ни казва болестта за миналото и настоящето и какво би ни помогнало в бъдеще? Много подходи се фокуси­рат само върху втората половина на тази диада, без да по­мислят задълбочено върху причините, довели до самото за­боляване. Книжарниците и ефирът са пълни с такива пози­тивни методи.
Изцелението изисква сила за негативно мислене. Не ста­ва въпрос за печален песимизъм, маскиран като реализъм. Говоря за готовността да помислим кое не е както трябва. Къде е нарушен балансът? Какво пренебрегвам? Какво е оно­ва, на което тялото ми казва НЕ? Ако не си отговорим на тези въпроси, стресът, виновен за вътрешната ни дисхармония, ще си остане скрит.
Още по-фундаментален е фактът, че и незадаването на тези въпроси само по себе си също води до стрес. Първо, позитивното мислене почива на несъзнателното убеждение, че не сме достатъчно силни, за да се справим с действителността. Допускането този страх да доминира разкрива състояние на детска боязън, която – осъзната или не, е източник на стрес. Второ, липсата на важна ин­формация за себе си и за състоянието, в което се намираме, е един от основните източници на стрес и провокатори на стресова реакция по оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречни жлези (ХХН). Трето, повишаването на независимия автономен контрол води до намаляване на стреса.
Не можем да бъдем автономни, ако реакциите и поведе­нието ни се диктуват от динамиката на връзката, от чув­ство на вина, от потребност за привързаност, от жажда за успех, от страх от шефа или от скука. Причината е съв­сем проста: автономията е невъзможна, ако реакции­те ни се диктуват от каквото и да било. Като лист на вятъра, зависимият човек е подвластен на по-могъщи сили. Автономната му воля не участва, дори да си мисли, че сам е избрал напрегнатия начин на живот и обича ежедневието си. Решенията му се управляват от невидими конци. Не е в състояние да каже Не на каквото и да било, включително на собствената си зависимост. Но когато най-сетне се пробу­ди, ще поклати глава като Пинокио и ще си каже: Каква глу­пава дървена кукла съм бил!
Джойс – университетската преподавателка, страдаща от астма, просто не може да казва Не. Затова дробовете ѝ го казват вместо нея. Джойс не се страхува от другите, а от празнотата, която усеща в себе си, когато не се раздава докрай.
– Празнотата – казва тя – идва от ужаса, че ако не изпъл­нявам разни неща и изисквания, все едно не съществувам.
Ако призове силата на негативното мислене, би могла да приеме тази страховита бездна в себе си; да я изследва, вместо да се мъчи да я запълни с позитивни действия.
Мишел, диагностицирана с рак на гърдата на 39 години, имала навика да търси утеха в мечтите:
– Нищо чудно, че живеех в свят на фантазии – разказва тя, спомняйки си нещастното си детство. – По-безопасно е. Създаваш си сам правила и можеш да се чувстваш колкото си щеш сигурен и щастлив. Външният свят е толкова раз­личен.
Изследване, продължило близо две години, установява, че пациентките с рак на гърдата със склонност да се отда­ват на приятни блянове имат по-лоши прогнози от тези с по-реалистични нагласи. Същото важи за жените, съобща­ващи за по-малко негативни чувства.
Според друго проучване сред жени с рецидив на рак на гър­дата пациентките, които не съобщават почти никакъв [психологичен] стрес… и се определят като „добре приспосо­бени“, е по-вероятно да починат в рамките на една година.
Повтарящият се извод, че хората с по-щастливи и спо­койни модели на мислене страдат от повече болести като че ли противоречи на здравия разум. Всеобщото схващане е, че положителните емоции би следвало да подпомагат доброто здраве. Макар да е вярно, че истинската радост и удовлетворение се отразяват благотворно на физическо­то състояние, позитивните състояния на ума, предназна­чени да изключат психичния дискомфорт, понижават съп­ротивителните сили срещу болестите.
Мозъкът управлява и интегрира дейността на всички органи и системи в тялото, като в същото време коорди­нира взаимодействието ни с околната среда. Гази регулира­ща функция зависи от ясното разпознаване на негативни­те влияния, сигналите за опасност и признаците на вътре­шен дистрес. При децата, които постоянно получават смесени послания, настъпва увреждане в развиващия се мо­зъчен апарат. Способността да преценява средата намаля­ва, също както и умението да разграничава полезното от токсичното. Травмираните по такъв начин хора, подобно на Мишел, често вземат решения, които още повече задъл­бочават стреса. Колкото повече изключват тревожност­та си с позитивни мисли, отрицание и блянове, толкова по-дълго и пагубно действа стресът. Ако човек не усеща топлината, рискът да се изгори нараства.
Честното негативно мислене неминуемо ще ни отведе до отдавна заглушени болки и конфликти. Не би могло да бъде другояче. Именно непреодолимата потребност на детето да избегне болката и конфликта създава качества и меха­низми, водещи по-късно до предразположение към заболяване.
Натали, която страда от множествена склероза, се при­мири с алкохолизма и емоционалния тормоз на мъжа си. Гри­жи се вярно за него след двете операции за рак и търпеше сприхавите му капризи. Той я предаде, но въпреки това го­дини след смъртта му тя все още не умее да казва Не на чуждите очаквания.
– Минаха пет години и аз още не съм се научила да се па­зя. Тялото ми редовно казва Не, но аз продължавам. Просто не ми увира главата и това е.
Нейното обяснение?
– Медицинската сестра в мен не ми позволява да спра.
Това е версията, която излага пред самата себе си: че ня­къде вътре живее силна сестра, която направлява поведе­нието ѝ. Когато не успее да откаже и стресът се натрупа, следва обостряне на МС. Но за да се избави от стреса, ще ѝ се наложи да приеме болезнената истина, че единствено собствените ѝ решения, предопределени от детските ѝ възприятия, са я направили неспособна да отстоява пот­ребностите си.
Пътят към себепознанието и личното израстване на много хора е възпрепятстван от мита за щастливото им детство. Малко негативно мислене би им дало шанс да про­зрат през пелената на тази илюзия, която не им позволява да се отскубнат от опасните си поведенчески модели.

