Adam_Smith_Bogatstvoto_na_narodite_4eti.me„Бoгaтcтвoтo нa нapoдитe” ce cмятa зa eднa oт нaй-влиятeлнитe книги, пиcaни някoгa, a aвтopът и e cчитaн зa бaщa нa клacичecкaтa икoнoмикa. Cмит пpaви зa икoнoмикaтa кaтo нaукa oнoвa, кoeтo Дapвин e нaпpaвил зa ecтecтвeнитe нaуки. Издaдeн пpeз 1776 г., „Бoгaтcтвoтo нa нapoдитe” e пъpвият изчepпaтeлeн тpaктaт въpxу пoлитичecкaтa икoнoмия, алфата и омегата на икономическата наука, най-всеобхватното и задълбочено изследване на същността на икономическата система, която днес наричаме капитализъм. Нито едно друго изследване не е хвърлило толкова светлина върху принципите и механизмите на икономиката – позната е като “Богатството на народите”, но цялото й име всъщност е „Изследване на природата и причините за богатството на народите“.
Тази книга е ГОЛЯМА не защото ще получите кой знае колко много икономически познания от Адам Смит. Така или иначе, ако разбирате от икономика, нищо ново няма да видите в нея, а ако не разбирате – едва ли ще се хванете да четете книга с над 1000 страници и то от 18 век.
Книгата е важна заради простия език и елементарните примери, с които борави, за да покаже икономическите отношения и принципите, които те следват, като нещо съвсем делнично, нормално, житейско. За болшинството хора, даже за много от завършилите икономика, самата икономика и икономическите отношения са нещо изключително сложно, пълно с графики, формули и други али-бали и те по никакъв начин не могат да свържат цялата тая какафония с това, което става в реалния живот и държавната политика. И именно заради това неразбиране на даже елементарни неща, се раждат идейни малформации като социализъм, антиgлобализъм и разни други опити да се “поправи икономиката”.
Защото болшинството хора като чуят “пазарна икономика” не разбират, че тя не е нещо сложно, някаква измислица, “създадена за да се потискат бедните” или нещо такова – а просто нормалният начин на съществуване и функциониране на човешкото общество, в което всеки отделен човек има максималната свобода да избира какво да купи и какво да произвежда, на кого да даде парите си и как да ги харчи. Че не е наложена “от горе”, та да бъде поправяна с политики, а идва от долу, от обикновения начин на отношение на хората едни към други, от изборът, който всеки човек прави всеки ден за това какъв хляб да си купи, примерно.
Точно това постига Адам Смит и затова книгата му е гениална. Не защото е поставил основите на икономическата наука (макар и никой да не отрича това). Книгата му е ценна тук и сега, защото той отлично описва малките хора, с техните делнични, малки желания и стремежи, които заедно, но всеки за себе си, изграждат развиващия се свободен свят.
wealth-of-nations-adam-smith-4eti.me
„Богатството на народите” се състои от пет книги.
  • Първата книга разглежда разделението на труда и пазара, теориите за стойността, същността на парите, цената, работната заплата, печалбата, рентата и пр.
  • Втората книга анализира същността и делението на капитала на основен и оборотен, видове капитал, парите като форма на проявление на капитала и парично обръщение и на възпроизводството на обществения продукт.
  • Третата книга разглежда икономическата политика като фактор за нарастване на богатството.
  • Четвъртата книга разглежда различните теории за стопанската политика.
  • Петата книга критикува недостатъците на феодализъм феодалната данъчна система и показва принципите, върху които да се изгражда капитализъм капиталистическата данъчна система.

В книгата той за първи път застъпва дедуктивния метод, който тръгва от природата на човека, неговите егоистични мотиви, които управляват общественото производство. Прилага с успех индуктивния метод, започвайки с отделни съществени подробности, от които извежда общи заключения. Служи си с емпирично – описателния метод – изхождайки от външното, емпирично изследване и описание, категоризира и изследва явленията и процесите в икономиката. По този начин, редувайки различни методи, обяснява едни и същи процеси.
Смит свързва истинското богатство не с парите, а с жизнен стандарт на домакинството. Философията на Смит следва основните положения на трудовата теория за стойността. Заедно с това, той разкрива основите на доходите от факторите за производство. Внимание заслужават два възгледа. За личните интереси на индивида, Смит взема за начало на системата произвеждащия индивид, при който главният мотив е егоистичният интерес. Чрез умелото съчетаване на различни интереси, хората спомагат за развитието на обществото. Във връзка с първия мотив е и вторият мотив за „невидимата ръка”, тоест когато индивидът „има предвид собствената си изгода, бива насочван от невидима ръка, да съдейства за една цел, която съвсем не е влизала в неговите намерения”. Това ще рече, че ако на хората се даде икономическа свобода на действие, те заедно с преследването на своите интереси ще умножат както индивидуалното, така и общественото богатство.

“Невидимата ръка”
Основополагаща идея в „Богатството на народите” е идеята на Смит за “ невидимата ръка”. Според нея, когато в една система от стопански субекти всеки действа така, че се опитва да преследва своя най-добър интерес, общият резултат е оптимален за обществото като цяло. Това е така заради индивидуалните стимули на отделните стопански субекти. На това микро ниво, всеки стопански субект се опитва да задоволи максимума свои нужди с наличните си ресурси, като за целта предприема определени действия. Съвкупността от тези действия на всички стопански субекти водят на макро ниво до обобщен резултат, който има определени характеристики, които според Адам Смит са желателни. За да въздействат в достатъчна степен стимулите на стопанските субекти и за да водят до желателния макро резултат, преди всичко са необходими достатъно ресурси и устойчив контрол върху тях. Оттук се появява и нуждата от добро регламентиране на частната собственост, тъй като от нея произтича частната инициатива.

Пазар, цени, конкуренция
Когато се наблюдава частен контрол върху ресурсите, всеки управлява ресурсите си по различен начин. В голямата си част, производствата са нужни повече от един ресурс. Ето защо едни пазарни субекти разменят излишъците си от стоки или ресурси, срещу излишъците на други участници в пазара. При тези взаимоотношения всеки определя цените сам. Тези пазарни цени отразяват стимулите, предпочитанията и ресурсните позиции на участници на съответния пазар.

Разделение на труда
Пазарни цени, съчетани с конкуренцията, при която всеки се опитва да постигне най-доброто за себе си и в се съревновава с останалите участници на пазара се обуславя, поради ограничеността на ресурсите и неограничеността на нуждите. Това довежда до по-добро разпределение на ресурсите. От друга страна предизвиква разделение на труда. Ефикасно разпределение на ресурсите, е когато произведения от някакъв ресурс, продукт се използва за произвеждането на възможно най-голям производен продукт. Когато ресурса се използва за създаване на по-малко от това, което може да бъде създадено от него – наблюдава се неефикасно разпределение на ресурсите. Пазарът и пазарното взаимодействие чрез конкуренцията водят именно до ефикасно разпределение на ресурси.

Естествена цена
Смит разглежда естествената цена в три нейни направления: каква е действителната цена на стоките (реална цена). Съставните части на действителна цена. И явленията и условията , които влияят върху частите на цената. Тези явления могат да вдигат и намаляват цената под нейното естествено или нормално ниво. Ето какво пише Смит по този въпрос: “Когато цената на всяка стока не е нито по-голяма, нито по-малка от това, което е достатъчно, за да се плати рентата за земята, заплатата за труда и печалбите на капитала, употребени в производството, подготовката и доставянето им на пазара по техните естествени нива, тогава стоката е продадена за това, което може да се нарече нейна естествена цена.”(книга I , глава V ІІ)

Работна заплата
Смит оспорва положението на Симонд де Сисмонди, че от ниската работна заплата изгода имат предприемачите. Той прави опит да обоснове тезата, че повишаването на работната заплата не противоречи на интересите на работниците. В същото време застъпва идеята, че обединенията на работниците, по-често имат негативен ефект, при протести, тъй като отчаяните хора, често стигат до крайности и напрактика, рядко постигат идеите, заради, които са започнали размириците (стачките – по времето на Адам Смит били незаконни, все още не съществуват, признати от държавата синдикати). С растежа на капитала той свързва в края на краищата растежа на тяхното благосъстояние.При ръст на капитала, според него, „нисшите класи” по-лесно се възпроизвеждат и попълват редовете на висшите класи, като често някои от тези класи достигат до високо обществено положение. Особено важна роля на този феномен Смит отрежда на техническия прогрес, доказвайки „благодетелния” ефект на техническите усъвършенствания, както в полза на предприемача, така и в интерес на работника. Главният интерес на всеки потребител според Смит е обмяната на едни продукти с други. Парите в случая не са нищо повече от посредник, тяхната роля е временна. Всеки произведен продукт не само създава предлагане, но и търсене, един продукт създава реализация за друг продукт.

За различните приложения на капитала
Макар всички капитали да са предназначени за издръжката само на производителен труд, все пак количеството труд, което равни капитали могат да привеждат в движение, се колебае много в зависимост от различното им приложение, а така също и стойността, която приложението им добавя към годишния продукт на земята и труда на страната.
Според А. Смит един капитал може да се прилага по четири различни начина: първо, за добиване на суровия продукт, нужен всяка година за потреблението на обществото; второ, за обработването и преработването на този суров продукт за непосредствена употреба и потребление; трето, за транспортирането на суровия продукт или на готовите изделия от местата, където са в изобилие, в местата, където не достигат;четвърто, за разделянето на дадена част било от суровия продукт, било от готовите изделия на такива малки партиди, които отговарят на потребностите на онези, които се нуждаят от тях. По първия начин се прилагат капиталите на всички, които се заемат да подобрят обработването на земята; по втория – капиталите на всички собственици на манифактури; по третия – капиталите на всички търговци на едро, и по четвъртия – капиталите на всички търговци на дребно.
Всеки един от тези четири начина на приложение на един капитал е съществено необходим както за съществуването и разширяването на другите три, така и за общата изгода на обществото.

За естествения напредък към богатство
Главната търговия във всяко общество се осъществява между жителите на града и жителите на селото. Тя се състои в размяната на суров продукт срещу промишлени изделия посредством пари или някакъв вид книжни знаци, които представляват пари. Селото снабдява града със средства за живот и материали за промишлеността. Градът плаща това снабдяване, като праща обратно една част от промишлените изделия на жителите на селото. Градът получава всъщност цялото си богатство и всички средства от селото. Той осигурява пазар за излишния продукт на селото и именно там жителите на селото го разменят срещу нещо друго, което те търсят.При еднаква или почти еднаква печалба повечето хора ще предпочетат да вложат капиталите си по-скоро в подобряване и обработване на земята, отколкото в манифактури или във външна търговия. Човек който влага капитала си в земя, може да го вижда и контролира по-добре и състоянието му е по-малко изложено на случайности, отколкото състоянието на търговеца.

Не можем и не искаме да анализираме цялата книга, която най-добре сами трябва да прочете. Анализите продължават и относно:
За естествения напредък към богатство
За възникването и разрастването на градовете
За принципа на търговската система
За ограничаване вноса от чужди страни на такива стоки, които могат да се произвеждат в страната
За възвратните мита
За премиите за износ
За търговските договори
За разходите на владетеля или на държавата
За източниците на общите или държавните приходи на обществото
За държавните дългове

AdamSmith_4eti.me

Нека приложим няколко цитата, а най-отдолу има и линк към книгата на български, както и на други езици!

Трудът – това трябва винаги да се помни, – а не дадена стока или група от стоки, е действителното мерило на стой­ността както на среброто, така и на всички други стоки.
Но в почти пусти или само рядко населени страни добитъ­кът, домашните птици, различните видове дивеч и т. н., тъй като са непосредствени продукти на природата, често биват произвеждани от нея в много по-голямо количество, отколкото е нужно за потреблението на жителите. При такова положение на нещата предлагането обикновено надвишава търсенето. За­това при различни състояния на обществото, на различни стъ­пала на развитието подобни стоки ще представляват или ще бъдат еквивалентни на твърде различни количества труд.
При всяко състояние на обществото, на всяко стъпало на развитието житото е продукт на човешкия труд. Но средният продукт на всеки вид труд винаги отговаря повече или по-малко точно на средното потребление, а средното предлагане – на средното търсене. Освен това на всяко различно стъпало на развитието добивът на еднакви количества жито при същата почва и климат ще изисква средно приблизително равни коли­чества труд, или, което се свежда до същото, цената на при­близително равни количества труд, защото непрекъснатото нарастване на производителната сила на труда в напреднал стадий на обработване на земята се уравновесява повече или по-малко от непрекъснатото нарастване на цената на добитъка – главното оръдие на земеделието. Следователно поради всичко това можем да бъдем сигурни, че при всяко състояние на об­ществото, на всяко стъпало на развитието равни количества жито с по-голямо приближение ще представляват или ще бъдат еквивалентни на равни количества труд, отколкото равни коли­чества от която и да било друга част от суровия продукт на земята. Съобразно с това житото, както бе вече отбелязано, във всички различни стадии на богатството и напредъка е по­точно мерило на стойността от която и да било друга стока или група стоки. Затова във всички тези различни стадии ние мо­жем да съдим по-добре за действителната стойност на сребро­то, като я сравняваме с житото, отколкото с която и да било друга стока или група от стоки.

Потреблението е единствената цел на всяко производство и интересите на производителя трябва да се вземат под внима­ние само дотолкова, доколкото могат да служат на интереси­те на потребителя. Тази максима е толкова очевидна, че би било глупаво да се опитваме да я доказваме. Но при търговска­та система интересите на потребителя почти постоянно се при­насят в жертва на интересите на производителя и тази систе­ма, изглежда, смята производството, а не потреблението за крайната цел на всяка промишлена дейност и всяка търговия. В ограниченията на вноса на всички чужди стоки, които би­ха могли да конкурират с нашите земеделски продукти или ма­нифактурни изделия, интересите на отечествения потребител очевидно са пожертвувани пред интересите на производителя. Само в полза на последния първият се вижда принуден да но­си онова повишение на цената, което този монопол почти ви­наги предизвиква.
Само в полза на производителя се дават премии за изно­са на някои от неговите изделия. Отечественият потребител е принуден да плаща, първо, данъка, който е необходим за из­плащането на премията, и, второ, още по-големия данък, кой­то е необходима последица от повишаването на цените на сто­ките на вътрешния пазар.

Откриването на Америка и на път за Източна Индия покрай нос Добра надежда са двете най-големи и най-важни събития в историята на човечеството. Последиците им и досега са твърде значителни, но в краткия период от двеста до триста години, който е изтекъл от тези открития насам, бе невъзможно тези по­следици да се проявят в пълния си обхват. Никоя човешка мъдрост не може да предвиди какви благотворни или злощаст­ни последици за човечеството могат да произлязат по-късно от тези велики събития. С това, че приближиха донякъде най-отдалечени части на света и им дадоха възможност да задоволя­ват взаимно своите потребности, да увеличат своето потреб­ление и да насърчат взаимно своята промишленост, въздей­ствието им, изглежда, е, общо взето, благотворно. За коренните жители на Източна и Западна Индия обаче всички търговски изгоди, които можеха да възникнат от тези събития, пропадна­ха напълно поради предизвиканите от тях ужасни бедствия. Но тези бедствия изглеждат повече случайни, отколкото породени от нещо, свързано с природата на тези събития. По времето, когато бяха направени тези открития, превъзходството в сила на страната на европейците беше толкова голямо, че те можеха безнаказано да вършат всякакви несправедливости в онези да­лечни страни. В бъдеще коренните жители на тези страни може би ще станат по силни, а европейците – по-слаби, и по този на­чин жителите на всички части на света ще стигнат до онова равенство в смелост и сила, което, вдъхвайки им взаимен страх, е единствено способно да превърне несправедливостта на неза­висими народи в един вид респект към правата на всички. Но нищо не може да установи, това равенство по сила така, както взаимното предаване на знания и усъвършенствания от вся­какъв вид, които една широка търговия между всички страни естествено или по-скоро по необходимост носи със себе си.

Второто задължение на владетеля – задължението да за­криля, доколкото може, всеки член на обществото срещу не­справедливостите и притесненията на всеки друг негов член, или задължението да установи строго правораздаване, също изисква твърде различни разходи в различните периоди от раз­витието на обществото.
Тъй като при ловджийските народи почти няма собственост или поне няма собственост, която да надвишава стойността на двудневен или тридневен труд, при тях почти няма съдебни уч­реждения или редовно правораздаване. Хора, които нямат соб­ственост, могат да засягат взаимно само своята личност или чест. Но когато един човек убие, нарани, удари или оклевети друг, макар и в случая да страда този, на когото е сторено злото, онзи, който го е сторил, не получава никаква облага. Друго е положението с увреждането на собственост. Изгодата за лицето, което нанася вредата, често е равна на загубата на онзи, който я понася. Завистта, злобата или мъстта са единст­вените страсти, които могат да накарат някого да засегне лич­ността или честта на друг. Но по-голямата част от хората не се поддават много често на влиянието на тези страсти и дори най-лошите хора се поддават на тях само понякога. Тъй като задоволяването им, колкото и приятно да е може би на някои хора, не е свързано с действителна или постоянна изгода, по­вечето хора се въздържат да ги задоволяват от благоразумие. Хората могат да живеят заедно в общество при що-годе при­емлива степен на сигурност, макар и да няма гражданска власт, която да ги закриля от несправедливостта на тези страсти. Но алчността и честолюбието у богатите, омразата към работата и любовта към удобства и удоволствия у бедните са страсти, които ги карат да посягат върху собствеността – страсти, мно­го по-постоянни в тяхното действие и много по-разпространени по тяхното влияние. Където има голяма собственост, там има и голямо неравенство. На един много богат човек трябва да се падат поне петстотин бедни и охолството на малцина предпо­лага немотията на мнозина. Охолството на богатия буди въз­мущението на бедния, когото нуждата и завистта често карат да посяга върху неговата собственост. Само под закрилата на гражданската власт притежателят на значително имущество, придобито с труда на много години или може би на много по­коления, може да спи и една нощ в сигурност. Той винаги е заобиколен от неизвестни врагове, които никога не е предиз­виквал, но все пак не може да усмири, и от несправедливостта на които може да бъде защитен само от мощната, винаги вдиг­ната за наказание ръка на гражданската власт. Следователно придобиването на ценна и голяма собственост по необходи­мост изисква установяването на гражданска власт. Където ня­ма собственост или поне такава, която не надвишава стойност­та на двудневен или тридневен труд, гражданска власт не е не­обходима.
Гражданската власт предполага известна субординация. Но както нуждата от гражданска власт расте постепенно с при­добиването на ценна собственост, така и главните причини, които естествено водят до субординация, растат постепенно с нарастването на тази ценна собственост.
Причините или обстоятелствата, които естествено водят до субординация или които естествено и преди възникването на каквато и да било гражданска институция дават на някои хо­ра известно превъзходство над по-голямата част от техните съ­братя, са, струва ми се, четири.

Материалите за жилище не винаги могат да се превозват на такова голямо разстояние като материалите за облекло и не стават толкова лесно предмет на външна търговия. Когато са свръхизобилни в страната, която ги произвежда, те често – до­ри при съвременното равнище на търговията в света – нямат никаква стойност за земевладелеца. Една добра каменна ка­риера в околностите на Лондон би давала значителна рента. В много части на Шотландия и Уелс тя не дава никаква рента. Сухият строителен дървен материал има голяма стойност в гъсто населена и добре култивирана страна и земята, която го произвежда, дава значителна рента. Но в много части на Се­верна Америка земевладелецът ще бъде много благодарен на всеки, които би откарал по-голямата част от големите му дър­вета. В някои части на планинска Шотландия кората на дърве­тата е единственият продукт на гората, който при липсата на шосета и воден транспорт може да бъде изпратен на пазара. Дървеният материал се оставя да изгние на земята. Когато строителните материали са толкова свръхизобилни, частта от тях, която се използва, има само стойността на труда и на раз­хода за пригодяването им за тази цел. Те не дават рента на земевладелеца, който обикновено предоставя ползването им на всеки, който си направи труда да го поиска. Но търсенето на по-богатите народи понякога му позволява да получава рента за тях. Павирането на улиците на Лондон даде възможност на собствениците на някои голи скали по брега на Шотландия да извличат рента от нещо, което по-рано никога не е давало рен­та. Горите в Норвегия и по бреговете на Балтийско море на­мират пазар в много части на Великобритания, какъвто не мо­гат да намерят в собствената си страна, и затова дават из­вестна рента на техните собственици.
Страните са гъсто населени не пропорционално на броя на хората, на които техният продукт може да осигури облекло и жилище, а пропорционално на броя на хората, които той може да храни. Когато храната е осигурена, лесно могат да се на­мерят необходимото облекло и жилище. Но макар последните да са налице, често може да се окаже трудно да се набави хра­на. В някои части дори на британските доминиони това, което се нарича къща, може да бъде построено с еднодневния труд, на един човек. Най-простият вид облекло – кожите на животни, изисква малко повече труд за тяхното обработване и подготвя­не за употреба. Но той не изисква много труд. При диви и вар­варски народи една стотна или малко повече от една стотна от труда на цяла година ще е достатъчно да им осигури тол­кова облекло и жилища, колкото да бъде задоволена по-голя­мата част от народа. Останалите деветдесет и девет стотни често са само достатъчни да им осигурят храна.

Желанието за храна е огра­ничено у всеки човек от неголямата вмести­мост на човешкия стомах, но стремежът към удобства и разхубавяване на жили­щето, облеклото, тоалетните принадлежности и покъщнината, изглежда, няма предел или определена граница. Затова онези, които разполагат с повече храна, отколкото сами могат да потребят, са винаги готови да разменят излишъка, или, което е същото, неговата цена срещу задоволяването на другия вид потребности. Това, което остава след задоволяването на огра­ничените потребности, отива за задоволяване на втория вид по­требности, които не могат да бъдат задоволени, а изглеждат безконечни. За да си набавят храна, бедните напрягат сили да задоволят тези прищевки на богатите, а за да си я набавят по-сигурно, те си съперничат по ниската цена и съвършенството на своята работа. Броят на работниците расте с нарастването на количеството на храната или с растящото подобряване и об­работване на земята и тъй като природата на тяхното занятие допуска най-голямо разделение на труда, количеството мате­риали, което те могат да обработят, нараства в много по-го­ляма степен от техния брой. Оттук възниква търсене на всеки вид материали, който човешката изобретателност може да упо­требява било полезно, било за украса – в строителството, об­леклото, тоалетните принад­лежности или покъщнината, както и на изкопаеми и минерали, съдържащи се в земните недра, на скъпоценни метали и скъпоценни камъни.
Следователно не само храната е първоначалният източник на рентата, но и всяка друга част от продукта на земята, която по-късно дава рента, получава тази част от своята стойност от увеличаването на производителността на труда при добива­нето на храна чрез подобряването и култивирането на земята.

Първият вид суров продукт, чиято цена се повишава с на­предъка на обществото, е онзи, който човешкият труд едва ли е способен да умножи изобщо. Той се състои от онези неща, които природата произвежда само в определени количества и от които поради това, че подлежат лесно на разваляне, е не­възможно да се натрупа продуктът на няколко години. Такива са повечето редки и единствени по рода си птици и риби, много различни видове дивеч, почти целият пернат дивеч, най-вече всички прелетни птици и много други неща. Когато богатство­то и съпътствуващият го лукс растат, търсенето на тези неща расте с тях и никакви усилия на човешкия труд не могат да увеличат предлагането много над равнището, на което то се е намирало преди това увеличение на търсенето. Следователно, тъй като качеството на такива стоки си остава същото или приблизително същото, докато конкуренцията между желаещи­те да ги купят непрекъснато расте, цената им може да се по­виши прекомерно и не е ограничена, изглежда, от каквато и да било определена граница. Ако горските бекаси станат тол­кова модни, че почнат да се продават по 20 гвинеи, никакви усилия на човешкия труд не биха могли да увеличат броя на горските бекаси, изнесени на пазара, много над това, което се изнася сега. По този начин могат лесно да бъдат обяснени ви­соките цени, които римляните в периода на най-голямото си ве­личие плащали за редки птици и риби. Тези цени били следствие не на ниската стойност на среброто в онези времена, а на ви­соката стойност на такива редки и единствени по рода си пред­мети, които човешкият труд не може да увеличава, когато по­желае.