Смелостта да мислим негативно ни позволява да видим себе си такива, каквито сме. Във всички истории, които разказахме дотук, изпъкват забележителни прилики: потис­нат гняв, отричане на уязвимостта, компенсаторна хипер­независимост. Никой не избира и не развива съзнателно та­кива характеристики. Негативното мислене ни помага да разберем по-добре обстоятелствата в живота си и перцепциите, които са ги формирали. Изцеждащите семейни връз­ки са признат рисков фактор при почти всички сериозни болести – от дегенеративни неврологични състояния до рак и автоимунни заболявания. Целта изобщо не е да виним родителите си, предишните поколения или партньорите си, а да се избавим от убежденията, които са се оказали па­губни за здравето ни.
За да се възползваме от силата на негативното мислене, трябва първо да свалим розовите очила. Ключът е в това да поемем отговорност за собствените си взаимоотноше­ния, вместо да виним другите за тях.
Не е лесно да поискаш от човек с току-що установена ди­агноза да изследва връзките си с другите, за да разбере по-добре заболяването си. За хора, които не са свикнали да из­разяват чувствата си и да разпознават собствените си емоционални потребности, е изключително трудно да на­мерят увереност и подходящи думи, с които да се обърнат към близките си едновременно със състрадание и твър­дост; да не говорим, че в такъв момент са още по-уязвими и зависими от чуждата подкрепа.
Няма просто решение, но оставен без отговор, пробле­мът би продължил да създава още и още стрес, а той на свой ред – да задълбочава болестта. Каквото и да прави па­циентът, психичният му товар не може да бъде облекчен без трезва състрадателна оценка на най-важните връзки в живота му.
Както вече видяхме, стресът се поражда не от очак­ванията и намеренията на другите хора, а от собст­веното ни възприятие за тях. Джийн – пациентката с множествена склероза, получаваше обостряне от тревоги за болния си мъж и опити да поеме отговорността за намирането на подходящи медицински грижи за него. Ед от своя страна негодуваше срещу нейния контрол, но не знаеше как да изрази чувствата си. Убеждението на Джийн, че е отго­ворна за Ед, и неговото убеждение, че тя се мъчи да го кон­тролира, бяха перцепции, чиито шаблони са били формира­ни още в ранното им детство.
Повечето ни напрежения и фрустрации произлизат от непреодолима потребност да възприемем роля, която не ни принадлежи – пише Ханс Селие. Силата на негативното мислене изисква куража да приемем, че не сме така силни, както би ни се искало да бъдем. Упоритият ни силен образ крие слабост – относителната слабост на детето. Не бива да се срамуваме от крехкостта си. И силният човек по­някога се нуждае от помощ; всеки е самодостатъчен в едни сфери на живота си и безсилен и объркан – в други. Няма как да направим всичко, което си мислим, че можем. Както мно­го хора със заболявания осъзнават – понякога твърде късно, стремежът да поддържаме докрай образа на сила и неуязви­мост поражда стрес и вътрешна дисхармония.
Ако се научим да мислим негативно, ще спрем да омалова­жаваме емоциите на загуба. Хората, с които разговарях за тази книга, неведнъж определяха болката и стреса си с ду­ми и фрази като съвсем малко, може би, не е изключено.
Какво следвам в живота си – собствените си съкровени истини или чужди очаквания? До каква степен нещата, в които вярвам и които правя, са действително мои и до как­ва – плод на образ, който някога съм създал, за да угодя на родителите си?