Една добра оризова нива е във всички годишни времена тресавище, а в едно годишно време – тресавище, покрито с вода. Тя не е годна нито за жито, нито за пасище, нито за ло­зе, нито за какъвто и да било друг растителен продукт, който е много полезен за хората, а земите, които са годни за тези цели, са негодни за отглеждане на ориз. Затова дори в стра­ните, които отглеждат ориз, рентата от оризовите ниви не мо­же да регулира рентата от другата обработваема земя, която никога не може да бъде използвана за отглеждането на тази култура.
Храната, произведена от картофена нива, не отстъпва по-количество на храната, произведена от оризова нива, и зна­чително надвишава добива от пшеничена нива. […]Населението ще нарасне, а рентата ще се повиши далеч над сегашното й равнище.
Земя, която е годна за картофи, е годна за почти всеки друг полезен зеленчук. Ако картофите заемат същия дял от обработваемата земя, какъвто заема сега житото, те ще регу­лират по същия начин рентата от по-голямата част от друга­та обработваема земя.
Както са ми разказвали, в някои части на Ланкашир твър­дели, че хлябът от овесено брашно е по-приятна храна за тру­довите хора от пшеничния хляб, а често съм слушал същото мнение и в Шотландия. Аз обаче малко се съмнявам в негова­та правилност. Простите хора в Шотландия, които се хранят с овесен хляб, обикновено не са нито толкова силни, нито тол­кова красиви, както същата категория хора в Англия, които се хранят с пшеничен хляб. Те нито работят така добре, нито изглеждат така добре и тъй като между светските хора в те­зи две страни не съществува същата разлика, опитът, изглеж­да, показва, че храната на простите хора в Шотландия не е тъй подходяща за човешкия организъм, както храната на съ­щата категория хора в Англия. Но другояче стои, изглежда, работата с картофите. Говори се, че носачите, портиерите и разтоварачите на въглища в Лондон, както и онези нещастни жени, които живеят от проституция – може би най-силните мъже и най-красивите жени в британските доминиони, в мно­зинството си произхождат от низшите слоеве на народа в Ир­ландия, които се хранят обикновено с това кореноплодно. Ни­коя друга храна не може да даде по-убедително доказателство за своите питателни качества или за особената си полезност за здравето на човека.

По времето на Едуард IV изкуството да се плетат чорапи навярно не било известно в Европа. Чорапите се правели от обикновен плат, което може да е било една от причините за високата им цена. Говори се, че първият човек, който носел плетени чорапи в Англия, била кралица Елизабета. Тя ги по­лучила като подарък от испанския посланик.
В онази отдалечена от нас епоха използваните в производ­ството на груби и фини вълнени платове оръдия били много по-несъвършени от сегашните. Оттогава насам те са претърпе­ли три главни усъвършенствувания покрай вероятно множе­ството по-дребни, броят и значението на които трудно могат да бъдат установени. Тези три главни усъвършенствувания са: първо, замяната на хурката и вретеното с чекръка, който при същото количество труд изпълнява повече от двойно по-голя­мо количество работа; второ, използването на някои много хитро измислени оръдия, които улесняват и съкращават в още по-голяма степен намотаването на камгарната и вълнената прежда или съответното натъкмяване на основата и вътъка преди поставянето им в стана – операция, която преди изобретяването на тези оръдия трябва да е била извънредно досад­на и неприятна; трето, използването на тепавица за тепане на плата, вместо да се тъпче във вода. Преди началото на XVI век вятърните мелници и водениците били неизвестни в Англия и, доколкото знам, в която и да било друга част на Европа северно от Алпите. Те се появили в Италия малко преди това.
Тези обстоятелства могат да ни обяснят в известна степен защо действителната цена както на грубите, така и на фини­те платове е била в онази отдалечена от нас епоха много по-висока, отколкото е сега. По-голямо количество труд било нуж­но за изнасянето на стоките на пазара. Затова когато бивали изнасяни там, те трябва да са купували или да са били разме­няни срещу цената на по-голямо количество труд.

Навярно е невъзможно да се определи съотношението меж­ду намиращите се в обръщение пари на една страна и съвкуп­ната стойност на годишния продукт, който те привеждат в об­ръщение. Различни автори са го изчислявали на една пета, една десета, една двадесета и една тридесета от тази стойност. Но колкото и малко да е съотношението на намиращите се в обръщение пари към съвкупната стойност на годишния про­дукт, тъй като само част, и то често само малка част от този продукт е предназначена за издръжката на труда, съотноше­нието им към тази част трябва винаги да е твърде значител­но. Така че когато вследствие на заместването на златото и среброто с книжни пари количеството им, необходимо за об­ръщението, е намалено на може би една пета от предишното количество, ако стойността само на по-голямата част от оста­налите четири пети бъде добавена към фонда, предназначен за издръжката на труда, това не може да не е твърде значи­телна добавка към количеството на този труд, а оттук и към стойността на годишния продукт на земята и труда.
Подобна операция бе извършена през последните 25-30 години в Шотландия със създаването на нови банкови компа­нии в почти всички големи градове и дори в някои села. Резул­татите бяха точно като гореописаните. Търговията на страна­та се осъществява почти изцяло посредством книжните пари на тези различни банкови компании, с които се извършват обикно­вено всевъзможните покупки и плащания. Среброто се появя­ва много рядко освен при разменяне на 20-шилингова банкно­та, а златото – още по-рядко. Но макар начинът на действие на всички тези различни компании да не бе безупречен и да наложи дори издаването на парламентарен акт за неговото регулиране, все пак страната извлече несъмнено голяма пол­ея от тази практика. Слушал съм да се твърди, че търговия­та на град Глазгоу се удвоила за около 15 години, след като в него били създадени първите банки, и че търговията на Шот­ландия нараснала повече от четири пъти, след като в Единбург били създадени двете държавни банки, едната от които, наречена Шотландска банка, била учредена с акт на парла­мента в 1695 г., а другата, наречена Кралска банка – с крал­ска харта в 1727 година. Дали търговията на Шотландия изоб­що и на град Глазгоу по-специално действително е нараснала толкова много за толкова кратък период, не мога да твърдя с положителност. Ако едната или другата е нараснала в така­ва пропорция, това е прекалено значителен резултат, за да бъде обяснен с действието само на тази причина. Не подлежи обаче на съмнение, че търговията и промишлеността на Шот­ландия са нараснали през този период твърде значително и че емисионните банки са допринесли доста за това нарастване.
Стойността на сребърните пари, които се намирали в обръ­щение в Шотландия преди обединението с Англия, в 1707 г., и които веднага след него били докарани в Шотландската бан­ка за пренасичане, възлизала на 411 117 ф. ст., 10 шилинга и 9 пенса. Няма данни за златните монети, но от старите отчети на шотландския монетен двор се вижда, че стойността на се­чените годишно златни монети е надвишавала малко стойност­та на сребърните. При това доста хора, които не били сигур­ни, че ще си получат обратно монетите, не занесли среброто си в Шотландската банка; освен това известно количество анг­лийски монети не били извадени от употреба. Следователно об­щата стойност на златните и сребърните монети, които се на­мирали в обръщение в Шотландия преди обединението, не мо­же да бъде оценена на по-малко от 1 милион фунта стерлинги. Това е било, изглежда, почти цялото обръщение на страната, защото макар обръщението на Шотландската банка, която то­гава нямала съперник, да било значително, то било, изглежда, само малка част от цялото обръщение. Сега цялото обръще­ние на Шотландия не може да бъде оценено на по-малко от 2 милиона, от които онази част, която се състои от златни и сре­бърни монети, по всяка вероятност не възлиза на половин ми­лион. Но макар количеството на намиращите се в обръщение в Шотландия златни и сребърни монети да е претърпяло та­кова голямо намаление през този период, действителното й бо­гатство и благосъстояние, изглежда, ни най-малко не са на­малели. Напротив, нейното земеделие, промишленост и търго­вия, годишният продукт на нейната земя и труд очевидно са се увеличили.

Стабилността на Английската банка е равна на стабилност­та на британското правителство. Всичко, което тя е авансирала на държавата, трябва да бъде загубено, преди кредиторите й да претърпят каквато и да било загуба. Никаква друга банко­ва компания не може да бъде учредена в Англия с акт на пар­ламента или да се състои от повече от шест членове. Тя дей­ствува не само като обикновена банка, но и като голям мотор на държавата. Тя получава и плаща по-голямата част от анюитетите, които се дължат на кредиторите на държавата, пуска в обръщение съкровищни бонове и авансира на правителството годишната сума на поземления данък и данъка върху малца, които често се плащат едва след няколко години.
Най-разумните банкови операции могат да увеличат актив­ността на страната не като увеличават нейния капитал, а като правят по-голяма част от този капитал активна и производител­на, отколкото би могла да бъде такава иначе. Онази част от капитала на един търговец, която той е принуден да държи у себе си неизползвана и в налични пари за посрещане на евен­туални искания, е мъртъв капитал, който докато остава в това състояние, не произвежда нищо нито за него, нито за страната.
Разумните банкови операции, които осигуряват, ако мога да си послужа с такава силна метафора, един вид въздушен път, дават на страната възможност да превърне, та­ка да се каже, голяма част от своите шосета в добри пасища и житни ниви и по този начин

В страна, която няма нито външна търговия, нито по-усъвършенствувани манифактури, един едър земевладелец няма нищо, което може да размени срещу по-голямата част от про­дукта на своите земи, която надвишава издръжката на онези, които обработват земята, и употребява всичко в къщата си за селско гостоприемство. Ако излишният продукт е достатъчен за издръжката на сто или хиляда души, той не може да го из­ползва по друг начин, освен да издържа сто или хиляда души. Затова той винаги е заобиколен от слуги и други зависими от него хора, които поради това, че нямат еквивалент, който да му предложат за своята издръжка, а живеят напълно от не­говата щедрост, трябва да му се подчиняват по същата при­чина, поради която войниците трябва да се подчиняват на су­верена, който им плаща. Преди разпространението на търго­вията и манифактурите в Европа гостоприемството на богатите и знатните, като се започне от суверена и се стигне до най-малкия барон, надвишавало всички представи, които днес мо­жем да имаме в това отношение. Уестминстър хол бил трапе­зария за Уилям Червенокосия и често се оказвал недостатъчно просторен да побере неговите сътрапезници. За доказателство за пищното великолепие на Томас Бекет се смята това, че на­реждал да застилат пода на неговата зала според сезона с чисто сено или тръстика, да не би рицарите и оръженосците, за които нямало столове, да изцапат хубавите си дрехи, когато сядали на пода, за да изядат своя обяд. Великият граф на Уорик всеки ден хранел в различните си имения 30 000 души; дори тази цифра да е преувеличена, тя трябва все пак да е била много голяма, за да допуска такова преувеличение. По­добно гостоприемство се наблюдаваше до преди няколко годи­ни в някои части на планинска Шотландия. То, изглежда, е присъщо на всички народи, на които търговията и манифактурите са малко известни. Аз видях, разказва доктор Покок, как един арабски вожд обядваше на улицата в един град, където бе дошъл да продаде своя добитък, и канеше всички минувачи, дори вулгарните просяци, да седнат при него и да споделят не­говия обед.
Селяните били във всяко отношение зависими от едрия зе­мевладелец, така както и неговите слуги. Дори онези от тях, които не се намирали в състояние на крепостна зависимост, били арендатори, които той можел да изгони по свое усмотре­ние и които му плащали рента, далеч не равностойна на из­дръжката, която им давала земята. Една крона, половин крона, една овца, едно агне бяха преди няколко години в планинска Шотландия обикновената аренда за земя, от която живееше едно семейство. В някои места и до ден днешен е така и все пак за своите пари човек не може да купи там повече стоки, отколкото другаде. В страна, където излишният продукт на едно голямо имение трябва да бъде потребен в самото имение, за собственика често е по-удобно една част от него да се потребява извън неговата къща, стига само онези, които я потребяват, да си остават също тъй зависими от него, както и неговите наематели или слуги. По този начин му се спестява неудобството на прекалено голяма компания или прекалено голямо семейство. Един арендатор, който по всяко време може да бъде изгонен от земевладелеца и който има достатъчно зе­мя, за да издържа семейството си срещу малко повече от една веднъж завинаги определена рента, е също тъй зависим от земевладелеца, както и всеки от неговите слуги или наематели, и трябва да му се подчинява също тъй безусловно. Както по­добен земевладелец храни слугите и наемателите си в собстве­ната си къща, така той храни арендаторите си в техните къщи. Издръжката на едните и на другите идва от неговата щедрост и времетраенето й зависи от добрата му воля.

Че богатството се състои от пари или от злато и сребро, е разпространен възглед, който естествено произтича от двой­ната функция на парите като средство за размяна и като ме­рило на стойността. Тъй като парите са средство за размяна, когато имаме пари, ние можем по-лесно да си доставим това, което ни е нужно, отколкото чрез която и да било друга стока. Ние винаги установяваме, че главното е да получим пари. Имаме ли ги, не е трудно да си купим по-нататък всичко. Тъй като парите са мерило на стойността, ние оценяваме стойността на всички други стоки с количеството пари, срещу което те се разменят. За богат човек казваме, че струва много пари, а за беден, че струва малко пари. За пестелив човек, т.е. такъв, който се стреми да забогатее, се казва, че обича парите, а за лекомислен, щедър или разточителен човек се казва, че е равнодушен към тях. Да забогатееш – значи да направиш пари; с една дума, в обикновения език богатство и пари се смятат във всяко отношение за синоними.

За богата страна, както и за богат човек, се смята онази, която има пари в изобилие, и натрупването на злато и сребро в дадена страна се смята за най-краткия път за нейното за­богатяване. Известно време след откриването на Америка пър­вото, за което испанците питали, когато слизали на непознат бряг, обикновено било дали наоколо може да се намери злато или сребро. В зависимост от получените сведения те решавали дали си заслужава да се създаде там колония или да се за­воюва страната. Плано Карпино, моряк, когото кралят на Фран­ция изпратил като посланик при един от синовете на прочутия Чингис хан, казва, че татарите често го питали дали във френ­ското кралство има много овце и волове. Въпросът им преслед­вал същата цел, както и въпросът на испанците. Те искали да знаят дали страната е достатъчно богата, за да има смисъл да я завоюват. У татарите, както и у другите пастирски народи, които обикновено не познават употребата на пари, добитъкът е средство за размяна и мерило на стойността. Затова според тях богатството се състояло в добитък, както според испан­ците се състояло в злато и сребро. От двата възгледа татар­ският бил може би най-близо до истината.
Лок отбелязва една разлика между парите и другите дви­жими стоки. Всички други движими стоки, казва той, са по своята природа така потребими, че не бива да се разчита мно­го на богатството, което се състои от тях, и народ, който една година има излишък от тях, може през следващата година да изпитва голям недостиг, без да е осъществил какъвто и да било износ, само поради собствената му разточителност и пра­хосничество. Парите, напротив, са верен приятел; макар да мо­гат да преминават от ръка в ръка, те не подлежат лесно на опустошение и потребление, стига само да могат да бъдат за­държани в страната. Затова златото и среброто са според него най-солидната и най-съществената част от движимото бо­гатство на един народ и по тази причина умножаването на тези метали трябва да бъде, както той смята, главната задача на нейната политическа икономия.

Вносът на злато и сребро не е главната и още по-малко единствената изгода, която една нация получава от външна­та си търговия. Между каквито и места да се води външната търговия, всички тези места имат две особени изгоди от нея. Тя изнася онази излишна част от продукта на тяхната земя и труд, която не се търси у тях, и срещу нея докарва обратно нещо друго, което се търси. Тя придава стойност на техния из­лишък, като го разменя срещу нещо друго, което може да задоволи една част от потребностите им и да умножи удо­волствията им.
Откриването на Америка обогати Европа не с вноса на злато и сребро. Поради богатството на американските мини тези метали поевтиняха. Сребърни прибори могат да се ку­пят сега с около една трета от житото или труда, които са стрували през XV век. При същия годишен разход на труд и стоки Европа може сега да купува всяка година три пъти по-голямо количество сребърни прибори, отколкото е можела да купува тогава. Но когато една стока почва да се продава за една трета от цената, която е имала досега, не само предишните купувачи могат да купуват три пъти повече от преди, но тя става достъпна за далеч по-голям брой купувачи, може би за над десет или дори над двадесет пъти повече от преди. Така че сега в Европа може да има не само повече от 3 пъти, но и по­вече от 20 или 30 пъти по-голямо количество сребърни прибо­ри, отколкото би имало дори при сегашното й цивилизовано състояние, ако американските мини изобщо не бяха открити. Дотолкова Европа несъмнено е получила действителна, макар и сигурно много незначителна изгода. Ниската цена на зла­тото и среброто прави тези метали по-малко подходящи дори за монети, отколкото преди.

Говори се, че е губеща търговията, която един занаятчия води с пивоварната, и че търговията, която една промишлена нация води естествено със страна, която произвежда вино, мо­же да се смята за търговия от същото естество. Аз възразя­вам и казвам, че търговията с пивоварната не е непременно губеща. По своята природа тя е също тъй изгодна, както вся­ка друга, макар че се поддава може би малко повече на зло­употреби. Професията на един пивовар и дори на един съдър­жател на бирария произтича от едно необходимо разделение на труда, както и всяка друга. За един работник ще е обик­новено по-изгодно да купува нужното му количество бира от пивовара, отколкото да я вари сам, а ако е беден, за него ще бъде дори по-изгодно да я купува по малко от търговеца на дребно, отколкото да я купува наведнъж от пивоваря. Несъм­нено той може да купува прекалено много и от единия, и от другия, както и от другите търговци в квартала, например от месаря, ако е лаком, или от манифактуриста, ако иска да ми­нава за конте сред себеподобните си. При все това за голяма­та маса работници е изгодно всички тези професии да бъдат свободни, макар че с тази свобода би могло да се злоупотре­бява при всяка от тях, и то при някои може би по-вероятно, отколкото при други. Освен това макар отделни лица да мо­гат понякога да се разорят поради прекомерно потребление на спиртни напитки, не съществува, изглежда, опасност това да се случи с цялата нация. Макар във всяка страна да има много хора, които харчат за такива напитки повече, отколко­то могат да си позволят, все пак в нея винаги има далеч по­вече хора, които харчат по-малко. Заслужава да се отбележи също, че съдейки от опит, ниската цена на виното, изглежда, насърчава не пиянството, а трезвеността. Жителите на страни­те, които произвеждат вино, са обикновено най-трезвите хора в Европа – доказателство за това са испанците, италианци­те и жителите на южните провинции на Франция. Хората ряд­ко губят мярката във всекидневните си разходи. Никой не се стреми да се покаже щедър и добър другар, като проявява разточителност по отношение на напитка, която е толкова ев­тина като слабата бира. Напротив, в страни, където поради прекомерен зной или студ не расте грозде и където поради то­ва виното е скъпо и представлява рядкост, пиянството е раз­пространен порок, както сред северните народи и всички оне­зи, които живеят между тропиците, например негрите от брега на Гвинея. Когато френски полк бъде преместен от северни­те провинции, където виното е малко скъпо, в южните про­винции, където то е много евтино, войниците, както често съм чувал да се говори, отначало се съблазняват от евтината це­на и новостта на доброто вино, но след няколко месеца по­вечето от тях стават също тъй трезви, както и останалите жи­тели. Ако митата върху чуждите вина и акцизите върху мал­ца, бирата и ела бъдат отменени изведнъж, това би могло по същия начин да предизвика във Великобритания почти всеоб­що и временно пиянство сред средните и долните класи на на­рода, което вероятно скоро би било последвано от трайна и почти всеобща трезвеност. Сега пиянството съвсем не е по­рок на светските хора или на онези, които лесно могат да си набавят най-скъпите напитки. У нас едва ли може да се види някога джентълмен, който да се е напил с бира. Освен това ограниченията на търговията с вино във Великобритания це­лят, изглежда, не толкова да попречат на хората да ходят, ако мога така да се изразя, в кръчмата, колкото да ходят там, къде­то могат да купят най-добрата и най-евтината напитка

Нация, която иска да забогатее чрез външна търго­вия, ще постигне тази цел най-сигурно тогава, когато всички съседни нации са богати, развиват производителна дейност и се занимават с търговия. Без съмнение голяма нация, заоби­колена от всички страни от диваци-номади и бедни варвари, би могла да придобие богатства чрез обработване на собстве­ните си земи и чрез вътрешната си търговия, но не чрез вън­шна търговия. По този начин, изглежда, са придобили голя­мото си богатство древните египтяни и съвременните китайци. Говори се, че древните египтяни пренебрегвали външната тър­говия, а съвременните китайци, както е известно, се отнасят към нея с крайно презрение и едва я удостояват със сносна защита от страна на законите. Съвременните принципи на вън­шната търговия целят обедняването на всички наши съседи и доколкото са в състояние да постигнат тази цел, се стремят да направят тъкмо тази търговия незначителна и жалка.

Поради тези именно принципи търговията между Фран­ция и Англия е била и в двете страни предмет на толкова много притеснения и ограничения. Но ако тези две страни взе­мат под внимание действителния си интерес без търговска завист или национална вражда, търговията с Франция би мог­ла да бъде по-изгодна за Великобритания от търговията с коя­то и да било друга страна и по същата причина търговията с Великобритания би била за Франция най-изгодната. Франция е най-близкият съсед на Великобритания. В търговията между южния бряг на Англия и северния и северозападния бряг на Франция може, както и във вътрешната търговия, да се очак­ват четири, пет или шест оборота на капиталите годишно. Сле­дователно вложеният в тази търговия капитал може във всяка от тези страни да прилага четири, пет или шест пъти по-го­лямо количество труд и да осигурява заетост и средства за съ­ществуване на четири, пет или шест пъти по-голям брой хо­ра в сравнение с еднакво голям капитал в повечето от други­те клонове на външната търговия. Между най-отдалечените части на Франция и Великобритания капиталите могат да пра­вят поне един оборот годишно и дотолкова дори тази търговия би била поне също тъй изгодна, както повечето други клонове на нашата външна търговия с европейските страни. Тя би би­ла поне три пъти по-изгодна от прехвалената ни търговия с нашите северноамерикански колонии, при която капиталите рядко правят един оборот за по-малко от три години, а често едва за четири или за пет години. Освен това Франция има, както се приема, 24 млн. жители, докато нашите северноаме­рикански колонии, както се предполага, никога не са имали повече от 3 милиона. При това Франция е далеч по-богата страна от Северна Америка, макар че поради по-неравномерното разпределение на богатството във Франция има много повече бедни и просяци, отколкото в Северна Америка. Следо­вателно Франция би могла да представлява за нас поне 8 пъ­ти по-голям и – поради по-голямата бързина на оборотите – 24 пъти по-изгоден пазар, отколкото са представлявали ня­кога за нас нашите северноамерикански колонии. Търговията с Великобритания би била за Франция също тъй изгодна и пропорционално на богатството, населението и близостта на двете страни би имала същото предимство пред търговията, която Франция води със своите колонии.