Следването на Седемте крачки към изцелението ще ни помогне да израснем и да постигнем емоционална компе­тентност:

1. ПРИЕМАНЕ
Корин е моя пациентка от 20 години. Много от нещата, които знам, съм ги научил от нея и от други пациенти, кои­то са споделили историята си с мен. Като малка Корин е преживяла всички възможни лишения и насилие, които чо­век може да си представи. Като възрастна постоянно се грижи не само за съпруга си, децата си, братята и сестри­те си и приятелите си, но и за всеки друг, прекрачил прага ѝ. До неотдавна за нея беше просто немислимо да каже Не. И сега страда, когато го прави, въпреки тежкото си здра­вословно състояние и факта, че се придвижва само с мото­ризирана количка.
– Аз съм едно голямо безформено петно. Стане ли въпрос за емоции, чувствам се като топка желе.
– С кого разговарям тогава? С голямото петно? Не усе­щате ли реален Аз в себе си?
– Сигурно… малко. Но не мога да кажа на 100 процента.
– Да видим това малко тогава.
– Това колко иска да държи нещата в свои ръце и да не позволява на другите да избират и да вземат решения вместо него без съгласието му.
– Какво още можете да кажете за себе си? Какви са ваши­те ценности?
– Че не си лягам, с когото ми падне, не мамя, не лъжа, спазвам закона и се старая да бъда колкото мога по-добра с другите хора.
– Това от истинска загриженост ли е, или защото не умеете да отказвате?
– И двете. Но предимно от истинска загриженост.
– Как тогава може да кажете, че сте просто голямо петно!
– Защото, когато трябва да кажа Не на майка си, се пре­връщам в желе. Ето, преди няколко дни не успях да ѝ кажа: Не, по-добре ще бъде да дойдеш лятото, не сега. Просто не можах да го изрека. Не бях готова да взема решението.
– Какво бихте казали, ако някой друг ви сподели, че му е трудно да вземе такова решение?
– Бих казала, че е трудно да кажеш на майка си каквото искаш да кажеш… и че трябва да бъде по-силен.
– Какво бихте разбрали за него – без непременно да му казвате какво да прави?
– Бих разбрала, че е уплашен. Страхува се, че ако държи на своето, ще бъде отхвърлен.
– Ако не можете да кажете това на себе си, то е само за­щото си отказвате вниманието и състраданието, които бихте отделили другиму, без да се замислите. Не можете да се заставите да кажете Не, ако не знаете как. Но можете поне да се отнесете с внимание и състрадание към човека, които не умее да отказва. Да видим в какво по­ложение се поставяте – продължих аз. – От една страна, не умеете да казвате Не; от друга – упреквате се и се осъж­дате за това. И накрая наричате себе си голямо петно. Ако изпитвахте състрадание към самата себе си, щяхте да се виждате така, както бихте видели друг в същото положе­ние – просто уплашен човек. И бихте го казали не с упрек, а със съчувствие: Този човек наистина се страхува. Трудно му е – трудно ми е – да казва Не, защото се бои да не го от­хвърлят. Не можете да се принудите да кажете Не, точно както не можете да принудите друг да го направи, но може­те да бъдете състрадателна към себе си.
– Бих държала друг за ръката, за да му помогна да каже Не, но не бих държала своята.
– И ако той не успее да го каже, пак ще го приемете. Ще кажете: виж, разбирам, че ти е много трудно. Просто не си готов.
– Но не го казвам на себе си. А се ядосвам.
– Струва ми се, че най-много би ви помогнало точно та­кова състрадателно внимание към самата себе си. Можете да поработите върху това.
– Ще си върна ли енергията, която имам чувството, че изтича от мен?
– Голяма част от енергията ви отива в грижи за други­те, а малкото, което остава, се похабява за самокритика.
Това сурово отношение към себе си изпива много енергия. Обективният факт е, че вие имате множество сериозни медицински проблеми. Безспорно сте в риск. Не знам как ще се развият нещата. Но на фона на всичко това колкото по­вече състрадание проявявате към себе си, толкова по-големи са шансовете да се справите.
Състрадателното любопитство към себе си не озна­чава да харесваме всичко, което откриваме у себе си, а само да се отнасяме към собствената си личност със същото неосъдително приемане, с което бихме третирали друг страдащ човек, нуждаещ се от помощ.

2. ОСЪЗНАВАНЕ
Пълното осъзнаване означава да възвърнем изгубената си способност да възприемаме емоционалната реалност и да се освободим от парализиращото схващане, че не сме достатъчно силни, за да приемем истината за живота си. Няма никаква магия. Слепият се научава да обръща повече внимание на звуците от зрящия. Афатикът започва да забе­лязва вътрешните си реакции на думите, защото когнитивните части на мозъка му вече не са в състояние да пре­веждат посланието. Точно тези вътрешни интуитивни реакции сме изгубили, докато сме пораствали.
Естествено, не е необходимо да губим езикови умения, за да си възвърнем емоционалната перцепция. Но е нужно да се упражняваме, постоянно да обръщаме внимание на вът­решното си състояние и да се учим да вярваме на вът­решните си перцепции повече, отколкото на думите – свои и чужди. Какъв е тонът на гласа? Височината? Очите присвити ли са, или отворени? Усмивката спокойна ли е, или напрегната? Как се чувстваме? Къде го чувстваме!
Осъзнаването означава също да опознаем признаците на стрес в собственото си тяло – начините, по които то те­леграфира, когато умът е пропуснал дадена информация. Изследвания с хора и животни разкриват, че физиологична­та стресова реакция е по-точен показател за действител­ното преживяване на организма както от съзнателните представи, така и от външните поведенчески прояви. Хи­пофизата преценява стреса много по-добре от разума – пише Ханс Селие. – Но ако знаем какво да търсим, можем да се научим да разпознаваме сравнително добре сигнали­те за опасност.