Когато правителството, за да отстрани неудобствата на едно поскъпване, нарежда на всички търговци на жито да про­дават житото си по цена, която смята за разумна, то или ги възпира да го докарат на пазара, което може понякога да пре­дизвика глад дори веднага след реколтата, или, ако го дока­рат на пазара, дава на народа възможност и по този начин го поощрява да го потребява толкова бързо, че в резултат по необходимост да възникне глад още преди края на годи­ната. Неограничената, нестеснявана от нищо свобода на тър­говията с жито е не само единственото ефикасно предпазно средство срещу мизерията на един глад, но и най-доброто сред­ство срещу неудобствата на едно поскъпване, защото неудоб­ствата на един действителен недостиг с нищо не могат да бъ­дат отстранени, а само да бъдат смекчени. Никоя търговия не заслужава повече пълното покровителство на закона и ни­коя не се нуждае от него толкова много, защото никоя тър­говия не е в такава степен обект на недоволството на народа.
В години на недостиг долните класи на народа приписват бедственото си положение на алчността на търговеца на жито, който става обект на тяхната ненавист и възмущение. Затова, вместо да трупа печалби, в такива случаи той често се изла­га на опасността да бъде разорен и да види складовете си раз­грабени и разрушени в резултат на насилствените им действия. При това тъкмо в годините на недостиг, когато цените са високи, търговецът на жито разчита на най-голяма печалба. Обикновено той има договори с няколко земеделски стопани да му доставят през определен брой години определено коли­чество жито на определена цена. Тази договорна цена се уста­новява съобразно с предполагаемата умерена и разумна цена, т.е. съобразно с обичайната или средната цена, която преди последните години на недостиг възлизаше обикновено на око­ло 28 шил. за 1 квартер пшеница и съответно за другите ви­дове зърнени храни. Следователно в години на недостиг тър­говецът на жито купува голяма част от своето жито на обичай­ната цена и го продава на далеч по-висока цена. Но че тази извънредна печалба е само достатъчна да постави търговия­та му при равни условия с другите видове търговия и да ком­пенсира многото загуби, които търпи в други случаи отчасти поради подлежащия на разваляне характер на самата стока и отчасти поради честите и непредвидени колебания На ней­ната цена, ясно произтича от единственото обстоятелство, че големи богатства се придобиват в тази търговия толкова ряд­ко, колкото и във всяка друга. Но народното недоволство, на което тя е изложена в години на недостиг – единствените го­дини, когато тя може да бъде много рентабилна, убива у поч­тените и богатите хора желанието да се занимават с нея. Тя е предоставена на една по-долна категория търговци; и мел­ничарите, хлебарите, търговците и комисионерите на брашно, както и известен брой жалки търгаши са почти единствените посредници, които стоят на вътрешния пазар между произво­дител и потребител.
Някогашната европейска икономическа политика вместо да заглуши това предубеждение на народа срещу една тъй благотворна за обществото търговия, изглежда, по-скоро го е одобрявала и поощрявала. […]
Страхът на народа от изкупуването на житото и спекулата с него може да се сравни със също тъй разпространените сред народа страхове и подозрения относно магьосничеството. Не­щастниците, обвинявани в последното престъпление, са били толкова виновни за злощастието, което са им вменявали във вина, колкото и онези, които са били обвинявани в първото престъпление. Законът, който сложи край на процесите за ма­гьосничество и лиши всекиго от възможността да задоволи соб­ствената си злоба, като обвини съседа си в това въображаемо престъпление, изглежда, действително е сложил край на тези страхове и подозрения, като премахна главната причина, която ги подхранваше и поддържаше. Един закон, който би дал пъл­на свобода на вътрешната търговия с жито, би сложил вероят­но също тъй успешно край на страха на народа от изкупува­нето и спекулата с жито.

Говори се, че почти всичкото ни злато идва от Португалия. С другите нации търговският ни баланс е неблагоприятен или не много в наша полза. Но ние трябва да помним, че колкото повече злато внасяме от една страна, толкова по-малко трябва по необходимост да внасяме от всички други. Действителното търсене на злато, както и на всяка друга стока, е ограничено във всяка страна до определено количество. Ако девет десети от това количество се внася от една страна, за внос от всички други остава само една десета. Освен това колкото повече зла­то се внася годишно от една или друга страна свръх онова, което е необходимо за позлатени прибори и монети, толкова повече трябва по необходимост да се изнася за други страни; и колкото повече този най-незначителен обект на съвременната политика – търговският баланс, се оказва благоприятен с една или друга страна, толкова по-неблагоприятен трябва да е той за нас с много други.
Но на основание на глупавата представа, че Англия не мо­же да съществува без търговията с Португалия, към края на последната война Франция и Испания, без да се позовават на обида или провокация, поискаха от португалския крал да за­твори своите пристанища за всички британски кораби и като гаранция за това да приеме в тях френски или испански гар­низони. Ако португалският крал бе приел тези позорни условия, поставени му от неговия зет, испанския крал, Британия щеше да се избави от много по-голямо неудобство от това, да загуби търговията с Португалия, именно – от бремето да поддържа много слаб съюзник, до такава степен лишен от всички сред­ства за самозащита, че цялата мощ на Англия, насочена към тази единствена цел, едва ли щеше да го защити в още една кампания. Загубването на търговията с Португалия несъмне­но щеше да постави в значително затруднение търговците, ан­гажирани по онова време в нея, които може би нямаше да намерят в продължение на една или две години друго, еднакво изгодно приложение на своите капитали; и в това щеше да се състои вероятно цялото неудобство, което Англия можеше да изпита от този образец на търговската политика.
Големият годишен внос на злато и сребро не е предназна­чен нито за прибори, нито за монети, а за външната търговия. Една заобиколна външна търговия с потребителни стоки може да се води по-изгодно с помощта на тези метали, отколкото на почти всички други стоки. Тъй като са всеобщ инструмент на търговията, те се приемат по-охотно от всякакви други стоки срещу всички стоки без изключение, а поради малкия им обем и голямата им стойност транспортирането им от едно място на друго струва по-малко от транспортирането на всеки друг вид стока и при това транспортиране те губят по-малко от своята стойност. Ето защо от всички стоки, които се купуват в чужда страна с единствената цел да бъдат продадени или разменени отново срещу някакви други стоки в друга страна, няма по-удобни от златото и среброто. Главната изгода от търговията с Португалия се състои в това, че тя улеснява цялата косвена търговия с потребителни стоки, която Великобритания води; и макар тази изгода да не е изключителна, тя несъмнено е зна­чителна.

През XIV и XV век венецианците водели много изгодна тър­говия с подправки и други източно­индийски стоки, които доста­вяли на другите европейски народи. Те ги купували главно в Египет, който по това време се намирал под властта на мамелюците – враговете на турците, на които венецианците също били врагове. Тази общност на интересите създала с помощта на парите на Венеция такава връзка между тях, че венециан­ците имали горе-долу монопол върху търговията.
Големите печалби на венецианците събудили алчността на португалците. През XV век те се стремели да открият морски път до страните, от които маврите им доставяли слонова кост и златен пясък през пустинята. Те открили Мадейра, Канарски­те и Азорските острови, островите Зелени нос, бреговете на Гви­нея, Лоанго, Конго, Ангола и Бенгуела и най-после нос Добра надежда. Те отдавна желаели да вземат участие в доходната търговия на венецианците и това последно откритие им създа­ло многообещаващи изгледи в това отношение. В 1497 г. Васко да Гама отплувал от пристанището на Лисабон с флота от че­тири кораба и след единадесетмесечно плаване стигнал до бре­га на Индостан и по този начин завършил една поредица от открития, които много упорито и почти без прекъсване били пра­вени близо цял век.
Няколко години преди това, когато цяла Европа следяла в напрегнато очакване начинанията на португалците, чийто ус­пех изглеждал все още съмнителен, един генуезки мореплавател съставил още по-смел план да отплува за Източна Индия, ка­то потегли на запад. По онова време положението на тези стра­ни било много слабо известно в Европа. Малкото европейски пътешественици, които били ходили там, преувеличавали раз­стоянието може би поради простотия и невежество, защото то­ва, което действително било много голямо, изглеждало почти безкрайно на онези, които не можели да го измерят, или може би за да засилят малко изумителността на своите приключе­ния, посещавайки тъй неимоверно отдалечени от Европа стра­ни. Колумб много правилно заключил, че колкото по-дълъг е източният път, толкова по-кратък трябва да е западният. Зато­ва той решил да потегли по този път като по-кратък и по-си­гурен и имал щастието да убеди Изабела Кастилска в добрите изгледи на своя план. Той отплувал от пристанището Палос през август 1492 г., близо пет години преди експедицията на Васко да Гама да потегли от Португалия, и след едно пъте­шествие от два до три месеца открил първо някои от малките Бахамски, или Лукайски, острови, а след това големия остров Сан Доминго.
Но страните, които Колумб открил в това или в следващите си пътешествия, не приличали на онези които бил тръгнал да търси. Вместо богатството, културата и гъстото население на Китай и Индостан той намерил в Сан Доминго и във всички други части на новия свят, които посетил, само земя, покрита от край до край с гори, необработена и населена само с няколко племена от голи и жалки диваци. Но той не искал да по­вярва, че това не са същите страни, описани от Марко Поло – първия европеец, който посетил Китай или Източна Индия или поне оставил тяхно описание. И често едно незначително сход­ство като например това, което установил между Сибао, име на планина в Сан Доминго, и името Сипанго, споменавало от Марко Поло, било достатъчно да го върне към любимото му предубеждение въпреки очевидните факти. В писмата си до Фердинанд и Изабела той наричал откритите от него страни Индия. Той ни най-малко не се съмняващ че те са периферия­та на описаните от Марко Поло страни и че не се намира много далеч от Ганг или от страните, завоювани някога от Алек­сандър Велики. Дори когато в края на краищата се убедил, че това са други страни, той все пак хранел надеждата, че тези богати страни не са разположени много далеч, и затова в едно следващо пътешествие тръгнал да ги търси покрай брега на материка и към Дариенския провлак.
Поради тази грешка на Колумб името Индия останало от­тогава на тези нещастни страни. А когато най-после било уста­новено, че новата Индия е съвсем различна от старата, първата била наречена Западна, за разлика от последната, която била назована Източна.
За Колумб било обаче много важно откритите от него земи, каквито и да били те, да бъдат представени на испанския двор като страни с много голямо значение. Но от това, което състав­лява действителното богатство на всяка страна – растителните и животинските продукти на земята, по онова време нямало нищо, което да може да оправдае представянето им по този начин.

По изобилието на добри земи европейските колонии в Аме­рика и Западна Индия приличат на колониите на древна Гър­ция и дори ги надминават. По своята зависимост от държава­та-майка те приличат на колониите на древния Рим; но отда­лечеността им от Европа отслабила повече или по-малко дей­ствието на тази зависимост. Положението им ги поставило по-малко под надзора и под властта на страната-майка. Когато преследвали интересите си по свое разбиране, на техния на­чин на действие в много случаи не се обръщало внимание, за­щото той бил непознат или непонятен в Европа; понякога оба­че той бил търпян и толериран, защото при тяхната отдалече­ност трудно можел да бъде възпрян. Дори насилническото и де­спотично правителство на Испания в много случаи било при­нудено от страх от общо въстание да отменя или смекчава за­поведите, които било издало за управлението на своите коло­нии. Така че прогресът на всички европейски колонии по отно­шение на богатство, население и култура е бил много голям.

Чрез своя дял от златото и среброто испанското правителст­во извличало известен доход от своите колонии от първия мо­мент на тяхното възникване. Този доход бил от такова естество, че не можел да не поражда в алчните хора прекомерни очаква­ния за още по-големи богатства. Затова испанските колонии от самото начало на своето създаване привличали твърде много вниманието на страната-майка, докато колониите на другите европейски нации дълго време били пренебрегвани. Първите може би не процъфтели повече от това внимание, а вторите – по-малко от това пренебрежение. Пропорционално на размери­те на земята, която притежават, испанските колонии се смятат за по-рядко населени и процъфтяващи от колониите на почти всички други европейски нации. Но прогресът дори на испан­ските колонии по отношение на население и култура несъмне­но е бил много бърз и много голям. Град Лима, основан след завоюването, имал преди около 30 години според Улоа 50 000 жители. Кито, който бил малко индианско село, имал според този автор същото население. Гемели Карери, който, както се твърди, само се представял за пътешественик, но който, из­глежда, навсякъде е писал въз основа на крайно добра инфор­мация, казва за град Мексико, че има 100 000 жители – циф­ра, която въпреки всички преувеличения на испанските писа­тели надвишава вероятно пет пъти броя на жителите, които той имал по времето на Монтецума. Този брой далеч надвиша­ва броя на жителите на Бостон, Ню Йорк и Филаделфия – три­те най-големи града на английските колонии. В Мексико и Перу преди завоюването им от испанците нямало впрегатен до­битък. Ламата била единственото товарно животно, а нейната сила, изглежда, далеч отстъпва на силата на обикновено ма­гаре. Плугът бил там непознат. Те не познавали употребата на желязо. Нямали нито сечени монети, нито каквото и да било общоприето средство за търговия. Търговията им била раз­менна. Нещо като дървена лопата било главното оръдие за обработване на земята. Остри камъни им служели за ножове и брадви, рибени кости и здравите жили на някои животни им служели за шиене и били, изглежда, главният им занаятчийски инструмент. При това положение на нещата изглежда невъз­можно която и да било от тези империи да е била толкова об­работена и култивирана, както сега, когато те са обилно снаб­дени с всички видове европейски добитък и когато в тях са въ­ведени употребата на желязото и плуга и много европейски за­наяти. Но населението на всяка страна трябва да е пропорцио­нално на степента на нейното обработване и култура. Въпреки жестокото изтребване на коренните жители, което последвало завоюването, тези две големи империи сега са вероятно по-гъ­сто населени откогато и да било преди, а и населението сигур­но е твърде различно, защото трябва, смятам, да признаем, че испанските креоли в много отношения превъзхождай старите ин­дианци.