3. ГНЯВ
Аз никога не се ядосвам – казва един от героите на Уди Алън. – вместо това си отглеждам тумор.
На страниците на тази книга неведнъж се убедихме в ис­тината зад горчивите му думи. Видяхме също, че един от основните рискови фактори за сериозни заболявания е потискането на гнева, защото то повишава физиологичния стрес върху организма.
Как да решим дилемата с гнева? Ако и изразяването, и потискането му са вредни, нима можем да се надяваме на здраве и изцеление?
И потискането на гнева, и неконтролируемите изблици на ярост са пример за абнормно изразяване на емоции, което стои в основата на заболяването. Ако проблемът при потискането е липсата на изражение, то при изблика имаме равни части потискане и нерегулирано, преувеличе­но изпускане на парата. По този повод водих изключително интересен разговор с Алън Калпин – лекар и психотера­певт от Торонто, който посочи, че както потискането, така и яростта са израз на страха от автентичното преживяване на гнева.
Описанието на Калпин на автентичния гняв ме изненада, макар да ми се стори съвсем вярно. Думите му ме накараха да осъзная объркването в обичайното схващане за тази емоция. Здравословният гняв – казва той – вдъхва сила и облекчение. Автентичното му преживяване е физиологич­но, без поведенчески прояви. Преживяването е за вълна от енергия, съпътствана от мобилизация за атака. Едновре­менно с това тревожността изчезва. В началото в преживяването на здравословния гняв няма нищо драма­тично. Забелязвате отпускане на напрежението в муску­лите. Устата се отваря по-широко, защото челюстите са отпуснати; тонът на гласа се понижава, защото гласни­те струни са отпуснати. Раменете също се отпускат. Из­общо, всички признаци на мускулно напрежение изчезват.

4. АВТОНОМИЯ
Болестта не само има история; тя разказва история. Тя е кулминацията на дългата борба за Аза.
От проста биологична перспектива може би изглежда, че върховната цел на природата е оцеляването на физическия организъм. Струва ми се обаче, че още по-висша цел е съществуването на автономна саморегулираща се психика. Умът и духът могат да преживеят тежки физически трав­ми, но отново и отново виждаме слабостта на тялото, ко­гато душевната цялост и свобода бъдат застрашени.
Границите и автономията имат решаващо значение за здравето – каза терапевтът Джоан Питърсън, директор по образователните въпроси на Центъра за холистично ле­чение и психологично израстване PD Seminars при послед­ния ни разговор на остров Габриола. – Ние преживяваме жи­вота си чрез тялото си. Ако не сме в състояние да артику­лираме преживяването си, тялото ни ще каже онова, което умът и устата не могат.
Личната граница според д-р Питърсън е енергийно пре­живяване за себе си или за другия. Не искам да използвам думата аура, защото насочва към ню ейдж културата, но отвъд кожата си човек има енергийно изражение. Мисля, че комуникираме границите си не само словесно, но и невербално, чрез енергия. В книгата си Гняв, граници и сигур­ност обяснява концепцията си в детайли: Границите са не­видими. Те са резултат от съзнателната, вътрешно по­чувствана дефиниция на собствения Аз. Процесът започва с въпроса: „Какво желая и какво не желая в живота и взаимоотношенията си с другите? Къде минават граници­те?“… Така дефинираме ценностите и желанията си в кон­кретния момент, изхождайки от вътрешното усещане за себе си; контролът се осъществява отвътре.
Следователно автономията е развиването на този вът­решен център за контрол.

5. ПРИВЪРЗАНОСТ
Привързаността е нишката, която ни свързва със света. В най-ранните си привързани взаимоотношения изграждаме или губим способността си да бъдем открити, здрави и гри­жовни към себе си. В рамките на тези взаимодействия се учим да преживяваме гнева и страха или да ги потискаме; развиваме чувство за автономия или позволяваме да атро­фира. Връзката е жизненоважна и за изцелението. Многобройни изследвания сочат, че самотните хора, лишени от социално общуване, имат най-висок риск от заболяване.
Понякога е по-лесно да чувстваме горчивина или ярост, отколкото да си позволим да преживеем онази болезнена жажда за човешки контакт, чието някогашно неудовлетво­рение е породило гнева ни. Зад всичкия ни гняв се крие дъл­боко фрустрирана потребност от истинско, интимно об­щуване. Изцелението едновременно изисква и предполага завръщане към уязвимостта, която първоначално ни е на­карала да изключим емоциите си. Вече не сме безпомощни зависими деца; няма нужда да се страхуваме от емоционал­ната уязвимост. Можем да си позволим да прегърнем уни­версалната взаимна човешка потребност от свързване и да оспорим дълбоко запечатаното убеждение, което несъз­нателно обременява много хора с хронични заболявания, а именно, че не сме достойни за обич. Търсенето на връзка с другите е условие за изцелението.