В почти напълно покрита с гори страна, където дървеният материал следователно има малка или почти никаква стойност, разходите за изсичането на горите са главната пречка за по­добрението на земята. Като предоставя на колониите много широк пазар за техния дървен материал, законът улеснява това подобрение, повишавайки цената на една стока, която иначе би имала малка стойност, и давайки им по този начин възможност да изкарват известна печалба от една работа, коя то иначе би причинявала само разходи.

В страна, която не е наполовина заселена и наполовина обработена, добитъкът естествено се размножава свръх по­треблението на жителите и поради това често има малка или почти никаква стойност. Но както вече показах, преди да ста­не възможно по-голямата част от земите на една страна да се култивират както трябва, е необходимо цената на добитъ­ка да се намира в определено съотношение с цената на жито­то. Като осигурява много широк пазар за американския до­битък във всякакъв вид – заклан и жив, законът повишава стойността на една стока, чиято висока цена е толкова съ­ществена за култивирането на земята. Но добрите резулта­ти от тази свобода трябва да бяха нарушени до известна сте­пен от закона, издаден в 4-тата година от царуването на Георг III, гл. 15, който отнася кожите към изброените стоки и по този начин понижава стойността на американския доби­тък.

Законодателството почти винаги е имало, изглежда, за цел да увеличава корабоплаването и морската мощ на Вели­кобритания, като разширява риболова на нашите колонии. За­това риболовът се е ползвал с всички поощрения, които сво­бодата може да му даде, и в резултат е процъфтявал твър­де много. По-специално риболовът в Нова Англия беше преди последните размирици може би един от най-значителните в света. Ловът на китове, който въпреки извънредно голямата премия, се води във Великобритания с толкова незначителен резултат, че по мнението на много хора (за което обаче не гарантирам) целият улов не надвишава много стойността на годишно изплащаните премии, се води в Нова Англия в много широк обхват без всякаква премия. Рибата е един от глав­ните артикули, с които северноамериканците търгуват с Испа­ния, Португалия и средиземноморските пристанища.

Захарта се отнасяла първоначално към изброените стоки и можела да се изнася само във Великобритания. В 1731 г. оба­че по искане на захарните плантатори износът й бе разрешен за всички части на света. Но ограниченията, при които бе да­дена тази свобода, заедно с високата цена на захарта във Ве­ликобритания направиха това разрешение до голяма степен безрезултатно. Великобритания и нейните колонии все още продължават да са почти единственият пазар за всичката за­хар, произвеждана от британските плантации. Тяхното потреб­ление расте толкова бързо, че макар в резултат на увеличено­то производство в Ямайка и на отстъпените острови вносът на захар да се е увеличил твърде значително през последните 20 години, износът за чужди страни трябва да не е много по-голям от преди.

Ромът е много важен артикул в търговията, която американците водят с африканските брегове, откъдето докарват срещу него роби негри.

Търговският капитал е също тъй безплоден и непроизводи­телен, както и промишленият капитал. Той само удължава съ­ществуването на собствената си стойност, без да произвежда нова стойност. Неговата печалба представлява само възстано­вяване на издръжката, която собственикът му си авансира през времето, през което го прилага, или докато той постъпи отно­во при него. Тя е само възстановяване на част от разходите, които трябва да бъдат направени за неговото прилагане.
Трудът на занаятчиите и манифактуристите никога не до­бавя нищо към стойността на цялата годишна сума на суро­вия продукт на земята. Наистина той добавя много към стой­ността на някои отделни негови части, но потреблението на другите, до което той междувременно води по необходимост, е абсолютно равно на стойността, която добавя към тези части, така че стойността на цялата сума нито за миг не се увели­чава ни най-малко от това. Например лицето, което изработва дантелите за чифт фини маншети, може понякога да повиши стойността на ленени конци, струващи едно пени, на 30 ф. ст. Но макар и на пръв поглед да изглежда, че увеличава по то­зи начин стойността на част от суровия продукт около 7200 пъ­ти, в действителност то не добавя нищо към стойността на ця­лата годишна сума на суровия продукт. Изработването на те­зи дантели му коства може би две години труд. Тридесетте фунта стерлинги, които получава след завършването на рабо­тата, не са нищо друго освен възстановяване на издръжката, която то си авансира през двете години, през които е било заето с нея. Стойността, която то добавя към стойността на ле­нените конци с труда на всеки ден, месец и година, възстано­вява само стойността на собственото му потребление през то­зи ден, месец и година. Следователно то никога не добавя ни­що към стойността на цялата годишна сума на суровия про­дукт на земята, тъй като делът на продукта, който непрекъс­нато потребява, винаги е равен на стойността, която то непре­къснато произвежда. Крайната бедност на повечето хора, заети в тази скъпа, макар и незначителна манифактура, може да ни убеди, че цената на труда им обикновено не надвишава стой­ността на тяхната издръжка. Друго е положението с работа­та на арендаторите и селскостопанските работници. В рентата на земевладелеца обикновено тя постоянно произвежда стой­ност, след като е възстановила напълно цялото потребление, всички разходи, направени за прилагането на труда и издръж­ката както на работниците, така и на техния работодател.
Занаятчиите, манифактуристите и търговците могат да уве­личават дохода и богатството на обществото само чрез песте­ливост, или – както се изразяват авторите на тази система – чрез въздържание, т.е. като се отказват от една част от фон­довете, предназначени за тяхната издръжка. Те възпроизве­ждат всяка година само тези фондове. Затова, ако не спестяват всяка година една част от тях, ако не се въздържат всяка го­дина от потреблението на една част от тях, производителният им труд ни най-малко не може да увеличи дохода и богатство­то на обществото.
Все пак непроизводителната класа е не само полезна, но и много полезна за другите две класи. Благодарение на труда на търговците, занаятчиите и манифактуристите земевладелците и земеделците могат да купуват нужните им чужди стоки и ма­нифактурните изделия на собствената им страна с продукта на далеч по-малко количество свой собствен труд, отколкото биха били принудени да употребят, ако биха се опитали не­сръчно и неумело да внасят първите сами или сами да изгот­вят вторите за своя употреба. Благодарение на непроизводи­телната класа земеделците са освободени от много грижи, кои­то иначе биха отклонявали вниманието им от обработването на земята. По-големият продукт, който те са в състояние да про­изведат вследствие на това нераздвоено внимание, е напъл­но достатъчен да плати всички разходи, които издръжката и прилагането на труда на непроизводителната класа костват на земевладелците или на тях самите. Така че колкото и непро­изводителен да е трудът на търговците, занаятчиите и манифактуристите, той все пак допринася косвено за увеличаване­то на продукта на земята.

Някои склонни към теоретизиране лекари изглежда са си въобразявали, че здравето на човешкото тяло може да се опаз­ва само при строг режим на диета и упражнения, най-малкото нарушение на който по необходимост води до известна степен на заболяване или разстройство, отговаряща на степента на на­рушението. Опитът обаче би показал, че човешкото тяло често си остава, поне външно, съвсем здраво при най-различни режи­ми, дори при такива, които обикновено се смятат за всичко дру­го, но не и за здравословни. Би се установило, че в състояние на здраве човешкият организъм има в себе си някакъв неиз­вестен принцип на само­опазване, способен да предотвратява или поправя в много отношения лошите последици на дори мно­го вредни режими. Кене, който сам беше лекар, и то склонен към теоретизиране, се е придържал, изглежда, към съшия въз­глед и относно държавния организъм и си е въобразявал, че той може да заяква и процъфтява само при точно определен режим – строгия режим на съвършена свобода и съвършено правосъдие. Той, изглежда, не е взел под внимание обстоятел­ството, че в държавния организъм естествените усилия, които всеки човек постоянно прави за подобряване на своето поло­жение, са принцип на само­опазване, способен да предотвратя­ва и поправя в много отношения лошите последици на една при­страстна и притеснителна политическа икономия. Макар че по­добна политическа икономия несъмнено забавя повече или по-малко естествения напредък на една нация към богатство и просперитет, тя не винаги може да го спре напълно и още по-малко да го върне назад. Ако една нация не би могла да просперира, без да се ползва от съвършена свобода и съвършено правосъдие, на света не би имало нация, която би могла изоб­що да просперира. За щастие мъдрата природа е вложила в държавния организъм предостатъчно средства за поправяне на много от лошите последици на човешката глупост и несправед­ливост, също както е заложила в тялото на човека средствата за поправяне на лошите последици на неговата леност и неумереност.
Но главната грешка на тази система се състои, изглежда, в това, че представя класата на занаятчиите, манифактуристите и търговците за напълно безплодна и непроизводителна. След­ващите бележки могат да послужат за това, да покажат, че е неправилно тя да бъде представяна по този начин…

Политиката на Китай благо­приятствува земеделието повече от всички други отрасли. Говори се, че в Китай положението на един селянин е толкова по-високо от положението на един занаятчия, колкото в повечето европейски страни положение­то на един занаятчия е по-високо от положението на един селя­нин. В Китай голямото желание на всеки човек е да придобие малко парче земя било като собственост, било под аренда и арендата се давала там при много умерени условия и била достатъчно гарантирана на арендаторите. Китайците проявяват малко уважение към външната търговия. „Вашата жалка тър­говия!“ – така се изразявали обикновено мандарините на Пе­кин пред руския пълномощен министър Де Ланге. С изключение на Япония китайците не водят почти никаква външна търговия със собствени кораби и допускат корабите на чужди нации само в едно или две пристанища на своята държава. Затова външната търговия на Китай, било със собствени кора­би или с кораби на чужди нации, е ограничена до далеч по-те­сен кръг, отколкото би могла да се разрасне естествено, ако й беше предоставена по-голяма свобода.

Гербов налог върху съдопроизводствените книжа, който все­ки отделен съд събира и употребява за заплащане на съдиите и другите съдебни чиновници, би могъл по същия начин да но­си доход, достатъчен за покриване на разходите за правораз­даване, без да се стоварва каквото и да било бреме върху об­щия доход на обществото. Наистина в този случай съдиите мо­гат да бъдат изложени на изкушението да умножават ненужно съдебните книжа по всяко дело, за да увеличат максимално постъпленията от такъв гербов налог. В съвременна Европа е станало обичай заплащането на адвокатите и секретарите на съда да се определя по броя на страниците, които те трябва да напишат; но съдът изисква всяка страница да съдържа тол­кова и толкова реда и всеки ред – толкова и толкова думи. За да печелят повече, адвокатите и секретарите се изхитриха да увеличават ненужно думите, изопачавайки правния език, смя­там, на всички съдилища в Европа. Подобно изкушение би могло да доведе до подобно изопачение на формата на съдо­производството.