6. СЕБЕОТСТОЯВАНЕ
След приемането и осъзнаването, след преживяването на гнева и разгръщането на автономията успоредно с привър­заността и съзнателното търсене на общуване идва отстояването: способността да заявим пред себе си пред света, че сме и че сме това, коетосме.

В тази книга срещнахме много хора, които споделят, че ако не вършат нещо, се чувстват празни отвътре и тази празнина ги плаши. В страха си погрешно отъждествяваме реалността със суетнята, съществуването с размаха, сми­съла с постижението. Струва ни се, че автономията и сво­бодата означават възможност да вършим, да действаме и да реагираме, както пожелаем. Отстояването, заявяването на себе си е нещо по-дълбоко от ограничената автономия на действията. То е декларация за собствената ни същност, позитивна оценка на Аза без оглед на историята, характера, способността и впечатленията на света за нас. Способност­та да се отстояваме оспорва вкорененото схващане, че трябва някак да оправдаем съществуването си.
То не изисква определени действия и реакции. Да отсто­яваш себе си, означава да бъдеш, не да вършиш.
Следователно себеотстояването понякога е точната противоположност на действието – не само в тесния сми­съл на отказ да правиш нещо, което не желаеш, а освобож­даване от самата потребност да действаш.

7. УТВЪРЖДАВАНЕ
Утвърждаването е позитивно изявление, крачка към нещо ценно. Има две фундаментални ценности, които могат да ни помогнат в изцелението и съхраняването на целостта.
Първата е собственият ни творчески заряд. Дълги годи­ни след завършването на медицина бях твърде подвластен на работохолизма си, за да обръщам внимание на себе си и на съкровените си потребности. В редките мигове на покой забелязвах леко потрепване под лъжичката; едва доловимо смущение. В главата си чувах тихо нашепване: пиши. Отна­чало не знаех дали са киселини, или вдъхновение. Ала колко­то повече се вслушвах, толкова по-ясно ставаше послание­то: имах нужда да пиша, да се изразявам на хартия – не само за да ме чуят другите, но за да мога и аз да чуя себе си.
Казват, че боговете са създали хората по свой образ и по­добие. Всеки има творческа потребност. Тя може да се из­разява с писане, рисуване или музика; с находчивост, изобре­тения и готварство; с градинарство, с изкуството да об­щуваме и по куп други начини, уникални за всеки от нас. Важното е да почитаме вътрешния порив за съзидание. Това само по себе си е изцеление за нас самите и за другите; пренебрегването му води до смърт на тялото и духа. Кога­то не пишех, се задушавах в мълчание.
Това, което е в нас, трябва да намери път навън – пише Ханс Селие, – в противен случай рискуваме да гръмнем или да затънем във фрустрация. Великото изкуство е изра­зяване на жизнената сила чрез средствата и с темпо­то, които Природата ни е отредила.
Второто голямо утвърждение се отнася до самата все­лена и връзката ни с всичко съществуващо. Представата, че сме сами, изолирани и лишени от контакт, ни трови, но си остава горчива илюзия, колкото и жестоко да се е отне­съл животът с нас. Тя е част от патологичната биология на убеждението.
Във физически аспект лесно можем да се убедим, че чув­ството ни за изолация от вселената е измамно: ние не сме от прах, а прах, вдъхнат с живот; част от вселената, да­рена с временно съзнание, която не може никога да бъде от­делена от цялото. Неслучайно духовната работа често се свързва с търсене.

Търсете и ще намерите – казва един от великите учите­ли. А търсенето е намиране, защото човек може да търси трескаво само онова, което знае, че съществува.
Много хора работят върху психиката си, без никога да се докоснат до духовните си потребности. Други дирят из­целение само в духовното – в стремление към Бога или уни­версалната същност, без да осъзнават колко важно е да от­крият и да развият собствения си Аз.
Здравето има три стълба: тяло, душа и духовна връзка. Който и от тях да игнорираме, резултатът ще бъде дисба­ланс и нарушение на целостта.
Ако в търсенето на изцеление пълзим само на лесните места, най-вероятно ще намерим същото като Настрадин и неговите съседи: тоест, нищо. Той, глупецът, не го е зна­ел. Той, мъдрецът, го е знаел по-добре от всички.
Старият Настрадин живее във всеки от нас.