 

Дисциплината в учебните заведения по начало е измислена не за доброто на студентите, а в интерес на преподавате­лите, или – по-точно казано – за тяхното удобство. Нейната цел във всички случаи е да поддържа авторитета на препо­давателя и независимо от това, дали той пренебрегва своите задължения, или ги изпълнява, да принуди студентите да се държат във всички случаи с него така, сякаш той ги изпъл­нява с най-голямо прилежание и умение. Дисциплината пред­полага, изглежда, мъдрост и добродетел в едната категория и най-голяма слабост и глупост в другата. И където препода­вателите действително изпълняват своите задължения, няма случаи, смятам, по-голямата част от студентите да пренебрег­ват своите. Както показва опитът, не е нужна дисциплина, за да се налага посещаването на лекции, които действително заслужават да бъдат посещавани. При деца и много малки момчета може да са необходими в известна степен строгост и принуда, за да бъдат заставени да изучават онези предме­ти, които се смятат нужни за тях в този ранен период на живота; но след 12-ата или 13-ата година, ако учителят изпълнява своите задължения, строгост и принуда едва ли са необходими за тази цел. Повечето млади хора са така вели­кодушни, че макар и далеч да не са склонни да отсъствуват от часовете и да се отнасят с презрение към преподаването на своя учител, стига той да проявява сериозно намерение да им бъде полезен, те обикновено са готови да му прощават много недостатъци при изпълнението на неговите задължения и понякога дори да скриват от публиката груба немара от негова страна.

Трябва да отбележа, че онези предмети, за които не съ­ществуват обществени заведения, се изучават обикновено най-добре. Когато млад човек посещава фехтовална или танцова школа, той наистина не винаги се научава да се фехтова или да танцува много добре, но все пак се научава. Добрите ре­зултати на школата за езда обикновено не са толкова очевид­ни. Разходите за една школа за езда са толкова големи, че на повечето места тя е обществено заведение. Трите най-важни части на училищното образование – четене, писане и смята­не, и досега се изучават много по-често в частни, отколкото в публични училища и много рядко се случва някой да не ги усвои в степента, в която това е необходимо.

В Англия публичните училища са много по-малко корум­пирани от университетите. В училищата младежите се обуча­ват или поне могат да бъдат обучени на гръцки и латински език, т.е. на всичко, което учителите твърдят, че преподават, или което се очаква от тях да преподават. В университетите, напротив, младежите не се обучават, нито са налице съответ­ните средства да бъдат обучени на науките, чието преподава­не е задача на тези корпорации. Възнаграждението на учите­ля в повечето случаи зависи главно, а в някои случаи почти изцяло от таксите или хонорарите на техните ученици. Учи­лищата нямат изключителни привилегии. За да получи човек научна степен, не е необходимо да представи удостоверение, че е учил известен брой години в публично училище. Ако след изпит се окаже, че знае това, което се учи там, никой не го пита къде го е научил.

Би могло да се каже, че онези науки, които се пре­подават в университетите, не се преподават много добре. Но ако не съществуваха такива заведения, тези науки нямаше изоб­що да се преподават и както индивидът, така и публиката би­ха страдали много от липсата на тези важни елементи на образованието.

Повечето от сегашните университети в Европа са били пър­воначално църковни корпорации, учредени за подготовка на свещеници. Те били основавани от властта на папата и се нами­рали така напълно под непосредственото му покровителство, че членовете им, все едно професори или студенти, се ползва­ли от така наречената тогава „привилегия на духовенството“, т.е. били изключени от гражданската юрисдикция на стра­ните, в които се намирали техните университети, и били под­съдни само на църковни трибунали. В повечето от тези уни­верситети се преподавало това, което отговаряло на целта на тяхното учредяване – теология или предмети, които служели само като подготовка за теология.

Същото може да се каже и за грубото невежество и глу­пост, които в едно цивили­зовано общество толкова често, из­глежда, притъпяват ума на долните класи на народа. Човек, който не употребява както трябва човешките си умствени спо­собности, е по-достоен за презрение от страхливеца и изглеж­да осакатен и деформиран в още по-важна страна на човеш­кия характер. Дори държавата да няма никаква изгода от обучението на долните класи на народа, все пак би заслужа­вало да се грижи те да не останат съвсем необразовани. Но държавата има значителна изгода от тяхното обучение. Колкото по-образовани са те, толкова по-малко са изложени на заблудите на фанатизма и суеве­рието, които при невежи на­роди често водят до най-ужасни безредици. Освен тава един образован и интелигентен народ винаги е по-скромен и по-благонравен от един невеж и глупав народ. Всеки отделен човек се чувствува по-достоен за уважение и може повече да разчита на уважението на по-горестоящите и затова е по-скло­нен да ги уважава. Такъв народ е по-склонен да проверява, и по-способен да проумява користните оплаквания на партиите и недоволните и затова по-трудно може да бъде подведен в лекомислена или ненужна опозиция срещу мерките на прави­телството. В свободни страни, където сигурността на прави­телството твърде много зависи от благоприятното мнение, кое­то народът може да си състави за неговите действия, несъмне­но е извънредно важно той да не е склонен да съди за него прибързано или по хрумване.

Няма по-несъвместимо съчетание от това на търговец и владетел. Ако търговският дух на английската Източноиндийска компания я е направил много лош управник, властническият дух я е направил, изглежда, също тъй лош търговец. Когато беше само търговец, тя водеше своята търговия успешно и можеше да плаща от печалбите си умерен дивидент на свои­те акционери. Откакто е станала управник с доход, който пър­воначално надвишавал 3 милиона ф. ст., тя е принудена да мо­ли правителството за извънредна помощ, за да избегне неми­нуем фалит. В предишното й положение нейните служители в Индия се смятаха за търговски служители, а в сегашното – за министри на владетеля.

Да се задължава всеки гражданин да декларира публич­но под клетва своето имущество, изглежда, не се смята в тези швейцарски кантони за притеснение. В Хамбург то би се смет­нало за най-голямо притеснение. Всички търговци, които се впускат в рисковани начинания, треперят при мисълта, че трябва да разкриват по всяко време действителното положе­ние на своите работи, защото резултатът от това прекалено често би бил подкопаването на техния кредит и неуспехът на техните начинания. Един разумен и пестелив народ, чужд на подобни начинания, не чувствува нужда да държи такива сведения в тайна.
В Холандия наскоро след издигането на покойния Орански принц за наместник бе наложен данък от 2 процента, или та­ка наречената 50-та стотинка, върху цялото имущество на все­ки гражданин. Всеки гражданин си определял данъка сам и го плащал по същия начин, както в Хамбург, и по общо мне­ние този данък бил плащан много добросъвестно. По онова време народът изпитвал голяма привързаност към новото си правителство, което бил установил с всеобщо въстание. Данъ­кът трябвало да се плати еднократно, за да се помогне на държавата в критичното й положение. Наистина той бил пре­калено тежък, за да бъде постоянен. В страна, където пазар­ната норма на лихвата рядко надвишава 3 процента, един да­нък от 2 процента възлиза на 13 шилинга и 4 пенса от 1 ф. ст. върху най-високия чист доход, който се получава обикновено от капитала. Само много малко хора биха могли да плащат такъв данък, без да посягат повече или по-малко върху свои­те капитали. В особено критично положение народът може от патриотично усърдие да направи голямо усилие и да даде дори част от своя капитал, за да помогне на държавата. Но това не може да продължава дълго, защото ако продължава, скоро би го разорило така напълно, че той би станал изобщо неспособен да подпомага държавата.

Потребителните стоки са или предмети от първа необходи­мост, или луксозни предмети. Под предмети от първа необходимост разбирам не само стоките, които са абсолютно необходими за поддържането на живота, но и всички онези, които съгласно обичаите на стра­ната е непристойно да не притежават почтените хора дори от най-долната класа на народа. Една ленена риза например не е предмет от първа необходимост. Предполагам, че гърците и римляните са живели удобно, макар и да не са имали ленени тъкани. Но в наше време в повечето европейски страни всеки почтен надничар би се срамувал да се появи публично без ле­нена риза, липсата на която издава онази унизителна степен на бедност, до която, както се предполага, никой не може да изпадне освен в резултат на извънредно лош начин на живот. По същия начин обичаят е направил кожените обувки предмет от жизнена необходимост в Англия. И най-бедният от двата пола, който уважава себе си, би се срамувал да се появи пуб­лично без такива обувки. В Шотландия обичаят е направил ко­жените обувки предмет от жизнена необходимост за мъжете от най-долната класа, но не и за жените от същата класа, които могат да ходят боси, без да шокират когото и да било. Във Франция те не са предмет от първа необходимост нито за мъ­жете, нито за жените. Мъжете и жените от най-долната класа се появяват там публично понякога с дървени обувки, поняко­га боси, без да шокират когото и да било. Затова под пред­мети от първа необходимост разбирам онези неща, които не само природата, но и традиционните правила на приличието са направили необходими за най-долната класа на народа. Всички останали неща наричам луксозни предмети, без да искам с това обозначение да отправя и най-малък упрек за умереното им ползване. Например бирата и елът във Великобритания и виното дори в лозарски страни са за мен луксозни предмети. Човек с всякакъв ранг може, без да си навлече упрек, да се въздържа напълно от употребата на тези напитки. Природата не ги прави необходими за под­държането на живота и според обичая не е неприлично да се живее без тях.

Друго е при данъците върху така наречените от мен лук­созни предмети, дори върху онези от тях, които се потребяват от бедните. Повишаването на цената на облагаемите стоки ня­ма да доведе по необходимост до повишаване на работната заплата. Един данък върху тютюна например, макар и да е луксозен предмет и за бедните, и за богатите, няма да пови­ши работната заплата. Макар тютюнът да се облага в Англия в троен размер, а във Франция в петнадесето­кратен размер от първоначалната му цена, тези високи данъци, изглежда, не оказват никакво въздействие върху работната заплата. Също­то може да се каже за данъците върху чая и захарта, които в Англия и Холандия са станали луксозни предмети за най-дол­ните слоеве на народа, и за данъка върху шоколада, който бил станал такъв предмет в Испания. Приема се, че различните данъци, с които през настоящия век са били облагани във Ве­ликобритания спиртните напитки, не са оказали никакво влия­ние върху работната заплата. Повишаването на цената на портера в резултат на допълнителния данък от 3 шилинга от ед­на бъчва силна бира не е повишило работната заплата на обик­новените работници в Лондон. Тя възлизаше на около 18-20 пенса на ден преди данъка и не е по-голяма и сега.
Високата цена на такива стоки не намалява по необходи­мост способността на долните слоеве на народа да издържат семейство. Върху пестеливите и трудолюбиви бедни хора да­нъците върху такива стоки действуват като законите против лукса, карайки ги да ограничават или съвсем да изоставят употребата на излишества, които не могат вече лесно да си позволят. Способността им да издържат семейство в резултат на такава принудителна пестеливост вместо да намалява, често може би се увеличава от данъка. Именно пестеливите и тру­долюбиви бедни хора имат обикновено най-многобройни се­мейства и задоволяват главно търсенето на полезен труд. На­истина не всички бедни са пестеливи и трудолюбиви, разпусна­тите и непорядъчните могат да продължават да си позволяват консумацията на такива стоки и след повишаването на цени­те, без да мислят за мизерията, в която това угаждане може да хвърли техните семейства. Такива разпуснати хора обаче рядко имат многобройни семейства, тъй като децата им обик­новено умират от занемаряване и лошо гледане, от недоста­тъчна или нездрава храна. Дори благодарение на здрав орга­низъм да оцелеят въпреки лишенията, на които ги обрича ло­шият живот на техните родители, все пак примерът на този лош живот обикновено подкопава техния морал, така че вместо да бъдат полезни за обществото със своя труд, те стават об­ществено зло със своите пороци и разпуснатост. Следователно, макар по-високата цена на луксозните предмети за бедните да може да засилва малко мизерията на такива разпуснати се­мейства и по този начин да намалява малко способността им да възпитават своите деца, тя вероятно няма да намали мно­го полезното население на страната.

Високите мита, които били наложени върху вноса на много видове чужди стоки, за да се затрудни потреблението им във Великобритания, в много случаи послужили само като поощ­рение за контрабанда и във всички случаи намалили митни­ческите постъпления под равнището, което са щели да достиг­нат при по-умерени мита. Мисълта на д-р Суифт, че в митни­ческата аритметика две и две прави понякога не четири, а ед­но, е напълно вярна по отношение на високите мита, които никога нямаше да бъдат наложени, ако търговската система не ни учеше да използваме облагането в много случаи като инструмент не на държавните приходи, а на монопола.

Стойността на парите е пропорционална на количеството предмети от първа необходимост, които могат да се купят с тях. Стойността на предметите от първа необходи­мост съвсем не зависи от количеството пари, което може да се получи за тях. Намалението на паричната цена на труда по необходимост би се съпътствувало от пропорционално намале­ние на паричната цена на всички местни манифактурни из­делия, който по този начин биха получили известно предим­ство на всички пазари. Цената на някои манифактурни изде­лия би се понижила още повече в резултат на свободния внос на сурови материали. Ако сурова коприна може да се внася от Китай и Индостан безмитно, английските копринени плато­ве биха могли значително да подбият цената на френските и италианските. Тогава не би имало причина да се забранява вносът на чужди копринени платове и кадифе. Ниската цена на нашите стоки би осигурила на нашите работници не само владеенето на вътрешния пазар, но и в голяма степен – на чуждия. Дори търговията с облагаеми стоки би се водила мно­го по-изгодно, отколкото сега. Ако тези стоки се изкарват от публичния склад за износ в чужбина освободени от всякакви мита, търговията с тях би била напълно свободна. Транзитна­та търговия с всички видове стоки би се ползвала при тази система с всички възможни предимства. Ако тези стоки се из­карват от склада за потребление в страната, вносителят, тъй като не трябва да плати митото, преди да ги е продал на ня­кой търговец или потребител, би могъл винаги да ги продаде по-евтино, отколкото ако е трябвало да го плати в момента на вноса. При едни и същи мита външната търговия за нуждите на потреблението, дори с облагаеми стоки, би могла да се во­ди по този начин много по изгодно, отколкото сега.

Нужно е обаче винаги да се помни, че трябва да се облагат само разходите на долните класи на народа за луксозни пред­мети, но не и разходите им за предмети от първа необходимост. Окончателното плащане на всеки данък върху необходимите разходи би падало изцяло върху висшите класи на народа, върху по-малкия дял от годишния продукт, а не върху по-големия. Един такъв данък трябва във всички случаи или да по­вишава работната заплата, или да намалява търсенето на ра­ботна сила. Той не би могъл да повишава работната заплата, без да прехвърля окончателното плащане на данъка върху вис­шите класи на народа. Той не би могъл да намалява търсенето на работна сила, без да намалява годишния продукт на земята и тру­да на страната, т.е. фонда, от който трябва да се плащат в последна сметка всички данъци. Колкото и данък от този вид да може да намалява търсенето на работна сила, той винаги трябва да повишава работната заплата над равнището, което тя би достигнала иначе при същото търсене, и окончателното плащане на това повишаване на работната заплата трябва във всички случаи да падне върху висшите класи на народа.

Спиртните напитки, които се произвеждат и дестилират не за продажба, а за собствено потребление във Великобритания, не подлежат на акциз. В резултат на това освобождение от акциз, което цели да спести на частните семейства неприятните посещения и проверки на бирниците, бремето на този данък често пада много по-леко върху богатите, отколкото върху бед­ните. Наистина практиката да се произвеждат спиртни напит­ки за домашна употреба не е много разпространена, макар и да се среща понякога. Но на село много средни и почти всич­ки богати и големи семейства варят бирата си сами. Затова силната им бира им коства 8 шилинга на бъчва по-малко, от­колкото на обикновения пивовар, който трябва да има своята печалба както върху данъка, така и върху всички други аван­сирани от него разходи. Следователно такива семейства пият бирата си поне 9 или 10 шилинга за бъчва по-евтино от обик­новените хора, за които навсякъде е по-удобно да купуват би­рата си по малко от пивоварната или от бирарията. Малцът, който се изготвя за нуждите на частно семейство, също не под­лежи на контрол и проверка от страна на бирника, но в този случай семейството трябва да плати като данък за всеки член по 7 шилинга и 6 пенса, на колкото възлиза акцизът за 10 бушела малц – количеството, което се потребява средно от членовете на умерено семейство (мъже, жени и деца). Но и в богати и големи семейства, където широко се практикува селско госто­приемство, потребяваната от членовете на семейството бира образува само малка част от потреблението на къщата. Било поради тази определена като данък сума обаче или по други причини, много по-малко се изготвя малц, отколкото се вари бира за домашна употреба. Трудно е да се намери разумен довод защо онези, които варят бира или произвеждат спиртни напитки за домашно потребление, не трябва да се облагат е подобна сума.

Откупчиците на държавните приходи никога не намират достатъчно строги законите, които наказват опитите за заоби­каляне плащането на данък. Те нямат милост към данъкоплат­ците, които не са техни поданици и чийто банкрут, ако настъпи на другия ден след изтичането на срока на откупа, не би за­сегнал много техните интереси. В случаите на крайна нужда, когато владетелят по необходимост е най-загрижен за редовно­то получаване на своите приходи, те рядко пропускат да се оплачат, че без по-строги закони от съществуващите в момента ще им бъде невъзможно да платят дори досегашната сума. В такива моменти на обществено бедствие е невъзможен спор по техните искания. Затова фискалните закони стават постепенно все по-строги и по-строги. Най-жестоките закони съществуват винаги в страни, където по-голямата част от държавните при­ходи е дадена на откуп; най-меките – в страни, където те се събират под непосредствения контрол на владетеля. Дори лош владетел изпитва по-голямо състрадание към своя народ, от­колкото може да се очаква от откупчиците на неговите данъци. Той знае, че трайното величие на неговото семейство зависи от благо­състоянието на народа му, и затова няма да подкопае съзнателно това благо­състояние заради моментна лична изго­да. Друго е с откупчиците на неговите данъци, чието богатство често може да е резултат от разорението, а не от благосъстоя­нието на народа.
Понякога не само данъците се дават на откуп срещу опреде­лена сума, но и на откупчика се дава освен това монопол върху обложените стоки. По този начин се събират във Франция да­нъците върху тютюна и солта. В такива случаи вместо една откупчикът изкарва две прекомерни печалби: печалбата на откупчик н още по-прекомерната на монополист. Тъй като тютю­нът е луксозен предмет, всеки може да го купува или не, както намери за добре. Но тъй като солта е предмет от първа необ­ходимост, всеки трябва да купува от откупчика определено количество сол, защото се предполага, че ако не купи това ко­личество от откупчика, ще го купи от някой контрабандист. Да­нъците върху тези две стоки са прекомерно високи. Затова из­кушението за контрабанда е за много хора непреодолимо, до­като същевременно строгостта на закона и бдителността на служителите на откупчика носят почти сигурна гибел на онези, които се поддават на това изкушение. Контрабандата на сол и тютюн изпраща всяка година няколкостотин души на каторж­на работа и немалко на бесилката.

Не се ли пести в мирно време, във време на война се налага да се правят дългове. Когато избухне война, в държавното съкровище има само толкова пари, колкото са необходими за покриване на редовните мирновременни разходи. През време­на война са необходими три-четири пъти по-големи разходи за защитата на държавата и следователно три-четири пъти по-големи приходи. Дори да приемем, че държавата има – което едва ли се случва – средства да увеличи незабавно приходите си пропор­цио­нално на увеличението на разходите, все пак постъп­ленията от данъците, които трябва да дадат това увеличение на приходите, ще започнат да идват в държавното съкровище може би най-рано 10-12 месеца след тяхното налагане. Но в момента на започването на войната или по-скоро в момента, в който тя заплашва да избухне, армията трябва да бъде уве­личена, флотата – екипирана, крепостите – приведени в съ­стояние на отбрана, и армията, флотата и крепостите да бъ­дат снабдени с оръжие, боеприпаси и продоволствие. В този момент на непосредствена опасност, която няма да чака по­степенните и бавни постъпления от новите данъци, трябва да се направят незабавни и големи разходи. В тази неотложна нужда на правителството не остава нищо друго, освен да при­бегне до заем.
Страна, в която има много търговци и манифактуристи, при­тежава в тяхно лице голяма група от хора, през чиито ръце минават не само собствените им капитали, но и капиталите на всички онези, които им заемат пари или им поверяват свои­те стоки, и то толкова често или още по-често, отколкото до­ходът на частно лице, което, без да се занимава с делова дей­ност, живее от своя доход, минава през неговите ръце. Дохо­дът на такова лице може обикновено да минава през ръцете му само веднъж в годината, докато целият капитал и кредит на един търговец, който работи в бранш с много бързи обо­роти, може понякога да минава през ръцете му два, три или четири пъти в годината. Затова страна, която има много тър­говци и манифактуристи, притежава в тяхно лице голяма група от хора, които всеки момент са в състояние, ако поискат, да авансират на правителството твърде голяма сума пари. Оттук – способността на поданиците на търговска държава да зае­мат пари.

Практиката на държавните дългове е отслабила постепенно всяка държава, която я е възприела. Първи към нея са при­бягнали, изглежда, италианските републики. Генуа и Венеция, единствените две републики, които са запазили известна са­мостоятелност, са отслабени от нея. Испания, изглежда, е заимствувала тази практика от италианските републики и (тъй като нейните данъци са вероятно по-малко разумни от техни­те) пропорционално на естествената си сила е била отслабена още повече. Дълговете на Испания датират много отдавна. Тя била затънала в дългове още преди края на XVI век, т.е. около 100 години, преди Англия да е дължала и 1 шилинг. Франция, въпреки всичките си природни богатства, изнемогва под подобно бреме. Холандия е отслабена от своите дългове не по-малко от Генуа и Венеция. Възможно ли е една практика, която е донесла на всички други страни слабост и разорение, да се е оказала съвсем безвредна само за Великобритания?

Златни и сребърни пари са необходими и удобни за вътреш­ната или външната търговия.
Както показах във втората книга на това изследване, вът­решната търговия на всяка страна може, поне в мирно време, да се води с книжни пари почти също тъй удобно, както и със златни и сребърни пари. За американците, които винаги могат да вложат с печалба в подобрения на своите земи по-голям ка­питал, отколкото могат лесно да си набавят, е изгодно да си спестяват, доколкото е възможно, разходите за един тъй скъп инструмент на търговията като златото и среброто и да употре­бяват онази част от своя излишен продукт, която би била нужна за купуването на тези метали, за купуване на оръдия на произ­водството, платове за дрехи, домашни потреби, железарски сто­ки за строителни цели и т. н. – с една дума, за купуване не на мъртъв, а на активен и производителен капитал. Колониалните правителства намират, че е в техен интерес да снабдяват народа с такова количество книжни пари, което е напълно достатъчно и обикновено повече от достатъчно за воденето на вътрешната търговия. Някои от тези правителства, особено правителството на Пенсилвания, извличат доход, като заемат тези книжни пари на своите поданици срещу определена лихва. Други, подобно на правителството на Масачузетс, при неотложна нужда издават подобни книжни пари за покриване на държавните разходи, а по-късно, когато положението на колонията позволява, ги изку­пуват по намалената стойност, до която те постепенно са паднали. В 1747 г. споменатата колония плати по този начин по-голямата част от държавните си дългове с една десета от парите, за кои­то бяха издадени нейните банкноти. За плантаторите е изгодно да си спестяват разходите за употребата на златни и сребърни пари в своите, вътрешни търговски сделки, а за колониалните правителства е изгодно да ги снабдяват със средство, което, макар и да е свързано с някои твърде значителни неудобства, им позволява да спестяват тези разходи. Изобилието на книжни пари по необходимост изгонва златото и среброто от вътрешната търговия на колониите по същата причина, поради която те из­гониха тези метали от вътрешната търговия на Шотландия. И в двете страни не бедността, а предприемчивостта на жителите, желанието им да влагат активно и производително всичкия ка­питал, който могат да получат, предизвикаха това изобилие на книжни пари.
Във външната търговия, която различните колонии водят с Великобритания, се употребява повече или по-малко злато и сре­бро според това, дали е повече или по-малко необходимо. Там, където тези метали не са необходими, те рядко се появяват. Където са необходими, те обикновено са налице.

За да прегледате и свалите цялата книга в различни формати (на Български език ) използвайте бутона по-долу. Качена е по-нова версия на epub формата. Свалете отновo, ако четете на Кобо/Soni. . (Последно обновена на 4-ти Ноември)
СВАЛЕТЕ цялата книга  “Богатството на народите на Адам Смит на български език от тук

Ако предпочитате книгата на чужд език, (EN, RU, FR, SP, RO) използвайте бутона по-долу:
DOWNLOAD/СВАЛЕТЕ цялата книга “Богатството на народите на Адам Смит на чужди езици от тук