---

Нарушения които се разглеждат в книгата

• Склеродермия
• Множествена склероза
• Рак на хранопровода
• Рак на белите дробове
• Рак на яйчниците
• Рак на гърдата
• Рак на простатата
• Рак на кожата
• АЛС – амиотрофична латералнасклероза, болестта на Лу Геринг
• Болест на Крон
• Синдром на раздразненото черво
• Алцхаймер
• Ревматоиден артрит, ревматоридни заболявания
• Астма; депресия и тревожност

---

Съдържание

Към читателя
1. БЕРМУДСКИЯТ ТРИЪГЪЛНИК
2. ДОБРОТО МОМИЧЕНЦЕ
3. СТРЕСЪТ И ЕМОЦИОНАЛНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ
4. ПОГРЕБАНИ ЖИВИ
5. НЕ СЪМ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА
6. И ТИ ИМАШ РОЛЯ, МАМО
7. СТРЕС, ХОРМОНИ, ПОТИСКАНЕ, РАК
8. ИМА НЕЩО ХУБАВО И В ТОВА
9. СЪЩЕСТВУВА ЛИ РАКОВ ТИП?
10. РЕШЕНИЕТО НА 55-ТЕ ПРОЦЕНТА
11. ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА
12. ЩЕ ПОВЕХНА ОТКЪМ ГЛАВАТА
13. АЗ И HE-АЗ: ОБЪРКВАНЕТО НА ИМУННАТА СИСТЕМА
14. КРЕХКО РАВНОВЕСИЕ: БИОЛОГИЯ НА ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА
15. БИОЛОГИЯ НА ЗАГУБАТА
16. ТАНЦЪТ НА ПОКОЛЕНИЯТА
17. БИОЛОГИЯ НА УБЕЖДЕНИЕТО

1. Трябва да бъда силен
2. Не бива да се гневя
3. Ако съм ядосан, няма да ме обичат
4. Нося отговорност за целия свят
5. Мога да се справя с всичко
6. Не ме искат, не ме обичат
7. Ако не върша нещо, значи не съществувам. Трябва да оправдая съществуването си
8. Трябва да бъда много болна, за да заслужа внимание

18. СИЛАТА НА НЕГАТИВНОТО МИСЛЕНЕ
19. СЕДЕМТЕ КРАЧКИ КЪМ ИЗЦЕЛЕНИЕТО

1. Приемане
2. Осъзнаване
3. Гняв
4. Автономия
5. Привързаност
6. Себеотстояване
7. Утвърждаване

БЛАГОДАРНОСТИ

---

За авторa

 

Д-р Габор Мате е канадски лекар с дългогодишен опит в сферата на психиатрията, палиативните грижи, лечението на зависимости и др.
Роден през 1944 г. В Будапеща, Унгария, той оцелява в нацисткия геноцид, но семейството му не е подминато от жестоки страдания. През 1957 г. емигрира с родителите си в Канада.
Габор е световноизвестен лектор и автор на четири книги, събрали дългогодишния му опит, преведени на 25 езика и радващи се на огромен читателски интерес. Твърдо убеден във връзката между психичното и физическото здраве, той впечатлява с уникалния си, задълбочен и проницателен поглед към проблемите на стреса, зависимото поведение, синдрома на дефицит на вниманието и други съвременни предизвикателства към личността.
За изключителната си работа е удостоен с Ордена на Канада – най-високото гражданско отличие на страната.
Повече за него можете да научите на сайта: www.drgabormate.com

Библиография на автора, преведена на български език:

• Разпилян ум ( 2021)
• Когато тялото казва НЕ: Цената на скрития стрес (2022)
• Митът за нормалното. Травмата, болестта и изцелението в една токсична култура (2022)

---

Линк към книгата:

Свалете от Яндиск  книгата „Когато тялото казва НЕ“  на Габор Мате от тук
или
Свалете от Мега книгата „Когато тялото казва НЕ“  на Габор Мате от тук